Тронът

11Овчар

Привечер започнаха да се събират хора за кервана. Собственичка на бика и конете беше една жена. Двамата със съпруга й пристигнаха с талига, теглена от два вола. Запалиха си отделен огън, сготвиха си храна и изглежда, искаха да останат сами. Леко пийнал, малко по-късно се върна новият ми господар и провери дали овцете са нахранени и напоени. Дойде с каруца на високи колела, теглена от як кон, който незабавно повери на моите грижи. Каза ми, че бил наел още един мъж, някой си Крис. Трябвало да го чакам и да му покажа къде са овцете. После отиде да спи. С въздишка си помислих за дългия път с бъбривия Крис и се заех с коня — послушна кобилка на име Дръм.

След това пристигна по-весела компания: трупа кукловоди с фургон, боядисан във весели краски и теглен от пъстри коне. Отстрани на фургона имаше прозорец, който се спускаше за куклени представления, и навес, който можеше да се опъне над сцената, ако използваха по-големи марионетки. Водачът на трупата се казваше Дел и имаше трима чираци и един калфа. Към тях се бе присъединила и една пътуваща певица. Не си запалиха огън, но оживиха къщурката на жената с песни, тракане на марионетки и много халби пиво.

После дойдоха двама коняри с две коли, натоварени с грижливо подбрани грънчарски изделия, а накрая и керванджийката със своите четирима помощници. Те не само щяха да ни водят. Самият вид на жената вдъхваше доверие. Мадж имаше снажна фигура и стоманеносивата й коса бе завързана с кожен ремък, украсен с мъниста. Двама от помощниците й, изглежда, й бяха син и дъщеря. Те познаваха изворите, чисти и мръсни, щяха да ни пазят от бандити, носеха запаси от храна и вода и имаха споразумения с номадите, чиито пасища щяхме да прекосим. Последното беше изключително важно, тъй като номадите не обичаха през земите им да минават други стада. Мадж ни събра, за да ни обясни всичко това и да ни напомни, че ще поддържат и реда в групата. Нямало да търпят кражби и размирици, трябвало да се движим със скорост, приемлива за всички, керванджийката щяла да урежда всички въпроси при изворите и с номадите и трябвало да приемаме решенията й като закон. Мадж и помощниците й провериха колите, за да са сигурни, че са годни за пътуване, че впрегатните животни са здрави и че има достатъчно вода и храна за извънредни случаи. Щяхме да се движим от извор до извор. В каруцата на Мадж имаше няколко дъбови бурета с вода, но тя настоя всяка група да носи отделни запаси.

Крис пристигна по залез-слънце, след като Деймън вече си бе легнал. Надлежно му показах овцете и изслушах мърморенето му, че новият ни господар не ни бил осигурил стая. Беше ясна, топла нощ, почти без вятър, и не виждах причини да се оплаквам. Не казах нищо и го оставих да се жалва, докато не му омръзна. Спах точно пред кошарата, за да не влязат хищници, но Крис отиде да досажда на кукловодите с киселия си характер и задълбочените си мнения.

Не зная колко време съм спал. Сънищата ми се разтвориха като завеси, духани от вятър. Чух глас, който шепнеше името ми. Сякаш идваше от много далеч, ала докато го слушах, той неудържимо ме привличаше, като че ли ме теглеше към себе си с магия. Подобно на нощна пеперуда, аз зърнах ярки пламъчета и полетях към тях. Четири свещи горяха на груба дървена маса и издаваха сладостен аромат. Двете високи ухаеха на лаврово дърво. От по-малките се носеше мирис на пролетна свежест. На теменужки и на още нещо. Към тях се наведе една жена и дълбоко вдиша благоуханието им. Очите й бяха затворени, по лицето й се стичаха капки пот. Моли. Тя отново промълви името ми.

— Фиц. Фиц. Как можа да умреш и да ме оставиш сама? Не биваше да се случи така, трябваше да тръгнеш след мен и да ме откриеш, за да ти простя. Ти трябваше да запалиш тези свещи за мен.

Думите й бяха прекъснати от силно изхлипване, сякаш от непоносима болка, примесена с отчаяно сдържан страх.

— Всичко ще се оправи — прошепна си Моли. — Всичко ще се оправи. Всъщност може би трябваше да се случи точно така.

Макар и в съня на Умението ми, сърцето ми се сви. Вперих очи в Моли, застанала край огнището на колибата. Навън бушуваше есенна буря. Тя се вкопчи в ръба на масата и се наведе над нея. Беше само по нощница и косата й бе мокра от пот. Пред ужасения ми поглед Моли отново изхлипа и после извика. Това не беше крясък, не, а измъчен стон, сякаш само за толкова й стигаха силите. След малко се поизправи и леко постави ръце върху корема си. Зави ми се свят, когато видях колко е голям. Бременна!

Наистина беше бременна.

Ако бе възможно да изгубя съзнание насън, струва ми се, че щях да изпадна в несвяст. Мислите ми запрепускаха и всички думи, които Моли ми беше казала на раздяла, придобиха ново значение. Спомних си деня, в който ме бе попитала какво ще направя, ако тя носи моето дете. Беше имала предвид бебето, бе ме напуснала заради него, беше го поставила над всичко в живота си. Не друг мъж. Нашето дете. Бе заминала, за да защити детето ни. И не ми го беше казала, защото се бе опасявала, че няма да тръгна с нея. По-добре да не пита, отколкото да получи отказ.

И беше имала право. Нямаше да тръгна. В Бъкип се бяха случили твърде много неща и дългът към моя крал не ми оставяше избор. Тя бе имала право да ме напусне. И тъкмо в неин стил беше да вземе решението сама. Колкото и да бе глупаво, това дотолкова беше в стила й, че ми се прииска да я прегърна.

Внезапно Моли отново стисна ръба на масата и очите й се разшириха в безмълвен вик от силата, която напираше в нея.

Тя бе сама. И ме смяташе за мъртъв. И щеше сама да роди детето в тази брулена от вихрите колиба.

Пресегнах се към нея, като виках „Моли, Моли“, ала сега вниманието й беше насочено навътре към самата нея и тя се вслушваше в своето тяло. Изведнъж разбрах яда на Искрен в онези моменти, когато не можеше да ме накара да го чуя, а отчаяно трябваше да се свърже с мен.

Ненадейно вратата се отвори и в колибата нахлу бурен вятър и капки студен дъжд. Моли вдигна очи.

— Бърич — задъхано попита тя. Гласът й бе изпълнен с надежда.

Отново ме обзе удивление, бързо заменено от нейната благодарност и облекчение, когато видя на прага мургавото му лице.

— Аз съм. Измокрих се до кости. Не успях да ти намеря сухи ябълки, каквото и да предлагах. Градските складове са празни. Надявам се, че брашното не се е намокрило. Щях да се прибера по-рано, но тази буря… — Докато говореше, той влезе в стаята; носеше чувал, преметнат на рамо. По лицето му се стичаха дъждовни капки, от плаща му течеше вода.

— Започва се — отчаяно му каза Моли.

Бърич пусна чувала на пода, затвори вратата и я заключи.

— Какво? — Попита той, като избърса дъжда от очите си и отметна мократа коса от челото си.

— Раждането. — Гласът й прозвуча странно спокоен.

Бърич за миг я изгледа неразбиращо.

— Не — твърдо отвърна той. — Нали го пресметнахме. Ти го пресметна. Не може да започва сега. — Говореше почти гневно, толкова отчаяно искаше да е прав. — Още петнайсетина дни, може би повече. Днес говорих с акушерката и уредих всичко. Каза, че скоро щяла да дойде да те види…

Моли отново се вкопчи в ръба на масата и думите му заглъхнаха. Тя се напрегна и разтвори устни. Бърич стоеше като вцепенен. Никога не го бях виждал толкова блед.

— Да отида ли в селото да я доведа — тихо попита той.

Чуваше се звук от вода, шуртяща върху грубия дъсчен под. Сякаш измина цяла вечност, докато Моли се овладее.

— Мисля, че няма време.

Бърич продължаваше да не помръдва от мястото си, сякаш тя бе някакво непредсказуемо животно.

— Не трябва ли да легнеш — неуверено попита той.

— Опитах. Болките са още по-непоносими. Карат ме да крещя.

Бърич кимна като марионетка.

— Тогава сигурно трябва да останеш права. Разбира се.

Моли го погледна умолително.

— Не може да е чак толкова по-различно — задъхано промълви тя. — От раждане на жребче или теле…

Бърич толкова се бе ококорил, че виждах бялото на очите му. После безмълвно поклати глава.

— Но, Бърич… няма кой друг да ми помогне. А аз… — Думите й внезапно преминаха във вик. Тя се наведе напред, опря чело в ръба на масата и издаде тих стон, изпълнен със страх и болка.

Ужасът й най-после стигна до него. Той тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Да. Права си, не може да е чак толкова по-различно. Не може. Стотици пъти съм го правил. Абсолютно същото е, убеден съм. Добре. Я да видим сега. Всичко ще е наред, само да… хм… — Той смъкна плаща си и го остави да се свлече на пода. Припряно отметна мократа коса от лицето си и приклекна до Моли. — Дай да те опипам — каза Бърич и тя кимна.

Уверените му ръце се озоваха върху корема й и внимателно, но решително започнаха да го галят, както го бях виждал да прави с кобилите.

— Още малко, още съвсем малко — успокои я Бърич. — Почти е излязло. — Изведнъж бе възвърнал хладнокръвието си и спокойният му глас окуражи Моли. Контракциите пак започнаха и той продължи да я гали. — Ей сега, ей сегичка… — Безброй пъти го бях чувал да изрича тези думи в бъкипската конюшня. В промеждутъците на пристъпите Бърич възобновяваше масажа си, като през цялото време тихо й говореше, казваше й, че е добро момиче, силно момиче, хубаво момиче, което щяло да роди чудесно бебе. Съмнявам се, че смисълът на думите му стигаше до някой от двамата. По някое време той се изправи, отиде да донесе одеяло и го сгъна на пода до себе си. После, без да изрича неловки извинения, повдигна нощницата й и Моли се вкопчи в ръба на масата. Мускулите й се напрегнаха и тя изкрещя. — Давай, давай — насърчаваше я Бърич, — ето, още малко, точно така, я да видим кой е дошъл при нас?

И детето се озова в ръцете му, главичката му в едната груба, мазолеста длан, телцето му в другата, и Бърич рязко седна на пода със смаяно изражение, сякаш никога не беше виждал такова нещо. Женските приказки, които бях слушал, ме бяха накарали да очаквам часове на писъци и кървави локви. Ала по бебето, което гледаше Бърич със спокойните си сини очи, почти нямаше кръв. Сивкавата пъпна връв, която се виеше от корема му, изглеждаше прекалено дебела в сравнение с мъничките му ръчички и крачета. Ако не се броеше тежкото дишане на Моли, в колибата се бе възцарило пълно мълчание.

Сетне:

— Добре ли е — попита Моли. Гласът й трепереше. — Защо не плаче?

— Добре е — тихо отвърна Бърич. — Добре е. И каквато е хубавица, за какво да плаче? — И замълча, като омагьосан вперил поглед в детето. Накрая неохотно го остави на одеялото и го зави с единия му край. — Остава ти още малко работа, момичето ми — навъсено рече той на Моли.

Поколеба се за миг, после преряза пъпната връв с ножа си, уви бебето в чиста пелена и го даде на Моли, която мигом го разви. Докато Бърич разтребваше стаята, тя разгледа детето си, като възкликваше при вида на лъскавата му черна коса, мъничките му пръстчета със съвършени нокти, изящните му ушички. После и той направи същото, докато държеше бебето и стоеше с гръб към Моли, която си обличаше чиста нощница.

Никога не го бях виждал толкова напрегнато да се взира в някое новородено жребче или кутре.

— Ще имаш челото на Рицарин — тихо рече Бърич на детето, усмихна му се и го докосна с показалец по бузата. То леко помръдна главичка.

Моли седна до огъня и той й подаде дъщеря й, но когато тя я повдигна към гърдите си, Бърич приклекна до стола. След няколко опита бебето най-сетне засука и той облекчено въздъхна. Любимата ми имаше очи единствено за детето, ала забелязах, че Бърич разтрива лицето си с треперещи ръце. Никога не го бях виждал да се усмихва така.

Моли го погледна с грейнало лице.

— Ще ми направиш ли чай — тихо го помоли тя и идиотски ухилен, Бърич кимна.

Събудих се няколко часа преди разсъмване и в първия момент не разбрах къде съм. Постепенно осъзнах, че съм вперил очи в луната. Не мога да опиша чувствата, които бушуваха в мен. Ала мислите ми бавно приеха форма и аз разбрах предишните си сънища на Умението за Бърич. Това обясняваше много неща. Бях го гледал през очите на Моли. Той през цялото време се беше грижил за нея. Тя бе приятелката, на която беше отишъл да помогне, жената, на която нямало да е излишна мъжката сила. И бе живял при нея, докато аз бях скитал сам. Ненадейно ме обзе гняв, че не ми е признал за собственото ми дете, ала бързо се овладях, когато осъзнах, че може би се е опитал да го направи. Нещо го беше накарало да се върне в хижата. Пак се зачудих какво си е помислил, когато я е намерил изоставена. Че са се оправдали най-ужасните му страхове за мен ли? Че безвъзвратно съм се превърнал в звяр?

Ала аз щях да се върна. Като внезапно отворена врата, изведнъж разбрах, че мога да го направя. Между мен и Моли всъщност не стоеше нищо. В живота й нямаше друг мъж, само нашето дете. Усмихнах се. Нямаше да позволя да ни раздели нещо толкова незначително като смъртта ми. Какво беше тя в сравнение със споделения живот на едно дете? Щях да ида при нея и да й обясня най-после, да й разкажа всичко, и този път тя щеше да разбере и да ми прости, защото помежду ни никога повече нямаше да има тайни.

Не се поколебах. Надигнах се в мрака, взех вързопа си, който бях използвал за възглавница, и тръгнах. Спускането по течението на реката бе много по-лесно, отколкото вървенето срещу него. Имах няколко сребърника, някак си щях да се кача на кораб и когато парите ми свършеха, щях да заплатя с труда си. Вин беше бавна река, но щом подминех Турлейк, щях да се понеса по могъщото течение на Бък. Връщах се. У дома. При Моли и нашата дъщеря.

„Ела при мен.“

Спрях. Това не бе Искрен. Знаех го. Идваше от самия мен, беше белегът, оставен от този внезапен и непреодолим взрив. Бях сигурен, че ако знае, моят крал ще ми каже да побързам, да не се тревожа за него, че всичко ще е наред. Просто трябваше да продължа да вървя.

Крачка след крачка по огрян от луната път. С всяка стъпка чувах думите в главата си. „Ела при мен. Ела при мен.“ „Не мога — умолявах аз. — Няма да дойда.“ Продължавах да вървя. Опитвах се да мисля само за Моли, само за мъничката ни дъщеря. Трябваше да й измислим име. Дали Моли щеше да я кръсти, преди да се върна при нея?

„Ела при мен.“

Трябваше незабавно да се оженим. Да намерим свидетел в някое малко селище. Бърич щеше да гарантира, че съм подхвърлено дете без родители, които свидетелят да запомни. Щях да кажа, че името ми е Новия. Странно име, но бях чувал и още по-странни, и можех да живея с него до края на живота си. Някога толкова важни за мен, имената бяха изгубили всякакво значение. Нека ме наричаха и Фъшкия, стига да можех да живея с Моли и дъщеря си.

„Ела при мен.“

Трябваше да си намеря някаква работа, каквато и да е. Изведнъж реших, че не бива да харча сребърниците си, че е по-добре да си отработя пътя до Моли. И щом стигнех там, с какво можех да си изкарвам прехраната? За какво бях годен? Гневно пропъдих тази мисъл от ума си. Щях да открия нещо. Щях да намеря начин. Щях да съм добър съпруг, добър баща. Жена ми и детето ми нямаше да се нуждаят от нищо.

„Ела при мен.“

Постепенно забавих крачка и накрая спрях на ниско възвишение, което гледаше към пътя пред мен. В крайречния град все още светеше. Трябваше да отида там и да потърся гемия, която да отплава по течението и да е готова да приеме неопитен моряк. И толкова. Просто трябваше да продължа напред.

Тогава не разбрах защо не мога да го направя. Направих една крачка, залитнах, зави ми се свят и паднах на колене. Не можех да се върна. Трябваше да ида при Искрен. Все още не го разбирам и не съм в състояние да го обясня. Стоях на колене, гледах надолу към града и ясно знаех за какво копнея с цялото си сърце. И не можех да го направя. Нищо не ме задържаше, никой не ме спираше. Само настойчивият гласец в ума ми, който постоянно повтаряше: „Ела при мен, ела при мен, ела при мен“.

И аз не можех да направя друго.

Не можех да заповядам на сърцето си да престане да бие, не можех да не дишам и да умра. Не можех и да пренебрегна този зов. Стоях сам в нощта и се мятах, в капана на чуждата воля. Някаква хладнокръвна моя част казваше: „Ето, виждаш ли, същото е и за тях“. За Уил и останалите от котерията, на които Гален бе внушил вярност към Славен. Това не ги караше да забравят, че имат друг крал, не ги караше да вярват, че защитават правдата. Те просто нямаха друг избор. И преди едно поколение същото беше било за Гален, принуден да е предан до гроб на баща ми. Искрен ми бе разказал как Рицарин му внушил тази преданост, когато всички били още деца. Сторил го от гняв, когато Гален извършил нещо жестоко спрямо Искрен. Сторил го и от невежество, без дори да знае, че е възможно такова нещо. Искрен твърдеше, че по-късно Рицарин съжалявал и щял да поправи нещата, стига да знаел как. Дали Гален изобщо беше осъзнал какво са направили с него? Това обясняваше ли фанатичната му омраза към мен? Дали бе прехвърлял на сина омразата, която не беше могъл да си позволи да изпита към баща ми?

Опитах се да се изправя и не успях. Бавно се отпуснах в средата на огрения от луната път и безнадеждно седнах на голата пръст. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен че някъде далече бяха жена ми и детето ми и аз не можех да ида при тях. Не можех да ида при тях, също както не можех да се кача на нощното небе и да сваля луната. Вперих очи в реката, която отразяваше лунните лъчи и се вълнуваше като черна плоча. Река, която можеше да ме отнесе у дома, ала нямаше да го направи. Защото твърдостта на волята ми не беше достатъчна, за да преодолее заповедта в ума ми. Вдигнах очи към луната.

— Бърич — повиках го на глас, сякаш можеше да ме чуе. — О, грижи се за тях, пази ги да не ги сполети зло. Докато се върна.

Не си спомням как съм се върнал при кошарите, нито как съм легнал да спя. Ала утрото настъпи и когато отворих очи, бях там. Лежах, взирах се в синевата и мразех живота си. Крис се наведе над мен.

— Трябва вече да ставаш — каза ми той и като се вгледа по-внимателно, отбеляза: — Очите ти са кървясали. Да не би да си имал бутилка, която не си поделил с мен?

— Нямам нищо, което да си поделям с друг — отвърнах и станах. Главата ми се пръскаше.

Чудех се как ще я кръсти Моли. Сигурно с име на цвете. Люляк или нещо такова. Роза. Невена. Как бих я кръстил аз? Нямаше значение.

Престанах да мисля. През следващите няколко дни правех каквото ми нареждаха. Вършех го добре, без да се разсейвам. Някъде в мен беснееше безумец в килията си, ала предпочитах да не зная нищо за това. Грижех се за овцете. Закусвах, вечерях. Вечер лягах, сутрин ставах. И пак се грижех за овцете. Следвах ги в праха от колите и конете, прах, който покриваше миглите и кожата ми, прах, който изсушаваше гърлото ми, и не мислех за нищо. Нямаше нужда да мисля, за да зная, че всяка стъпка ме приближава до Искрен. Говорех толкова малко, че даже на Крис му омръзна моята компания, защото не можеше да ме въвлече в спор. Грижех се за овцете като най-доброто овчарско куче на света. Когато вечер си лягах, дори не сънувах.

За останалите животът си течеше постарому. Керванджийката си знаеше работата и пътувахме без проблеми. Неудобствата ни се свеждаха до праха, малкото вода и оскъдната паша и ние ги приемахме като неизбежни. След вечеря кукловодите започваха репетициите си. Играеха три представления и искаха да ги усъвършенстват, преди да стигнем до Синьото езеро. Понякога репетираха само движенията на марионетките и диалозите, ала на няколко пъти изпълниха целите пиеси с факли, декори и завеси, облечени в бели одежди, които показваха тяхната невидимост. Главният кукловод бе изключително стриктен, много точен с конците на марионетката си, и не спестяваше камшика дори на калфата си, ако смяташе, че го заслужава. Една неправилно произнесена реплика, едно излишно движение на ръката на марионетката, и майстор Дел размахваше ремъка си. Дори да бях в настроение за забавление, това щеше да провали всичко. Затова докато другите гледаха представленията, аз обикновено седях и зяпах овцете.

Пътуващата певица, хубавица на име Славея, често идваше с мен. Съмнявам се, че харесваше компанията ми. По-скоро бяхме достатъчно далеч от лагера, за да може да упражнява собствените си песни далеч от безкрайните репетиции и плача на наказаните чираци. А навярно имаше значение и това, че съм от Бък и разбирам чувствата й, когато тихо говореше за крясъците на чайките и синьото небе над морето след буря. Тя бе типична бъкска жена, тъмнокоса и тъмноока, не по-висока от рамото ми. Обличаше се семпло, със син панталон и туника. На ушите й имаше дупки, но не носеше обеци, нито пръстени на ръцете. Сядаше до мен, прокарваше пръсти по струните на арфата си и запяваше. Беше ми приятно отново да чуя бъкски говор и познатите песни от Крайбрежните херцогства. Понякога ми говореше. Това не бяха разговори. Славея говореше на себе си в нощта и аз случайно бях там, за да я чуя, както някои говорят на любимото си куче. Ето защо знаех, че пеела в малък замък в Бък, крепост, която никога не бях посещавал, собственост на дребен благородник, чието име дори не знаех. Сега бе късно за това — и крепостта, и благородника вече ги нямаше, пометени от алените кораби. Славея се спасила, но останала без дом и господар, за когото да пее. Затова се отправила на път, решена да отиде толкова навътре в страната, че никога да не й се наложи да види кораб. Разбирах я. Като беше избягала, в сърцето си тя бе спасила Бък такъв, какъвто го виждаше в спомените си.

Смъртта я докоснала с крилете си и Славея нямала намерение да умре като незначителна певица на дребен благородник. Не, някак си щяла да си създаде име, да свидетелства на някое велико събитие и да сътвори песен за него, която да се пее през годините. И така щяла да стане безсмъртна. Струваше ми се, че е имала по-голям шанс да присъства на такова събитие на крайбрежието, но сякаш в отговор на неизречения ми въпрос тя ме увери, че щяла да стане свидетелка на нещо, което не носело смърт никому. А и освен това, ако си видяла една битка, рече тя, видяла си всичките. Не намирала нищо особено музикално в кръвта. Безмълвно кимнах на думите й.

— О, ти приличаш повече на воин, отколкото на пастир. Овцете не ти чупят носа, нито оставят белези като този на лицето ти.

— Напротив — ако паднеш от скала, докато ги търсиш в мъглата — кисело възразих аз и се извърнах от нея.

Отдавна не бях разговарял с никого.

Пътуването ни продължи с такава скорост, с каквато позволяваха натоварените коли и стадото. Дните си приличаха. Също като еднообразната местност. Нямаше почти нищо ново. Понякога срещахме други хора, установили лагера си край някой извор. При един от тях имаше кръчма и керванджийката разтовари там няколко буренца бренди. Веднъж половин ден ни следваха неколцина конници, които можеха да са бандити. Ала следобед изчезнаха — или се бяха отклонили в своята посока, или бяха решили, че вещите ни не си струват да ни нападнат. Срещахме други пътници, вестоносци и самотни ездачи, необременени от овце и фургони. Видяхме група стражници във фароуски униформи, които бясно препускаха. Докато минаваха покрай нас, изпитах безпокойство, сякаш някакъв звяр за миг се докосна до стените, които пазеха ума ми. Дали сред тях яздеше умел — Бърл, Карод или дори Уил? Опитах се да се убедя, че просто се дължи на самия вид на златистокафявите униформи.

На другия ден ни пресрещнаха трима от номадското племе, в чиито пасища се намирахме. Дойдоха при нас на яки дребни кончета. Две жени и момче. Руси и силно загорели от слънцето. На лицето на момчето бяха татуирани ивици като на котка. Появата им накара кервана да спре. Мадж извади маса, сложи покривка и приготви специален чай, който им поднесе с подсладени плодове и сладкиши с ечемична захар. Не видях да им дава пари, просто им оказа церемониално гостоприемство. По поведението им предположих, че се познават отдавна и че керванджийката готви сина си да приеме спогодбите за свободно преминаване от нея.

Ала повечето дни бяха едни и същи. Ставахме, закусвахме, потегляхме. Спирахме, вечеряхме, заспивахме. Един ден се зачудих дали Моли ще научи детето да прави свещи и да се грижи за пчели. А на какво можех да го науча аз? На отрови и методи за удушаване. Не. Щях да я науча на четмо и писмо. Когато се върнех, тя все още щеше да е достатъчно малка. И на всичко, на което ме бе научил за конете и кучетата Бърич. Тогава осъзнах, че отново мисля за бъдещето, за живота си след като открия Искрен и някак си му помогна да стигне до Бък. Дъщеря ми беше бебе, сучеше от гръдта на Моли и всичко бе ново за нея. Беше твърде малка, за да знае, че нещо липсва, че баща й го няма. Скоро щях да се върна при тях — още преди да се научи да казва „тате“. Щях да съм при нея, за да видя първите й крачки.

Това решение промени нещо в мен. Никога с такова нетърпение не бях очаквал нещо. Това не бе убийство, което щеше да свърши с нечия смърт. Не, мечтаех за живот и си представях как ще я уча на разни неща, представях си как ще порасне красива и умна, колко много ще обича баща си и няма да знае нищо за някогашния му живот. Нямаше да си ме спомня с гладко лице и прав нос. Щеше да ме познава такъв, какъвто бях. Това беше странно важно за мен. Щях да отида при Искрен, защото така трябваше, защото той бе мой крал и аз го обичах, и защото се нуждаеше от помощта ми. Ала този момент вече не бележеше края на пътуването ми, а неговото начало. Щом откриех Искрен, можех да се върна при тях. За известно време съвсем забравих за Славен.

Такива мисли понякога ми минаваха през главата и аз крачех в праха и вонята на овцете и се усмихвах със стиснати устни под кърпата, която покриваше лицето ми. Друг път, когато нощем лежах сам, можех да мисля единствено за топлотата на една жена, за дома и детето ни. Сякаш усещах всеки километър, който ни разделяше. И самотата мъчително ме гризеше. Копнеех в подробности да науча какво става. Всяка нощ, всеки миг на спокойствие ме изкушаваше да се пресегна с Умението. Но сега разбирах съвета на Искрен. Ако го направех, котерията на Славен можеше да открие и мен, и тях. Затова жадувах да ги зърна, ала не смеех да се опитам да утоля жаждата си.

Стигнахме до едно селище, което почти отговаряше на името си. Сградите бяха поникнали като гъби около дълбок извор. Имаше странноприемница, кръчма и дори няколко дюкяна, които обслужваха пътници. Къщите бяха пръснати наоколо. Влязохме в него по пладне и Мадж обяви, че ще си починем и ще продължим на другата сутрин. Никой не възрази. Щом напоихме животните, ги отведохме в предградията. Кукловодът реши да се възползва от случая и съобщи в кръчмата и странноприемницата, че трупата му щяла да даде представление за целия град. Славея вече се бе настанила в един от ъглите на кръчмата и запознаваше това фароуско селище с бъкските балади.

Аз останах при овцете край града и скоро всички други напуснаха лагера ни. Нямах нищо против. Собственичката на конете ми беше предложила един петак, ако ги наглеждам. Те почти не се нуждаеха от грижи. Бяха спънати и пасяха оскъдната трева. Бикът бе завързан наблизо. Самотата и неподвижността ми носеше покой. Вече можех дълго да не мисля за нищо конкретно и това правеше безкрайното ми чакане по-безболезнено. Седях на канатата на каруцата на Деймън и зяпах животните и осеяната с храсти равнина.

Това не продължи много. Късно следобед в лагера се появи фургонът на артистите. В него бяха само майстор Дел и най-младата му помощничка. Другите бяха останали в града да пийнат, да поприказват и изобщо да се позабавляват. Ала скоро от виковете на кукловода научих, че момичето се било изложило с неточни движения и забравени реплики. Към крясъците си той прибави и няколко силни удара с камшик. Плющенето на ремъка и писъците на чирачето се чуха в целия лагер. Вторият удар ме накара да потръпна. На третия скочих. Нямах ясна представа за намеренията си и с облекчение видях, че майсторът се отдалечава от фургона, за да се запъти обратно към града.

Докато разпрягаше конете, момичето плачеше. Преди почти не й бях обръщал внимание. Тя беше най-младата в трупата, нямаше повече от шестнадесет, и очевидно най-често си навличаше гнева на кукловода. Не че това бе нещо необичайно. Повечето майстори биеха чираците си. Нито Бърич, нито Сенч ме бяха удряли с каиш, но бях изял достатъчно шамари и сегиз-тогиз по някой ритник от Бърич, когато не бях достатъчно чевръст. Кукловодът не беше по-лош от повечето майстори, които бях виждал, дори бе по-добър от мнозина. Хората му бяха сити и добре облечени. Навярно ме бе ядосало това, че един удар с камшик, изглежда, никога не му се струваше достатъчен. Винаги бяха три, пет или дори повече, ако беше в лошо настроение.

Спокойната ми вечер беше провалена. Хлипането й продължи много след като се погрижи за конете. Накрая не издържах, отидох при фургона й и почуках на вратичката.

— Кой е — пресипнало попита момичето.

— Овчарят Том. Как си?

Бях се надявал, че ще ме отпрати. Вместо това вратичката се отвори и тя надникна навън. По брадичката й се стичаше кръв. С един поглед разбрах какво се е случило. Краят на ремъка се бе увил около рамото й и върхът му я беше ударил по бузата. Не се съмнявах, че ужасно я боли, но предположих, че повече я плаши кръвта. На масата зад гърба й видях огледало и окървавена кърпа. За миг мълчаливо се спогледахме. После момичето изхлипа.

— Той ми съсипа лицето.

Не знаех какво да й отговоря. Влязох във фургона и я хванах за раменете. Накарах я да седне. Тя бе бърсала кръвта със суха кърпа. Нямаше ли капчица здрав разум?

— Стой тук — казах й. — И се помъчи да се успокоиш. Ей сега се връщам.

Взех кърпата и я намокрих със студена вода. Върнах се и измих кръвта. Както предполагах, раната не беше голяма, но обилно кървеше, както често се случва с нараняванията по лицето и главата. Сгънах кърпата и я притиснах към бузата й.

— Дръж я така. Притискай я, но не я сваляй. Ей сега ще дойда. — Погледнах я и видях, че премрежените й със сълзи очи са вперени в белега ми. — На хубава кожа като твоята няма да остане и следа. Или поне няма да е голяма.

Ококорените й очи ми показаха, че съм казал точно каквото не трябва. Излязох от фургона, като се укорявах, че изобщо се забърквам в това.

Билките ми и гърненцето с мехлема на Бърич бяха останали във вързопа, който бях зарязал в Трейдфорд. Там, където пасяха овцете обаче, бях забелязал едно цвете, което малко приличаше на недорасъл златник, и растения с месести листа от рода на очеболеца. Откъснах едно, но не миришеше както трябва и сокът му беше лепкав, а не пихтиест. Измих си ръцете и потърсих златника. Миришеше като онзи в Бък. Свих рамене. Набрах шепа листа, ала после реших, че мога да използвам случая, за да възстановя изгубения си запас. Приличаше на същото цвете, но в тази суха скалиста почва беше много по-дребно. Пръснах листата в каруцата и оставих по-месестите да съхнат. Откъснах връхчетата на по-малките, смачках ги с два чисти камъка и занесох кашата във фургона на артистите. Девойката я погледна подозрително, но колебливо кимна, когато й казах:

— Това ще спре кръвта. Колкото по-скоро се затвори раната, толкова по-малък белег ще остане.

Когато свали кърпата от лицето си, видях, че кървенето почти е спряло. Въпреки това я намазах с кашата от златник. Тя неподвижно седеше и изведнъж със смущение си спомних, че от последната си среща с Моли не съм докосвал женско лице. Сините й очи бяха ококорени и вперени в лицето ми. Извърнах се.

— Така. Сега пази раната, не я бърши, не я докосвай с пръсти и не я мий. Нека се образува струпей и се опитай да не го пипаш.

— Благодаря — промълви тя.

— Няма защо — отвърнах аз и понечих да си тръгна.

— Казвам се Тасин — каза тя.

— Зная. Чух го да ти крещи. — Заслизах по стъпалата.

— Той е ужасен човек. Мразя го! Ако можех, щях да избягам.

Моментът не ми се струваше особено подходящ просто да я оставя сама. Слязох от фургона и спрях.

— Зная, че е трудно да понасяш камшика, когато полагаш всички усилия. Но… това е положението. Ще е по-лошо, ако избягаш и нямаш храна, подслон и дрехи. Опитай се да се справяш по-добре, за да не те бие. — До такава степен не вярвах на думите си, че едва можех да се насиля да ги изрека. Но това бе по-добре, отколкото да й кажа да избяга. Сама нямаше да оцелее и един ден в голата равнина.

— Не искам да се справям по-добре. — Беше дошла на себе си достатъчно, за да възвърне непокорството си. — Изобщо не искам да съм кукловодка. Майстор Дел го знаеше, когато ме купи.

Запътих се обратно към овцете си, но тя ме последва.

— Харесвах един мъж в нашето село. Беше ме поискал за жена, но точно тогава нямаше пари. Той беше фермер, разбираш ли, и беше пролет. Напролет никой фермер няма пари. Каза на майка ми, че ще плати за мен след жътва. Но майка ми рече: „Щом е беден сега, когато има да храни една уста, когато има да храни две или повече, ще е още по-беден“. И ме продаде на кукловода за половината от обичайната сума, която дават за чирак, защото не отивах доброволно.

— Там, откъдето идвам, не постъпват така — неловко отвърнах аз. Не можех да разбера какво иска да ми каже. — Родителите плащат на майстора, за да вземе детето им за чирак с надеждата, че то ще води по-добър живот.

Тасин отметна къдравата си светлокестенява коса от лицето си.

— Чувала съм за това. И тук някои правят така, но обикновено майсторът купува чирак и ако не го бива, го продава за общ работник. Тогава за шест години ставаш почти като роб. — Тя изсумтя. — Някои твърдят, че това карало чираците да полагат повече старание, защото знаели, че ако майсторът не остане доволен, за шест години могат да се озоват в кухнята или да надуват меха в някоя ковачница.

— Е, струва ми се по-добре да се изучиш за кукловодка — неубедително казах аз. Седнах на канатата на нашата каруца и се загледах в стадото. Тасин се настани до мен.

— Или да се надявам, че някой ще ме купи от господаря ми — унило прибави тя.

— Говориш като робиня — неохотно рекох аз. — Не е чак толкова зле, нали?

— Ден след ден да вършиш нещо, което смяташ за глупаво ли — попита момичето. — И да те бият, задето не го правиш идеално? Наистина ли е по-добре, отколкото да си роб?

— Е, поне си сита, облечена и имаш подслон. А и той ти дава възможност да научиш нещо, занаят, който ще ти позволи да пътуваш из целите Шест херцогства, ако го овладееш добре. Накрая дори може да изнасяш представления в кралския двор в Бъкип.

Тя ме изгледа странно.

— Искаш да кажеш в Трейдфорд. — Тасин въздъхна и се премести по-близо до мен. — Самотна съм. Другите искат да станат кукловоди. Сърдят ми се, когато правя грешки, обвиняват ме, че съм била мързелива, и не ми говорят, когато според тях съм провалила представлението. Всички се държат зле с мен и никого няма да го е грижа дали на лицето ми ще остане белег.

Нямаше какво да й отговоря. Не познавах другите достатъчно добре, за да се съглася с нея или да й възразя. Затова не казах нищо. И двамата гледахме овцете. Започна да се здрачава. Помислих си, че скоро ще трябва да запаля огън.

— Е — след още няколко минути мълчание попита тя, — как стана овчар?

— Родителите ми умряха. Сестра ми ги наследи и не я беше грижа за мен.

— Кучка — свирепо възкликна Тасин.

Отворих уста да защитя измислената си сестра, но разбрах, че така само ще удължа разговора. Опитах се да си измисля някаква работа, но овцете и другите животни бяха пред нас и спокойно пасяха. Нямаше смисъл да се надявам, че другите ще се върнат скоро. Не и след като в града имаше кръчма, в която след толкова много дни път можеха да си поприказват с други хора.

Накрая се извиних, че съм гладен, и станах да събера камъни, сух тор и съчки за огън. Тасин настоя да сготви. Всъщност не ми се ядеше, ала тя яде с апетит и добре ме нагости от запасите на артистите. Направи и чай и двамата седнахме край огъня с две тежки червени порцеланови чаши.

Мълчанието някак си бе престанало да е неловко. Беше ми приятно да седя и да гледам как някой друг приготвя вечерята. Отначало тя бъбреше, питаше дали харесвам някакви подправки и дали обичам силен чай, но всъщност не очакваше отговори. Очевидно приела мълчанието ми за съгласие, Тасин започна да говори за себе си. Почти с отчаяние ми разказа за дните, прекарани в изучаване и упражняване на нещо, което не желаеше да учи и упражнява. С неохотно удивление спомена за усърдието на другите чираци, за въодушевлението им, което тя не можела да сподели. После замълча и ме погледна с очи, от които струеше мъка. Нямаше нужда да ми обяснява самотата, която изпитваше. След това премина на по-леки теми — храните, които ядели, а тя не обичала, как един от кукловодите вечно вонял на пот, за някаква жена, която й напомняла да казва репликите си, като я щипела.

Странно. Дори оплакванията й ми бяха приятни и запълваха мислите ми с баналните й проблеми, за да не мога да се съсредоточа върху своите. В известен смисъл сякаш отново бях с вълка. Тасин говореше за настоящето, за вечерята и нощта, и не мислеше за почти нищо друго. Това ми напомни за Нощни очи. Леко се пресегнах към него. Усещах го някъде, ала нищо повече. Сигурно ни разделяше прекалено голямо разстояние или беше прекалено съсредоточен върху новия си живот. Каквато и да бе причината, умът му не беше открит за мен така, както някога. Може би просто все повече се настройваше към особеностите на своята глутница. Опитах се да се зарадвам, че си е намерил такъв живот с много другари и навярно другарка.

— За какво мислиш — попита Тасин.

Каза го толкова тихо, че отговорих искрено, като не откъсвах очи от огъня.

— Че понякога човек се чувства още по-самотен, когато знае, че приятелите и семейството му са добре далеч от него.

Тя сви рамене.

— Аз се опитвам да не мисля за тях. Моят фермер сигурно си е намерил друга, чиито родители са се съгласили да почакат за парите. Колкото до майка ми, без мен животът й сигурно е по-лек. Не беше чак толкова стара, че да не си намери нов мъж. — Тя се протегна, странно котешко движение, после завъртя глава, погледна ме и прибави: — Няма смисъл да мислиш за нещо далечно, което не можеш да имаш. Това само ще те направи нещастен. Задоволявай се с онова, което можеш да имаш сега.

Очите ни се срещнаха. Нямаше как да не разбера смисъла на думите й. За миг се смаях. После тя се наведе към мен и нежно обхвана лицето ми в шепи. Смъкна кърпата от главата ми и отметна косата от челото ми. Вгледа се в мен и навлажни устни с върха на езика си. Плъзна длани по шията към раменете ми. Бях вцепенен като мишка, хипнотизирана от змия. Тасин, ме целуна и отвори устните си за моите. Ухаеше на сладко димче.

Пожелах я с внезапност, от която ми се зави свят. Не като Тасин, а като жена, нежна и близка. В мен се обаждаше похотта и в същото време всичко бе нещо съвсем различно. Като жаждата за Умението, която безспирно гризе човек, изисква близост и пълно единение със света. Бях невъобразимо уморен от самота. Притиснах я към себе си толкова бързо, че я чух изненадано да ахва. Целунах я така, като че ли можех да я погълна и това някак си да ме спаси от самотата ми. Ненадейно тя се озова легнала по гръб и издаваше тихи доволни стонове. После спря и опря ръце в гърдите ми.

— Спри за малко — каза Тасин. — Просто почакай. Под гърба ми има камък. И не бива да си изцапам дрехите. Дай да разгъна твоя плащ…

Жадно я наблюдавах, докато постилаше наметалото ми на земята край огъня. После тя легна и потупа мястото до себе си.

— Е? Няма ли да дойдеш — попита ме дяволито. И още по-сладострастно прибави: — Ще ти покажа всичко, което мога да ти направя. — Плъзна ръце по предницата на ризата си, за да ме накара да си представя, че правя същото.

Ако не бе казала нищо, ако не бяхме спрели, ако просто беше вдигнала поглед към мен от плаща… ала въпросът и поведението й изведнъж промениха всичко. Изчезнаха всякакви илюзии за близост и нежност. Все едно че мъж ме предизвикваше да премерим силите си в бой с тояги. Не исках да мисля за нищо. Копнеех просто да мога да се хвърля отгоре й и да утоля жаждата си, но вместо това се чух да питам:

— Ами ако забременееш?

— О! — Тя тихо се засмя, като че ли изобщо не й бе хрумвало такова нещо. — Тогава можеш да се ожениш за мен и да откупиш чирашките ми години от майстор Дел. Или не — прибави Тасин, когато видя, че изражението ми се променя. — Не е толкова трудно да се избавиш от нежелана бременност, колкото си мислят мъжете. Няколко сребърника за нужните билки… но сега няма защо да мислим за това. Защо да се боим от нещо, което може изобщо да не ни сполети?

Защо наистина? Гледах я и я желаех с цялата страст на самотните си месеци. Но също така знаех, че тя няма да засити жаждата ми за дружба и разбиране. Бавно поклатих глава. Тя игриво ми се усмихна и протегна ръка.

— Не — промълвих аз. Тасин вдигна очи към мен, толкова удивена, че едва не се засмя. — Не е редно — прибавих аз и когато чух тези думи, осъзнах, че са верни. В тях нямаше нищо надуто. Не мислех за вечната си вярност към Моли, нито за срама, че вече съм оставил една жена да роди без мен. Познавах тези чувства, ала в този момент не ги изпитвах. В гърдите си усещах празнота, която само щеше да стане още по-голяма, ако легнех с непозната. — Не е заради теб — казах, когато видях, че лицето й почервенява и усмивката изчезва от устните й. — Заради мен е. Аз съм виновен. — Опитвах се да говоря утешително. Напразно.

Тасин рязко се изправи.

— Знам, глупако — язвително отвърна тя. — Просто исках да съм мила с теб, нищо повече. — После стана и гневно се отдалечи от огъня и скоро потъна в сенките. Чух я да затръшва вратата на фургона.

Бавно се наведох да вдигна плаща си и да го изтупам от праха. Внезапно захладня и се надигна вятър. Увих се във вълнения плат, седнах и вперих очи в огъня.