Тронът

35Тайните на Кетъл

Тази сутрин Искрен стана пръв — излезе със залитане от шатрата си още когато първите слънчеви лъчи връщаха багрите на света.

— Моят дракон! — Извика той, докато стоеше и премигваше срещу светлината. — Моят дракон! — Сякаш очакваше да е изчезнал.

Дори когато го уверих, че драконът му си е там, той продължи да се държи като разглезено дете. Искаше незабавно да продължи работата си. С много усилия успях да го убедя да изпие чаша чай от коприва и мента и да хапне малко изпечено на шиш месо. Кралят не пожела да изчака овесената каша да кипне и напусна лагера с месото и меч в ръка. Изобщо не спомена за Кетрикен. Скоро отново чух стърженето, стърженето, стърженето на върха на меча му в черния камък. Сянката на някогашния Искрен, която бях видял вечерта, беше избягала с настъпването на утрото.

Струваше ми се странно да посрещнем новия ден, без веднага да съберем целия си багаж. Никой не бе в добро настроение. Очите на Кетрикен бяха подпухнали. Кетъл беше кисела и сдържана. Вълкът все още смилаше месото, което бе погълнал предния ден, и искаше само да спи. Славея като че ли се дразнеше от всеки, сякаш ние бяхме виновни, че пътуването ни е завършило с толкова смущаващо разочарование. След като закусихме, певицата заяви, че отива да се погрижи за джепите и да изпере дрехите си на потока, който откри шутът. Кетъл навъсено се съгласи да отиде с нея за всеки случай, макар че очите й често се обръщаха към Искреновия дракон. Кетрикен мрачно наблюдаваше своя съпруг и крал, който дялаше черния камък. Аз се заех с месото: опаковах изсушените парчета и наредих останалите да се сушат.

— Да вървим — повика ме шутът веднага щом свърших.

— Къде — попитах аз, като с копнеж си мислех за една кратка дрямка.

— При девойката върху дракона — напомни ми той. И нетърпеливо се отдалечи, без дори да се озърне, за да види дали го следвам. Знаеше, че нямам друг избор.

— Струва ми се, че идеята е глупава — извиках след него.

— Точно така — ухили ми се шутът и не пожела да каже нищо повече, докато не се приближихме до огромната статуя.

Тази сутрин девойката върху дракона изглеждаше по-спокойна, но може би просто започвах да свиквам с впримченото осезателно безпокойство, което усещах там. Без да се колебае, шутът веднага се покатери върху подиума до статуята. Последвах го по-бавно.

— Днес девойката ми се струва различна — тихо казах аз.

— В какъв смисъл?

— Не мога да определя. — Разгледах наведената й глава, замръзналите на бузите й каменни сълзи. — На теб струва ли ти се различна?

— Вчера не я разгледах много внимателно.

Сега, след като вече бяхме тук, шутът престана да се шегува. Предпазливо поставих длан на гърба на дракона. Отделните люспи бяха толкова сръчно издялани, извивката на тялото му бе толкова естествена, че почти очаквах да си поеме дъх. Това беше студен твърд камък. Събрах кураж и се пресегнах към камъка. Никога не бях усещал такова нещо. Нямаше биещо сърце, нямаше дишащи дробове, нито никакви други физически признаци, които да ме насочат. Там бе единствено моето осезателно усещане на живот, впримчен и отчаян. За миг ми убягна — сетне се докоснах до него и то се пресегна към мен. Потърси усещането на вятъра по кожата, топлото пулсиране на кръвта, о, миризмите на летния ден, допира на дрехите до тялото ми, всичко онова, което представляваше част от живота, за който жадуваше. Рязко отдръпнах ръката си, уплашен от силата на пресягането му. Почти ми се стори, че може да ме привлече при себе си.

— Странно — прошепна шутът, защото беше свързан с мен и усещаше вълните на моето преживяване. Погледна ме, после протегна сребристия си показалец към девойката.

— Не бива да го правим — заявих аз, ала в думите ми нямаше сила. Стройната фигура върху дракона носеше елек, тесен панталон и сандали. Шутът я докосна по ръката.

В каменоломната се разнесе писък на болка и ярост. Шутът отхвърча от подиума, тежко се стовари по гръб върху скалата и изгуби съзнание. Аз се строполих до дракона. От пороя на осезателен гняв, който усетих, очаквах съществото да ме стъпче. Инстинктивно се свих на кълбо и защитих главата си с ръце.

Всичко се случи само за миг, и все пак ехото на вика сякаш безкрайно продължи да отеква сред гладките каменни стени и блокове наоколо. Тъкмо слизах да се погрижа за шута, когато дотича Нощни очи. „Какво беше това? Кой ни заплаши?“ Приклекнах до шута. Беше си ударил главата и по черния камък се стичаше кръв, но ми се струваше, че не това е причината да е в безсъзнание.

— Знаех си, че не бива да го правим. Защо ти позволих? — Запитах се на глас, докато го вдигах на ръце, за да го занеса в лагера.

— Защото си глупак като него. А аз съм най-голямата глупачка, задето ви оставих сами, като си мислех, че ще се държите разумно. Какво е направил? — Кетъл все още бе запъхтяна от бързане.

— Докосна девойката върху дракона.

Докато говорех, вдигнах очи към статуята. За свой ужас над лакътя на девойката видях сребрист отпечатък от пръст, очертан с алено на фона на бронзовата й плът. Кетъл проследи погледа ми, ахна, рязко се завъртя към мен и вдигна възлестата си ръка, сякаш за да ме удари. После сви юмрук и се насили да го отпусне.

— Не стига ли, че е впримчена там във вечни мъки, сама и откъсната от всичко, което някога е обичала? А вие двамата идвате и й причинявате още болка! Как може да сте толкова зли?

— Не искахме да направим нищо лошо. Не знаехме…

— Незнанието винаги е било оправдание на жестоко любопитните — изсумтя Кетъл.

Изведнъж кипнах.

— Не ме укорявай в незнание, след като постоянно отказваш да ме спасиш от него! Намекваш, предупреждаваш и редиш злокобни думи, но не казваш нищо, което може да ни помогне. И когато допускаме грешки, ни ругаеш, твърдиш, че трябвало да действаме по-разумно. Как? Откъде да знаем какво е по-разумно, като не ни казваш?

Шутът се размърда в ръцете ми. Вълкът подуши провесената му ръка.

„Внимавай! Не позволявай на пръстите му да те докоснат!“

„Какво го е ухапало?“

„Не зная.“

— Не зная нищо — горчиво казах на глас. — Лутам се в мрака и наранявам всички, които обичам.

— Не смея да се намеся — извика ми Кетъл. — Ами ако някоя моя дума те прати в грешна посока? Какво ще стане тогава с всички пророчества? Сам трябва да откриеш пътя си, Катализаторе.

Шутът започваше да ми натежава. Хванах го по-удобно, тръгнах към лагера и казах през рамо:

— Може би тъкмо затова си тук. Може да си била призована и да имаш своя роля. Може би ролята ти е да ни спасиш от незнанието ни, за да изпълним това твое проклето пророчество. И като продължаваш да мълчиш, може би тъкмо ти ще ни попречиш. Но… — Спрях, за да хвърля думите си още по-свирепо срещу нея. — Но според мен ти мълчиш от други подбуди. Защото те е срам!

Извърнах се от поразеното й лице. С гняв скрих срама си, че й говоря така. Това ме изпълни с нова сила. Изведнъж категорично реших да накарам всички да се държат както трябва, детинска решителност, която често ми бе докарвала беди.

Отнесох шута в голямата шатра и го оставих върху постелята му. Откъснах оръфания ръкав на една дрипава риза, натопих го в студена вода и силно го притиснах към тила му. Когато кървенето отслабна, разгледах раната. Не беше голяма, но имаше внушителна цицина. Все още продължавах да смятам, че не това е причината за припадането му.

— Шуте — тихо го повиках. — Шуте? — Избърсах лицето му с влажното парче плат. Той дойде на себе си и отвори очи. — Шуте?

— Ще се оправя, Фиц — немощно каза той. — Имаше право.

Не биваше да я докосвам. Но го направих. И никога няма да го забравя.

— Какво се случи?

Шутът поклати глава.

— Още не мога да говоря за това.

Скочих и едва не съборих шатрата с глава.

— Никой в цялата група не може да говори за нищо! — бясно заявих аз. — Освен мен. И аз имам намерение да говоря за всичко.

Оставих шута да зяпа след мен. Не зная дали лицето му изразяваше насмешка, или ужас. Не ме интересуваше. Излязох от шатрата и се изкачих по купчината чакъл на подиума, където Искрен дялаше своя дракон. Постоянното стържене, стържене, стържене на върха на меча му в камъка бе като пила за душата ми. Кетрикен мълчаливо седеше до него. Нито един от двамата не ми обърна внимание.

Спрях за миг и овладях дишането си. Отметнах косата от лицето си, изтупах панталона си и пооправих лекьосаните останки от ризата си. Направих три крачки напред. Официалният ми поклон беше насочен и към Кетрикен.

— Ваше величество крал Искрен. Ваше величество, кралице Кетрикен. Дойдох да завърша доклада си пред краля. Ако позволите.

Искрено бях очаквал двамата да ме пренебрегнат. Ала мечът на Искрен изскърца още два пъти и спря. Той ме погледна през рамо.

— Продължавай, Фицрицарин. Няма да прекъсна работата си, но ще те слушам.

Гласът му звучеше сериозно и учтиво. Това ме окуражи. Кетрикен ненадейно изправи рамене и ми кимна. Дълбоко си поех дъх и започнах да докладвам, както ме бяха учили, всичко, каквото съм видял или направил от посещението си в разрушения град. Веднъж по време на дългия разказ стърженето на меча се забави, после спря. Искрен тежко отиде и седна до Кетрикен. Понечи да хване ръката й, но се опомни и отпусна ръце в скута си. Ала кралицата забеляза това движение и се премести мъничко по-близо до него. Двамата седяха един до друг, моите бедни владетели, и ме слушаха.

По един или по двама, другите също дойдоха и се присъединиха към нас. Първо вълкът, после шутът и Славея, а накрая и старата Кетъл застанаха в полукръг зад мен. Когато гърлото ми започна да пресъхва и гласът ми пресипна, Кетрикен вдигна ръка и прати певицата за вода. Тя се върна с чай и месо за всички. Отпих само глътка от чая и продължих да разказвам, докато те си устроиха малко пиршество.

Изпълних решението си и говорих откровено, дори за онова, от което се срамувах. Не пропуснах нито страховете, нито глупавите си грешки. Разказах му как без предупреждение съм убил стражника на Славен, дори му съобщих името на мъжа, когото бях познал. Не скрих и осезателните си преживявания, както щях да постъпя едно време. Говорех съвсем честно, като че ли бяхме само ние с Искрен, разкрих му страховете си за Моли и детето ни, включително това, че ако Славен не ги открие и убие, Сенч ще вземе дъщеря ми за трона. Междувременно се пресягах към Искрен по всички възможни начини, не само с гласа си, но и с Осезанието и Умението, опитвах се да го докосна и да го събудя за някогашната му същност. Зная, че усещаше това пресягане, ала колкото и усилия да полагах, не успях да предизвикам никаква реакция.

Свърших с онова, което двамата с шута бяхме направили с девойката върху дракона. Наблюдавах лицето на Искрен, за да установя някаква промяна в изражението му, но не забелязах. Когато му разказах всичко, безмълвно останах да стоя пред него с надеждата, че ще ми зададе някакви въпроси. Предишният Искрен отново щеше да ме преведе през целия ми разказ, подробно да ме разпита за всяко отделно събитие, да ме пита какво съм мислил, подозирал или забелязвал. Ала този сивокос старец само няколко пъти кимна. И сякаш понечи да се изправи.

— Кралю! — Отчаяно го помолих аз.

— Какво има, момко?

— Нищо ли няма да ме попитате, нищо ли няма да ми кажете?

Искрен ме погледна, но не бях сигурен, че ме вижда. Той се прокашля.

— Аз убих Карод с Умението. Вярно е. Оттогава не съм усещал другите, но не вярвам, че са мъртви, а само че съм изгубил Умението да ги усещам. Трябва да внимаваш.

Зяпнах го.

— И това ли е всичко? Че трябва да внимавам? — Думите му ме вледениха до мозъка на костите ми.

— Не. Има и по-лошо. — Искрен погледна към шута. — Боя се, че когато говориш на шута, Славен те чува. Боя се, че онзи ден при теб е дошъл именно Славен и с езика на шута те е попитал къде е Моли.

Устата ми пресъхна. Обърнах се към шута. Той изглеждаше поразен.

— Не си спомням… Никога не съм казвал… — Шутът мъчително си пое дъх, после внезапно се катурна на една страна и припадна.

Кетъл бързо се наведе над него, после каза:

— Диша.

Искрен кимна.

— Подозирам, че са го пуснали. Може би. Не разчитайте на това. — Погледът му се върна към мен. Опитвах се да остана прав. Бях усетил, когато бяха избягали от шута. Усетих го като скъсваща се копринена нишка. Те не го бяха държали силно, но и това бе достатъчно. Бях разкрил всичко, каквото им беше трябвало, за да убият жена ми и детето ми. Бяха претършували сънищата му и бяха откраднали всичко, което можеше да им е от полза.

Отидох при шута. Хванах ръката му и се пресегнах към него. Той бавно отвори очи и се надигна. Известно време само неразбиращо ни гледаше. Погледът му срещна моя и в тъмните дълбини на очите му проблесна срам.

— „И онзи, който най-много го обича, най-жестоко ще го предаде.“ Собственото ми пророчество. Зная го от единайсетата си година. Сенч, казах си, когато искаше да вземе детето ти. Сенч е твоят предател. — Той тъжно поклати глава. — Но съм аз. Аз. — Шутът бавно се изправи. — Съжалявам. Много съжалявам.

Зърнах влага в очите му. Той се обърна и се отдалечи. Не можах да се насиля да тръгна след него, но Нощни очи безшумно стана и го последва.

— Фицрицарин. — Искрен си пое дъх и тихо каза: — Фиц, ще се опитам да довърша дракона. Нищо повече не мога да направя. Само се надявам, че ще е достатъчно.

Отчаянието ми даде дързост.

— Няма ли да го направите заради мен, кралю? Няма ли да използвате Умението си и да предупредите Бърич и Моли, за да могат да избягат от Рибарски бряг, преди да ги открият?

— О, момчето ми — съчувствено рече той и пристъпи към мен. — Дори да смеех, боя се, че вече нямам сила. — Кралят вдигна глава и огледа поред всички ни. Очите му най-дълго се задържаха върху Кетрикен. — Всичко ми изневерява. Тялото ми, умът ми и Умението ми. Страшно съм уморен и от мен не е останало почти нищо. Когато убих Карод, изгубих Умението си. Оттогава работата ми рязко се забави. Отслабва даже чистата сила на ръцете ми и стълбът е затворен за мен — не мога да премина през него, за да подновя магията. Боя се, че може сам да съм се погубил. Боя се, че няма да съм в състояние да довърша задачата си. Накрая може да проваля всички ви. Всички ви и целите Шест херцогства.

Кетрикен скри лице в шепи. Помислих си, че ще заплаче. Но когато отново вдигна глава, видях силата на любовта й към него да сияе над всичко друго, което изпитваше.

— Щом вярваш, че трябва да го направиш, тогава ми позволи да ти помогна. — Тя посочи дракона. — Все трябва да мога да направя нещо, за да ти помогна да го завършиш. Покажи ми къде да дялам камъка, а после ти ще продължиш с подробностите.

Искрен тъжно поклати глава.

— Щеше ми се да можеш. Но трябва да го направя сам. Трябва да направя всичко сам.

Кетъл неочаквано скочи, застана до мен и ме изгледа така, като че ли аз съм виновен за всичко.

— Ваше величество крал Искрен — започна старицата. Сякаш изгуби кураж за миг, после заговори още по-високо. — Милорд, вие грешите. Малко дракони са създавани от сам човек. Поне не драконите на Шестте херцогства. Не зная какво могат да направят сами другите, истинските Праотци. Но зная, че драконите, създадени от хора от Шестте херцогства, най-често са били дело на цели котерии, а не на сам човек.

Искрен я гледаше безмълвно. После с разтреперан глас попита:

— Какво казваш?

— Казвам каквото зная. Каквото и да си мислят за мен някои. — Тя се огледа, сякаш искаше да се сбогува с нас, след това се обърна единствено към краля: — Милорд, аз се казвам Ветрушка и някога бях от котерията на Стълб. Но използвах Умението си, за да убия друга жена, член на моята котерия. От ревност. Това беше държавна измяна, защото от нас зависеше могъществото на кралицата. И аз я провалих. За това бях наказана така, както повели кралското правосъдие. Умението ми бе запечатано и аз бях затворена в себе си, неспособна да се пресягам извън стените на тялото си, неспособна да приемам докосването на онези, които обичам. Направи го собствената ми котерия. Заради самото убийство кралицата завинаги ме прогони от Шестте херцогства. Прати ме надалеч, та да не би някой умел да се съжали над мен и да се опита да ме освободи. Тя каза, че не си представяла по-тежко наказание и че някой ден в самотата си съм щяла да копнея за смъртта. — Кетъл бавно се свлече на старческите си колене. — Ваши величества, тя беше права. Сега ви моля за милост. Или ме убийте. Или… — Тя постепенно вдигна глава. — Или използвайте силата си, за да ме отворите за Умението. И аз ще ви служа като котерия, за да издялате своя дракон.

За известно време се възцари пълна тишина.

— Не съм чувал за котерия на Стълб — накрая смутено отвърна Искрен.

Гласът на Кетъл трепереше.

— Аз я унищожих, милорд. Ние бяхме само петима. В резултат на моето престъпление останаха само трима живи за Умението, и те бяха преживели физическата смърт на един от членовете и… запечатването на моето Умение. Това много ги отслаби. Чух, че кралицата ги освободила от служба и че те потърсили пътя, който някога започвал от Джаампе. Никога не се завърнали, но мисля, че не са оцелели от трудностите на пътя. Едва ли са създали дракон, за какъвто някога мечтаехме.

— Нито баща ми, нито неговите съпруги са имали свои котерии — каза Искрен. — Нито баба ми. — Той сбърчи чело. — На коя кралица си служила, жено?

— На кралица Усърдие, ваше величество — тихо отвърна Кетъл, все така коленичила на твърдия камък.

— Кралица Усърдие е царувала преди повече от двеста години — отбеляза Искрен.

— Починала е преди двеста двайсет и три години — обади се Славея.

— Благодаря ти — сухо рече Искрен. — Преди двеста двайсет и три години. А ти искаш да повярвам, че си била от нейната котерия.

— Бях, милорд. Насочих Умението към себе си, защото исках да запазя младостта и красотата си. Това не се смяташе за нещо похвално, но повечето умели го правеха до известна степен. Трябваше ми повече от година, за да подчиня тялото си. Но успях. До ден-днешен бързо оздравявам. Повечето болести ме подминават. — Тя не успя да скрие нотките на гордост в гласа си.

— Легендарното дълголетие на умелите — промърмори крал Искрен. — В книгите на Молба трябва да е имало много неща, с които двамата с Рицарин никога не сме били запознати.

— Много. — Кетъл вече говореше по-уверено. — Удивена съм, че с толкова скромно обучение вие с Фицрицарин сте успели да стигнете чак дотук. И да издялате дракон сам? Това е подвиг, достоен за песен!

Искрен я погледна.

— О, я стига, жено, седни. Не мога да те гледам коленичила така. Явно трябва да ми кажеш много неща. — Той неспокойно запристъпва от крак на крак и се озърна назад към дракона. — Но докато разговаряме, аз не работя.

— Тогава ще ви кажа само онова, което трябва — предложи Кетъл и с мъка се изправи. — Аз бях силна в Умението. Достатъчно, за да убия с него, за разлика от мнозина. — Тя се запъна, пое си дъх и продължи: — Тази сила все още е в мен. Някой силен умел може да ме отвори за нея. Мисля, че вие притежавате тази сила. Макар че в момента може и да не сте в състояние да я съберете. Убили сте с Умението, а това е ужасно. Въпреки че членът на котерията не ви е бил верен, вие сте работили заедно. Като сте го убили, вие сте убили част от себе си. И тъкмо затова ви се струва, че не ви е останало Умение. Ако имах своето, щях да ви помогна да се излекувате.

Искрен мрачно се засмя.

— Аз нямам Умение, ти нямаш Умение, но ако имахме, можехме да се излекуваме един друг. Жено, това е като оплетено въже без краища. Как да развържем възела, освен с меч?

— Ние имаме меч, милорд. Фицрицарин. Катализатора.

— А, онази стара легенда. Баща ми много я обичаше. — Той ме погледна замислено. — Смяташ ли, че е достатъчно силен? Умението на племенника ми Август беше унищожено и той не успя да се възстанови. Понякога ми се струва, че за него така е било най-добре. Умението го водеше по неподходящ за него път. Тогава заподозрях, че Гален е направил нещо с котерията. Но имах страшно много работа. Постоянно имах страшно много работа.

Усетих, че умът на моя крал започва да блуждае. Решително пристъпих напред.

— Милорд, какво желаете да опитам?

— Не искам да опитваш нищо. Искам да го направиш. Така ми казваше Сенч. Повечето от него вече е в дракона, но съм пропуснал този момент. Трябва да го вложа.

Кетъл се приближи до Искрен.

— Милорд, помогнете ми да освободя Умението си. И аз ще ви помогна да завършите дракона.

Имаше нещо в начина, по който изрече тези думи. Въпреки че бяха казани гласно пред всички ни, усетих, че само Искрен разбира пълния им смисъл. Накрая той неохотно кимна.

— Не виждам друг изход — сякаш на себе си промълви той. — Никакъв друг изход.

— Как да направя нещо, след като дори не знам какво е то? — възразих аз. — Милорд — прибавих след укоризнения поглед на Кетрикен.

— И ти знаеш колкото нас — кротко ме смъмри Искрен. — Умението на Ветрушка е било унищожено от собствената й котерия, за да я осъдят на изгнание през остатъка от живота й. Трябва да използваш силата си както можеш и да отпечаташ Умението й.

— Нямам представа откъде да започна — отвърнах аз. — Ала Кетъл се обърна и ме погледна. В старческите й очи блестеше молба. Загуба и самота. И жажда за Умението, която я разяждаше отвътре. Двеста двадесет и три години! Дълго време за изгнание от родината. И невероятно дълго време за заточение в собственото ти тяло. — Но ще опитам — поправих се аз. Протегнах ръка към нея.

Тя се поколеба, после стисна дланта ми. Стояхме, хванати ръка за ръка, и се взирахме един в друг. Пресегнах се към нея с Умението, ала не усетих отговор. Погледнах я и се опитах да си кажа, че я познавам, че би трябвало да ми е лесно да я достигна. Подредих мислите си и си спомних всичко, което знаех за свадливата старица. Помислих си за безмълвната й упоритост, за острия й език и сръчните й ръце. Спомних си как ме беше учила на играта на Умението и колко често я бяхме играли, навели глави над разчертания плат. „Кетъл — строго си казах аз. — Пресегни се към Кетъл.“ Но Умението ми не откриваше нищо.

Не знаех колко време е изтекло. Знаех само, че съм много жаден.

— Имам нужда от чаша чай — казах й и я пуснах. Тя кимна, като криеше разочарованието си. Едва сега забелязах, че слънцето вече се е издигнало над планинските върхове. Отново чух стърженето, стърженето, стърженето на Искреновия меч. Кетрикен пак седеше и мълчаливо го наблюдаваше. Не знаех къде са отишли другите. Двамата се отдалечихме от дракона и се запътихме към мястото, където все още тлееше огънят. Начупих съчки на малки парчета, докато тя пълнеше котлето. Почти не разговаряхме. Имаше още от билките, които Славея бе събрала за предишния чай. Бяха повехнали, но ние ги използвахме и заедно изпихме чая си. Стърженето на меча в камъка продължаваше някъде в далечината, почти като жужене на насекоми. Вперих очи в седналата до мен старица.

Моето Осезание ми подсказваше за силен и енергичен живот в нея. Бях усетил старческата й ръка в своята, подутите костеливи пръсти, загрубели от работа. Видях бръчките около очите и в ъгълчетата на устата й. Старост, казваше ми тялото й. Старост. Ала Осезанието ми говореше, че там седи жена на моите години, жизнерадостна и буйна, копнееща за любов, приключения и всичко, което може да й предложи животът. Копнееща, ала впримчена в капан. Поисках да я видя, не Кетъл, а Ветрушка. Каква беше била преди да я погребат жива? Погледите ни се срещнаха.

— Ветрушке? — Внезапно я повиках аз.

— Така се казвах някога — тихо отвърна тя и мъката й струеше от цялото й същество. — Но тя вече не съществува. От дълги години.

Когато изрекох името й, почти я усетих. Усетих, че държа ключа, ала не знаех къде е ключалката. Нещо ме сръга в периферията на Осезанието ми. Ядосано вдигнах поглед. Бяха Нощни очи и шутът. Шутът изглеждаше измъчен. Сърцето ми се сви за него, но той не можеше да избере по-неподходящ момент да разговаря с мен. Струва ми се, че го знаеше.

— Опитах се да остана по-далеч от вас — промълви той. — Славея ми обясни какво правите. Повтори ми всичко, което се е казало, докато ме е нямало. Зная, че трябваше да почакам, че това, което правите, е жизненоважно. Но… не мога. — Шутът сякаш не можеше да срещне погледа ми. — Аз те предадох — промълви старият ми приятел. — Аз съм Предателя.

Тъй като бяхме свързани, усещах дълбочината на чувствата му. Опитах се да се пресегна през тях, да го накарам да усети моите. Бяха го използвали срещу мен, да, ала той не беше виновен. Но не успях да го достигна. Срамът и угризенията, които изпитваше, стояха помежду ни и му пречеха да получи прошката ми. И да си прости сам.

— Шуте! — Внезапно възкликнах аз. Усмихнах му се. Той се смая, че изобщо съм в състояние да се усмихвам, и най-малко на него. — Всичко е наред. Ти ми даде отговора. Ти си отговорът. — Поех си дъх и се съсредоточих. „Върви бавно, внимавай — предупредих се сам. — След малко… Не! Сега. Сега е единственият момент за това!“ Оголих лявата си китка и я протегнах към него с дланта нагоре. — Докосни ме — наредих му. — Докосни ме с Умението на пръстите си и виж дали смятам, че си ме предал.

— Не! — Ужасено ахна Кетъл, ала шутът вече се пресягаше към мен като сомнамбул. Хвана ме с дясната си ръка, после притисна трите си сребристи пръста към китката ми. Когато усетих студеното им парене, се пресегнах и хванах Кетъл за ръката.

— ВЕТРУШКЕ — извиках. Долових раздвижването й и я привлякох в нас.

Аз бях шутът и шутът беше мен. Той бе Катализатора, аз също. Бяхме две половини на едно цяло, разделени и отново събрани. За миг го познах в неговата цялост, пълна и вълшебна, после той със смях се откъсна от мен, балонче, отделно и непонятно, и все пак свързано с мен. „Ти наистина ме обичаш! — Не можех да повярвам. Шутът никога преди не го беше вярвал. — Преди това бяха само думи. Винаги съм се боял, че се дължи на съчувствие. Но ти си ми истински приятел. Това е познанието. Това е усещането на чувствата ти към мен. Значи това било Умението.“

Изведнъж към нас се присъедини друг. „А, Малки братко, най-сетне си открил ушите си! Плячката ми винаги ще е твоя плячка и вечно ще сме от една глутница!“

Веселата атака на вълка накара шута да отскочи. Помислих, че ще наруши кръга. После той изведнъж се върна в него. „Това? Това ли е Нощни очи? Този могъщ воин, това голямо сърце?“

Как да опиша този момент? Толкова отдавна познавах своя вълк, че се смаях, когато установих колко малко го е познавал шутът.

„Космат? Така ли ме виждаш? Космат и постоянно пръскащ лиги?“

„Моля за извинение. — Шутът, съвсем искрено. — За мен е чест да те познавам, какъвто си. Никога не съм подозирал, че в теб има такова благородство.“ Взаимното им одобрение беше почти задушаващо.

После светът се успокои. „Имаме задача“ — напомних им аз. Шутът вдигна пръсти от китката ми и остави върху кожата ми три сребристи отпечатъка. Дори въздухът прекалено силно притискаше този белег. За известно време се бях намирал другаде. Сега отново бях в собственото си тяло. Всичко това бе отнело само секунди.

Отново се обърнах към Кетъл. Беше ми трудно да гледам само през своите очи. Все още стисках ръката й.

— Ветрушке? — Промълвих аз. Тя вдигна поглед. Опитах се да я видя такава, каквато беше била някога. Струва ми се, че тя дори не подозираше за тънката нишка на Умението помежду ни. В момента, в който се беше ужасила от докосването на шута до китката ми, аз бях проникнал през защитата й. Вече знаех какво я измъчва. — Угризенията и срама, които носиш, Ветрушке. Не разбираш ли? Ето какво са ти внушили. И през всички тези години ти си трупала отгоре им. Стената е само твое дело. Свали я. Прости си. Излез.

Хванах шута за китката и го притеглих към себе си. Някъде усетих и Нощни очи. Те отново бяха в собствените си умове, но с лекота ги достигах. Привлякох силата и обичта им и ги насочих към мъничката дупчица в стената на Кетъл.

По прорязаните й от бръчки бузи потекоха сълзи.

— Не мога. Това е най-трудното. Не мога. Те ме запечатаха, за да ме накажат. Но това не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Никога няма да си простя.

Умението започваше да се процежда от нея, докато тя се пресягаше към мен и се опитваше да ме накара да разбера. Старицата хвана ръката ми с две ръце. Болката й се вля в мен.

— Кой тогава може да ти прости — чух се да питам.

— Чайка. Сестра ми Чайка! — Името се изтръгна от нея и усетих, че години наред е отказвала да мисли за него, камо ли да го произнася. Сестра й, не само нейна другарка от котерията, а нейна сестра. И тя я беше убила в яростта си, когато я бе заварила със Стълб, водача на котерията.

— Да — промълви Кетъл, макар че помежду ни вече нямаше нужда от думи. Бях проникнал през запечатващата я стена. Силният, красив Стълб. Беше се любила с него, с тяло и Умение, единение, различно от всяко друго преживяване. Ала после се бе натъкнала на тях, на двамата с Чайка, заедно, и беше…

— Той не е трябвало да го прави — негодуващо заявих аз. — Вие сте били сестри и членове на собствената му котерия. Как е могъл да ви го причини? Как е могъл?

— Чайка! — Извика Кетъл и за миг я видях. Тя бе зад втора стена. Там бяха двете, Ветрушка и Чайка. Две момиченца, тичащи боси по пясъчен бряг край линията на ледените вълни. Две момиченца като ябълкови семки, радостта на татко, близначки, бързащи да посрещнат малката лодка, която се приближаваше към брега, нямащи търпение да видят какво е хванал днес в мрежите си баща им. Усетих соления вятър, йодния мирис на пихтиестите водорасли. Две момиченца, Чайка и Ветрушка, затворени и скрити зад стена в нея. Но аз ги виждах така, както тя не можеше.

„Виждам я, познавам я. И тя те е познавала. Истински. Мълния и гръмотевица, така ви е наричала майка ви, защото докато твоят гняв проблясвал и изчезвал, Чайка можела да се сърди със седмици. Но не на теб, Ветрушке. Никога на теб. Тя те е обичала, повече, отколкото двете сте обичали Стълб. Както си я обичала ти. И щеше да ти прости. Никога нямаше да ти пожелае това.“

„О… Не зная.“

„О, знаеш. Погледни я. Погледни себе си. Прости си. И позволи на онази част от нея в теб отново да живее. Позволи на себе си да живееш.“

„Тя в мен ли е?“

„Определено. Виждам я, усещам я. Трябва да е там.“

„Какво усещаш?“ Предпазливо.

„Само обич. Погледни сама.“ Поведох я дълбоко навътре в ума й, на места и при спомени, достъпа до които сама си беше забранила. Запечатващите стени, които й бяха наложили членовете на котерията, не я бяха измъчвали най-много. А онези, които бе издигнала между себе си и спомена за изгубеното в миг на ярост. Две момичета, вече по-големи, които газят във водата, за да изтеглят хвърленото от баща им въже и да му помогнат да издърпа натоварената си лодка на брега. Две бъкски момичета, все още еднакви като ябълкови семки, които искаха първи да кажат на татко си, че са били избрани за обучение в Умението.

„Татко каза, че сме били една душа в две тела.“

„Тогава се отвори и я пусни навън. Позволи и на двете ви да живеете.“

Замълчах и зачаках. Ветрушка беше в част от спомените си, които си бе забранявала повече от двеста години. Място със свеж вятър, момичешки смях и една сестра, с която толкова много си приличаха, че почти нямаше нужда да разговарят. Умението бе било помежду им от мига на тяхното раждане.

„Сега разбирам какво трябва да направя. — Усетих непреодолимия й прилив на радост и решителност. — Трябва да я пусна навън, трябва да я въплътя в дракона. Тя вечно ще живее в него, точно както го искахме. Ние двете, отново заедно.“

Кетъл пусна ръцете ми толкова ненадейно, че възкликнах. Озовах се обратно в тялото си. Имах чувството, че съм паднал от огромно разстояние. Шутът и Нощни очи все още бяха до мен, но вече не бяхме част от един кръг. Почти не ги усещах от всичко останало, което бушуваше в мен. Умение. Надигащо се в мен като вълна. Умението. Излъчващо се от Кетъл като топлина от ковашка пещ. Тя сияеше от него. Протегна ръце и се усмихна на изправените си пръсти.

— Сега трябва да отидеш да си починеш, Фиц — нежно ми каза Кетъл. — Върви. Върви да спиш.

Нежно предложение. Тя не знаеше каква е силата на нейното Умение. Отпуснах се по гръб и се унесох.

Когато се събудих, вече беше съвсем тъмно. До себе си усетих топлото тяло на вълка. Шутът ме бе завил с одеяло и седеше до мен, унесено зазяпан в огъня. Когато се раздвижих, той ме стисна за рамото и рязко си пое дъх.

— Какво има — попитах го. Не разбирах нищо от онова, което чувах и виждах. На каменния подиум до дракона горяха огньове. Носеше се трясък на метал в камък и човешки гласове. В шатрата зад себе си чух Славея да свири на арфата си.

— Предния път, когато те видях да спиш така, тъкмо бяхме извадили стрелата от гърба ти и си мислех, че умираш от инфекция.

— Бях много изтощен — усмихнах му се аз. Знаех, че ме разбира. — Не си ли уморен? Аз използвах силата на двама ви с Нощни очи.

— Уморен ли? Не. Чувствам се изцелен. — Той не се поколеба. — Мисля, че е колкото защото котерията е напуснала тялото ми, толкова и защото знам, че не ме мразиш. И вълкът. Виж, той е цяло чудо. Все още почти го усещам. — По лицето му плъзна странна усмивка. Усетих, че се пресяга към Нощни очи. Шутът нямаше достатъчно сила, за да използва сам Умението или Осезанието, но опитите му ме разстройваха. Вълкът бавно надигна и отпусна опашка.

„Спи ми се.“

„Тогава почивай, братко.“ Поставих ръка върху гъстата му козина. Той беше животът, силата и дружбата, на които можех да разчитам. Нощни очи отново размаха опашка и отпусна глава. Погледнах шута и кимнах към Искреновия дракон.

— Какво става там?

— Безумие. И радост. Струва ми се. Освен за Кетрикен. Мисля, че сърцето й се къса от завист, но няма да си тръгне.

— Какво става там? — Търпеливо повторих аз.

— Ти знаеш повече от мен — отвърна шутът. — Ти направи нещо с нея. Отчасти го разбирам, но не всичко. После заспа. И Кетъл се качи горе и направи нещо с Искрен. Не зная какво, но Кетрикен каза, че двамата се разплакали и се разтреперили. След това Искрен направи нещо с Кетъл. И двамата започнаха да се смеят и да викат, че ще успеят. После нападнаха камъка с длета, чукове, мечове и всичко останало, каквото имаха подръка. А Кетрикен седи безмълвна като сянка и тъжно ги гледа. Те не й позволяват да им помогне. После слязох тук и те заварих в безсъзнание. Или заспал. Както предпочиташ. И дълго седях тук, наглеждах те, направих чай и давах месо на всеки, който поиска. А сега ти се събуди.

Разпознах в думите му пародия на моя доклад пред Искрен и трябваше да се усмихна. Реших, че Кетъл е помогнала на Искрен да отключи своето Умение и че работата върху дракона продължава. Но Кетрикен…

— Какво натъжава Кетрикен?

— Иска й се да е на мястото на Кетъл — поясни шутът с глас, който показваше, че всеки идиот би трябвало да се досети. После ми подаде паница с месо и чаша чай. — Как щеше да се чувстваш, ако беше изминал толкова дълъг и изтощителен път само за да видиш как съпругът ти избира друг да му помага в работата? На двамата с Кетъл не им спират устите. Бърборят за всякакви глупости. Сегиз-тогиз Искрен просто стои неподвижно с ръце, притиснати към дракона. И й разказва за майчината си котка и за бабината душица, дето растеше в градината на покрива на кулата. А Кетъл през цялото време му говори, нито за миг не млъква, какво направила Чайка, какво направили двете заедно. Мислех, че след залез-слънце ще престанат, но това като че ли беше единственият път, когато Искрен си спомни, че Кетрикен е жива. Той я помоли да донесе дърва и да запали огньове. О, и ми се струва, че й позволи да му наточи някое и друго длето.

— Ами Славея — попитах глупаво. Не ми се щеше да мисля за чувствата на Кетрикен. Отклоних ума си от нея.

— Работи върху песен за дракона на Искрен. Мисля, че се е отказала от надеждата да напише песен за нас с теб.

Усмихнах се.

— Когато правя нещо важно, тя винаги е някъде другаде. Онова, което днес постигнахме, шуте, е по-важно от всички битки, които съм водил. Но тя никога няма да го проумее. — Наклоних глава към шатрата. — Арфата й звучи по-нежно, отколкото си я спомням.

В отговор той повдигна вежди и разклати пръстите си.

Ококорих се.

— Какво си направил?

— Експериментирах. Мисля, че ако остана жив, марионетките ми ще станат легендарни. Винаги съм можел да погледна дървото и да видя какво искам да издялам. С тях — шутът отново разтърси пръсти — това ми е много по-лесно.

— Бъди предпазлив — помолих го.

— Аз ли? В мен няма предпазливост. Не мога да съм такъв, какъвто не съм. Къде отиваш?

— Да видя дракона. Щом Кетъл може да работи върху него, мога и аз. Нищо, че дарбата ми не е голяма. Аз от много отдавна съм свързан с Искрен.