Тронът

18Лунно око

Бърл спази думата си. Денем вървях, охраняван от стражниците, със завързани на гърба ръце. Вечер ме настаняваха в шатра и ме развързваха, за да мога да се нахраня. Никой не проявяваше излишна жестокост към мен. Не зная дали Бърл беше наредил да ме оставят на мира, или просто се бяха разпространили достатъчно слухове за копелето-осезател, но никой не смееше да ме закача. Във всеки случай пътуването ми до Лунно око не бе по-неприятно от лошото време и войнишките условия. Бях отделен от поклонниците, така че не знаех как са Кетъл, Славея и другите. Стражниците не разговаряха в мое присъствие, така че не разполагах с информация дори от лагерните слухове. Не смеех да попитам нито един от тях. Призляваше ми дори само от мисълта какво са направили на Славея. Чудех се дали някой ще се смили над нея, за да й изправи и превърже пръстите. Чудех се дали Бърл ще позволи. Изненадваше ме, че често си мисля за Кетъл и децата на поклонниците.

Имах Нощни очи. След като набързо се нахраних с хляб и сирене на втората ми нощ в плен, останах в ъгъла на шатрата, която подслоняваше и шестима ратници. Китките и глезените ми бяха завързани, но не бяха жестоко стегнати, и ме бяха завили с одеяло. Стражниците скоро се увлякоха в игра на зарове. Шатрата бе от здрава козя кожа и подът беше настлан с кедрови клонки, тъй че не страдах много от студ. Цялото тяло ме болеше, бях уморен и след храната ми се спеше. И все пак се насилих да остана буден. Почти плахо се пресегнах към Нощни очи, тъй като не знаех какво ще открия. Откакто го бях накарал да заспи, едва доловимо усещах присъствието му. Сега с удивление установих, че е наблизо. Сякаш се появяваше иззад завеса и изглежда, се развесели от изненадата ми.

„Откога можеш да правиш така?“

„Отскоро. Мислех за думите на човека-мечок. И когато бяхме разделени, започнах да разбирам, че имам собствен живот. Намерих собствено място в ума си.“

Мисълта му беше колеблива, сякаш очакваше да го укоря. Вместо това го прегърнах, обвих го с топлотата, която изпитвах към него. „Боях се, че ще умреш.“

„А аз се боя, че сега ти ще умреш. — И почти смирено прибави: — Но аз останах жив. И сега поне единият от нас е свободен, за да може да избави другия.“

„Радвам се, че си добре. Но се опасявам, че не можеш да направиш нищо за мен. А ако те видят, ще те убият.“

„Тогава няма да ме видят“ — весело обеща той. Тази нощ ме взе със себе си на лов.

На другия ден трябваше да призова на помощ цялата си концентрация, за да се държа на крака. Бушуваше виелица.

Опитахме се да напредваме бързо, въпреки засипаните със сняг пътеки, по които вървяхме, и ледените ветрове, които жестоко ни брулеха. Колкото повече се отдалечавахме от реката и се изкачвахме към Планините, толкова повече се сгъстяваха дърветата и храстите. Студът ставаше по-сух и по-силен. Храната, която получавах, беше достатъчна, за да остана на крака, ала само толкова. Следван от конната си стража, Бърл яздеше начело. Аз вървях зад тях, охраняван от стражниците. После идваха поклонниците, пазени от ратници. Накрая бяха каруците с багажа.

Вечер след всеки преход ме затваряха в набързо издигната шатра, нахранваха ме и ме забравяха до следващото утро. Разговорите ми се ограничаваха до получаването на храна и нощното споделяне на мисли с вълка. В сравнение с отсрещния бряг тук имаше много дивеч. Ловуването почти не изискваше усилия и Нощни очи бързо възстановяваше силите си. Не изоставаше от нас и пак му оставаше време за лов. На четвъртата ми нощ като пленник Нощни очи тъкмо разкъсваше вътрешностите на един заек, когато изведнъж вдигна глава и подуши вятъра.

„Какво има?“

„Ловци.“ Той заряза месото и се изправи. Намираше се на склона над лагера на Бърл. Към него от дърво на дърво се придвижваха най-малко двадесет тъмни фигури. Десетина от тях носеха лъкове. Двама приклекнаха в прикритието на гъсталака. След няколко секунди носът му долови мирис на дим. В краката им замъждука пламъче. Те дадоха знак на другите, които се разгърнаха напред, безшумни като сенки. Стрелците заеха позиции, докато останалите се промъкнаха в лагера. Някои се насочиха към конете. Вече със собствените си уши чух тихи стъпки край шатрата, в която лежах. Не спряха. Нощни очи усети мирис на горяща смола. След миг в нощта полетяха две огнени мълнии и улучиха шатрата на Бърл. Надигна се вик. Когато сънените стражници наизскачаха от шатрите си и се втурнаха към пожара, стрелците на склона ги обсипаха със стрели.

Увит в одеяла, Бърл изскочи навън и закрещя.

— Те търсят копелдака, глупаци такива! Пазете го на всяка цена! — Покрай него изсвистя стрела, той извика и залегна зад един от обозните фургони. Само след секунда в дъските му се забиха още две стрели.

Мъжете в моята шатра бяха скочили при първия смут. Не им обръщах внимание и предпочитах да гледам през очите на вълка. Но скоро дотича сержантът и нареди на хората си:

— Измъкнете го навън преди да са подпалили шатрата. Не му позволявайте да става от земята. Ако дойдат за него, прережете му гърлото!

Заповедите му бяха изпълнени буквално. Един от стражниците опря коляно в гърба ми и притисна голия си нож към гърлото ми. Заобиколиха ни шестима други. Навсякъде около нас в мрака се биеха и викаха мъже. Още една шатра избухна в пламъци — тази на Бърл вече весело гореше и осветяваше половината лагер. Първия път, когато се опитах да вдигна глава и да видя какво става, младият стражник на гърба ми енергично блъсна лицето ми в замръзналата пръст. Примирих се с леда и чакъла и продължих да следя събитията през очите на вълка.

Ако не полагаха толкова усилия да охраняват мен и да защитават Бърл, стражниците може би щяха да разберат, че целта на тази атака не сме ние двамата. Докато навсякъде около Бърл и неговата пламтяща шатра падаха стрели, в тъмния край на лагера безшумни нападатели освобождаваха контрабандисти, поклонници и коне. Вече бях видял, че мъжът, изстрелял първата пламтяща стрела, носи чертите на рода Холдфаст. Контрабандистите се бяха притекли на помощ на своите. Пленниците се заизсипваха от лагера като зърно от пробит чувал.

Бърл правилно беше описал хората си. Мнозина от тях останаха зад фургоните и шатрите. Не се съмнявах, че ще се бият до смърт, ако нападнат самите тях, но никой не се осмели да атакува стрелците на хълма. Предположих, че капитан Марк не е бил единственият, сключил сделка с контрабандистите.

Всичко свърши много бързо. Докато се оттегляха, стрелците на склона продължиха да ни обстрелват и това отвличаше вниманието на стражниците. Когато дъждът от стрели ненадейно престана, Бърл незабавно извика сержанта и попита за мен. Сержантът предупредително погледна хората си и отвърна, че съм при тях.

Остатъкът от нощта мина отвратително. Прекарах повечето време по очи на снега, докато полуоблеченият Бърл сумтеше и гневно крачеше около мен. В шатрата му бяха изгорели повечето му лични запаси. Бягството на поклонниците и контрабандистите очевидно не бе толкова важно, колкото фактът, че никой друг в лагера не носи дрехи, които да му стават.

Бяха изгорели още три шатри. Конят на Бърл беше изчезнал заедно с конете на контрабандистите. Въпреки заплахите си за страшно отмъщение, Бърл не направи опит да организира преследване. Вместо това се задоволи няколко пъти да ме изрита. Наближаваше изгрев-слънце, когато се сети да попита дали е избягала и певицата. Нямаше я. Това доказвало, заяви той, че съм бил истинската цел на нападението. Бърл утрои охраната ми за през нощта и за останалите два дни до Лунно око. Не се изненадах, че повече не видяхме нападателите. Те бяха взели каквото им трябваше и бяха изчезнали в планината. Не се съмнявах, че Ник има скривалища и на този бряг. Не изпитвах топлота към човека, който ме беше предал, но трябваше неохотно да му се възхитя за това, че бе спасил поклонниците. Навярно Славея можеше да напише песен за това.

Лунно око изглеждаше малък град, скрит в гънките на предпланините. Преди да стигнем до него, минахме покрай няколко ферми. Калдъръмените улици започваха веднага след дървената палисада, която заобикаляше града. Часовоят на кулата официално ни попита кои сме. Едва след като влязохме, установих, че всъщност градчето процъфтява. От уроците на Федрен знаех, че преди да се превърне в спирка за керваните, които пътуваха за земите отвъд Планинското кралство, Лунно око е бил важен военен аванпост на Шестте херцогства. Сега оттук редовно минаваха търговците на кехлибар, кожи и фигурки от кост. Или поне така бе било в годините след като баща ми успял да сключи договор с Планинското кралство.

Новата враждебна политика на Славен беше променила всичко това. Лунно око отново се беше превърнал във военна крепост като по времето на дядо ми. Ратниците, които маршируваха по улиците, носеха златистокафявите униформи на Славен вместо бъкските сини, ала ратниците са си ратници. Търговците имаха уморения, предпазлив вид на хора, богати само с издадените от техния суверен пари, чудещи се каква ще е стойността им след време. Нашата процесия привлече вниманието на местните, но те се опитваха да не проявяват любопитството си. Зачудих се откога интересът към кралските работи е започнал да носи нещастие.

Въпреки изнемогата си заинтригувано се оглеждах наоколо. Тук ме бе довел дядо ми, за да ме повери на грижите на Искрен, тук Искрен ме беше предал на Бърич. Винаги се бях питал дали някой от майчиния ми род е живял край Лунно око, или сме отишли там, за да дирим баща ми. Но напразно търсех някакъв знак, който да събуди спомените от изгубеното ми детство. Лунно око ми изглеждаше също толкова чужд, колкото всяко друго градче, което бях посещавал.

Навсякъде гъмжеше от ратници. Край всяка стена бяха издигнати шатри и навеси. Като че ли местното население неотдавна рязко се беше увеличило. Накрая стигнахме до двор, в който животните от обоза познаха дома си. Строихме се с войнишка прецизност. После охраната ме заведе при грозна ниска дървена сграда без прозорци. Вътре имаше голямо огнище, пред което на ниско столче седеше старец. Вкараха ме в една от трите килии със зарешетени прозорчета, срязаха въжетата на ръцете и краката ми и ме оставиха сам.

Това бе най-хубавият от всички затвори, в които ме бяха хвърляли. Хванах се за тази мисъл и оголих зъби в нещо, което не бе точно усмивка. Вместо легло имаше хамак с чувал, пълен със слама, за дюшек. В ъгъла имаше нощно гърне. През зарешетеното прозорче на вратата нахлуваше светлина и топлина. Не много, но все пак беше доста по-топло, отколкото навън. Нямаше я строгостта на истинския затвор. Реших, че това е арест за пияни или непокорни ратници. Бе ми странно да си сваля плаща и ръкавиците. Седнах на хамака и зачаках.

Единственото по-особено нещо, което се случи тази вечер, беше, че храната се състоеше от месо, хляб и дори халба пиво. Старецът отвори вратата и ми подаде таблата. Когато се върна, за да я вземе, ми остави две одеяла. Благодарих му и мъжът, изглежда, се сепна. После ме смая, като отбеляза:

— Имаш бащините си очи и глас. — И побърза да затвори вратата. Повече никой не разговаря с мен и единствените думи, които чух, бяха ругатни и подигравки по време на игра на зарове. По гласовете прецених, че във външното помещение, освен стария ключар има трима по-млади мъже.

Късно вечерта спряха да играят и тихо се заприказваха. Воят на вятъра навън ми пречеше да чувам за какво говорят. Безшумно станах и се приближих до вратата. Когато надникнах през прозорчето, ги видях. Старецът спеше на леглото си в ъгъла, но стражниците, които носеха златистокафявите униформи на Славен, явно взимаха задълженията си на сериозно. Единият беше голобрадо момче, навярно на не повече от четиринадесет години. Другите двама приличаха на ратници. По лицето на единия имаше повече белези, отколкото по моето. Реших, че е скандалджия. Вторият имаше грижливо оформена брада и очевидно командваше другите двама. Всички бяха будни, макар и не точно нащрек. Скандалджията дразнеше момчето за нещо. Лицето на хлапака бе намусено. Поне тези двама не се разбираха. След това обезобразеният започна да се оплаква от Лунно око. Алкохолът бил долнокачествен, малкото местни жени били студени като самата зима. Искало му се кралят да им отпусне каишката и да ги насъска срещу крадливите главорези на планинската блудница. За няколко дни щели да стигнат до Джаампе и да го превземат. Какъв смисъл имало да чакат? И така нататък. Другите отегчено кимаха. Отдръпнах се от прозорчето и се върнах на хамака си, за да помисля.

„Хубава клетка.“

„Поне ме нахраниха добре.“

„Не толкова добре, колкото се нахраних аз. Трябва ти малко топла кръв в месото. Скоро ли ще избягаш?“

„Веднага щом измисля начин.“

Известно време внимателно разглеждах килията си. Стените и подът бяха от дъски, стари и твърди като желязо под пръстите ми. Дъсчен таван, който едва достигах с ръце. И дървената врата със зарешетеното прозорче.

Ако исках да се измъкна оттук, трябваше да изляза през вратата. Върнах се до прозорчето.

— Може ли малко вода — тихо извиках.

Хлапакът се стресна и скандалджията му се присмя. Третият стражник ме погледна, после безмълвно отиде да донесе един черпак вода от бъчвата в ъгъла. Надигна го към прозорчето и го провря между решетките, изчака да го изпия и се отдалечи.

— Колко време ще ме държат тук — попитах го.

— Докато умреш — убедено отвърна скандалджията.

— Не бива да разговаряме с него — напомни му момчето.

— Млъкнете! — Заповяда им сержантът. Това се отнасяше и за мен. Останах до вратата, стиснал решетките с ръце. Това изнерви хлапака, ала обезобразеният впери очи в мен с хищния интерес на кръжаща акула. Нямаше да има нужда от много примамки, за да го накарам да ме удари. Зачудих се дали може да е от полза. Беше ми омръзнало да ме удрят, но напоследък това ми изглеждаше единственото нещо, в което бях добър. Реших да поупорствам и да видя какво ще се случи.

— Защо не бива да разговаряте с мен — попитах.

Те се спогледаха.

— Махни се от прозореца и млъкни — нареди ми сержантът.

— Просто ви попитах нещо — меко възразих аз. — Какво лошо има да разговаряте с мен?

Той се изправи. Незабавно покорно се дръпнах назад.

— Аз съм заключен, а вие сте трима. Скучно ми е, нищо повече. Не може ли поне да ми кажете какво ще стане с мен?

— Ще постъпят с тебе така, както трябваше още първия път, когато те убиха. Ще те обесят над вода, ще те насекат на парчета и ще те изгорят, копелдако — отвърна скандалджията.

— Млъкни — викна му сержантът. — Той ти хвърля примамки, идиот такъв! Никой повече няма да разменя нито дума с него. Никой. По този начин осезателят те впримчва във властта си. Като те привлича в разговор. Така е убил Гръм и неговите хора. — Стражникът ме стрелна със свиреп поглед, после го насочи към другите двама. Скандалджията презрително ми се усмихна.

— Не знам какво са ви разказвали за мен, но не е вярно — отново се обадих аз. Никой не отговори. — Вижте, аз не съм по-различен от вас. Ако имах някаква вълшебна сила, смятате ли, че щях да съм заключен тук? Не. Просто съм изкупителна жертва, това е. Знаете как е. Ако нещо се обърка, някой трябва да понесе отговорността. И накрая мен ме насадиха в лайната. Е, погледнете ме и си помислете за историите, които сте чували. Познавах Гръм, когато служеше при Славен в Бъкип. Приличам ли ви на човек, който може да го убие? — Продължих така през по-голямата част от смяната им. Не вярвах, че ще успея да ги убедя, че съм невинен. Но можех да ги убедя, че няма защо да се страхуват да отговарят на въпросите ми. Разказах им моменти от живота и несгодите си, убеден, че ще ги разнесат из целия лагер. Макар че нямах представа каква полза ще имам от това. И все пак стоях до вратата, стиснал решетките на прозорчето, и незабележимо ги дърпах нагоре-надолу. Дори да помръднаха, не го забелязах.

Другият ден се точеше безкрайно. Чувствах, че всеки изтекъл час приближава опасността. Бърл не дойде да ме види. Бях сигурен, че чака някой да дойде, за да ме предаде в ръцете му. Боях се, че това ще е Уил. Славен едва ли щеше да ме повери на друг. Не исках повече да се срещам с Уил. Нямах силата да му устоя. През цялото време дърпах решетките и наблюдавах стражниците. Вечерта се осмелих да рискувам. След като се нахраних със сирене и овесена каша, легнах в хамака си и се приготвих за Умението…

Предпазливо спуснах стените си, като се боях, че Бърл ще ме чака. Пресегнах се и не усетих нищо. Отново опитах. Същият резултат. Отворих очи и се втренчих в мрака. Не беше честно. Сънищата идваха по своя воля, а сега, когато я търсех, реката на Умението напълно ми убягваше. Направих още два опита и главоболието ме принуди да се откажа. Умението нямаше да ми помогне да се измъкна оттук.

„Остава Осезанието“ — отбеляза Нощни очи. Усетих го някъде наблизо.

„Не виждам как ще ми помогне то“ — признах аз.

„Аз също. Но изкопах дупка под стената в случай, че успееш да излезеш от клетката си. Не беше лесно, защото пръстта е замръзнала и трупите на стената са заровени дълбоко. Но ако успееш да се измъкнеш, ще ти помогна да избягаш от града.“

„Разумен план“ — похвалих го. Поне един от двама ни правеше нещо.

„Знаеш ли къде ще пренощувам?“ — Долових весели нотки в мисълта му.

„Къде?“ — покорно попитах аз.

„Точно под краката ти. Има само толкова място, колкото да се вмъкна тук.“

„Глупава дързост, Нощни очи. Може да те видят или да открият следите от копането ти.“

„Десетина кучета са били тук преди мен. Никой няма да ме забележи. Използвах нощта, за да разгледам това човешко леговище. Под всички сгради има пространства. Съвсем лесно е да се промъкваш от една към друга.“

„Внимавай“ — предупредих го аз, но не можех да отрека, че близостта му ме успокоява. Прекарах неспокойна нощ. Тримата стражници нито за миг не отключваха вратата ми. На другата сутрин старецът ми донесе чаша чай и две парчета корав хляб и аз опитах чара си върху него.

— Значи си познавал баща ми — попитах го, докато вкарваше храната през решетките. — Знаеш ли, аз не си го спомням. Никога не съм живял при него.

— Тогава можеш да се считаш за късметлия — отвърна той. — Да познаваш принца не беше все едно да го харесваш. Беше сух като съчка. За нас — само правила и заповеди, докато той правеше копелета. Да, познавах баща ти. За свое нещастие го познавах прекалено добре. — И той се извърна от прозорчето. Напразни бяха всичките ми надежди да го спечеля за съюзник. Отдръпнах се, седнах на хамака с хляба и чая си и отчаяно вперих очи в стената. Поредният ден се заточи безкрайно.

Бях сигурен, че това доближава Уил с един ден към мен. Един ден по-малко до отвеждането ми в Трейдфорд. Един ден по-близо до смъртта.

В студа и мрака на нощта ме събуди Нощни очи. „Дим. Много.“

Надигнах се. Отидох до прозорчето и надникнах навън. Старецът спеше на леглото си. Момчето и скандалджията играеха на зарове, докато другият си режеше ноктите с ножа си. Цареше пълно спокойствие.

„Откъде идва димът?“

„Да ида ли да видя?“

„Да, моля те. Но внимавай.“

„Кога не внимавам?“

Измина известно време, през което стоях до вратата и наблюдавах стражниците. После Нощни очи отново се пресегна към мен. „Една голяма сграда, мирише на жито. Гори на две места.“

„Някой вика ли за помощ?“

„Не. Улиците са пусти и тъмни. Тази част от града спи.“

Затворих очи и споделих неговото зрение. Сградата беше хамбар. Някой я бе подпалил от две страни. На едното място само тлееше, ала на другото пламъците облизваха сухата дървена стена.

„Върни се при мен. Може да се възползваме от това.“

„Чакай.“

Вълкът решително продължи по улицата, като се придвижваше от къща на къща. Огънят с пращене се разгаряше. Нощни очи спря, подуши въздуха и промени посоката. Скоро наблюдаваше друг огън, който поглъщаше копа сено зад един плевник. Лениво се издигаше дим и се стелеше в нощта. Изведнъж блъвна дълъг огнен език и обгърна цялата копа. В черното небе се понесоха искри. Някои все още светеха, докато се сипеха по съседните къщи.

„Някой е запалил тези огньове. Бързо се върни при мен!“

Нощни очи се подчини. По пътя видя още един огън, облизващ купчина намаслени парцали, натрупани под ъгъла на казармена сграда. Непостоянният вятър му помагаше да се разгори. Пламъците облизваха един от пилоните, които поддържаха постройката, и нетърпеливо се виеха по пода.

Зимата бе изсушила дървения град с лютия си студ също толкова добре, колкото и всеки летен зной. Навеси и шатри запълваха пространствата между сградите. Ако скоро не се вземеха някакви мерки, до сутринта Лунно око щеше да се превърне в пепелище. И ако останех заключен в килията си, щях да изгоря заедно с него.

„Колко души те пазят?“

„Четирима. И една заключена врата.“

„Ключът трябва да е у единия.“

„Почакай да видим дали шансовете ни няма да се увеличат. А може да отключат вратата, за да ме преместят.“

Някъде в студения град отекна мъжки глас. Бяха забелязали първия пожар. Стоях в килията си и слушах с ушите на Нощни очи. Постепенно глъчката се усили, докато накрая дори моите стражници се изправиха и започнаха да се питат:

— Какво става?

Скандалджията отиде до вратата и я отвори. В стаята нахлу леден вятър и мирис на дим. Той се дръпна и съобщи:

— Изглежда, че в другия край на града е избухнал голям пожар. — След миг и другите двама надзъртаха навън. Напрегнатият им разговор събуди стареца, който също се приближи да погледне. Някой претича по улицата, като викаше:

— Пожар! Пожар при хамбара! Донесете вода!

Момчето погледна сержанта.

— Да отида ли да видя какво става?

За миг мъжът се поколеба, но изкушението беше прекалено голямо.

— Не. Ще ида аз. Вие останете тук и бъдете нащрек. — Той взе плаща си и излезе навън. Хлапакът разочаровано го изпрати с поглед и остана до вратата, вперил очи в нощта. После викна:

— Вижте, други пламъци! Ей там!

Скандалджията изруга и също се уви в плаща си.

— Отивам да видя какво става.

— Но ние имаме заповед да охраняваме копелдака!

— Ти ще останеш тук! Веднага се връщам, просто искам да видя какво става! — Стражникът извика последните думи през рамо, докато бързо се отдалечаваше. Момчето и старецът се спогледаха. Ключарят се върна на леглото си и легна, но хлапакът остана на прага. От вратата на килията си виждах част от улицата. Претичаха неколцина мъже, после някой преведе конска каруца. Изглежда, всички бързаха към пожара.

— Много ли е зле — попитах аз.

— Оттук не се вижда много. Само пламъци зад конюшнята. Нагоре се вдигат много искри. — Момчето очевидно съжаляваше, че е толкова далеч от това вълнуващо събитие. После изведнъж си спомни с кого разговаря и рязко затвори вратата. — Недей да ми говориш — предупреди ме младият стражник и отново седна на мястото си.

— На какво разстояние оттук е хамбарът — попитах го. Той дори не ме погледна. Седеше с каменно изражение, втренчил поглед в стената. — Защото — невъзмутимо продължих аз, — просто се чудя какво ще направиш, ако пожарът стигне дотук. Не искам да изгоря жив. Оставили са ти ключовете, нали? Хлапакът веднага погледна стареца. Ключарят неволно повдигна ръка към кесията си, сякаш за да се увери, че още са там, ала нито един от двамата не отговори. Стоях до прозорчето и наблюдавах стражника. След малко момчето се върна на вратата и пак надникна навън. Видях, че стиска зъби. Старецът се приближи до него и надзърна над рамото му.

— Разпространява се, нали? Зимният огън е страшно нещо. Всичко е сухо като кокал.

Хлапакът не отговори, но се обърна и ме погледна. Старецът бръкна в кесията си.

— Ела ми завържи ръцете и ме изведи навън. Никой от нас не бива да остане в тази сграда, ако огънят стигне дотук.

Момчето отново ме стрелна с поглед.

— Не съм глупак. Не искам да умра за това, че съм те пуснал да избягаш.

— Хич не ми пука, копелдако, ако ще и да изгориш вътре — прибави старецът. После отново проточи шия и погледна навън. Дори от килията си чух внезапния вой на въздуха, когато някаква сграда лумна в пламъци. Вятърът вече носеше силен мирис на дим и виждах, че позата на хлапака става все по-напрегната. Край отворената врата претича мъж, който извика на момчето нещо за битка на пазарния площад. Зърнах да тичат още хора, чух звън на мечове. Вятърът носеше пепел и ревът на пламъците заглушаваше виелицата. Въздухът сивееше от дим.

Внезапно момчето и старецът отскочиха назад. Нощни очи ги последва, оголил зъби. Ръмженето му бе по-високо от пращенето на огъня навън.

— Отключете вратата на килията ми и той няма да ви направи нищо — казах им.

Вместо това момчето изтегли меча си и без да чака вълкът да го нападне, го атакува и го принуди да отстъпи навън. Нощни очи с лекота избегна острието, но вече не ги бе притиснал в ъгъла. Хлапакът използва преимуществото си и излезе в мрака след вълка. В мига, в който вратата се освободи, старецът рязко я затръшна.

— Нима ще останеш тук и ще изгориш заедно с мен — дружелюбно го попитах аз.

След кратко колебание ключарят взе решение.

— Изгори сам — с ненавист рече той, отвори вратата и се втурна навън.

„Нощни очи! Това е човекът с ключа, старецът, който бяга.“

„Ще го хвана.“

Бях сам в затвора. Почти очаквах момчето да се върне, но него го нямаше. Стиснах решетките на прозорчето и започнах да разтърсвам вратата. Тя не помръдваше. Усетих, че една от пръчките леко поддава. Опрях крака във вратата и я задърпах. След цяла вечност единият й край се освободи. Огънах я надолу и започнах да я въртя наляво-надясно, докато я извадя. Но дори да измъкнех всички пръчки, отворът щеше да е прекалено малък, за да изляза. Опитах, но пръчката се оказа прекалено дебела, за да я пъхна в пролуката между касата и вратата и да я използвам като лост. Димът тежко се стелеше във въздуха. Пожарът се приближаваше към затвора. Блъснах с рамо вратата, но без резултат. Проврях ръка през решетките и заопипвах тежкото метално резе. Пръстите ми едва стигаха до ключалката. Струваше ми се, че в килията става по-топло. А може и да си въобразявах.

Безсмислено блъсках желязното резе и скобите, които го държаха, когато външната врата се отвори и влезе жена в златистокафява униформа.

— Идвам за копелдака — извика тя. После се огледа и видя, че няма никого.

След миг отметна качулката си и се превърна в Славея. Смаяно я зяпнах.

— Стана по-лесно, отколкото очаквах — усмихна ми се певицата. Заради насиненото лице усмивката й повече приличаше на озъбване.

— Не бързай — уморено я предупредих аз. — Килията е заключена.

На лицето й се изписа страх.

— Задната стена на сградата гори.

Тя хвана решетката със здравата си ръка. Точно когато я вдигаше, за да удари по ключалката, на прага се появи Нощни очи. Влезе и пусна на пода кесията на стареца. Кожата тъмнееше от кръв.

Ужасих се.

— Уби ли го?

„Взех от него каквото ти трябваше. Побързай. Задната стена на тази клетка гори.“

В първия момент не можах да помръдна. Гледах го и се чудех в какво го превръщам. Беше изгубил нещо от дивата си чистота. Славея зяпаше ту мен, ту него, ту кесията.

„А ти си изгубил нещо от онова, което те прави човек. Нямаме време за такива размисли, братко. Ти нямаше ли да убиеш вълк, за да ми спасиш живота?“

Не знаех какво да му отговоря.

— Ключът е в кесията — казах на Славея.

За миг тя просто продължи да я зяпа. После се наведе и извади тежкия железен ключ. Докато го вкарваше в ключалката, аз се молех да не съм изкривил механизма с ударите си. Певицата завъртя ключа и вдигна резето. Докато излизах, Славея ми нареди:

— Вземи одеялата. Ще ти трябват. Навън е свиреп студ.

Послушах я и усетих топлината, която се излъчваше от задната стена на килията ми. Взех плаща и ръкавиците си. Между дъските започваше да се процежда дим. Затичахме се, следвани по петите от вълка.

Никой не ни забеляза. Пожарът вече беше неудържим. Обхващаше целия град и унищожаваше всичко. Хората бяха заети да спасяват собствените си кожи. Покрай нас мина мъж, който буташе количка с багаж, и само ни погледна. Зачудих се дали вещите са негови. По-нататък по улицата гореше конюшня. Отчаяни коняри се опитваха да изведат конете. Цвиленето на изпадналите в паника животни заглушаваше воя на вятъра. Сградата с трясък се срути и към нас с ужасяваща въздишка се понесе вълна от горещ въздух и пепел. Вятърът бе разпространил пожара в целия градец. Пламъците се прехвърляха от къща на къща, искри и пепел се издигаха към гората над града. Зачудих се дали дълбокият сняг ще е достатъчен, за да спре пожара.

— Хайде — ядосано извика Славея и разбрах, че съм се зазяпал. Притиснах одеялата към себе си и безмълвно я последвах. Затичахме по лъкатушните улици на горящия град. Тя очевидно знаеше пътя.

Стигнахме до кръстопът, където се беше водила някаква битка. На улицата бяха проснати четири тела, всички във фароуска униформа. Спрях, наведох се над една жена и взех ножа и кесията от колана й.

Наближихме градската порта. Ненадейно покрай нас изтрополи кола. Двата коня, които я теглеха, не си подхождаха и бяха целите в пяна.

— Качвайте се — извика ни някой. Славея без колебание скочи вътре.

— Кетъл? — Попитах аз.

— Бързо!

Метнах се в каруцата и вълкът с лекота ме последва. Без повече да се бави, старицата изплющя с юздите и рязко се понесохме напред.

Портата бе отворена. Отстрани зърнах проснато тяло. Продължихме напред по тъмния път, за да се присъединим към други, бягащи от бедствието с каруци и ръчни колички. Повечето, изглежда, се насочваха към малкото къщи извън градските стени, за да потърсят подслон за през нощта, ала Кетъл не спря конете. Ставаше все по-тъмно и хората оредяваха. Старицата увеличи скоростта още повече. Вперих очи в мрака.

Забелязах, че Славея гледа назад.

— Трябваше само да отклоним вниманието им — с ужас промълви тя. Проследих погледа й.

Палисадата на Лунно око се очертаваше на фона на силно оранжево сияние. Искрите се издигаха като рояци пчели в нощното небе. Ревът на пламъците беше като ураганен вятър.

— Да им отклоните вниманието ли — зяпнах я аз. — Вие ли направихте всичко това? За да ме освободите?

Славея ме погледна весело.

— Ще трябва да те разочаровам. Не. С Кетъл дойдохме за теб, но не го направихме сами. Повечето от опустошенията са дело на роднините на Ник. Отмъщение срещу онези, които са ги измамили. Отидоха да ги открият и убият. После си тръгнаха. — Тя поклати глава. — Прекалено е сложно, за да ти обясня всичко точно сега, дори да ги разбирах. Явно кралската стража в Лунно око от години е била подкупена. Плащали са им, за да не забелязват контрабандистите от рода Холдфаст. От своя страна, контрабандистите трябвало да се грижат хората, които служат тук, да се радват на някои от хубавите неща в живота. Предполагам, че капитан Марк се е радвал на най-голямата печалба. Не е бил само той, но не обичал и да дели.

— После пратили тук Бърл — продължи тя. — Той не знаел нищо за уговорката. Довел със себе си много ратници и се опитал да наложи военна дисциплина. Ник те предал на Марк. Но някой друг видял възможност да предаде Марк и сделката му на Бърл. Бърл видял възможност да те залови и да се справи с контрабандистите. Но Ник Холдфаст и неговият клан получили добри пари от поклонниците. Ратниците нарушили сделката с него и така Холдфаст не успял да удържи на обещанието си. — Славея отново поклати глава. Гласът й беше напрегнат. — Няколко жени бяха изнасилени. Едно дете умря от студа. Един мъж никога повече няма да може да ходи, защото се опита да защити жена си. — Известно време единствените звуци бяха трополенето на колелата и далечният рев на пламъците. Черните й очи отразяваха отблясъците на пожара. — Чувал ли си за честта на крадците? Е, Ник и неговите хора си отмъстиха.

Продължавах да се взирам в горящия град. Не ме беше грижа за Бърл и неговите ратници. Ала там бе имало търговци и занаятчии, семейства и домове. Пламъците поглъщаха всичко. И ратници на Шестте херцогства бяха изнасилили свои пленнички като да бяха пирати, а не кралски стражници. Ратници на Шестте херцогства, служещи на самозвания крал на Шестте херцогства. Поклатих глава.

— Умен щеше да ги избеси до крак.

Славея се прокашля и каза:

— Не се самообвинявай. Отдавна съм се научила да не се самообвинявам за злото, което ми причиняват. Аз не съм виновна. Нито пък ти. Ти само беше катализаторът, който постави началото на веригата от събития.

— Не ме наричай така — помолих я аз. Фургонът бързо ни отнасяше все по-надълбоко в нощта.