Тронът

10Пазарът на работна ръка

Сега единственото ми желание бе да отида при Искрен, който се намираше някъде отвъд Планинското кралство. За тази цел трябваше първо да прекося цял Фароу. Това нямаше да е лесна задача. Макар че долината на Вин беше приятна, колкото повече се отдалечаваше от реката човек, толкова по-безводен ставаше районът. Орните земи бяха засети с лен и коноп, ала зад тях се простираше огромна необитаема пустош. Въпреки че не е пустиня, вътрешността на херцогството е равнинна и суха и се използва единствено от номадските племена. И дори те я напускат след „зеления сезон“, за да се настанят във временни селища по течението на реките или край други водни басейни. В дните след бягството ми от трейдфордския замък започнах да се чудя защо крал Властител изобщо си е направил труда да покори Фароу и го е включил в Шестте херцогства. Знаех, че трябва да се отдалеча от Вин, да се запътя на югозапад към огромното Синьо езеро, да го прекося и да последвам Студената река до подножието на Планините. Ала това не бе пътуване за сам човек. А без Нощни очи аз бях точно такъв.

Във вътрешността няма големи градове, макар че край някой от изворите все пак има постоянни селища. Повечето съществуват благодарение на търговските кервани, които минават през тях. Макар и бавно, търговският поток между народа на Синьото езеро и река Вин не спира да тече и по същия път пристигат стоките от Планинското кралство. Очевидно някак си трябваше да се присъединя към някой от тези кервани. Но очевидното не винаги е лесно.

На влизане в Трейдфорд бях приличал на най-окаян просяк. Напуснах го в скъпи одежди, на гърба на един от най-добрите коне, отглеждани в Бъкип. Ала в момента след раздялата си със Стрела започнах да осъзнавам сериозността на положението си. Имах откраднатите дрехи и кожените си обувки, колана и кесията си, нож и меч, плюс пръстен и медальон на верижка. В кесията ми не беше останал нито петак, само огниво, брус за ножа ми и набор от отрови.

Вълците не са създадени да ловуват сами. Така ми бе казал веднъж Нощни очи и до вечерта оцених мъдростта на думите му. Този ден се нахраних с корени от оризови лилии и лешници, които една катерица беше скрила на прекалено явно място. С удоволствие щях да изям самата катерица, която седеше на клона над мен и ме гълчеше, докато опустошавах запасите й, но нямаше как да превърна желанието си в действителност. Вместо, това докато чупех лешниците с един камък, си мислех, че една по една съм изгубил всичките си илюзии за себе си.

Бях се смятал за умен и независим човек. Бях се гордял с уменията си на убиец, дълбоко в себе си дори бях вярвал, че макар да не съм в състояние да усъвършенствам Умението си, силата ми не е по-малка от тази на когото и да било от Галеновата котерия. Ала лишен от щедростта на крал Умен и ловните способности на моя вълк, откъснат от тайната информация на Сенч и напътствията на Искрен, аз се бях превърнал в изгладнял мъж в крадени дрехи, заседнал по средата на пътя между Бъкип и Планините, почти без надежда да продължа в едната от двете посоки.

Колкото и да бяха мрачни, тези мисли по никакъв начин не отслабваха силата на Искреновото внушение. „Ела при мен.“ Дали нарочно беше запечатал тези думи в ума ми с такава заповед? Съмнявах се. Мисля, че просто бе искал да ми попречи да убия и Славен, и себе си. И все пак сега принудата съществуваше и гноеше като забит в ребрата ми връх на стрела. Дори заразяваше съня ми с тревога и често сънувах, че отивам при Искрен. Не че се бях отказал от намерението си да убия Славен — безкрайно кроях планове да се върна в Трейдфорд и да го нападна от неочаквана посока. Но всички планове започваха с една и съща уговорка: след като отида при Искрен. За мен просто беше станало немислимо да си поставя по-важна задача.

На няколко гладни дни срещу течението на реката се намира град Пристан. Макар и не толкова голям, колкото Трейдфорд, той е прилично селище. Там се произвеждат качествени кожени изделия, не само от говежда кожа, но и от кожа на харагар. Пристан е известен и с грънчарите си, които използват бялата глина от бреговете на реката. Много от нещата, които другаде се правят от дърво, стъкло и метал, тук са от кожа или глина. От кожа са не само обувките и ръкавиците, но и шапките и други дрехи, както и седалките на столовете и дори покривите и стените на сергиите на пазара. През прозорците на дюкяните видях дъски за рязане, свещници и дори ведра от фина глазирана керамика, всички надписани или изрисувани в стотици стилове и багри.

Накрая открих пазарче, на което човек можеше да продава всичко, каквото пожелае, и никой не му задаваше много въпроси. Размених скъпите си дрехи за един широк и един тесен панталон и работническа туника. Можех да получа и още, но човекът ми посочи няколко кафеникави петна по маншетите на ризата, които според него нямали да излязат. А и панталонът се бе поразтеглил, тъй като не ми беше по мярка. Можел да го изпере, но не бил сигурен, че ще си върне предишната форма… Отказах се и се задоволих с предложената ми цена.

Тези дрехи поне не бяха носени от убиец, избягал от двореца на крал Славен.

В друг дюкян малко по-нататък по улицата се разделих с пръстена, медальона и верижката срещу седем сребърника и седем петачета. Тези пари нямаше да ми стигнат, за да се присъединя към керван за Планините, но това беше най-доброто от шестте предложения, които получих. Когато понечих да си тръгна, пълничката дребна търговка срамежливо се пресегна и ме докосна по ръкава.

— Иначе нямаше да ви попитам, господине, но виждам, че сте в отчаяно положение — колебливо започна тя. — Затова ви моля да не се обиждате от предложението ми.

— А именно? — Подозирах, че ще ми предложи да купи меча ми. Вече бях решил да не се разделям с него. Нямаше да получа достатъчно пари, за да си струва да остана невъоръжен.

Жената свенливо посочи ухото ми.

— Обецата ви на свободен. Един мой клиент събира такива рядкости. Струва ми се, че е от клана Бутран. Права ли съм? — Тя зададе въпроса колебливо, сякаш очакваше всеки момент да изпадна в пристъп на ярост.

— Не зная — откровено признах аз. — Подари ми я един приятел. Не е нещо, с което ще се разделя за сребро.

Тя многозначително се усмихна, изведнъж възвърнала увереността си.

— О, знам, че такова нещо струва жълтици.

— Жълтици ли? — Не вярвах на ушите си. Вдигнах ръка и докоснах украшението на ухото си. — За това?!

— Разбира се — спокойно ме увери търговката, като си мислеше, че очаквам предложение. — Виждам, че изработката е великолепна. Такава е репутацията на клана Бутран. И освен това е рядкост, Кланът Бутран почти никога не дарява свобода на робите си. Всеки го знае, макар и да сме далеч от Халкида. Щом човек носи бутранско клеймо, значи…

И ми изнесе цяла лекция за халкидската търговия с роби, робското клеймо и обеците на свободата. Скоро стана ясно, че иска обецата на Бърич не за свой клиент, а за себе си. Един от прадедите й бил освободен роб. Жената все още пазела обецата, подарена му от неговите собственици като знак, че вече е свободен човек. Единствено носенето на такава обеца, отговаряща на татуираното на бузата последно кланово клеймо, позволявало на бившия роб свободно да се движи в Халкида и да напусне страната. Ако робът бил непокорен, това веднага си проличавало по броя на клеймата по лицето му, по които можело да се проследят всичките му собственици. Такова „лице-карта“ било нарицателно за роб, продаван из цяла Халкида, размирник, годен само за работа на галерите или в рудниците. Тя ме помоли да си сваля обецата, за да може да я разгледа отблизо. Фин сребърен филигран образуваше мрежата, която придържаше сапфира.

— Разбирате ли — поясни търговката, — робът не само трябва да се освободи, но и да отработи стойността на такава обеца. Защото без нея свободата му не струва повече от нашийник с по-дълъг ремък. Не може да иде никъде, без да го спират на контролните постове, не може да се цани на работа без писменото съгласие на бившия си собственик. Предишният му господар вече не е отговорен за неговата храна и подслон, но бившият роб не е напълно свободен от него.

Тя без колебание ми предложи три жълтици. Това беше повече от цената за кервана — можех да си купя кон, добър кон, и да пътувам в разкош. Вместо това напуснах дюкяна преди жената да успее да ме убеди с по-високо предложение. С един петак си купих самун корав хляб и седнах да го изям на пристанището. Задавах си много въпроси. Обецата навярно бе принадлежала на майката на Бърич. Той ми беше споменавал, че е била робиня, но е успяла да се освободи. Чудех се какво е означавала за него обецата, за да я даде на баща ми, и какво е означавала за баща ми, за да я запази. Дали Търпение бе знаела за тези неща, когато ми я беше предала?

Аз съм човек. Жълтиците на търговката ме съблазняваха. Помислих си, че ако знаеше за състоянието ми, Бърич щеше да я продаде, че животът и безопасността ми струват за него повече от една сребърна обеца със сапфир. Можех да си купя кон, да намеря Искрен и да сложа край на постоянното му пресягане към мен.

Отправих поглед над реката и най-после осъзнах мащабите на пътуването, което ми предстоеше. Трябваше да мина през почти пустинната вътрешност на Фароу, за да стигна до Синьото езеро. Нямах представа как ще прекося самото езеро. Горските пътеки от отсрещната му страна се виеха към скалистите урви на Планинското кралство. Трябваше да стигна до столицата Джаампе и някак си да намеря картата, която бе използвал Искрен. Тя се основаваше на древни писания от библиотеката на Джаампе и навярно оригиналът все още се намираше там. Единствено тя можеше да ме заведе при моя крал някъде в непознатите земи отвъд Планинското кралство. Щях да имам нужда от всички пари, от всички средства, които успеех да събера.

Ала въпреки всичко това реших да запазя обецата. Не заради онова, което означаваше за Бърич, а заради онова, което беше започнала да означава за мен. Тя бе последната ми физическа връзка с моето минало, с някогашната ми самоличност, с човека, който ме беше отгледал, дори с баща ми, който някога я бе носил. Оказа се странно трудно да направя онова, което знаех, че е най-разумно. Вдигнах ръка и откопчах иглата. Все още носех парчетата коприна от маскарада в Трейдфорд и увих обецата в най-малкото от тях, после го прибрах в кесията на колана си. Търговката много се беше заинтересувала от нея и прекалено добре я бе разгледала. Ако Славен пратеше преследвачи след мен, тази обеца щеше да фигурира в описанието ми.

Обиколих града, заслушах се в разговорите на хората и се опитах да науча каквото ми трябваше, без да разпитвам никого. Разходих се по пазара, като лениво минавах от сергия на сергия. Отпуснах си щедрата сума от четири петака и ги похарчих за ненужни неща: кесийка с билки за чай, сушени плодове, огледалце, гърненце за готвене и чаша. Попитах неколцина билкари за самодивско биле, но или не го познаваха, или във Фароу го наричаха с друго име. Всъщност не очаквах да имам нужда от него, за да възстановявам силите си. Надявах се да съм прав. Вместо него колебливо купих нещо, наречено „семена от слънчева пола“, което според уверенията на продавачката ободрявало човек, колкото и да е уморен.

За още два петака една вехтошарка ми позволи да преровя количката й. Открих вонящ, но здрав плащ и панталон, който обещаваше да е топъл, въпреки че бе мръсен. Размених останалите си парчета жълта коприна за кърпа за глава и с много саркастични забележки тя ме научи да си я връзвам. Постъпих като преди и увих вещите си в плаща и се запътих към кланиците на изток от града.

Посрещна ме невъобразима смрад. Тук имаше безброй обори и огромни количества тор, вонеше на кръв, мърша и дъбилни ями. И не стига това, ами във въздуха се носеше мучене на крави, грухтене на харагари, бръмчене на мухи и викове на работници, които местеха добитъка от един обор в друг или го водеха за клане. Колкото и да се стягах, не можех да се спася от сляпата мъка и паника на животните. Те не знаеха точно какво ги очаква, ала мирисът на прясна кръв и ревовете на другите събуждаха в тях ужас като онзи, който бях изпитвал на пода в тъмницата. И все пак трябваше да дойда в кланиците, защото оттук тръгваха керваните. Повечето от онези, които караха добитък за продан, купуваха други стоки, за да не се връщат с празни ръце. Надявах се да намеря работа при някой от тях, за да се присъединя към неговия керван поне до Синьото езеро.

Скоро открих, че не само аз храня такива надежди. Между двете кръчми пред оборите се бяха събрали хора, търсещи работа. Някои бяха пастири от Синьото езеро, които бяха похарчили печалбата си в Пристан и сега се опитваха да се върнат у дома. Имаше и неколцина младоци, очевидно търсещи приключения и възможност да си спечелят независимост. Видях и други, които явно бяха утайката на града, хора, които не можеха да си намерят постоянна работа или просто не се задържаха за дълго на едно място. Мястото ми не бе в нито една от тези групи, но накрая застанах при пастирите.

Бях решил да казвам, че майка ми наскоро е починала и е оставила наследството си на по-голямата ми сестра, която няма работа за мен, затова отивам при чичо си, който живее край Синьото езеро, но парите ми са свършили и съм се озовал тук. Не, не съм работил като пастир, но сме имали коне, крави и овце и мога да се грижа за тях.

Този ден нямах късмет. Малцина имаха и нощта завари повечето от нас да се настаняваме за сън на същото място, където бяхме стояли. Появи се чиракът на един хлебар с табла непродаден хляб и аз се разделих с поредното петаче за продълговат тъмен самун, поръсен със семена. Поделих си го с един як мъж, чиято светла коса постоянно се измъкваше изпод кърпата му и падаше върху лицето му. В замяна Крис ми предложи сушено месо, чаша от най-ужасното вино, което бях опитвал, и много новини. Той бе бъбривец, от онези хора, които заемат крайна позиция по всеки въпрос и не разговарят, а се препират със събеседниците си. Тъй като нямах много за казване, Крис скоро въвлече другите около нас в спор за съвременната фароуска политика. Някой запали огън, по-скоро за светлина, отколкото за топлина, и започнаха да обикалят няколко бутилки. Легнах по гръб, отпуснах глава на вързопа си и се престорих, че дремя, докато всъщност слушах.

Не се споменаваше за алените кораби, нито за войната, която бушуваше по крайбрежието. Внезапно осъзнах какво ще е негодуванието на тези хора, ако увеличат данъците им за отбраната на земи, които никога не са виждали, за бойни кораби в океан, който дори не могат да си представят. Техният океан бяха безводните равнини между Пристан и Синьото езеро и пастирите бяха моряците, които плаваха в него. Шестте херцогства не бяха шест части от иначе единна страна, а кралство, обединено от силен владетелски род. Даже алените кораби да завладееха всички Крайбрежни херцогства, тези хора нямаше да се трогнат. Пак щеше да има добитък за отглеждане и отвратително вино за пиене, пак щеше да има трева, река и прашни друмища. Зачудих се дали имаме право да ги принуждаваме да плащат за война, водена толкова далеч от техните домове. Тилт и Фароу бяха завоювани и присъединени към херцогствата — те не се бяха обърнали към нас с молба за военна закрила или търговия. Не че това не ги беше облагодетелствало. В резултат те се бяха освободили от дребните си благородници и бяха получили обширни пазари. Колко платно, колко конопени въжета бяха продали, преди да станат част от Шестте херцогства? Ала това все пак ми се струваше неравностойна замяна.

Тези мисли ме умориха. Пастирите се жалваха единствено от търговското ембарго с Планините. Тъкмо задрямвах, когато ушите ми доловиха думата „Пъпчивия“. Отворих очи и леко повдигнах глава.

Някой го бе споменал в традиционния смисъл, като предвестник на нещастие, и със смях беше казал, че всички овце на Хенсил го били видели, защото измирали в кошарата си преди клетникът да можел да ги продаде. Намръщих се при мисълта за болест толкова наблизо, но друг се засмя и отвърна, че според указа на крал Славен вече не носело беда да видиш Пъпчивия, а най-голямо щастие.

— Ако аз бях видял стария просяк, нямаше да пребледнея и да избягам, а да го хвана и да го заведа при самия крал. Той обеща сто жълтици на всеки, който му заведе Пъпчивия от Бък.

— Не са сто, а само петдесет жълтици — присмехулно го прекъсна Крис и отпи от бутилката си. — Сто жълтици за някакъв побелял старец! Хайде де!

— Не, сто са, и то само за него, и още сто за човека-вълк, дето се мъкнел по петите му. Днес следобед пак чух да го разгласяват. Двамата се вмъкнали в кралския дворец в Трейдфорд и убили неколцина от стражниците му с Дива магия. Прерязали им гърлата, така че вълкът да може да им изпие кръвта. В момента най-много търсят тъкмо него. Казват, че се обличал като благородник и носел пръстен, медальон и сребърна обеца на ухото. Имал бял кичур коса от предишна битка с нашия крал и пак от нея — белег на лицето и счупен нос. Да, и нова рана от меч на ръката, която този път му нанесъл кралят.

Неколцина от пастирите смаяно ахнаха. Дори аз не можех да не се възхитя от безочието на Славен. Разговорът продължи.

— Казват, че бил осезател и че при пълнолуние можел да се превръща във вълк. Такива като него денем спят и нощем излизат на лов, да. Казват, че това проклятие му пратила чуждата кралица, която кралят прогонил от Бък, задето се опитала да му открадне короната. Пъпчивия бил полупризрак — кралицата го създала от тялото на стария крал Умен със своята планинска магия. И сега той обикалял пътищата на Шестте херцогства и носел зло навсякъде, дето идел. И лицето му било лицето на самия стар крал!

— Пълни глупости — презрително изсумтя Крис и отново отпи от виното. Но неколцина от другите харесаха тази невероятна история и се наведоха към разказвача да го убедят да продължава.

— Е, това е всичко, което чух — високомерно отвърна той. — Че Пъпчивия бил полупризрак на Умен и че нямало да намери покой, дорде планинската кралица, която го отровила, също не легнела в гроба.

— Ако Пъпчивия е призрак на Умен, защо крал Славен предлага сто жълтици за него — кисело попита Крис.

— Не негов призрак. Полупризрак. Когато кралят умирал, той откраднал част от душата му и Умен няма да намери покой, дорде Пъпчивия не умре, за да освободи цялата му душа. А някои казват — той сниши глас, — че копелдакът не бил доубит и че сега пак бродел като човек-вълк. Двамата с Пъпчивия искали да отмъстят на крал Славен, да унищожат трона, който копелдакът не успял да открадне. Защото след като премахнели Умен, той искал да царува заедно с кралица Лиса.

Нощта беше тъкмо за такива приказки. Луната бе пълна, оранжева и висеше ниско в небето, вятърът донасяше тъжното мучене на кравите в оборите и вонята на кръв и дъбени кожи. Сегиз-тогиз разкъсани облаци скриваха лунния диск. От думите на разказвача ме полазиха тръпки. Всеки момент очаквах някой да ме подритне с крак или да извика: „Ей, я по-отблизо да разгледаме лицето му“. Нищо не се случваше. Историята караше всички да се взират за вълчи очи в сенките, а не за уморен работник, спящ съвсем близо до тях. Въпреки това, докато мислено се връщах по следите си, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Шивачът, при когото бях разменил дрехите си, щеше да познае описанието ми. Навярно и търговката от златарския дюкян. Дори вехтошарката, която ме бе научила да завързвам кърпата на главата си. Някои можеха да не искат да съдействат на кралските стражници. Други обаче с готовност щяха да го сторят.

Разказвачът продължаваше да говори за злите намерения на Кетрикен, за това, че била спала с мен, за да зачене дете, което да използваме, за да предявим претенции за престола. Гласът му излъчваше омраза и изглежда, всички изпитваха същото. Даже Крис беше съгласен, като че ли всеки знаеше за тези странни заговори. В потвърждение на моите опасения той ненадейно се обади:

— Разказваш всичко така, сякаш е нещо ново, но не е тайна, че не Искрен е надул корема й, а копелето-осезател. Ако Славен не беше прогонил планинската блудница, някой ден щяхме да имаме за престолонаследник втори Шарен принц.

Думите му бяха посрещнати с одобрителен шепот. Затворих очи и се отпуснах, сякаш отегчен, с надеждата неподвижността и спуснатите ми клепачи да скрият гнева, който заплашваше да ме обземе. Какво можеше да цели Славен с разпространението на такива злобни слухове? Защото бях убеден, че тази отрова идва от него. Не се доверявах на гласа си, за да задавам каквито и да било въпроси, нямах и желание да проявя невежеството си. Затова продължих да лежа и внимателно да слушам. Явно всички знаеха, че Кетрикен се е завърнала в Планините. Остротата на презрението, което изпитваха към нея, подсказваше, че новината е отскоро. Споменаха също, че планинската вещица била виновна за затварянето на проходите за честните тилтски и фароуски търговци. Един дори заяви, че след прекратяването на търговията с крайбрежието Планинското кралство търсело възможност да изолира Фароу и Тилт и да ги принуди да приемат условията му. Друг каза, че на планинската граница връщали дори обикновен керван, охраняван от хора на Шестте херцогства в униформата на Славен.

За мен тези истории бяха очевидна глупост. Планинците се нуждаеха от търговията с Фароу и Тилт. За тях зърното бе по-важно, отколкото дървеният материал и кожите от Планините — за жителите на равнините. Именно тази свободна търговия бе станала причина Кетрикен да се омъжи за Искрен. Дори кралицата да беше избягала в родното си кралство, аз я познавах достатъчно добре, за да съм убеден, че няма да подкрепи каквото и да било прекъсване на търговията между своя народ и Шестте херцогства. Като тяхна Жертва, тя бе прекалено силно свързана и с двете страни. Ако имаше търговско ембарго, както бях чул, бях сигурен, че го е наложил Славен. Ала хората около мен продължиха да мърморят за планинската вещица и за нейното отмъщение срещу краля.

Дали Славен подклаждаше война с Планините? Дали се опитваше да струпа войска на границата под прикритието на охрана за търговците? Глупава идея. Баща ми отдавна беше сключил договор за границата и търговски спогодби с тях, с което бе сложил край на дългите години на гранични дрязги и набези. Те бяха показали на крал Умен, че никой не е в състояние със сила да превземе и задържи проходите на Планинското кралство. Тази мисъл привлече вниманието ми. Именно Славен беше предложил кандидатурата на Кетрикен за жена на Искрен. И бе изпълнил всички церемонии около ухажването вместо брат си. Сетне, когато датата на сватбата беше наближила, се бе опитал да го убие и сам да се ожени за принцесата. Беше се провалил и само малцина научиха за замисъла му. Възможността да спечели принцеса Кетрикен, а оттам и короната на Планинското кралство, се бе изплъзнала измежду пръстите му. Спомних си един разговор между Славен и предателя Гален, който бях чул. Двамата, изглежда, смятаха, че Тилт и Фароу ще са в абсолютна безопасност, ако овладеят Планините и техните проходи. Дали сега Славен възнамеряваше да превземе със сила онова, което преди беше искал да спечели с брак? Дали мислеше, че ще успее да възбуди достатъчно силна ненавист към Кетрикен, за да накара хората си да повярват, че водят справедлива война, че отмъщават на една планинска вещица и се борят за запазването на ключови търговски пътища?

Да, Славен, беше способен да повярва във всичко, в което иска. Не се съмнявах, че опиянен от вино и димче, той е убеден в своите безумни измислици. Сто жълтици за Сенч и още сто за мен. Отлично знаех какво съм извършил напоследък, та да обявят толкова висока цена за главата ми, но се чудех какво е намислил Сенч. През всичките ни години заедно той винаги бе действал анонимно и тайно. И все още нямаше име, ала покритата му с белези кожа и приликата му с неговия брат вече бяха известни. Това означаваше, че някой някъде го е видял. Надявах се, че е добре. Част от мен копнееше да се завърне в Бък и да го открие. Като че ли някак си можех да го защитя.

„Ела при мен.“

Каквото и да ми се искаше да направя, каквото и да изпитвах, знаех, че първо ще отида при Искрен. Постоянно си го обещавах и накрая успях да задремя. Сънувах, но сънищата ми бяха бледи, едва докоснати от Умението, и постоянно се променяха, сякаш носени от есенни ветрове. В главата ми се блъскаха мисли за всички хора, които ми липсваха. Сънувах, че Сенч пие чай с Търпение и Лейси. Носеше кафтан от червена коприна на звезди, ушит в много архаичен стил, очарователно се усмихваше на жените и разсмиваше дори Търпение, макар че тя изглеждаше странно уморена и изтощена. После сънувах, че Моли наднича от вратата на някаква къща, докато Бърич стои навън, увит в плаща си, за да се защити от вятъра, и й казва да не се тревожи, нямало да отсъства чак толкова дълго и всички тежки задачи можели да изчакат завръщането му. Тя само трябвало да си стои вкъщи и да се грижи за себе си. Сънувах дори Мигновена, която се криеше в легендарните Ледени пещери на Гладния ледник в Беърнс заедно с оцелелите си ратници и мнозина от своя народ, останали без дом по време на войните с пиратите. Сънувах, че се грижи за Вяра, която имаше треска и инфектирана рана от стрела в корема. Накрая сънувах шута, бялото му лице, придобило цвят на слонова кост, седнал пред огнището и вперил поглед в огъня. Изражението му беше безнадеждно и ми се струваше, че самият аз съм в пламъците и се взирам дълбоко в очите му. Някъде наблизо и в същото време надалеч Кетрикен безутешно плачеше. Тези сънища скоро избледняха и се смениха с други — ловуващи вълци, които преследваха елен, ала те бяха диви вълци и ако Нощни очи бе сред тях, той вече беше техен, а не мой.

Събудих се с главоболие и схванат гръб от камъка, върху който бях спал. Слънцето едва започваше да обагря небето, но въпреки това станах, отидох при близкия кладенец, извадих вода, измих се и изпих колкото повече можех. Веднъж Бърич ми бе казал, че пиенето на много вода помага срещу глада. Този ден щеше да ми се наложи да проверя неговата теория.

Наточих ножа си и си помислих дали да не се обръсна, после се отказах. Беше по-добре брадата ми колкото може по-скоро да покрие белега ми. Неохотно почесах гъстата четина, която вече ме дразнеше. Върнах се при другите, които още спяха.

Тъкмо започнаха да се размърдват, когато се появи един набит дребосък и пискливо извика, че търсел човек да му помогне да прехвърли овцете си в друга кошара. Това бе работа най-много за половин ден и повечето от пастирите поклатиха глави. Предпочитаха да останат там, където можеха да ги вземат в керваните за Синьото езеро. Човекът почти умолително рече, че трябвало да преведе овцете по градските улици преди градът да се събуди. Накрая предложи и закуска към платата и ми се струва, че тъкмо това бе причината да кимна и да го последвам. Казваше се Деймън и приказваше през цялото време, докато вървяхме, като размахваше ръце и ненужно ми обясняваше точно какво искал да направим с овцете. Те били добра стока, много добра стока, и не му се щяло да пострадат или дори да се възбудят. Спокойно, бавно, така най-добре се водели овце. Безмълвно кимах на тревожното му бърборене и накрая стигнахме до кошара, разположена далеч по улицата на кланиците.

Скоро стана ясно защо толкова бърза да премести овцете си. Съседната кошара сигурно беше била на злощастния Хенсил. В нея все още блееха няколко овце, но повечето лежаха мъртви или умираха. Зловонието на болестта им се усещаше във въздуха въпреки ужасната смрад в целия квартал. Неколцина души деряха мъртвите животни, за да спасят каквото могат от стадото, и оставяха одраните трупове при умиращите. Тази гледка ми напомни за бойно поле, из което обикалят мародери. Извърнах очи и помогнах на Деймън да събере овцете си.

Ако се опитате да използвате Осезанието върху овце, само ще си изгубите времето. Техните мисли са непостоянни. Дори най-спокойните от тях са такива, защото са забравили за какво мислят. Най-лошите са прекалено предпазливи и най-малкото движение ги изпълва с подозрителност. Единственият начин да се справиш с тях е да действаш като овчарските кучета. Да ги убедиш, че им е хрумнало да отидат някъде и да ги насърчиш да го направят. Весело си помислих за това как Нощни очи щеше да събере и поведе тези глупави същества, но дори самата мисъл за вълк накара няколко от тях да се заковат на място и отчаяно да се заозъртат наоколо. Предложих им да последват останалите, за да не се изгубят, и те се сепнаха, сякаш изненадани от тази идея, после тръгнаха.

Деймън ми беше дал обща представа къде отиваме, наред с дълга овчарска гега. Трябваше да тичам зад и от двете страни на стадото и скоро изплезих език като куче, докато той водеше стадото и не позволяваше на овцете да се праскат на всяка пряка. Стигнахме до квартал в предградията и вкарахме животните в една от паянтовите кошари. В съседния обор беше затворен много хубав червен бик, а в конюшнята до него — шест коня. След като си поехме дъх, Деймън ми обясни, че на другата сутрин оттук тръгвал керван за Синьото езеро. Купил овцете предния ден и възнамерявал да ги откара у дома си, където имал още стада. Попитах го дали няма нужда от помощник по пътя и дребосъкът ме измери с поглед, ала не ми отговори.

Закусвахме с овесена каша и мляко, проста храна, която ми се стори невероятно вкусна. Поднесе ни я жена, която живееше близо до оборите и си изкарваше прехраната, като се грижеше за животните и осигуряваше храна, а понякога и легла, за пастирите. След като се нахранихме, Деймън многословно ми обясни, че наистина му трябвал помощник, дори двама, но ако се съдело по кройката на дрехите ми, едва ли съм знаел нещо за тази работа. Сутринта ме бил взел, защото съм бил единственият, който изглеждал буден и бил съгласен да му помогне. Разказах му за безсърдечната си сестра и го уверих, че мога да се грижа за овце, коне и добитък. След много колебания той ме нае. Щеше да ми осигури храна по време на пътуването и накрая да ми плати десет сребърника. Каза ми да отида да си взема багажа и да се сбогувам с приятелите си, но непременно да съм тук до вечерта, иначе щял да вземе друг на мое място.

— Нямам багаж, нито с кого да се сбогувам — отвърнах аз. Не беше разумно да се връщам в града, не и след онова, което бях чул предната вечер. Искаше ми се керванът да потегли веднага.

За миг Деймън се изненада, ала после реши, че това го устройва.

— Е, аз трябва да се погрижа и за двете неща, затова ще те оставя тук да наглеждаш овцете. Трябва да им се донесе вода — затова ги бях оставил в градските кошари, там има помпа. Но не исках да са близо до болни животни. Донеси им вода, а аз ще пратя човек с кола сено. Погрижи се да се нахранят добре.

Имай предвид, че ще преценя дали ще се разбираме по това как започнеш при мен… — И продължи с обясненията си как да напоя стадото и на колко купчини да разделя сламата, за да съм сигурен, че всяка овца е получила дела си. Предполагам, че това трябваше да се очаква — не приличах много на овчар. Остро почувствах отсъствието на Бърич и неговата спокойна увереност, че си знам работата. Деймън вече се канеше да ме остави, когато внезапно отново се обърна към мен. — Как ти е името, момко?

— Том — след мимолетно колебание отвърнах аз. Преди да приеме името Фицрицарин, Търпение бе искала да ме нарича така. Това ми напомни нещо, което веднъж ми беше казал Славен. „Само трябва да се почешеш, за да намериш безименното кучкарче“ — бе изсумтял той. Овчарчето Том едва ли щеше да му допадне по-малко.

Близо до оборите имаше кладенец с ведро, завързано на изключително дълго въже. Като не спирах дори за миг да си почина, накрая успях да извадя нужното количество вода. Тъкмо бях свършил, когато пристигна колата със сено, и аз грижливо го разделих на четири копи в ъглите на кошарата. Това ми донесе поредното раздразнение, защото овцете се трупаха и ядяха от всяка копа още докато я трупах. Успях да свърша едва след като се наситиха всички, освен най-слабите.

Следобедът също неусетно отлетя във вадене на вода. Жената ми позволи да използвам един голям котел, в който да я стопля, и ми посочи уединено място, където измих от тялото си по-голямата част от мръсотията от пътуването. Ръката ми заздравяваше. Надявах се, че Сенч никога няма да научи за грешката ми. Как ли щеше да ми се смее! Щом се изкъпах, донесох още вода и я стоплих, за да изпера дрехите, които бях купил от вехтошарката. Установих, че плащът всъщност е много по-светлосив, отколкото бях смятал. Не успях да се справя с вонята, но когато го прострях да изсъхне, повече миришеше на мокра вълна, отколкото на предишния си собственик.

Деймън не ми бе оставил храна, но жената ми предложи да ме нагости, ако донеса вода за бика и конете, тъй като през последните четири дни много се била уморила от това задължение. Направих го и си спечелих вечеря от яхния и халба бира. После се върнах при овцете. След като ги заварих спокойни, навикът ме накара да проверя бика и конете. Загледан в животните, се облегнах на оградата и се запитах какво ли ще е, ако това е целият ми живот. Нямаше да е зле, не и ако вечер вкъщи ме чакаше жена като Моли. Една дългонога бяла кобила се приближи да потърка муцуна в ризата ми и да помоли да я почеша. Изпълних желанието й и усетих, че й липсва луничавото селско момиче, което й носело моркови и я наричало Принцеса.

Зачудих се дали някой някъде живее така, както иска. Може би Нощни очи най-сетне бе постигнал мечтата си. Искрено се надявах. Желаех му само доброто, ала егоистично ми се искаше понякога да му липсвам. Намусено се запитах дали затова Искрен не се завръща. Може би му беше писнало от корони и тронове и затова бе скрил всичките си следи. Но знаех, че не е така. Не и той. Моят крал беше отишъл в Планините да поиска помощ от Праотците. И ако не бе успял, сигурно беше измислил нещо друго. Каквото и да беше то, той ме бе повикал на помощ.