Тронът

31Самодивско биле

Рано на другата сутрин, докато закусвахме с печен заек, двамата с Кетрикен отново се надвесихме над картата. Вече почти нямахме нужда от нея, толкова добре я познавахме. Но можехме да я сложим помежду си и да сочим, докато обсъждахме пътя си. Кралицата проследи с показалец една от избелелите линии.

— Ще трябва да се върнем при стълба в каменния кръг и оттам да продължим за кратко по пътя на Умението. До последната си цел, струва ми се.

— Нямам голямо желание пак да вървя по този път — откровено признах аз. — Изтощавам се дори когато вървя край него. Но предполагам, че нямам друг избор.

— Поне аз не виждам такъв.

Тя бе прекалено потънала в мисли, за да изрази съчувствие. Погледнах я. Някога лъскавата руса коса бе сплетена на къса плитка. Кожата на лицето й беше загрубяла от студа и вятъра, устните й бяха напукани, в ъгълчетата на очите и устата й имаше фини бръчици, да не споменавам за по-дълбоките бръчки от грижи на челото й. Дрехите й бяха мръсни и изтъркани. Кралицата на Шестте херцогства дори нямаше да може да мине за прислужница в Трейдфорд. Изведнъж ми се прииска да я докосна. Не се сетих за повод. Затова просто казах:

— Ще отидем там и ще открием Искрен.

Кетрикен ме погледна и се опита да отвърне с повече увереност:

— Да, ще го открием. — Чух в гласа й само куража й.

Толкова често бяхме вдигали лагера си, че вече го правехме автоматично. Движехме се почти като едно същество. „Като котерия“ — помислих си.

„Като глутница“ — поправи ме Нощни очи, дойде и побутна дланта ми с муцуна. Спрях и хубаво го почесах зад ушите и по шията. Вълкът затвори очи и прилепи уши към главата си от удоволствие. „Ако твоята женска те накара да ме отпратиш, това много ще ми липсва.“

„Няма да го допусна.“

„Знаеш, че тя ще те накара да избираш.“

„Отказвам да мисля за това точно сега.“

„О! — Той легна и се претърколи по гръб, за да мога да го почеша по корема. После оголи зъби във вълча усмивка. — Ти живееш в настоящето и отказваш да мислиш за бъдещето. Но аз, аз не мога да мисля за нищо друго, освен за предстоящото. Сега е хубаво време за мен, братко. Живея заедно с други, ловуваме заедно, поделяме си месото. Но снощи виещата женска го каза вярно. За да има глутница, трябват малки. А твоето малко…“

„Сега не мога да мисля по този въпрос. Трябва да мисля само за онова, което се налага да направя днес, за да оцелея, и за всичко, което се налага да направя, преди да мога да се надявам да се прибера у дома.“

— Фиц? Добре ли си?

Беше Славея. Хвана ме за лакътя и леко ме разтърси. Погледнах я, сепнат от смущението си. Виещата женска. Опитах се да не се усмихна.

— Добре съм. Говорех с Нощни очи.

— А. — Певицата погледна вълка и видях, че отново се мъчи да проумее точно какво споделяме. После сви рамене. — Готов ли си за път?

— Ако всички други са готови.

— Така изглежда.

Тя отиде да помогне на Кетрикен да натовари последната джепа. Огледах се за шута и го видях безмълвно да седи на раницата си. Ръката му почиваше върху един от каменните дракони, на лицето му се бе изписало унесено изражение. Тихо се приближих и застанах до него.

— Добре ли си?

Той не подскочи. Никога не се стряскаше. Просто обърна светлите си очи и ме погледна.

— Фиц, някога струвало ли ти се е, че си спомняш нещо, но когато се опиташ да го намериш, там няма нищо?

— Понякога — отвърнах аз. — Мисля, че се случва с всеки.

— Не. Това е различно — тихо настоя шутът. — Откакто вчера стоях на онзи камък и изведнъж зърнах някогашния свят, който е съществувал тук… постоянно ми се явяват странни полуспомени. Като него. — Той нежно погали клиновидната змийска глава на дракона. — Почти си спомням, че съм го познавал. — После ме погледна умолително. — А ти какво видя там?

Свих рамене.

— Нещо като пазарен площад, с дюкяни наоколо и хора, които си вършеха работата. Делничен ден.

— Видя ли ме — прошепна шутът.

— Не съм сигурен. — Изведнъж се почувствах много неспокойно. — Там, където стоеше ти, имаше друг човек. Жена. В известен смисъл приличаше на теб. Беше бледа и се държеше като шут. Ти спомена за короната й. С петльови глави и опашки.

— Нима? Не си спомням какво съм казал непосредствено след това, Фиц. Спомням си само усещането и бързото му избледняване. За кратко бях свързан с всичко. С част от всичко. Беше прекрасно, като любовта. Или като да зърнеш нещо възхитително красиво… — Той не успя да намери нужните думи.

— Това е Умението — тихо отвърнах аз. — Ти си усетил неговото притегляне. Умелият постоянно трябва да му се съпротивлява, за да не го отнесе.

— Значи е било Умението — промълви шутът.

— Когато излезе от това състояние, ти отначало беше в екстаз. Говореше нещо за нечий дракон, който трябвало да представиш. Звучеше като безсмислици. Чакай да си спомня. Драконът на Риълдър. И той ти обещал да те вземе да полетиш.

— О. Сънят ми снощи. Риълдър. Ти се казваше така. — Докато говореше, шутът галеше главата на статуята. И тогава се случи нещо извънредно странно. Осезателното ми усещане за статуята рязко се изостри. Нощни очи скочи до мен и козината на гърба му се наежи. Аз също настръхнах и се отдръпнах, като очаквах скулптурата изведнъж да оживее. Шутът ни стрелна с озадачен поглед. — Какво има?

— Статуите ни се струват живи. И на Нощни очи, и на мен. И когато изрече това име, драконът почти сякаш се раздвижи.

— Риълдър — веднага провери шутът. Затаих дъх, ала не усетих никаква реакция. Той ме погледна и поклати глава. — Обикновен камък, Фиц. Студен и красив камък. Мисля, че нервите ти са прекалено опънати. — После дружелюбно ме хвана за ръка и се отдалечихме от статуите. Другите вече се бяха скрили от поглед. Освен Кетъл. Старицата стоеше, подпряна на тоягата си и ни наблюдаваше. Инстинктивно ускорих ход. Когато се приближихме до нея, Кетъл ме хвана за другата ръка и властно даде знак на шута да продължи пред нас. Ние го последвахме малко по-бавно. Когато разстоянието помежду ни се увеличи, тя стисна ръката ми.

— Е?

Отначало не я разбрах. После се сетих и казах:

— Още не съм я разрешил.

— И сама се досетих — строго отвърна старицата. Прехапа устни за миг, намръщи ми се, отвори уста да каже нещо и енергично поклати глава.

През по-голямата част от деня мълчаливо вървях до нея и мислех за загадката.

Едва ли има нещо по-досадно от това да се връщаш по стъпките си, когато отчаяно искаш да отидеш някъде. След като вече не крачехме по древен, почти невидим сред дърветата и храстите път, ние пресякохме мочурливата гора и навлязохме сред хълмовете, като се движехме по-бързо, отколкото на идване. Със смяната на сезоните денят ставаше по-дълъг и Кетрикен не спря почти до здрач. Ето защо, когато спряхме за през нощта, се намирахме само на един хълм от площада от черен камък. Струва ми се, че заради мен кралицата избра да пренощуваме на древния път. Нямах желание да спя по-близо до онзи кръстопът, отколкото трябваше.

„Ще отидем ли на лов?“ — попита Нощни очи веднага щом опънахме шатрата.

— Отивам на лов — съобщих на другите. Кетъл ме погледна неодобрително и каза:

— Стой по-надалеч от пътя на Умението.

Шутът ме изненада, като стана и заяви:

— Ще отида с тях. Ако вълкът не възразява.

„Онзи без мирис е добре дошъл.“

— Добре дошъл си да дойдеш с нас. Сигурен ли си обаче, че се чувстваш достатъчно силен?

— Ако се уморя, мога да се върна — отвърна шутът.

Докато се отдалечавахме в сгъстяващия се мрак, Кетрикен замислено гледаше картата. Кетъл стоеше на пост.

— Не се бавете, иначе ще тръгна да ви търся — предупреди ме тя. — И не се приближавай до пътя на Умението — повтори старицата.

Над дърветата заплува пълна луна. Лъчите й се процеждаха на сребърни снопове през разлистващите се клони и осветяваха пътя ни. Сетивата на вълка допълваха моите. Нощта бе жива от миризми на растящи неща и от песните на жаби и насекоми. Въздухът беше по-студен, отколкото през деня. Открихме следа и тръгнахме по нея. Шутът не изоставаше. Дълбоко си поех дъх и въздъхнах. Въпреки всичко се чух да казвам: „Хубаво е“.

„Да. Наистина. Ще ми липсва.“

Знаех, че мисли за онова, което предната вечер бе казала Славея. „Хайде да не мислим за бъдеще, което може да не настъпи. Нека просто да ловуваме“ — предложих аз. Така и направихме. С шута продължихме по следата, а вълкът се отклони през гората, за да подгони дивеча към нас. Почти безшумно се движехме в нощта, наострили всички сетива. Натъкнах се на таралеж, но не ми се щеше да го убивам, камо ли да го дера предпазливо, за да можем да го изядем. Тази вечер исках обикновено месо. С огромни усилия убедих Нощни очи да потърсим друга плячка. „Ако не намерим нищо друго, винаги можем да се върнем за него. Те не са най-бързите животни на света“ — отбелязах аз.

Вълкът неохотно се съгласи и продължихме. На един открит склон, все още топъл от слънцето, Нощни очи забеляза помръдване на ухо и проблясък на око и с два скока се хвърли след заека. Друг заек се подплаши и заподскача към върха на хълма. Подгоних го, но шутът извика, че вече се връщал. По средата на склона разбрах, че няма да настигна заека. Когато се изкачих на върха, животинчето не се виждаше. Нощният вятър леко шумолеше из дърветата. Долових миризма, едновременно странна и позната. Не можах да я определя, ала всичко, свързано с нея, ми се струваше неприятно. Докато стоях с разширени ноздри и се опитвах да я разпозная, Нощни очи безшумно дотича при мен и ми нареди: „Свий се!“

Без изобщо да се замисля, аз се подчиних, приклекнах до него и се заозъртах за опасност.

„Не! Свий се в ума си.“

Този път мигом разбрах какво иска да каже и панически вдигнах мислените си стени. Неговият по-остър нос незабавно беше свързал слабата миризма във въздуха с тази на дрехите на Бърл.

Страхът може да е мощен стимул за ума. Изведнъж проумях нещо, което трябваше да е било очевидно. Не бяхме много далеч от площада с черния пътеуказател. Изсечените върху стълбовете символи показваха не само накъде водят съседните пътища, но и къде могат да отведат човек самите колони. До следващия пътеуказател. От древния град имаше само една крачка до всяко обозначено място. В момента тримата можеха да са съвсем близо до мен.

„Не. Само един е, и не е наблизо. Използвай носа си, ако не можеш да използваш мозъка си — язвително ме успокои Нощни очи. — Да го убия ли?“ — нехайно предложи той.

„Моля те. Но се пази.“

Вълкът презрително изсумтя. „Той е много по-дебел от оная дива свиня, която убих. Пуфти и се поти, докато се спуска по пътеката. Лежи неподвижно, малки братко, докато се избавя от него.“ Безшумен като смъртта, вълкът потъна в гората.

Останах цяла вечност в очакване да чуя нещо: изръмжаване, вик, тичащи стъпки в храсталака. Нямаше нищо. Колкото и да раздувах ноздри, не успях да усетя неуловимата миризма. Внезапно повече не можех да стоя приклекнал и да чакам. Скочих на крака и последвах Нощни очи, също толкова безшумно опасен, колкото него. Преди, когато бяхме тръгнали на лов, не бях обърнал много внимание къде отиваме. Сега разбрах, че сме стигнали по-близо до пътя на Умението, отколкото съм подозирал. Нашият лагер не беше далеч.

Също като далечна музика внезапно усетих тяхното Умение. Заковах се на място. Насилих ума си да застине неподвижно и оставих Умението им да докосва сетивата ми.

„Близо съм. — Бърл, задъхан от възбуда и страх. Беше готов и чакаше. — Усещам го, приближава се. — Пауза. — О, това място не ми харесва. Изобщо не ми харесва.“

„Спокойно. Ще е нужно само едно докосване. Докосни го както ти показах и стените му ще се срутят.“ — Уил говореше като учител на чирак.

„Ами ако има нож?“

„Няма да има време да го използва. Повярвай ми. Ничии стени не могат да издържат на това докосване, гарантирам ти. Трябва само да го докоснеш. Аз ще дойда чрез теб и ще свърша останалото.“

„Защо аз? Защо не ти или Карод?“

„Наистина ли предпочиташ задачата на Карод? Освен това тъкмо ти държеше копелдака във властта си и прояви глупостта да го затвориш в килия. Върви и изпълни задачата, която отдавна трябваше да е изпълнена. Или искаш пак да изпиташ гнева на нашия господар?“

Бърл потрепери. И аз треперех, защото го усещах. Славен. Мислите бяха на Уил, но някъде Славен също ги чуваше. Зачудих се дали Бърл също толкова ясно, колкото мен, съзнава, че независимо дали той ще убие копелдака, Славен пак ще изпитва удоволствие да му причинява болка. Че споменът за измъчването му е бил толкова приятен, че Славен вече не може да мисли за него, без да се сеща какво удоволствие му е доставило.

Радвах се, че не съм на мястото на Бърл.

„Ето го! Това беше копелдакът! Открий го!“

Трябваше да умра. Уил ме бе открил, беше открил нехайната ми мисъл да се носи във въздуха. Бе му било нужно само мимолетното ми съчувствие към Бърл. Той се хвърли по следата ми като копой. „Пипнах го!“

Последва момент на напрежение. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, докато се пресягах с Осезанието си наоколо. Нямаше нищо по-голямо от мишка. Усетих Нощни очи надолу по склона. Движеше се бързо и незабележимо. И все пак Бърл беше казал, че се приближава към мен. Дали бе открил начин да се скрива от моето Осезание? От тази мисъл коленете ми омекнаха.

Някъде далеч надолу по склона чух вик. Вълкът го беше нападнал.

„Не, братко, не аз.“

Едва успях да разбера мисълта му. Олюлях се от удара на Умението, ала въпреки това не усетих източника му. Сетивата ми си противоречаха, сякаш скачах във вода и усещах, че е пясък. Без да имам ясна представа какво правя, се затичах надолу по склона.

„Това не е той! — Беше Уил. — Какво е това? Кой е този?“

Ужасено мълчание. „Това е оня изрод, шутът! — Ярост. — Къде е копелдакът? Бърл, несръчен идиот такъв! Ти ни издаде!“

Но не аз, а Нощни очи нападна Бърл. Макар и от разстояние чух ръмженето му. В мрачната гора един вълк се нахвърли върху Бърл и писъкът на Умението, който нададе той при вида на могъщите челюсти, приближаващи се към лицето му, бе толкова пронизителен, че Уил се разсея. В този момент вдигнах стените си и се затичах, за да се присъединя към Нощни очи.

Очакваше ме разочарование. Те бяха много по-далеч, отколкото предполагах. Изобщо не успях да зърна Бърл, освен през погледа на вълка. Макар Нощни очи да го смяташе за дебел и тромав, той се оказа много бърз, когато по петите го гонеше вълк. Въпреки това, ако разстоянието бе по-голямо, Нощни очи щеше да го догони. С първия си скок в зъбите му остана само плащът на Бърл. Второто му нападение разпори панталон и плът, ала Бърл продължи да тича. Вълкът го видя да стига до черния площад и да се насочва към колоната, умолително протегнал ръка. Дланта му докосна лъскавия камък и Бърл изведнъж изчезна. Нощни очи рязко спря и лапите му се плъзнаха по хлъзгавите плочи. Той заотстъпва от стълба, сякаш Бърл се беше хвърлил в пламтяща клада, като ръмжеше не само от гняв, но и от страх.

Внезапно ме връхлетя вълна от Умение. Тя нямаше физическо проявление и все пак ударът ме повали на земята и изкара въздуха от гърдите ми. Зави ми се свят, ушите ми запищяха. Лежах безпомощно открит за всеки, който пожелаеше да проникне в мен. Може би ме спаси тъкмо това, че в този момент не усещах нито следа от Умение в себе си.

Ала чувах другите. В излъчването им нямаше смисъл, само абсолютен страх. Сетне те избледняха в далечината, сякаш ги отнесе самата река на Умението. В удивлението си едва не се пресегнах след тях. Те като че ли бяха разбити на парчета. Заглъхващият им смут ме обливаше. Затворих очи.

После чух гласа на Кетъл панически да вика името ми.

„Нощни очи!“

„Вече отивам. Настигни ме!“ — мрачно отвърна вълкът. Подчиних се.

Когато стигнах при шатрата, целият бях изподран и мръсен и единият крачол на панталона ми бе разпорен на коляното. Кетъл стоеше навън и ме чакаше. Огънят беше разпален, за да се вижда отдалеч. Когато я зърнах, бясното туптене на сърцето ми се поуспокои. Почти си мислех, че са ги нападнали.

— Какво има — попитах, когато дотичах при нея.

— Шутът — отвърна старицата и прибави: — Чухме вик и изтичахме навън. После чух ръмженето на вълка. Насочихме се натам и намерихме шута. — Тя поклати глава. — Не съм сигурна какво му се е случило.

Понечих да вляза в шатрата, но Кетъл ме хвана за ръката. Беше изненадващо силна за старица.

— Нападнаха ли те — попита ме тя.

— В известен смисъл. — Накратко й разказах случилото се. Очите й се разшириха, когато споменах за вълната от Умение.

Когато свърших, Кетъл кимна, мрачно потвърждавайки подозренията си.

— Търсили са теб, а са попаднали на него. Той няма ни най-малка представа как да се защитава. Мисля, че още го държат.

— Какво? Как? — Смаях се аз.

— На площада. Двамата бяхте свързани с Умението, макар и за кратко, чрез силата на камъка и поради това какви сте самите вие. Това оставя нещо като… път. Колкото по-често се свързват двама, толкова по-силен става той. С честотата идва връзка, нещо като връзките между членовете на котерия. Другите умели могат да откриват такива връзки, ако ги търсят. Често са като задни врати, неохранявани входове към ума на някой умел. Този път обаче вместо теб са открили шута.

Изражението ми я накара да пусне ръката ми. Влязох в шатрата. В мангала пламтеше слаб огън. Кетрикен стоеше на колене до шута и тихо му говореше. Пребледнялата Славея седеше неподвижно на одеялото си и го гледаше, вълкът неспокойно обикаляше из тясното пространство.

Бързо се приближих и приклекнах до шута. Когато го зърнах, едва не отскочих. Бях очаквал да лежи в безсъзнание. Вместо това той бе вцепенен, а очите му бяха широко отворени и подскачаха наляво-надясно, като че ли наблюдаваше някаква ужасна битка. Докоснах го по ръката. Вдървеността на мускулите му и студенината на тялото му ми напомниха за труп.

— Шуте — повиках го аз. Той не прояви признаци, че ме чува. — Шуте? — извиках по-високо и се наведох над него. Разтърсих го, отначало леко, сетне по-силно. Без резултат.

— Докосни го и използвай Умението — навъсено ми нареди Кетъл. — Обаче внимавай. Ако все още го държат, излагаш и себе си на риск.

Срам ме е да призная, че за миг се вцепених. Колкото и да обичах шута, аз се страхувах от Уил. Накрая се пресегнах, миг и цяла вечност по-късно, за да поставя длан на челото му.

— Не се бой — припряно ми каза старицата. После прибави нещо, което почти ме парализира: — Ако са го хванали и още го държат, неизбежно ще използват връзката между вас, за да се доберат до теб. Единственият ти избор е да се сражаваш с тях от неговия ум. Хайде, давай.

Тя отпусна ръка на рамото ми и за момент сякаш почувствах Умен да използва моята сила на Умението. Кетъл успокоително ме потупа. Затворих очи и усетих челото на шута под дланта си. Спуснах мислените си стени.

Реката на Умението течеше, пълноводна до преливане, и аз скочих в нея. Трябваше ми малко време, за да се ориентирам. Изпитах ужас, когато усетих Уил и Бърл в самата периферия на възприятията си. Бяха много възбудени от нещо. Отскочих от тях, сякаш бях докоснал гореща пещ, и стесних фокуса си. Шутът, шутът, само шутът. Търсех него, почти го открих. О, той ми убягваше като златна рибка в обрасло с водорасли езерце, като прашинките, които танцуват пред очите ти, след като слънцето те е заслепило. Да опипваш за този ум беше все едно да се опитваш да хванеш отражението на луната в неподвижна вода. За миг виждах и се удивлявах на всичко, което представляваше той, в следващия забравях какво съм видял.

Сетне с просветление, достойно за играта на камъчета, разбрах какво да направя. Вместо да се мъча да го хвана, аз го обградих. Без да полагам усилия да го нападна или заловя, просто обгърнах всичко, което виждах от него, и го взех под своя закрила. Това ми напомни за времето, когато започвах да се уча на Умението. Искрен често правеше същото с мен и ми помагаше да запазя целостта си, когато реката на Умението заплашваше да ме разлее по целия свят. Така постъпих и аз, докато връщах шута обратно със себе си.

Изведнъж студените му пръсти стиснаха китката ми.

— Престани — промълви той. — Моля те. — Порази ме това, че смята за нужно да прибави последните думи. Отдръпнах се и отворих очи. Няколко пъти премигнах, после с изненада установих, че треперя от избилата по тялото ми студена пот. Нямаше как шутът да изглежда по-блед от обикновено, но в изражението му имаше нещо колебливо, сякаш не беше сигурен, че е буден. Очите ни се срещнаха и аз почти потресен я усетих. Връзка на Умението, тънка като конец, ала реална. Ако нервите ми не бяха толкова опънати, след като го бях търсил, сигурно изобщо нямаше да я доловя.

— Това не ми хареса — тихо рече шутът.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Мислех, че са те хванали, затова дойдох да ти помогна.

Той немощно махна с ръка.

— О, нямах предвид теб, а другите. — Шутът мъчително преглътна, сякаш му се гадеше. — Те бяха в мен. В ума ми, в спомените ми. Блъскаха и оскверняваха като зли деца. Те… — Очите му се изцъклиха.

— Бърл ли беше?

— Да. Така се казваше, въпреки че напоследък самият той почти не помни името си. Уил и Славен го използват. Чрез него те проникнаха в мен, като си мислеха, че са открили теб… — Гласът му секна. — Или поне така изглежда. Как бих могъл да разбирам от такива неща?

— Умението носи странни прозрения. Те не могат да овладеят ума ти, без да разкрият голяма част от себе си — неохотно му обясни Кетъл, вдигна от мангала котле с вдигаща пара вода и се обърна към мен. — Дай ми самодивското биле.

Побързах да го извадя от раницата си, но не устоях на изкушението да подметна:

— Нали каза, че тази билка не била полезна.

— Не е — напрегнато потвърди старицата. — За умели. Но може да даде на шута закрилата, която той не е способен да си осигури. Те пак ще опитат, не се съмнявам. Ако успеят да проникнат в него дори за миг, ще го използват, за да те намерят. Това е стар номер!

— За който никога не съм чувал — отбелязах аз и й подадох торбичката със самодивско биле. Тя изсипа малко в една чаша и го заля с вряща вода. След това спокойно прибра билките в своята раница. Това очевидно не бе грешка и аз реших, че няма смисъл да си ги искам.

— Откъде знаеш толкова много за Умението — попита шутът. Започваше да идва на себе си.

— Може да съм го научила от слушане, а не от постоянно задаване на въпроси — озъби му се Кетъл. — А сега изпий този чай — заповяда тя, като че ли смяташе разговора за приключен. Ако не бях толкова загрижен, щеше да ми е смешно да видя шута толкова ловко надигран.

Той взе чашата, ала ме погледна.

— Какво се случи накрая? Те ме държаха, после изведнъж едновременно стана земетресение, наводнение и пожар. — Веждите му се свъсиха. — И се пръснах. Не можех да се намеря. Тогава дойде ти…

— Някой ще ми обясни ли какво става — малко остро попита Кетрикен.

Почти очаквах Кетъл да й отговори, но старицата мълчеше.

Шутът отпусна чашата с чай.

— Трудно е да се обясни, ваше величество. Все едно двама главорези да се втурнат в спалнята ви, да ви измъкнат от леглото и да започнат да ви бият, като през цялото време ви наричат с чуждо име. И когато установиха, че не съм Фиц, много ми се ядосаха. После започна земетресението и ме пуснаха. Паднах от няколко етажа височина. Метафорично, разбира се.

— Пуснаха ли те — радостно попитах аз. Мигом се обърнах към Кетъл. — Значи не са толкова хитри, колкото се опасяваше!

Старицата се намръщи.

— Нито ти си толкова умен, колкото се надявах. Пуснали ли са го? Или ги е разтърсил взривът на Умението? И в такъв случай чия е била тази сила?

— На Искрен — с внезапна увереност заявих аз. Просветлението ме обля като вълна. — Тази нощ са нападнали и Искрен! И той ги победи!

— За какво говориш? — попита Кетрикен. — Кой е нападнал моя крал? Какво знае Кетъл за другите, които са нападнали шута?

— Нищо от собствен опит, милейди, уверявам ви! — побързах да отговоря аз.

— О, я млъквай! — изсумтя старицата. — Милейди, аз притежавам опита на учен, ако щете, който се е занимавал с нещо, но не може да го прави. Откакто Пророка и Катализатора за кратко се свързаха на площада, се страхувах, че други умели могат да използват връзката им срещу тях. Но котерията или не го знае, или нещо ги е разсеяло. Може би вълната на Умението, за която говори Фиц.

— Вълната на Умението… вярваш ли, че е била дело на Искрен? — Дишането на Кетрикен внезапно се учести и лицето й поруменя.

— От никой друг не съм усещал такава сила — потвърдих аз.

— Значи е жив — тихо каза кралицата. — Жив е.

— Възможно е — кисело отвърна Кетъл. — Такъв взрив на Умение може да убие онзи, който го използва. А може и изобщо да не е бил Искрен. Може Уил и Славен неуспешно да са се опитали да нападнат Фиц.

— Не. Казах ти. Той ги пръсна като плява на вятъра.

— И аз ти казах. Те може да са се самоунищожили в опита си да те убият.

Мислех, че Кетрикен ще я смъмри, но двете със Славея очевидно бяха смаяни от неочакваното признание на старицата, че знае някои неща за Умението.

— Много мило от страна на двама ви да ме предупредите — с учтива ирония каза шутът.

— Не знаех… — понечих да възразя, но Кетъл отново ме прекъсна.

— Нямаше смисъл да те предупреждаваме, само постоянно щеше да мислиш за това. Помисли. Трябваше да приложим съвместни усилия, за да помагаме на Фиц да остане съсредоточен и да не изгуби разсъдъка си по пътя на Умението. Той никога нямаше да оцелее от пътуването си в града, ако преди това не беше притъпил сетивата си със самодивско биле. Но другите спокойно пътуват по пътя и използват указателите на Умението. Явно далеч го превъзхождат по сила. О, какво да правим, какво да правим?

Всички мълчахме. Изведнъж тя обвинително вдигна поглед към нас с шута.

— Това не може да е така. Просто не може. Пророка и Катализатора са обикновени момчета. Още невъзмъжали, необучени в Умението, единият прекалено дяволит, другият страдащ от любовна мъка. И те са пратени да спасят света?

С шута се спогледахме и видях, че си поема дъх, за да й отговори. Ала в този момент Славея щракна с пръсти.

— Ето от това ще стане песен — възкликна тя и лицето й се преобрази от радост. — Не песен за геройска сила и мускулести воини. Не. Песен за двама, благословени само със силата на приятелството. И двамата верни на своя крал. А това в припева: „Още невъзмъжали“, нещо такова, хм…

Шутът многозначително ми намигна.

— Още невъзмъжали ли? Наистина трябваше да й покажа — прошепна той. И въпреки всичко, въпреки гневния поглед на кралицата, аз избухнах в смях.

— О, я престанете — скастри ни Кетъл толкова рязко, че мигом дойдох на себе си. — Не е време нито за песни, нито за номера. И двамата ли сте толкова глупави, че не виждате в каква опасност се намирате? Опасността, на която излагате всички ни със своята уязвимост? — Старицата неохотно извади моето самодивско биле от раницата си и отново сложи котлето на мангала. — Не се сещам за друг изход — извинително каза на Кетрикен тя.

— Какво ще правиш? — Попита кралицата.

— Ще упоя поне шута със самодивско биле. То ще го направи нечувствителен за тях и ще скрие мислите му.

— Самодивското биле не действа така — възмутено възразих аз.

— Нима? — Свирепо се обърна към мен Кетъл. — Тогава защо от години се използва тъкмо с такава цел? Ако се дава в достатъчни количества на един млад незаконороден принц, билката може напълно да унищожи дарбата му да използва Умението. Често са го правили.

Предизвикателно поклатих глава.

— Аз от години я използвам, за да възстановявам силите си. Искрен също. И никога…

— Милостива Еда — възкликна Кетъл. — Кажи ми, че лъжеш, моля те!

— Защо да лъжа за такова нещо? Самодивското биле възстановява силите, макар че след като действието му свърши, може да донесе мрачно настроение. Често съм носил чай от самодивско биле в кулата на Искрен, за да го поддържам. — Млъкнах. Стъписването, изписало се на лицето на Кетъл, бе прекалено искрено. — Какво? — попитах аз.

— Всички умели знаят, че трябва да избягват самодивското биле — тихо отвърна тя. Чувах всяка нейна дума тъй, като че ли никой в шатрата не дишаше. — То притъпява чувствителността към Умението и човек не може да го използва, нито други могат да проникнат през мъглата му, за да се свързват с него. Твърди се, че тази билка погубвала дарбата на младежите и пречела на развитието й при по-възрастните умели. — Старицата съчувствено ме погледна. — Ти трябва да си бил много надарен, за да запазиш дори само някакво подобие на Умение.

— Невъзможно… — започнах аз.

— Помисли — прекъсна ме Кетъл. — Някога усещал ли си силата на Умението ти да нараства, след като си го използвал?

— Ами Искрен — изведнъж попита Кетрикен.

Старицата неохотно сви рамене и се обърна към мен.

— Кога започна да го взима той?

Беше ми трудно да се съсредоточа върху думите й. Внезапно виждах невероятно много неща в нова светлина. Самодивското биле винаги бе успокоявало главоболието, което ми беше носило Умението. Ала никога не бях опитвал да използвам Умението, след като съм пил самодивско биле. Искрен го бе правил, знаех го. Но нямах представа с какъв успех. Моята непостоянна дарба… дали можеше да се дължи на билката? Сякаш ме удари мълния, когато ми хрумна, че Сенч е допуснал грешка, като я е давал на двама ни с Искрен. Сенч беше допуснал грешка. Никога не ми бе идвало наум, че той може да сбърка. Сенч беше мой учител, Сенч четеше, изучаваше и познаваше цялото древно познание. Ала не го бяха обучавали в Умението. Той бе незаконороден като мен и никога не го бяха обучавали в Умението.

— Фицрицарин — върна ме в настоящето гласът на Кетрикен.

— Хм, доколкото ми е известно, Искрен започна да го използва в началото на войната. Когато беше единственият умел, защитаващ ни от алените кораби. Мисля, че тогава не е използвал Умението толкова много, нито това толкова го е изтощавало. Ето защо Сенч започна да му дава самодивско биле. За да възстановява силите му.

Кетъл премигна.

— Когато не се използва, Умението не се развива — почти на себе си рече тя. — Ако се използва, то се усъвършенства и човек почти инстинктивно усвоява многобройните му приложения. — Погледна ме. — Развитието и на двама ви най-вероятно е било преустановено. От самодивското биле. Искрен е бил възрастен и може да се е възстановил. Може да е разбрал, че Умението му е нараснало по времето, когато не е взимал билката. За разлика от теб. Той определено сам е изминал този път. — Кетъл въздъхна. Но предполагам, че другите не са я използвали и техните способности са надхвърлили твоите. Шутът няма какво да губи. Той не притежава Умението и като пие чай от самодивско биле, може да попречи на котерията отново да го открие. Но ти… Мога да ти я дам и тя ще те направи нечувствителен за Умението. Така ще им е по-трудно да те достигнат и на теб ще ти е много по-трудно да се пресягаш към тях. Може би така ще си в по-голяма безопасност. Но ще продължиш да погубваш дарбата си. В по-големи дози самодивското биле може напълно да я унищожи. И решението е единствено твое.

Забих поглед в земята. После вдигнах очи към шута. Колебливо се пресегнах към него с Умението. Не усетих нищо. Може би непостоянната ми дарба отново ме мамеше. Ала ми се струваше по-вероятно Кетъл да е права — самодивското биле, което шутът току-що бе изпил, го беше направило нечувствителен за мен.

Кетъл свали котлето от огъня и шутът безмълвно й подаде чашата си. Тя отчупи парченце от горчивата кора и го заля с вода. После въпросително ме погледна. Огледах лицата, но никъде не открих помощ. Взех една от чашите край огъня. Старческото лице на Кетъл помръкна. Тя стисна устни, ала не каза нищо. Просто бръкна в торбичката и зарови пръсти на дъното, където билката се бе стрила на прах. Вперих очи в празната чаша и отново ги вдигнах към Кетъл.

— Казваш, че взривът на Умението може да ги е погубило, така ли?

Тя бавно поклати глава.

— Не можем да разчитаме на това.

Не можех да разчитам на нищо. Нищо не беше сигурно.

Оставих чашата на земята и се запътих към одеялата си. Изведнъж се почувствах ужасно уморен. И уплашен. Знаех, че Уил ме търси. Дори да се скриех в самодивското биле, това можеше да не се окаже достатъчно, за да го отблъсне. Само щеше да отслаби и без това вече разклатените ми стени. И тогава разбрах, че тази нощ изобщо няма да мога да мигна.

— Ще остана на пост — казах и се надигнах.

— Не бива да си сам — свадливо рече Кетъл.

— Вълкът го пази — уверено отвърна Кетрикен. — Той може да помогне на Фиц срещу тази лъжлива котерия повече от всеки друг.

Зачудих се откъде знае, ала не посмях да я попитам. Взех си плаща и излязох навън край гаснещия огън, за да наблюдавам и да чакам като прокълнат.