Тронът

9Убиец

До залез-слънце доста подробно бях проучил околностите на замъка. Установих, че всеки свободно може да се разхожда по по-ниските алеи и да се наслаждава на фонтаните и градините, тисовете и кестените. Неколцина богато облечени хора явно правеха тъкмо това. Повечето ме гледаха строго и неодобрително, някои — снизходително, а единственият униформен стражник, когото срещнах, решително ми напомни, че в Кралския парк просията била забранена. Уверих го, че съм дошъл само да видя чудесата, за които толкова много съм слушал. На свой ред той заяви, че разказите за парка били повече от достатъчни за такива като мен, и ме насочи към най-пряката алея, водеща към града. Смирено му благодарих и си тръгнах. Той ме изпрати с поглед, докато не се скрих зад един жив плет.

Следващият ми набег беше по-дискретен. Обмислих възможността да причакам някой от младите благородници, които се разхождаха сред цветята, и да се възползвам от неговите дрехи, но се отказах. Едва ли щях да открия някой толкова висок и слаб, колкото мен, а и модните им премени включваха много пъстри панделки. Съмнявах се, че ще успея да облека такава риза без помощта на камериер и още по-малко да я смъкна от гърба на повален в безсъзнание мъж. И без това зашитите на дантелените маншети подрънкващи сребърни звънчета не предразполагаха към тиха работа. Вместо това реших да разчитам на гъстите храсти край ниските стени и внимателно се заизкачвах по склона.

Накрая стигнах до стена от гладък дялан камък, която обграждаше билото на хълма. Ако подскочеше, човек можеше да стигне върха й. Едва ли бе предвидена като сериозна преграда. Около нея нямаше цветя, но старите пънове и корени показваха, че преди е била обвита в пълзящи растения и храсти. Зачудих се дали Славен не е заповядал да я разчистят. Над стената виждах върховете на много дървета, на чието убежище можех да разчитам.

Отне ми почти цял следобед, за да направя пълна обиколка на стената, без да излизам на открито. Имаше няколко порти. На главната стояха униформени стражници, които отдаваха чест на влизащите и излизащи каляски. Ако се съдеше по броя им, тази вечер щеше да има някакъв празник. Един от стражниците се обърна и грубо се засмя. Настръхнах. Известно време неподвижно стоях и наблюдавах от скривалището си. Дали бях виждал лицето му? От това разстояние трудно можех да определя, но тази мисъл ме изпълни със странна смесица от страх и гняв. Славен. Моята цел беше Славен. Продължих нататък.

На няколкото по-малки порти пазеха стражници с по-скромни униформи, които обаче войнствено разпитваха всеки влизащ или излизащ. Ако бях облечен по-добре, щях да рискувам и да се престоря на слуга, но не смеех да го направя с просяшките си дрипи. Вместо това застанах така, че стражниците да не ме виждат, и започнах да прося от минаващите търговци. Правех го безмълвно, просто като се приближавах към тях с умолително изражение и протягах ръка. Повечето не ми обръщаха внимание и продължаваха разговорите си. Така научих, че същата вечер бил Аленият бал, че за случая били наети още слуги, музиканти и фокусници, че било поръчано голямо количество димче и че кралят бил много ядосан заради качеството на жълтата коприна, която му донесъл някой си Фестро, и заплашил да нашиба с пръчка търговеца, задето изобщо му предлагал толкова евтин плат. Балът също бил в чест на заминаването на Славен, който на другия ден отивал на гости на скъпата си приятелка лейди Небесна в Кехлибарения замък на река Вин. Чух още много неща, но нищо, което да се отнася до целта ми. Междувременно получих и шепа петачета.

Върнах се в Трейдфорд и открих цяла улица с шивашки дюкяни. На задния вход на този на Фестро попаднах на чирак, който метеше. Дадох му няколко петака, срещу които получих парчета жълта коприна в различни нюанси. После намерих най-скромния дюкян на улицата и размених всичките си пари за широк панталон, риза и кърпа за глава като онази, която носеше чиракът. Преоблякох се в дюкяна, сплетох воинската си опашка и я скрих под кърпата, обух си обувките и излязох навън като нов човек. Мечът ми висеше под крачола на панталона. Не ми беше удобно, но не се забелязваше, ако се престорех, че куцам. Скрих дрипите и останалата част от вързопа си, освен отровите и другите необходими неща, в копривата зад смрадливия клозет в двора на една кръчма, после отново се запътих към трейдфордския замък.

Не си позволих да се поколебая. Отидох право при търговската порта и се наредих на опашката. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, но се преструвах на спокоен и използвах времето, за да разгледам двореца през дърветата. Сградата бе грамадна. Преди се бях удивил, че толкова много обработваема земя е заета от парк и алеи. Сега видях, че паркът просто е декор за дворец, всичко в който ми беше чуждо. Той по нищо не напомняше на крепост или замък. Всичко в него излъчваше удобство и изящество. Когато дойде моят ред, извадих парчетата коприна и казах, че нося извиненията на Фестро и няколко мостри, които кралят може да хареса. Когато киселият стражник отбеляза, че Фестро обикновено идвал лично, аз малко намусено отвърнах, че според господаря ми райетата повече щели да отиват на моя, отколкото на неговия гръб, в случай че кралят не остане доволен от мострите. Стражниците ухилено се спогледаха и ме пуснаха.

Забързах нагоре по пътеката и настигнах група музиканти, които бяха влезли преди мен. Заобиколихме двореца и аз приклекнах, за да си завържа обувката, докато те питаха за упътвания, сетне се изправих тъкмо навреме, за да ги последвам. Озовах се в малко преддверие, прохладно и сумрачно след зноя и блясъка на следобедното слънце. Продължих след тях по коридора. Менестрелите приказваха и се смееха. Забавих крачка и изостанах от тях. Когато стигнах до открехнатата врата на една празна стая, се вмъкнах вътре и тихо затворих вратата. Дълбоко си поех дъх и се огледах.

Бях в малка дневна. Мебелите бяха вехти и разностилни, затова предположих, че е за слуги или гостуващи занаятчии. Не можех да разчитам, че дълго ще остана тук сам. До стената обаче имаше няколко големи бюфета. Избрах онзи, който бе най-встрани от вратата, бързо пренаредих съдържанието му и се скрих вътре, като оставих вратичката леко открехната. Разгледах и подредих стъклениците и пакетчетата си. Намазах с отрова и ножа, и острието на меча си, после внимателно ги прибрах в ножниците им. Накрая се настаних удобно и зачаках.

Сякаш изтекоха дни преди здрачът да отстъпи мястото си на пълния мрак. На два пъти в стаята за кратко влизаха хора, ала от разговорите им разбрах, че всички слуги са заети с тазвечерния пир. За развлечение започнах да си представям как ще ме убие Славен, ако ме хване. Едва не изгубих куража си. Наложи се да си напомня, че ако оставя нещата така, вечно ще трябва да живея в страх. Вместо това се опитах да се приготвя. Щом Славен беше тук, котерията му също трябваше да е наблизо. Грижливо изпълних упражненията, на които ме бе научил Искрен, за да защитя ума си от други умели. Ужасно се изкушавах да се пресегна и да видя дали ще успея да ги усетя. Въздържах се. Съмнявах се, че ще съм в състояние да го направя, без да се издам. И дори да ги усетех, това нямаше да ми каже нищо, което вече да не зная. Беше по-добре да се съсредоточа върху усилията си да се предпазя от тях. Отказах да си позволя да мисля точно какво ще направя, за да не открият следи от ума ми. Когато небето през прозореца най-сетне стана съвсем черно и се обсипа със звезди, се измъкнах от скривалището си и излязох в коридора.

В мрака се носеше музика. Славен и неговите гости се веселяха. За миг се заслушах в далечната мелодия на познатата песен за две сестри, едната от които удавила другата. Най-чудното в текста ми се струваше не арфата, която свирела сама, а менестрелът, който открил тялото на жената и се вдъхновил да направи арфа от гръдната й кост. После изхвърлих песента от главата си и се съсредоточих върху задачата си.

Намирах се в обикновен коридор с каменен под и дървена ламперия, осветен от факли, закачени на големи разстояния по стените. Тази част от двореца беше предвидена за слугите, предположих аз, защото не ми се струваше достатъчно блестяща за Славен и неговите приятели. Това обаче не я правеше безопасна за мен. Трябваше да намеря задното стълбище и да се кача на втория етаж. Запромъквах се по коридора. Вървях от врата на врата, спирах и се заслушвах. На два пъти чух хора. В една от стаите разговаряха жени, в друга тракаше тъкачен стан. Отварях вратите на онези стаи, които очевидно бяха празни. Повечето бяха работни помещения. На масата в една от тях видях разкроен костюм от фин син плат, готов за зашиване. Славен очевидно все още обичаше натруфените дрехи.

Стигнах до края на коридора и надзърнах зад ъгъла. Друг коридор, много по-красив и широк. В мазилката на тавана бяха отпечатани папратови клонки. Продължих напред, като се заслушвах пред вратите и предпазливо надничах в някои стаи. Приближавах се. Открих библиотека с много повече книги и свитъци, отколкото бях предполагал, че съществуват. Спрях в едно от помещенията, в което имаше големи кафези с пъстри птици. В басейнчета от бял мрамор плуваха рибки и водни лилии. Около масите за игра бяха поставени пейки и меки столове. Наоколо бяха пръснати кадилници. Никога не си бях представял такава стая.

Накрая се озовах в още по-голям коридор, по стените на който висяха портрети. Подът беше настлан с полирани черни плочи. Отдръпнах се, когато зърнах един стражник, и се скрих в близката ниша, докато отегчените му стъпки не заглъхнаха.

Отново се измъкнах навън и продължих покрай всички възседнали коне благородници и превзето усмихнати дами в натруфените им рамки.

Влязох в просторно преддверие. На стената висяха гоблени, статуи и вази с цветя бяха поставени върху малки масички. Тук дори стенните свещници бяха по-красиви. От двете страни на камината имаше малки портрети в позлатени рамки. Столовете бяха наредени на групи и предразполагаха към приятен разговор. Музиката звучеше по-високо, чух смях и гласове. Въпреки късния час веселбата продължаваше. На отсрещната стена имаше две високи, покрити с резба врати. Те водеха към балната зала, в която Славен и неговите благородници танцуваха и се смееха. Свих се зад ъгъла, когато видях двама облечени в ливреи слуги да влизат през вратата от лявата ми страна. Носеха табли с кадилници. Стоях неподвижно и слушах стъпките и разговора им. Прислужниците отвориха високите врати и музиката на арфите нахлу в преддверието заедно с опияняващото ухание на димче. Вратите се затвориха и аз отново се осмелих да надзърна навън. Пред мен бе чисто, ала отзад…

— Какво правиш тук?

Сърцето ми падна в петите, но се насилих глуповато да се усмихна и се обърнах към току-що влезлия в стаята стражник.

— Изгубих се в тоя лабиринт — простодушно отвърнах аз.

— Нима? Това не обяснява защо носиш меч в кралския дворец. Всеки знае, че оръжието е забранено, освен за кралската стража. Пък и те видях да се промъкваш насам. Да не мислиш, че като има пиршество, спокойно можеш да си натъпчеш джобовете с каквото намериш, крадецо?

Вцепенен от ужас, наблюдавах приближаващия се към мен мъж. Стражникът бе убеден, че е разкрил целта ми по смаяното ми изражение, сигурен бях. Мрамор нямаше да се усмихва толкова самоуверено, ако знаеше, че пред него е човекът, когото е помогнал да пребият до смърт в тъмницата. Ръката му нехайно почиваше върху ръкохватката на собствения му меч. Той беше красив мъж, много висок и с правилни черти като повечето жители на Фароу. Емблемата му бе златният дъб на Маунтуел, прескачан от елена на Пророците. Значи Славен бе променил и герба си. Дощя ми се да се е отказал от елена.

Част от мен забелязваше всички тези неща, докато друга част преживяваше кошмара от тъмницата, когато ме бяха изправяли на крака, само за да може този човек отново да ме удари и да ме повали на пода. Това не беше Гръм, който ми бе счупил носа. Не, Мрамор го беше последвал и за втори път ме бе повалил в несвяст, след като другият ме беше оставил в такова състояние, че да не мога да се изправя сам. Той се бе навел над мен и аз напразно се бях опитал да избягам от него с пълзене по студения каменен под, вече оплискан с кръвта ми. Спомних си ругатните, които със смях беше бълвал всеки път, щом се наложеше да ме вдигне, за да ме удари пак.

— Кълна се в циците на Еда — измърморих аз и с тези думи страхът ме напусна.

— Я да видим какво има в кесията ти — каза Мрамор и пристъпи още по-близо.

Не можех да му покажа отровите си. Нямаше как да му обясня защо ги нося. Лъжите нямаше да ми помогнат да се откопча от него. Трябваше да го убия.

Изведнъж всичко стана съвсем просто.

Бяхме прекалено близо до балната зала. Не исках нито звук да привлече вниманието на някого. Затова заотстъпвах назад, съвсем бавно, като описвах широк кръг, който ме отведе в коридора с портретите.

— Не мърдай! — Заповяда високият стражник, но аз бясно поклатих глава и се опитах убедително да имитирам ужас. — Казах да не мърдаш, крадлива мършо! — Бързо се озърнах през рамо, сетне отчаяно отново погледнах към него, сякаш се опитвах да събера кураж, за да се обърна и да избягам. Третия път, когато го направих, той се нахвърли отгоре ми.

Тъкмо на това се надявах.

Отстъпих настрани и жестоко забих лакът в кръста му. Това увеличи инерцията на устрема му достатъчно, за да падне на колене. Мрамор нададе нечленоразделен рев от гняв и болка. Беше побеснял, че крадливата мърша е посмяла да го удари. Затворих му устата с ритник под брадичката. Добре че си бях обул обувките. Преди стражникът да успее да издаде друг звук, извадих ножа си и му прерязах гърлото. Той смаяно загъргори и вдигна двете си ръце в напразен опит да спре рукналата кръв. Надвесих се над него и се вгледах в очите му.

— Фицрицарин — тихо казах аз. — Фицрицарин. — Мрамор ме позна и ужасено се облещи, сетне животът го напусна, лицето му стана безизразно и той изчезна за моето Осезание.

Всичко свърши съвсем бързо. Отмъщението. Стоях и се взирах в него в очакване да изпитам триумф, облекчение или удовлетворение. Ала не изпитвах нищо. Чувствах се изгубен за живота също като него. Той дори не бе месо, което можех да изям. Със закъснение се зачудих дали някъде няма жена, която да обича този хубавец, русокоси деца, чийто залък да зависи от неговата плата. Тези мисли не бяха от полза за един убиец и никога не ме бяха измъчвали, когато бях раздавал Кралско правосъдие от името на крал Умен. Пропъдих ги от главата си.

На пода се образуваше голяма кървава локва. Бързо го бях накарал да млъкне, но тъкмо тази локва бях искал да избегна. Той беше едър мъж и в него имаше много кръв. Замислих се дали да не скрия тялото му или да приема, че другарите му скоро ще забележат изчезването му и да използвам това, за да отклоня вниманието им.

Накрая си съблякох ризата и доколкото можех попих кръвта. После я хвърлих на гърдите му и избърсах окървавените си длани в неговата риза. Хванах го под мишниците и го извлякох от коридора с портретите, като почти треперех от напрежение да не се появи някой. Подметките ми се хлъзгаха по полирания под и чувах тежкото си дишане. Въпреки усилията ми след нас оставаше влажна червена диря. Насилих се внимателно да се заслушам, преди да вляза в стаята с птиците и рибките. Затаих дъх и се опитах да не обръщам внимание на туптенето на сърцето си. Вмъкнах Мрамор в помещението и го хвърлих в едно от мраморните басейнчета. Рибките уплашено се разбягаха. Кръвта му помътни бистрата вода. Побързах да измия ръцете и гърдите си в друго басейнче, после излязох през друга врата. Кървавата следа щеше да ги доведе тук. Надявах се, че ще им отнеме известно време, докато се чудят защо убиецът го е довлякъл тук и го е хвърлил във водата.

Озовах се в непозната стая. Бързо плъзнах поглед по сводестия таван и ламперията на стените. В отсрещния край имаше подиум с разкошно кресло. Значи нещо като зала за аудиенции. В следващия миг се вцепених. Покритите с дърворезба врати от дясната ми страна внезапно се отвориха. Чух смях, приглушен въпрос и кикот вместо отговор. Нямах време да се скрия. Притиснах се до гоблена на стената и замрях. Групата влезе със смях. В него долових безпомощни нотки, които ми подсказаха, че всички или са пияни, или са се надишали с димче. Минаха покрай мен — двама мъже, съперничещи си за вниманието на жена, която превзето се усмихваше и се кискаше зад ветрилото си. Бяха облечени в различни нюанси на червено и един от мъжете имаше подрънкващи сребърни звънчета не само по дантелените маншети, а чак до лактите на широките си ръкави. Другият носеше малка кадилница за димче на орнаментирана пръчка, почти като скиптър. Размахваше я пред себе си, така че бяха обгърнати в сладникав дим. Съмнявах се, че ще ме забележат, дори да започнех да правя цигански колела. Изглежда, Славен беше наследил майчината си страст към опиатите и я превръщаше в дворцова мода. Неподвижно изчаках да ме подминат. Те влязоха в стаята с рибките и птиците. Зачудих се дали ще забележат Мрамор в басейнчето. Едва ли.

Изтичах при вратата, през която бяха влезли, и се измъкнах навън. Ненадейно се озовах в огромно преддверие. Подът бе настлан с мрамор и се изумих от разходите, хвърлени за превозването на такова количество камък до Трейдфорд. Таванът беше висок и покрит с бяла мазилка, украсена с рисунки на големи цветя и листа. Стъклата на сводестите прозорци бяха цветни и помежду им висяха толкова пъстри гоблени, че приличаха на прозорци към някакъв друг свят и време. Помещението се осветяваше от полилей, целият в искрящи кристали и закачен на позлатени вериги. В него горяха стотици свещи. На равни разстояния покрай стените бяха поставени пиедестали със статуи и ако се съдеше по лицата, повечето принадлежаха на прадедите на Славен от страна на майка му. Въпреки опасността, в която се намирах, великолепието на залата за миг ме грабна. После вдигнах очи и видях широкото стълбище. Това не бе задното стълбище, което търсех, а главното. На стъпалата му спокойно можеха да се разминат десет души. Дървените парапети бяха тъмни и покрити с безкрайно извиващи се линии, полираният камък лъщеше. Дебелият килим по средата на стъпалата се спускаше като син водопад.

Нямаше никого. Не си дадох време за колебание и безшумно се заизкачвах нагоре. Бях стигнал до половината, когато чух вика. Очевидно все пак бяха забелязали Мрамор. На първата площадка от дясната ми страна се разнесоха гласове, чуха се стъпки на тичащи хора. Втурнах се наляво, стигнах до някаква врата, долепих ухо към нея и се вмъкнах вътре — всичко това за по-малко време, отколкото е нужно, за да го разкажа. Застанах в мрака с разтуптяно сърце и благодарих на Еда, Ел и на всички други богове, че вратата не бе заключена.

Отново притиснах ухо към нея и се опитах да чуя нещо друго, освен блъскането на сърцето в гърдите ми. Отдолу се носеха викове, по стълбището отекваха стъпки. Изтекоха минута-две, сетне прозвуча властен глас, който издаваше заповеди. Долепих се до вратата и зачаках със затаен дъх и треперещи ръце. Внезапно ме обзе страх, който заплашваше да ме погълне. Усетих, че подът под краката ми се разлюлява, и бързо приклекнах, за да не припадна. Зави ми се свят. Обгърнах коленете си с ръце и стиснах очи, сякаш така щях по-добре да се скрия. Отново ме връхлетя вълна от страх. Свлякох се на пода и почти захленчих. Свих се на кълбо и в гърдите ме прониза ужасяваща болка. Щях да умра. Щях да умра и никога повече нямаше да ги видя — нито Моли, нито Бърич, нито своя крал. Трябваше да отида при Искрен. Вече го знаех. Трябваше да отида при Искрен. Прииска ми се да закрещя и да заплача, защото изведнъж ме изпълни увереност, че няма да успея да избягам, че ще ме открият и ще ме подложат на мъчения. Щяха да ме намерят и да ме убият. Изпитах почти непреодолимо желание да скоча и да избягам от стаята, да извадя меч срещу стражниците и да ги принудя незабавно да ме довършат.

„Успокой се. Опитват се да те накарат да се издадеш.“ Умението на Искрен беше по-фино от паяжина. Затаих дъх, ала имах благоразумието да остана неподвижен.

Сякаш след цяла вечност слепият ми ужас се разсея. Дълбоко си поех дъх и като че ли отново дойдох на себе си. Когато чух стъпките и гласовете пред вратата, пак ме обзе страх, но се насилих да остана на пода.

— Бях сигурен.

— Не. Отдавна е избягал. Ако изобщо го открият, това ще е в парка. Никой не може да се изправи едновременно срещу двама ни. Ако още е в сградата, щяхме да го накараме да се покаже.

— Казвам ти, имаше нещо.

— Не — с известно раздразнение отсече другият. — Нищо не усетих.

— Провери пак — настоя първият.

— Не. Това е чиста загуба на време. Мисля, че грешиш. — Гневът му се долавяше ясно.

— Надявам се да е така, но се боя, че съм прав и това ще даде на Уил повода, който му трябваше. — И в неговия глас се усещаше ярост, ала и самосъжалително хленчене.

— Повод ли? Не и Уил. Той при всяка възможност говори лошо за нас на краля. Човек може да си помисли, че само той е правил саможертви в името на Славен. Вчера една прислужница ми каза, че вече се държал като истински простак. Казвал, че ти си бил дебелак, а мен обвинявал във всички плътски слабости, които можеш да си представиш.

— Е, вярно е, че не съм строен като ратник. Но аз не служа на краля с тялото си, а с ума си. Защо не си спомни за сляпото си око преди да хули нас? — Това беше Бърл, внезапно осъзнах аз. А другият бе Карод.

— Добре. Доволен съм, че поне тази вечер не може да обвини нас. Не откривам тук нищо нередно. Той те кара да се хвърляш срещу сенки и да виждаш опасност във всеки ъгъл. Успокой се. Това е работа на стражниците. Сигурно ще открият, че го е извършил някой ревнив съпруг или друг стражник. Чувал съм да шушукат, че Мрамор твърде често печелел на зарове. Може би тъкмо затова са го оставили в игралната зала. Ако ме извиниш, сега ще се върна при по-приятната компания, от която ме откъсна.

— Върви, щом не можеш да мислиш за друго. Но когато имаш малко свободно време, не е зле да се посъветваме. Знаеш ли, много ми се иска да ида при него. И да му прехвърля проблема.

— Само ще се направиш на глупак. Когато толкова много се тревожиш, ти се поддаваш на неговото влияние. Остави го да мърмори предупрежденията и ужасните си предсказания и да е нащрек във всеки миг от живота си. Според него кралят се нуждаел само от неговата бдителност. Той се опитва да ни внуши този страх. Твоето треперене сигурно му доставя огромно удоволствие. Внимателно пази тези си мисли.

Чух как единият бързо се отдалечава. Писъкът в ушите ми поутихна. След малко си тръгна и вторият — крачеше по-бавно и си мърмореше нещо. Когато стъпките му заглъхнаха, от плещите ми сякаш падна огромна тежест. Мъчително преглътнах и обмислих следващия си ход.

През високите прозорци се процеждаше слаба светлина. Различих легло с отметнато одеяло, разкриващо бял чаршаф. В ъгъла тъмнееше гардероб, на шкафчето до леглото имаше леген и кана.

Помъчих се да се успокоя. Задишах дълбоко, после безшумно се изправих. Трябваше да открия спалнята на Славен. Предполагах, че е наблизо и че стаите на слугите са на по-горните етажи. Дотук се бях движил крадешком, но може би бе време да съм по-дързък. Отидох при гардероба и тихо го отворих.

Късметът отново ме споходи — бях попаднал в мъжка спалня. Заопипвах дрехите, като търсех нещо по-семпло. Трябваше да бързам, защото законният собственик най-вероятно се веселеше долу и всеки момент можеше да се върне. Намерих светла риза с много по-пищни ръкави и яка, отколкото ми се искаше, но поне ми беше по мярка. Успях да се напъхам в нея, после обух тъмен панталон, който ми бе прекалено широк. Стегнах го с колана си. Надявах се, че не ми виси чак толкова странно. Забелязах гърненце с ароматизирана помада, която използвах, след като свалих кърпата от главата си, сресах се и завързах косата си на опашка. Повечето придворни, които бях видял, бяха с накъдрени прически като Славен, но неколцина от по-младите носеха опашки като моята. Прерових няколко чекмеджета, намерих медальон на верижка и си го сложих. Открих и пръстен, прекалено голям за мен, ала това нямаше значение. Надявах се да не привлека вниманието. Търсеха гол до кръста мъж с евтин панталон, съответстващ на окървавената риза, която бях захвърлил. И най-вероятно щяха да насочат усилията си навън. На прага спрях, дълбоко си поех дъх и бавно отворих вратата. Коридорът пустееше. Излязох от стаята.

Щом се озовах на светло, с изненада установих, че панталонът е тъмнозелен, а ризата — масленожълта. Дрехите не бяха по-пъстри от онези, които вече бях видял, макар че със сигурност щях да се отличавам от гостите на този Ален бал. Решително пропъдих тези тревоги и закрачих по коридора, като търсех по-голяма и по-пищно резбована врата от другите.

Смело натиснах бравата на първата, на която попаднах, и открих, че е отключена. Влязох и видях огромна арфа и още няколко музикални инструмента, оставени така, сякаш очакваха менестрелите. Наоколо бяха пръснати меки кресла и дивани. Всички картини изобразяваха пойни птици. Поклатих глава, удивен от неизчерпаемите богатства на този палат. Продължих търсенето си.

Бях толкова нервен, че коридорът ми се струваше безкраен. Насилвах се да вървя спокойно и уверено. Подминавах врата след врата, като предпазливо надзъртах в някои от помещенията. Тези отляво бяха спални, а другите отдясно — библиотеки, трапезарии и прочее. Вместо от факли, коридорът се осветяваше от свещи. Стенните драперии бяха в богати тонове и в разположените на равни интервали ниши имаше вази с цветя или малки статуи. Не можех да не сравня тази красота със суровите каменни стени на Бъкип. Зачудих се колко бойни кораба могат да се построят и поддържат с парите, вложени за украсата на този дворец. Гневът ми затвърди решителността ми. Щях да намеря покоите на Славен.

Подминах още три врати и четвъртата ми се стори обещаваща. Беше двойна и в дървото бе инкрустиран дъбът, символ на Фароу. За миг долепих ухо до нея, но не чух нищо. Предпазливо опитах бравата. Беше заключено. Ножът ми бе прекалено груб инструмент за такава работа. Жълтата риза залепна за гърба ми от пот, докато ключалката поддаде. Вмъкнах се вътре и тихо заключих вратата.

Тази стая определено беше на Славен. Не бе спалнята му, не, но все пак беше негова. Бързо се огледах. Имаше цели четири високи гардероба, по два от двете страни, с огромно огледало между всяка двойка. Красиво резбованата врата на единия бе открехната или натъпканите вътре дрехи не позволяваха да бъде затворена. Други дрехи висяха на закачалки из стаята или бяха преметнати на столове. В заключените чекмеджета на малкия скрин навярно имаше накити. От двете страни на огледалото между гардеробите имаше два двойни свещника — свещите почти бяха изгорели. Столът пред другото огледало беше поставен между две малки кадилници за димче. На масичката зад него имаше четки, гребени, гърненца с помада и шишенца с парфюм. От едната кадилница все още се издигаше дим. Сбърчих нос от сладникавото ухание и се хванах за работа.

„Какво правиш, Фиц?“ Далечен въпрос от Искрен.

„Раздавам кралско правосъдие.“ Вложих само дъх от Умение в тази мисъл. Не бях сигурен дали внезапно обзелият ме страх е мой, или на Искрен. Пропъдих го и се върнах към задачата си.

Тук нямаше почти нищо, което да е сигурен носител за отровите ми. Можех да отровя помадата, но имаше по-голяма вероятност да убия фризьора му, отколкото самия Славен. В кадилниците бе останала почти само пепел. Ъгловото огнище беше изметено за лятото и не бяха донесени нови дърва. Търпение, казах си. Спалнята му не можеше да е далеч и там щях да открия по-големи възможности. Засега намазах бодлите на четката му за коса с една от своите по-силни отвари и потопих в остатъка колкото можех повече от обеците му. Последните капки отидоха в шишенцата му с парфюм, но не се надявах, че ще си сложи достатъчно, за да умре. За грижливо сгънатите в скрина му ароматизирани кърпички имах белите спори на гъбата „ангел на смъртта“, които щяха да изпълнят сетните му мигове с халюцинации. Достави ми огромно удоволствие да посипя с прах от смъртнокорен вътрешността на четири чифта ръкавици. С тази отрова Славен се беше опитал да ме убие в Планините — най-вероятният източник на пристъпите, които ме измъчваха оттогава. Надявах се собствените му припадъци да му се сторят също толкова забавни, колкото му се струваха моите. Избрах три от ризите му, които реших, че ще предпочете, и посипах яките и маншетите им. В огнището нямаше дърва, ала една от отровите ми отлично се сливаше с останалите по тухлите пепел и сажди. Поръсих щедро количество от нея с надеждата, че когато запалят огъня, пушекът ще стигне до ноздрите на Славен. Едва бях прибрал отровата в кесията си, когато чух в ключалката да се завърта ключ.

Безшумно се скрих зад ръба на гардероба и зачаках с нож в ръка. Обзе ме смъртоносно спокойствие. Надявах се късметът да ми е довел Славен. Оказа се обаче стражник. Влезе в стаята и бързо се огледа.

— Беше заключено — с видимо раздразнение заяви той. Тук няма никого. — Зачаках отговора на другаря му, но стражникът беше сам. След малко въздъхна и отиде да отвори гардероба. — Безумие. Губя си времето тук, докато оня се измъква — измърмори той, ала все пак изтегли меча си и замушка между дрехите.

Когато се наведе, за да погледне по-навътре, зърнах отражението му в огледалото срещу мен. Стомахът ми се сви, в душата ми запламтя омраза. Не знаех името му, но подигравателното му лице завинаги се бе запечатало в паметта ми. Беше от личната стража на Славен и бе присъствал на смъртта ми.

Струва ми се, че в същия миг стражникът видя и моето отражение. Не му дадох време да реагира и му се нахвърлих изотзад. Острието на меча му все още беше в гардероба, когато ножът ми се заби ниско в корема му. Стиснах гърлото му и го изкормих като риба. Устата му зейна и аз пуснах ножа, за да я запуша. Задържах го така, докато вътрешностите му се изсипваха навън. Когато го пуснах, той се свлече на пода и безмълвният му вик се превърна в стон. Продължаваше да държи меча си, затова стъпих върху ръката му и му строших пръстите. Мъжът се претърколи настрани и ужасено ме зяпна. Приклекнах на едно коляно и доближих лицето си до неговото.

— Фицрицарин — като срещнах погледа му, тихо казах аз. — Фицрицарин. — И за втори път тази нощ прерязах гърлото на човек. Едва ли се налагаше. Докато умираше, избърсах ножа си в ръкава му. Изправих се. Изпитвах разочарование, че е умрял толкова бързо. И още нещо. Сякаш бе дръпната струна на арфа и беше издала звук, който по-скоро усещах, отколкото чувах.

В следващия миг ме заля вълна от Умение. Макар да бе натоварена с ужас, този път познах източника й. Твърдо устоях на напора й. Почти усещах как се раздвоява около мен. И все пак някой някъде засече действията ми. Знаех кой. Уил. До мен достигна ехото на триумфа му. Обзе ме паника. Бързо прибрах ножа си, изправих се и се измъкнах във все още пустия коридор. Имах съвсем малко време да си намеря ново скривалище. С помощта на Умението Уил бе придружавал стражника и ме беше видял също толкова ясно, колкото и умиращият. Все едно затръбиха тръби — усещах го да насочва стражниците по петите ми, сякаш пращаше кучета по лисича диря.

Докато бягах, част от мен бе убедена, че съм загубен. Може би щях да успея да се скрия за известно време, ала Уил знаеше, че съм в двореца. Просто трябваше да блокира всички изходи и да започне систематично претърсване. Завих зад ъгъла на коридора, озовах се пред друго стълбище и се заизкачвах нагоре. Бях вдигнал мисловните си стени и пазех плана си като скъпоценен камък. Щях да намеря покоите на Славен и да отровя всичко в тях. После щях да потърся самия него. Ако стражниците ме откриеха първи — е, щяхме да си поиграем на гоненица. Нямаше да могат да ме убият. Не и с тези отрови, които носех. Сам щях да отнема живота си. Планът ми не беше нещо особено, но единствената друга възможност бе да се предам.

Затова продължих да тичам покрай статуи, цветя и драперии. Всички врати, които опитвах, бяха заключени. Завих зад следващия ъгъл и ненадейно отново се озовах при стълбището. Бях се заблудил. Опитах се да се овладея, но паниката се надигна в ума ми като черна вълна. Това като че ли беше същото стълбище. Знаех обаче, че не съм направил достатъчно завои, за да се върна при него. Чух виковете на стражниците на долния етаж и тогава разбрах.

Уил се опитваше да ми въздейства.

Световъртеж и натиск от вътрешната страна на очите. Укрепих мислените си стени. Разтърсих глава и за миг започнах да виждам образите двойни. Димче? Не бях свикнал с опиатите, които Славен обожаваше. Но това беше нещо повече от шемета, предизвикван от димчето.

В ръцете на майстор Умението е могъщо оръжие. Бях присъствал, когато Искрен го бе използвал срещу алените кораби, за да обърка кормчията на един от тях така, че да насочи кораба си към скалите, за да убеди капитана на друг, че още не е стигнал до някаква точка, след като отдавна я бяха подминали, за да му внуши страх и съмнение преди да влезе в битка, или за да вдъхне дързост на екипажа на трети, така че пиратите да заплават към самото сърце на бурята.

Откога ми въздействаше Уил? Дали не ме беше примамил тук, като ме бе убедил, че изобщо не очаква да дойда?

Насилих се да спра пред следващата врата. Съсредоточих се върху бравата. Не беше заключено. Вмъкнах се вътре. Върху масата пред себе си видях разкроен син плат, готов за зашиване. Вече бях влизал тук. Изпитах облекчение, после се сепнах. Не. Онази стая бе на първия етаж. Аз бях на втория. Нали? Бързо отидох до прозореца, застанах от едната му страна и надзърнах навън. Намирах се високо над осветения с факли Кралски парк. Широката алея белееше в нощта. Пристигаха каляски и облечени в ливреи слуги тичаха да отварят вратите им. В, тях се качваха дами и господа в червени одежди. Предположих, че смъртта на Мрамор е провалила бала на Славен. На вратите стояха униформени стражници, които посочваха кой може да си тръгне и кой трябва да почака. Трябваше ми само един поглед, за да установя, че съм много по-високо, отколкото бях смятал.

И все пак бях сигурен, че съм видял тази маса и разкроените сини дрехи в крилото на прислужниците на приземния етаж.

Естествено Славен спокойно можеше да е поръчал да му ушият два сини костюма. Нямах време за тази загадка — трябваше да открия спалнята му. Изпитвах странно въодушевление, докато излизах от стаята и отново се затичах по коридора, възбуда, много подобна на тази при успешен лов. Нека ме хванат, ако могат!

Внезапно стигнах до Т-образно разклонение и спрях. Според наблюденията ми от парка това не се вписваше в цялостния план на сградата. Огледах се. Коридорът надясно определено бе по-пищен и високата двукрила врата в дъното носеше герба със златния дъб на Фароу. Сякаш за да сложат край на колебанията ми, някъде отляво се разнесоха гневни гласове.

Затичах се надясно и в движение извадих ножа си. Противно на очакванията ми, двукрилата врата се оказа отключена и безшумно се отвори. Беше прекалено лесно. Прогоних опасенията си и се вмъкнах вътре.

Единствената светлина идваше от два сребърни свещника на камината. Намирах се в дневната на Славен. Втората врата бе открехната и разкриваше ъгъла на разкошно легло с балдахин и камина, пълна с дърва. Внимателно затворих вратата и направих няколко крачки напред. Гарафа с вино и две чаши върху ниска масичка очакваха завръщането на Славен, заедно с поднос със сладки. Кадилницата до него само трябваше да бъде запалена. Мечтата на убиеца. Просто не можех да реша откъде да започна.

— Така става.

Завъртях се и в същия миг изпитах дезориентация, от която ми се зави свят. Стоях в средата на добре осветена, но почти съвсем гола стая. Небрежно отпуснат, Уил седеше на меко кресло. На масата пред него имаше чаша вино. От двете му страни стояха Карод и Бърл и лицата им изразяваха раздразнение и смущение. Не можех да откъсна очи от тях.

— Хайде, копелдако, обърни се. Няма да те нападна. Ще е жалко да хвана гнида като теб в този капан и да те убия, преди да си осъзнал пълния си провал. Хайде. Погледни зад себе си.

Бавно се завъртях, така че да не го изпускам от поглед. Всичко беше изчезнало. Нямаше я кралската дневна, нямаше го балдахина, нямаше я гарафата с вино. Обикновена стая, в която навярно спяха няколко прислужнички. Шестима униформени стражници безмълвно стояха зад мен. Всички с извадени мечове.

— Моите другари, изглежда, смятат, че внушаването на страх ще изкара всеки от скривалището му. Но разбира се, за разлика от мен, те не са се сблъсквали с твоята воля. Надявам се да оцениш уменията ми, след като просто те накарах да видиш точно онова, което най-много искаше. — Той хвърли поглед към Карод и Бърл. — Вие никога не сте виждали стени като неговите. Но дори стената, която не се поддава на бойния таран, може да бъде прехвърлена от пълзящия бръшлян. — Уил отново насочи вниманието си към мен. — Ти щеше да си достоен противник, ако не ме беше подценявал.

Все още не бях казал нито дума. Наблюдавах ги и оставях омразата, която ме изпълваше, да укрепва стените на Умението ми. И тримата се бяха променили от последната ни среща.

Някога мускулест дърводелец, Бърл проявяваше признаци на добър апетит и недостатъчно движение. Облеклото на Карод бе по-бляскаво от човека, който го носеше. Целият беше в панделки и звънчета като пролетно ябълково дърво, обсипано с цветове. Ала седящият помежду им Уил се бе променил най-много. Беше, облечен изцяло в тъмносини дрехи, чиято идеална кройка ги правеше да изглеждат по-богати от одеждите на Карод. Сребърна верига на шията, сребърен пръстен на ръката, сребърни обеци — това бяха единствените му украшения. Бе останало само едното от тъмните му очи, някога толкова ужасяващо проницателни. Другото беше потънало дълбоко в кухината си, мътно като мъртва риба в мръсен вир. Когато видя, че го гледам, той ми се усмихна и го посочи.

— Спомен от последната ни среща. Каквото и да хвърли в лицето ми.

— Жалко — почти искрено отвърнах аз. — Бях приготвил отровата, за да убия Славен, а не да ослепя теб.

Уил престорено въздъхна.

— Поредното признание за държавна измяна. Не че имаме нужда от него. Е, добре. Този път ще сме по-внимателни. Първо, разбира се, ще отделим малко време, за да изкопчим от теб как си успял да избегнеш смъртта. После… после ще те оставим жив, докато крал Славен те намира за забавен. Сега вече не се налага нито да бърза, нито да е дискретен. — Той кимна на стражниците зад гърба ми.

Усмихнах му се и допрях отровния връх на ножа си към лявата си ръка. Стиснах зъби, за да изтърпя болката, и прокарах острието по кожата си, не дълбоко, само колкото да позволя на отровата да проникне в кръвта ми. Уил изненадано скочи, а Карод и Бърл изглеждаха едновременно ужасени и отвратени. Прехвърлих ножа в лявата си ръка и с дясната изтеглих меча си.

— Сега наистина умирам — казах им усмихнато. — Нямам какво да губя.

Но той се оказа прав. Винаги го бях подценявал. Кой знае как се озовах не пред членовете на котерията, а пред шестимата стражници с изтеглени мечове. Едно беше да се самоубия, но съвсем друго бе да ме погубят пред очите на онези, на които исках да отмъстя. Завъртях се и ми се зави свят, сякаш се движеше стаята, не аз. Вдигнах очи и отново видях стражниците. Продължих да се въртя. Тънката кървава резка на ръката ми беше започнала да пари. Колкото повече отровата проникваше в кръвта ми, толкова по-малък ставаше шансът да направя нещо на Уил, Бърл и Карод.

Стражниците се приближаваха, без да бързат, и се разгърнаха в полукръг около мен, като ме принудиха да отстъпвам. Погледнах през рамо и за миг зърнах членовете на котерията. Уил стоеше на крачка пред другите и ме гледаше ядосано. Бях дошъл тук с надеждата да убия Славен. И бях успял да раздразня неговия слуга със самоубийството си.

„Самоубийство ли?“ — някъде дълбоко в мен се ужаси Искрен.

„По-добре, отколкото да ме подложат на мъчения.“ Макар мисълта ми да беше по-тиха от шепот, кълна се, че усетих Уил да се пресяга към нея.

„Престани с тези глупости, момко. Бягай оттам. Ела при мен.“

„Не мога. Късно е. Няма как да избягам. Остави ме, само ще им се разкриеш.“

„Да им се разкрия ли?“ Умението на Искрен внезапно изкънтя в ума ми като гръм в лятна нощ, като бурни вълни, разтърсващи морска скала. И преди го бях виждал да го прави. Разгневен, той на един дъх изразходваше цялата си сила, без да се замисля какво ще го сполети. Усетих, че Уил се поколебава, сетне се хвърли в това Умение, пресегна се към Искрен и се опита да се впие в него.

„Учете се от това разкритие, гнездо на усойници!“ — даде воля на гнева си моят крал.

Умението на Искрен бе като взрив с невъобразима сила. Въпреки че не беше насочен към мен, аз се строполих на колене. Чух Карод и Бърл да надават ужасени гърлени викове. За миг главата и сетивата ми се проясниха и видях стаята такава, каквато бе преди. Стражниците стояха между мен и членовете на котерията. Уил лежеше в несвяст на пода. Навярно само аз бях усетил колко сила беше изразходвал Искрен, за да ме спаси. Стражниците се олюляваха с крака, омекнали като свещи на слънце. Завъртях се и видях, че вратата се отваря, за да влязат още стражници. С три крачки можех да стигна до прозореца.

„ЕЛА ПРИ МЕН!“

Тази заповед не ми оставяше друг избор. Беше наситена с Умението, което я пренасяше, и запламтя в мозъка ми, превърна се в едно с дишането и биенето на сърцето ми. Трябваше да ида при Искрен. Моят крал бе жертвал силите си, за да ме спаси.

Зад тежките завеси на прозореца имаше дебело стъкло. Това обаче не ме спря, когато се хвърлих навън с надеждата долу поне да има храсти, които да смекчат падането ми. Напразно. Миг по-късно се строполих на земята сред дъжд от стъкла. Бях скочил, като смятах, че се намирам на приземния етаж. Уил наистина беше успял да ме заблуди. Все още стиснал ножа и меча си, се изправих и побягнах.

Районът около крилото на прислугата тънеше в сумрак. Зад себе си чух викове, после заповедите на Бърл. След секунди щяха да са по петите ми. Пеш нямаше да успея да избягам. Насочих се към пълния мрак на конюшнята.

Заминаването на гостите бе раздвижило конярите. Повечето навярно бяха пред двореца. Вратите на конюшнята бяха широко отворени и вътре светеха фенери. Влетях в сградата, като едва не съборих едно конярче. Мършаво луничаво момиченце, но не повече от десет години. То отскочи и изпищя при вида на голите ми оръжия.

— Само ще взема кон — успокоително казах аз. — Няма да ти направя нищо лошо. — Детето продължаваше да отстъпва и аз прибрах меча и ножа си в ножниците.

— Хендс! Хендс! — викна то и побягна. Нямах време за губене. На три ясли от себе си видях черния жребец на Славен, който ме гледаше любопитно. Спокойно се приближих и го погалих по муцуната, за да си ме спомни. Бяха изтекли осем месеца, откакто не бе подушвал миризмата ми, но го познавах още от раждането му. Той подуши шията ми.

— Хайде, Стрела. Отиваме на разходка. Точно като едно време, а, приятелю? — Отворих вратичката на яслата му, хванах го за гривата и го изведох навън. Не знаех къде е отишло момиченцето, но вече не го чувах.

Стрела бе висок кон и не беше свикнал да го яздят без седло. Когато се метнах на гладкия му гръб, той неспокойно запристъпва от крак на крак. Въпреки опасността, в която се намирах, изпитах огромно удоволствие от това, че отново съм яхнал кон. Стрела направи три крачки, после спря пред мъжа, който се изпречи на пътя му. На лицето на Хендс бе изписано смайване. Не успях да се сдържа и се усмихнах.

— Аз съм, Хендс. Трябва да взема един от конете ти, иначе ще ме убият. За втори път.

Очаквах да се засмее и да ми махне с ръка. Вместо това той продължаваше да ме зяпа и ставаше все по-блед, докато накрая не си помислих, че ще припадне.

— Това съм аз, Фиц. Не съм умрял! Пусни ме да изляза, Хендс!

Старият ми приятел отстъпи назад и възкликна:

— Мила Еда!

И тогава вече си казах, че със сигурност ще отметне глава и ще избухне в смях. Ала Хендс изсъска:

— Дива магия! — После се обърна и побягна, като ревеше: — Стража! Стража!

Изгубих няколко секунди, докато зяпах след него. Не бях изпитвал такава мъка, откакто ме беше напуснала Моли. Годините на приятелство, дългите дни на работа в конюшнята, всичко това изчезна в мига на суеверния му ужас. Не бе честно, ала от неговото предателство ми призля. Обзе ме студ, но пришпорих Стрела и препуснах в мрака навън.

Той ми имаше доверие, този отличен кон, толкова добре обучен от Бърич. Насочих го надалеч от осветената с факли алея за каляските, през цветни лехи и храсти. Накрая изскочихме покрай безредно скупчените стражници през една от по-малките порти. Не бяха очаквали да се появя по пътя, но ние със Стрела минахме между дърветата и се отдалечихме още преди да се усетят какво става. Доколкото познавах Славен, на другия ден щяха да накажат всички с бой с пръчки.

Щом излязохме през портата, отново препуснахме през градините. Зад нас чух виковете на преследвачите. Стрела реагираше на коленете и тежестта ми много добре за кон, свикнал с юзди. Убедих го да прескочи един жив плет и да продължи по някакъв страничен път. Излязохме от Кралския парк и се понесохме по калдъръмените улици на по-богатата част на града. По стените на сградите все още горяха факли. Скоро красивите къщи също бяха зад гърба ни. Препускахме покрай странноприемници, все още отворени за пътници, и покрай тъмни, заключени за през нощта дюкяни. Копитата на Стрела глухо отекваха по отъпканите пътища. В този късен час почти нямаше движение и нищо не забавяше бягството ни.

Когато стигнахме до по-бедните квартали, позволих на коня да забави ход. Тук факлите бяха разположени на по-големи разстояния и някои вече бяха изгорели. И все пак Стрела усещаше, че бързам, и продължи да поддържа скоростта си. Веднъж чух копитата на друг кон и за миг реших, че преследвачите са ни настигнали. Сетне покрай нас профуча пратеник, който яздеше в обратната посока, без дори да намали хода на коня си. Продължих напред, като всеки момент очаквах да чуя зад нас тръбене и конски копита.

И тъкмо когато вече започвах да си мисля, че сме в безопасност, установих, че Трейдфорд ми е приготвил поредния ужас. Излязох на някогашния Голям трейдфордски пазарен площад. В ранните дни от историята на града той се беше намирал в сърцето му, прекрасен открит пазар, където човек можеше да открие стоки от всяко кътче на познатия свят.

Така и не успях точно да установя как се е превърнал в Кралски кръг на Славен. Ала докато пресичах огромното пространство, Стрела сумтеше от миризмата на кръв, засъхнала по калдъръма под копитата му. Старите бесилки и стълбове за бой с пръчки все още бяха там, издигнати за удоволствие на тълпите, наред с други приспособления, чието предназначение нямах желание да разбера. Онези в новия Кралски кръг несъмнено щяха да са още по-изобретателни в жестокостта си. Пришпорих жребеца и ги подминах с ледени тръпки и молитва към Еда да ме предпази от тях.

После във въздуха потръпна някакво усещане, уви се около мислите ми и ги промени. За миг си помислих, че Уил се пресяга към мен и се опитва да ме подлуди. Но мислените ми стени бяха непокътнати, пък и след взрива на Искрен се съмнявах, че Уил или който и да е друг скоро ще е в състояние да използва Умението. Не. Това бе нещо по-страшно. Идваше от по-дълбок, по-първичен източник, коварен като отровена бистра вода. Усещането се вля в мен — омраза, болка и глад, сплетени в ужасен копнеж за свобода и мъст. Това събуди в мен всичко, което бях изпитал в тъмницата на Славен.

Идваше от клетките покрай кръга. Оттам се носеше непоносима смрад, воня на загноили рани, урина и развалено месо. И дори това зловоние не можеше да се сравнява с адското Осезание, което се излъчваше от тях. Там държаха обезумелите зверове, които трябваше да разкъсват хвърляните им от Славен престъпници и претопени. Имаше един мечок със здрав намордник, въпреки решетките, зад които го държаха. Видях две големи котки, каквито никога не бях срещал, с изпочупени зъби и изтъркани нокти, които въпреки болките упорито продължаваха да се опитват да прегризат металните пръчки. Имаше и огромен черен бик с дълги рога, целия покрит със стрелички с панделки, забити в инфектирани рани, от които се стичаше гной. Мъката на животните ме оглушаваше, молеше за спасение, ала нямаше нужда да спирам, за да видя тежките вериги и катинарите на клетките. Ако имах шперц, може би щях да се опитам да ги пусна на свобода. Ако имах месо или овес, може би щях да спра мъките им с отрова. Ала нямах нито едното, нито другото и нямах и никакво време. Затова минах покрай тях. Вълната на лудостта и страданието им ме обливаше и ме давеше.

Дръпнах юздите. Не можех да ги оставя така. Ала натоварената с Умение заповед „Ела при мен“ ме теглеше. Не можех да не й се подчиня. Пришпорих Стрела и се отдалечих от тях, като записах на сметката на Славен още един дълг, който някой ден щях да уредя.

Изгревът ни завари в предградията на Трейдфорд. Изобщо не бях предполагал, че градът е толкова голям. Стигнахме до бавен поток, който се вливаше в реката. Спрях Стрела, скочих на земята и го заведох до брега. Оставих го да пие, после известно време повървяхме и отново му дадох да пие. Мислите ми препускаха. Навярно ни търсеха по пътищата, които водеха на юг, и очакваха да се запътя обратно към Бък. Вече имах голяма преднина и стига да продължавах да се движа, може би щях да се измъкна. Спомних си за скрития си вързоп, който никога нямаше да прибера. Бях изгубил зимните си дрехи, одеялото и плаща си. Внезапно се зачудих дали Славен ще обвини Хендс, че съм откраднал коня му. Пред очите ми постоянно изплуваше изражението му преди да избяга. Радвах се, че съм устоял на изкушението да потърся Моли. Достатъчно тежко ми бе да видя ужаса и отвращението на лицето на приятел. Не исках да ги видя и в нейните очи. Отново си спомних тъпата агония на зверовете, която ми разкриваше моето Осезание. Тези мисли отстъпиха мястото си на раздразнението, че опитът ми да убия Славен се е провалил. Дали щяха да открият отровите по дрехите му, или все пак щях да нанеса удара си, макар и отдалеч? И през цялото време в мен отекваше заповедта на Искрен. „Ела при мен“, беше казал той и аз продължавах да чувам думите му. Част от мен настояваше да не си губя времето в празни мисли и пиене на вода, а просто да се метна на коня и да отида при Искрен, защото нали той имаше нужда от мен, нали ми бе заповядал.

И все пак се наведох да пия вода и тъкмо докато бях приклекнал на брега на потока, забелязах, че не съм мъртъв.

Намокрих ръкава на жълтата си риза и предпазливо отлепих окървавения плат. Раната, която сам си бях нанесъл, беше плитка, просто дълга драскотина. Болеше ме, но не изглеждаше отровена. Спомних си, че през нощта бях убил двама души и поне веднъж бях избърсал ножа си. Когато се бях порязал, по острието навярно бяха останали съвсем слаби следи от отровата.

Надеждата внезапно засия в мен като изгряващо слънце. Щяха да търсят труп край пътищата или отровен човек, криещ се някъде в града, прекалено безсилен, за да язди. Всички от котерията ме бяха видели да се отравям и сигурно бяха усетили абсолютната ми вяра в неминуемата ми смърт. Дали щяха да убедят Славен, че умирам? Не можех да разчитам на това, но можех да се надявам. Скочих на коня и го пришпорих. Минахме покрай ферми, ниви и овощни градини. Покрай фермери с каруци, каращи реколтата си в града. Яздех с ръка, притисната към гърдите, и гледах право напред. Бе въпрос само на време преди някой да се сети да разпита хората, идващи в града. Трябваше да изиграя ролята си.

Накрая стигнахме до пасища, по които бяха пръснати овце и харагари. Малко след пладне направих онова, което знаех, че трябва да направя. Слязох от Стрела край един обрасъл с храсталаци поток, оставих коня да се напие и обърнах главата му към Трейдфорд.

— Върни се в конюшнята — казах му и след като той не помръдна, го плеснах по хълбока. — Хайде, върни се при Хендс. Кажи на всички, че съм умрял. — Мислено му показах яслите му, пълни с овес, който знаех, че обича. — Хайде, Стрела. Върви.

Той изпръхтя, но тръгна. Веднъж спря и погледна назад, като очакваше, че ще го повикам и ще го хвана.

— Върви — извиках му аз и тропнах с крак. Това го сепна и жребецът препусна, като отмяташе глава. Изобщо не бе уморен. Когато се върнеше в конюшнята, навярно щяха да повярват, че съм мъртъв. И може би щяха да изгубят повече време в търсене на трупа ми, вместо да ме преследват. Тропотът на копитата заглъхна. Зачудих се дали някога отново ще имам възможност да яздя толкова хубаво животно. Не ми се струваше вероятно.

„Ела при мен.“ Заповедта продължаваше да кънти в ума ми.

— Идвам, идвам — измърморих под нос. — След като хвана нещо за ядене и поспя. Но идвам. — Тръгнах край потока. Предстоеше ми дълъг и уморителен път, а имах само дрехите на гърба си.