Тронът

4Крайречният път

Събудих се, когато Нощни очи докосна бузата ми със студения си нос. Дори тогава не се сепнах, а внезапно разбрах къде се намирам. Главата ми се пръскаше, чувствах лицето си изтръпнало. Когато се надигнах и седнах на пода, празната бутилка бъзово вино се изтърколи настрани.

„Спиш прекалено дълбоко. Болен ли си?“

„Не. Просто глупав.“

„Преди не съм забелязвал това да те кара да спиш дълбоко.“

Той отново ме смушка с муцуна и аз го отблъснах. Стиснах клепачи за миг, после отворих очи. Не ми помогна. Хвърлих няколко съчки върху жарта от снощния огън.

— Сутрин ли е — сънено попитах на глас.

„Светлината тъкмо започва да се променя. Трябва да отидем при зайчите дупки.“

„Ти върви. Аз не съм гладен.“

„Добре.“ — Нощни очи се отдалечи към вратата, после спря.

„Мисля, че сънят на закрито не ти се отразява добре.“ И изчезна като сивкава сянка. Бавно се отпуснах по гръб и затворих очи. Щях да поспя още съвсем мъничко.

Когато отново се събудих, през отворената врата струяха снопове слънчеви лъчи. Бързата проверка с Осезанието ми показа един нахранен вълк, дремещ под шарената сянка между два големи корена на стар дъб. Нощни очи нямаше какво да прави в такива ясни слънчеви дни. Този път бях съгласен с него, но се насилих да си върна вчерашната решимост. Започнах да разтребвам. После ми хрумна, че може би никога вече няма да видя тази хижа. Въпреки това навикът ме накара да доизмета. Изгребах пепелта от огнището и донесох наръч съчки. Ако някой минеше оттук и имаше нужда от подслон, щеше да завари всичко както трябва. Събрах изсъхналите си дрехи и наредих на масата всичко, което щях да взема със себе си. Оказа се смешно малко, ако човек мислеше за онова, което съм притежавал. Но аз щях да го нося на гърба си и ми се струваше предостатъчно. Слязох при потока да утоля жаждата си и да се измия, преди да се опитам да опаковам багажа си.

На връщане се запитах дали Нощни очи ще негодува, че ще пътуваме през деня. Кой знае как бях изпуснал втория си панталон на прага. Наведох се и го вдигнах, влязох и го хвърлих на масата. И внезапно разбрах, че не съм сам.

Панталонът на пода трябваше да ме предупреди, ала бях станал невнимателен. Отдавна не ме бе заплашвало нищо. Бях започнал изцяло да разчитам на Осезанието. Претопените не можеха да се усетят така. Нито Осезанието, нито Умението щяха да са ми от полза срещу тях. Бяха двама. Младежи, при това неотдавна претопени, ако се съдеше по вида им. Дрехите им бяха почти невредими и въпреки че бяха мръсни, това не беше набитата в кожата мръсотия и сплъстената коса, които бях започнал да свързвам с претопените.

Обикновено се бях сражавал срещу претопени през зимата, когато лишенията ги бяха отслабвали. Едно от задълженията ми като убиец на крал Умен бе да прочиствам от тях района около Бъкип. Не успяхме да открием каква магия правят на народа ни алените кораби, отнемайки ги от семействата им, за да ги върнат след няколко часа като безчувствени зверове. Знаехме само, че единственият лек е милостивата смърт. Претопените бяха най-страшният ужас, който ни бяха донесли пиратите. Те пращаха срещу нас собствената ни кръв и плът дълго след като корабите им си бяха заминали. Кое бе по-лошо: да се изправиш срещу брат си и да знаеш, че е готов на кражба, убийство и изнасилване, стига да получи каквото иска? Или да извадиш ножа си и да го убиеш?

Бях прекъснал двамата, докато ровеха из вещите ми. Тъпчеха се със сушено месо, като внимателно се следяха един друг. Макар че ходеха на групи, претопените не изпитваха абсолютно никаква вярност към никого. Може би присъствието на други хора беше просто навик. Бях ги виждал свирепо да се нахвърлят един върху друг заради някаква плячка или когато огладнеят. Но сега насочиха погледите си към мен. Заковах се на място. За миг никой не помръдна.

Те имаха храната и всичките ми вещи. Нямаха причина да ме нападат, стига да не ги предизвикам. Заотстъпвах към вратата, като се движех бавно и предпазливо. Все едно че съм срещнал мечка, която разкъсва жертвата си. Като внимавах да не гледам право към тях, аз напуснах територията им. Почти бях стигнал до прага, когато единият вдигна мръсната си ръка и ме посочи.

— Сънува много шумно! — Гневно заяви той. Двамата захвърлиха плячката си и се втурнаха напред.

Обърнах се и побягнах. И се блъснах в трети, който тъкмо влизаше. Беше облякъл втората ми риза. Ръцете му ме стиснаха почти инстинктивно. Не се поколебах. Извадих ножа си и два пъти го забих в корема му. Мъжът изрева от болка и се преви. Проврях се покрай него и изскочих навън.

„Братко!“ Потърсих го и разбрах, че Нощни очи идва, но беше прекалено далеч, горе на билото. Някой силно ме удари отзад и ме събори. Претърколих се и закрещях от ужас. Внезапно в мен се събудиха всички мъчителни спомени от тъмницата на Славен. Паниката ме връхлетя като бързо действаща отрова. Отново потънах в кошмара. Бях прекалено ужасен, за да се движа. Сърцето ми блъскаше в гърдите, не можех да си поема дъх, ръцете ми бяха изтръпнали, не знаех дали все още държа ножа. Нечия ръка ме стисна за гърлото. Отчаяно замахнах с единствената мисъл да избегна това докосване. Спаси ме другият — с яростен ритник, който улучи в ребрата на онзи отгоре ми. Чух го да охка и го отхвърлих от себе си. Претърколих се, скочих и побягнах.

Толкова се страхувах, че не можех да мисля. Чух, че единият ме настига, и ми се стори, че долавям стъпките на другия след него. Ала вече познавах тези хълмове и пасища не по-зле от моя вълк. Поведох ги нагоре по стръмния склон зад хижата и преди да стигнат до хребета смених посоката. Последната силна зимна буря беше повалила един могъщ дъб, като бе издигнала стена от пръст с преплетените му корени и бе изскубнала заедно с него няколко по-малки дървета. Къпините бяха покрили падналия гигант почти изцяло. Метнах се на тревата до него, проврях се през най-големите трънаци в мрака под дънера на дъба и се притиснах към земята.

Чувах гневните им викове, докато ме търсеха. В паниката си бях вдигнал и психическите си стени. „Сънува много шумно“ — бе ме обвинил единият. Е, Сенч и Искрен бяха подозирали, че Умението привлича претопените. Може би изострените емоции, които изискваше то, и насочването им навън докосваше нещо в тях и им напомняше за изгубеното.

И ги караше да нападат всеки, който все още може да чувства, така ли? Може би.

„Братко?“

Гласът на Нощни очи беше някак странно приглушен или на много голямо разстояние. Открих му се съвсем мъничко.

„Добре съм. Къде си?“

„Тук. — Чух шумолене и изведнъж го видях да се провира към мен. Той ме докосна по бузата с нос. — Ранен ли си?“

„Не. Избягах.“

„Умно“ — отбеляза Нощни очи и усетих, че говори сериозно.

Но също усещах, че е изненадан. Никога не ме бе виждал да бягам от претопени. Винаги се бях сражавал с тях и той беше заставал рамо до рамо с мен. Е, тогава обикновено бях добре въоръжен и сит, а те бяха изгладнели и страдаха от студа. Трима срещу един, когато имаш само нож, не ти дава голям шанс, дори да знаеш, че на помощ идва вълк. В това нямаше нищо страхливо. Всеки щеше да постъпи така. Няколко пъти си повторих тази мисъл.

„Всичко е наред — успокои ме той. И прибави: — Не искаш ли да излезеш?“

„След малко. Когато си отидат.“

„Отдавна вече ги няма — отвърна Нощни очи. — Тръгнаха си докато слънцето още беше високо.“

„Просто искам да съм сигурен.“

„Аз съм сигурен. Видях ги да си отиват. Проследих ги. Излез, малки братко.“

Позволих му да ме убеди. Когато се измъкнах навън, видях, че слънцето почти залязва. Колко часа бях останал под дървото, с притъпени сетива, като охлюв в черупката си? Изтупах пръстта от доскоро чистите си дрехи. По тях имаше и кръв, кръвта на младежа, с когото се бях сблъскал на прага. Пак трябваше да ги пера. За миг се замислих дали да не донеса вода и да я стопля. И изведнъж разбрах, че повече не мога да вляза в хижата и отново да попадна в капан.

И все пак малкото ми вещи бяха вътре. Или там, където ги бяха оставили претопените.

До изгрева на луната събрах смелост да се приближа до хижата. Беше пълнолуние и се виждаше цялата ливада. Известно време стоях приклекнал на хребета, взирах се надолу и търсех движещи се сенки. Някой лежеше във високата трева край вратата на хижата. Дълго го наблюдавах.

„Той е мъртъв. Използвай носа си“ — посъветва ме Нощни очи.

Трябваше да е онзи, когото бях наръгал. Въпреки това внимателно го заобиколих в мрака, като че ли беше ранена мечка. Ала скоро усетих сладникавата смрад на нещо мъртво, цял ден стояло на слънце. Той лежеше по очи в тревата. Не го преобърнах.

Надникнах през прозореца и няколко минути се взирах в тъмната стая.

„Вътре няма никого“ — нетърпеливо ми напомни Нощни очи.

„Сигурен ли си?“

„Също толкова, колкото, че имам вълчи нос, а не безполезно парче месо между очите. Братко…“

Той не довърши мисълта, но усещах безмълвната му тревога за мен. Почти я споделях. Част от мен знаеше, че няма от какво да се боя, че претопените са взели каквото им трябва и са си отишли. В същото време не можех да забравя тежестта на мъжа отгоре ми. Бях прикован на земята като върху каменния под на тъмница и ме биеха с юмруци и ритници, а аз не бях в състояние да се съпротивлявам. Чудех се как ще живея с този спомен.

Накрая обаче се осмелих да вляза в хижата. Дори се насилих да запаля свещ. С треперещи ръце събрах каквото ми бяха оставили и го завързах в плаща си. Отворената врата зад мен зееше като заплашителна черна дупка, през която всеки момент можеха да влязат. Но ако я затворех, можех да попадна в клопка. Не ме успокояваше дори това, че Нощни очи стои на пост навън.

Бяха взели само онова, от което имаха непосредствена полза. Претопените не мислеха за бъдещето. Бяха изяли или разхвърляли цялото сушено месо. Не исках да взимам нищо, до което са се докосвали. Бяха отворили писарското ми сандъче, но след като бяха установили, че вътре няма нищо за ядене, бяха изгубили интерес към него. От дрехите ми бяха взели само една риза и нямах намерение да си я прибера. И без това я бях надупчил с ножа си. Събрах каквото бе останало и тръгнах. Пресякох ливадата и се изкачих на билото на хълма, откъдето се разкриваше гледка във всички посоки.

— Готов ли си — попитах Нощни очи.

„На лов ли отиваме?“

„Не. Заминаваме. — Поколебах се. — Много ли си гладен?“

„Малко. Толкова ли бързаш да се махнеш оттук?“

Нямаше нужда да си го помислям.

— Да. Бързам.

„Тогава не се безпокой. Можем едновременно да пътуваме и да ловуваме.“

Кимнах и вдигнах поглед към нощното небе. Открих Земеделеца и се ориентирах по него.

— Натам — казах и посочих отсрещния склон. Вълкът не отговори, просто се изправи и решително затича напред. Последвах го с наострен слух. Всичките ми сетива търсеха движение в нощта. Вървях безшумно и нищо не ни следеше. Нищо друго, освен страха ми.

Нощното пътуване ни стана обичай. Бях възнамерявал да пътуваме денем и нощем да спим. Ала след онзи първи преход по животинските пътеки след Нощни очи реших, че така е по-добре. И без това нощем нямаше да мога да спя. През първите няколко дни едва заспивах и по светло. Намирах място, от което можех да наблюдавам околността и където никой нямаше да ни види. Свивах се на кълбо и затварях очи, измъчван от остротата на собствените си сетива. Всеки звук, всеки мирис ме караха да се сепвам и не можех да се отпусна, докато не станех и не се уверях, че няма опасност. След време дори Нощни очи се оплака от нервността ми. Когато накрая успявах да заспя, от време на време продължавах да се будя, целият облян в пот и разтреперан. Дневното безсъние превръщаше нощите ми в ад, докато тичах по петите на Нощни очи.

И все пак тези безсънни часове и другите, през които с пръскаща се от болка глава тичах след вълка, не бяха изгубени напразно. Тогава подхранвах омразата си към Славен и неговата котерия. Наточих я като бръснач. Ето в какво ме беше превърнал. Не стигаше, че ми бе отнел живота и любимата, не стигаше, че трябваше да избягвам близките си, не стигаше, че целият бях в белези и от време на време изпадах в пристъпи на тремор. Не. Той ме бе превърнал в този разтреперан страхлив заек. Нямах смелост дори да си спомня всичко, което ми беше причинил, ала знаех, че когато настъпи моментът, тези спомени ще изплуват и ще ме лишат от всичко човешко. Спомените, които не можех да призова денем, се таяха като откъси от звуци, цветове и усещания, които ме измъчваха нощем. Допирът на бузата ми до студения камък, лепкав от собствената ми кръв. Проблясъкът, придружаващ забилия се в слепоочието ми юмрук. Гърлените звуци, дюдюкането и сумтенето на зяпачите, докато пребиват някого. Това бяха зъбците, които разкъсваха опитите ми да спя. Разтреперан и с парещи очи, аз лежах буден до вълка и мислех за Славен. Някога бях вярвал, че любовта ми ще ме преведе през огън и вода. Славен ми я беше отнел. Сега омразата ми бе също толкова силна.

Ловувахме по пътя. Решението ми винаги да готвя месото скоро се оказа неосъществимо. Рядко успявах да наклада огън — само ако откриех закътано долче, в което да не привлечем вниманието. Но не си позволих да се превърна в нещо по-долно и от животно. Поддържах чистотата си и се грижех за дрехите си, доколкото позволяваше суровият ни живот.

Планът ми за пътуването беше прост. Щяхме да продължим по суша до река Бък. Крайречният път стигаше до Турлейк. По него пътуваха много хора и вълкът едва ли щеше да остане незабелязан, ала оттам щеше да е най-бързо. От Турлейк оставаше малко до Трейдфорд. В Трейдфорд щях да убия Славен.

И толкова. Отказвах да мисля как ще изпълня намеренията си. Отказвах да се безпокоя за всичко, което не знаех. Просто щях да вървя напред, докато не постигна целите си. Бях се научил на това от живота си като вълк.

Познавах крайбрежието от онова лято, през което бях гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, но не бях навлизал във вътрешността на херцогство Бък. Наистина, веднъж го бях пресякъл на път за Планините, за да присъствам на годежа на Кетрикен — участвах в брачната процесия, на кон и обезпечен с провизии. Ала сега пътувах сам и пеш. И имах време да мисля за онова, което виждам. Минавахме и през диви райони, но и много земи преди бяха били използвани като летни пасища за стадата овце, кози и крави. От време на време виждахме ливади, обрасли с висока до кръста трева, натъквахме се на пастирски хижи, студени и пусти от миналата есен. Стадата, които срещахме, бяха малки и изобщо не можеха да се сравняват с онези, които си спомнях от други години. По време на предишното си идване тук бях видял много повече свинари и гъсарки. Когато наближихме река Бък, пресякохме житни ниви, много по-скромни по размери от някогашните. Голяма част от обработваемите площи изобщо не бяха разорани.

Струваше ми се нелогично. Бях станал свидетел на същото по крайбрежието, където пиратите постоянно унищожаваха стадата и посевите. През последните години всичко, което не плячкосаха и не опожариха алените кораби, беше събрано като данъци за бойните кораби и ратниците, въпреки че те почти не защитаваха местното население. Ала бях смятал, че земите нагоре по реката, извън обсега на пиратите, са в по-добро състояние. Това ме обезсърчи.

Скоро излязохме на пътя край река Бък. Имаше много по-малко движение, отколкото преди, и по водата, и по сушата. Хората бяха груби и недружелюбни. Веднъж се отбих в една ферма и помолих за студена вода от кладенеца им. Позволиха ми, но никой не повика зъбещите се кучета и когато напълних меха си, жената ми каза, че е най-добре да хващам пътя. Същото отношение срещах навсякъде.

И колкото по-навътре навлизах, толкова по-лошо ставаше. Пътниците, които срещахме, не бяха търговци с каруци, пълни със стока, нито земеделци, каращи продукцията си на пазара. А дрипави семейства, често събрали всичките си вещи в една-две ръчни колички. Очите на възрастните бяха сурови и враждебни, а тези на децата — измъчени и кухи. Скоро се отказах от всяка надежда да си намеря работа по този път. Онези, които все още имаха домове и ферми, ревниво ги бранеха. В дворовете лаеха кучета и нощем работниците на нивите пазеха младите посеви от крадци. Минахме покрай няколко „просяшки градове“ — груби колиби и парцаливи шатри. Нощем в тях пламтяха буйни огньове и възрастни с ледени очи стояха на пост с тояги и пики. Денем децата седяха край пътя и просеха от пътниците. Помислих си, че разбирам защо търговските фургони се охраняват толкова бдително. Вървяхме по пътя няколко нощи, безшумно минавайки през многобройни селца, преди да стигнем до някакъв град. Изгревът ни свари в покрайнините му. Когато ни настигнаха неколцина подранили търговци с количка, натоварена с кокошки в кафези, разбрахме, че е време да се скрием от поглед. Решихме да прекараме деня на едно малко хълмче, откъдето можехме да наблюдаваме крайречния град. След като не успях да заспя, седнах и се загледах в движението по пътя. На градския кей бяха завързани малки и големи лодки. От време на време вятърът довяваше виковете на докерите, които разтоварваха корабите. Веднъж чух откъс от песен. За своя изненада открих, че човешката компания ме привлича. Оставих Нощни очи да спи и отидох до потока в подножието на хълма. Заех се да изпера ризата и панталона си.

„Трябва да заобиколим това място. Ако идеш там, ще се опитат да те убият“ — предупреди ме Нощни очи. Той клечеше на брега на потока до мен и ме гледаше как се мия, докато вечерта ограбваше светлината от небето. Ризата и панталонът ми бяха почти сухи. Бях се опитал да му обясня защо искам да ме почака, докато отида до градския хан.

„Защо им е да ме убиват?“

„Ние сме странници, навлезли в тяхната ловна територия. Защо да не се опитат да ни убият?“

„Хората не са такива“ — търпеливо отвърнах аз.

„Имаш право. Сигурно просто ще те затворят в клетка и ще те набият.“

„Няма“ — твърдо възразих аз, за да прикрия собствения си страх, че някой може да ме познае.

„Вече са го правили — не отстъпваше Нощни очи. — И с двама ни. При това собствената ти глутница.“

Не можех да го отрека. Затова обещах: „Много ще внимавам. Няма да се бавя. Искам само да ги послушам как приказват, да видя какво става.“

„Какво ни интересува какво става с тях? Виж какво става с нас: нито ловуваме, нито спим, нито пътуваме. Те не са от нашата глутница.“

„Това може да ни подскаже какво да очакваме по-нататък. Ще разбера дали пътищата са оживени и дали някъде има работа за ден-два, за да изкарам малко пари. Такива неща.“

„Можем просто да продължим напред и сами да проверим“ — упорито отбеляза Нощни очи.

Навлякох ризата и панталона върху мократа си кожа. Сресах назад косата си с пръсти и изстисках водата от нея. Навикът ме накара да я завържа на воинска опашка. После замислено прехапах устни. Бях възнамерявал да се представя като странстващ писар. Развързах опашката и я разпуснах. Косата стигна почти до раменете ми. Малко дълга за коса на писар. Повечето се подстригваха късо и бръснеха челата си, така че перчемите да не падат в очите им, докато работят. Е, с моята неподстригана брада и рошава коса можех да мина за писар, който дълго е бил безработен. Лоша препоръка за способностите ми, но като се имаха предвид обстоятелствата, не можех да направя нищо повече.

Поизпънах ризата си, за да си придам по-представителен вид. Пристегнах колана си, проверих дали ножът ми е в ножницата и подхвърлих жалката си кесия в ръка. Кремъкът тежеше повече от монетите. Вътре бяха четирите сребърника от Бърич. Преди няколко месеца не ми се струваха много пари. Сега те бяха единствените ми средства и бях решен да ги харча само в краен случай. Цялото ми богатство се изчерпваше с обецата от Бърич и иглата от Умен. Инстинктивно вдигнах ръка към ухото си. Колкото и да бе досадна по време на лов в гъст шубрак, докосването до обецата винаги ме успокояваше. Също като иглата, забодена на ризата ми.

Иглата я нямаше.

Съблякох си ризата. Методично накладох слаб огън, развързах вързопа си и го прерових, не само веднъж, а два пъти. Макар че почти със сигурност знаех къде е иглата. Инкрустираният в среброто малък червен рубин беше на яката на риза, носена от мъртвец, проснат край прага на пастирската хижа. Въпреки увереността си, не исках да го призная. И през цялото време Нощни очи колебливо обикаляше в кръг около огъня и тихо виеше от раздразнение заради тревогата, която усещаше, ала не разбираше.

— Шшт — ядосано му казах аз и насилих ума си да премисли събитията, като че ли щях да докладвам на Умен.

Последният ми спомен от иглата беше от нощта, когато бях прогонил Бърич и Сенч. Бях я свалил от яката си, за да им я покажа, и после бях продължил да я гледам. След това отново я бях забол на ризата си. Оттогава не си спомнях да съм я докосвал. Не си спомнях да съм я свалял, когато прах ризата. Струваше ми се, че щях да съм се убол, ако все още е била там. Но обикновено я забивах в някой шев, за да не падне. Нямах представа дали съм я изгубил по време на лов с вълка, или още е на ризата, която носеше мъртвецът. Може да бе останала на масата и някой от претопените да я беше взел, докато ровеха из вещите ми.

„Това бе само една игла“ — напомних си аз. С мъчителен копнеж ми се прииска изведнъж да я видя забита в подплатата на плаща ми или паднала в обувката ми. В изблик на обнадежденост отново потърсих в двете обувки. Нямаше я. Само една игла, парче обработен метал и лъскаво камъче. Символът, даден ми от крал Умен, когато ме беше обявил за свой, когато бе създал връзка помежду ни, вместо кръвната, която никога нямаше да може законно да бъде призната. Само една игла — и всичко, което ми беше останало от моя крал и дядо. Нощни очи отново зави и изпитах желание да му се озъбя. Трябва да го знаеше, ала въпреки това се приближи, побутна лакътя ми с нос и зарови голямата си сива глава под мишницата ми. Прегърнах го. Той неочаквано повдигна нос и болезнено удари муцуна в брадичката ми. Прегърнах го по-силно и той потърка гърлото си в лицето ми. Жест на абсолютно доверие, вълк към вълк, това оголване на гуша пред зъбите на другия. След малко въздъхнах и болката от загубата се притъпи.

„Просто нещо от вчера, нали — колебливо попита Нощни очи. — Нещо, което вече го няма? Нали не е трън в лапата ти или болка в корема?“

„Просто нещо от вчера“ — трябваше да се съглася аз. Игла, дадена на момче, което вече не съществуваше, от мъж, който бе умрял. „Може да е за добро“ — казах си. Едно нещо по-малко, което ме свързваше с Фицрицарин Осезателя. Разроших козината на тила на Нощни очи и го почесах зад ушите. Той клекна до мен и ме побутна, за да продължа да го чеша. Подчиних се. Може би трябваше да сваля обецата от Бърич и да я скрия в кесията си. Ала знаех, че няма да го направя. Това щеше да е единствената връзка, която щях да пренеса в новия си живот.

— Остави ме да се изправя — казах на вълка и той неохотно престана да се обляга на мен. Методично събрах вещите си, завързах вързопа и угасих огъня.

— Тук ли да се върна, или да те чакам от отсрещната страна на града?

„От отсрещната страна ли?“

„Ако заобиколиш града и се върнеш при реката, пак ще стигнеш до пътя — поясних аз. — Там ли ще се чакаме?“

„Добре. Колкото по-малко време прекараме близо до тази човешка бърлога, толкова по-добре.“

„Значи се уговорихме. Ще те открия там преди зазоряване.“

„По-вероятно е аз да те открия, запушен нос такъв. И коремът ми ще е пълен.“

Трябваше да призная, че има право.

„Пази се от кучета“ — предупредих го, докато потъваше в храсталаците.

„А ти се пази от хора“ — отвърна Нощни очи и сетивата ми го изгубиха, освен Осезанието.

Метнах вързопа на рамо и се спуснах на пътя. Вече цареше пълен мрак. Бях имал намерение да вляза в града преди залез-слънце, да се отбия в някоя кръчма на раздумка и чаша бира и после да продължа. Бях искал да мина през пазарния площад и да послушам разговорите на търговците. Вместо това влязох в един почти заспал град. Пазарът пустееше, освен няколкото кучета, които душеха празните сергии за останки. Запътих се към реката. Там щях да открия достатъчно ханове и кръчми, за да обслужват речната търговия. Тук-там из града пламтяха факли, ала повечето светлина по улиците идваше от зле затворените капаци на прозорците. Грубо павираните улици не бяха поддържани. На няколко пъти едва не се препънах в дълбоки дупки. Спрях един градски стражник преди той да е имал възможност да ме спре и го помолих да ми препоръча някой крайречен хан. „Везните“, каза ми стражникът, било подходящо място за пътници и се намирал на лесно място. После строго ме предупреди, че просията била забранена и че джебчиите имали късмет, ако се разминели само с бой. Благодарих му за предупрежденията и продължих по пътя си.

Наистина бързо открих „Везните“. Светлината струеше от отворената врата и две момичета пееха весела песен. Сърцето ми се ободри и без колебание влязох вътре. Озовах се в просторно помещение с яки кирпичени стени, тежки греди и нисък таван. Миришеше на месо, дим и крайречни жители. В огнището се въртеше апетитен шиш, но в тази лятна вечер хората се бяха събрали в по-прохладния край на стаята. Двете певици бяха качили столове върху една маса и пееха заедно. Един сивокос мъж с арфа, очевидно член на трупата, се потеше на друга маса и опъваше нова струна на инструмента си. Музикант и пътуващи певици, навярно семейна трупа. Известно време ги послушах как пеят и си спомних последния път, когато бях слушал музика в Бъкип. Усетих се, че съм ги зяпнал, едва когато едното момиче крадешком сръга с лакът другото и едва забележимо посочи с очи към мен. Второто се облещи и отвърна на погледа ми. Изчервих се и се извърнах.

Застанах в края на тълпата зрители и когато песента свърши, се включих в аплодисментите. Мъжът с арфата вече беше готов и подхвана по-нежна мелодия с постоянния ритъм на корабни весла. Момичетата седнаха на ръба на масата, опрели гръб в гръб. Дългите им черни коси се преплитаха. Хората насядаха по столовете, някои се оттеглиха по масите край стената. Загледах се в пръстите на мъжа по струните и се удивих на бързината му. След малко до мен се приближи румено момче и ме попита какво ще поръчам. Само халба пиво, отвърнах аз, и момчето скоро ми я донесе, наред с шепа петачета, останали от моя сребърник. Намерих си маса недалеч от певиците и седнах с надеждата, че някой ще е достатъчно любопитен, за да се настани при мен. Ала освен няколко бегли погледа от очевидно редовни посетители, никой не се интересуваше от странници. Песента свърши и певиците си заговориха нещо. По-голямата ме стрелна с поглед и ми даде да разбера, че пак съм ги зяпнал. Сведох очи към масата.

По средата на халбата осъзнах, че съм отвикнал от пиво, особено на празен стомах. Махнах на момчето и поисках вечеря. То ми донесе парче месо, току-що отрязано от шиша, със задушени зеленчуци, залети с бульон. Още една халба, и повечето ми петачета свършиха. Когато смръщих вежди, момчето се изненада.

— Тук е два пъти по-евтино, отколкото в „Моряшкия възел“, господине — възмутено ми каза то. — И месото е овнешко, а не от някоя пукнясала стара коза.

Опитах се да изгладя нещата.

— Е, с един сребърник не можеш да купиш същото като едно време.

— Може и да е тъй, обаче аз не съм виновен — нахакано отвърна хлапакът и се върна в кухнята.

— Е, ето че сребърникът ми се стопи по-бързо, отколкото очаквах — укорих се аз.

— Виж, това е песен, която всички знаем — отбеляза музикантът. Той седеше с гръб към масата си и явно ме наблюдаваше, докато двете певици обсъждаха някакъв проблем. Усмихнато му кимнах и когато забелязах, че очите му са мътносиви, отвърнах:

— Известно време ме нямаше. Всъщност доста дълго, около две години. Предния път, когато идвах насам, хановете и храната бяха по-евтини.

— Хм, същото може да се каже за всяко място в Шестте херцогства, поне по крайбрежието. Хората казват, че новите данъци били по-чести и от новолуние. — Той се озърна наоколо, сякаш можеше да вижда, и аз предположих, че не е ослепял много отдавна. — Говорят също, че половината отивали за храната на фароуските ратници, дето ги събирали.

— Джош! — Скара му се едната певица и той усмихнато се обърна към нея.

— В момента наблизо няма нито един, Мила. Носът ми може да подуши фароуски ратник от сто крачки.

— А можеш ли да подушиш с кого разговаряш — кисело попита тя. Мила бе по-възрастната от двете, навярно на моите години.

— С един момък, чийто късмет малко нещо му е изневерил. А не някой тлъст фароуски ратник, дошъл да събира данъци. Освен това разбрах, че не може да е от бирниците на Ясен, още в момента, в който започна да мрънка заради цената на вечерята. Кога се е чуло и видяло някой от тях да плаща в хан или кръчма?

Намръщих се. Когато Умен седеше на трона, ратниците и бирниците му не взимаха нищо, без да си платят. Очевидно лорд Ясен не спазваше това правило, поне в Бък. Но това ми напомни за собствените ми обноски.

— Може ли да ти предложа още една халба, арфисте Джош? И за спътничките ти?

— Каква е тая работа — попита старецът, като се усмихна и повдигна вежди. — Ядосваш се, че си похарчил цял сребърник, за да си напълниш корема, обаче с радост ще дадеш още един, за да ни напълниш халбите, така ли?

— Срам за господаря, който слуша песните на менестрела и оставя гърлото му сухо от пеенето — на свой ред се усмихнах аз.

Момичетата се спогледаха зад гърба на Джош и Мила весело ме попита:

— И кога за последен път си бил господар, младежо?

— Това е само поговорка — след кратко колебание неловко отвърнах аз. — Но не съжалявам за похарчената монета за песните, които чух, особено ако с тях науча и някоя и друга новина. Пътувам на север по крайречния път. Случайно да идвате оттам?

— Не, и ние пътуваме в същата посока — обади се по-младото момиче. Беше на около четиринадесет и имаше поразително сини очи. Видях, че Мила й дава знак да замълчи. Тя представи тримата.

— Както чу, добри ми господине, това е Джош Арфиста, а аз съм Мила. Това е братовчедка ми Благозвучие. А ти си?…

Две грешки в един кратък разговор. Първо, бях говорил така, като че ли още живея в Бъкип и те са пътуващи менестрели, и второ, не бях решил под какво име да се представям. Затършувах в паметта си и след малко изтърсих:

— Коб. — Потръпнах и се зачудих защо съм избрал името на човек, когото бях убил.

— Е… ъъъ… Коб — запъна се Мила точно както бях направил аз, преди да изрека името, — може и да знаем нещо ново. И с радост ще изпием по халба пиво, независимо дали напоследък си господар. Кого се надяваш, че не сме срещнали да те търси по пътя?

— Моля? — Тихо попитах аз и вдигнах празната си халба, за да дам знак на момчето.

— Той е избягал чирак, татко — уверено каза Мила на баща си. — Носи писарско сандъче, но косата му е пораснала и няма капчица мастило по пръстите. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — О, я стига… ъъъ… Коб, аз съм пътуваща певица. Когато не пеем, търсим всевъзможни случки за песните си. Не можеш да очакваш, че няма да забележим такова нещо.

— Не съм избягал чирак — тихо възразих аз, ала нямах готова лъжа, с която да подкрепя изявлението си. Сенч щеше да ме удари през ръцете заради тази грешка!

— Не ни интересува какъв си, момко — успокои ме Джош. — Във всеки случай не сме чували нито един разгневен писар да търси изчезналия си чирак. Напоследък повечето ще са доволни, ако чираците им избягат… една уста за хранене по-малко в тия тежки времена.

— Пък и търпеливият учител рядко чупи носа и обезобразява лицето на чирака си — съчувствено отбеляза Благозвучие. — Така че няма защо да се обвиняваш, че си избягал.

Момчето най-после се появи и те се смилиха над празната ми кесия, като си поръчаха само по халба пиво. Първо Джош, а после и момичетата дойдоха на моята маса. Момчето трябва да бе подобрило отношението си към мен заради любезността ми към менестрелите, защото когато донесе халбите им, напълни и моята, без да ми взима пари. Отбелязах си на тръгване да му оставя един петак.

— Е, какви са новините оттам, откъдето идвате — започнах аз.

— Нали самият ти идваш оттам — язвително отвърна Мила.

— Не, госпожице, всъщност идвам от вътрешността на страната. Бях на гости на едни познати пастири — импровизирах аз. Поведението на Мила започваше да ме дразни.

— „Госпожице“ — тихо каза тя на Благозвучие и извъртя очи към тавана. Братовчедка й се изкиска. Джош не им обърна внимание.

— Напоследък и на юг е почти същото като на север, само че още по-зле — рече ми той. — Тежки времена, особено за земеделците. Зърното за храна отива за данъци, зърното за посев отива за децата. На нивите отиват само жалки остатъци, а никой не жъне повече, като сее по-малко. Същото се отнася за стадата. И няма признаци данъците да намалеят. Даже неукото гъсарче знае, че това носи глад. Край морето е най-зле. Когато излиза за риба, човек не знае какво ще завари у дома си. Земеделците засяват нивите си и знаят, че няма да има достатъчно и за данъците, и за семейството. И че ще остане по-малко от половината, ако се появят алените кораби. Има една песничка за земеделец, който казва на бирника, че алените кораби вече свършили работата вместо него.

— Само че разумните менестрели не я пеят — рязко му напомни Мила.

— Алените кораби опустошават и бъкското крайбрежие — тихо отвърнах аз.

Джош горчиво се засмя.

— Бък, Беърнс, Рипон или Шоукс… Съмнявам се, че алените кораби ги е грижа къде свършва едно херцогство и започва друго. Щом го мие морето, те го плячкосват.

— Ами нашите кораби — попитах аз.

— Ония, дето пиратите ни ги отнеха, са си наред. Другите, дето останаха да ни бранят, хм, все едно комар да ухапе слон.

— Никой ли не защитава Бък — попитах аз и долових отчаянието в собствения си глас.

— Само господарката на Бъкип. Едни казват, че само викала и се карала, но други знаят, че никога не принуждава някой да направи нещо, което самата тя не е правила. — Джош Арфиста говореше така, като че ли го знаеше от личен опит.

Озадачих се, ала не исках да проявявам невежеството си.

— Например?

— Ами например вече не носи накити. Разпродаде ги и с парите плаща на патрулните кораби. Продаде собствените си наследствени земи и събра наемници за стражевите кули. Говори се, че продала огърлицата, подарена й от принц Рицарин — рубините на баба му — на самия крал Славен, за да купи жито и дървен материал за възстановяването на бъкските села.

— Търпение — промълвих аз. Веднъж бях видял тези рубини, много отдавна, когато бяхме започнали да се опознаваме. Тя ги бе смятала за прекалено ценни, за да ги носи, ала ми ги беше показала и ми бе обещала някой ден да ги носи жена ми. Много отдавна. Извърнах глава и се помъчих да овладея лицето си.

— Къде си спал през последната година… ъъъ… Коб, че не знаеш нищо за това — саркастично попита Мила.

— Нямаше ме — тихо казах аз. Отново се обърнах към масата и успях да срещна погледа й. Надявах се лицето ми да не ме издаде.

Тя вирна брадичка и ми се усмихна.

— Къде — весело повтори момичето.

Изобщо не ми харесваше.

— Живях сам в гората — отвърнах накрая.

— Защо? — Докато ме разпитваше, не преставаше да се усмихва. Бях убеден, че знае колко неловко ме кара да се чувствам.

— Явно защото така съм искал. — Все едно че го бе казал Бърич. Едва не се озърнах през рамо.

Мила се нацупи, но Джош Арфиста тропна с халбата си по масата. Не каза нищо и само я стрелна със слепите си очи, ала тя веднага замълча. Отпусна длани на ръба на масата като сгълчано дете и за миг си помислих, че се е примирила, докато не ме погледна изпод миглите си. Очите й срещнаха моите и тя дръзко ми се усмихна. Извърнах се, напълно озадачен. Нямах представа защо се заяжда. Погледнах към Благозвучие, само за да открия, че се е зачервила от сподавен смях. Забих очи в ръцете си и усетих, че съм се изчервил.

— Има ли нещо ново за Бъкип — опитах се да подновя разговора аз.

Джош Арфиста мрачно се засмя.

— Все същата нищета. Историите не са се променили, други са само имената на селата и градовете. А, има една новина. Говори се, че крал Славен щял да беси Пъпчивия.

Тъкмо отпивах от халбата си. Задавих се.

— Какво?

— Глупава шега — заяви Мила. — Крал Славен наредил да разгласят, че щял да награди с една жълтица всеки, който му предаде някакъв сипаничав мъж, или сребърник — за информация къде се намира.

— Сипаничав мъж ли? Само толкова ли? — Предпазливо попитах аз.

— Казват, че бил мършав, побелял и понякога се преобличал като жена. — Джош весело се подсмихна, без да подозира, че думите му смразяват вътрешностите ми. — И престъплението му било държавна измяна. Носи се слух, че кралят го обвинявал за изчезването на Кетрикен и нейното неродено дете. Някои казват, че той бил просто смахнат старец, който твърдял, че бил съветник на Умен и че като такъв бил писал на Крайбрежните херцози, за да ги подкани да проявят смелост, защото Искрен щял да се завърне и детето му щяло да наследи трона на Пророците. Но има и други слухове, според които крал Славен се надявал да обеси Пъпчивия и с това да сложи край на всички нещастия в Шестте херцогства. — Той отново се засмя. Насилих се да се усмихна и закимах като идиот.

Сенч. Славен беше надушил следите на Сенч. Какво още знаеше, освен че е сипаничав? Явно го бе свързал с лейди Дайми. Зачудих се къде е сега Сенч и дали е добре. Внезапно отчаяно ми се прииска да знам плановете му, онзи замисъл, от който ме беше изключил. Сърцето ми се сви и представата ми за действията ми се промени. Дали го бях отблъснал от себе си, за да го защитя от своите намерения, или го бях изоставил точно когато имаше нужда от своя чирак?

— Още ли си тук, Коб? Усещам те, но мястото ти до масата е съвсем тихо.

— А, тук съм, арфисте Джош! — Опитах се да вложа малко живец в думите си. — Просто размишлявам над това, което ми каза.

— Ако се съди по изражението му, чуди се кой сипаничав старец може да продаде на крал Славен — язвително подметна Мила. Изведнъж осъзнах, че тя възприема постоянното си задяване като флирт. Реших, че достатъчно съм се радвал на човешка компания. Бях изгубил навик да общувам с хора.

Беше по-добре да ме помислят за странен и невъзпитан, отколкото да възбудя любопитството им.

— Е, благодаря ви за песните и разговора — колкото може по-любезно казах аз и извадих един петак, за да го пъхна под халбата си за момчето. — Трябва да продължа пътя си.

— Но навън е пълен мрак — изненадано възрази Благозвучие. Тя остави чашата си и погледна Мила, на чието лице се изписа смаяно изражение.

— И е студено, госпожице — весело отбелязах аз. — Предпочитам да пътувам нощем. Луната е почти пълна и крайречният път е достатъчно осветен.

— Не се ли страхуваш от претопените — ужасено попита Джош Арфиста.

Сега бе мой ред да се изненадам.

— Толкова навътре в сушата?

— А бе ти наистина си живял в гората — възкликна Мила. — Те върлуват по всички пътища. Някои пътници си наемат охрана, стрелци и ратници. Други като нас се движат на групи, когато могат, и то само денем.

— Патрулите не могат ли поне да пазят пътищата — удивих се аз.

— Патрулите ли? — Презрително изсумтя Мила. — По-скоро ще видиш претопени, отколкото фароуски ратници. Претопените не ги закачат, затова и те не закачат претопените.

— Ами тогава защо патрулират — гневно попитах аз.

— Търсят контрабандисти — изпревари дъщеря си Джош. — Или поне се преструват. Неведнъж се е случвало да спрат някой честен пътник и да претърсят вещите му. И каквото си харесат, обявяват го за контрабанда или заявяват, че било откраднато от най-близкия град. Лорд Ясен комай не им плаща колкото си мислят, че заслужават, затова грабят каквото могат.

— Ами принц… крал Славен, той нищо ли не прави? — И титлата, и въпросът ме задавиха.

— Е, ако отиваш чак в Трейдфорд, можеш сам да му се оплачеш — саркастично отвърна Мила. — Сигурна съм, че ще те изслуша, защото вече не разполага с десетки куриери. — Тя замълча и се замисли. — Макар да съм чувала, че ако някой претопен стигне чак до границата, той знаел как да се справи с него.

Призля ми. За крал Умен винаги бе било въпрос на гордост в Бък да няма опасност от разбойници, стига да се движиш по главните пътища. Новината, че онези, които трябваше да пазят кралските пътища, също са разбойници, беше като кама, забита в сърцето ми. Не стигаше, че Славен си бе присвоил трона и беше опразнил Бъкип. Дори не се преструваше, че управлява мъдро. Вцепенено се зачудих дали не наказва цялото херцогство за мрачното му посрещане на престола. Всъщност бях убеден, че е така.

— Е, боя се, че въпреки претопените и фароуските ратници трябва да продължа пътя си — казах аз. Допих пивото си и оставих халбата.

— Защо не почакаш поне до сутринта, момко? Така ще можем да продължим заедно — неочаквано рече Джош. — Дните не са прекалено горещи за път, защото от реката винаги духа вятър. Пък и напоследък четирима е по-безопасно от трима.

— Много благодаря за любезното предложение… — започнах аз, но Джош ме прекъсна.

— Не ми благодари, защото не ти отправям предложение, а молба. Аз съм сляп или почти сляп. Няма как да не си забелязал. Забелязал си също, че спътничките ми са хубави момичета, макар че като чувам как се заяжда с теб Мила, предполагам, че повече се усмихваш на Благозвучие, отколкото на нея.

— Татко! — Възмути се Мила, ала Джош не й обърна внимание.

— Не ти предлагам нашата защита, а те моля да ни помогнеш. Ние не сме богати, нямаме пари да наемем охрана. И все пак се налага да пътуваме, независимо от претопените.

Мътните очи на Джош безпогрешно срещнаха моите. Мила намусено се извърна, докато Благозвучие открито ме наблюдаваше с умолително изражение. Претопените. Прикован на земята. Връхлитащи юмруци. Сведох поглед към масата и откровено отвърнах:

— Не съм много по битките.

— Ти поне виждаш накъде замахваш — упорстваше старецът. — И със сигурност ще ги видиш преди мен. Слушай, ти пътуваш в същата посока като нас. Чак толкова ли ще те затрудни да вървиш денем вместо нощем?

— Не го моли, татко! — Сгълча го Мила.

— Предпочитам да моля него да пътува с нас, отколкото да умолявам претопените да ви пуснат невредими! — Строго отвърна той. После отново се обърна към мен и прибави: — Преди две седмици се натъкнахме на неколцина претопени. Момичетата имаха здравия разум да си плюят на петите, когато им извиках да бягат. Но те ни взеха храната, повредиха арфата ми и…

— И го пребиха — тихо каза Мила. — И затова с Благозвучие си дадохме дума, че другия път няма да бягаме, колкото и да са. Не и ако това означава да изоставим татко. — Подигравателните нотки бяха изчезнали от гласа й. Разбирах, че говори сериозно.

„Ще се забавя — с въздишка предадох на Нощни очи. — Чакай ме, оглеждай се за мен и незабелязано ме последвай.“

— Ще дойда с вас. — Не твърдя, че го казах с радост. — Макар че не съм много по битките.

— Като че ли не си личи по лицето ти — отбеляза Мила. Гласът й отново бе ироничен, ала едва ли знаеше колко дълбоко ме нараняват думите й.

— Мога да ти платя само с благодарността си, Коб. — Джош протегна ръка и аз стиснах десницата му в древния символ за сключена сделка. Той облекчено се усмихна. — Ами тогава приеми благодарността ми и сподели с нас онова, което ни се предлага като на менестрели. Нямаме достатъчно пари за стая, но ханджията ни позволи да пренощуваме в обора. Не е като едно време, когато менестрелът получаваше стая и храна за песните си. Но оборът поне има врата да ни пази от нощта. И ханджията е с добро сърце — няма да се сърди, че ще спиш тук, ако му кажеш, че пътуваш с нас като охрана.

— От много нощи не съм спал на закрито — опитах се да проявя любезност аз. Сърцето ми се беше свило в студената яма на стомаха ми.

„В какво се забъркваш?“ — зачуди се Нощни очи. Аз също.