Тронът

30Каменният парк

За разлика от пътя на Умението, този, по който поехме на другия ден, бе подложен на всички капризи на времето. Несъмнено някога беше бил важна търговска артерия, но сега гората го беше превърнала в тясна пътека. Макар че за мен не представляваше почти никакво усилие да вървя по път, който не заплашва всеки момент да ми открадне ума, другите мърмореха заради могилките, стърчащите от земята корени, падналите клони и другите препятствия. Аз пазех мислите си за себе си и се радвах на дебелия мъх, който покриваше древния калдъръм, на сянката на разлистващите се, надвиснали над пътя дървета и на животните, които от време на време притичваха из гъсталаците.

Нощни очи бе в стихията си, избързваше напред, после се връщаше при нас и решително следваше Кетрикен. След това пак запрашваше пред кервана. По някое време се появи при нас с шута и провесил език, ни съобщи, че тази вечер сме щели да ходим на лов за диво прасе, защото наоколо имало много следи. Предадох думите му на шута.

— Аз не съм изгубил никакви диви прасета и няма да ходя на лов за тях — надуто отвърна той. Бях съгласен с него. Сакатият крак на Бърич ме караше да се отнасям предпазливо към тези въоръжени с бивни животни.

„Зайци — предложих на Нощни очи. — Да идем на лов за зайци.“

„Зайци за зайци“ — презрително изсумтя той и пак изчезна.

Не обърнах внимание на обидата. Денят беше приятно прохладен и уханията на зелената гора ми напомняха за родния дом. Кетрикен ни водеше, потънала в собствените си мисли, а Кетъл и Славея вървяха след нас, увлечени в разговор. Старицата все още се движеше по-бавно, макар че от началото на пътуването ни силите и енергията й като че ли се бяха увеличили. Ала двете бяха доста далеч зад нас, когато тихо попитах шута:

— Защо позволяваш на Славея да смята, че си жена?

Той се обърна към мен, вдигна вежди и ми прати въздушна целувка.

— А не съм ли, красиви незаконородни принце?

— Говоря сериозно — скарах му се аз. — Тя мисли, че си жена, влюбена в мен. Според нея снощи сме били на среща.

— А нима не бяхме, срамежливи мой? — Направи сладострастна гримаса той.

— Шуте… — казах предупредително.

— О! — Той внезапно въздъхна. — Може би истината е, че ме е страх да й докажа противното, за да не се разочарова от всички мъже.

Погледнах го в очите.

— Има ли значение какво си мисли — вече сериозно добави той. — Остави я да вярва в каквото й е най-лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя имаше нужда да споделя с някого и за известно време избра мен. Навярно й беше по-лесно да си мисли, че и аз съм жена. — Той пак въздъхна. — Това е едно от нещата, с които не успях да свикна през всички години сред вашия вид. Голямото значение, което отдавате на пола.

— Ами важно е… — започнах аз.

— Глупости — възкликна шутът. — Само канали, ако се замислиш. Защо да е важно?

Зяпнах го като онемял. Струваше ми се толкова очевидно, че нямаше нужда от обяснения.

— Не можеш ли просто да кажеш, че си мъж, и да сложиш край на въпроса — попитах го след малко.

— Това няма да сложи край на въпроса, Фиц — твърдо отвърна шутът, прескочи едно паднало дърво и ме изчака. — Тъй като тогава тя ще иска да знае защо, след като съм мъж, не я желая. Вината ще трябва да е или в мен, или нещо в нея, което смятам за нередно. Не. Мисля, че нямам какво повече да кажа по тази тема. Славея обаче страда от професионалното заболяване на менестрелите. Смята, че всичко на света подлежи на обсъждане, колкото и да е лично. Или още по-добре да го превърне в песен. О, да!

Шутът ненадейно зае тържествена поза насред горската пътека и толкова изкусно имитира готвещата се да запее Славея, че се ужасих. Обърнах се назад и в този момент старият ми приятел весело запя:

После се поклони — идеално подражание на изискания реверанс, който често бележеше края на изпълненията на Славея. Едновременно ми се искаше да се засмея и да потъна в земята. Видях, че Славея почервеня и забърза към нас, но Кетъл я хвана за ръкава и строго й каза нещо. После двете свирепо се втренчиха в мен. Шегите на шута не за пръв път ме засрамваха, но сега се почувствах особено смутен. Направих безпомощен жест към жените и се обърнах към шута. Той подскачаше по пътеката пред мен. Настигнах го.

— Някога хрумвало ли ти е, че може да я оскърбяваш? — попитах го ядосано.

— А на нея хрумвало ли й е дали такова твърдение не оскърбява мен? — Шутът рязко се обърна и размаха дългия си показалец. — Признай го. Ти ми зададе този въпрос, без изобщо да си помислиш дали ще засегнеш честолюбието ми. Как ще се почувстваш, ако поискам доказателство, че си мъж? О! — Раменете му внезапно се изгърбиха и той сякаш изгуби цялата си енергия. — Да хабим думи за такова нещо, след като можем да спорим за всичко останало! Престани, Фиц, и аз ще престана. Нека ме смята за жена колкото си ще. Ще направя всичко възможно да не й обръщам внимание.

Трябваше да престана. Ала не би.

— Обаче тя си мисли, че ме обичаш — опитах се да му обясня.

Шутът ме погледна странно.

— Наистина те обичам.

— Искам да кажа, както се обичат мъж и жена.

Той въздъхна.

— А как се обичат мъжът и жената?

— Искам да кажа… — Почти се ядосах на престореното му неразбиране. — Искат да спят заедно. Да…

— Така ли мъжът обича жената — рязко ме прекъсна шутът. — Иска да спи с нея, това ли било?

— Само отчасти — кой знае защо, отбранително отвърнах аз.

Той повдигна вежди и спокойно заяви:

— Пак бъркаш каналите с любовта.

— Не са само канали — извиках му. Звукът подплаши някаква птица, която с грачене излетя във въздуха. Обърнах се назад към Кетъл и Славея, които озадачено се спогледаха.

— Разбирам — рече шутът, замисли се и изостана малко. После ме повика. — Кажи ми, Фиц, Моли ли обичаш, или онова, дето й е под полата?

Беше мой ред да се обидя. Но нямах намерение да ме накара да замълча.

— Обичам Моли и всичко в нея. — Засрамих се от топлината, която плъзна по бузите ми.

— Ето, сега го каза — отвърна шутът, като че ли потвърждавах неговите думи. — И аз обичам теб и всичко в теб. — Той наклони глава и предизвикателно прибави: — Ти не ми ли отговаряш по същия начин?

И зачака. Отчаяно ми се прииска да не съм започвал този спор.

— Знаеш, че те обичам — неохотно признах накрая. — След всичко, което преживяхме, защо изобщо трябва да питаш? Но аз те обичам като мъж — мъж… — Тук шутът отново направи сладострастна физиономия. После очите му блеснаха и разбрах, че ще направи нещо ужасно.

Той скочи върху един повален дънер, триумфално погледна Славея и драматично извика:

— Фиц каза, че ме обича! И аз го обичам! — След това с див смях слезе на земята и затича напред по пътеката.

Прокарах пръсти през косата си и бавно прескочих дънера. Чух смеха на Кетъл и ядосаните забележки на Славея. Мълчаливо закрачих през гората. Искаше ми се да съм проявил благоразумието да си държа устата затворена. Бях убеден, че певицата кипи от ярост. Не стига, че напоследък почти не ми говореше. Бях приел, че намира моето Осезание за нещо като извращение. Тя не бе първата, която се плашеше от мен, и поне проявяваше известна търпимост. Ала сега гневът й щеше да придобие по-личен оттенък. Още една загуба от малкото, което ми беше останало. Отчасти ми липсваше близостта, която известно време бяхме изпитвали един към друг. Липсваше ми това да спим, притиснали гръб до гръб, или ненадейно да ме хваща за ръка, докато вървим заедно. Мислех, че съм затворил сърцето си за такива човешки потребности, но изведнъж тази проста топлота ужасно започна да ми липсва.

И като че ли това беше отворило дупка в стените ми, внезапно си помислих за Моли. И за Копривка. За това, че заради мен ги заплашва опасност. Сърцето ми се сви. Не биваше да мисля за тях. С нищо не можех да им помогна. Нямаше как да ги предупредя, без да ги издам. Нямаше как да стигна при тях преди хората на Славен. Можех само да се надявам на Бърич и на това, че Славен не знае къде са те.

Прескочих едно тясно ручейче и видях, че шутът ме чака на отсрещния бряг. Той мълчаливо закрачи до мен. Веселото настроение като че ли го бе напуснало.

Казах си, че самият аз не зная къде са Моли и Бърич. О, знаех името на съседното село, но стига да го пазех за себе си, те бяха в безопасност.

— Каквото знаеш ти, мога да зная и аз.

— Какво каза? — Думите му толкова точно отговаряха на моята мисъл, че ме побиха тръпки.

— Казах, че каквото знаеш ти, мога да зная и аз — разсеяно повтори той.

— Защо?

— Точно това си мислех и аз. Защо искам да зная онова, което знаеш ти?

— Не. Защо го казваш?

— Нямам представа, Фиц. Думите просто изскочиха в главата ми и ги казах. Често казвам неща, които не съм обмислил добре.

— Аз също. — Замълчах, но продължавах да съм неспокоен. След случая с колоната той много повече приличаше на шута, когото помнех от Бъкип. Радвах се на рязката му промяна, но също така се тревожех, че е прекалено убеден в благоприятното развитие на събитията. Освен това преди острият му език по-скоро предизвикваше конфликти, отколкото да ги разрешава. Неведнъж го бях изпитвал на собствения си гръб, ала в двора на крал Умен го бях очаквал. Тук, в такава малка компания, езикът му сякаш режеше още по-болезнено. Зачудих се дали мога да смекча иронията му. Поклатих глава, после решително се заех с последния проблем, който ми беше поставила Кетъл.

Пътят ни водеше все по-надолу. По някое време пред нас се разкри изглед към цялата местност. Зърнах осеяни със зелени пъпки върби и розовеещи дънери на брези, които надвисваха над морава, обрасла с висока трева. По-нататък видях кафяви миналогодишни папури. Буйната трева и папратите, както и мирисът на застояла вода определено предвещаваха мочурища. Когато вълкът се върна мокър до хълбоците, се убедих, че съм прав.

Скоро стигнахме до място, където буен поток беше отнесъл прехвърления над него мост и бе подронил пътя и от двете страни. Сега кротко течеше в чакълестото си корито, ала падналите край бреговете му дървета свидетелстваха за яростта му по време на наводнение. При приближаването ни жабешкият хор утихна. Като прескачах от камък на камък, успях да стигна на отсрещния бряг със сухи крака. Не бяхме изминали много, когато пътя ни препречи втори поток. Трябваше да избирам: мокри крака или мокри ботуши. Избрах първото. Водата беше ледена. Добре поне, че стъпалата ми изтръпнаха и не усещах камъните по дъното. На отсрещния бряг се обух. Пътят постепенно стана по-тежък и нашата малка група сгъсти редиците си. Всички мълчаливо вървяхме един след друг. Пееха косове, бръмчаха първите за сезона насекоми.

— Тук има страшно много живот — тихо каза Кетрикен. Думите й като че ли увиснаха в сладкия неподвижен въздух. Кимнах. Наоколо наистина имаше страшно много живот, и растителен, и животински. Той изпълваше Осезанието ми и сякаш се стелеше като мъгла. След голите планински чукари и пустия път на Умението това изобилие на живот почти ме опияняваше.

И тогава видях дракона.

Заковах се на място и вдигнах ръце в жест, който накара всички да спрат. Погледите им проследиха моя. Славея ахна. Козината на вълка настръхна.

Златистозелен, той лежеше под шарената сянка на дърветата. Бе достатъчно далеч от пътя, за да виждам само части от него между дърветата, но и те бяха внушителни. Огромната му глава, дълга колкото конско тяло, почиваше върху мъха. Окото му беше затворено. Грамаден люспест гребен, който сияеше във всички цветове на дъгата, лежеше отпуснат до гърлото му. Подобни кичури над двете му очи щяха да изглеждат почти комични, ако в толкова гигантско и странно същество изобщо можеше да има нещо комично. Зърнах люспесто рамо и част от опашката, виеща се между две дървета. Около нея като гнездо бяха натрупани миналогодишни листа.

След дълго взиране в него се спогледахме. Кетрикен повдигна вежди, но аз само свих рамене. Нямах представа каква опасност може да представлява драконът. Бавно и безшумно изтеглих меча си. Изведнъж той ми се стори невероятно глупаво оръжие. Все едно да се изправиш срещу мечка с нож за хранене. Не зная колко време останахме така. Стори ми се безкрайно. Мускулите ми започнаха да се схващат от напрягане да не мърдам. Джепите нетърпеливо пристъпваха от крак на крак, но не нарушаваха колоната, тъй като Кетрикен държеше на място водещото животно. Накрая кралицата даде безмълвен знак и внимателно поведе групата ни напред.

Когато изгубих от поглед спящото чудовище, започнах да дишам малко по-спокойно. Последва неизбежната реакция.

Ръката ме заболя от стискането на меча и почувствах мускулите си като гумени. Отметнах мократа си от пот коса от лицето си. Обърнах се облекчено да погледна шута, но видях, че той с невярващи очи се взира някъде зад мен. Припряно се завъртях. Всички отново спряхме и зяпнахме втори спящ дракон.

Той лежеше в дълбоката сянка на вечнозелените дървета и също като първия дълбоко се беше заровил в мъх и шума. Ала приликата свършваше дотук. Дългата му змийска опашка бе увита около него като гирлянд и гладката му люспеста кожа лъщеше с плътен меднокафяв оттенък. Видях криле, плътно прилепени към тънкото му тяло. Дългата му шия беше проточена над гърба му като на спяща гъска и главата му също имаше птича форма чак до ястребовия клюн. От челото на съществото стърчеше спираловидно извит рог със зловещо остър връх. Четирите му свити под него крайници повече ми напомняха за кошута, отколкото за гущер. Струваше ми се неправилно да наричам и двете създания „дракони“, ала не знаех друга дума за такива като тях.

Отново стояхме и безмълвно се взирахме. Джепите неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Мисля, че това не са живи същества — изведнъж заяви Кетрикен. — Според мен са издялани от камък.

Осезанието ми подсказваше друго.

— Живи са — шепнешком я предупредих аз. Понечих да се пресегна към едното, но Нощни очи едва не изпадна в паника. Отдръпнах ума си. — Спят много дълбоко. Нещо като зимен сън. Но съм сигурен, че са живи.

Докато двамата с Кетрикен разговаряхме, Кетъл отиде да провери. Видях, че кралицата се ококорва, и се обърнах към дракона, като си мислех, че се събужда. Видях Кетъл да поставя съсухрената си ръка върху челото на създанието. Дланта й като че ли трепереше, но тя някак тъжно се усмихна и погали спираловидния рог.

— Толкова е красив — замислено рече старицата. — Толкова изкусно е направен.

После погледна към нас.

— Вижте как това миналогодишно растение се е увило около върха на опашката му. И колко дълбоко е заровен в листа, нападали от много години. От страшно много години. И все пак и най-малката люспица лъщи, толкова съвършено е създаден!

Славея и Кетрикен нададоха възхитени възклицания и скоро приклекнаха до скулптурата, като насочваха вниманието си към различни изящни детайли. Възхищаваха се на люспите на всяко крило, на грациозните спирали на опашката и на всички други чудеса на творбата. Ала докато те сочеха и жадно докосваха дракона, ние с вълка стояхме на разстояние. Козината на гърба на Нощни очи бе настръхнала. Той не ръмжеше, но надаваше толкова високо скимтене, че звучеше почти като свирка. След малко забелязах, че шутът не се е присъединил към другите. Обърнах се и видях, че наблюдава дракона отдалеч. Имаше вид на скъперник, който гледа купчина жълтици, каквато дори не е сънувал. Дори бледите му бузи сякаш бяха поруменели.

— Ела да видиш, Фиц! Това е студен камък, изсечен толкова майсторски, че изглежда жив. Виж! Има още един с рога на елен и лице на човек! Кетрикен вдигна ръка и посочи трета фигура. Всички оставиха първата скулптура и отидоха да разгледат новата.

Запътих се натам. Краката ми сякаш бяха налети с олово. Вълкът се притисна плътно към мен. Когато се приближих до еднорога, видях паяжините в кухината на едното му копито. Гърдите му не се повдигаха и спускаха от издуването на дробовете му, нито усещах да излъчва телесна топлина. Накрая се насилих да докосна студения камък.

— Статуя е — казах на глас, като че ли за да се принудя да повярвам в онова, което Осезанието ми отхвърляше. Погледнах към Кетъл и Кетрикен, които усмихнато разглеждаха друга фигура — нещо като глиган. Бивните, които стърчаха от муцуната му, бяха дълги колкото висок мъж. Съществото по всичко друго приличаше на дивото прасе, което бе убил Нощни очи, освен по гигантския си ръст и крилете, прилепени от двете му страни.

— Изброих дванайсет такива фигури — съобщи Шутът. — А зад ония дървета попаднах на още една колона като онези, които открихме преди. — Той любопитно докосна кожата на съществото и почти потръпна от студа.

— Не мога да повярвам, че са от безжизнен камък — казах аз.

— И аз. Никога не съм виждал толкова реалистични скулптури — съгласи се шутът.

Не му казах, че не ме е разбрал. Замислих се. Усещах живот, но под ръката ми имаше само студен камък. Тъкмо обратното на случая с претопените — телата им очевидно бяха съвсем живи, и все пак моето Осезание ги възприемаше като студен камък. Потърсих някаква връзка, ала открих само странното сравнение.

Спътниците ми се бяха пръснали из гората, вървяха от статуя на статуя и радостно си викаха, когато откриваха нови фигури под покривалото на пълзящия бръшлян или потънали под нападали листа. Бавно ги следвах. Струваше ми се, че това е крайната точка, обозначена на картата. Почти бях сигурен, ако древният картограф не беше сбъркал мащаба. И все пак защо? Какво толкова важно имаше в тези скулптури? Незабавно бях видял значението на града — той можеше да е бил първото местообиталище на Праотците. Но това тук?

Забързах след Кетрикен. Намерих я до един крилат бик. Той спеше с подгънати под себе си крака, отпуснал тежката си муцуна. Във всяко отношение бе абсолютно копие на бик, от широките рога до кичура косми на края на опашката. Раздвоените му копита бяха заровени в горската пръст, но не се съмнявах в съществуването им. Също като другите, и той имаше криле, свити върху широкия му черен гръб.

— Може ли да видя картата — попитах кралицата.

— Вече проверих — тихо отвърна тя. Убедена съм, че това е обозначеният район. Минахме покрай останките от два каменни моста, които са отбелязани на картата. И знаците по стълба, който откри шутът, са същите като онези, които ти прерисува в града. Мисля, че се намираме на брега на някогашно езеро. Поне така е на картата.

— Бряг на езеро. — Кимнах. Спомних си картата, която ми беше показал Искрен. — Възможно е. Възможно е да се е затлачило и да се е превърнало в блато. Но какво означават всички тези статуи?

— Може би някаква градина или парк?

Огледах се и поклатих глава.

— Никога не съм виждал такива паркове. Не откривам никаква връзка между скулптурите. Паркът не трябва ли да има единство и тема? Поне така ме е учила Търпение. Тук виждам само статуи, без следа от алеи, лехи или… Кетрикен? Всички статуи ли изобразяват спящи същества?

Тя се намръщи за миг.

— Така ми се струва. И мисля, че всички са крилати.

— Възможно е да е гробище — предположих аз. — Под фигурите може да има гробници. Възможно е това да е някаква странна хералдика, която обозначава гробовете на различните родове.

— Възможно е. Но защо е отбелязано на картата?

— А защо да е отбелязан един парк — възразих аз.

През останалата част от деня проучихме района. Открихме още много животни. Имаше всевъзможни видове и стилове, ала всички бяха крилати и спящи. И бяха тук от много отдавна. Внимателният оглед ми показа, че грамадните дървета са израснали около статуите. Някои от фигурите почти изцяло бяха покрити с мъх и листа. От една се виждаше само огромна зъбата муцуна, която стърчеше от мочурливата почва. Голите зъби блестяха като от сребро и върховете им бяха остри.

— И все пак не намерихме нито една повредена. Всички изглеждат като в деня на създаването си. Не мога да разбера и как са боядисани. Не ми прилича на боя и като че ли изобщо не са изтрити от времето.

Бавно излагах мислите си пред другите, докато вечерта седяхме край огъня. Опитвах се да среша мократа си коса с гребена на Кетрикен. Привечер се бях отделил от другарите си и за пръв път, откакто бяхме напуснали Джаампе, най-после успях да се изкъпя. Освен това, доколкото можах, изпрах част от дрехите си. Когато се върнах в лагера, установих, че и на другите им е дошла същата идея. Кетъл мрачно простираше прането си на един от драконите. Бузите на Кетрикен бяха по-румени от обикновено и тя беше сплела влажната си коса на стегната плитка. Славея сякаш бе забравила гнева си към мен. Всъщност тя като че ли напълно беше забравила за всички останали. Със замислено изражение се взираше в пламъците и почти усещах думите и звуците, които се въртяха в главата й. Зачудих се какво ли е — дали е като разрешаването на загадките, които ми поставяше Кетъл. Струваше ми се странно да наблюдавам лицето й като зная, че в ума й се появява песен.

Нощни очи дойде и отпусна глава на коляното ми. „Не ми харесва да спя сред тези живи камъни“ — сподели той.

— Като че ли всеки момент могат да се събудят — отбелязах аз.

Кетъл с въздишка седна до мен и бавно поклати глава.

— Едва ли. — Това сякаш й навяваше тъга.

— Е, тъй като не можем да разрешим загадката им, утре ще продължим пътуването си — каза Кетрикен.

— Какво ще направиш — попита шутът, — ако Искрен не е на последното място от картата?

— Не зная — призна кралицата. — И нямам намерение да мисля за това, докато не се случи. Възможностите не са изчерпани — дотогава няма да си позволя да се отчая.

Хрумна ми, че говори така, сякаш обсъжда игра. Оставаше й само един ход, който обаче можеше да я изведе до победа. После реших, че твърде дълго съм се съсредоточавал върху игрите на Кетъл. За последен път прокарах гребена през косата си и я завързах на опашка.

„Ела на лов с мен, преди да е станало съвсем тъмно“ — предложи вълкът.

— Мисля да отида на лов с Нощни очи — казах аз, изправих се и се протегнах. С въпросително повдигнати вежди погледнах шута, но той беше потънал в размисъл и не отговори. Когато понечих да се отдалеча от огъня, Кетрикен ме попита:

— Не те ли заплашва опасност?

— Вече сме далеч от пътя на Умението. Отдавна не съм имал по-спокоен ден. В известен смисъл.

— Може да сме далеч от пътя на Умението, но все още сме в сърцето на земя, някога обитавана от умели. Те са оставили следите си навсякъде. Докато си из тези хълмове, не можеш да твърдиш, че си в безопасност. Не бива да ходиш сам.

Нощни очи нададе нетърпелив гърлен вой. Копнеех да отида на лов с него, да дебна и да преследвам, да се движа в нощта без човешки мисли. Ала не можех да пренебрегна предупреждението на Кетъл.

— Аз ще отида с него — внезапно предложи Славея, стана и избърса длани в хълбоците си. Дори някой освен мен да го намери за странно, никой не го показа. Очаквах поне подигравателно сбогуване от страна на шута, но той продължи да се взира в мрака. Надявах се, че не се разболява пак.

„Имаш ли нещо против тя да дойде с нас?“ — попитах Нощни очи.

В отговор вълкът примирено въздъхна и се затича към гората. Последвах го по-бавно. Славея тръгна до мен.

— Не трябва ли да го настигнем — попита тя след малко. Гората и сгъстяващата се тъмнина ни обгръщаха. Нощни очи не се забелязваше, но пък и нямаше нужда да го виждам.

— Когато ловуваме, ние се движим отделно един от друг — тихо, макар и не шепнешком отвърнах аз. — Щом някой от нас вдигне дивеч, другият бързо идва, или да го пресрещне, или да участва в преследването.

Очите ми се приспособиха към мрака. Вървяхме в посока, обратна на статуите, и навлизахме в гора, недокосната от човешки ръце. Наоколо силно ухаеше на пролет, ясно чувах песните на жабите и насекомите. Скоро попаднах на животинска следа и тръгнах по нея. Славея ме следваше, не безшумно, но не и тромаво. Когато се намира в гора, човек се движи или със или срещу нея. Някои хора го правят инстинктивно, други никога не се научават. Певицата се движеше с гората, привеждаше се под надвисналите клони и заобикаляше други. Не се опитваше да си пробива път през гъсталаците, а гъвкаво се промъкваше край тях.

„Толкова силно я усещаш, че няма да видиш и заек, даже да го настъпиш!“ — скара ми се Нощни очи.

В този момент от храста точно до мен изскочи заек. Втурнах се след него, като се превих надве, за да го последвам по животинската пътека. Той беше много по-бърз от мен, но аз знаех, че най-вероятно ще заобиколи в кръг. Освен това знаех, че вълкът се приближава, за да го пресрещне. Чух Славея да бърза след мен, но нямах време да мисля за нея и не изпусках от поглед животинчето, което заобикаляше дървета и ниски клони. На два пъти едва не го хванах. На втория път обаче заекът попадна право в зъбите на Нощни очи. Вълкът го прикова към земята с предните си лапи, захапа черепа му и рязко завъртя глава, за да счупи врата му.

Тъкмо разпарях корема на плячката ни и изсипвах вътрешностите й, когато Славея ни настигна. Нощни очи с наслада се нахрани, после предложи: „Хайде да потърсим друг“ — и бързо изчезна в нощта.

— Той винаги ли се отказва от месото заради теб — попита Славея.

— Не се отказва от месото. Оставя ме аз да го нося. Знае, че сега е най-подходящото време за лов, и се надява на нова плячка. Ако не успее, знае, че ще му пазя месото и по-късно ще си го поделим. — Завързах заека на колана си и закрачих в мрака. Топлото тяло леко подскачаше и се удряше в бедрото ми.

Славея ме последва и малко по-късно, сякаш в отговор на някаква моя реплика, каза:

— Не смятам осезателната ти връзка с вълка за извращение.

— Аз също. — Нещо в избора й на думи ме раздразни. Продължих по пътеката, напрегнал очи и уши. Наляво чувах тихите стъпки на Нощни очи. Надявах се да не подплаши дивеча към мен.

— И ще престана да говоря за шута в женски род — прибави Славея. — Каквото и да подозирам.

— Чудесно — отвърнах аз. Не забавих ход.

„Наистина се съмнявам, че тази нощ ще си много добър ловец.“

„Не зависеше от мен.“

„Зная.“

— Искаш ли да ти се извиня? — Тихо и напрегнато попита Славея.

— Ами… хм… — заекнах аз и млъкнах, неуверен накъде клони.

— Добре тогава — с ледена решителност заяви певицата. — Извинявам се, лорд Фицрицарин.

Обърнах се към нея.

— Защо го правиш? — Усещах Нощни очи. Той вече преваляше хълма.

— Нейно величество ме помоли да сложа край на дрязгите в групата. Каза, че лорд Фицрицарин бил обременен с много неща, за които не съм можела да зная, и че не заслужавал моето неодобрение — каза Славея.

Зачудих се кога се е случило това, но не посмях да попитам.

— Нямаше нужда — тихо казах аз. Чувствах се странно засрамен, като разглезено дете, което се е цупило, докато другите деца не са отстъпили. Дълбоко си поех дъх, решен просто да говоря откровено и да видя какво ще излезе от това. — Не зная какво те накара да сложиш край на приятелството ни, освен че ти разкрих своето Осезание. Не разбирам и подозренията ти към шута, нито защо това, изглежда, те ядосва. Тази неловкост помежду ни ми тежи. Ще ми се да можехме да сме приятели като преди.

— Значи не ме презираш, така ли? За това, че потвърдих, че признаваш детето на Моли за свое?

Потърсих в себе си тези забравени чувства. Отдавна не бях мислил за това.

— Сенч вече е знаел за тях — отвърнах аз. — Щеше да намери начин даже теб да те нямаше. Той е много… находчив. И освен това осъзнах, че ти не живееш по същите правила като мен.

— Някога живеех — промълви тя. — Много отдавна. Преди да плячкосат замъка и да ме помислят за мъртва. След това ми беше трудно да живея по правилата. Бяха ми отнели всичко. Всичко добро, красиво и правдиво беше погубено от злото, похотта и алчността. Не. От нещо още по-първично от похотта и алчността, някакъв инстинкт, който ми е непонятен. Докато ме изнасилваха, пиратите като че ли не изпитваха удоволствие. Поне не такова удоволствие… Те се подиграваха на болката и съпротивата ми. Онези, които гледаха, докато чакаха реда си, се смееха. — Тя се взираше в мрака на миналото. Мисля, че говореше колкото на мен, толкова и на себе си, мъчеше се да проумее нещо, което не се поддаваше на разбиране. — Сякаш нещо ги тласкаше, но не похот, която можеше да се задоволи. Просто можеха да го направят и го правеха. Винаги съм смятала, може би детински, че ако спазвам правилата, ще съм защитена, че такива неща не могат да ми се случат. После се чувствах… измамена. Глупава. Лековерна. Защото съм вярвала, че идеалите могат да ме защитят. Чест, учтивост, справедливост… това не са реални неща, Фиц. Всички се преструваме, че ги има, и ги използваме като щитове. Но те ни пазят само от хора, които носят същите щитове. За другите те са само още едно оръжие, което да насочат срещу жертвите си.

За миг ми се зави свят. Никога не бях чувал жена да говори толкова безпристрастно за нещо такова. Обикновено за това изобщо не се говореше. Рядко се споменаваше за изнасилванията по време на нападение, за забременяванията след това, дори за децата, които жените от Шестте херцогства раждаха от пиратите с алените кораби. Изведнъж разбрах, че отдавна сме спрели на едно място. Започваше да ми става студено.

— Хайде да се връщаме в лагера — неочаквано предложих аз.

— Не — безизразно възрази Славея. — Още не. Страх ме е, че може да се разплача, и предпочитам да е на тъмно.

Вече цареше почти пълен мрак. Но аз я изведох на по-широка животинска пътека и седнахме на един повален дънер. Наоколо жабите и насекомите изпълваха нощта с любовните си песни.

— Добре ли си — попитах я, след като известно време седяхме в мълчание.

— Не — отвърна Славея. — Трябва да те накарам да разбереш. Не съм продала евтино детето ти, Фицрицарин. Не съм те предала с лека ръка. Отначало дори не го виждах по този начин. Кой не иска дъщеря му да стане принцеса и после кралица? Кой не иска детето му да носи красиви дрехи и да има хубав дом? Не подозирах, че ти или приятелката ти може да го приемете като нещастие.

— Моли е моя жена — тихо я поправих аз, но мисля, че не ме чу.

— После го направих, макар да знаех, че не искаш. Знаех, че така ще си осигуря място тук, до теб, и потвърдих… За да видя неща, за каквито досега не е пял нито един менестрел, като тези статуи днес. Защото това беше единственият ми шанс. Трябваше да имам песен, трябваше да присъствам на нещо, което завинаги да ми осигури почетно място сред менестрелите. Нещо, което да ми гарантира супата и виното, когато стана прекалено стара, за да пътувам от замък на замък.

— Не можеш ли да споделиш живота си с мъж и да имаш деца — попитах аз. — Едва ли има мъж, чийто поглед да не привлечеш. Не може да няма някой, който…

— Никой мъж не иска да се ожени за безплодна жена — каза тя. Гласът й звучеше безизразно, кухо. — След падането на замъка Димити, Фиц, те ме помислиха за мъртва и ме оставиха. И аз лежах сред мъртъвците, убедена, че скоро ще умра, защото не можех да си представя, че ще продължа да живея. Сградите наоколо горяха, ранените крещяха и миришеше на изгоряла плът… — Славея замълча. Когато отново проговори, гласът й бе още по-празен. — Но не умрях. Тялото ми се оказа по-силно от волята ми. На втория ден се домъкнах до водата. Намериха ме други оцелели. Останах жива и бях много по-добре от мнозина. Но след два месеца разбрах, че са ми сторили нещо много по-страшно от това да ме убият. Разбрах, че нося дете, заченато от някое от ония създания.

— Затова отидох при знахарка, която ми даде билки, но не ми помогнаха. Пак отидох при нея и тя ме предупреди, че е по-добре да родя детето. Но аз намерих друга знахарка, която ми даде друг цяр. От него… ми потече кръв. Изхвърлих детето от себе си, но кръвта не спря. Отидох и при двете знахарки, но те не можаха да ми помогнат. Казаха, че след време щяла да спре от само себе си. Но едната ми каза, че най-вероятно никога няма да имам деца. — Гласът й се напрегна. — Зная, че ме смяташ за уличница заради връзките ми с мъже. Но щом веднъж са те изнасилили… после е различно. Казвам си, е, зная, че винаги може пак да ми се случи. Така поне аз определям с кого и кога. Аз никога няма да имам деца, което значи, че няма да имам и съпруг. Тогава защо да не взема своя дял от онова, което мога да имам? Знаеш ли, ти ме накара за известно време да се съмнявам в това. До Лунно око. Лунно око пак доказа, че съм права. И оттам отидох в Джаампе, като знаех, че съм свободна да направя каквото трябва, за да осигуря собственото си оцеляване. Защото няма да имам мъж и деца, които да ме гледат на стари години. — Тя прибави с пресекнат глас: — Понякога си мисля, че е било по-добре да ме претопят…

— Не. Никога не говори така. Никога. — Боях се да я докосна, но тя внезапно се обърна и зарови лице в гърдите ми. Прегърнах я и усетих, че трепери. Почувствах се принуден да призная глупостта си. — Не те бях разбрал. Когато каза, че ратниците на Бърл са изнасилили някои от жените… Не знаех, че си преживяла това.

— О — промълви певицата. — Реших, че не го намираш за важно. Във Фароу съм чувала да казват, че изнасилването смущавало само девиците и омъжените жени. Мислех, че и ти го виждаш така… Че само съм си получила дължимото.

— Славея! — Ядосах се, че може да ме е смятала за толкова безсърдечен. Сетне се замислих. Бях видял синините по лицето й. Защо не се бях досетил? Изобщо не бяхме разговаряли за това как Бърл й бе счупил пръстите. Бях приел, че тя знае отношението ми. Предполагах, че е сложила край на приятелството ни заради вълка.

— Ти преживя много мъки заради мен — отвърнах аз. — Не мисли, че не зная какво означават ръцете за един менестрел. Нито че съм безразличен към насилието спрямо тялото ти. Ако ти се говори за това, готов съм да те изслушам. Понякога споделянето помага.

— А понякога — не. — Тя ме прегърна още по-силно. — Денят, в който ти се изправи пред всички ни и подробно ни разказа какво ти е причинил Славен. Много страдах за теб. Това не промени нищо. Не. Не искам нито да говоря, нито да мисля за това.

Вдигнах ръката й и леко целунах пръстите, които й бяха счупили заради мен.

— Не бъркам онова, което са ти сторили, със самата теб. Когато те гледам, виждам менестрела Славея Сладкопойна.

Тя кимна и разбрах, че съм познал. И двамата бяхме изпитали онзи страх. Нямахме намерение да живеем като жертви.

Не й казах нищо повече. Отново си помислих, че ако открием Искрен, дори по някакво чудо неговото завръщане да промени хода на войната и да ни направи победители, за някои победата ще е закъсняла. Пътуването ми бе дълго и изтощително, но все още смеех да вярвам, че накрая може да ме очаква живот по мой собствен избор. Славея нямаше и това. Колкото и навътре в страната да избягаше, никога нямаше да се спаси от войната. Притиснах я още по-близо към себе си и усетих, че болката й се влива в мен. След малко тя престана да трепери.

— Вече е съвсем тъмно — казах накрая. — Да се връщаме в лагера.

Тя въздъхна, но се изправи и ме хвана за ръка. Поведох я към лагера, ала Славея ме спря.

— Бъди с мен — простичко рече младата жена. — Само тук и сега. С нежност и приятелство. За да прогоним… другото. Дай ми поне това от себе си.

Желаех я. Желаех я с отчаяние, което нямаше нищо общо с любов и дори, струва ми се, със сласт. Тя беше топла и жива и щеше да ми донесе сладост и обикновена човешка утеха. Ако можех да бъда с нея и някак си да остана непроменен, щях да го направя. Но чувствата ми към Моли не бяха нещо, което можех да изпитвам само ако сме заедно. Бях й дал това право над себе си и нямаше да се отметна само защото сме били разделени за известно време. Едва ли имаше думи, които да накарат Славея да проумее, че като избирам Моли, аз не отхвърлям нея. Затова отвърнах:

— Нощни очи идва. Носи заек.

Славея пристъпи към мен и плъзна ръка от гърдите до шията ми. Пръстите й проследиха брадичката ми и погалиха устните ми.

— Отпрати го — тихо рече певицата.

— Не мога да го отпратя достатъчно надалеч, та да не знае всичко за онова, което споделяме.

Ръката й внезапно замръзна.

— Всичко ли — попита тя. Гласът й ясно показваше смайването й.

„Всичко.“ Той дойде и клекна до нас. От зъбите му висеше още един заек.

— Ние сме осезателно обвързани. Споделяме всичко.

Славея отдръпна длан от лицето ми и отстъпи. После впери очи в тъмния силует на вълка.

— Значи всичко, което току-що ти казах…

— Той го разбира по свой начин. Не като човек, но…

— Какво мисли за това Моли — неочаквано попита певицата.

— Рязко си поех дъх. Не бях очаквал разговорът ни да приеме такава насока.

— Тя не знае. — Нощни очи се затича към лагера. Последвах го по-бавно. Славея тръгна след мен.

— А когато научи — не отстъпваше тя. — Просто така ли ще приеме това… споделяне?

— Може би не — неохотно се съгласих аз. Защо Славея винаги ме караше да мисля за неща, които избягвах?

— Ами ако тя те принуди да избираш между нея и вълка?

За миг се заковах на място. После продължих малко по-бързо. Отказвах да мисля за този въпрос. Никога нямаше да се стигне дотам. И все пак някакъв глас нашепваше в мен: „Ако кажеш на Моли истината, ще се стигне. Трябва.“

— Ще й кажеш, нали — безмилостно ми зададе Славея въпроса, от който се криех.

— Не зная — мрачно отвърнах аз.

— Когато човек отговаря така, обикновено иска да каже „Не, няма, но от време на време ще си играя с тази идея, за да се преструвам, че възнамерявам да го направя“.

— Би ли млъкнала, моля те? — В думите ми нямаше никаква сила.

Славея замълча. След малко отбеляза:

— Не зная кого да съжалявам. Теб или нея.

— И двама ни — казах студено. Повече не исках да разговарям за това.

Когато стигнахме в лагера, шутът стоеше на пост. Кетъл и Кетрикен спяха.

— Добре ли мина ловът — дружелюбно попита той.

Свих рамене. Нощни очи вече ядеше заека, който бе носил.

— Доста добре. — Повдигнах другия заек. Шутът го взе от ръцете ми, небрежно го провеси на кола на шатрата и каза:

— За закуска. — После вдигна поглед към Славея, ала дори да забеляза, че е плакала, не се пошегува с това. Не зная какво бе прочел на лицето ми, защото премълча. Славея ме последва в шатрата. Събух си ботушите и с признателност се вмъкнах под одеялото си. Когато след секунди усетих, че притиска гръб към моя, не се изненадах. Реших, че ми е простила. Това не ми помогна да заспя по-лесно.

Но накрая заспах. Бях спуснал стените си, но някак си успях да сънувам собствените си сънища. Сънувах, че седя до леглото на Моли и гледам как двете с Копривка спят. Вълкът бе в краката ми. Шутът седеше на ниско столче в ъгъла до огнището и доволно кимаше. Разчертаният плат на Кетъл беше разгънат на масата, но вместо камъчета, върху него бяха подредени миниатюрни статуи на различни бели и черни дракони. Червените камъчета бяха кораби и аз бях на ход. Държах в ръката си пионката, която щеше да спечели играта, ала ми се искаше просто да продължавам да наблюдавам Моли. Сънят беше почти спокоен.