Тронът

23Планините

Кетрикен бе очаквала да не й помогна в търсенето на Искрен. През дните на моето възстановяване тя беше решила да го търси сама и за тази цел бе събрала провизии и животни. В Шестте херцогства кралицата щеше да може да разчита на държавната хазна, както и на своите благородници. В Планинското кралство обаче не беше така. Докато крал Ейод бе жив, тя просто беше млада роднина на Жертвата. Въпреки че се очакваше някой ден да го наследи, това не й даваше право да се разпорежда с имотите на своя народ. Всъщност дори да беше Жертва, тя нямаше да има достъп до никакви богатства. Жертвата и неговото семейство живееха просто в красивата си къща. Целият Джаампе, дворецът, градините, фонтаните, всичко принадлежеше на планинския народ. Жертвата не бе лишен от нищо, ала не тънеше и в разкош.

Затова Кетрикен не се обърнала към кралската хазна, нито към благородници, готови да направят услуга, а към стари приятели и братовчеди. Тя помолила и баща си, но той твърдо и тъжно й отвърнал, че търсенето на краля на Шестте херцогства било нейна грижа, а не на Планинското кралство. Колкото и да скърбял заедно с дъщеря си за изчезването на нейния любим, той не можел да отклони провизии от защитата на страната си. Връзката помежду им бе такава, че тя приемаше отказа му с разбиране. Обземаше ме срам, когато си помислех, че законната кралица на Шестте херцогства трябва да разчита на милостта на роднините и приятелите си. Ала това стана едва след като престанах да негодувам срещу нея.

Тя беше подготвила експедицията за свое удобство, не за мое. Не одобрих почти нищо. През няколкото дни преди да заминем тя благоволи да се посъветва с мен за някои нейни аспекти, но пренебрегна мнението ми по също толкова въпроси, по колкото и го послуша. Разговаряхме любезно, без гняв или приятелство. В много отношения не бяхме съгласни един с друг и тогава тя постъпваше така, както смяташе за най-разумно. Макар да не го беше казала, тя намекваше, че в миналото преценката ми е била погрешна и недалновидна.

Аз не исках да взимаме товарни животни, които можеха да умрат от глад или студ. Колкото и да бях загрубял, Осезанието ме правеше уязвим за тяхната болка. Кетрикен обаче си беше осигурила дванадесет джепи, които според нея били свикнали със снега и студа и нямали нужда от много храна. Тези животни произхождаха от по-далечните части на Планинското кралство. Те ми напомняха за дълговрати кози с лапи вместо копита. Не вярвах, че могат да носят достатъчно товар, за да си струват усилията да се грижим за тях. Кетрикен спокойно ми отговори, че скоро съм щял да свикна с джепите.

„Всичко зависи от това какви са на вкус“ — философски заключи Нощни очи. Бях склонен да се съглася с него.

Изборът й на спътници в експедицията ме ядоса още повече. Не виждах смисъл да рискува себе си, но по този въпрос нямаше смисъл да споря. Негодувах и срещу идването на Славея, защото научих каква сделка е сключила, за да я вземат. Тя все още искаше да намери песен, която да й създаде име. И си бе осигурила място в нашата група с намека, че ще постави подписа си под документа, че детето на Моли е и мое, единствено ако й позволят да дойде с нас. Тя знаеше, че смятам поведението й за предателство, и благоразумно избягваше компанията ми. С нас щяха да тръгнат и трима братовчеди на Кетрикен, едри, мускулести мъже, опитни в пътуването из Планините. Групата ни нямаше да е голяма. Кралицата ме увери, че ако шестима не били достатъчни, за да открият Искрен, нямало да стигнат и шестстотин. Съгласих се с нея, че е по-лесно да се осигурят провизии за по-малко хора и че те често пътуват по-бързо от многолюдните кервани.

Сенч нямаше да дойде с нас. Той се връщаше в Бъкип, за да отнесе на Търпение вестта, че Кетрикен отива да търси Искрен, и да посее семената на слуха, че има наследник на трона на Шестте херцогства. Освен това щеше да се срещне с Бърич и Моли. Беше предложил да съобщи на Моли, Търпение и Бърич, че съм жив. Предложи ми го неловко, тъй като отлично знаеше, че участието му в отнемането на дъщеря ми ми е омразно. Ала аз преглътнах гнева си и му отговорих любезно, за което бях възнаграден с тържественото му обещание, че няма да им каже нищо за мен. Тогава това ми се струваше най-разумно. Мислех, че аз мога най-добре да обясня поведението си на Моли. А и тя вече веднъж ме беше оплакала. Ако загинех в тази експедиция, поне нямаше втори път да скърби.

Сенч дойде да се сбогува с мен в навечерието на заминаването си за Бък. Отначало и двамата се опитахме да се престорим, че всичко помежду ни е наред. Разговаряхме за дребни неща, които някога бяха имали значение за нас. Искрено се натъжих, когато ми разказа за смъртта на Слинк. Помъчих се да го уговоря да вземе със себе си Дорест и Сажда, за да ги върне на Бърич. Дорест имаше нужда от повече грижи, отколкото получаваше, а и можеше да му послужи не само за езда. Сенч можеше да продаде или размени за нещо разплодните му услуги, а жребчето на Сажда щеше да струва много пари. Ала Сенч поклати глава и отвърна, че трябвало да пътува бързо и да не привлича внимание. Ако не друго, сам човек с три коня щял да е мишена за разбойници. Бях виждал злобното му скопено конче. Въпреки нрава си обаче, то беше жилаво, подвижно и много бързо в гонитба в пресечена местност, както усмихнато ме увери Сенч. Знаех, че неведнъж е изпитал тази способност на животното. „Шутът има право — горчиво си помислих. — Войната и интригите му се отразяват добре.“ Погледнах високите му ботуши и дългия му плащ, могъщия елен, който толкова открито носеше на челото си между зелените си очи. Опитах се да го сравня със стареца, който ме бе научил да убивам хора. Годините му си бяха същите, само че ги носеше по друг начин. Зачудих се какви билки използва, за да поддържа енергията си.

Ала колкото и да беше различен, пак си бе Сенч. Искаше ми се да се пресегна към него и да се уверя, че помежду ни продължава да има някаква връзка, но не можех. Не разбирах. Как можеше неговото мнение все още да означава толкова много за мен, след като знаех, че иска да ми отнеме детето и щастието заради престола на Пророците? Нямах достатъчно воля, за да го мразя. Потърсих тази ненавист и открих само детинско цупене, което ми пречеше да стисна десницата му на прощаване и да му пожелая всичко хубаво. Той не обръщаше внимание на грубостта ми, което ме караше да се чувствам още по-дребнав.

След като Сенч си тръгна, шутът ми даде нещата, които бе оставил за мен: много удобен нож, кесийка с монети и набор отрови и целебни билки, включително щедър запас самодивско биле. Както и пакетче семена от карис, увито и грижливо надписано, за да се използва само с най-голяма предпазливост.

Имаше и обикновен, но здрав меч в изтъркана кожена ножница. Внезапно ме обзе гняв, който не можех да обясня.

— Това е напълно в негов стил — възкликнах ядосано. — Отрови и ножове. Ето какво мисли за мен. Ето как продължава да ме вижда. Смъртта е единственият начин, по който си представя бъдещето ми.

— Съмнявам се, че очаква да ги използваш върху себе си — внимателно отбеляза шутът и побутна ножа настрани от марионетката, която дялаше. — Може би смята, че може да ги използваш за самозащита.

— Не разбираш ли — попитах го аз. — Това са подаръци за момчето, от което Сенч направи убиец. Той не вижда, че аз вече не съм такъв. Не може да ми прости, че искам да имам свой живот.

— Не повече, отколкото ти не можеш да му простиш, че вече не е твоят благосклонен и снизходителен наставник — сухо отвърна шутът и почна да завързва конците за крайниците на марионетката. — Малко е страшничко, нали, да видиш, че се държи като воин, да знаеш, че с радост се излага на опасност заради нещо, в което вярва, да гледаш как флиртува с жени и изобщо, че се държи така, като че ли има свой живот?

Все едно лисна студена вода в лицето ми. Почти трябваше да призная завистта си, че Сенч дръзко е използвал онова, което е убягнало на мен.

— Изобщо не е така — озъбих се.

Марионетката му укоризнено вдигна показалец към мен и той ми се ухили над главата й. Куклата странно приличаше на Плъхчо.

— Виждам, че той не носи на челото си елена на Искрен — без да се обръща конкретно към никого, рече той. — Не, символът, който е избрал, повече прилича на… хм, чакай да видя, на онзи, който принц Искрен избра за незаконородения си племенник. Не забелязваш ли приликата?

Известно време мълчах. Сетне неохотно попитах:

— И какво от това?

Шутът спусна марионетката си на пода и костеливото същество зловещо сви рамене.

— Нито смъртта на крал Умен, нито предполагаемата смърт на Искрен не измъкна тая невестулка от скривалището й. Едва когато повярва, че си убит, гневът му се разгоря достатъчно, за да престане да се крие и да заяви, че ще се погрижи на трона да седне истински Пророк. — Марионетката отново насочи показалец към мен.

— Искаш да кажеш, че го прави заради мен, така ли? След като последното нещо, което искам, е тронът да ми отнеме детето?

Куклата скръсти ръце и замислено поклати глава.

— Струва ми се, че Сенч винаги е постъпвал така, както е смятал, че е най-добре за теб. Независимо дали ти си бил съгласен. Навярно същото е и отношението му към твоята дъщеря. В края на краищата тя е негова правнучка и последен представител на неговия род. Освен Славен и теб, разбира се. — Марионетката направи няколко танцуващи стъпки. — Как иначе очакваш толкова стар човек да се погрижи за толкова малко дете? Той няма да живее вечно. Може би си мисли, че тя ще е в по-голяма безопасност на трона.

Извърнах се от шута и се престорих, че събирам дрехи за пране. Щеше да ми трябва много време, за да обмисля думите му.

Одобрих избраните от Кетрикен шатри и дрехи за нейната експедиция и имах честността да съм й благодарен, задето се е погрижила да осигури облекло и подслон и за мен. Нямаше да мога да я обвинявам дори напълно да ме беше изключила от свитата си. Ала един ден Джофрон дойде при мен с чувал дрехи и завивки и ми взе мярка за торбестите ботуши, които носеха планинците. Тя се оказа весела компания, защото двамата с шута през цялото време си разменяха игриви закачки. Той по-добре от мен владееше чуйрдейски и половината му остроумия ми убягваха. Чудех се точно какво става между двамата. Отначало бях взел Джофрон за нещо като негова ученичка. Сега се питах дали не е имитирала този интерес просто за да си намери повод да е близо до него. Преди да си тръгне тя премери и краката на шута и го разпита какви цветове и украси иска за ботушите си.

— Нови ботуши ли — го попитах, когато останахме сами. — Та ти почти не излизаш навън, защо са ти?

— Знаеш, че трябва да дойда с теб — спокойно отвърна той и се усмихна странно. — Иначе защо мислиш сме се озовали заедно на това далечно място? Събитията от тази епоха ще бъдат насочени в правилния си ход именно чрез взаимодействието на Катализатора и Белия пророк. Ако успеем, алените кораби ще бъдат отблъснати от брега на Шестте херцогства и на трона отново ще седне Пророк.

— Това отговаря на повечето пророчества — съгласи се от ъгъла си до огнището Кетъл. Старицата плетеше последния ред на дебела ръкавица. — Ако чумата на безмозъчния глад е претопяването и с действията си ти го прекратиш, ще се изпълни друго пророчество.

Склонността на Кетъл да предлага предсказания за всякакви случаи започваше да ме дразни. Поех си дъх и попитах шута:

— А какво е мнението на кралица Кетрикен за присъединяването ти към нейната група?

— Не съм обсъждал въпроса с нея — весело отвърна той. — Аз не се присъединявам към нея, Фиц. Просто следвам теб. — На лицето му се изписа смущение. — От малък зная, че двамата заедно ще трябва да изпълним тази задача. Нито за миг не ми е хрумвало да се съмнявам, че ще дойда с теб. Още от пристигането ти тук започнах да се подготвям.

— Както и аз — тихо прибави Кетъл.

Двамата се обърнахме и я зяпнахме. Тя се престори, че не ни забелязва, и се зае да изпробва готовата ръкавица.

— Не — безцеремонно отсякох аз. Не стига че ми престоеше да понеса смъртта на товарните животни. Нямах намерение да присъствам на смъртта на поредния приятел. Нямаше нужда да отбелязвам, че тя е безнадеждно стара за такова пътуване.

— Мислех да ти предложа да останеш в моя дом — внимателно рече шутът. — Има предостатъчно дърва до края на зимата, има и провизии…

— Предполагам, че ще умра по време на пътуването, ако това ви успокоява. — Тя свали ръкавицата и я остави при другата. После небрежно погледна остатъка от чилето вълнена прежда и сръчно започна нова плетка. — А дотогава няма да се наложи да се безпокоите за мен. Осигурила съм си храната и другите неща, от които ще се нуждая. — Кетъл вдигна поглед към мен и тихо прибави: — Разполагам със средствата тази експедиция да постигне целта си.

Трябваше да се възхитя на спокойното й убеждение, че може да разполага с живота си, да постъпва както желае. Зачудих се кога съм започнал да я смятам за безпомощна старица, за която някой ще трябва да се грижи. Тя отново сведе поглед към плетивото си. Нямаше нужда, тъй като пръстите й бяха продължили да работят, независимо дали ги наблюдаваше.

— Виждам, че ме разбирате — рече Кетъл. И толкова.

Не ми е известно някоя експедиция да е потеглила точно според плановете. Обикновено колкото е по-голяма, толкова повече трудности има. Нашата не правеше изключение. На сутринта преди определения за отпътуване ден грубо ме събудиха.

— Ставай, Фиц, трябва да тръгнем още сега — напрегнато каза Кетрикен.

Бавно се надигнах. Мигом се разсъних, ала гърбът ми все още не ме насърчаваше да се движа бързо. Шутът седеше на ръба на леглото си. Не си спомням да съм го виждал по-загрижен.

— Какво има — попитах аз.

— Славен. — Никога не бях чувал толкова отрова в една дума. Лицето й бе пребледняло и тя свиваше и отпускаше юмруци. — Пратил вестоносец с бяло знаме при баща ми, за да му съобщи, че сме дали убежище на доказан изменник на Шестте херцогства. Ако му го предадем, щял да приеме това като признак на доброжелателство към кралството си и нямало да ни смята за врагове. В противен случай щял да ни прати войската, която бил разположил на границите ни, защото щял да е сигурен, че заговорничим с враговете му срещу него. — Тя замълча за миг. — Баща ми обмисля какво да прави.

— Той само си търси повод, Кетрикен — възразих аз. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Нощни очи тревожно зави. — Отне му месеци, за да събере тези войски. Те не са там заради мен. А защото възнамерява да нападне Планинското кралство. Ти познаваш Славен. Той само блъфира, за да види дали може да ви накара да ме предадете. После ще си намери друг претекст, за да нахлуе в страната ви.

— Не съм малоумна — студено отвърна тя. — Съгледвачите ни от седмици знаят за войската. Правим каквото е по силите ни, за да се подготвим. Планините винаги са били нашата най-силна защита. Но никога не сме се сблъсквали с толкова многоброен организиран враг. Баща ми е Жертва, Фиц. Той трябва да направи онова, което отговаря на интересите на Планинското кралство. Затова сега обмисля дали като те предаде има шанс да сключи мир със Славен. Не смятай крал Ейод за толкова глупав, че да му повярва. Но колкото повече отложи нападението срещу народа ни, толкова по-добре ще е подготвен за отбрана.

— Явно няма друг избор — горчиво казах аз.

— Баща ми нямаше причини да ми предаде съобщението на вестоносеца — отбеляза Кетрикен. — Решението е негово. — Очите й срещнаха моите и аз зърнах в тях сянка на някогашното ни приятелство. — Мисля, че ми предлага възможност да се измъкнем. Преди да откажа да изпълня заповедта му да те предам на Славен. Сигурно възнамерява да му отговори, че си избягал, но че ще прати преследвачи по дирите ти.

Зад Кетрикен шутът нахлузваше панталона си под нощницата.

— Ще стане по-трудно, отколкото предполагах — сподели с мен тя. — Не мога да замесвам други планинци. Ще се наложи да заминем само ние с теб и Славея. Сами. И трябва да потеглим още сега. До един час.

— Ще съм готов — обещах аз.

— Чакай ме зад навеса за дърва на Джос — рече кралицата и излезе.

Погледнах шута.

— Е, ще кажем ли на Кетъл?

— Защо питаш мен — тросна се той.

Свих рамене. Станах и бързо започнах да се обличам. Мислех за всички дребни неща, с които не бях готов и от които трябваше да се откажа. Съвсем скоро двамата с шута нарамихме раниците си. Нощни очи се изправи, лениво се протегна и излезе преди нас. „Ще ми липсва огнището. Но ловуването ще е по-хубаво.“ Вълкът приемаше всичко спокойно.

— Това е първият дом, който беше само мой — каза шутът, докато се отдалечавахме.

— Ти се отказваш от много неща, за да дойдеш с мен — неловко отвърнах аз, като си мислех за инструментите му, за недовършените марионетки, дори за растенията в саксиите на прозореца. Чувствах се виновен за това. Навярно защото страшно се радвах, че няма да продължа сам.

Старият ми приятел ме стрелна с очи и сви рамене.

— Взимам себе си. Нямам нужда от повече. — Той погледна назад към вратата, която сам беше боядисал. — Джофрон ще се грижи за всичко. И Кетъл.

Зачудих се дали не оставя нещо, за което не зная.

Наближавахме навеса за дърва, когато видях няколко деца да тичат по пътеката към нас.

— Ето го — извика едно и посочи. Сепнато погледнах шута, после се запитах какво ли ще се случи. Как човек може да се защити от деца? Зачаках нападението. Но вълкът не чакаше. Той легна по корем на снега. Когато децата се приближиха, Нощни очи ненадейно се стрелна напред към първото.

— НЕ! — Ужасено изкрещях аз, ала никой не ми обърна внимание. Предните лапи на вълка се стовариха върху гърдите на детето и тежко го събориха на снега. След миг Нощни очи вече се носеше към другите, които бягаха и надаваха весели писъци, докато той ги настигаше едно по едно и ги поваляше на земята. Когато падна и последното, първото момче отново бе на крака, тичаше след вълка и напразно се опитваше да го хване за опашката.

Играта се повтори, сетне Нощни очи спря, зачака децата да се изправят, погледна ме, засрамено прилепи уши и пак погледна към децата. Опашката му бързо се въртеше. Едно момиче вече вадеше от джоба си комат хляб, друго го закачаше с кожен ремък — провлачваше го по снега и се опитваше да го накара да си играят на дърпане. Престорих се, че не забелязвам.

„По-късно ще ви настигна“ — каза Нощни очи.

„Не се съмнявам“ — кисело отвърнах аз. С шута продължихме нататък. Когато след малко се обърнах, видях, че вълкът е захапал ремъка и го опъва с всички сили, докато две момчета дърпат другия му край. Вече знаех как е прекарвал следобедите си. Мисля, че малко му завиждах.

Кетрикен ни чакаше. Шест натоварени джепи бяха завързани една за друга. Искаше ми се да бях имал време да науча нещо повече за тях, но бях предполагал, че за животните ще се грижи друг.

— Всички ли ще вземем? Въпреки извънредните обстоятелства? — Смаяно попитах аз.

— Щеше да ми отнеме много време да разопаковам багажа, за да извадя онова, което ще ни трябва. Може би по-късно ще оставим излишните провизии и животни по пътя. Но засега просто искам колкото може по-скоро да тръгнем.

— Тогава да вървим — предложих аз.

Кралицата втренчено изгледа шута.

— Какво правиш тук? Фиц ли изпращаш?

— Тръгвам с него — тихо отвърна той.

Кетрикен го погледна и нещо на лицето й почти омекна.

— Ще бъде студено, шуте. Не съм забравила колко много страдаше от студа на идване. Там, където отиваме сега, студът ще продължи много след като в Джаампе е настанала пролет.

— Тръгвам с него — повтори шутът.

Кетрикен поклати глава, после сви рамене, отиде в началото на кервана и щракна с пръсти. Първата джепа размърда косматите си уши и я последва. Другите поеха след нея. Покорството им ме впечатли. Пресегнах се към тях и открих толкова силен стаден инстинкт, че те почти не се смятаха за отделни същества. Докато първото животно следваше Кетрикен, с другите нямаше да има проблеми.

Кралицата ни поведе по тясна пътека, която лъкатушеше зад отдалечените една от друга колиби на зимните обитатели на Джаампе. Съвсем скоро оставихме и последните зад гърба си и навлязохме в стара гора. Двамата с шута вървяхме след последното животно. Наблюдавах джепата пред нас и забелязах, че пръстите на широките й плоски стъпала се разперват върху снега като лапите на вълка. Джепите се движеха малко по-бързо от спокоен ход.

Не се бяхме отдалечили много, когато чух вик. Потръпнах и побързах да погледна през рамо. Славея тичаше след нас и раницата подскачаше на раменете й.

— Тръгнахте без мен — обвиняващо рече тя, когато ни настигна.

Шутът се ухили. Свих рамене и казах:

— Тръгнах тогава, когато ми заповяда моята кралица.

Певицата ни изгледа гневно, бързо ни подмина и нагази в дълбокия сняг отстрани на пътеката, за да отиде при Кетрикен. Гласовете им ясно се носеха в студения въздух.

— Предупредих те, че тръгвам веднага — напрегнато каза кралицата. — И го направих.

За мое учудване Славея имаше благоразумието да премълчи. Известно време тя продължи да се мъчи да следва Кетрикен през снега, после постепенно изостана и пусна пред себе си първите джепи, а накрая и нас с шута. Знаех, че ще й е трудно да издържи на този ход. Съчувствах й. После си помислих за дъщеря си и дори не се обърнах, за да видя дали ни следва.

Така започна един дълъг еднообразен ден. Пътеката се изкачваше нагоре, никога стръмно, но постоянното напрежение изтощаваше. Без да забавя ход, Кетрикен уверено продължаваше напред. Не разговаряхме много. Аз дишах тежко и се опитвах да не обръщам внимание на постепенно усилващата се болка в гърба ми. Раната вече бе зараснала, но мускулите ми все още не бяха укрепнали.

Над нас се извисяваха великански дървета. Повечето бяха вечнозелени. Някои видове виждах за пръв път. Те превръщаха сивотата на краткия зимен ден във вечен здрач. Нямаше много храсти, само безкрайни редици дебели стволове и тук-там ниско надвиснали клони. От време на време минавахме през по-ниски широколистни горички, израснали в пространствата, освободени от смъртта на някое гигантско дърво. Пътеката беше добре отъпкана — очевидно често се използваше от животни и хора на ски. Тя бе тясна и ако човек не внимаваше, лесно можеше да стъпи отстрани и да потъне в изненадващо дълбоките преспи. Опитвах се да внимавам.

Денят бе мек от гледна точка на планинския климат и скоро установих, че осигурените ми от Кетрикен дрехи са много топли. Разхлабих връзките на плаща си и яката на ризата си, за да се поразхладя. Шутът свали подплатената с кожа качулка на наметалото си и видях, че отдолу носи пъстра вълнена шапка. Докато вървеше, помпонът му подскачаше. Дори бързият ход да го уморяваше, той мълчеше. Може би също като мен не му стигаше дъх да се оплаква.

Нощни очи ни настигна малко след пладне.

— Добро кученце — му казах високо.

„Това бледнее в сравнение с обидите, които сипе по твой адрес Кетъл — самодоволно отвърна той. — Не ми се мисли какво ще се случи, когато старата кучка настигне глутницата. Тя има тояга.“

„Да не би Кетъл да е тръгнала след нас?“

„И ви следи доста добре за безнос човек.“ Вълкът претича покрай нас, като се движеше с изненадваща лекота през преспите отстрани на пътеката. Усетих, че му доставя удоволствие безпокойството, което предизвика у джепите миризмата му. Нощни очи изпревари Кетрикен и уверено се затича напред, като че ли знаеше къде отиваме. Скоро го изгубих от поглед, но не се разтревожих. Знаех, че често ще се връща, за да ни наглежда.

— Кетъл ни следва — казах на шута.

Той ме погледна въпросително.

— Нощни очи казва, че била много ядосана.

Раменете му се повдигнаха и спуснаха в тежка въздишка.

— Е, тя има право на избор — измърмори шутът. После се обърна към мен. — Все още малко се стряскам, когато с вълка правите така.

— Това смущава ли те? Че съм осезател?

— Смущаваш ли се, когато срещаш погледа ми — отвърна на удара той.

Кетрикен продължи със същия ход до вечерта. Лагерът ни представляваше отъпкано място под заслона на едно от грамадните дървета. Макар че не изглеждаше често използван, това очевидно бе някакъв търговски път до Джаампе. Кралицата спокойно се разпореждаше с всички. Тя посочи на Славея наръч дърва, покрити с брезент.

— Запали огън и се погрижи да използваш само толкова дърва, от колкото ще имаме нужда. Тук спират много хора и в лошо време от това може да зависи животът им. — Певицата се подчини, без да каже и дума.

Кетрикен нареди на мен и шута да й помогнем в устройването на лагера. Когато свършихме, бяхме опънали шатра с формата на гъба. След това свалихме завивките и ги внесохме в шатрата, разтоварихме животните, завързахме водещата джепа и стопихме сняг за вода. Кралицата участваше във всичко. Направи ми впечатление лекотата, с която организираше лагера ни и се грижеше за нашите нужди. С болка разбрах, че ми напомня за Искрен. От нея щеше да излезе добър воин.

След като лагерът беше готов, двамата с шута се спогледахме. Аз отидох при Кетрикен, която проверяваше дали джепите не се нуждаят от нещо. Тези издръжливи животни вече преживяха напъпили връхчета и кора от дърветата около шатрата.

— Мисля, че Кетъл е тръгнала след нас — казах на Кетрикен. — Смяташ ли, че трябва да отида да я потърся?

— Защо — попита ме кралицата. Въпросът прозвуча грубо, но тя продължи: — Ако успее да ни настигне, ще споделим с нея каквото имаме. Знаеш го. Но предполагам, че Кетъл ще се умори и ще се върне в Джаампе.

А може би щеше да е толкова изтощена, че да потъне в преспите край пътеката, помислих си. Ала не отидох да я търся. Открих в думите на кралицата суровата практичност на планинците. Тя щеше да уважи решението на Кетъл да ни последва. Дори старицата да умреше, Кетрикен нямаше да й наложи своята воля. Знаех, че сред местните често се случва старците да се „уединяват“, както го наричаха — самоналожено изгнание на място, където студът можеше да сложи край на старческата немощ. Аз също уважавах правото на Кетъл да избира житейския си път. Но това не ми попречи да пратя Нощни очи назад по пътеката, за да провери дали вече идва. Реших да приема, че това е просто любопитство от моя страна. Той тъкмо се беше прибрал в лагера с окървавен бял заек между зъбите. Когато го помолих, вълкът се изправи, протегна се и сърдито ми нареди: „Тогава ми пази храната“. И потъна в сгъстяващия се мрак.

Когато Кетъл влезе в лагера, следвана по петите от Нощни очи, овесената каша и питките вече бяха готови. Старицата се приближи до огъня и започна да си грее ръцете, сърдито вперила очи в мен и шута. Спогледахме се. Разкаяно. Побързах да й предложа чашата чай, която току-що си бях налял. Кетъл я взе и я изпи, после обвинително каза:

— Тръгнахте без мен.

— Да — признах аз. — Така е. Кетрикен дойде да ни съобщи, че трябва да потеглим веднага, затова…

— Но аз въпреки това дойдох — триумфално заяви старицата. — И възнамерявам да продължа с вас.

— Ние бягаме — тихо рече Кетрикен. — Не можем да забавим ход заради теб.

От очите на Кетъл захвърчаха искри.

— Нима съм ви молила? — Язвително попита тя.

Кетрикен сви рамене.

— Просто исках да знаеш.

— Зная — също толкова тихо отговори Кетъл. С това въпросът бе приключен.

Проследих разговора им с нещо като страхопочитание. Уважението ми към двете жени нарасна. Мисля, че тогава напълно проумях как се възприема Кетрикен. Тя бе кралица на Шестте херцогства и не се съмняваше в това. Ала за разлика от мнозина, не се криеше зад тази титла, нито я обиждаше резкият отговор на Кетъл. Вместо това й беше отговорила като жена на жена, с уважение, но и властност. За пореден път се сблъсквах с духа й и откривах, че не мога да я виня.

През нощта всички спахме заедно. Кетрикен напълни малък мангал с въглени от огъня и го внесе вътре. В шатрата стана изненадващо уютно. Тя постави часови и включи в смените себе си и Кетъл. Другите спаха добре. Известно време останах буден. Отново се отправях да търся Искрен. Това ми носеше известно облекчение от внушената ми заповед. Но също бях на път към реката, където той беше потопил ръце в чистото Умение. Този съблазнителен образ постоянно се таеше в периферията на съзнанието ми. Решително пропъдих изкушението от ума си, но тази нощ то пропиваше сънищата ми.

Вдигнахме лагера рано и тръгнахме още преди напълно да се е съмнало. Кетрикен ни предложи да се откажем от втората, по-малка шатра, взета заради по-големия предполагаем брой на спътниците ни, и я остави до дънера на дървото, където можеше да я открие и използва друг. Свободното животно бе натоварено с раниците ни, което приех с радост, тъй като гърбът ми вече постоянно пулсираше.

В продължение на четири дни Кетрикен поддържаше същия ход. Не каза дали наистина очаква да ни преследват. Не я попитах. Нямах възможност за разговор насаме с никого. Кралицата водеше, следвана от джепите, нас с шута, Славея и Кетъл, често изостанала на по-голямо разстояние. Двете жени изпълниха обещанията си. Кетрикен не забави ход заради старицата и Кетъл нито веднъж не се оплака от това. Вечер пристигаше в лагера доста по-късно от нас, обикновено придружена от Нощни очи. Често идваше тъкмо навреме, за да вечеряме заедно. Ала на другата сутрин ставаше едновременно с Кетрикен.

На четвъртата вечер, когато всички бяхме в шатрата и се готвехме за сън, Кетрикен ненадейно се обърна към мен.

— Фицрицарин, искам мнението ти по един въпрос.

— Заинтригуван от толкова официално отправената й молба, се надигнах.

— На вашите услуги, милейди.

Шутът изпръхтя. Предполагам, че и двамата сме изглеждали малко странно, както седяхме, увити в одеяла и кожи, и се обръщахме официално един към друг. Но аз запазих сериозното си изражение.

Кетрикен хвърли няколко съчки в мангала. После извади емайлиран цилиндър, свали капачката му и измъкна от него парче пергамент. Когато го разви, познах картата, вдъхновила Искрен да се отправи на своя поход. Стори ми се странно да разглеждам избелялата карта в тази обстановка. Тя принадлежеше на много по-спокоен период от моя живот, когато приемах топлата и вкусна храна за даденост, когато дрехите ми бяха шити специално за мен и знаех къде ще спя всяка нощ. Не ми изглеждаше справедливо, че целият ми свят се е променил толкова много, а картата е останала същата — парче древен пергамент с изтъркани следи от линии. Кралицата го постави в скута си и посочи с показалец.

— В момента се намираме някъде тук — каза тя. После си пое дъх, сякаш се готвеше за нещо, и посочи друго място, също необозначено на картата. — А тук попаднахме на останките от сражението. Където открих плаща на Искрен и… костите. — Гласът й потрепери. Кетрикен рязко вдигна поглед и очите й срещнаха моите така, както не се бе случвало от Бъкип насам. — Знаеш ли, Фиц, трудно ми е. Събрах онези кости и ги смятах за негови. Много месеци го мислех за мъртъв. А сега се опитвам да вярвам, че е жив, като се основавам единствено на твоите думи за някаква магия, която нито владея, нито разбирам. Опитвам се да вярвам, че все още има надежда. Но… аз държах онези кости. И ръцете ми не могат да забравят тежестта и студа им, нито носът ми — тяхната миризма.

— Той е жив, милейди — тихо я уверих аз.

Тя отново въздъхна.

— Ето какво искам да те попитам. Да се насочим ли направо натам, накъдето водят обозначените на тази карта пътища? Искрен каза, че ще тръгне по тях. Или първо да ви заведа на мястото на битката?

Замислих се.

— Сигурен съм, че сте взели оттам всичко, което е трябвало, ваше величество. Откакто сте били на онова място е минало време, част от лятото и повече от половината зима. Не. Не се сещам за нищо, което да можем да открием там и което вашите следотърсачи да са пропуснали, докато земята е била гола. Искрен е жив, милейди, и не е там. Затова е по-добре да продължим накъдето е казал, че ще се насочи.

Кетрикен бавно кимна, но дори думите ми да я бяха окуражили, не го прояви външно. После пак посочи на картата.

— Този път тук ни е известен. Някога е бил търговски и макар че сега никой не си спомня накъде е водил, все още се използва. По-далечните села и самотните ловци стигат по различни пътеки до него и продължават за Джаампе. Ние също можехме да го използваме, но не исках, защото е прекалено оживен. Дойдохме дотук по най-прекия, макар и не най-широкия път. Утре обаче ще го пресечем. И ще го последваме нагоре в Планините. — Показалецът й го проследи на картата. — Никога не съм била в тази част на страната — откровено призна Кетрикен. — Там ходят само ловци и понякога смелчаги, които искат да проверят дали старите приказки са верни. Обикновено се връщат с нови легенди, още по-невероятни от онези, които са ги подтикнали да се отправят на път.

Следях бавно плъзгащия се по картата пръст. Избелялата линия на древния път се разклоняваше в три различни посоки. Пътят започваше и свършваше без очевидно начало и край. Онова, което някога бе било обозначено там, сега беше избледняло в мастилени призраци. Никой от нас не знаеше коя посока е избрал Искрен. Въпреки че на картата тези точки не изглеждаха много отдалечени една от друга, планинският терен можеше да означава, че са на дни или седмици път една от друга. А и едва ли можеше да се вярва на мащаба на толкова древна карта.

— Къде ще отидем първо — попитах аз.

Кетрикен се поколеба, после посочи края на един от пътищата.

— Тук. Мисля, че е най-близо.

— Разумно решение.

Тя отново срещна погледа ми.

— Не можеш ли просто да използваш Умението, Фиц, и да го попиташ къде е? Или да го помолиш да дойде при нас? Или поне да го попиташ защо не се е върнал при мен?

При всяко мое поклащане на глава очите й ставаха все по-безумни.

— Защо — с разтреперан глас попита Кетрикен. — Тази велика и тайна магия на Пророците не е ли способна да го призове в такава нужда?

Не откъсвах поглед от лицето й, ала ми се искаше да не ни слушат толкова много хора. Въпреки всичко, което знаеше за мен кралицата, все още се чувствах неловко, когато говорех за Умението пред когото и да било друг, освен Искрен. Внимателно подбрах думите си.

— Ако се свържа с него, може да го изложа на огромна опасност, милейди. Или нас.

— Как — попита тя.

За миг погледнах към шута, Кетъл и Славея. Не знаех как да си обясня неувереността, с която говорех за магия, толкова много поколения наред пазена в тайна. Но това беше моята кралица и тя ми бе задала въпрос. Сведох поглед.

— Създадената от Гален котерия никога не е била предана на краля. Нито на крал Умен, нито на крал Искрен. Те винаги са били оръдие на предател, който ги използваше, за да хвърля съмнение върху способностите на краля и да му пречи да отбранява кралството.

Кетъл рязко си пое дъх, а сините очи на Кетрикен станаха стоманеносиви от студ. Продължих.

— Дори сега, ако открито установя връзка с Искрен, те може да ни подслушат. И да го намерят. Него или нас. Придобили са голяма сила на Умението и са измислили начини да го използват, за каквито аз дори не подозирам. Те шпионират други умели. С помощта на Умението са способни да предизвикват болка и да създават илюзии. Страх ме е да се свържа с моя крал, ваше величество. Той също е предпазлив, както показва фактът, че повече не ми се обажда.

Докато ме слушаше, Кетрикен бе пребледняла като сняг.

— Никога ли не са му били верни, Фиц — тихо попита тя. — Кажи ми честно. Изобщо ли не са му помагали за отбраната на Шестте херцогства?

Претеглих думите си така, като че ли докладвах на самия Искрен.

— Нямам доказателства, милейди. Но предполагам, че понякога не са излъчвали съобщенията за алените кораби или съзнателно са ги бавили. Мисля, че заповедите на Искрен до членовете на котерията в стражевите кули не са били предавани на крепостите, които е трябвало да охраняват. Подчинявали са му се само дотолкова, че Искрен да не заподозре нищо нередно. Така неговите херцози са смятали усилията му за нелепи и стратегията му — за глупава. — Замълчах, когато видях разцъфтялото на лицето й негодувание.

— Колко жертви! — Дрезгаво възкликна Кетрикен. — Колко градове! Колко убити или още по-страшно, претопени! И всичко това заради злобата на един принц, заради амбициите на едно разглезено момче! Как е могъл да го стори, Фиц? Как е могъл да оставя хората да умират, само за да изкара брат си глупав и некадърен?

Нямаше какво да й отговоря.

— Може би не ги е възприемал като хора и градове — чух се тихо да казвам. — Може би за него те са били само пионки. Собственост на Искрен, която трябва да бъде унищожена, щом не може да я спечели за себе си.

Кралицата затвори очи.

— Това не може да му се прости — промълви тя. Тези думи сякаш й причиняваха болка. После с необичайно примирение прибави: — Ще трябва да го убиеш, Фицрицарин.

Странно, най-после да получа такава кралска заповед.

— Зная, милейди. И го знаех, когато опитах.

— Не — поправи ме Кетрикен. — Тогава си го направил заради себе си. Не ти ли е известно, че това ме разгневи? Този път аз ти казвам, че трябва да го убиеш за благото на Шестте херцогства. — Кралицата почти изненадано поклати глава. — Само така той може да стане Жертва на своя народ. Да бъде убит заради тях, преди да им причини повече нещастия.

Тя внезапно огледа всички и каза, като че ли бяхме непослушни деца, сгушени под одеялата си:

— Заспивайте. Утре пак трябва да станем рано. Спете, докато можете.

Славея излезе навън, за да застане на пост. Другите заспаха, но въпреки умората си аз лежах и се взирах в мрака. Наоколо се чуваше само спокойното дишане на спътниците ми. Нощният вятър едва шумолеше в клоните на дърветата. Ако се пресегнех, можех да усетя обикалящия около шатрата Нощни очи, дебнещ непредпазливите мишки. Покоят и неподвижността на зимната гора ни обгръщаше.

Никой не чуваше копнежа на Умението, който с всеки ден от нашето пътуване ставаше все по-силен. Не бях разкрил другия си страх на кралицата: че ако се пресегна към Искрен с Умението си, никога няма да се завърна, а ще се потопя в онази река на Умението, която бях зърнал, и тя завинаги ще ме отнесе. Дори само мисълта за това изкушение едва не ме караше да се предам. Отчаяно спуснах стените си и се оградих от Умението така, както ме бяха учили. Ала тази вечер те не само трябваше да ме защитават от Славен и неговата котерия, но и да не ме пускат навън.