Тронът

41Писарят

Въздишам и оставям перото. Написах твърде много. Не всичко трябва да са каже. Взимам свитъка и бавно се приближавам до огнището. Краката ми са схванати от седене. Днес е студен влажен ден и океанската мъгла събужда всичките ми стари рани. Най-много ме боли раната от стрелата. Когато студът я стегне, наистина боли много. Хвърлям пергамента върху въглените. За да го направя, трябва да прескоча Нощни очи. Муцуната му вече посивява и костите му също като моите не харесват това време.

„Затлъстяваш. Вече само лежиш край огъня и си печеш мозъка. Защо не отидеш на лов?“

Той се протяга и въздиша. „Върви да тормозиш момчето вместо мен. И сложи още дърва в огъня.“

Но преди да успея да го повикам, моето момче влиза в стаята, сбърчва нос от миризмата на горящия пергамент и ме поглежда укоризнено.

— Трябваше да ми кажете да ви донеса още дърва. Знаете ли колко струва добрият пергамент?

Не отговарям и момчето въздиша и клати глава. После отива да донесе още цепеници.

Подари ми го Славея. Вече е при мен от две години и още не съм свикнал с него. Не вярвам, че и аз някога съм бил такова момче. Спомням си деня, когато ми го доведе. Беше дошла, както идва винаги, два-три пъти годишно, за да ме види и да ме сгълчи за отшелническия ми начин на живот. Но тогава ми доведе момчето. Когато отворих, тя се обърна и му извика:

— Ела. Тук е топло.

Той слезе от дребното конче и разтреперано застана до него. Вятърът развяваше черната му коса. Беше се увил в един стар плащ на Славея.

— Доведох ти едно момче — каза тя и ми се усмихна.

Погледнах я смаяно.

— Искаш да кажеш… че е мое, така ли?

Славея сви рамене.

— Ако го искаш. Реших, че може да ти е от полза. — Тя замълча за миг. — Всъщност реших, че ти може да си му от полза. Да го обличаш, да го храниш и прочее. Грижих се за него колкото можех, но животът на менестрела…

— Значи той е… Ти… Ние… — Отказах се от всяка надежда. — Значи той е мой син? Мой?

Усмивката й стана още по-широка, въпреки че очите й почти се навлажниха. Тя поклати глава.

— Мой ли? Не. Твой? Възможно е. Преди осем години да си минавал през Плиткото заливче? Преди половин година го открих там. Ядеше гнили зеленчуци от селското бунище. Майка му е умряла и очите му са различни на цвят, затова сестра му не го иска. Казва, че бил обладан от демони копелдак. — Славея пак ми се усмихна. — Тъй че може и да е твой. — Тя пак се обърна към момчето и викна: — Ела, казах ти. Вътре е топло. И при него живее истински вълк. Нощни очи ще ти хареса.

Намерен е странно момче. Едното му око е кафяво, другото — синьо. Майка му не била много нежна и ранните му спомени не са от най-приятните. Аз най-често го наричам просто „момче“. Той като че ли няма нищо против. Научих го на четмо и писмо, на отглеждане и събиране на билки. Когато Славея ми го доведе, момчето беше на седем години. Сега скоро ще навърши десет. Добър е с лъка. Нощни очи го одобрява. Намерен ловува добре за стария вълк.

Когато ми идва на гости, Славея ми носи новини. Не зная дали винаги им се радвам. Твърде много неща са се променили, твърде много неща са ми странни. Лейди Търпение управлява в Трейдфорд. Техните конопени ниви дават колкото фини въжета, толкова и хартия. Площта на градините им се е удвоила. Постройката, която щеше да е Кралски кръг, сега е ботаническа градина с растения, събрани от всички кътчета на Шестте херцогства и от странство.

Бърич, Моли и техните деца са добре. Грижат се за Копривка и малкия Рицарин. Третото е на път. Моли има кошери и свещарница. Бърич пак отглежда коне. Славея знае тези неща, защото тъкмо тя ги откри и се погрижи Бърич да получи Дорест и жребчето на Сажда. Бедната стара Сажда беше прекалено стара, за да издържи пътуването от Планините. Моли и Бърич вярват, че отдавна съм мъртъв. Понякога и аз го вярвам. Никога не съм я питал къде живеят. Никога не съм виждал децата. В това отношение съм истински син на баща си.

Кетрикен роди син, принц Предан. Славея ми каза, че имал кожата на баща си, но изглеждало, че ще порасне висок и строен мъж, може би като брата на Кетрикен, Руриск. Според нея той бил по-сериозен, отколкото трябвало, но всичките му наставници го обожавали. Дядо му дошъл чак от Планинското кралство, за да види момъка, който някой ден щял да управлява двете страни. Останал много доволен от детето. Зачудих се какво ли би си помислил другият му дядо за резултата от сключените от него договори.

Сенч вече не живее в сянка, а е почетен съветник на кралицата. Според Славея той бил суетен старик, който прекалено много обичал компанията на млади жени. Но се усмихва, когато го казва, и песента „Разплатата на Сенч Звездопад“ ще се помни дори когато нея вече я няма. Сигурен съм, че той знае къде съм, но никога не ме е търсил. Понякога Славея ми носи любопитни стари свитъци и семена и корени от странни билки. Друг път ме снабдява с качествена хартия и пергамент. Няма нужда да питам откъде са. От време на време в замяна аз й давам свитъци със свои писания: рисунки на билки с изреждане на техните свойства и опасности, разкази за престоя ми в онзи древен град, спомени за пътуванията ми из Халкида и земите отвъд нея.

Веднъж ми донесе карта на Шестте херцогства. Тя бе грижливо започната от ръката на Искрен, ала не беше завършена. Понякога я гледам и мисля за местата, които мога да попълня. Но съм я закачил недовършена на стената. Мисля, че никога няма да я докосна.

Колкото до шута, той се върна в Бъкип. За кратко. Плака, когато драконът отлетя без него. Обявиха го за герой и велик воин. Сигурен съм, че тъкмо затова после избяга. Не прие нито титла, нито земя. Никой не знае точно къде е отишъл, нито какво се е случило с него. Славея смята, че се е върнал в родната си земя. Възможно е. А може някъде да живее майстор на марионетки, чиито кукли са истинско чудо. Надявам се, че носи една сребърна обеца със син камък. Отпечатъците, които остави на китката ми, са избледнели до мътносиво.

Винаги ще ми липсва.

Цели шест години пътувах за Бък. Една от тях прекарахме в Планините. Друга при Черния Ролф. Двамата с Нощни очи научихме много за другите като нас, но установих, че най-много ни харесва собствената ни компания. Въпреки усилията на Чимшир щерката на Оли ме погледна и реши, че категорично не съм за нея. Моите чувства ни най-малко не бяха наранени и това ми даде повод да си замина.

Бяхме на север, на Вътрешните острови, където вълците са бели като мечките. Бяхме на юг в Халкида и дори отвъд Бинград. Стигнахме чак до изворите на Дъждовната река и се върнахме със сал по течението й. Разбрахме, че Нощни очи не обича да пътува с кораб и че на мен не ми харесват страните, където няма зима. Излязохме извън границите на Искреновите карти.

Бях смятал, че никога няма да се върна в Бък. Но се върнахме. Есенните ветрове ни доведоха тук и повече не си тръгнахме. Хижата, в която се заселихме, някога е принадлежала на въглищар. Не е далеч от Фордж или по-точно от развалините на Фордж. Морето и зимите погълнаха това градче и удавиха най-страшните спомени за него. Някой ден може би отново ще дойдат хора, за да потърсят богатата желязна руда. Ала няма да е скоро.

Когато идва, Славея ме гълчи и ми казва, че все още съм бил млад. Къде били отишли всичките ми твърдения, че някой ден съм щял да имам собствен живот, пита тя. Отвръщам й, че съм го намерил. Тук, в моята хижа, с моите писания, моя вълк и моето момче. Понякога, когато тя спи с мен и после лежа буден, заслушан в бавното й дишане, си мисля, че на сутринта ще стана и ще открия някакъв нов смисъл в живота си. Но когато се будя скован и с болки в цялото тяло, ми се струва, че изобщо не съм млад. Аз съм старец, затворен в обезобразеното тяло на младеж.

Умението не спи спокойно в мен. Особено лете, когато се разхождам край морските скали и гледам към хоризонта, се изкушавам да се пресегна, както някога правеше Искрен. И понякога го правя, и узнавам за улова на рибарите или за тревогите на капитана на някой търговски кораб. И както някога ми беше казал Искрен, най-страшното е, че никой не се пресяга към мен. Веднъж, когато жаждата за Умение почти ме влудяваше, дори се пресегнах към дракона Искрен и го помолих да ме чуе и да ми отговори.

Не го направи.

Котериите на Славен отдавна се разпаднаха поради отсъствието на главен учител, който да ги обучава. Нощем, когато самотен като вълчи вой, от отчаяние използвам Умението и умолявам някой, който и да е, да ми отговори, не усещам нищо. Дори ехо. Тогава сядам до прозореца и се взирам в мъглите, които се стелят около носа на Острова на Еленовия рог. Стискам ръцете си, за да не треперят, и отказвам да се хвърля в реката на Умението, която чака, винаги чака да ме отнесе. Понякога ме задържа само докосването на един вълк до ума ми.

Моето момче вече знае какво означава това мое изражение и внимателно отмерва самодивско биле, за да ме упои. Прибавя карим, за да заспя, и джинджифил, за да притъпи горчивината на кората. После ми носи хартия, перо и мастило и ме оставя с писанията ми. Знае, че когато настъпи утрото, ще ме завари отпуснал глава на масата, заспал сред пръснатите листи. Нощни очи лежи в краката ми.

Сънуваме, че извайваме нашия дракон.