Тронът

16Скривалището

Ник и Бърич бяха на едно мнение за това кога започва утрото. Събудих се от шума на неговите хора, които извеждаха конете от заслона. През отворената врата нахлуваше студен вятър. Другите се размърдваха в мрака около мен. Едно момиченце плачеше, че го будят толкова рано. Майка му се зае да го успокоява. „Моли“ — с внезапен копнеж си помислих аз. Някъде Моли успокояваше моята дъщеря.

„Какво е това?“

„Моята женска ми роди малко. Далеч оттук.“

Незабавна загриженост. „Но кой ще ловува месо, за да ги храни? Не трябва ли да се върнем при нея?“

„Там е Сърцето на глутницата.“

„Разбира се. Трябваше да се досетя. Той знае законите на глутницата, въпреки че го отрича. Тогава всичко е наред.“

Докато ставах и навивах одеялата си, ми се искаше да мога да приема положението също толкова спокойно. Знаех, че Бърич се грижи за тях. Това му беше в природата. Спомних си всички години, през които ме бе гледал. Тогава често го бях мразил — а сега не се сещах за друг, който да предпочитам да се грижи за Моли и моята дъщеря. Освен самия мен. Предпочитах аз да се грижа за тях, дори ако трябва да люлея плачещото бебе. Макар, че в момента ми се искаше поклонничката да накара детето да млъкне. В резултат от шпионирането през нощта ме измъчваше свирепо главоболие.

Решението, изглежда, беше храната, защото когато получи парче хляб с мед, момиченцето утихна. Припряно закусихме. Единственото топло нещо от храната ни бе чаят. Забелязах, че Кетъл се движи много сковано, и я съжалих. Занесох й чаша горещ чай, за да стопли възлестите си пръсти, и й събрах одеялата. Никога не бях виждал толкова разкривени от артрит ръце — напомняха ми за птичи нокти.

— Един мой стар приятел ми каза, че понякога копривата облекчава болките в ръцете — измърморих, докато завързвах вързопа й.

— Само ми намери коприва, дето расте под снега, и веднага ще послушам съвета ти, момко — свадливо отвърна тя. Но след малко ми подаде сушена ябълка от оскъдните си запаси. Приех я с благодарност. Натоварих багажа ни в каручката и впрегнах кобилата, докато Кетъл допиваше чая си. Огледах се, ала нямаше и следа от Нощни очи.

„Ловувам“ — донесе се отговорът му.

„Ще ми се да бях с теб. Успех.“

„Нали трябваше да разговаряме колкото може по-малко, за да не ни чуе Славен?“

Не казах нищо. Утрото бе ледено и ясно, почти ослепително светло след снега от предишния ден. Беше по-студено — речният вятър сякаш проникваше през дрехите ми и откриваше пролуките около маншетите и яката ми, за да пъхне вътре вкочаняващите си пръсти. Помогнах на Кетъл да се качи в каручката и я увих с едно от одеялата й.

— Майка ти добре те е научила, Том — с искрена признателност рече тя.

Тези думи ме накараха да потръпна. Славея си приказваше с Ник, докато всички се приготвят за път. После яхна планинското си конче и зае мястото си до контрабандиста в началото на кервана. Казах си, че Ник Холдфаст и без това е по-подходящ за балада от Фицрицарин. Ако успееше да я убеди да се върне с него от границата на Планинското кралство, само щеше да ми облекчи живота.

Насочих мислите си към задачата си. Всъщност не можех да направя нищо повече от това да не позволявам на кобилата да изостане от фургона на поклонниците. Имах време да разглеждам района, който прекосявахме. Върнахме се на стария път, по който се бяхме движили предния ден, и продължихме срещу течението. Тук-там край реката растяха дървета, но малко по-нататък отстъпваха мястото си на ниски храсталаци. Пътя ни пресичаха дерета и сухи корита. Изглежда, по някое време през годината тук имаше много вода, навярно през пролетта. Ала сега земята бе суха, ако не се броеше снегът, който вятърът навяваше като пясък, и самата река.

— Вчера певицата те караше да се подсмихваш. На кого се мръщиш днес — тихо попита Кетъл.

— Мислих си, че е жалко да видя в какво се е превърнала тази богата земя.

— Нима? — Сухо попита тя.

— Разкажи ми за онзи твой ясновидец — опитах се да сменя темата.

— Не е мой — рязко отвърна старицата. После омекна. — Сигурно е глупаво от моя страна. Онзи, когото търся, изобщо може да не е там. И все пак как по-пълноценно да използвам тези години, освен като преследвам една химера?

Мълчах. Започвах да разбирам, че на този въпрос тя отговаря най-добре.

— Знаеш ли какво има в каручката, Том? Книги. Свитъци и писания. Събирала съм ги години наред в различни земи, учила съм се да чета много езици и букви. На много места попадах на споменавания за Белите пророци. Те се появяват в решителните моменти и насочват историята. Някои вярват, Том, че цялото време е кръг. Цялата история е гигантско колело, което неумолимо се върти. Също както се редуват сезоните и луната безспирно повтаря своя цикъл. Водят се едни и същи войни, измъчват ни едни и същи болести, идват на власт едни и същи хора, добри или зли. Човечеството е впримчено в това колело, обречено е безкрайно да повтаря грешките, които вече е допускало. Освен ако някой не дойде, за да промени това положение. Далеч на юг има земя, където вярват, че за всяко поколение на света имало Бял пророк. Той идва и ако обърнат внимание на учението му, цикълът на времето преминава в по-добър курс. Ако не го забележат, времето тръгва по по-лоша посока.

Тя замълча, сякаш чакаше да кажа нещо.

— Никога не съм чувал за това учение — признах аз.

— Не съм и очаквала. За пръв път научих за тези неща много далеч оттук. Там се смяташе, че ако тези пророци се провалят много пъти подред, повторенията на световната история ще стават все по-жестоки и накрая целият цикъл на времето, стотици хиляди години, ще се превърне в история на мъки и неправди.

— Ами ако обърнат внимание на пророка?

— Всеки път щом някой от тях успее, за следващия става по-лесно. И ако премине цял цикъл, в който са успели всички пророци, самото време най-после ще спре.

— Значи тяхната, цел е да настъпи краят на света, така ли?

— Не краят на света, Том. Краят на времето. Да освободят човечеството от времето. Защото времето е поробило всички ни. Времето ни състарява, времето ни ограничава. Помисли колко често ти се е искало да имаш повече време за нещо или да можеш да се върнеш един ден назад и да промениш нещо. Когато човечеството се освободи от времето, старите злини могат да бъдат поправени, преди да са извършени. — Кетъл въздъхна. — Мисля, че сега е моментът за появата на този пророк. И писанията ме карат да вярвам, че Белият пророк на това поколение ще се появи в Планините.

— Но ти го търсиш сама. Никой друг ли не е съгласен с теб?

— Много други. Но малцина го търсят. Защото трябва да го забележи народът. Друг не бива да се намесва, за да не объркат завинаги цялото време.

Все още ме озадачаваше онова, което бе казала за времето. Думите й сякаш образуваха възел в ума ми. Гласът й утихна. Вперих очи напред между ушите на кобилата. Беше време да се върна и да съм честен с Моли. Беше време да последвам примера на писаря Федрен, вместо да съм чирак на убиец. Кетъл ме бе накарала да се замисля за много неща.

Нощни очи се появи малко след пладне — решително изскочи от горичката и затича до нашата каручка. Кобилата нервно го погледна, объркана от вълчата му миризма и кучешкото му поведение. Пресегнах се към нея и я успокоих. След известно време Кетъл го забеляза и се наведе да го погледне, после се отпусна назад и каза:

— До колата ни има вълк.

— Това е моето куче. Макар че в него тече малко вълча кръв — небрежно признах аз.

Тя отново се наведе от каручката, после премести поглед към спокойното ми лице.

— Значи напоследък в Бък пазят овцете с вълци. — Старицата кимна и отново замълча.

През останалата част от деня упорито продължихме напред. Не срещнахме други пътници и само веднъж зърнахме в далечината колиба, от покрива на която се вдигаше дим. Студът и вятърът бяха безмилостни. Лицата на поклонниците във фургона пред нас ставаха все по-бледи, носовете им — по-червени. Устните на една жена бяха почти сини. Те се притискаха един към друг като риба в саламура, ала близостта, изглежда, не им помагаше.

Мърдах пръстите си в ботушите, за да не замръзнат, и прехвърлях юздите от ръка в ръка, за да топля длани под мишниците си. Рамото ме болеше и болката се спускаше надолу чак до пръстите. Устните ми бяха сухи, но не смеех да ги оближа, за да не се напукат. Малко неща бяха по-неприятни от постоянния студ. Що се отнасяше до Кетъл, не се съмнявах, че измъчва и нея. Тя не се оплакваше, но изглеждаше все по-дребна под одеялото си. Мълчанието й доказваше окаяното й състояние.

Нощта все още не се бе спуснала, когато Ник отби колите от пътя и ни поведе по засипана със сняг пътека. Единственият признак за нея, който можех да установя, беше това, че над снега се подаваше по-малко трева, ала Ник, изглежда, добре се ориентираше. Контрабандистите отъпкваха пътя за колите и въпреки това дребната кобила на Кетъл едва напредваше. Веднъж се обърнах назад и видях, че вятърът бързо заличава следите ни.

Местността, през която минавахме, изглеждаше еднообразна, но малко хълмиста. Накрая прехвърлихме поредното възвишение и видяхме няколко сгради, които не се забелязваха от пътя. Смрачаваше се. Само един от прозорците светеше. Докато се спускахме натам, бяха запалени още свещи и Нощни очи усети във вятъра мирис на дим. Очакваха ни.

Сградите не бяха стари. Очевидно бяха завършени съвсем наскоро. Имаше голям сбор. Целият керван влезе в него заедно с колите. Пръстта бе изкопана така, че оборът беше наполовина под земята, което обясняваше защо не се вижда от пътя. Ако не знаеше за съществуването на това място, човек никога нямаше да го открие. Изкопаната пръст бе натрупана около сградите. Зад дебелите стени дори не чувахме вятъра. Една крава се размърда в яслата си, докато разпрягахме конете. Имаше слама, сено и корито прясна вода.

Поклонниците слизаха от фургона и аз тъкмо подавах ръка на Кетъл, когато вратата се отвори и вътре се втурна гъвкава млада жена с буйни червени коси. Тя постави юмруци на хълбоците си и се изправи пред Ник.

— Кои са тези хора и защо си ги довел тук? Каква полза от скривалището, ако за него знае половината страна?

Контрабандистът повери коня си на един от своите хора и се обърна към нея. Без да й каже нито дума, той я грабна в прегръдките си и я целуна. Ала след миг жената се отскубна от него.

— Какво…

— Платиха ми добре. Носят си храна и могат да пренощуват тук. Утре ще продължат за Планините. Там горе никой не го е грижа какво правим. Няма опасност, Тел, прекалено много се тревожиш.

— Трябва да се тревожа за двама, защото ти нямаш и капчица здрав разум. Вече съм сготвила, но храната не е достатъчна за толкова хора. Защо не прати гълъб да ме предупредиш?

— Пратих. Не е ли пристигнал? Може бурята да го е забавила.

— Винаги казваш така, когато си забравил да го направиш.

— Стига, жено. Нося ти добра вест. Ела да идем в къщата и да поговорим. — Ник я прегърна през кръста и двамата излязоха. Хората му се погрижиха за нас. Имаше сено, в което да спим, и достатъчно място, където да го разстелем. Отпред беше изкопан кладенец. В единия край на помещението бумтеше огнище. Коминът пушеше отвратително, но човек можеше да си сготви храна. Не бе топло, ала никой не се оплакваше. Нощни очи остана навън.

„Курникът им е пълен с кокошки — съобщи ми той. — Има и птичарник с гълъби.“

„Остави ги на мира“ — предупредих го аз.

Славея понечи да отиде с хората на Ник в къщата, но те я спряха на вратата.

— Ник каза всички да останете вътре. — Мъжът ме стрелна с многозначителен поглед. После извика, за да го чуят всички: — Донесете си вода сега, защото на излизане ще заключим вратата. Заради вятъра.

Думите му не заблудиха никого. Очевидно контрабандистът смяташе, че колкото по-малко знаем за скривалището му, толкова по-добре. Разбирах го. Вместо да се оплакваме, донесохме вода. По навик напълних коритото на конете. Докато мъкнех петото ведро, се зачудих дали някога ще престана първо да се грижа за животните. Поклонниците се бяха заели да се погрижат за собственото си удобство. Скоро усетих мирис на храна. Е, имах сушено месо и корав хляб. Щеше да ми стигне.

„Можеше да дойдеш на лов с мен. Тук има дивеч. Това лято са имали зеленчукова градина и зайците все още идват за стъблата.“

Нощни очи лежеше на завет зад курника, настъпил с лапи кървавите останки от заек. Докато ядеше, държеше под око покритата със сняг градина и следеше за още дивеч. Мрачно задъвках парче сухо месо, докато трупах слама за постеля на Кетъл в яслата до нейния кон. Тъкмо бях разпънал одеялото й, когато тя се върна от огъня с чайник в ръка.

— Кой ти е възложил да се погрижиш за леглото ми — попита старицата. И когато отворих уста да й отговоря, прибави: — Ако имаш чаша, можеш да си налееш чай. Моята е в каручката. Там има и сирене и сушени ябълки. Донеси и тях, доброто ми момче.

Докато изпълнявах нареждането й, чух гласа и арфата на Славея. Пееше, за да си отработи вечерята, естествено. Е, такива бяха менестрелите. Съмнявах се, че ще остане гладна. Донесох чантата на Кетъл и тя ми предложи щедра гощавка, докато за себе си взе съвсем малко. Седнахме на одеялата си и се нахранихме. По време на вечерята старицата не преставаше да ме наблюдава и накрая заяви:

— Чертите ти са ми познати, Том. От коя част на Бък каза, че идваш?

— От Бъкип — без да се замислям, отвърнах аз.

— Как се казва майка ти?

Поколебах се, сетне казах:

— Сал Рибарката. — Тя имаше толкова много деца, че сред тях непременно имаше и някое на име Том.

— Рибарката ли? Защо един рибарски син е станал овчар?

— Баща ми беше овчар — импровизирах аз. — Бяхме доста заможни.

— Ясно. И те са те научили на придворните ти обноски към стариците. И имаш чичо в Планините. Какво семейство само!

— Той се заселил там още на младини. — Разпитът започваше да ме изпотява. Виждах, че и тя го забелязва. — А от коя част на Бък каза, че произхожда твоето семейство — внезапно попитах аз.

— Не съм казала нищо — с усмивка отвърна Кетъл.

Славея ненадейно се появи на вратата на яслата, седна на ръба и се наведе към нас.

— Ник каза, че след два дни ще прекосим реката. — Кимнах, но не отговорих. Тя заобиколи края на яслата и небрежно хвърли раницата си до моята. След това седна и се облегна на нея с арфата в скута си. — Край огнището две семейства се карат и се бият. Хлябът им се намокрил и сега се обвиняват взаимно. И едното от децата е болно и повръща. Клетото. Мъжът, който толкова много се ядосва за мокрия хляб, постоянно повтаря, че било живо разхищение да храниш момчето, докато не му мине.

— Това трябва да е Рали. Не познавам по-стиснат човек — дружелюбно отбеляза Кетъл. — А момчето е Селк. Откакто напуснахме Халкида, все боледува. Най-вероятно си е болнаво. Мисля, че майка му се надява светилището на Еда да го изцери. Хваща се за сламка, но има достатъчно злато, за да го прави. Или поне имаше.

Двете продължиха да бъбрят. Облегнах се в ъгъла, слушах ги с половин ухо и дремех. Още два дни до реката. И още колко до Планините? Попитах Славея дали знае.

— Всичко зависело от времето. Но Ник каза да не се тревожа. — Тя леко плъзна пръсти по струните на арфата си. В следващия момент на вратата на яслата се появиха две деца.

— Пак ли ще пееш — попита момиченцето, слабичко шестгодишно дете с прекалено износена рокличка. В косата му имаше сламки.

— Ти искаш ли?

В отговор децата с подскачане влязоха и седнаха от двете й страни. Бях очаквал Кетъл да възрази, но тя не каза нищо дори когато момичето удобно се настани до нея. Старицата започна да чисти сламките от косата му с разкривените си старчески пръсти. Момиченцето имаше тъмни очи и стискаше кукла с избродирано лице. Усмихна се на Кетъл и разбрах, че се познават.

— Изпей онази за бабичката и прасето — помоли момчето.

Изправих се и си взех раницата.

— Трябва да поспя — извиних се. Изведнъж почувствах, че не мога повече да издържа в присъствието на деца.

Намерих свободна ясла близо до вратата на обора и се настаних там. Чувах гласовете на поклонниците край огнището. Изглежда, продължаваха да се карат. Славея изпя песента за жената, стълбата и прасето, последвана от песен за ябълковото дърво. Чух стъпките на неколцина други, които отидоха да послушат музиката. Казах си, че е по-разумно да поспя, и затворих очи.

Когато дойде при мен през нощта, наоколо беше тъмно и тихо. Тя ме настъпи по ръката, после едва не изпусна раницата си върху главата ми. Не казах нищо дори когато легна до мен. Тя опъна одеялото си и подпъхна ръба му под моето. Не помръдвах. Изведнъж усетих ръката й въпросително да докосва лицето ми.

— Фиц? — Прошепна Славея в мрака.

— Какво?

— Можем ли да вярваме на Ник?

— Вече ти казах. Ни най-малко. Но мисля, че ще ни заведе до Планините. Ако не заради друго, заради собствената си гордост. — Усмихнах се в тъмнината. — Репутацията на контрабандиста трябва да е идеална. Ще ни заведе дотам.

— Днес ми беше сърдит, нали? — След като не отговорих, тя прибави: — Защо сутринта ме изгледа толкова сериозно?

— Вълкът смущава ли те — попитах я направо.

— Значи е вярно? — Промълви певицата.

— Преди съмняваше ли се?

— За Осезанието… да. Мислех, че е зла лъжа, която разпространяват за теб. Че синът на един принц може да е осезател… Ти не приличаше на човек, който може да споделя живота си с животно. — Гласът й ясно показваше какво е отношението й към такъв навик.

— Но съм такъв. — Гневът ме подтикна към откровеност. — Той е всичко за мен. Всичко. Никога не съм имал по-верен другар, който винаги е готов да даде живота си за мен. И дори нещо повече от живота си. Едно е да си готов да умреш заради друг. И съвсем друго — да пожертваш изживяването на живота си заради някого. Ето каква жертва прави той заради мен. Същата, каквато правя заради своя крал аз.

Никога не бях представял връзката ни по такъв начин.

— Крал и вълк — тихо рече Славея. И още по-тихо прибави: — Никого другиго ли не обичаш?

— Моли.

— Моли ли?

— Тя е у дома. В Бъкип. Жена ми. — Побиха ме тръпки на гордост, когато изрекох тези думи. Жена ми!

Славея се надигна на одеялото си и под завивките нахлу студен въздух. Напразно се опитах отново да се завия.

— Значи имаш жена, така ли?

— И дете. Момиченце. — Въпреки студа и мрака широко се усмихнах. — Моята дъщеря — тихо казах аз, просто за да чуя как звучат думите. — У дома имам жена и дъщеря.

Славея легна в тъмнината до мен.

— Нямаш — прошепна тя. — Аз съм менестрел, Фиц. Ако копелдакът се беше оженил, щеше да се разчуе. Всъщност имаше слухове, че си се оженил за Мигновена, дъщерята на херцог Жилав.

— Ожених се тайно — отвърнах аз.

— А, разбирам. Значи изобщо не си женен. Имал си любовница, това се опитваш да кажеш.

Думите й ме жегнаха.

— Моли е моя жена — твърдо повторих аз. — Във всяко едно отношение, което е важно за мен.

— Ами в отношенията, които са важни за нея? Ами детето? — тихо попита Славея.

Дълбоко си поех дъх.

— Щом се върна, това ще е първото нещо, което ще направим. Искрен лично ми обеща, че когато стане крал, ще мога да се оженя за когото поискам. — Някаква част от мен се ужаси от свободата, с която говорех пред нея. Друга попита какво значение има, ако тя научи?

— Значи отиваш да търсиш Искрен.

— Отивам да служа на своя крал. Да помогна на Кетрикен и на детето на Искрен. И после да продължа оттатък Планините, за да намеря своя крал и да го върна на престола. За да може да прогони алените кораби от крайбрежието на Шестте херцогства и отново да заживеем в мир.

За миг се възцари пълна тишина, освен виещия навън вятър. Сетне Славея тихо каза:

— Ако направиш и половината от това, ще имам герой за своята песен.

— Не искам да съм герой. А само да направя каквото трябва, за да съм свободен да живея както искам.

— Бедният Фиц. Никой от нас не е свободен да живее както иска.

— Ти обаче си свободна.

— Нима? Струва ми се, че с всяка следваща крачка все по-дълбоко затъвам в блатото, и съпротивата само още повече влошава нещата…

— Как така?

Тя задавено се засмя.

— Огледай се. Аз спя в сено и пея, за да си заслужа вечерята, като рискувам и приемам, че накрая ще прекосим реката и ще отидем в Планинското кралство. И дори да успея, дали ще съм постигнала целта си? Не. Трябва да се влача след теб, докато не извършиш нещо, достойно за песен.

— Не си длъжна да го правиш — смаяно промълвих аз. — Винаги можеш да си тръгнеш и да си изкарваш прехраната като пътуваща певица. Изглежда, се справяш много добре с това.

— Достатъчно добре. Достатъчно добре за пътуваща певица. Ти си ме чувал да пея, Фиц. Имам хубав глас и сръчни пръсти. Но не съм изключителна, а тъкмо това е нужно, за да си спечеля място на придворен менестрел в някой замък. Ако до пет години изобщо останат замъци. Нямам намерение да пея на пиратите с алените кораби.

За миг и двамата замълчахме и се замислихме.

— Виждаш ли — след малко продължи тя. — Аз си нямам никого. Родителите ми и брат ми умряха. Отиде си старият ми учител, няма го лорд Бронз, който ме обичаше главно заради моя учител. Всички загинаха, когато изгоря крепостта. Пиратите ме помислиха за мъртва, нали разбираш, иначе наистина щях да умра. — За пръв път долавях намек за някогашен страх в гласа й. Славея помълча, замислена за всичко, за което не искаше да споменава. Обърнах се към нея. — Мога да разчитам само на себе си. И сега, и за в бъдеще. Само на себе си. Един менестрел не може вечно да скита и да пее за петачета по странноприемниците. Ако искаш да си осигуриш старините, трябва да си спечелиш място в замък. Мога да го постигна единствено с велика песен, Фиц. И времето ми е ограничено. — Следващите й думи бяха тихи, дъхът й — топъл. — И затова ще те следвам. Защото по пътя ти като че ли се случват само велики събития.

— Какви велики събития — намръщих се аз.

Славея се примъкна към мен.

— Велики събития. Абдикирането на принц Рицарин. Триумфалната победа над алените кораби при Острова на Еленовия рог. Нали тъкмо ти спаси кралица Кетрикен от претопените в нощта, когато я нападнаха, точно преди Лова на кралица Лиса? Виж, това е песен, която ми се ще да бях написала аз. Да не споменавам за подклаждането на бунта в нощта на коронясването на принц Славен. Чакай да помисля. Възкръсването, опитът за покушение срещу Славен в трейдфордския замък, бягството оттам. Избиването на половин дузина от неговите стражници, докато ръцете ти са оковани… Имах чувството, че тогава трябваше да те последвам. Но ми се струва, че ако отсега не те изпускам от очи, имам голям шанс да стана свидетелка на нещо велико.

Никога не бях мислил за тези събития като за неща, предизвикани от мен. Искаше ми се да възразя, че аз не съм причина за тях, че просто съм попаднал между зъбните колела на историята. Вместо това само въздъхнах.

— Единственото ми желание е да се прибера у дома при Моли и нашата дъщеричка.

— Тя сигурно копнее за същото. Едва ли й е леко да се чуди кога ще се завърнеш. Ако изобщо се завърнеш.

— Тя не се чуди. Вече ме смята за мъртъв.

— Фиц — колебливо рече Славея. — Щом те смята за мъртъв, как може да вярваш, че ще те чака и няма да си намери друг?

— Бях разигравал десетки възможности в главата си. Че умирам, преди да се завърна у дома или че когато се завръщам, Моли ме приема като лъжец и осезател, че белезите ми я отвращават. Напълно очаквах да се разгневи, че не съм й съобщил, че съм жив. Ала аз бях вярвал, че си е намерила друг и е щастлива с него. Моли щеше да ме разбере и да ми прости. В края на краищата тя ме беше напуснала. Кой знае защо, никога не си бях представял, че ще се завърна у дома и ще открия, че ме е заменила с друг. Глупаво. Как можех да не го предвидя само защото това бе най-ужасната възможност?

— Най-добре ще е да й пратя вест — по-скоро на себе си, отколкото на Славея казах аз. — Но не зная точно къде е. Нито на кого мога да доверя такова послание.

— Откога сте разделени — попита певицата.

— С Моли ли? Близо година.

— Година! Мъже — тихо измърмори тя. — Потегляте на бой или път и очаквате животът да ви чака, когато се завърнете. Смятате, че жените трябва да орат нивите, да отглеждат децата, да поправят покрива и да се грижат за кравите, та когато се върнете, да заварите стола си пред огнището и топъл хляб на масата. Да, и топло тяло в кревата, което все още ви чака. — Гласът й започваше да звучи гневно. — Колко дни не си бил при нея? Е, точно толкова дни тя е трябвало да се справя без теб. Времето не спира за нея само защото те е нямало. Как си я представяш? С бебето на ръце пред топлото огнище, нали? А какво ще кажеш за това? Бебето е вътре, плаче, зарязано на леглото, а тя е навън на дъжда и вятъра и се опитва да нацепи дърва, защото огънят е угаснал, докато е ходила да смели жито на мелницата.

Пропъдих този образ. Не. Бърич нямаше да го допусне.

— В главата си я виждам по много начини. Не само в хубави мигове — защитих се аз. — И тя не е съвсем сама. Един мой приятел се грижи за нея.

— А, приятел значи — спокойно се съгласи Славея. — И той е красив, смел и достатъчно дързък, за да открадне сърцето на всяка жена, нали?

Изсумтях.

— Не. Той е стар. Упорит и свадлив. Но мога да разчитам на него. Той винаги се отнася добре с жените. Учтиво и мило. Ще се грижи и за нея, и за детето. — Усмихнах се и с искрено убеждение прибавих: — Ще убие всеки мъж, който, според него представлява заплаха за тях.

— Можеш да разчиташ на него, казваш, така ли? Добре се отнасял с жените, а? — С престорен интерес повиши глас Славея. — Знаеш ли колко рядко се среща такова нещо при мъжете? Кажи ми кой е той, искам го за себе си. Ако твоята Моли го пусне.

Признавам, че за миг изпитах тревога. Спомних си, че веднъж, когато ме дразнеше, Моли ми каза, че съм бил най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. Тъй като не бях сигурен дали това е комплимент, тя ми разкри, че жените го харесвали въпреки мълчаливостта и сдържаността му. Дали не бе гледала на Бърич по по-особен начин? Не. Същия ден Моли се беше любила с мен, бе останала с мен въпреки невъзможността да се оженим.

— Не. Тя обича мен. Единствено мен.

Не бях имал намерение да изрека думите на глас. Някаква нотка в гласа ми трябва да беше докоснала по-нежните струни в душата на Славея. Тя престана да ме измъчва.

— Е, добре тогава. Все пак мисля, че трябва да й пратиш вест. За да има надежда, която да я крепи.

— Ще го направя — обещах. Веднага щом стигнех в Джаампе. Кетрикен щеше да знае как да се свърже с Бърич. Можех да пратя съвсем кратко писмо, тъй като имаше вероятност да попадне в чужди ръце. Можех да го помоля да й съобщи, че съм жив и че ще се върна при нея. Но как щях да му пратя това писмо?

Лежах и мислех в мрака. Не знаех къде живее Моли. Лейси навярно знаеше. Ала не можех да пратя писмо по Лейси, защото Търпение щеше да научи. Не. Те не биваше да узнаят. Трябваше да е някой, на когото и двамата да имаме доверие. Не Сенч. Не защото му нямах доверие, а защото никой нямаше да има представа как да го открие, дори да го познаваше под това име.

Някъде в обора един от конете подритна с копито стената на яслата си.

— Умълча се — прошепна Славея.

— Мисля.

— Не исках да те разстройвам.

— Не си ме разстроила. Просто ме накара да се замисля.

— О. — Мълчание. — Страшно ми е студено.

— И на мен. Но навън е още по-студено.

— От това не ми става по-топло. Прегърни ме.

И без да дочака отговор, се притисна към гърдите ми и пъхна глава под брадичката ми. Ухаеше приятно. Как така жените винаги успяват да ухаят приятно? Несръчно я прегърнах, благодарен за топлината й, но неспокоен поради близостта й.

— Така е по-добре — въздъхна Славея. Усетих, че мускулите й се отпускат. — Надявам се скоро да имаме възможност да се изкъпем — прибави тя.

— И аз.

— Не че миришеш чак толкова лошо.

— Благодаря ти — малко кисело отвърнах аз. — Имаш ли нещо против да поспим?

— Не. — Певицата постави ръка на хълбока ми и добави: — Щом не се сещаш за нищо друго.

Успях да си поема дъх. „Моли“ — казах си. Славея бе толкова топла и близка, ухаеше толкова сладостно. В нейния менестрелски начин на живот онова, което предлагаше, не означаваше нищо. За нея. Но какво всъщност означаваше Моли за мен?

— Казах ти. Женен съм. — Беше ми трудно да говоря.

— Хм. Тя те обича, ти явно също я обичаш. Но сега ние с теб сме тук и е студено. Щом те обича толкова много, тя няма да ти се сърди, че си се стоплил и утешил в такава ледена нощ.

Насилих се да се замисля върху думите й, после се засмях в тъмното.

— Тя няма само да ми се разсърди. Направо ще ми откъсне главата.

— О, така ли? — Сгушена на гърдите ми, Славея тихо се засмя. — Ясно. — После леко отдръпна тялото си от моето. Копнеех да се пресегна и да я притегля. — Тогава може би наистина е по-добре да поспим. Приятни сънища, Фиц.

И аз заспах, но не веднага и не без съжаление.

Нощта ни донесе силни ветрове и когато на сутринта отключиха вратата, навън ни посрещна нова пелена от сняг. Загрижено си помислих, че ако е станал прекалено дебел, ще си имаме сериозни проблеми с колите. Ала докато товарехме багажа, Ник изглеждаше спокоен и в добро настроение. Той нежно се сбогува с червенокосата жена и отново потеглихме. Контрабандистът ни поведе по различна пътека от онази, по която бяхме дошли. Тя беше много по-неравна и на някои места имаше преспи, дълбоки до над колелата на каруците. Отначало Славея яздеше близо до нас, но после Ник прати човек да я попита дали не иска да се присъедини към тях в началото на кервана. Тя весело му благодари за поканата и препусна напред.

Рано следобед отново излязохме на пътя. Струваше ми се, че не сме спечелили нищо, като толкова време сме го избягвали, но Ник несъмнено си имаше основания. Може би просто не искаше да отъпква пътеката към скривалището си. Вечерта ни свари в още по-примитивен заслон — няколко порутени колиби на речния бряг. На места сламените им покриви бяха поддали и тук-там по пода имаше сняг. Конете останаха навън, завързани на завет зад колибите. Напоихме ги на реката и получиха дажбата си от овес, но тук не ги очакваше сено.

Нощни очи дойде с мен, докато събирах дърва за огъня, защото макар че до огнищата имаше достатъчно, за да си сготвим вечеря, нямаше да стигнат за през нощта. Докато се спускахме към реката, си мислех колко много са се променили нещата помежду ни. Разговаряхме по-малко отпреди, но аз го усещах повече, отколкото по-рано. Може би просто нямаше нужда да разговаряме. Но по време на раздялата си и двамата се бяхме променили. Когато го поглеждах сега, понякога първо виждах вълка и чак после своя другар.

„Струва ми се, че най-после си започнал да ме уважаваш, както заслужавам.“ Макар че думите му бяха предназначени да ме подразнят, в тях имаше истина. Той ненадейно се появи в гъсталака на брега от лявата ми страна, с лекота прескочи засипаната със сняг пътека и някак си успя да изчезне сред преспите и голите храсти.

„Ти вече не си малко вълче, вярно е.“

„И двамата пораснахме. И го открихме по време на това пътуване. Ти вече не мислиш за себе си като за момче.“

Безмълвно си проправях път в снега. Не знаех точно кога съм решил, че вече съм мъж, а не момче, ала Нощни очи имаше право. Странно, стана ми мъчно за онова изгубено хлапе с гладко лице и непоколебима увереност.

„Мисля, че по-добре се справях като момче, отколкото сега като мъж“ — мрачно признах на вълка.

„Защо не почакаш да мине малко повече време и тогава да решиш?“ — предложи ми той.

Пътеката, по която вървяхме, бе широка едва колкото да мине каруца и се виждаше само като ивица в снега, от която не се подаваха храсти. Вятърът ме брулеше и скоро челото и носът ми започнаха да парят от жестоката му целувка. Местността почти не се различаваше от онази, през която бяхме пътували, но сега бях само с вълка и това я превръщаше в друг свят. Накрая стигнахме до реката.

Спрях и отправих поглед оттатък. Водата край брега беше замръзнала. Течението бе силно. Опитах се да си представя реката изцяло заледена и не успях. Подножията на планините в далечината бяха покрити с вечнозелени дървета, които отстъпваха мястото си на равнина, обрасла с дъбове и върби, стигащи до самия отсрещен бряг. Предположих, че водата е спряла разпространението на някогашните пожари. Зачудих се дали и отсамният бряг е бил толкова гъсто залесен.

„Виж“ — мрачно изръмжа Нощни очи. Почувствах топлината на глада му, докато и двамата наблюдавахме един елен, дошъл да пие вода от реката. Той ни усети и вдигна рогатата си глава, ала ни погледна спокойно — знаеше, че не го заплашва опасност. Потекоха ми слюнки от мислите на Нощни очи за прясно месо. „Ловуването оттатък ще е много по-лесно.“

„Надявам се.“ Той скочи на покрития със сняг речен чакъл и се затича покрай реката. Последвах го по-тромаво, като пътьом вдигах сухи съчки от земята. Тук долу бе по-трудно да се върви и вятърът беше по-жесток. Но бе и по-интересно — някак си имаше повече възможности. Сега Нощни очи се движеше по-различно. Беше изгубил предишното си детско любопитство. Еленският череп, който някога щеше да изисква внимателно подушване, сега само бе преобърнат в движение, за да е сигурно, че по него не е останало месо. Решително проверяваше изхвърлените от водата дънери, за да види дали отдолу не се крие дивеч. Не пропускаше и подмолите на реката и душеше за животински следи. Нахвърли се върху малък гризач, който изскочи от дупката си, и го лапна. Бързо разкопа отвора на леговището му, пъхна муцуна вътре и подуши. Уверил се, че там не се крият други обитатели, продължи нататък.

Докато го следвах, наблюдавах реката. Колкото повече я гледах, толкова повече ме плашеше. За дълбочината й и за силата на течението можех да съдя по грамадните дънери, които плаваха и се превъртаха във водата. Чудех се дали бурята нагоре срещу течението е била по-силна, че да изскубне такива гиганти, или реката бавно е подкопавала корените им и накрая ги е съборила.

Нощни очи продължаваше да тича пред мен. Още два пъти го видях да скача и със зъби и лапи да приковава гризачи към земята. Не бях сигурен какви са точно — не приличаха съвсем на мишки и лъскавата им козина показваше, че се чувстват като у дома във водата.

„Месото няма нужда от име“ — кисело отбеляза той и бях принуден да се съглася с него. Вълкът весело подхвърли плячката си във въздуха, сетне още веднъж и се изправи на задните си крака. За миг простото му удоволствие ме зарази. Той се радваше на успешния си лов, на месото, което щеше да напълни корема му. Този път мъртвото животинче прелетя над главата ми и аз хванах безжизненото телце, после го подхвърлих още по-високо. Нощни очи скочи и четирите му лапи се откъснаха от земята. Стисна плячката си със зъби, приклекна и ми я показа, като ме предизвикваше да го подгоня. Хвърлих наръча съчки и се затичах след него. Той с лекота ми избяга, после се насочи обратно към мен.

— Хей!

Прекъснахме играта си и аз бавно се изправих. Беше един от хората на Ник, застанал далеч на брега и вперил поглед в нас. Носеше лъка си.

— Събери дърва и се връщай — нареди ми той. Озърнах се наоколо, ала не успях да видя причина за резкия му тон. Въпреки това събрах пръснатите съчки и се запътих обратно към колибите.

Заварих Кетъл с присвити очи да чете някакъв свитък на светлината на огъня, без да обръща внимание на хората, които готвеха около нея.

— Какво четеш — попитах я.

— Писанията на Кабал Белия. Пророк от кимоаланските времена.

Свих рамене. Тези имена не ми говореха нищо.

— С неговите напътствия бил сключен мир, който сложил край на стогодишна война. Това позволило на три племена да станат един народ. Те обединили познанията си. Навсякъде станали достъпни храни, които преди растели само в южните долини на Кимоала. Джинджифилът например. И кимовесът.

— И това е дело на един човек, така ли?

— На един човек. Или може би на двама, ако броиш и пълководеца, когото той убедил да завладява, без да унищожава. Ето какво казва за него той: „Катализатор на своето време беше ДарАлес, променяше сърца и човешки животи. Не дойде той да стане герой, а да събуди героя у други. Не дойде да изпълнява пророчества, а да отваря врати към ново бъдеще. Такава е задачата на катализатора.“ По-горе пише, че във всекиго от нас е заложена възможността да стане катализатор на своето време. Какво мислиш за това, Том?

— Предпочитам да съм овчар — откровено отвърнах аз. Не обичах думата „катализатор“.

Тази нощ спах до Нощни очи. Кетъл тихо хъркаше недалеч от мен, а поклонниците се бяха сгушили един до друг в дъното на колибата. Славея бе предпочела да спи в друга колиба при Ник и неговите хора. Известно време вятърът донасяше до мен звуците на арфата и гласа й.

Затворих очи и се опитах да сънувам Моли. Вместо това видях горящо бъкско село и отдалечаващите се от него пирати. Присъединих се към млад момък, който вдигна платно в нощта, за да блъсне лодката си в един от алените кораби. Той запрати запален фенер на борда му, последван от ведро с евтино рибено масло, каквото използваха за лампите си бедняците. Платното на кораба запламтя и момъкът насочи лодката си обратно. Зад него заедно с пламъците се надигнаха ругатни и викове на горящи мъже. Усетих горчивия му триумф. Не му беше останало нищо, нито семейство, нито дом, но бе пролял кръвта, която беше проляла неговата. Добре разбирах сълзите, които се стичаха по усмихнатото му лице.