Тронът

13Синьото езеро

Огромната оранжева луна висеше ниско в ясното небе. Звездите ярко сияеха и аз следвах техните напътствия, като сегиз-тогиз уморено се удивлявах, че това са същите звезди, които са осветявали пътя ми към Бъкип. А сега отново ме водеха към Планините.

Вървях цяла нощ. Нито бързо, нито равномерно, ала знаех, че колкото по-скоро стигна до водата, толкова по-рано ще мога да облекча болките си. Колкото по-дълго стоях без вода, толкова повече щях да губя силите си. Без да спирам, напоих един от ленените бинтове с брендито на Гръм и почистих лицето си. Набързо бях преценил състоянието си в огледалото. Бях изгубил поредния бой. Този път имах само синини и малки рани. Не очаквах нови белези. Алкохолът пареше, но навлажни залепналите струпеи и вече можех да отварям уста почти без болка. Бях гладен, но се опасявах, че соленото сушено месо само ще изостри жаждата ми.

Слънцето изгря над безкрайната фароуска равнина с палитра от възхитителни багри. Нощният студ поомекна и аз свалих плаща на Гръм. Продължавах да вървя и с надежда се озъртах. Може би някой от конете щеше да се насочи обратно към извора. Но не виждах нови следи, само стъпките от предния ден, вече полузаличени от вятъра.

Стигнах до извора преди пладне. Предпазливо се приближих, но носът и очите ми показаха, че за щастие наоколо няма никого. Не можех да разчитам на късмета си, че това ще продължи още много. Тук спираха повечето кервани. Първо утолих жаждата си. После спокойно запалих огън, кипнах вода в котлето и сипах вътре леща, грах, жито и сушено месо. Оставих го да къкри, съблякох се и отидох да се изкъпя в извора. В единия си край вира бе плитък и слънцето беше затоплило водата. Лявата лопатка все още ме болеше, както и охлузванията на китките и глезените ми, цицината на главата, подутото ми лице… Отказах се да изброявам болките си. Нямаше да умра от тях. Нищо друго нямаше значение.

Слънцето скоро ме изсуши. Изпрах дрехите си и ги прострях на недалечните храсти. Докато съхнеха, се увих в плаща на Гръм и като отпивах от брендито, започнах да бъркам супата. Трябваше да долея още вода и сякаш минаха години, докато сушеният грах и лещата омекнат. Седях край огъня и от време на време хвърлях в него още съчки и суха тор. След известно време отворих очи и се опитах да преценя дали съм пиян, замаян от побоя или уморен до смърт. Реших, че и това не е по-важно от изброяването на болките. Изядох супата, въпреки че граховите зърна все още бяха малко твърди. Прокарах ги с бренди. Не бе останало много. С усилие се убедих да го направя, но все пак измих котлето и стоплих още вода. Почистих най-сериозните си рани, намазах ги с мехлем и бинтовах онези, които можех. Раната на единия ми глезен изглеждаше зле. Не можех да си позволя да се инфектира. Вдигнах очи и установих, че слънцето залязва. Струваше ми се, че денят е изтекъл прекалено бързо. С последни сили угасих огъня, събрах си багажа и се отдалечих от извора. Трябваше да поспя и не исках да рискувам да ме открият други пътници. Намерих плитко долче, заобиколено с миришещи на катран храсти, които осигуряваха известна защита от вятъра. Опънах одеялото, покрих се с плаща на Гръм и заспах.

Известно време спах спокойно. После потънах в един от онези сънища, в които някой те вика по име, но не знаеш кой. Духаше вятър и валеше дъжд. Не можех да понасям протяжния вой на вятъра, навяваше ми ужасна самота. Сетне вратата се отвори и на прага застана Бърич. Пиян. Това едновременно ме изпълни с раздразнение и облекчение. Втори ден го очаквах да се прибере, а сега се появяваше в такова състояние. Как смееше?

Побиха ме тръпки, от които едва не се събудих. И разбрах, че това са мислите на Моли. Не биваше да я сънувам, знаех го, ала в съня си нямах волята да устоя на изкушението. Тя внимателно се изправи. Дъщеря ни спеше в ръцете й. Зърнах малко личице, розово и пълничко, не сбръчкано и червено като на новороденото, което бях видял предния път. Вече толкова много се бе променила! Моли тихо я занесе на леглото, нежно я остави и я зави. После, без да се обръща, напрегнато прошепна:

— Безпокоях се. Каза, че ще се прибереш вчера.

— Знам. Извинявай. Трябваше, но… — Гласът му беше пресипнал и унил.

— Но си останал в града и си се напил — студено довърши Моли.

— Ами… да. Напих се. — Той влезе в стаята, затвори вратата, приближи се до огъня и протегна към него зачервените си от студ ръце. От плаща и косата му се стичаше вода, сякаш по пътя не си бе направил труда да си вдигне качулката. Чувалът му остана да лежи до вратата. Бърич си свали наметалото и го преметна на облегалката на стола пред огнището. Накрая се наведе и разтри болното си коляно.

— Не идвай тук, когато си пиян — безизразно рече Моли.

— Знам какво изпитваш. Бях пиян вчера. И днес пийнах малко, но не съм пиян. Сега съм само… уморен. Много уморен. — Той опря глава на ръцете си.

— Дори не можеш да стоиш на крака. — Гласът й излъчваше гняв. — Дори не съзнаваш, че си пиян.

Бърич изтощено вдигна поглед към нея.

— Може би си права — съгласи се той, което ме смая. От устните му се изтръгна въздишка. — Ще си ида. — Изправи се и потръпна, когато отпусна тежестта си върху болния си крак. Моли изпита угризение. Бърич беше премръзнал, а бараката, в която спеше, бе влажна и усойна. Ала сам си беше виновен. Знаеше отношението й към пияниците. Мъжът можеше да изпие чашка-две, в това нямаше нищо лошо, самата тя сегиз-тогиз го правеше, но да се прибере със залитане вкъщи и да се опита да я убеди…

— Може ли само да видя детето — тихо попита Бърич. Бе спрял на прага. Зърнах нещо в очите му, нещо, което Моли не можеше да забележи, защото не го познаваше достатъчно добре, и остра болка прониза гърдите ми. Той скърбеше.

— Току-що я приспах — рязко каза Моли.

— Може ли да я подържа… само за мъничко?

— Не. Пиян си и ръцете ти са студени. Ако я докоснеш, ще я събудиш. Знаеш го. Защо искаш да я подържиш?

Нещо на лицето на Бърич угасна. Гласът му беше предрезгавял.

— Защото Фиц е мъртъв и тя е единственото, което ми остана от него и от баща му. А понякога… — Той вдигна мазолестата си ръка и разтърка лицето си. — Понякога си мисля, че за всичко съм виновен аз. — Сетне продължи съвсем тихо: — Изобщо не биваше да го пускам. Когато беше малък. Когато искаха да го вземат в замъка, ако го бях завел при Рицарин, може би сега и двамата щяха да са живи. Мислих си за това. За малко да го направя. Той не искаше да се отдели от мен и тогава за малко да го заведа при Рицарин. Но не го заведох. Позволих им да го вземат и те го използваха.

Усетих тръпките, които побиха Моли. В очите й внезапно запариха сълзи. Тя гневно се защити:

— Проклет да си, та той е мъртъв близо година. Не се опитвай да ме трогнеш с пиянското си хленчене.

— Знам — отвърна Бърич. — Знам. Мъртъв е. — Той рязко си пое дъх и изправи плещи по познатия ми стар начин. Видях го да скрива болките и слабостта дълбоко в себе си. Искаше ми се да протегна ръка и да я поставя на рамото му — това чувство си бе мое, не на Моли. Бърич се запъти към вратата, после спря. — А, нося нещо. — Той затършува в ризата си. — Това беше негово. Аз… взех го от него, след като умря. Запази го за нея, за да има нещо от баща си. Подари му го крал Умен.

Когато Бърич разтвори шепата си, сърцето ми се сви. Това беше моята игла, иглата с рубина. Моли само я погледна. Устните й бяха силно стиснати. От гняв. Или от усилие да овладее чувствата си. Дори самата тя не знаеше защо ги крие. След като тя остана неподвижна, Бърич внимателно остави иглата на масата.

Изведнъж разбрах всичко. Той бе отишъл при овчарската хижа, за да ме потърси и да ми каже, че имам дъщеря. И какво беше открил? Разложен труп, може би вече само скелет, облечен в моята риза, с иглата, забита в яката. Претопеният бе тъмнокос, висок колкото мен и горе-долу на моята възраст.

Бърич ме мислеше за умрял. И ме оплакваше.

„Бърич. Моля те, Бърич, не съм умрял. Бърич, Бърич!“

Колкото и да се пресягах към него с Умението си, както винаги, не успях да го достигна. Събудих се разтреперан. Чувствах се като призрак. Навярно вече бе ходил при Сенч. И двамата ме смятаха за мъртъв. Тази мисъл ме изпълни със странен ужас. Всичките ми приятели ме мислеха за умрял.

Заразтривах слепоочията си. Започваше да ме боли глава, както всеки път след като използвах Умението. След миг осъзнах, че съм свалил мислените си стени. Отново ги вдигнах и се свих на кълбо в мрака. Този път Уил не ме бе открил, ала не можех да си позволя да съм толкова лекомислен. Въпреки че приятелите ми ме смятаха за мъртъв, враговете ми знаеха, че съм жив. Трябваше да поддържам стените си и да не давам възможност на Уил да проникне в ума ми. Главата ми се пръскаше, но бях прекалено уморен, за да стана и да си направя чай. Освен това нямах самодивско биле, само онези непроверени семена от Трейдфорд. Допих остатъка от брендито на Гръм и отново заспах. Сънувах тичащи вълци. „Зная, че си жив. Ще дойда при теб, ако ти трябвам. Само ме повикай.“ Пресягането му беше колебливо, но аз се вкопчих в него като в приятелска ръка.

През следващите дни продължих към Синьото езеро. Духаше вятър, който носеше със себе си пясък. Наоколо имаше само скали, сипеи и нискорасли храсти с месести листа. Отначало пътеката едва се забелязваше в твърдата пръст, постоянният студен вятър бързо заличаваше следите от копита и колела на коли. Ала колкото повече се приближавах към езерото, толкова по-зелена ставаше местността. Пътеката се превърна в почти истински път. Вятърът донесе дъжд, проливен дъжд, който проникваше през дрехите ми.

Опитвах се да избягвам контактите с други пътници. Нямаше къде да се скрия от тях в тази равнина, но правех всичко възможно да изглеждам безинтересен и отблъскващ. Подминаваха ме бързо препускащи вестоносци, някои запътили се към Синьото езеро, други — обратно към Трейдфорд. Те никога не спираха, но това не ме успокояваше. Рано или късно някой щеше да открие петима непогребани кралски стражници и това щеше да го учуди. И Крис или Славея нямаше да устоят на изкушението да разкажат историята за това как заловили копелдака пред очите им. Колкото повече се приближавах до Синьото езеро, толкова повече хора срещах и смеех да се надявам, че не се отличавам от другите пътници. Защото из тучните пасища имаше ферми и дори селца. Виждах ги в далечината, едва различим силует на къща или струя дим, издигаща се от комин. Вече беше по-влажно и шубраците отстъпиха място на храсти и дървета. Скоро започнах да подминавам овощни градини, сетне пасища с млечни крави, край пътя кълвяха кокошки. Накрая стигнах в града, който носеше името на езерото.

Равнината продължаваше и след Синьото езеро, сетне бяха подножията на Планините. И Планинското кралство. А някъде отвъд Планинското кралство бе Искрен.

Малко се обезкуражих, когато се замислих колко време ми е отнело да стигна пеш дотук в сравнение с първия път, когато бях пътувал с кралския кортеж. На крайбрежието лятото беше свършило и бяха започнали зимните урагани. Дори в равнините не след дълго щеше да настъпи зима. Предполагах, че по най-високите места в Планините вече вали сняг. Когато стигнех там, той вече щеше да е дълбок и не знаех с какви условия ще се сблъскам, докато прехвърлям склоновете, за да потърся Искрен в земите зад Планинското кралство. Не бях сигурен дали е жив — беше изразходвал прекалено много сила, за да ми помогне да избягам от Славен. И все пак думите му „Ела при мен, ела при мен“ сякаш кънтяха с биенето на сърцето ми и аз крачех в техния ритъм. Щях да намеря или Искрен, или неговите кости. Ала знаех, че докато не го направя, не принадлежа на себе си.

Градът Синьото езеро изглежда по-голям, отколкото е в действителност, защото се е разпрострял на обширна територия. Не видях много високи сгради. Повечето бяха ниски продълговати къщи с прибавени след женитбата на синовете и дъщерите нови крила. На отсрещния бряг на езерото имаше много дървен материал, затова по-бедните къщи бяха от кирпич, докато онези на по-старите търговци и рибари бяха от кедрови дъски. Повечето бяха бели, сиви или светлосини, което ги правеше да изглеждат по-големи. Много имаха прозорци с дебели стъкла. Ала аз ги подминах и продължих натам, където винаги се чувствах като у дома си.

Пристанището едновременно приличаше и се различаваше от тези на крайморските градове. Тук нямаше нужда да се съобразяват с приливите, само с вдиганите от бурите вълни, затова много къщи и други сгради бяха издигнати на стълбове далеч навътре в самото езеро. Някои рибари буквално завързваха лодките си пред вратата на дома си, други доставяха улова си до задната врата и търговецът продаваше рибата през предната. Струваше ми се странно да усещам мирис на вода без сол и йод. Езерният въздух ми миришеше на нещо зеленикаво и усойно. И чайките бяха различни, с черни краища на крилете, но иначе също толкова хищни и крадливи. Имаше и прекалено много стражници, които обикаляха наоколо като котки в златистокафявите си фароуски униформи. Не ги гледах в лицето, нито им давах повод да ме забелязват.

Имах петнадесет сребърника и дванадесет петака, сбор от моите средства и парите, които беше носил в кесията си Гръм. Някои от монетите бяха от непознат ми вид, но приятно тежаха в шепата ми. Предполагах, че ще вървят и тук. С тяхна помощ трябваше да стигна до Планините и да се върна у дома при Моли. Затова бяха двойно по-ценни за мен и нямах намерение да се разделям с повече, отколкото се налагаше. Но не бях и толкова глупав, че да продължа към Планинското кралство без някои провизии и по-топли дрехи. Затова похарчих колкото трябваше, като се надявах да си отработя престоя в Синьото езеро, а може би и пътя нататък.

Всеки град има по-бедни квартали и дюкяни, в които продават стоки втора ръка. Поскитах из Синьото езеро, като не се отдалечавах много от брега, защото търговията там ми изглеждаше най-оживена, и накрая стигнах до улици с кирпичени дюкяни. Тук открих уморени калайджии, които продаваха поправени съдове, вехтошарски сергии и дюкяни, в които имаше стари грънци и други стоки.

Знаех, че багажът ми ще стане по-тежък, но нямаше как да го избегна. Една от първите ми покупки беше здрав кош от езерна тръстика с ремъци за носене на рамене. Сложих вързопа си в него. До вечерта увеличих вещите си с ватиран панталон, пухено яке, каквито носят планинците, и чифт меки кожени ботуши с връзки, за да мога да ги стягам на прасците си. Купих и няколко чифта дебели вълнени чорапи. От друга сергия си избрах вълнена шапка, шал и ръкавици, които ми бяха прекалено големи, очевидно ушити от някоя планѝнка за ръцете на мъжа й.

При една билкарка най-после намерих самодивско биле и попълних запасите си. От близкия пазар купих нарязана на ленти сушена и пушена риба, сушени ябълки и плоски питки много корав хляб, които според уверенията на продавача нямало да се развалят, колкото и надалеч да пътувам.

После се опитах да си осигуря място на някоя гемия до отсрещния бряг на Синьото езеро. Всъщност отидох на крайбрежния пазар на работна ръка с надеждата да си отработя пътуването. Скоро установих, че не търсят работници.

— Виж, приятел — надуто ми каза едно тринадесетина годишно момче. — Всеки знае, че по това време на годината големите гемии не качват никого без пари. Планинската вещица прекъсна цялата търговия с Планините и няма стока за превоз. Но даже търговските пътища да не бяха затворени, зиме няма голямо движение. Големите гемии могат да плават до отсрещния бряг само през лятото. Дори тогава ветровете са непостоянни, но добрият екипаж може да се справи с платна и гребла. Обаче не и по това време на годината. През няколко дни има бури, а през останалото време ветровете духат само в едната посока и носят дъждове и снегове. Можеш да прекосиш езерото откъм Планините насам, ако нямаш нищо против да се намокриш до кости, да премръзнеш и по целия път да отчупваш леда от такелажа. Но до пролетта няма да намериш голяма товарна гемия, която да пътува за там. Има по-малки кораби, които превозват хора, но взимат скъпо заради риска. За да се качиш на такъв, трябва да платиш със злато. И с живота си, ако капитанът допусне грешка. Ти не ми приличаш на човек, дето има пари за това, камо ли за кралската такса.

Момчето не ме лъжеше. Колкото повече слушах, толкова повече се убеждавах в думите му. Планинската вещица била затворила проходите, планинските разбойници нападали и ограбвали невинните пътници. За тяхно добро търговците били връщани от границата. Очертавала се война. Побиха ме тръпки. Всичко това потвърждаваше необходимостта да отида при Искрен. Ала когато заявих, че трябва да стигна до планините, ме посъветваха някак да се сдобия с пет жълтици и да разчитам на късмета си. Един човек ми намекна, че ако участвам в нещо незаконно, за около месец мога да спечеля точно толкова. Не проявих интерес. Вече си имах достатъчно проблеми.

„Ела при мен.“

Знаех, че някак си ще го направя.

Намерих си съвсем евтина странноприемница, порутена и студена, но поне не вонеше много на димче. Клиентите не можеха да си го позволят. Платих за легло и получих сламеник в открита галерия над общата стая. Поне топлината стигаше дотам от огнището, което пушеше долу. Преметнах плаща и дрехите си на облегалката на стола до сламеника и за пръв път от дни насам напълно успях да ги изсуша. Първият ми опит да заспя бе придружаван от постоянни песни и разговори, и шумни, и тихи. Най-после се изпълни и мечтата ми за гореща баня.

Не го бях планирал, ала по този начин можех да слушам и слуховете, които се носеха в Синьото езеро. Първата вечер научих много повече, отколкото исках, за някакъв млад благородник, който направил бебета не на една, а на две слугини, и всички подробности за сбиването в съседната кръчма, в резултат на което Джейк Червения нос изгубил причината за прякора си, след като му я отхапал Криворъчко Писаря.

През втората си нощ в хана чух слуха, че на половин ден път от Извора на Джерниган били намерени дванадесет кралски стражници, заклани от разбойници. До следващата вечер някой беше направил връзката и се говореше, че телата били разкъсани и нахапани от звяр. Реших, че най-вероятно са ги открили лешояди. Ала според приказките това очевидно била работа на копелето-осезател, който се превърнал във вълк, за да се избави от железните си окови, и на светлината на пълната луна се нахвърлил на цялата група. Както ми го описа разказвачът, нямаше защо да се боя, че ще ме изобличат. Моите очи не пламтяха с огън, нито зъбите ми се подаваха от устата ми. Знаех, че ще се появят други, по-прозаични описания. От последната среща със Славен ми бяха останали някои особени белези, които не можех да скрия. Започнах да разбирам колко трудно му е било на Сенч да работи с обезобразеното си лице.

Брадата, която преди ме дразнеше, сега ми се струваше съвсем естествена. Тя растеше на твърди къдри, които напомняха за Искреновата и бяха също толкова рошави. Синините от ударите на Гръм почти се бяха разнесли, макар че в това студено време рамото почти непрестанно ме болеше. От студената влажност на зимния въздух кожата на лицето ми руменееше и белегът не биеше толкова много на очи. Драскотината на ръката ми отдавна бе заздравяла, но не можех да направя нищо за счупения си нос. Той също вече не ме караше да се сепвам, когато се поглеждах в огледалото. В известен смисъл, мислех си, сега бях също толкова творение на Славен, колкото и на Сенч. Сенч само ме беше научил да убивам — Славен ме бе превърнал в истински убиец.

На третата вечер в хана чух слух, от който се вледених.

— Самият крал, да, и главният умел магьосник. Фини вълнени плащове с толкова много кожа на яката и качулката, че почти им скриваше лицата. Яздеха черни коне със златни седла, невероятно изящни, и по петите ги следваха много стражници. Разчистиха целия площад, за да минат. Та викам аз на човека до мен: „Ей, какво става тук, знаеш ли?“ И той ми отвърна, че крал Славен пристигнал в града, за да чуе лично как ни вреди планинската вещица и да сложи край на злините й. И освен това кралят дошъл да търси Пъпчивия и копелето-осезател, защото всеки знае, че действат ръка за ръка с планинската вещица.

Говореше един просяк с гуреливи очи, който беше спечелил достатъчно пари, за да си поръча чаша греяно ябълково вино и я пиеше край огнището. Тази история му донесе втора чаша, докато друг му разказваше за това как копелето-осезател убил дванадесетимата кралски стражници и изпил кръвта им. Обзе ме буря от емоции. Разочарование, че отровата ми очевидно не е направила нищо на Славен. Страх, че може да ме открие. И дива надежда, че отново може да имам възможност да го убия, преди да отида при Искрен.

Нямаше нужда да разпитвам. На другата сутрин целият град се вълнуваше от пристигането на Славен. От много години крал не бе посещавал Синьото езеро и всеки търговец и дребен благородник възнамеряваше да се възползва от идването му. Славен се беше настанил в най-голямата и хубава странноприемница в града, като бе поискал да му освободят всички стаи. Чух слухове, че ханджията едновременно бил поласкан и ужасен, защото макар че това определено щяло да създаде репутация на заведението му, никой не му споменал нищо за заплащане, само му представили списък с храни и вина, които крал Славен очаквал да му бъдат поднасяни.

Облякох новата си зимна премяна, нахлузих вълнената си шапка до ушите си и излязох навън. Лесно намерих странноприемницата. Нито един друг хан в Синьото езеро не бе триетажен, нито можеше да се похвали с толкова много балкони и прозорци. Улиците наоколо гъмжаха от благородници, които искаха да се представят на крал Славен, мнозина следвани от красивите си дъщери. Те се блъскаха с менестрели и жонгльори, дошли да предложат услугите си на негово величество, търговци, донесли като дарове мостри от най-хубавите си стоки, както и доставчици на месо, пиво, вино, хляб, сирене и всякакви други храни. Не се опитах да вляза, но се заслушах в разказите на излизащите. Трапезарията била пълна със стражници, а те били истински грубияни и ругаели местното пиво и уличници така, като че ли в Трейдфорд имали по-добри. А крал Славен днес не приемал, не, след бързото пътуване се чувствал зле и пратил за най-качествените запаси от димче, за да се възстанови. Да, щяло да има официална вечеря, невъобразимо пищна, мили мои, били поканени само най-високопоставените личности. И видяхте ли го, с едно око като на мъртва риба, направо тръпки ме побиват от него, ако бях на мястото на краля, щях да си избера за съветник по-приличен мъж, умел или не. Така говореха хората, които напускаха странноприемницата през предния и задния вход, и аз слушах всичко, като в същото време наблюдавах кои прозорци са със спуснати завеси срещу дневната светлина. Почивал значи, а? Можех да му помогна.

Ала тук се изправих пред нова дилема. Преди няколко седмици просто щях да се вмъкна и да направя всичко възможно, за да забия нож в гърдите на Славен и по дяволите последствията. Ала сега ме гризеше не само заповедта на Искрен, но и мисълта, че ме чакат жена и дете. Вече не бях готов да разменя живота си срещу този на Славен. Този път се нуждаех от план.

Вечерта ме завари на покрива на странноприемницата. Той бе от кедрови дъски, с остър връх, заскрежен и много хлъзгав. Сградата имаше няколко крила и аз лежах и чаках между две от тях. Бях благодарен на Славен, задето е избрал най-големия и хубав хан. Намирах се високо над равнището на съседните постройки и никой нямаше да ме забележи, ако не гледаше специално за човек на покрива. Въпреки това изчаках да се стъмни и с много подхлъзвания се спуснах до стряхата. Известно време останах да лежа там, докато сърцето ми се успокои. Нямаше за какво да се задържа. Покривът продължаваше и над балкона под мен. Трябваше да се плъзна надолу, да се хвана за ръба на стряхата, да се залюлея и да скоча на балкона. Молех се да не се надяна на декоративния парапет с остри шипове.

Планът ми успя. Знаех къде са спалнята и дневната на Славен, знаех часа, в който щеше да отиде на вечеря. Бях проучил ключалките на вратите и прозорците в няколко тукашни сгради и не бях установил нищо непознато. Бях се сдобил с някои дребни инструменти и с леко въже за бягството ми. Щях да вляза и да изляза, без да оставя нито следа. Отровите ми бяха в кесията на колана ми.

Две шила, взети от дюкяна на един кърпач, ми осигуряваха опора за спускането ми по покрива. Не ги забивах в дебелите греди, а между тях, така че върховете им да стигнат до застъпващите се долни дъски. Най-много ме беше страх, когато тялото ми увисна от покрива, без да виждам какво става долу. В решителния момент няколко пъти се залюлях с крака и се приготвих да скоча.

„Капан-капан.“

Замръзнах с крака, свити под стряхата на покрива, стиснал двете забити между гредите шила. Дори спрях да дишам. Не бе Нощни очи.

„Не. Малкия пор. Капан-капан. Бягай. Капан-капан.“

„Капан ли ме очаква?“

„Капан-капан за Фиц-вълка. Старата кръв знае. Големия пор казва, върви, върви да предупредиш Фиц-вълка. Ролф-мечката познава твоя мирис. Капан-капан. Бягай.“

Едва не извиках, когато върху крака ми неочаквано скочи мъничко телце и се затича нагоре. След миг един пор навря мустакатата си муцунка в лицето ми. „Капан-капан — повтори той. — Бягай, бягай.“

Беше по-трудно да се изтегля обратно на покрива, отколкото да се спусна. Обзе ме паника, когато коланът ми се закачи за ръба на стряхата. С известни усилия се освободих и бавно запълзях нагоре. Останах неподвижно легнал за миг, за да си поема дъх, докато порът седеше между раменете ми и не спираше да повтаря „Капан-капан“. Усетих страшен гняв в мъничкия му свиреп хищнически ум. Никога не бих се обвързвал с такова животно, ала някой го бе направил. Някой, който не беше по-различен от него.

„Големия пор ранен и умрял. Казва на Малкия пор, върви, върви. Подуши миризмата. Предупреди Фиц-вълка. Капан-капан.“

Искаше ми се да му задам десетки въпроси. Черния Ролф някак си бе съобщил за мен на Старата кръв. Откакто бях напуснал Трейдфорд, аз се страхувах, че всеки осезател, когото срещна, ще е против мен. Но някой беше пратил това малко същество да ме предупреди. И то го бе послушало, въпреки смъртта на своя другар. Никога нямаше да узная кой е бил Големия пор, как е разкрил този план, нито как Малкия пор е успял да се скрие сред вещите на Уил. Защото тъкмо той ме очакваше в стаята долу. „Едноокият. Капан-капан.“

„Ще дойдеш ли с мен?“ — предложих му аз. Макар и свиреп, той бе мъничък и съвсем сам. Умът му беше като разсечен на две. Болката бе изхвърлила от него всичко друго, освен решимостта му да ми помогне. И сега там имаше място само за още едно нещо.

„Не. Вървя, вървя. Скрива се в нещата на Едноокия. Предупреждава Фиц-вълка. Вървя, вървя. Открива Врага на Стара кръв. Скрива се, скрива се. Чака, чака. Врага на Стара кръв заспива, Малкия пор го убива.“

Той беше мъничко животинче, с мъничък ум. Ала в този прост ум видях образ на Славен, Врага на Старата кръв. Зачудих се колко време е отнело на Големия пор да му внуши тази идея толкова силно, че да я носи седмици наред. После разбрах. Предсмъртно желание. Животинчето бе обезумяло от смъртта на другаря си. Това беше било последното послание на Големия пор към него. Изглеждаше ми непосилна задача за толкова малко създание.

„Ела с мен — внимателно му казах аз. — Как може Малкия пор да убие Врага на Старата кръв?“

Само за едно мигване на окото той се озова на гърлото ми. Наистина усетих острите му зъби да докосват сънната ми артерия. „Захапва-захапва докато спи. Изпива кръвта му като на заек. Вече няма Голям пор, няма дупки, няма зайци. Само Врага на Стара кръв. Захапва-захапва. — Животинчето внезапно се шмугна под ризата ми. — Топло.“ Лапичките му леденееха по кожата ми.

В джоба си носех парче сушено месо. Легнах на покрива и нахраних моя другар убиец. Ако можех, щях да го убедя да дойде с мен, но разбирах, че не може да промени решението си, както и аз никога нямаше да се откажа да отида при Искрен. Това беше всичко, останало му от Големия пор. Болка и мечта за мъст.

„Скрива се, скрива се. Върви, върви при Едноокия. Надушва Врага на Стара кръв. Чака докато заспи. После захапва-захапва. Изпива кръвта му като на заек.“

„Да-да. Моят лов. Капан-капан за Фиц-вълка. Бягай, бягай.“

Послушах съвета му. Някой бе дал много, за да ми прати този вестител. В никакъв случай не желаех да се срещам с Уил. Колкото и да исках да го убия, вече знаех, че Умението ми не може да се сравнява с неговото. А и не ми се щеше да провалям шанса на Малкия пор. И убийците имат чест. Утешаваше ме мисълта, че не съм единственият враг на Славен.

Безшумен като мрак, аз се спуснах по покрива на странноприемницата.

Върнах се в порутения си хан, платих един петак и седнах край една от дъсчените маси при още двама мъже. Вечеряхме с яхния от картофи и лук. Когато на рамото ми падна нечия ръка, аз само потрепнах. Знаех, че зад мен има някой, ала не очаквах да ме докосне. Дланта ми скришом се насочи към ножа на колана ми, докато се обръщах на пейката. Сътрапезниците ми продължаваха да ядат, единият сърбаше. Никой в странноприемницата не проявяваше интерес към чуждата работа.

Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Славея. Стомахът ми се сви.

— Здравей, Том — весело ме поздрави тя и се настани на масата до мен. Другият мъж безмълвно й направи място, като придърпа чинията си по мръсните дъски. След миг свалих ръка от ножа си. Славея леко кимна. Носеше черен плащ от качествена дебела вълна с жълта бродерия. На ушите й висяха малки сребърни халки. Беше прекалено самодоволна, за да съм спокоен. Не казах нищо, просто продължих да я гледам. Певицата посочи паницата ми.

— Моля те, нахрани се. Не исках да прекъсвам вечерята ти. Като те гледам, имаш нужда от нея. Напоследък не си ял достатъчно, нали?

— Има такова нещо — тихо признах аз. След като Славея не отговори, довърших яхнията и отопих дървената паница с последните две хапки корав хляб. Тя вече бе привлякла вниманието на прислужницата, която ни донесе две халби пиво. Младата жена отпи от своята, сбърчи лице и я остави на масата. Последвах примера й.

— Е? — След дълго мълчание попитах аз. — Какво искаш?

Тя дружелюбно се усмихна, като си играеше с дръжката на халбата си.

— Знаеш какво искам. Искам песен, която да продължи да се пее и след мен. — Славея се огледа, като обърна специално внимание на мъжа, който бе сърбал. — Имаш ли стая — попита ме тя.

Поклатих глава.

— Имам сламеник в галерията. И нямам песни за теб.

Славея леко сви рамене.

— В момента и аз нямам песни за теб, но имам вести, които ще те заинтересуват. И стая. В една странноприемница на известно разстояние оттук. Ела с мен и ще поговорим. Когато тръгнах, в огнището се печеше апетитна свинска плешка. Скоро трябва да е готова.

При споменаването на месо всичките ми сетива се изостриха. Усещах аромата му, почти усещах вкуса му.

— Не мога да си го позволя — откровено признах аз.

— Аз мога — предложи Славея. — Събери си багажа. Можеш да спиш в моята стая.

— Ами ако откажа — тихо попитах аз.

Тя отново сви рамене.

— Ти решаваш. — Певицата спокойно срещна погледа ми. Не можех да преценя дали в усмивката й се крие заплаха.

След малко се изправих и се качих в галерията. Когато се върнах, носех вещите си. Славея ме чакаше до стълбата.

— Хубав плащ — кисело отбеляза тя. — Не съм ли го виждала и преди?

— Може и да си го виждала — отвърнах аз. — Искаш ли да видиш и ножа, който върви с него?

Славея се усмихна още по-широко и направи отрицателен жест с ръце. Сетне се обърна и закрачи, без да поглежда дали я следвам. Поведението й отново излъчваше онази странна смесица от доверие и предизвикателство. Тръгнах след нея.

Навън беше нощ. Острият вятър, който духаше по улиците, носеше езерна влага. Макар да не валеше, усещах капчиците по дрехите и кожата си. Рамото незабавно ме заболя. Вече не гореше нито един уличен факел. Оскъдната светлина се процеждаше от капаците на прозорците и изпод вратите. Ала Славея се движеше сигурно и уверено.

Тя ме поведе надалеч от езерото и бедняшките части на града към по-богатите улици и хановете, които обслужваха търговците. Не бе много далеч от странноприемницата, в която крал Славен всъщност не беше отседнал. Славея отвори врата, украсена с глиганска глава, и ми даде знак да вляза пред нея. Направих го, но предпазливо и първо се озърнах. Въпреки че не видях стражници, не бях сигурен дали не влизам в нов капан.

Този хан бе светъл и топъл и на прозорците му, освен капаци имаше стъкла. Масите бяха чисти, рогозките на пода — почти нови, и апетитно ухаеше на печено свинско. Покрай нас мина момче с поднос пълни до ръба халби, погледна ме, сетне се обърна към Славея и повдигна вежди, очевидно оспорвайки избора й на мъже. Тя му отвърна с елегантен поклон и в същото време смъкна влажния си плащ. Последвах я по-бавно и певицата ме заведе на една от масите край огнището.

Славея седна и вдигна поглед към мен. Вече бе спокойна, че ме е убедила.

— Хайде първо да се нахраним и после да поговорим, съгласен ли си — любезно предложи тя и посочи стола до себе си. Настаних се, но се обърнах с гръб към стената, за да мога да наблюдавам помещението. На устните й заигра лека усмивка и тъмните й очи заблестяха. — Няма защо да се страхуваш от мен, уверявам те. Тъкмо напротив, аз рискувах, за да те открия.

Младата жена се огледа и извика на някой си Дъб, че искаме две чинии свинско печено, мек хляб с масло и ябълково вино. Момчето побърза да изпълни поръчката и ни поднесе храната с изисканост, която издаваше интереса му към Славея. Дъб размени няколко фрази с нея и почти не ми обърна внимание, само направи презрителна физиономия, докато заобикаляше мокрия ми кош. Повика го друг клиент и Славея с апетит нападна чинията си. След малко и аз опитах ястието. Дни наред не бях ял месо и от пращящата по него мазнина почти ми се зави свят. Хлябът ухаеше възхитително, маслото беше великолепно. От Бъкип не бях вкусвал такава храна. За миг можех да мисля само за това. После ябълковото вино внезапно ми напомни за Руриск, убит с отровено вино. Внимателно оставих чашата си на масата.

— Е, казваш, че си ме търсила, така ли?

Славея кимна с пълна уста, преглътна, избърса устните си и прибави:

— И не беше лесно да те намеря, защото не можех да разпитвам никого. Надявам се да го оцениш.

— А след като ме откри? Какво искаш от мен? Подкуп за мълчанието ти ли? В такъв случай ще трябва да се задоволиш с няколко петака.

— Не. — Певицата отпи от виното си и вирна брадичка. — Казах ти, искам песен. Струва ми се, че вече съм пропуснала една, след като не те последвах, когато… напусна нашата компания. Но се надявам да ми разкриеш подробностите за удивителното си спасение. — Тя се наведе напред и сниши добре школувания си глас до поверителен шепот. — Не мога да изразя колко много се развълнувах, когато чух, че са открили онези стражници мъртви. Разбираш ли, мислех си, че съм се излъгала в теб. Наистина вярвах, че са хванали клетия овчар Том за изкупителна жертва. Синът на Рицарин, казвах си, никога не би се предал без съпротива. Затова не те последвах! Но когато научих новината, направо ме полазиха тръпки. „Той е бил — укорих се аз. — Копелдакът е бил там и аз изобщо не си помръднах пръста, когато го отвеждаха.“ Не можеш да си представиш как се ругаех за това, че съм се усъмнила в инстинкта си. Но после реших, че щом си се спасил, пак ще дойдеш тук. Пътуваш за Планините, нали?

Стрелнах я с поглед, от който всяко бъкипско конярче щеше да побегне и който щеше да изтрие усмивката от лицето на всеки бъкипски стражник. Ала Славея беше пътуваща певица. Менестрелите не се смущават лесно. Тя продължи да се храни, като очакваше отговора ми.

— Защо да пътувам за Планините — тихо я попитах аз.

Младата жена преглътна, отпи глътка вино и се усмихна.

— Не зная защо. Може би, за да се притечеш на помощ на Кетрикен? Каквато и да е причината, подозирам, че в тази история има песен, нали?

Преди година нейният чар и усмивка навярно щяха да ме спечелят. Преди година щеше да ми се иска да вярвам на тази привлекателна жена, щеше да ми се иска да се сприятелим. Сега тя само ми досаждаше. Беше излишна пречка, връзка, която трябваше да избягвам. Не й отговорих, само казах:

— По това време на годината е глупаво дори само да си помислиш за пътуване в Планините. Ветровете не го позволяват. До пролетта няма да плава нито една гемия и крал Славен е забранил търговията с Планинското кралство. Никой не пътува за там.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Научих, че преди седмица кралските стражници се качили на две гемии и принудили екипажите им да потеглят. Вълните изхвърлили на брега трупове поне от едната гемия. Човешки и конски. Никой не знае дали другите са стигнали оттатък. Но… — Славея доволно се усмихна, още повече се наведе към мен и сниши глас — знам за едни хора, които въпреки всичко ще пътуват за Планините.

— Кои?

Тя ме накара да почакам малко.

— Контрабандисти — накрая тихо отвърна певицата.

— Контрабандисти ли — предпазливо попитах аз. Звучеше логично. Колкото по-строги бяха търговските ограничения, толкова по-изгодно бе за хората, които въртяха незаконната търговия. Винаги щеше да има хора, готови да рискуват живота си за печалба.

— Да. Но не затова те потърсих. Фиц, трябва да си чул за идването на крал Славен в Синьото езеро. Обаче това е лъжа, капан, за да те примамят. Не бива да ходиш там.

— Знам — спокойно отвърнах аз.

— Откъде? — Славея говореше тихо, но виждах, че е раздразнена, задето съм знаел преди да ми каже.

— Може да ми го е прошепнало някое пиле — надуто заявих аз. — Нали знаеш, ние осезателите знаем езиците на всички животни.

— Наистина ли — доверчива като дете, попита тя.

Повдигнах вежди.

— По-интересно ми е да науча ти откъде знаеш.

— Разпитаха всички от кервана на Мадж.

— И?

— И само какви приказки им разправихме! Според Крис по пътя изчезнали няколко овце, завлечени през нощта, без да издадат нито звук. А когато им разказваше как си се опитал да я изнасилиш, Тасин спомена, че едва тогава забелязала черните ти нокти и светещите ти в мрака очи.

— Изобщо не съм се опитвал да я изнасиля — възкликнах аз. Прислужникът въпросително се обърна към нас.

Славея се отпусна на стола си.

— Обаче историята беше толкова хубава, че направо ми се насълзиха очите. Тасин показа белега на бузата си, където си я одрал, и рече, че нямало да се спаси, ако не била самакитката, дето растяла наблизо.

— Струва ми се, че ако търсиш песен, трябва да потърсиш Тасин — отвратено измърморих аз.

— О, но моята история беше най-хубава — започна тя, сетне поклати глава към приближилия се прислужник, отмести празната си чиния и се огледа. Трапезарията започваше да се пълни с вечерните клиенти. — Стаята ми е на горния етаж — покани ме певицата. — Там ще можем да поговорим насаме.

Втората вечеря най-после ме беше заситила. И ми бе топло. Трябваше да съм предпазлив, ала от храната и топлината ми се спеше. Опитах се да се съсредоточа. Каквито и да бяха, тези контрабандисти ми предлагаха надежда да стигна до Планините. Единствената надежда. Кимнах. Тя се изправи и аз я последвах с коша си.

Стаята беше чиста и топла. С пухено легло и чисти вълнени одеяла. На нощното шкафче имаше керамична кана и леген. Славея запали няколко свещи и прогони сенките по ъглите. После ми даде знак да вляза. Докато заключваше вратата, аз седнах на стола. Странно — една обикновена чиста стая ми изглеждаше направо разкошна. Певицата седна на леглото.

— Струва ми се, спомена, че нямаш повече пари от мен — отбелязах аз.

— Тогава нямах. Но откакто пристигнах Синьото езеро, много ме търсят. Особено след като намериха труповете на стражниците.

— Защо?

— Аз съм пътуваща певица — отвърна Славея. — И присъствах на залавянето на копелето-осезател. Да не мислиш, че не мога да разкажа тази история достатъчно добре, за да спечеля някоя и друга пара?

— Ясно. — Замислих се над думите й, после попитах: — Е, на твоя разказ ли дължа пламтящите червени очи и щръкналите зъби?

Тя презрително изсумтя.

— Не, разбира се. Измислил го е някой уличен певец. После замълча и се усмихна, сякаш на себе си. Но признавам, че е находчиво. В моя разказ копелдакът на Рицарин е мускулест и се бие като елен, млад мъж в разцвета на силите си, въпреки че дясната му ръка все още носи жестокия белег от меча на крал Славен. И над лявото си око има бял кичур, широк колкото длан. Нужни са трима стражници, за да го задържат, и той не спира да се съпротивлява дори когато капитанът на стражата го удря толкова силно, че избива предните му зъби. — Славея замълча и зачака. След като не казах нищо, тя се прокашля. — Може да ми благодариш, че сега едва ли някой ще те познае на улицата.

— Наистина съм ти благодарен. Как реагираха Крис и Тасин?

— През цялото време кимаха. Нали разбираш, моят разказ само потвърждава техните.

— Ясно. Но още не си ми казала откъде знаеш, че са ми приготвили капан.

— Предложиха ни пари за теб. Ако се свържеш с някой от нас. Крис попита колко. Разпитваха ни в кралската дневна. За да се почувстваме по-важни, предполагам. Казаха ни, че самият крал се чувствал зле след дългото пътуване и почивал в съседната стая. Докато бяхме там, излезе един прислужник, който носеше плаща и ботушите на краля, за да ги почисти от калта. — Славея се усмихна. — Ботушите бяха огромни.

— Ти да не би да знаеш колко са големи краката на краля? — Имаше право. Ръцете и краката на Славен бяха малки и той се гордееше с тях повече от много придворни дами.

— Никога не съм била в двора, но неколцина благородници в нашия замък бяха ходили в Бъкип. Те често разказваха за красивия най-млад принц, за фините му обноски и тъмната му къдрава коса. За малките му крака и за това колко хубаво танцувал с тях. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах, че крал Славен го няма в онази стая. Лесно се досетих за останалото. Бяха дошли в Синьото езеро веднага след убийството на стражниците. Идваха за теб.

— Може би — отстъпих аз. Трябваше да призная, че Славея е изключително умна жена. — Разкажи ми повече за контрабандистите. Как научи за тях?

Певицата поклати глава и се усмихна.

— Можеш да сключиш сделка с тях само чрез мен. И аз ще участвам в нея.

— Как ще стигнат до Планините — попитах аз.

Тя ме погледна.

— Ако беше контрабандист, щеше ли да разкриеш пътя си на друг? — Сетне сви рамене. — Чух слухове, че контрабандистите знаели път през реката. Стар път. Известно ми е, че някога търговският път е вървял срещу течението и после пресичал оттатък, но бил забравен, когато реката станала непредсказуема. От пожарите преди няколко години тя всяка пролет приижда. И коритото й се мести. Затова обикновените търговци повече разчитат на кораби, отколкото на мост, който може и да не открият. — Славея замълча и загриза нокътя си. Струва ми се, че преди е имало мост нагоре по течението, но след като реката го отнесла за четвърта поредна година, никой не пожелал да го възстанови. Друг ми разказа, че лете там имало сал със скрипец и че зиме пресичали по леда. Може да се надяват, че тази година пак ще замръзне. Аз обаче предполагам, че когато спре на едно място, търговията започва на друго. Не може да няма откъде да се прекоси. Намръщих се.

— Не. Трябва да има друг път за Планините.

Славея, изглежда, се обиди, че се съмнявам в нея.

— Сам разпитай, ако щеш. Но почти всеки ще те посъветва да почакаш до пролетта. Малцина ще ти кажат, че ако искаш да отидеш там през зимата, не можеш да тръгнеш оттук. Можеш да заобиколиш Синьото езеро откъм юг. Оттам има няколко търговски пътя за Планинското кралство, отворени и през зимата.

— Докато стигна дотам, вече ще се запролети. Със същия успех мога да изчакам и тук.

— Това е другото, което ми казаха — самодоволно се усмихна Славея.

Наведох се напред и опрях глава на ръцете си. „Ела при мен.“

— Няма ли по-лесни начини да прекося това проклето езеро?

— Не. Ако имаше, по брега нямаше да се тълпят толкова много стражници.

Изглежда, не ми оставаше друг избор.

— Къде да намеря тези контрабандисти?

Певицата широко се усмихна.

— Утре ще те заведа при тях… После се изправи и се протегна. Но тази вечер трябва да отида в „Позлатената игла“. Още не съм пяла там, но вчера ме поканиха. Чувала съм, че техните клиенти били щедри към пътуващите менестрели. Славея се наведе да вземе грижливо увитата си арфа. Когато вдигна все още влажния си плащ, аз също се изправих.

— За мен също е време.

— Защо не спиш тук — предложи тя. — Тук има много по-малка вероятност да те познаят и далеч по-малко гадини. Когато забеляза колебанието ми, на устните й разцъфтя усмивка. — Ако исках да те предам на кралската стража, вече можех да го сторя. Време е да се довериш на някого, Фицрицарин.

Когато изрече името ми, сякаш нещо в мен се обърна. И все пак…

— Защо — тихо я попитах аз. — Защо ми помагаш? И не ми казвай, че се надяваш на песен, която може никога да не получиш.

— Това показва колко малко разбираш менестрелите — отвърна Славея. Не съществува по-силна съблазън от тази. Но предполагам, че има още нещо. Не. Знам, че има. — Тя внезапно ме погледна и очите й срещнаха моите. — Имах малък брат. Беше стражник в кулата на Острова на Еленовия рог. Той те видял да се биеш в деня, в който пристигнали пиратите. Младата жена горчиво се засмя. Всъщност ти си го спасил.

Забил си брадвата в мъжа, който се канел да го удари. И си отминал нататък, без повече да му обърнеш внимание. Ето защо пея „Кулата на Острова на Еленовия рог“ по-различно от всеки друг менестрел. Той ми разказа за битката и аз те описвам така, както те е видял брат ми. Герой. Ти си спасил живота му.

Славея внезапно се извърна настрани.

— По-късно той все пак даде живота си за Бък. Но поне тогава твоята брадва го е спасила. — Тя замълча и наметна плаща си. — Остани тук — каза ми певицата. — Почини си. Аз ще се прибера късно. Дотогава можеш да поспиш на леглото, ако искаш.

И без да изчака отговора ми, се измъкна навън. Известно време стоях и зяпах затворената врата. Фицрицарин. Герой. Само думи. Но Славея сякаш ме беше спасила от някаква отрова и вече можех да оздравея. Чувствах се странно. „Поспи“ — посъветвах се сам. И навярно наистина щях да поспя.