Тронът

28Котерията

След един-два объркани часа отново се озовах при другите в шатрата. След като бях прекарал един почти топъл ден в града, нощта ми се струваше още по-студена. Сгушихме се под одеялата си. Бяха ми казали, че предната вечер съм изчезнал от ръба на скалата, а аз им бях разказал всичките си преживявания. И двете страни се отнесоха с известна доза скептицизъм към твърденията на другата. Бях трогнат и изпитвах угризения, когато разбрах колко много ги е уплашило изчезването ми. Славея очевидно беше плакала, Кетъл и Кетрикен имаха вид на хора, които не са спали. Шутът бе най-зле — блед, мълчалив и с треперещи ръце. Бяхме имали нужда от време, за да се възстановим. Старицата беше сготвила два пъти повече от обичайното количество храна и всички освен шута се натъпкахме до насита. Той като че ли нямаше достатъчно енергия за това. Докато другите седяха в кръг около мангала и слушаха разказа ми, старият ми приятел вече лежеше под одеялото и вълкът се гушеше до него. Изглеждаше напълно изтощен.

— Е, слава на Еда, че преди да преминеш, беше пил самодивско биле, иначе нямаше да запазиш разсъдъка си — след като за трети път описах приключенията си, загадъчно отбеляза Кетъл.

— Къде да „премина“ — попитах аз.

Тя ме погледна намръщено.

— Знаеш какво искам да кажа. — Всички внимателно я наблюдавахме. — През пътеуказателя или там каквото е. Те трябва да имат нещо общо с него. — Думите й бяха посрещнати с мълчание. — Струва ми се очевидно, това е. Той изчезна при един пътеуказател и се е появил при друг. И по същия начин се върна при нас.

— Но защо не са взели някой друг — попитах я.

— Защото ти си единственият чувствителен към Умението от нас — отвърна тя.

— И те ли са създадени с Умението?

Кетъл ме погледна.

— Внимателно разгледах пътеуказателя. Изсечен е от черен камък с жилки искрящи кристали. Като стените на града, който ни описа. Докосвал ли си двата пътеуказателя?

Замислих се.

— Да, струва ми се.

Тя сви рамене.

— Ами това е. Всеки пропит с Умението предмет може да запази намерението на своя създател. Тези пътеуказатели са били издигнати, за да улеснят пътуването. Стига пътниците да могат да ги използват, разбира се.

— Никога не съм чувал за такива неща. Откъде знаеш за тях?

— Само разсъждавам върху онова, което ми се струва очевидно — упорито отвърна Кетъл. — И с това приключвам разговора. Лягам си. Уморена съм. Търсихме те цяла нощ и половин ден. А и вълкът нито за миг не спря да вие.

„Защо си вил?“

„Виках те. Ти не ми отговаряше.“

„Не те чувах, иначе щях да отговоря.“

„Започвам да се страхувам, малки братко. Привличат те някакви сили, водят те на места, на които не мога да те последвам, затварят ума ти за моя. Никога не са ме приемали в друга глутница така, както в тази. Но ако те изгубя, ще изгубя и нея.“

„Няма да ме изгубиш“ — успокоих го аз, но се зачудих дали ще мога да изпълня това обещание.

— Фиц — каза Кетрикен.

— Да?

— Хайде да разгледаме картата, която си прерисувал.

Извадих я и тя разгъна своята. Сравнихме ги. Трудно можеха да се открият някакви прилики, ала мащабите бяха различни. Накрая решихме, че копираното от мен място носи повърхностно сходство с част от пътя, обозначен на картата на Кетрикен.

— Тази точка — посочих нейната карта аз — би трябвало да е градът. В такъв случай това тук отговаря на това, а това — на това.

Картата, с която беше заминал Искрен, бе копие на този по-стар, избелял пергамент. На него бе представен пътят, който вече наричах „пътя на Умението“, но странно, той започваше в Планините и свършваше в три различни точки. Виждах, че някога до тях е имало надписи, които безвъзвратно се бяха изтрили. Тези три точки бяха обозначени и на картата, която бях прерисувал в града. Едната беше самият град. Сега ни интересуваха другите две.

Кетрикен проучи йероглифите, които бях преписал.

— Неведнъж се е случвало да виждам такива — неспокойно каза тя. — Вече никой не може да ги чете. Известни са само някои от тях. Срещат се на изключително странни места. Тук-там в Планините има издигнати камъни с такива символи. И в западния край на Моста над Голямата пропаст. Не се знае кога и защо са издълбани. Едни смятат, че са надгробни камъни, но други твърдят, че били гранични знаци.

— Ти можеш ли да четеш някои от тях — попитах я аз.

— Да. Тези йероглифи се използват в една игра. Някои са по-силни от други… — Тя замълча и се вгледа в текстовете. — Но точно такива не съм виждала — разочаровано каза кралицата. — Този е почти като символа, който означава „камък“. Обаче другите са ми съвсем непознати.

— Е, той е един от онези, които са написани тук. — Опитах се да си придам бодър вид. „Камък“ не ми говореше нищо. — Тази точка като че ли е най-близо до нас. Какво ще кажеш да отидем там?

— Ще ми се да можех да видя града — тихо се обади шутът. — И дракона.

Бавно кимнах.

— Струва си да ги види човек. Там има много знания, само да разполагахме с повече време. Ако Искрен постоянно не ми беше в главата с това свое „Ела при мен, ела при мен“, струва ми се, че щях да съм по-любопитен да го проуча. — Не им бях споменал сънищата си за Моли и Сенч. Това бяха лични неща.

— Несъмнено — съгласи се Кетъл. — И това несъмнено щеше да ти навлече още неприятности. Чудя се дали Искрен не те е обвързал така, за да не ти позволи да се отклониш от пътя.

Щях да я попитам откъде знае, ако шутът тихо не бе повторил:

— Ще ми се да можех да видя града.

— Трябва да спим. Ще станем по първи зори, за да продължим пътя си. Окуражавам се, като си помисля, че Искрен е бил там преди Фицрицарин, въпреки че ме изпълват предчувствия. Трябва бързо да отидем при него.

— „Иде Катализатора, за да направи камък от плът и плът от камък. И ще събуди той драконите на света. Спящият град ще затрепери и ще се събуди пред него. Иде Катализатора“ — сънено проговори шутът.

— Писанията на Белия Дамир — почтително съобщи Кетъл, погледна ме и сякаш се ядоса. — Стотици години на писания и пророчества и всички свършват с теб, а?

— Аз не съм виновен — глуповато се защитих аз. Вече се настанявах под одеялото. С копнеж си помислих за почти топлия ден. Вятърът виеше и ми бе ужасно студено.

Тъкмо се унасях, когато шутът докосна лицето ми с топлата си ръка.

— Хубаво е, че си жив — промълви той.

— Благодаря — отвърнах аз. Припомних си играта на Кетъл, за да дам работа на ума си за през нощта.

— Ръката ти е топла — възкликнах и подскочих. — Шуте! Ръката ти е топла!

— Заспивай — сърдито се обади Славея.

Не й обърнах внимание. Смъкнах одеялото от лицето на шута и докоснах бузата му. Очите му бавно се отвориха.

— Ти си топъл — повторих аз. — Добре ли си?

— Не ми е топло — измъчено отвърна той. — Студено ми е. И съм страшно уморен.

Бързо започнах да разпалвам мангала. Другите се разшаваха. Славея седна и се втренчи в мен.

— Шутът никога не е топъл — казах им, за да им обясня припряността си. — Когато докоснеш кожата му, винаги е студен. Сега е топъл.

— Нима? — Със странно саркастичен глас попита Славея.

— Болен ли е? — Уморено попита Кетъл.

— Не зная. Не си спомням някога да е боледувал.

— Рядко боледувам — каза шутът. — Но и преди съм имал такава треска. Лягай да спиш, Фиц. Ще се оправя. До утре сутрин ще ми мине.

— При всички положения утре сутрин трябва да продължим — неумолимо заяви Кетрикен. — Вече изгубихме тук цял ден.

— Какво сме изгубили? — Почти гневно възкликнах аз. — Намерихме нова карта и научихме, че Искрен е бил в града. Не се съмнявам, че и той е отишъл там като мен и сигурно се е върнал обратно. Не сме изгубили този ден, Кетрикен, а спечелихме всички дни, през които щяхме да търсим път за надолу. Доколкото си спомням, ти сама предложи да отделим един ден, за да се спуснем по онази урва. Е, спуснахме се. — Замълчах. Поех си дъх и се насилих да се успокоя. — Няма да принуждавам никого. Но ако утре шутът не е достатъчно добре, за да пътува, ще остана с него.

Очите на кралицата блеснаха и аз се приготвих за битка. Но шутът я предотврати.

— Утре ще тръгна с вас, независимо дали съм добре — увери ни той.

— Значи е уредено — бързо каза Кетрикен. После попита по-меко: — Мога ли да ти помогна с нещо, шуте? Ако не се налагаше да бързаме, нямаше да те насилвам така. Не съм забравила и никога няма да забравя, че без теб нямаше да стигна жива в Джаампе.

Усетих, че нещо не ми е известно, но запазих въпросите за себе си.

— Ще ми мине. Просто съм… Фиц? Може ли да ми дадеш малко самодивско биле? Онази вечер чаят наистина ме сгря.

— Естествено. — Вече тършувах в раницата си, когато Кетъл предупредително се обади:

— Съветвам те да не го правиш, шуте. Това е опасна билка и много често повече вреди, отколкото помага. Кой знае дали сега не си болен тъкмо защото по-предната вечер пи такъв чай?

— Тази билка не е чак толкова силна — пренебрежително възразих аз. — От години я използвам и нищо не ми е ставало.

— Поне нищо, което да си достатъчно разумен да забележиш — саркастично изсумтя старицата. — Тя загрява и дава енергия на тялото, макар че е гибелна за душата.

— Винаги ме е възстановявала, а не ме е погубвала. — Най-после намерих пакетчето и го отворих. Без да съм я молил, Кетъл стана да сложи вода на мангала. — И не съм забелязал да притъпява ума ми — прибавих аз.

— Онзи, който я използва, рядко забелязва — не отстъпваше тя. — И въпреки че за известно време може да те зареди с енергия, по-късно винаги трябва да плащаш. Не можеш да излъжеш тялото си, младежо. Ще го разбереш, когато остарееш колкото мен.

Замълчах. Замислих се за случаите, когато бях използвал самодивско биле, за да се възстановя, и изпитах неприятното подозрение, че Кетъл поне отчасти е права. Ала това не беше достатъчно, за да ми попречи да направя две чаши вместо една. Старицата поклати глава, но си легна и не каза нищо повече. Седнах до шута и двамата заедно изпихме чая си. Когато ми подаде празната си чаша, ръката му ми се стори още по-топла, не по-студена.

— Треската ти се усилва — предупредих го аз.

— Не, от топлината на чашата е — отвърна той.

Не му обърнах внимание.

— Целият трепериш.

— Мъничко — призна шутът. После даде воля на болката си. — Никога не ми е било толкова студено. Гърбът и зъбите ме болят от треперене.

„Да легнем от двете му страни“ — предложи Нощни очи. Едрият вълк се притисна по-плътно до него. Завих шута с още едно одеяло и легнах от другата му страна. Той не каза нищо, но треперенето поотслабна.

— Не си спомням в Бъкип да си бил болен — прошепнах аз.

— Бил съм. Но много рядко и не съм казвал на никого. Знаеш, че лечителят не можеше да ме понася, както и аз него. Не желаех да доверя здравето си на неговите очистителни и укрепващи. Освен това-онова, което помага на вашия вид, понякога не въздейства на моя.

— Толкова ли се различавате от нас — попитах след малко. Беше повдигнал тема, която рядко споменавахме.

— В някои отношения — въздъхна шутът и вдигна ръка към челото си. — Но понякога изненадвам дори себе си. — Приятелят ми си пое дъх и го издиша така, като че ли го е пронизала остра болка. — Възможно е изобщо да не съм болен. През последната година претърпявам известни промени. Както си забелязал. — Последните думи бяха прибавени шепнешком.

— Пораснал си, придобил си цвят — тихо се съгласих аз.

— Не е само това. — На лицето му плъзна усмивка, после угасна. — Мисля, че вече съм почти възрастен.

Изсумтях.

— От много години те смятам за мъж, шуте. Мисля, че си открил мъжеството си преди аз да достигна своето.

— Нима? Колко забавно — възкликна той и за миг гласът му прозвуча почти като някога. Очите му се затвориха. — Ще поспя.

Не отговорих. Завих се под одеялото до него и отново спуснах стените си. Потънах в сън без сънища.

Събудих се преди първи зори с предчувствие за опасност. Шутът дълбоко спеше до мен. Докоснах лицето му и установих, че още е топъл и мокър от пот. Претърколих се настрани и го завих. Хвърлих няколко съчки в мангала и тихо започнах да се обличам. Нощни очи незабавно се надигна.

„Излизаш ли?“

„Само да поразузная наоколо.“

„Да дойда ли с теб?“

„Топли шута. Няма да се бавя.“

„Сигурен ли си, че ще се оправиш?“

„Много ще внимавам. Обещавам.“

Студът бе като шамар. Пълен мрак. След няколко секунди очите ми се приспособиха, ала въпреки това не виждах почти нищо, освен шатрата. Облаците скриваха дори звездите. Неподвижно стоях на ледения вятър и напрягах сетивата си, за да открия какво ме е смутило. Не се пресягах с Умението, а с Осезанието си. Усетих нашата група и глада на сгушените една до друга джепи. Само овесът нямаше да ги задържи за дълго. Още една грижа. Решително я пропъдих и пратих сетивата си още по-надалеч. Вцепених се. Коне? Да. И ездачи? Така ми се струваше. Нощни очи изведнъж се озова до мен.

„Усещаш ли миризмата им?“

„Вятърът е в обратната посока. Да ида ли да видя?“

„Да. Но не се показвай.“

„Разбира се. Погрижи се за шута. Когато го оставих, хленчеше насън.“

Влязох в шатрата и тихо събудих Кетрикен.

— Мисля, че сме в опасност — прошепнах й. — Коне и ездачи, може би по пътя зад нас. Още не съм сигурен.

— Докато се уверим, те ще ни настигнат — кисело отвърна кралицата. — Събуди всички. Искам да станем и призори да тръгнем.

— Шутът още е трескав — казах и се наведох да събудя Славея.

— Ако остане тук, няма да е трескав, а мъртъв. И ти с него. Вълкът да шпионира ли е отишъл?

— Да. — Знаех, че е права, но въпреки това ми беше трудно да се насиля да събудя шута. Той изглеждаше като замаян. Докато другите събираха багажа, му помогнах да се облече и го накарах да си обуе втори чифт панталони. Увих го във всичките ни одеяла и го изведох навън, докато останалите вдигаха шатрата и я товареха.

— Колко може да носи една джепа — тихо попитах Кетрикен.

— Повече, отколкото тежи шутът. Но гърбовете им са доста тесни, за да ги яхнеш удобно, и са плашливи.

Бях очаквал точно такъв отговор и той не ме зарадва.

— Нещо ново от вълка? — Попита ме тя.

Пресегнах се към Нощни очи и се смаях от усилието, което трябваше да приложа, за да докосна ума му.

— Шестима конници — отвърнах аз.

— Приятели или врагове?

— Той няма откъде да знае — отбелязах аз и го попитах: „Как изглеждат конете?“

„Вкусни.“

„Едри ли са, като Сажда? Или дребни като планинските?“

„Нещо средно. Едно муле.“

Казах на Кетрикен какво ми е съобщил.

Тя поклати глава.

— Моят народ не използва коне толкова високо в Планините. Първо да видим дали са врагове. Ще действаме в зависимост от това.

— Ще бягаме ли, или ще се бием?

— И двете, разбира се.

Кралицата вече бе свалила лъка си от една от джепите и опъна тетивата му.

— Първо ще потърсим по-подходящо място за засада. После ще чакаме. Да вървим.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Успяхме единствено заради равния път. Славея водеше джепите, после бяхме ние с шута. Следваха ни Кетъл и Кетрикен с лъка си. Отначало оставих шута да се опита да върви сам. Той бавно се затътри напред и когато животните неизбежно започнаха да се отдалечават, разбрах, че така няма да стане. Прехвърлих ръката му през раменете си, хванах го през кръста и почти го понесох. След малко шутът вече се задъхваше и се мъчеше да не позволи на краката си да се влачат. Неестествената топлина на тялото му ме плашеше. Безмилостно продължавах, като се молех скоро да открием някакво убежище.

Ала стигнахме до нещо друго. Голяма част от склона се беше свлякла надолу, като бе отнесла със себе си повече от половината път и беше затрупала останалото с купища пръст и камъни. Славея и джепите подозрително я разглеждаха, когато ние с шута докуцукахме при тях. Оставих го да седне на един камък. Той затвори очи и отпусна глава. Плътно го увих в одеялата и отидох при певицата.

— Старо свлачище — отбеляза тя. — Може би няма да е толкова трудно да се покатерим и да се прехвърлим оттатък.

— Може би — съгласих се и незабавно потърсих с поглед подходящо място. — Ако тръгна пръв с джепите, ще можеш ли да помогнеш на шута?

— Да. — Славея го погледна. — Много ли е зле?

— Ако някой го подкрепя, може да се тътри. Изчакайте последното животно да прекоси оттатък. После минете по следите ни.

Тя кимна в знак на съгласие, но не изглеждаше много щастлива.

— Не трябва ли да изчакаме Кетрикен и Кетъл?

Замислих се.

— Не. Конниците не бива да ни настигат тук.

Щеше ми се вълкът да е с нас, защото бе много по-ловък от мен и имаше по-бързи рефлекси.

„Не мога да дойда при теб, без да ме видят. Над и под пътя има само скали и те са пред мен.“

„Нищо. Само ги наблюдавай и ме дръж в течение. Бързо ли се движат?“

„Не особено. И много спорят. Единият е дебел и уморен от ездата. Той почти не говори, но не бърза. Внимавай, братко.“

Дълбоко си поех дъх и тръгнах напред. Отначало пътят просто беше засипан с пръснати камъни, но малко по-нататък се издигна стена от големи скали и чакъл. Предпазливо избрах пътя си. Водещата джепа ме последва, другите не изостанаха от нея. Веднъж кракът ми хлътна до коляното в покрита със замръзнал сняг дупка между камъните. Внимателно го извадих и продължих.

Когато спрях и се огледах, куражът ми едва не ме напусна. Нагоре свлачището се издигаше към отвесна скала. Напред краят му не се виждаше. Изведнъж започнаха да ме плашат дребни неща. Нервното теглене на водещата джепа, неочакваната промяна на вятъра, дори нападалите над очите ми кичури коса сякаш заплашваха живота ми. На два пъти се наложи да пълзя на четири крака. Останалата част от пътя изминах приклекнал, като гледах къде стъпвам и бавно отпусках тежестта си.

Джепите не бяха толкова предпазливи. Чувах търкалящи се камъни под краката им и всеки път си мислех, че това ще раздвижи цялото свлачище. Те не бяха завързани една за друга, освен първата, която водех аз. Далеч зад последната виждах Славея и шута. Веднъж спрях и се загледах в тях. Изругах се, когато разбрах колко трудна задача съм възложил на певицата. Те се движеха два пъти по-бавно от мен, като Славея подкрепяше шута и в същото време внимаваше къде стъпват и двамата. Сърцето ми се качи в гърлото, когато тя залитна и шутът се просна до нея. Младата жена вдигна поглед, видя, че я наблюдавам, гневно вдигна ръка и ми махна да продължавам. Подчиних се. Нямаше как да им помогна.

Свлачището свърши също толкова внезапно, колкото беше започнало. Радостно скочих върху равната повърхност на пътя. Веднага щом джепите ме последваха, изсипах малко овес, за да не се пръснат, и се изкатерих обратно нагоре.

Не видях нито Славея, нито шута.

Прииска ми се да се затичам назад. Вместо това се насилих да тръгна бавно по оставените от самия мен и джепите следи. Казах си, че би трябвало да мога да забележа пъстрите им дрехи на фона на този сивкав пейзаж. И накрая ги зърнах. Славея абсолютно неподвижно седеше на един камък. Шутът лежеше до нея.

— Славея — тихо я повиках аз.

Тя вдигна поглед. Очите й бяха разширени.

— Всичко около нас започна да се движи. И малките камъчета, и по-големите. Затова спрях, за да изчакам да се успокоят. Сега не мога да вдигна шута. — Певицата едва сдържаше паниката си.

— Стой там. Идвам.

Ясно виждах раздвижилата се част от свлачището. Търкалящите се камъни бяха оставили следи по снежната повърхност. Искаше ми се да зная повече за лавините. Движението на камъните като че ли бе започнало високо над нас. Все още се намирахме доста над ръба, ала ако урвата се раздвижеше, щеше да ни отнесе.

— Славея — отново я повиках. Беше излишно — тя напрегнато се взираше мен. — Ела тук. Много бавно и внимателно.

— Ами шутът?

— Остави го. Когато минеш, ще се върна за него. Ако дойда при теб, и тримата ще сме изложени на опасност.

Едно е да разбираш някаква логика. Съвсем друго е да преодолееш страха си. Не зная за какво си мислеше Славея, когато бавно приклекна и стъпка по стъпка започна да се придвижва към мен. Хапех устни и мълчах, въпреки че копнеех да я накарам да побърза. На два пъти под краката й се срутваха камъчета. Те се търкаляха надолу по склона и падаха през ръба. Всеки път певицата замръзваше, отчаяно вперила поглед в мен. Стоях и глупаво се чудех какво ще направя, ако започне да се плъзга с камъните. Дали безполезно щях да се хвърля след нея, или щях да я гледам как пада и завинаги да запазя в себе си спомена за тъмните й умоляващи очи?

Ала накрая Славея стигна до по-големите камъни, където бях аз, и се вкопчи в мен. Усетих, че трепери. Решително я хванах за ръцете и я дръпнах към мен.

— Продължавай нататък. Не е далеч. Когато стигнеш, остани там и пази джепите да не се пръснат. Разбра ли ме?

Тя кимна и дълбоко си пое дъх. После предпазливо пое по следата, която бях оставил. Изчаках да се отдалечи малко и внимателно запристъпвах към шута.

Камъните се местеха и скърцаха под тежестта ми. Зачудих се дали е по-разумно да се движа по-високо или по-ниско по склона от Славея. Помислих си дали да не се върна при джепите за въже, но нямаше къде да го завържа. И през цялото време продължавах да вървя. Шутът не помръдваше.

Чакълът около и под краката ми сякаш оживя. Заковах се на място. Усетих, че едното ми стъпало започва да се плъзга, и преди да се усетя, рязко направих крачка напред. Водопадът от камъчета стана по-бърз и силен. Не знаех какво да правя. Може би трябваше да легна и да разпределя тежестта си равномерно, но така свлачището щеше да ме отнесе още по-лесно. Нито един от тези камъни не бе по-голям от юмрука ми, но бяха много. Десет пъти си поех дъх и едва тогава движението наоколо ми престана.

Трябваше да призова на помощ целия си кураж, за да направя следващата крачка. Известно време се оглеждах и избирах място, което да изглежда по-стабилно. Когато стигнах до шута, ризата лепнеше на гърба ми от пот и зъбите ме боляха от стискане. Седнах до него.

Славея го беше завила презглава и той лежеше покрит като мъртвец. Отметнах одеялото. Очите му бяха затворени. Кожата му имаше оттенък, какъвто не бях виждал никога. Смъртната му бледност от Бъкип беше станала жълтеникава в Планините, ала сега имаше ужасяващ мъртвешки цвят. Устните му бяха сухи и напукани, миглите му бяха залепнали. И все още бе топъл.

— Шуте — тихо го повиках, но той не реагира. Продължих да му говоря с надеждата, че някаква част от него ще ме чуе. — Сега ще те вдигна и ще те пренеса до пътя. Ако се подхлъзна, ще паднем и двамата. Така че трябва да си съвсем неподвижен. Разбираш ли?

Шутът си пое дъх малко по-дълбоко. Приех това за съгласие. Приклекнах до него и проврях ръце под тялото му. Когато надигнах гръб, раната ми сякаш нададе вик. Усетих, че по лицето ми избива пот. За миг останах с присвити крака и с шута на ръце възстанових равновесието си. Преместих единия си крак. Опитах бавно да се изправя, но наоколо се затъркаляха камъни. Овладях желанието си да притисна шута към себе си и да се затичам. Тракането на камъните не спираше. Когато най-сетне утихна, треперех от усилие да стоя съвсем неподвижно. Бях затънал до колене в чакъл.

— Фицрицарин?

Бавно завъртях глава. Кетрикен и Кетъл ни бяха настигнали. Стояха малко по-нависоко, на безопасно разстояние от раздвижилия се участък от свлачището. И двете изглеждаха ужасени от положението ми. Кралицата се опомни първа.

— С Кетъл ще минем над вас. Остани на мястото си и гледай да се движиш колкото може по-малко. Славея и джепите оттатък ли са?

Успях да кимна. Устата ми бе прекалено пресъхнала, за да отговоря.

— Ще донеса въже и ще се върна. Ще се опитам да не се бавя.

Отново кимнах. Трябваше да извъртя тялото си, за да ги проследя с поглед, затова не помръднах. Не поглеждах и надолу. Вятърът ме брулеше, камъчетата се плъзгаха под краката ми. Взирах се в лицето на шута. Не тежеше много за възрастен мъж. Откакто го помнех беше слаб и с тънки кости и се защитаваше с езика си, а не с юмруци и мускули. Но докато стоях и го наблюдавах, той все повече натежаваше в ръцете ми. Кръгът на болката в гърба ми бавно се уголемяваше.

Усетих леко раздвижване в ръцете си и прошепнах:

— Не мърдай!

Шутът отвори очи и ме погледна. После облиза устните си и с пресипнал глас ме попита:

— Какво правим?

— Стоим неподвижно насред свлачище — отвърнах му. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва говорех.

— Мисля, че мога да се изправя — немощно предложи шутът.

— Не мърдай — повторно наредих аз.

Той си пое дъх малко по-дълбоко.

— Защо винаги си наблизо, когато попадам в такива ситуации?

— И аз бих могъл да те попитам същото.

— Фиц?

С мъка извъртях гръб и погледнах нагоре към Кетрикен. Силуетът й се очертаваше на фона на небето. Водеше със себе си една джепа, водещата. На едното й рамо висеше въже. Другият край беше завързан за хамута на животното.

— Ще ти хвърля въжето. Не се опитвай да го хванеш, просто го остави да падне, после го вдигни и го увий около себе си. Разбра ли?

— Да.

Тя не чу отговора ми, ала насърчително ми кимна. След миг въжето полетя покрай мен. Това раздвижи няколко камъчета, но търкалянето им бе достатъчно, за да ми призлее. Краят на въжето падна на по-малко от една ръка разстояние от крака ми. Погледнах и ме обзе отчаяние. Насилих се да се овладея.

— Можеш ли да се държиш здраво за мен, шуте? Трябва да хвана въжето.

— Мисля, че мога да се изправя — отново предложи той.

— Навярно ще се наложи — неохотно признах аз. — Бъди готов за всичко. Но каквото и да се случи, дръж се за мен.

— Само ако обещаеш да се държиш за въжето.

— Ще направя каквото мога — мрачно обещах аз.

„Братко, те спряха там, където пренощувахме. От шестимата…“

„Не сега, Нощни очи!“

„Трима слязоха долу като теб, а другите останаха при конете.“

„Не сега!“

Шутът вдигна ръце и несръчно ме хвана за раменете. Проклетите му одеяла ми пречеха. Отпуснах дясната си ръка и потиснах желанието си да се засмея. Всичко беше толкова глупаво и опасно. Никога не си бях представял, че може да умра по този начин. Погледнах шута и видях в очите му същия панически смях.

— Приготви се — казах му аз, приклекнах и посегнах към въжето. Сякаш всичките ми мускули се схванаха едновременно.

Не можех да го хвана — от пръстите ми до него имаше цяла педя. Вдигнах поглед към Кетрикен. Нямах представа какво ще стане, когато хвана въжето. Наведох се още повече — и изведнъж усетих, че десният ми крак се изплъзва изпод мен.

Всичко се случи едновременно. Шутът инстинктивно се вкопчи в раменете ми още по-здраво и целият склон под нас сякаш се раздвижи. Хванах въжето, ала продължих да се плъзгам надолу. Точно преди да се опъне успях да го увия около китката си. Над нас Кетрикен вече водеше джепата напред. Видях, че животното залитна, когато пое тежестта ни. Въжето се опъна и се впи в китката ми.

Не зная как съм се изправил, но така или иначе започнах да се изкачвам. Чакълът продължаваше да се търкаля около нас. Изведнъж усетих по-стабилна опора. Ботушите ми бяха пълни с камъчета, но аз не им обръщах внимание. Вече бяхме много по-надолу по склона от първоначалния път, който бях избрал. Отказах да погледна надолу и да видя на какво разстояние сме от ръба. Съсредоточих се върху това да нося шута, да стискам въжето и да вървя.

Най-после опасността премина. Озовахме се при по-големите камъни, далеч от чакъла, който едва не ни бе отнел живота. Над нас Кетрикен уверено продължаваше да напредва. После се спуснахме към равния път. След няколко минути всички отново бяхме заедно. Пуснах въжето и бавно приклекнах. Затворих очи.

— На, пийни си вода — каза Кетъл. Кетрикен и Славея поеха шута от ръцете ми. Надигнах меха. Цялото тяло ме болеше. Докато си поемах дъх, нещо се раздвижи в ума ми и скочих.

— Той казва, че били шестима! Трима слезли долу…

Всички очи се насочиха към мен. Кетъл даваше вода на шута. Устните й бяха свити от тревога и недоволство. Знаех от какво се бои. Ала страхът, който ми бе внушил вълкът, беше по-силен.

— Какво каза? — Попита Кетрикен. Очевидно си бяха помислили, че мислите ми пак са заблуждали.

— Нощни очи ги следи. Шестима ездачи, едно муле. Спрели при снощния ни лагер. Трима слезли долу.

— Искаш да кажеш в града, така ли — бавно попита кралицата.

„В града“ — повтори Нощни очи. Побиха ме тръпки, когато видях, че Кетрикен кима.

— Как е възможно — промълви тя. — Кетъл ни каза, че пътеуказателят ти е подействал, защото са те обучавали в Умението.

— Те сигурно също са умели — каза Кетъл и ме погледна.

Имаше само един отговор.

— Котерията на Славен — казах и потръпнах. Обзе ме страх. Те бяха ужасно близо и знаеха как да ме наранят. Умът ми се изпълни с непреодолим страх от болка. Овладях паниката си.

Кетрикен неловко ме потупа по ръката.

— Те няма лесно да минат през свлачището, Фиц. Мога да ги избия с лъка, докато го прекосяват. — Каква ирония. Моята кралица предлагаше да защити кралския убиец. Това някак си ме ободри, макар да знаех, че лъкът й не е никаква защита от котерията.

— Няма нужда да идват тук, за да ме нападнат. Или да нападнат Искрен. — Дълбоко си поех дъх и изведнъж открих още един факт в собствените си думи. — Няма нужда физически да ни последват тук, за да ни нападнат. Тогава защо изобщо са били толкова път?

Шутът се приповдигна на лакът и разтърка бледото си лице.

— Може да не преследват теб — предположи той. — Може да искат нещо друго.

— Какво?

— За какво е дошъл тук Искрен? — Попита шутът. Гласът му беше слаб, но изглежда, мислеше съвсем ясно.

— За да потърси помощта на Праотците. Славен не вярваше в тях. Виждаше това само като начин да се освободи от Искрен.

— Може би. Но не е забравил, че сам е измислил разпространената от него версия за смъртта на Искрен. Ти каза, че котерията чакала и те шпионирала. Защо, ако не за да открият неговото местонахождение? И Славен сигурно се пита какво е толкова важно, че заради него копелдакът е отложил убийството му? Погледни зад себе си, Фиц. Ти оставяш следа от кръв и хаос. Славен сигурно се чуди къде води тя.

— Защо са слезли в града — попитах аз. После зададох още по-страшен въпрос: — Откъде са знаели как да слязат в града? Аз случайно се натъкнах на пътеуказателя, но как са разбрали те?

— Може да са много по-силни в Умението от теб. Може пътеуказателят да ги е привлякъл или още преди да дойдат да са знаели много повече от теб. — Кетъл говореше предпазливо, ала очевидно не изпитваше никакви съмнения.

Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Не зная защо са тук. Но зная, че ще ги убия, преди да успеят да стигнат до Искрен или да ми причинят повече мъки. — Изправих се.

Славея ме наблюдаваше втренчено. Струва ми се, че в този момент тя разбра точно какво представлявам. Не някакъв романтичен незаконороден принц в изгнание, който някой ден може да извърши геройство, а убиец. При това не много опитен.

— Първо си почини — посъветва ме Кетрикен. Гласът й бе спокоен и разбиращ.

Поклатих глава.

— Ще ми се да можех. Но те ми дават възможност сега. Не зная още колко ще останат в града. Надявам се да прекарат известно време там. Няма да сляза и да се срещна с тях. Не мога да се меря с тяхното Умение. Не мога да се сражавам с техните умове. Но мога да убия телата им. Ако са оставили конете, охраната и провизиите си, мога да ги лиша от всичко това. Тогава, когато се върнат, ще се озоват в капан. Без храна и подслон. Наоколо няма дивеч, даже да си спомнят как се ловува. Няма да имам друг такъв шанс.

Кетрикен кимна. На Славея сякаш й призля. Шутът се беше отпуснал на одеялото.

— Трябва да дойда с теб — промълви той.

Погледнах го и се помъчих да не се засмея.

— Ти ли?

— Просто имам чувството… че трябва да дойда с теб. Че не бива да си сам.

— Няма да съм сам. Нощни очи ме чака. — Бързо се пресегнах и открих своя другар. Той лежеше по корем в снега малко по-надолу от хората и конете. Тримата бяха запалили огън и готвеха храна. Миризмата й дразнеше вълка.

„Довечера ще си хапнем ли кон?“

„Ще видим“ — отвърнах аз. Обърнах се към Кетрикен.

— Ще ми дадеш ли лъка си?

Тя неохотно ми го подаде.

— Можеш ли да стреляш с него?

Оръжието бе превъзходно.

— Не много добре, но ще се справя. Те няма къде да се скрият и не очакват нападение. Ако имам късмет, мога да убия единия още преди да ме усетят.

— Нима ще застреляш човек, без да го предупредиш? — Промълви Славея.

Погледнах я и видях в очите й, че е изгубила всичките си илюзии. Стиснах очи и се съсредоточих върху задачата си. „Нощни очи?“

„Да подгоня ли конете, за да паднат от скалата, или да ги поведа надолу по пътеката? Те вече ме надушиха и започват да нервничат. Но хората не им обръщат внимание.“

„Ще се опитам да спася провизиите им.“ Защо убийството на кон ме измъчваше повече от това на човек?

„Ще видим — отвърна Нощни очи и прибави: — Месото си е месо.“

Преметнах лъка на Кетрикен през рамо. Вятърът отново се усилваше и обещаваше още сняг. Призля ми от мисълта, че ще се наложи пак да прекося свлачището.

— Нямам друг избор — напомних си аз. Вдигнах поглед и видях, че Славея се извръща от мен. Очевидно бе приела забележката ми като отговор на въпроса си. Е, какво пък. — Ако не успея, те ще тръгнат след вас. Трябва да продължите колкото може по-бързо. Ако всичко мине добре, скоро ще ви настигнем. — Приклекнах до шута. — Можеш ли да вървиш?

— Малко — унесено отвърна той.

— Ако се наложи, аз ще го нося — със спокойна увереност каза Кетрикен. Погледнах я. Вярвах й. Кимнах.

— Пожелайте ми успех — помолих ги и се обърнах към свлачището.

— Идвам с теб — ненадейно заяви Кетъл и се изправи. — Дай ми лъка. И върви след мен.

За миг онемях, после попитах:

— Защо?

— Защото знам как се прекосява свлачище. И съм доста добра с лък. Мога да сваля двама преди да ни усетят.

— Но…

— Не те лъже за свлачището — спокойно потвърди Кетрикен. — Славея, поведи джепите. Аз ще помогна на шута.

Веднъж вече се бях опитал да се избавя от присъствието на Кетъл. Щом така или иначе щеше да дойде, исках да е с мен, а не зад мен и да се появи когато най-малко я очаквам. Ядосано я стрелнах с очи, но кимнах.

— Лъкът — напомни ми старицата.

— Наистина ли стреляш добре — попитах я и неохотно й го подадох.

Странна усмивка изкриви лицето й. Тя сведе поглед към възлестите си пръсти.

— Нямаше да ти кажа, че мога нещо, ако не можех. Все още не съм изгубила някои от предишните си способности — тихо отвърна Кетъл.

Отново се заизкачвахме по свлачището. Първа вървеше Кетъл. Следвах я на две крачки, както ми беше наредила. Старицата мълчеше, докато се озърташе ту към земята в краката си, ту към мястото, където искаше да ни отведе. Нямах представа по какво определя пътя си, ала чакълът не помръдваше под късите й крачки. Правеше всичко да изглежда толкова лесно, че започнах да се чувствам глупаво.

„Сега ядат. И никой не стои на пост.“

Предадох информацията на Кетъл. Тя само кимна. Раздразнено се зачудих дали ще успее да направи каквото трябва.

Едно е да си добър с лък. Друго е да застреляш човек, докато спокойно вечеря. Спомних си възражението на Славея и се запитах що за човек би се показал, за да предупреди, преди да се опита да убие трима мъже. Докоснах дръжката на меча си. Е, преди много години Сенч ми го бе обещал. Да убивам за своя крал без честта или славата на ратника на бойното поле. Не че в бойните ми спомени имаше много чест и слава.

Накрая излязохме от свлачището. Движехме се много тихо и предпазливо.

— Остава ни още доста път — прошепна Кетъл. — Но когато стигнем, остави аз да избера мястото и да изстрелям първата стрела. Щом мъжът падне, се покажи, за да привлечеш вниманието им. Може да не ме забележат и да успея да сваля още един.

— Правила ли си такова нещо — попитах я.

— Това не е по-различно от нашата игра, Фиц. Оттук нататък повече няма да разговаряме.

Тогава разбрах, че никога не е убивала по този начин, ако изобщо бе убивала човек. Започнах да се съмнявам, че съм постъпил разумно, като й дадох лъка. В същото време егоистично й бях признателен за компанията. Зачудих се дали не губя кураж.

„Може би разбираш, че глутницата е най-добра за такива неща.“

„Може би.“

На пътя нямаше къде да се скрие човек. Над и под нас имаше отвесна скала. Самият път беше равен и гол. Заобиколихме една планинска гънка и видяхме лагера им. И тримата стражници нехайно седяха край огъня, хранеха се и разговаряха. Конете усетиха миризмата ни и тихо запръхтяха. Но тъй като от известно време вълкът ги караше да нервничат, мъжете не им обърнаха внимание. Кетъл опъна лъка. Всичко стана съвсем просто. Грозно безмозъчно убийство, но просто. Когато един от стражниците ни забеляза, старицата пусна стрелата и тя го улучи в гърдите. Другите двама скочиха, обърнаха се към нас и се хвърлиха към оръжията си. Но Кетъл светкавично изстреля втора стрела и уби единия, докато още вадеше меча си. Нощни очи изневиделица се хвърли върху третия и го прикова към земята, докато го довърша с меча си.

Стана бързо и почти безшумно. Трима мъртъвци, проснати на снега. Шест потящи се, неспокойни коня, едно унило муле.

— Кетъл, виж каква храна има на конете — казах й, за да я накарам да престане ужасено да зяпа труповете. Тя рязко вдигна поглед към мен, после бавно кимна.

Отидох при убитите, за да видя какво могат да ми подскажат. Не носеха униформата на Славен, но произходът на двамата си личеше по чертите им и кройката на дрехите им. Фароуски стражници. Когато преобърнах третия, сърцето ми се сви. Познавах го от Бъкип. Не добре, но достатъчно, за да зная, че се казва Талоу. Приклекнах и вперих очи в мъртвото му лице, засрамен, че не си спомням нищо повече за него. Предположих, че също като мнозина от сержантите е заминал за Трейдфорд, когато Славен беше преместил двора си там. Опитах се да не си казвам, че няма значение откъде е започнал. Краят му бе тук. Затворих сърцето си и продължих със задачите си.

Претърколих труповете от ръба на скалата. Докато Кетъл претърсваше запасите им и отделяше онова, което смяташе, че можем да носим двамата, свалих амунициите на конете и също ги хвърлих долу. Прерових раниците им, но не открих нищо, освен топли дрехи. Мулето носеше шатрата им. Нямаше документи. Една котерия нямаше нужда от писмени инструкции.

„Подгони конете надолу по пътя. Едва ли ще се върнат тук сами.“

„Толкова много месо, а ти искаш просто да го прогоня, така ли?“

„Ако убием някой от тях, няма да можем да го изядем целия. С останалото ще се нахранят тримата, когато дойдат. Те носят сушено месо и сирене. Ще се погрижа довечера коремът ти да е пълен.“

Нощни очи не се зарадва, но ме послуша. Мисля, че гони конете повече и по-бързо, отколкото се налагаше, но поне ги остави живи. Нямах представа какви са шансовете им за оцеляване в планината. Навярно щяха да свършат в корема на някоя снежна котка или да нахранят гарваните. Изведнъж всичко това ужасно ми омръзна.

— Тръгваме ли? — попитах Кетъл и тя кимна. Беше приготвила да носим доста храна, но тайно се зачудих дали ще мога да сложа в уста дори само една хапка от нея. Хвърлихме от скалата малкото, което не можехме да вземем. Огледах се. — Ако смеех да я докосна, щях да съборя долу и колоната.

Старицата ме погледна така, сякаш смяташе, че искам да го направи тя.

— И мен ме е страх — отвърна накрая Кетъл и двамата се извърнахме от пътеуказателя.

Вечерта запълзя по планината и докато се изкачвахме към пътя, нощта скоро я последва. Крачех след Кетъл и вълка в почти пълен мрак. Двамата като че ли изобщо не се страхуваха и аз внезапно се почувствах прекалено уморен, за да ме е грижа дали ще остана жив.

— Не позволявай на мислите си да блуждаят — скара ми се старицата, когато свлачището най-сетне свърши и отново излязохме на пътя. Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. Известно време просто вървяхме в тъмнината. Вълкът ни изпревари, като често се връщаше да види къде сме. „Лагерът не е много далеч“ — скоро ме окуражи той.

— Откога го правиш — попита Кетъл.

Не се престорих, че не разбирам въпроса й.

— От дванайсетгодишен.

— Колко души си убил?

Въпросът прозвуча прекалено студено.

— Не зная — сериозно отвърнах аз. — Моят… учител ме съветва да не ги броя. Каза, че това не било добре. — Това не бяха точните му думи. Добре си ги спомнях. „След първия няма значение колко са — бе казал Сенч. — Ние знаем какви сме. Броят не те прави нито по-добър, нито по-лош.“

Замислих се какво точно е имал предвид.

— И аз съм убивала — сякаш на себе си рече тя.

Не отговорих. Ако искаше, щеше да ми разкаже. Но всъщност нямах желание да разбера.

Ръката й леко се разтрепери.

— Убих я от гняв. Мислех, че няма да мога, тя винаги беше по-силната. Но аз останах жива, а тя умря. Затова ме прогониха. Пратиха ме във вечно изгнание. — Ръката й здраво ме стисна. Продължавахме да вървим. Напред видях слаба светлинка, най-вероятно мангалът в шатрата.

— Направих немислимото — тихо каза Кетъл. — Преди никога не се беше случвало. О, между различните котерии, естествено, от време на време, заради съперничество за кралското благоволение. Но аз се сражавах с Умението срещу член на собствената си котерия и я убих. И това беше непростимо.