Тронът

39Драконът на Искрен

Според мен Кетрикен не бе приемала мисълта, че Искрен трябва да умре, за да съживи дракона, до момента, в който той не я целуна за сбогом. Направи го извънредно внимателно, широко разперил ръце настрани, за да не я докосне, и наклонил глава така, че сребристите петна по лицето му да не се допрат до нейното. Въпреки това целувката беше нежна, жадна и дълга. После кралят й прошепна нещо. Кетрикен мигом притисна длани към корема си.

— Откъде знаеш? — Попита го тя и по бузите й потекоха сълзи.

— Зная — твърдо отвърна Искрен. — И затова първата ми задача ще е да те върна в Джаампе. Този път нищо не бива да те заплашва.

— Мястото ми е в замъка Бъкип — възрази Кетрикен.

Помислих си, че Искрен ще спори. Но той каза:

— Права си. Така е. И тъкмо там ще те отнеса. Сбогом, моя любов.

Тя не отговори. Стоеше и неразбиращо го гледаше как се отдалечава от нея.

След всички тези дни, през които се бяхме стремили към този миг, краят ни се стори припрян и хаотичен. Кетъл сковано крачеше край дракона. Старицата разсеяно се бе сбогувала с нас. Дишаше тежко, сякаш беше тичала. Час по час докосваше статуята и нежно я галеше с длан, изпод която оставаха ярки багри и бавно помръкваха.

Искрен не бързаше толкова със сбогуването. Той се обърна към Славея.

— Грижи се за моята кралица. Пей й песните си и не позволявай на никого да се усъмни, че детето, което носи, е мое. Натоварвам те с тази истина.

— Ще дам всичко от себе си, ваше величество — сериозно отвърна Славея, отиде и застана до Кетрикен. Щеше да придружава кралицата върху широкия гръб на дракона. Певицата постоянно бършеше длани в предницата на туниката си и проверяваше дали раницата с арфата е добре наместена на гърба й. Видях, че нервно ми се усмихва. Никой от нас не се нуждаеше от повече думи на прощаване.

Бяхме спорили за моето решение да остана.

— Войските на Славен с всеки момент се приближават — отново ми напомни Искрен.

— Тогава трябва да побързате, за да не съм в тази каменоломна, когато пристигнат — казах аз.

Той се намръщи.

— Ако ги видя на пътя, ще се погрижа да не стигнат дотук — предложи ми кралят.

— Не поемайте рискове с нейно величество.

Бях използвал Нощни очи като повод да остана. Той нямаше желание да лети на дракон. Нямаше да го изоставя. Сигурен съм, че Искрен знаеше истинските причини. Смятах, че не бива да се връщам в Бък. Вече бях накарал Славея да ми обещае, че няма да споменава за мен в песните си. Не беше лесно да изтръгна такова обещание от един менестрел. Ала настоях. Не исках нито Бърич, нито Моли да узнаят, че съм жив.

— В това отношение, скъпи приятелю, ти беше Жертва — тихо ми бе казала Кетрикен. Не можеше да ми отправи по-голяма похвала. Знаех, че няма да промълви нито дума за мен.

Най-трудно беше с шута. Всички настоявахме да замине с кралицата и Славея. Той упорито отказваше.

— Белия пророк ще остане при Катализатора — бяха единствените му думи. Лично аз смятах, че шутът по-скоро ще остане при девойката върху дракона. Той се бе вманиачил по нея и това ме плашеше. Трябваше да се махне преди войските на Славен да пристигнат в каменоломната. Бях му го казал и той беше кимнал, но някак разсеяно. Не се съмнявах, че има свои планове. Нямах обаче време да споря с него.

Дойде моментът, в който вече нямаше причини Искрен да се бави. Не си бяхме казали почти нищо, но не знаех за какво друго има да говорим. Всичко, което се беше случило, ми се струваше неизбежно. Когато поглеждах назад, виждах, че пророчествата на шута отдавна са ни пратили в тази посока. Никой не бе виновен. Никой не беше невинен.

Искрен ми кимна и тръгна към дракона. После ненадейно спря, разкопча изтъркания си колан, обърна се и ми каза:

— Вземи меча ми. На мен няма да ми трябва. А ти, изглежда, си изгубил онзи, който ти подарих. — Искрен за миг спря, изтегли меча от ножницата и прокара сребърната си ръка по острието. То заблестя под дланта му. — Щеше да е несправедливо към умението на Ход да ти го дам с нащърбено острие, Фиц. Грижи се за него по-добре от мен. — Кралят прибра меча в ножницата и ми го подаде. — И се грижи по-добре за себе си от мен. Нали знаеш, аз наистина те обичах. Въпреки всичко, което ти причиних, наистина те обичах.

В първия момент не ми хрумна никакъв отговор. После, докато той поставяше ръцете си върху челото на дракона, му казах: „Нито за миг не съм се съмнявал. Нито за миг не съм се съмнявал, че те обичам“.

Никога няма да забравя неговата последна усмивка през рамо. Погледът му за сетен път се отправи към неговата кралица. Искрен решително притисна длани към издяланата глава на дракона. И до края не откъсна очи от Кетрикен. Усетих дъха на кожата на кралицата, спомних си вкуса на устните й върху моите, гладката топлота на голите й рамене. После смътният спомен се стопи заедно с Искрен и Кетъл. За моето Осезание и Умение те изчезнаха толкова напълно, като че ли бяха претопени. За миг видях празното тяло на Искрен, после той се вля в дракона. Кетъл беше стояла облегната на рамото на статуята. Тя изчезна по-бързо от краля и покри люспите със зеленикав и сребрист блясък. Багрите обляха създанието и го наситиха. Никой не дишаше, освен Нощни очи, който тихо виеше. Под лятното слънце се възцари пълна неподвижност. От гърлото на Кетрикен се изтръгна едно-единствено задавено ридание.

И тогава, като внезапен вихър, гигантското люспесто тяло пое въздух в дробовете си. Когато се отвориха, очите му бяха черни и блестящи, очи на Пророк, и разбрах, че от тях гледа Искрен. Той вдигна огромната си глава и проточи змийската си шия. Протегна се като котка, разкърши плещи и разпери пръсти. Когато сви крака, ноктите му оставиха дълбоки бразди в черния камък. Като платно, уловило вятъра, грамадните му криле се разпериха. Той ги размаха като ястреб, оправящ перушината си, и отново ги прилепи към тялото си. След това удари с опашка и вдигна във въздуха прах и пясък.

Драконът Искрен пристъпи напред и се поклони пред своята кралица. Тя безстрашно се приближи до него и постави ръка върху лъскавото му синьо рамо. Люспите му бяха гладки и тя се подхлъзна, докато се катереше по гърба му, за да седне на шията му. Славея ме погледна, едновременно ужасено и смаяно, и последва кралицата. Седна зад Кетрикен и отново провери дали раницата й с арфата си е на мястото.

Кетрикен ни махна за сбогом и извика нещо, ала думите се изгубиха в плясъка на разперените криле на дракона. Той ги размаха три пъти, сякаш за да свикне с тях. Скален прах и пясък брулеха лицето ми. Нощни очи се притисна към крака ми. Драконът приклекна, широките му тюркоазеносини криле се размахаха и той внезапно подскочи. Видях, че Славея отчаяно се вкопчва в Кетрикен. Четири размахвания на крилете го отнесоха до средата на каменоломната. Той се издигна и описа кръг над околните хълмове. Обърна се да погледне към пътя на Умението, после крилете му ритмично продължиха да го издигат все по-нависоко. Коремът му беше синкавобял като на гущер. Примижах, за да го видя на фона на лятното небе. След миг драконът изчезна като синьо-сребриста стрела и полетя към Бък. Останах да се взирам след него дълго след като се бе скрил от поглед.

Накрая въздъхнах. Целият треперех. Избърсах очи с ръкав и се обърнах към шута. Но шута го нямаше.

— Нощни очи! Къде е шутът?

„И двамата знаем къде е. Няма нужда да крещиш.“

Знаех, че е прав. Тичешком се спуснах по каменната рампа и се отдалечих от пустия подиум.

— Шуте? — Извиках, когато стигнах при шатрата. Дори спрях да надникна вътре с мисълта, че може да събира багажа, който трябваше да вземем. Не зная защо си позволих толкова глупава надежда.

Когато стигнах при девойката върху дракона, Нощни очи вече беше там, търпеливо чакаше и гледаше нагоре към шута. Предчувствието ми за опасност отслабна. Шутът седеше с провесени крака на ръба на подиума, облегнал глава на крака на дракона. Платформата беше покрита с новоотцепени парчета камък. Приближих се. Очите му бяха вдигнати към небето, изражението му бе замечтано. На фона на тъмнозелената кожа на дракона шутът вече не изглеждаше бял, а бледозлатист. Копринената му коса имаше кафеникав оттенък. Той ме погледна с топазените си очи и съвсем бавно поклати глава, ала не проговори, докато не се опрях на подиума.

— Надявах се. Не можех да не се надявам. Но днес видях какво трябва да вложа в дракона, за да полети. — Шутът отново поклати глава, този път по-решително. — Аз не притежавам Умението, за да му помогна. Даже да ме погълне целия, няма да е достатъчно.

Не отговорих, че това ми е известно. Дори не казах, че още отначало съм го подозирал. Най-после бях научил нещо от Славея Сладкопойна. Известно време просто мълчах. После казах:

— С Нощни очи ще отидем да доведем две джепи. Когато се върна, трябва бързо да съберем багажа и да тръгнем. Не забелязах Искрен да преследва някого. Може би това означава, че войските на Славен все още са далеч. Но не искам да рискувам.

Той дълбоко си пое дъх.

— Разумно решение. Време е шутът да е разумен. Когато се върнеш, ще ти помогна да съберем багажа.

Тогава разбрах, че все още стискам Искреновия меч в ръка. Свалих простото си оръжие и го смених с меча, който Ход бе направила за краля. Той странно тежеше на хълбока ми. Подадох другия на шута.

— Искаш ли го?

Той ме погледна озадачено.

— За какво? Аз съм шут, не убиец.

Оставих го да се сбогува. Докато излизахме от каменоломната на път за гората, където пасяха джепите, вълкът вдигна муцуна и подуши въздуха.

„От Карод е останала само воня.“

— Навярно би трябвало да го погреба — по-скоро на себе си, отколкото на него казах аз.

„Защо да заравяш месо, което вече е разложено?“ — озадачено заяви Нощни очи.

Открих джепите на една поляна. Избрах водещото животно и още едно, но докато ги отвеждах, другите ни последваха. Трябваше да го очаквам. Бях се надявал да останат тук и да подивеят. Не ми допадаше идеята да се влача с шест джепи по петите чак до Джаампе. Докато минавахме покрай черния стълб и влизахме в каменоломната обаче, ми хрумна нова мисъл.

Нямаше нужда да се връщам в Джаампе.

„Дивечът тук е изобилен.“

„Трябва да мислим и за шута, не само за себе си.“

„Няма да го оставя гладен!“

„А когато дойде зимата?“

„Когато дойде зимата… Нападат го!“

Нощни очи се стрелна покрай мен, снишил сивия си гръб към земята, разперил пръсти по черния камък на каменоломната. Пуснах джепите и затичах след него. Вълчият му нос усещаше човешка миризма. След миг той вече беше познал Бърл.

Бърл сигурно се бе приближил съвсем безшумно, тъй като шутът винаги беше нащрек. Може би се бе унесъл в мисли за статуята. Така или иначе, Бърл вече беше нанесъл първия удар. Кръв се стичаше по ръката на шута и капеше от пръстите му. Той бе оставил червени петна по целия дракон, докато се беше катерил по него. Сега бе стъпил върху раменете на девойката и с една ръка се държеше за раззинатата челюст на чудовището. В другата стискаше ножа си.

Бърл беше на подиума и се опитваше да се качи на дракона, за да докосне шута с ръка и да проникне в него с Умението си. Гладките люспи на чудовището му пречеха. Той пак извади меча си и замахна към краката на шута. Не улучи, ала оставаше малко и острието иззвъня в гърба на девойката. Шутът извика, сякаш бе ранен, и се опита да се покатери още по-високо. Видях, че пръстите му се хлъзгат по мокрия от собствената му кръв камък.

Бърл замахна пак, толкова силно, че с лекота можеше да отсече крака му. Ала безшумен като самата омраза, вълкът скочи на гърба му и Бърл се свлече на колене. Мечът му не улучи шута и изкънтя в лъскавата зелена кожа на чудовището. По камъка заиграха разноцветни вълни.

Стигнах до подиума точно когато Нощни очи захапваше Бърл между рамото и шията. Бърл изкрещя с изненадващо писклив глас, изпусна оръжието си и вдигна ръце, за да хване могъщите челюсти.

Няколко неща се случиха толкова бързо едно след друго, че изгубих представа за последователността на събитията. Усетих Уил зад себе си в същия момент, в който от гърлото на Бърл шурна алена струя. „За теб, братко! — каза вълкът на шута. — Тази плячка е за теб!“ Бърл се съпротивляваше, без да знае, че вече е мъртъв. Кръвта се стичаше по лъскавата кожа на дракона и се събираше на локвички във вдлъбнатините, които шутът бе издялал в опит да освободи краката и опашката му. И клокочеше и вдигаше пара, разяждайки камъка така, както горещата вода разяжда буца лед. Показаха се люспите и ноктите на задните крака, напомнящата на бич опашка. И когато Нощни очи най-после пусна безжизненото тяло на Бърл, драконът разпери криле.

Девойката се издигна в небето, както се беше опитвала да направи толкова отдавна. И понесе със себе си шута. Той се наведе напред и инстинктивно се вкопчи в гъвкавия й кръст. Зърнах непроницаемите очи и неподвижната уста на девойката. Може би очите й виждаха — не знам.

Виждах всички тези неща, но не защото стоях и гледах. Виждах ги с периферното си зрение и през очите на вълка. Собственият ми поглед беше насочен към Уил, който стискаше голия си меч и тичешком се приближаваше към мен. Извадих Искреновия меч от ножницата, отстъпих крачка назад и вдигнах стените си срещу него. Той ме познаваше добре. Първата вълна не се състоеше само от страх, но и от болка, приготвена специално за мен. Отново изпитах смайването от строшения ми нос, въпреки че по гърдите ми не потече гореща кръв, както някога. За миг можех само да поддържам стените си срещу тази унищожаваща болка. Мечът ми внезапно ми се стори като излят от олово и увисна в ръката ми.

Спаси ме смъртта на Бърл. В момента, в който Нощни очи пусна мъртвото му тяло, видях как тази смърт се нахвърля върху Уил. Ударът почти го накара да спре. Нямаше го последния член на неговата котерия. Усетих как Уил рязко се смалява. Не само защото Умението на Бърл вече не подхранваше неговото, а от облялата го вълна от мъка. Открих в ума си образа на разлагащия се труп на Карод и за всеки случай го запратих срещу Уил. Той се олюля.

— Ти изгуби, Уил! — извиках. — Драконът на Искрен вече полетя. И в момента е на път за Бък. Неговата кралица е на гърба му и носи в себе си наследника му. Законният крал ще си върне трона и короната, ще прочисти бреговете си от алените кораби и ще пропъди войските на Славен от Планините. Каквото и да направиш тук, ти си победен. Аз победих.

Нощни очи с ръмжене застана до мен.

Лицето на Уил се преобрази. От неговите очи ме погледна Славен. Той не бе трогнат от смъртта на Бърл, както нямаше да се трогне и от тази на Уил. Не усетих скръб, само гняв, че силата му е отслабнала.

— В такъв случай — с гласа на Уил каза той — не ми остава друга цел, освен да те убия, копелдако. — Славен ми се усмихна: усмивка на човек, който знае какво ще покажат заровете още преди да са престанали да се търкалят. За миг изпитах неувереност и страх и още по-здраво укрепих стените си.

— Наистина ли смяташ, че един едноок воин има шанс срещу моя меч и моя вълк, Славен? Или се готвиш да дадеш и неговия живот, както постъпи с останалите от котерията? — Попитах с надеждата да всея раздор между тях.

— Защо не — спокойно рече Славен. — Или си мислиш, че съм толкова глупав, колкото брат ми, та да се задоволя само с една котерия?

Блъсна ме вълна от Умение. Залитнах, после нападнах Уил. Бързо щях да го убия. Славен контролираше неговото Умение. Не го беше грижа какво му причинява това. Усещах, че изсмуква силата му. И докато влагах цялата си воля в атаката си срещу Уил, думите на Славен стигнаха до ума ми. Друга котерия?

Едноок или не, Уил бе бърз. Мечът му сякаш беше част от него. За миг съжалих, че съм се отказал от познатото си старо оръжие. После пропъдих тези мисли и се съсредоточих единствено върху това да пробия отбраната му. Вълкът бързо се плъзна покрай мен и се опита да нападне Славен откъм гърба на Уил.

— Три нови котерии — изхриптя противникът ми, докато отбиваше атаката ми. Парирах удара му и се опитах да избия меча от ръката му, но не успях.

— Млади и силни умели. Които ще изваят свои дракони. — Мощно замахване, чийто полъх усетих. — Дракони на мое разположение, верни само на мен. Дракони, с които ще сваля Искрен в кръв и люспи. — Той се завъртя и насочи меча си към Нощни очи. Вълкът отскочи. Хвърлих се напред, ала оръжието му светкавично посрещна моето. Биеше се с невероятна бързина. Поредното приложение на Умението? Или илюзия?

— После ще прочистят алените кораби. За мен. И ще отворят планинските проходи. Планините ще са мои. Ще стана герой. Тогава никой няма да ми се противопоставя. — Мечът му силно удари моя — разтърсване, което усетих в рамото си. Разтърсиха ме и думите му. В тях отекваха истина и решимост. Пропити с Умение, те се блъснаха в мен със страшната сила на безпомощността. — Аз ще овладея пътя на Умението. Древният град ще стане новата ми столица. Всичките ми умели ще се потопят в магията на реката.

Ново замахване към Нощни очи. Пролуката в отбраната му се затвори прекалено бързо за моя тежък меч. Имах чувството, че съм потънал до раменете във вода и се бия с човек, чието оръжие е леко като перце.

— Тъп копелдак! Наистина ли мислеше, че ме е грижа за една бременна уличница и за един дракон? Истинската ми цел беше самата каменоломна, която оставихте без никаква охрана. И от нея ще се издигнат десетки, не, стотици дракони!

Как можеше да сме били толкова глупави? Как можеше да не видим към какво всъщност се стреми Славен? Бяхме мислили за народа на Шестте херцогства, за фермерите и рибарите, които се нуждаеха от закрилата на своя крал. А Славен? Той бе мислил единствено за онова, което можеше да му донесе Умението. Знаех какви ще са следващите му думи още преди да ги изрече.

— В Бинград и Халкида ще коленичат пред мен. А на Външните острови ще треперят от моето име.

„Идват други! И над нас!“

Предупреждението на Нощни очи едва не ми коства живота. Защото в мига, в който погледнах нагоре, Уил ме атакува. Бързо се отдръпнах и се огледах. Откъм входа на каменоломната към нас тичаха десетина мъже с мечове. Движеха се не в крачка, а с едновременност, каквато не бе по възможностите на обикновени ратници. Котерия. Усетих Умението им, докато се приближаваха като ураган. Уил ненадейно прекрати нападението си. Оголил зъби, моят вълк с ръмжене се понесе срещу тях.

„Нощни очи! Спри! Не можеш да се биеш с дванайсет меча, размахвани от един ум!“

Уил небрежно прибра оръжието си в ножницата и извика на котерията:

— Не се занимавайте с тях. Нека ги довършат стрелците.

Трябваше ми само един поглед към стените на каменоломната, за да се уверя, че не блъфира. Ратници в златистокафяви униформи заемаха позиции. Разбирах каква е била целта им. Не да победят Искрен, а да завладеят каменоломната. Отново ме обзе срам и отчаяние. Вдигнах меча и нападнах Уил. Щях да убия поне него.

По камъка в краката ми се плъзна стрела, друга удари точно пред Нощни очи. Над каменоломната на запад от нас се разнесе вик. Девойката върху дракона прелетя ниско над мен. В зъбите на чудовището се гърчеше стрелец в златистокафява униформа. Драконът описа кръг, отново се спусна и грабна втори. Друг скочи в каменоломната, за да се спаси.

Всички се бяхме вцепенили. Уил се опомни по-бързо от мен.

— Стреляйте — извика на стрелците той с глас, в който отекваше Умение. — Убийте дракона!

Към създанието се понесе рояк от стрели. Някои паднаха много преди да достигнат целта си. Останалите бяха отклонени с едно-единствено могъщо размахване на крилете му. После драконът полетя право към Уил.

Той побягна. Славен го напусна поне за толкова време, колкото му трябваше, за да вземе това решение. Тичаше така, като че ли гонеше вълка, който почти беше стигнал до котерията. И в момента, в който разбраха, че Уил тича към тях, преследван от дракон, членовете на котерията също си плюха на петите. Усетих ликуването на Нощни очи, че дванадесет въоръжени с мечове мъже се страхуват да посрещнат атаката му. После драконът се стрелна ниско над нас и той се прилепи към земята.

Връхлетя ме не само силен вятър от крилете на чудовището, но и замайваща вълна от Умението, която прогони всички мисли от ума ми. Сякаш светът за миг бе потънал в абсолютен мрак и сетне отново беше изплувал на светло. Залитнах и не можах да си спомня нито защо тичам с гол меч в ръка, нито кого гоня. Усетил приближаването на дракона, Уил спря.

Създанието замахна с нокти към него, ала не улучи и нададе яростен писък. Издигна се и зави, за да го нападне отново. Няколко стрели отскочиха от кожата му, сякаш стрелците се бяха прицелили в черния камък на самата каменоломна. Шутът се наведе, за да се скрие от тях. Девойката върху дракона рязко промени посоката и чудовището прелетя над ратниците, грабна още един и го погълна.

Сянката му отново се плъзна над мен и отне още един миг от живота ми. Отворих очи и видях, че Уил го няма. После го зърнах да тича между каменните блокове като заек, бягащ от ястреб. Вече не забелязвах котерията, но изведнъж Нощни очи изскочи от сянката на една скала и затича до мен.

„О, братко. Онзи без мирис ловува майсторски! — възкликна той. — Разумно постъпихме, като го приехме в нашата глутница!“

„Уил е моя плячка!“ — заявих аз.

„Твоята плячка е и моя плячка — сериозно отбеляза вълкът. — И няма да е ничия плячка, ако не се разгърнем, за да го намерим.“

Имаше право. Пред нас се носеха викове и от време на време се мяркаха златистокафявите униформи на хора, притичващи между черните блокове. Ала повечето бързо бяха разбрали, че единственият начин да се спасят от дракона е да не се отдалечават от скалите.

„Тичат към стълба. Ако стигнем до място, откъдето да го виждаме, можем да го причакаме там.“

Това беше логично. Нямаше друг път за бягство. Все още чувах свистене на стрели, но повечето стрелци се бяха скрили в гората.

Двамата с Нощни очи се отказахме да търсим Уил и се запътихме към стълба. Нямаше как да не се възхитя на дисциплината на някои от стрелците на Славен — когато излизахме на открито за повече от няколко крачки, чувах вик: „Ето ги!“ и след секунди около нас се посипваха стрели.

Стигнахме до колоната навреме, за да видим, че двама от новата котерия на Славен тичат с протегнати напред ръце, за да потънат в тъмния стълб в мига, в който го докоснат. Избраха руната за каменния парк, ала може би само защото се намираше най-близо до убежището им. Ние останахме до един грамаден блок, който ни скриваше от стрелите.

„Дали вече е преминал?“

„Може би. Ще чакаме.“

Измина цяла вечност. Вече бях сигурен, че Уил ни е избягал. Драконът летеше над стените на каменоломната. Виковете на жертвите започнаха да оредяват. Стрелците се криеха в гората. За миг зърнах чудовището да се издига и да кръжи високо във въздуха. Зачудих се какво изпитва шутът на гърба му. Внезапно драконът сви криле и се понесе право към нас. В същия момент Уил изскочи от скривалището си и се втурна към колоната.

Двамата с Нощни очи се хвърлихме след него. Тичахме с всички сили, ала той беше по-бърз. В мига, в който протегнатите му напред пръсти почти докосваха стълба, вълкът направи последен скок. Лапите блъснаха Уил в гърба и той полетя с главата напред. Видях го как се стопява в стълба, предупредително извиках на Нощни очи и го сграбчих, за да го дръпна назад. В момента, в който зъбите му захапваха Уил, над нас плъзна сянката на дракона. Светът потъна в мрак.

Приказките са пълни с герои, които се борят с врагове в подземното царство. Има легенди и за такива, които доброволно влизат в неизвестността на мрака, за да спасят приятели или любими. В този безвременен миг аз имах съвсем ясен избор. Да хвана Уил и да го удуша. Или да притискам Нощни очи към себе си, за да не го дам на всички онези сили, които привличаха ума и тялото му. Всъщност нямах никакъв избор.

Озовахме се на прохладна сянка върху изпотъпкана трева. След мрака на преминаването отново дишахме и усещахме. И се страхувахме. Скочих и с удивление видях, че все още стискам меча на Искрен. Нощни очи се надигна, несигурно направи две крачки и падна. „Болен. Отровен. Целият свят се люлее.“

„Лежи и дишай.“ Приближих се до него и се огледах. Видях не само Уил, но и мнозина от новата котерия на Славен. Повечето все още дишаха тежко и когато ни видя, един извика уплашено. На заповедта на Уил се отзоваха и неколцина фароуски ратници — разгърнаха се, за да ни обкръжат.

„Трябва да се върнем през стълба. Това е единственият ни шанс.“

„Не мога. Ти върви.“ Нощни очи отпусна глава върху лапите си и затвори очи.

„Ние сме от една глутница!“ — строго му напомних аз и вдигнах Искреновия меч. Ето как щях да умра. Радвах се, че шутът не ми е казал. Навярно щях да се самоубия, за да не допусна това.

— Убийте го. Изгубихме достатъчно време с него. Убийте и вълка. И после ми намерете стрелец, който може да свали онзи от дракона. — Уил, с чието тяло продължаваше да се разпорежда Славен, ми обърна гръб. — Вие, Трета котерия. Казахте ми, че завършен дракон не може да бъде събуден и принуден да служи. Е, току-що видях да го прави един шут, който дори не е умел. Открийте как става. Започнете веднага. Нека копелдакът изпита своето Умение срещу мечове.

Вдигнах меча си. Нощни очи се изправи. Докато кръгът от войници се стягаше около нас, неговото виене на свят се сливаше с моя страх. Е, щом трябваше да умра сега, нямаше повече от какво да се страхувам. Може би щях да изпитам своето Умение срещу техните мечове. Презрително спуснах стените си. Умението беше река, която бушуваше около мен, река, която преливаше от бреговете си. Поех си дъх и с лекота се изпълних с нея. Още едно поемане на дъх, и прогоних физическата си умора и болки. Пресегнах се със сила към своя вълк. Нощни очи се отръска, настръхна и се озъби. Повече нямаше какво да чакаме. Хвърлихме се срещу нападателите си.

Нощни очи се превърна в топка от скорост, зъби и козина. Не се опитваше да хапе и да прегризва. Използваше тежестта си, за да събаря мъжете, да ги кара да се блъскат един в друг и когато може, да разкъсва сухожилията им. Беше ми трудно да внимавам да не го нараня.

Що се отнасяше до мен, аз въртях меча на Искрен с умение, каквото никога преди не бях знаел, че притежавам. Уроците на Ход най-после се бяха събрали в мен и ако такова нещо изобщо е възможно, духът на фехтовачката беше в меча й и тя ми пееше, докато го размахвах. Не можех да разкъсам кръга им, но и те не можеха да ми нанесат сериозни рани.

Ала ратниците бяха много. И прииждаха все нови и нови. Вклиняваха се между мен и Нощни очи и ни принуждаваха да отстъпваме. „Измъкни се от тях и бягай. Бягай. Спасявай се, братко.“

Вълкът побягна, после внезапно се затича обратно и се хвърли право в средата им. Хората на Славен безпомощно размахваха мечовете си в опит да го спрат. След миг той изчезна в гората.

Аз обаче знаех, че положението ни е безнадеждно. Даже да избиех всичките ни противници, включително Уил, Славен щеше да победи. Всъщност вече беше победил. И нима винаги не бях знаел, че ще успее? Нима още от самото начало не бях знаел, че Славен е предопределен да властва?

Направих неочаквана крачка напред, отсякох ръката на един от ратниците и замахнах към лицето на онзи до него. Докато двамата падаха, в кръга се отвори малка пролука. Съсредоточих Умението си и се вкопчих в коварната хватка на Уил. Усетих, че острие на меч забърсва лявото ми рамо и се завъртях, за да отбия удара на поредния си нападател. За миг оставих тялото си да мисли само и още по-здраво хванах Уил. Проникнах в съзнанието му и открих скрилия се там Славен. Уил не можеше да се освободи от него, дори да бе в състояние да се сети за това. А и ми се стори, че не е останало достатъчно от Уил, за да може да мисли. Той беше тяло, съсъд от плът и кръв, съдържащ Умение, което Славен да използва. Лишен от котерията, която му бе давала сила, Уил вече съвсем не беше толкова страшно оръжие. Нито пък ценно. Оръжие, което можеше да се използва и без угризения да се изхвърли като ненужно.

Не бях в състояние едновременно да се бия в две посоки. Без да изпускам ума на Уил, пропъдих мислите му от своите и се опитах да контролирам тялото си. В следващия момент ми нанесоха две рани — в левия прасец и на дясната ръка. Знаех, че няма да издържа. Не виждах Нощни очи. Поне той имаше шанс. „Бягай, Нощни очи. Всичко свърши.“

„Тепърва започва!“ — възрази ми той. Профуча през мен като гореща вълна. От някаква друга част на лагера чух вик с гласа на Уил. Някъде един осезателен вълк разкъсваше тялото му. Усетих, че Славен се опитва да освободи ума си от неговия. Стиснах го още по-здраво. „Остани и се бори, Славен!“

В хълбока ми се заби меч. Отскочих, блъснах се в някакъв камък и когато се опитах да се изправя, разбрах, че това е драконът на Риълдър — битката бе стигнала чак дотук. Обърнах се към нападателите си. Нощни очи и Уил все още се биеха — очевидно Славен беше научил нещо, докато бе измъчвал осезатели, защото не беше толкова уязвим за вълка, колкото щеше да е някога. Не можеше да нарани Нощни очи с Умението, ала можеше да го обвива в много пластове страх. Сърцето на вълка внезапно затуптя в ушите ми. Отново се отворих за Умението, изпълних се с него и направих нещо, каквото не бях опитвал никога. Пратих силата на Умението като Осезание на Нощни очи. „За теб, братко.“ Усетих, че вълкът блъска Уил и за миг се освобождава от него. Уил използва това време, за да избяга. Копнеех да тръгна след него, но зад себе си усетих раздвижване на Осезание в дракона на Риълдър. Събуждаше се. И беше гладен.

Внезапно запращяха клони и наоколо се посипаха листа. Надигна се страшен вихър и девойката върху дракона ненадейно кацна до стълба. Опашката на дракона помете близките ратници.

— Този — извика шутът и драконът захапа един от моите противници в ужасяващата си паст. Нещастникът изчезна във валмо дим и аз усетих, че Умението на съществото се разширява от погълнатия живот.

Зад мен внезапно се надигна клиновидна змийска глава. Сянката й плъзна отгоре ми и за миг потънах в мрак. После главата се стрелна напред, по-бърза от нападаща змия, и захапа най-близкия до нас ратник. Ревът на дракона почти ме оглуши.

„Братко?“

„Жив съм, Нощни очи.“

„И аз, братко.“

„И АЗ, БРАТКО. И СЪМ ГЛАДЕН!“

Осезателен глас на много голям хищник. Истинска Стара кръв. Силата му ме разтърси до мозъка на костите. Нощни очи имаше здравия разум да му отговори.

„Тогава се нахрани, големи братко. Направи нашата плячка своя. Заповядай.“

Драконът нямаше нужда от повече подканяне. Какъвто и да беше бил самият Риълдър, той бе вложил в своя дракон неутолим глад. От мъха и пръстта се измъкна крак с огромни нокти, размаха се опашка и повали едно дърво. Драконът се хвърли напред, за да погълне друг фароуски ратник.

„Кръв и Осезание! Това е нужно! Кръв и Осезание. Можем да събудим драконите.“

„Кръв и Осезание ли? В момента сме подгизнали и в двете.“

Той мигом ме разбра.

Насред кървавата схватка двамата с Нощни очи започнахме да играем една безумна игра. Нещо като състезание, чиято цел бе да събудим повече дракони. Състезание, което вълкът с лекота спечели. Той се хвърляше към поредния дракон, отръскваше кръв от козината си отгоре му и го молеше: „Събуди се, братко, и се нахрани. Донесли сме ти месо. — И когато от огромното тяло се вдигаше дим от вълча кръв и то се раздвижваше, Нощни очи му напомняше: — Ние сме от една глутница!“

Открих крал Мъдрост. Негов беше драконът с еленовите рога и той се надигна от сън с вика: „Бък! За Бъкип! Еда и Ел, колко съм гладен!“

„Край бъкското крайбрежие е пълно с алени кораби, милорд. Те само очакват вашите зъби“ — казах му аз. Въпреки думите му, в него не бе останало почти нищо човешко. Камък и души се бяха слели, за да се превърнат в истински дракони. Разбирахме се помежду си като хищници. Те и преди бяха ловували като глутница и добре си го спомняха. В повечето от другите дракони нямаше абсолютно нищо човешко. Те бяха създадени от Праотци, не от хора, и не разбираха нищо друго, освен че сме братя и сме им донесли месо. Онези, които бяха дело на котерии, имаха смътни спомени за Бък и Пророците. Ала не това ги обвързваше с мен, а обещанието ми да им осигуря храна.

Накрая събудихме всички дракони. Зад мен, там, където бяха лагерували ратниците на Славен, се носеха виковете на преследвани мъже и ревът на дракони, биещи се не за месо, а за живот. Чудовищата поваляха цели дървета и опашките им отсичаха храстите като коса — житни класове. Бях спрял да си поема дъх, отпуснал една ръка върху коляното си, а в другата продължавах да стискам Искреновия меч. Дишах тежко, гърлото ми бе пресъхнало. Болката започваше да прониква през Умението, което бях наложил на тялото си. От пръстите ми се стичаше кръв. Тъй като нямаше дракон, на който да я дам, избърсах длан в елека си.

— Фиц?

Обърнах се и видях, че шутът тича към мен. Той ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Ти си жив! Слава на всички богове! Тя лети като самия вятър и знае къде да те открие. Някак си усети тази битка, въпреки огромното разстояние. — Той замълча, за да си поеме дъх, и прибави: — Гладът й е ненаситен. Фиц, трябва да дойдеш с мен. Веднага. Плячката им свършва. Трябва да я яхнем заедно и да ги отведем на място, където могат да се нахранят, иначе не зная какво ще направят.

Нощни очи дойде при нас. „Това е голяма и много гладна глутница. Ще трябва много дивеч, за да се нахранят.“

„Ще отидем ли на лов с драконите?“

Вълкът се поколеба. „На гърба на един от тях ли? По въздуха?“

„Те така ловуват.“

„Вълците не ловуват така. Но ако трябва да ме оставиш, ще те разбера.“

„Няма да те оставя, братко. Няма да те оставя.“

Струва ми се, че шутът усети нещо от мислите ни, защото заклати глава още преди да му кажа:

— Трябва да ги заведеш. При Искрен в Бък. Те ще те слушат, защото си от една глутница с нас. Разбират го.

— Не мога, Фиц. Аз не съм създаден за такива кръвопролития! Не съм дошъл за това отнемане на живот. Никога не съм го виждал, нито насън, нито съм чел за него в някой свитък. Страх ме е, че може да насоча времето не накъдето трябва.

— Не. Трябва. Усещам го. Аз съм Катализатора и съм дошъл да променя всичко. Пророците стават воини, драконите ловуват като вълци. — Не можех да позная собствения си глас. Нямах представа откъде намирам такива думи. Взрях се в невярващите очи на шута. — Трябва. Върви.

— Фиц, аз…

Драконът с девойката на гърба тежко се приближи към нас. Вървеше като могъщ глиган или огромен бик. Зелените му люспи сияеха като смарагди на слънчевите лъчи. Момичето на гърба му бе поразително хубаво въпреки невиждащите си очи. Драконът изплези език. „Още?“

— Побързай — помолих го аз.

Шутът почти конвулсивно ме прегърна и ме смая, когато ме целуна по устата. После се обърна и се затича към дракона с девойката. Тя се наведе и му подаде ръка. Изражението й не се промени. То просто бе част от дракона.

— При мен — извика шутът на драконите, които вече се събираха около нас, и ми се усмихна.

„Следвайте Онзи без мирис! — заповяда им Нощни очи. — Той е велик ловец и ще ви заведе при много месо. Слушайте го, защото е от една глутница с нас.“

Драконът с девойката подскочи, разпери криле и се издигна над земята. Шутът се вкопчи в момичето и вдигна ръка за сбогом. Така го видях за последен път. Другите го последваха с писъци на хищни птици. Полетя дори крилатият глиган, колкото и тромаво да се носеше в небето. Плясъкът на крилете им беше толкова силен, че трябваше да запуша уши. Нощни очи се прилепи към земята до мен. Люлееха се дървета, чупеха се клони. За известно време небето се изпълни със сияйни чудовища — зелени, червени, сини и жълти. Когато сенките им се плъзгаха над нас, потъвах в мрак, ала очите ми бяха отворени и гледах дракона на Риълдър, който се издигна последен от всички, за да полети след невъобразимото ято. Скоро върхарите на дърветата ги скриха от погледа ми и писъците им постепенно заглъхнаха.

— Твоите дракони идват, Искрен — казах на човека, когото някога бях познавал. — Праотците идват на помощ на Бък. Точно както предсказа ти.