Тронът

26Пътеуказатели

Също като преди, този ден вървях покрай пътя. Огромните дървета бяха задържали повечето сняг по клоните си. Теренът бе неравен и сегиз-тогиз имаше дълбоки преспи, но вървенето не ме затрудняваше много. До вечерта обаче дърветата започнаха да стават все по-малки и склонът — определено по-стръмен. Когато дойде време да устроим лагера си, бяхме принудени да потърсим равно място, за да разпънем шатрата. Наложи се да се спуснем доста по-надолу по склона. Когато вдигнахме шатрата, Кетрикен погледна нагоре към пътя, намръщи се, извади картата и я заразглежда на гаснещата слънчева светлина. Попитах я какво има.

Кралицата посочи пергамента, после вдигна показалец към склона над нас.

— Ако пътят продължава да се изкачва и склонът става все по-стръмен, утре вече няма да си в състояние да се движиш успоредно с нас. До утре вечер ще напуснем горския пояс. Земята ще е гола, стръмна и скалиста. Трябва да вземем със себе си дърва, колкото могат да носят джепите. — Тя свъси вежди. — Може да се наложи да забавим ход, за да ни настигаш.

— Ще издържа — обещах аз.

Сините й очи срещнаха моите.

— Вдругиден навярно ще трябва да се върнеш на пътя.

— Щом трябва, ще се справя. — Свих рамене и се опитах да се усмихна въпреки тревогата си. — Какво друго ми остава?

Същата вечер, след като измих съдовете, Кетъл отново извади играта. Погледнах камъчетата и поклатих глава.

— Още не съм разрешил загадката.

— Това ме радва — отвърна старицата. — Защото ако беше успял, макар и с помощта на вълка, наистина щеше да ме смаеш. Това е труден проблем. Но тази вечер ще изиграем няколко игри и ако си държиш очите отворени и внимаваш, може да откриеш решението.

Ала не успях и си легнах да спя, запечатал разположението на камъчетата в ума си.

На другия ден предвижданията на Кетрикен се сбъднаха. По пладне вече се провирах през храсталаци и се катерех по голи скали, следван по петите от Славея. Въпреки усилията, тя продължаваше да ме разпитва за шута. Какво зная за родителите му? Кой му е шил дрехите? Някога разболявал ли се е сериозно? Стана ми навик да не й давам почти никаква информация. Очаквах тази игра да й омръзне, но тя беше упорита като магаре. Накрая ядосано я попитах точно какво толкова я привлича към него.

На лицето й се изписа странно изражение, като на човек, който се опитва да запази самообладание. Отвори уста, затвори я, ала после не успя да устои, впери жаден поглед в мен и заяви:

— Шутът е жена и е влюбена в теб.

В първия момент думите й сякаш бяха на чужд език. Гледах я и се опитвах да разбера какво иска да каже. Ако не се беше разсмяла, може би щеше да ми хрумне някакъв отговор. Ала нещо в смеха й толкова дълбоко ме обиди, че й обърнах гръб и продължих нагоре по стръмния склон.

— Ти се изчервяваш — извика след мен Славея. — Тилът ти е тъмночервен! Толкова години, а не си знаел, нали? Изобщо ли не подозираше?

— Това е смешно — без да поглеждам назад, отвърнах аз.

— Нима? Кое точно?

— Всичко.

— Кажи ми, че си напълно убеден.

Не я удостоих с отговор. Проправих си път през един гъст храсталак, без да спирам, за да й държа клонките. Тя знаеше, че съм ядосан, защото се смееше. Излязох от гората и спрях пред почти отвесна скала. Тук почти нямаше храсти, а само напукан сивкав камък, който се подаваше под снега.

— Стой настрани — предупредих Славея, когато певицата се запъти към мен. Тя се озърна наоколо и ахна.

Погледнах нагоре към стръмния склон. Пътят бе издълбан в планината като в парче дърво. Над нас се издигаха осеяни с камънаци чукари. Тук-там имаше нискорасли дървета и храсти. От каменистата почва стърчаха коренища. Изкачването до пътя нямаше да е лесно. През цялата сутрин склонът беше ставал все по-стръмен. Не трябваше да се изненадвам, но толкова съсредоточено бях избирал най-подходящия маршрут, че от известно време не бях поглеждал към пътя.

— Ще трябва да се върнем на пътя — казах на Славея и тя мълчаливо кимна.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. На няколко места усетих, че камъните се пързалят под ботушите ми и неведнъж заставах на четири крака. Чувах тежкото дишане на Славея зад себе си.

— Още съвсем малко — извиках й. В този момент Нощни очи без усилие ни изпревари, стигна до пътя и скочи долу, после се върна на ръба и ни погледна. След миг до него застана шутът и загрижено извика:

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Ще се справим — отвърнах аз. Спрях, приклекнах и се хванах за дънера на едно криво дърво, за да си поема дъх и да избърша потта от очите си. Славея спря зад мен. И изведнъж усетих пътя. Имаше течение като река, което също като речно течение раздвижваше въздуха — вятър, състоящ се от човешки животи, и далечни, и близки. Той носеше странната същност на шута, спотаения страх на Кетъл и тъжната решителност на Кетрикен, отделни и разпознаваеми като букетите на различни вина.

— Фицрицарин — повика ме Славея и ме удари по гърба.

— Какво — попитах разсеяно.

— Продължавай нагоре! Не мога да вися тук, прасците ми се схващат!

Открих тялото си и изкатерих останалото разстояние до ръба на пътя. Течащото Умение ми помагаше без усилие да усещам присъствието на Славея зад мен. Усещах как стъпва и се хваща за планинската върба на ръба на скалата. За миг застанах до пътя, после скочих на гладката повърхност и потънах в притеглянето й като дете, което се хвърля в река.

Шутът ни бе изчакал. Кетрикен водеше кервана от джепи и тревожно се озърташе назад. Дълбоко си поех дъх и се почувствах така, сякаш събирам разпръснатите си части. Нощни очи неочаквано побутна ръката ми с муцуна.

„Остани с мен“ — предложи ми той. Усетих, че здраво се вкопчва във връзката ни. Уплаши ме това, че не мога да му помогна. Вгледах се в дълбоките му очи и внезапно открих въпрос.

„Ти си на пътя. Мислех, че животни не могат да вървят по пътя.“

Вълкът изсумтя презрително. „Едно е да смяташ, че нещо е разумно, съвсем друго е да го направиш. Май не си забелязал, че джепите от няколко дни вървят по пътя.“

Това бе прекалено очевидно. „Защо тогава дивите животни го избягват?“

„Защото ние все още сами се грижим за своето оцеляване. Оцеляването на джепите зависи от хората и те ще ги последват във всяка опасност, независимо дали им се струва глупаво. Затова нямат и благоразумието да избягат от един вълк. Вместо това, когато ги подплаша, тичат при вас, човеците. Също като конете или кравите. Оставени сами, те преплуват реката единствено ако смъртта е зад тях, няма значение дали се отнася за смърт от хищници, или от глад. Но хората ги убеждават да преплуват реката винаги, когато искат да преминат на отсрещния бряг. Мисля, че са страшно глупави.“

„Тогава защо си на пътя?“ — попитах и се усмихнах.

„Не оспорвай приятелството“ — сериозно отвърна той.

— Фиц!

Сепнах се и се обърнах към Кетъл.

— Добре съм — казах й, макар да знаех, че не съм. Осезанието ми обикновено ми помагаше да усещам другите около мен. Но старицата се бе приближила, без да я забележа. Нещо в пътя на Умението притъпяваше моето Осезание. Когато не мислех конкретно за него, Нощни очи избледняваше и се превръщаше в смътна сянка в ума ми.

„Нямаше да съм и толкова, ако не полагах усилия да остана с теб“ — загрижено посочи той.

— Ще се оправя. Просто трябва да се съсредоточавам — казах му аз.

Кетъл си помисли, че говоря на нея.

— Естествено. — После ме хвана за ръка и ме поведе. Другите бяха много напред. Славея вървеше с шута и пееше някаква любовна песен, но той обезпокоено гледаше през рамо към мен. Кимнах му и той неспокойно ми отговори. Кетъл ме ощипа по ръката. — Говори ми. Успя ли да разрешиш загадката, която ти поставих?

— Още не — признах аз. Дните бяха по-топли, но вятърът все още носеше заплаха за лед по по-високите планински върхове. Усещах студа по бузите си, ала пътят на Умението ме караше да забравям за него. Той вече стръмно се изкачваше нагоре, но въпреки това ми се струваше, че вървя без никакво усилие, сякаш се спусках надолу.

Кетъл пак ме ощипа.

— Помисли върху проблема — рязко ми предложи тя. — И не се заблуждавай. Тялото ти се напряга и ти е студено. Това, че не го съзнаваш, не означава, че можеш да го пренебрегваш. Не бързай.

Думите й ми се сториха едновременно глупави и разумни. Разбрах, че като се държи за ръката ми, старицата не само се подпира, но и ме принуждава да вървя по-бавно. Скъсих крачка.

— На другите като че ли им няма нищо — отбелязах аз.

— Вярно е. Но те не са нито стари, нито умели. Довечера цялото тяло ще ги боли и утре ще забавят ход. Този път е създаден с предположението, че онези, които ще го използват, или няма да са наясно с по-незабележимите му въздействия, или ще са научени да се справят с тях.

— Откъде знаеш толкова много за това?

— Аз ли те интересувам, или пътят — гневно изсумтя Кетъл.

— И ти, и пътят — признах аз.

Тя не отговори. След малко рече:

— Помниш ли детските си стихчета?

Не зная защо въпросът й ме ядоса толкова много.

— Не ги помня — отвърнах. — Изобщо не помня ранното си детство. Сигурно може да се каже, че вместо тях съм научил някои конярски стихчета. Искаш ли да ти изрецитирам петнайсетте особености на добрия кон?

— По-добре ми изрецитирай „Дошли във Джаампе мъдреци шестима“ — изсумтя старицата. — По мое време децата не само учеха стихчета, но и знаеха какво означават. Това е хълмът от стихотворението, невежо пале такова! Онзи, който никой мъдрец не изкачва, очаквайки да се върне оттам!

Побиха ме тръпки. На няколко пъти през живота си бях откривал някаква символична истина по начин, който я разголваше до ужасяващите й кости. И тази беше такава. Кетъл ми бе показала нещо, което дни наред бях знаел.

— Мъдреците са били умели, нали — тихо попитах аз. — Шестима, петима, четирима… котерии и останки от котерии… — Умът ми се запрепъва нагоре по стълбището на логиката, като заместваше повечето стъпала с интуиция. — Значи това е ставало с умелите, някогашните умели, които не успяхме да открием. След като Галеновата котерия не даваше добри резултати и Искрен имаше нужда от още помощ, за да защити Бък, двамата с него потърсихме по-стари умели, хора, обучени от Молба преди Гален да стане главен учител — обясних на Кетъл. — Успяхме да открием няколко имена. И всички или бяха умрели, или бяха изчезнали. Подозирахме, че се касае за предателство.

Старицата изсумтя.

— Предателството не е нищо ново за котериите. Но обикновено, когато израствали в Умението, хората все повече се пристрастявали към него. И накрая то ги призовавало. Ако бил достатъчно силен, човек оцелявал в пътуването по този път. Иначе умирал.

— А когато успявал? — Попитах аз.

Кетъл ме измери с поглед, ала не отговори.

— Докъде води този път? Кой го е създал?

— Искрен — накрая тихо отвърна тя. — Води при Искрен. Двамата с теб няма нужда да знаем повече.

— Но ти знаеш още нещо — обвиних я аз. — Аз също. Той води при източника на цялото Умение.

Очите й станаха загрижени, после непроницаеми.

— Нищо не зная — кисело заяви старицата. — Подозирам някои неща и съм чувала много полуистини. Легенди, пророчества, слухове. Само тях зная.

— И откъде ги знаеш — настоях аз.

Кетъл се обърна към мен.

— Обречена съм да ги зная. Както и ти.

И не пожела да каже нито дума повече. Вместо това нареди въображаемата игра и ме попита какви ходове ще направя, ако имам черно, червено или бяло камъче. Опитах се да се съсредоточа върху задачите, като знаех, че ми ги поставя, за да се съсредоточавам. Но да не обръщаш внимание на силата на Умението на този път бе като да пренебрегваш силен вятър или ледена вода. Това не ги караше да изчезнат. Докато обсъждахме стратегията на играта, се удивлявах на начина си на мислене и ми се струваше, че той изобщо не е мой, а на друг, с когото по някакъв начин съм свързан. Макар че можех да си представям подредените камъчета, продължавах да чувам безбройните гласове, шепнещи някъде в главата ми.

Пътят продължаваше все нагоре. Планинският склон се издигаше почти отвесно от лявата ни страна и стръмно се спускаше отдясно. Пътят минаваше по маршрут, по който никой нормален строител не би го прокарал. Повечето търговски пътища лъкатушеха между върхове и използваха проходите. Този прорязваше склона и ни издигаше все по-нависоко. Привечер бяхме изостанали далеч зад другите. Нощни очи изтича пред нас и се върна, за да ни съобщи, че са стигнали до широко равно място и че в момента опъват шатрата. С настъпването на нощта планинските ветрове се усилиха. С наслада си мислех за топлина и почивка и убедих Кетъл да се опита да побърза.

— Аз ли — попита тя. — Ти ме бавиш. Хайде, ускори ход.

Последният преход преди отдих винаги изглежда най-дълъг. Така винаги са ми казвали бъкипските ратници. Ала тази вечер ми се струваше, че газим в студен сироп, толкова ми тежаха краката. Постоянно спирах. На няколко пъти Кетъл ме дърпа за ръката и ми казваше да продължа. Дори когато видяхме осветената шатра, не можех да се насиля да побързам. Като в трескав сън очите ми приближаваха шатрата към мен и после отново я отдалечаваха. Наоколо шепнеха множества. Нощта замъгляваше зрението ми. Трябваше да примижавам, за да виждам от студения вятър. Покрай нас по пътя се изливаха тълпи, натоварени магарета, смеещи се момичета, понесли кошници с пъстри прежди. Обърнах се да погледна един търговец на камбанки. Той носеше рамка високо на рамото си и от нея висяха и пееха десетки пиринчени звънци с всевъзможна форма и звук. Дръпнах Кетъл, за да й го посоча, но тя само стисна ръката ми като в менгеме и ме затегли нататък. Покрай нас мина едно момче — отиваше в селото долу с кошница планински цветя. Уханието им бе опияняващо. Отскубнах се от ръката на Кетъл. Забързах след него, за да купя няколко за свещите на Моли.

— Помогнете ми! — Извика Кетъл. Обърнах се, за да видя какво става, ала тя не беше до мен. Не успях да я открия в навалицата.

— Кетъл — извиках. Погледнах назад, ала се сетих, че така ще изпусна продавача на цветя. — Почакай — опитах се да го спра.

— Той се отдалечава — отново извика Кетъл и в гласа й долових страх и отчаяние.

Нощни очи ненадейно ме блъсна изотзад, като стовари предните си лапи върху плещите ми. Тежестта и скоростта му ме повалиха по очи върху тънката снежна покривка. Въпреки ръкавиците одрах дланите си и болката в коленете ми бе като огън.

— Идиот — изсумтях му аз и се опитах да се изправя, но той ме захапа за глезена и ме издърпа на пътя. Успях да хвърля поглед към бездната долу. Болката и удивлението ми накараха нощта да утихне и всички хора да изчезнат. Останахме само ние с вълка.

— Нощни очи — викнах. — Пусни ме!

Вместо това той захапа китката ми и ме изтегли от ръба на пътя. Не бях знаел, че има такава сила, или по-скоро никога не бях предполагал, че ще я използва срещу мен. Немощно замахнах към него, като не преставах да викам и да се опитвам да се изправя. Усещах, че по китката ми се стича кръв.

Изведнъж от двете ми страни изникнаха Кетрикен и шутът, хванаха ме под мишниците и ме повдигнаха.

— Той полудя — възкликнах аз, когато дойде и Славея. Лицето й беше пребледняло, очите й бяха ококорени.

— О, вълчо — ахна тя, приклекна и го прегърна. Нощни очи задъхано седеше и очевидно се наслаждаваше на вниманието.

— Какво ти става — попитах го аз. Той ме погледна, но не отговори.

Първата ми реакция бе глупава. Запуших ушите си с длани. Ала никога не бях чувал Нощни очи по този начин. Той започна да вие. Като куче.

— Нощни очи — извиках аз. Вълкът се изправи, застана на задните си крака и постави предните си лапи на гърдите ми.

Беше толкова голям, че почти можеше да ме погледне в очите. Зърнах сянката на тревогата и отчаянието му, ала нищо повече. Пресегнах се към него с Осезанието си. Не го открих. Не усещах никого. Сякаш всички бяха претопени.

Обходих с поглед уплашените им лица и забелязах, че разговарят, не, почти викат нещо за ръба на пътя, за черната колона и какво ставало, какво ставало? За пръв път ми хрумна колко тромава е речта. Всички тези отделни думи, нанизани заедно, всеки глас, който ги произнася различно. И ние общувахме така. „Фиц, Фиц, Фиц“ — викаха те — вероятно имаха предвид мен, но от устата на всеки думата звучеше по различен начин и носеше различен образ на онзи, на когото говореха, и на причината, поради която искаха да разговарят с мен. Думите бяха толкова тромави неща, че не можех да се съсредоточа върху смисъла им. Все едно си имах работа с чуждоземски търговци, които сочеха и свиваха пръсти, усмихваха се или се мръщеха и се напрягаха да разберат какво иска да каже другият.

— Моля ви — казах аз. — Тихо. Моля ви! — Исках само да замълчат, да престанат да крещят. Но вниманието ми привлече звукът на собствените ми думи. — Моля ви — отново промълвих, като се удивих по колко различни начини трябва да се движи устата ми, за да издаде този неточен звук. — Тихо! — Повторих и осъзнах, че думата означава прекалено много неща, за да има истински смисъл.

Веднъж, когато съвсем отскоро живеех при Бърич, той ми каза да разпрегна конете от една каруца. По онова време още се преценявахме един друг и нормален човек нямаше да повери такава задача на дете. Но аз се справих, като започнах да лазя върху хрисимите животни и да разкопчавам всяка лъскава тока, която видя, докато хамутът не падна на части на земята. Когато дойде да види защо се бавя, Бърич се удиви, но не можеше да ме обвини в това, че съм изпълнил нареждането му. Що се отнасяше до мен, аз бях смаян колко много части има нещо, което отначало ми бе изглеждало само едно.

Така бе и сега. Толкова звуци, за да образуват една дума, толкова думи, за да изразят една мисъл. Езикът се разпадаше в ръцете ми. Никога не се бях замислял за това. Стоях пред тях, дотолкова пропит от същността на Умението на този път, че речта ми се струваше детински несръчна, все едно да ядеш овесена каша с пръсти. Думите бяха бавни и неточни и криеха също толкова смисъл, колкото и разкриваха.

— Моля те, Фиц, трябва да… — започна Кетрикен и аз дотолкова потънах в обмисляне на всички възможни значения на тези пет думи, че така и не чух останалите.

Шутът ме хвана за ръка и ме въведе в шатрата. Натисна ме да седна и ми свали шапката, ръкавиците и плаща. Безмълвно пъхна гореща чаша в ръцете ми. Това ми беше ясно, но бързият загрижен разговор на другите бе като кудкудякане на цял курник уплашени кокошки. Вълкът дойде, легна до мен и отпусна голямата си глава на бедрото ми. Пресегнах се да го погаля. Той се притисна към мен, сякаш ме умоляваше. Почесах го зад ушите, като си мислех, че иска това. Беше ужасно да не го разбирам.

Тази вечер не бях от полза за никого. Опитах се да изпълнявам своя дял от задълженията, ала другите не ми позволяваха. Кетъл на няколко пъти ме ощипа или ме сръга с думите „Събуди се!“ Веднъж дотолкова ме хипнотизира движението на устните й, докато ми се караше, че не усетих кога се е отдалечила. Не си спомням какво правех, когато възлестите й пръсти ме стиснаха за тила. Тя привлече главата ми напред и не ме пусна, докато посочваше всяко камъче на разчертания плат. Накрая пъхна в дланта ми черен камък. Известно време просто зяпах пионките. После изведнъж усетих промяна във възприятието. Между мен и играта нямаше разстояние. Започнах да опитвам камъчето си в различни положения. Накрая открих идеалния ход и когато поставих пионката, ушите ми сякаш внезапно се отпушиха и сънят избяга от очите ми. Вдигнах поглед и се огледах.

— Съжалявам — изтърсих нелепо. — Съжалявам.

— Сега по-добре ли си? — тихо ме попита Кетъл. Говореше ми като на бебе.

— Просто дойдох на себе си — отвърнах аз. Погледнах я, ненадейно изпълнен с отчаяние. — Какво ми беше?

— Умението — простичко рече старицата. — Не си достатъчно силен в него. За малко да излезеш от пътя. Там има някакъв знак, където едно време пътят се е разклонявал към долината. Пътеката много отдавна е била унищожена от катаклизъм и от нея не е останало нищо, освен купчини камънаци долу, но се вижда точно къде пътят излиза от развалините и продължава нататък. В далечината той изчезва в други руини. Искрен не може да е тръгнал натам. Но ти едва не последва паметта на пътя, за да намериш смъртта си. — Тя замълча и ме погледна строго. — По мое време… ти не си обучен достатъчно, за да правиш и малкото, което си вършил, камо ли да преодолееш това предизвикателство. Ако не си способен на повече… Сигурен ли си, че Искрен е жив — внезапно ме попита Кетъл. — Че сам се е спасил от това изпитание?

Реших, че един от двама ни трябва да престане да крие тайните си.

— Видях го в един сън на Умението. В град с хора, каквито срещнахме днес. Той си потопи ръцете в една вълшебна река и се пропи със сила.

— Проклета да съм — изруга Кетъл. На лицето й се изписа някаква смесица от ужас и благоговение.

— Днес не сме срещали никакви хора — възрази Славея. Не бях забелязал, че се е настанила до мен, докато не заговори. Подскочих, сепнат, че някой може толкова да се приближи до мен, без да го усетя.

— Всички, които някога са минавали по този път, са оставили нещо от себе си в него. Твоите сетива са притъпени за тези призраци, но Фиц върви тук гол като новородено. И е също толкова наивен. — Кетъл се отпусна на одеялото си и всички бръчки на лицето й станаха още по-дълбоки. — Как може такова дете да е Катализатора — без да се обръща към никого, попита тя. — Та ти не знаеш как да се спасиш от себе си. Как ще спасиш света?

Шутът се надигна от мястото си и хвана ръката ми. От това успокоително докосване в мен потече нещо като сила. Говореше спокойно, ала думите му се врязаха дълбоко в съзнанието ми.

— В пророчествата никога не се е обещавала опитност. Само упорство. Какво казва Белия Колум? „И дойдоха те като капки дъждовни по каменните кули на времето. Ала във времето винаги устоява дъждът, не кулата.“ — Той стисна ръката ми.

— Пръстите ти са студени като лед — отбелязах, когато ме пусна.

— Страшно ми е студено — потвърди шутът, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Студено ми е и съм уморен. Но съм упорит.

Вдигнах поглед и видях, че Славея се усмихва многозначително. Богове, колко се ядосах!

— В раницата си имам самодивско биле — казах на шута. — Освен сила, то дава и топлина.

— Самодивско биле — намръщи се Кетъл, като че ли това бе нещо отвратително. Но след кратък размисъл възбудено прибави: — Всъщност може би идеята е добра. Да. Чай от самодивско биле.

Когато извадих билката от раницата си, старицата я грабна от ръцете ми, сякаш можех да се порежа с нея. После си замърмори нещо под нос, докато отмерваше малки дози в чашите ни.

— Виждала съм на какви дози се подлагаш — укоризнено ми рече тя и сама запари чая. В чашите на Кетрикен и Славея, както и в своята, не сложи самодивско биле.

Отпих от горещата течност и първо усетих горчивото парване на билката. После топлината стигна до стомаха ми и се разля по цялото ми тяло. Погледнах шута и видях, че се отпуска в прегръдките на билката — очите му заискриха от нея.

Кетрикен бе извадила картата и се мръщеше над нея.

— Ела да видиш нещо, Фицрицарин — неочаквано заповяда кралицата. Заобиколих мангала и седнах до нея. Още не се бях настанил, когато тя започна. — Мисля, че сме тук. — Тя докосна с показалец първия обозначен разклон на пътя. — Искрен ми каза, че ще обиколи и трите места, посочени на картата. Предполагам, че по време на създаването й разклонението, по което тази вечер ти едва не тръгна, е било непокътнато. Вече го няма. Отдавна. Как смяташ, че е постъпил Искрен, когато е стигнал дотук?

Замислих се.

— Той е прагматичен човек. Мястото, до което води вторият път, изглежда на не повече от три-четири дни оттук. Възможно е да е потърсил Праотците първо там. А краят на третия е на… хм, на седем дни оттук. Според мен е решил, че ще е най-бързо първо да отиде на тези две места. После, ако не успее там, може да се върне тук и да опита да се спусне до… до каквото е останало долу.

Кетрикен сбърчи чело. Внезапно си спомних колко гладка бе кожата й, когато беше пристигнала в Бъкип. Сега рядко я виждах без бръчки от грижи и тревоги.

— Съпруга ми го няма много отдавна. И все пак ние доста бързо стигнахме дотук. Може би той още не се е завърнал, защото е там долу. Защото му е трябвало много време, за да намери начин да се спусне дотам и да продължи пътуването си.

— Възможно е — неспокойно се съгласих аз. — Имай предвид, че ние разполагаме с нужните провизии и сме много. Когато е стигнал тук, Искрен вече е бил сам и почти без запаси.

Не споменах, че според мен е бил ранен в последното сражение. Нямаше смисъл още повече да тревожа Кетрикен. Въпреки волята си усетих, че част от мен се пресяга към моя крал. Стиснах клепачи и решително вдигнах стените си. Дали си бях представил поквара в течението на Умението, прекалено добре познато усещане за коварна сила?

— … разделим групата?

— Какво?

Не знаех дали лицето й изразява раздразнение, или страх. Кралицата хвана ръката ми и силно я стисна.

— Внимателно ме слушай — заповяда ми тя. — Утре ще потърсим път за надолу. Ако видим нещо, което изглежда обещаващо, ще се опитаме да се спуснем по него. Но ми се струва, че не бива да отделяме за търсене повече от три дни. Ако не намерим нищо, ще продължим напред. Но другата възможност е да разделим групата. Да пратим…

— Не бива да се разделяме — припряно я прекъснах аз.

— Вероятно си прав — съгласи се Кетрикен. — Но вече минава страшно много време и аз отдавна съм сама с въпросите си.

Нямаше какво да й отговоря, затова се престорих, че чеша Нощни очи.

„Братко. — Чух го като шепот, но го погледнах, отпуснах ръка върху козината му и подсилих връзката с допир. — Ти беше празен като обикновен човек. Дори не можех да те накарам да ме усетиш.“

„Зная. Нямам представа какво ми беше станало.“

„Аз имам. Все повече се отдалечаваш от мен към отсрещната страна. Боя се, че ще отидеш прекалено далеч и няма да можеш да се върнеш. Днес се уплаших, че вече се е случило.“

„Каква е тази отсрещна страна?“

— Можеш ли пак да чуваш вълка — загрижено ме попита Кетрикен. Когато вдигнах глава, се изненадах от тревогата, изписана на лицето й.

— Да. Отново сме заедно — потвърдих аз. — Откъде знаеш, че не го чувах?

Тя сви рамене.

— Досетих се. Той беше много нервен, а ти изглеждаше някъде далеч от всички ни.

„Тя притежава Осезанието. Нали, ваше величество?“

Не мога със сигурност да твърдя, че помежду им премина нещо. Веднъж, много преди Бъкип, ми се беше сторило, че усещам Кетрикен да използва Осезанието. Може би го използваше и сега. Собственото ми Осезание беше отслабнало дотолкова, че едва усещах вълка. Във всеки случай Нощни очи вдигна глава, погледна я и тя отвърна на погледа му. После леко се намръщи и прибави:

— Понякога ми се иска да можех да говоря с него като теб. Ако имах на разположение неговата бързина и способност да се придвижвам незабелязано, щях да съм по-спокойна за нашата безопасност. А и вълкът може да намери за надолу път, който е невидим за нашите очи.

„Ако можеш да задържиш връзката си с мен достатъчно, за да й казваш какво виждам, нямам нищо против тази задача.“

— Нощни очи с радост ще ти помогне — казах аз.

Тя уморено се усмихна.

— Тогава, ако продължиш да усещаш и двама ни, ще можеш да играеш ролята на посредник.

От това странно повторение на мисълта на вълка ме побиха тръпки, но само кимнах. Сега всички страни на разговора изискваха пълното ми внимание, иначе връзката ми се изплъзваше. Беше все едно да си ужасно уморен и да се налага постоянно да пропъждаш съня. Чудех се дали и на Искрен му е било толкова трудно.

„Има начин да го яхнеш, но леко, съвсем леко, като буен жребец, който негодува срещу всяко докосване на юздите или шпорите. Но ти още не си готов за това. Затова се съпротивлявай, момко, и дръж главата си над водата. Ще ми се да имаше друг начин да дойдеш при мен. Но пътят е само един и трябва да го изминеш… Не, не ми отговаряй. Помни, че има и други, които хищно слушат. Внимавай.“

Веднъж, като описваше баща ми, Искрен ми бе казал, че усещането от неговото използване на Умението било като да те прегази кон. Рицарин нахлувал в ума, стоварвал съобщенията си и избягвал. Сега по-добре разбирах какво е искал да каже чичо ми. Чувствах се като риба, внезапно изхвърлена на брега. Нещо отчаяно започна да ми липсва в мига след Искреновото изчезване. Трябваше ми малко време, за да си спомня, че съм личност. Струва ми се, че щях да припадна, ако вече не се бях подкрепил със самодивско биле. Билката обаче ми въздействаше. Изпитах усещането, че съм увит в меко топло одеяло. Умората ми изчезна, но се чувствах онемял. Допих остатъка от чая си и зачаках обичайния прилив на енергия. Напразно.

— Изглежда, не си сложила достатъчно самодивско биле — казах на Кетъл.

— Стига ти — рязко отвърна тя. Говореше като Моли, когато смяташе, че прекалявам с пиенето. Приготвих се, като очаквах, че в ума ми ще се появят образи на любимата ми. Ала останах в собствения си живот. Не зная дали съм се почувствал облекчен, или разочарован. Копнеех да видя Моли и Копривка. Но Искрен ме беше предупредил…

— Искрен се свърза с мен — със закъснение съобщих на Кетрикен. — Току-що. — Видях лицето й да грейва и се изругах за недосетливостта си. — Всъщност не беше съобщение — побързах да се поправя. — Само ми напомни да избягвам да използвам Умението. Все още смята, че някой може да ме открие по този начин.

Тя посърна и поклати глава. После ме погледна и попита:

— Нищо ли не каза за мен?

— Не зная дали знае, че сме заедно — заобиколих въпроса.

— Значи нищо — сякаш не ме бе чула, измъчено промълви кралицата. Очите й бяха непроницаеми. — Знае ли, че съм го провалила? Знае ли за… детето ни?

— Едва ли. Не усещам такава скръб у него, а зная колко би се натъжил.

Кетрикен преглътна. Отново се изругах за грубостта си и все пак нима беше моя работа да произнасям думи на утеха и обич към жена му? Тя се стегна, после се изправи.

— Ще донеса още дърва за през нощта. И ще дам овес на джепите. Тук почти няма клонки, с които да се нахранят.

Проследих я с поглед. Всички мълчаха. След няколко секунди я последвах.

— Не се бави много — загадъчно ме предупреди Кетъл. Вълкът тръгна по петите ми.

Нощта беше ясна и студена. Вятърът не бе по-силен от обикновено. Кетрикен нито събираше дърва, нито хранеше джепите. Бях сигурен, че и двете задачи вече са изпълнени. Тя стоеше на ръба на пътя и се взираше в черната скала в краката си. Позата й беше скована като на ратник, докладващ на сержанта си. Разбрах, че плаче.

Имаше време за дворцови обноски, време за официалности и време за човечност. Отидох при нея, хванах я за раменете и я обърнах към себе си. Тя излъчваше мъка и вълкът до мен високо зави.

— Кетрикен — казах й. — Той те обича. Няма да те вини. Ще скърби, да, но кой мъж не би скърбял? Колкото до Славен, вината не е твоя. Не я поемай на плещите си. Не можеше да го спреш.

Кралицата избърса очите си с ръка и не отговори. Гледаше някъде в далечината и лицето й сияеше като бледа маска на лунната светлина. Тя тежко въздъхна и усетих, че се дави в мъката си. Прегърнах я и я притеглих към себе си, притиснах лицето й към рамото си. Погалих я и долових ужасното й напрежение.

— Всичко е наред — излъгах я. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Пак ще сте заедно, ще имате друго дете, ще седите заедно в Голямата зала в Бъкип и ще слушате песните на менестрелите. Отново ще настъпи мир. Ти никога не си виждала Бъкип в мир. Искрен ще има време за лов и ти ще си с него. Той пак ще се смее, ще вика и ще реве из коридорите като северния вятър. Готвачката го гонеше от кухнята, че реже месо от печеното преди да е готово, толкова гладен се прибираше. Влизаше и веднага отрязваше кълката на някоя недопечена кокошка, разнасяше я из замъка, разправяше разни истории в стаята на стражниците, размахваше я като меч…

Потупвах я по гърба, като че ли беше дете, и й разказвах за открития, сърдечен човек, когото си спомнях от детството си. Известно време челото й бе отпуснато на рамото ми и тя стоеше напълно неподвижно. После се закашля, сякаш се бе задавила, но вместо това от гърлото й се изтръгнаха ужасни ридания. Кетрикен заплака ненадейно и без никакъв срам — като момиченце, което е паднало, ударило се е и се е уплашило. Усещах, че това са отдавна сдържани сълзи, и не се опитвах да я успокоя. Вместо това продължих да й говоря и да я потупвам, почти без да се чувам какво казвам, докато хлипанията й не започнаха да утихват и треперенето й не намаля. Накрая тя се отдръпна от мен и бръкна в джоба си за кърпичка. Избърса лицето и очите си и си издуха носа, после се насили да проговори.

— Ще се оправя — каза кралицата. Сърцето ме заболя от силата на вярата й в тези думи. — Просто… в момента ми е тежко. Очакването да му съобщя всички тези ужасни неща. Когато знам колко много ще го наранят. Винаги са ме учили как да стана Жертва, Фиц. Още отначало знаех, че може да се наложи да понеса убийствена мъка. Достатъчно съм силна… за да я изтърпя. Но никой не ме е предупреждавал, че може да обичам мъжа, когото са ми избрали. Едно е да понеса мъката. Съвсем друго е да му я причиня. — Гърлото й се сви и тя сведе глава. Стори ми се, че отново, ще заплаче. Ала когато вдигна поглед, Кетрикен ми се усмихна. Лунната светлина докосваше сребристата влага по бузите и миглите й. — Понякога си мисля, че само ние с теб виждаме човека под короната. Искам той да се смее и да реве, да оставя шишенцата си с мастило отворени и картите си — разхвърляни навсякъде. Искам да ме прегръща и да ме притиска към себе си. Понякога толкова силно го искам, че забравям за алените кораби, Славен и… за всичко останало. Понякога ми се струва, че ако пак се съберем, всичко друго също ще се оправи. Не ми прилича да си мисля така. Една Жертва трябва да е…

Вниманието ми привлече сребрист проблясък. Видях черната колона зад рамото й, наклонена над разрушения ръб на пътя. Половината от каменната й основа липсваше. Престанах да слушам какво ми говори Кетрикен. Зачудих се как досега не съм я забелязал. Колоната блестеше по-ярко от луната върху искрящия сняг. Беше изсечена от черен камък, целият сияещ от кристалчета. Като лунни лъчи, играещи по реката на Умението. Не можех да разчета писанията по повърхността й. Вятърът виеше зад мен, докато плъзгах ръка по гладкия камък. Той ме зовеше.