Островитяните винаги са нападали крайбрежието на Шестте херцогства. Основателят на Пророческата династия всъщност бил обикновен пират, но накрая морският живот му омръзнал. Пиратите на Граблин победили първите строители на дървената крепост на устието на река Бък и я превзели. За няколко поколения черните каменни стени на замъка Бъкип заменили дървените и островитянските пирати се превърнали в поданици и владетел.
Между Шестте херцогства и Външните острови едновременно съществували търговия и пиратство. Но появата на алените кораби бележи промяна в тези противоречиви отношения. Варварството и опустошенията на техните набези бяха безпрецедентни. Някои го отдаваха на появата на свиреп островитянски главатар, който приел кървава религия. Най-жестоките от следовниците му станали пирати и моряци на неговите алени кораби. Други островитяни, които дотогава никога не били обединени под властта на един вожд, под заплаха от претопяване били принудени да му се закълнат във вярност. Той и неговите пирати донесоха своята омраза по бреговете на Шестте херцогства. Дори някога да е имал други намерения, освен да убива, изнасилва и опустошава, той така и не ги разкри. Казваше се Кебал Роубред.
— Не разбирам защо ми отказвате — вцепенено казах аз.
Искрен спря безкрайното си стържене. Бях очаквал да се обърне и да ме погледне, но той само се наведе по-ниско и почисти праха и парчетата камък. Не можех да повярвам на напредъка, който беше постигнал. Сега целият десен крак на дракона почиваше върху камъка. Наистина, още му липсваха фините детайли, ала самият крак бе окончателно готов. Искрен предпазливо прокара ръка по един от каменните пръсти. После неподвижно седна до творението си, търпелив и безмълвен. Не забелязвах никакво движение на ръката му, но усещах течащото Умение. Наистина изглеждаше така, сякаш драконът е бил скрит в камъка и задачата на Искрен е била люспа по люспа да го разкрие.
— Престани, Фиц — раздразнено отвърна Искрен. Да престана да се пресягам към неговото Умение. Да престана да го разсейвам.
— Позволете ми да ви помогна — отново започнах аз. Нещо в работата ме привличаше. Преди, когато Искрен бе стъргал камъка с меча си, драконът ми се беше струвал възхитително произведение на изкуството. Ала сега, когато и Искрен, и Кетъл прилагаха силите си, той искреше от Умение. Това беше невероятно привлекателно, както отблясъците на слънчеви лъчи по повърхността на поток привличат окото или уханието на прясно изпечен хляб разбужда глада. Копнеех да помогна за оформянето на това могъщо същество. Само като ги гледах, в мен се събуждаше такава жажда за Умението, каквато не бях изпитвал никога. — Ние сме свързани от отдавна. В дните, когато въртях греблото на „Руриск“, ти ми казваше, че съм твоята котерия. Защо сега ме отблъскваш, след като мога да ти помогна и толкова отчаяно се нуждаеш от помощ?
Искрен въздъхна. Пръстът на дракона не беше завършен, ала вече виждах бледите очертания на люспите и началото на зловещо закривения нокът. Усещах формата му — набразден като нокът на ястреб. Жадувах да се наведа и да прокарам тези бразди в камъка.
— Престани да мислиш за това — твърдо ми заповяда Искрен. — Фиц. Фиц, погледни ме. Чуй ме. Спомняш ли си първия път, когато използвах силата ти?
Спомнях си. Бях припаднал.
— Вече си зная силата — отвърнах аз.
Той не ми обърна внимание.
— Когато ми каза, че си кралски човек, ти нямаше представа какво ми предлагаш. Повярвах на думата ти, че знаеш какво правиш. Но ти не знаеше. Сега ясно ти заявявам, че не знаеш за какво ме молиш. Аз зная какво ти отказвам. И толкова.
— Но, Искрен…
— По този въпрос крал Искрен не желае да слуша повече възражения, Фицрицарин. — Той ми даде да разбера къде ми е мястото, както не бе правил почти никога.
Поех си дъх и отказах да позволя раздразнението ми да се превърне в гняв. Искрен отново внимателно постави ръка върху пръста на дракона. За миг се заслушах в звука, който издаваше длетото на Кетъл. Старицата освобождаваше опашката на съществото от камъка. Докато работеше, пееше някаква стара любовна балада.
— Ваше величество. Ако ми кажете какво не зная, сигурно сам ще мога да реша…
— Решението не е твое, момко. Ако наистина искаш да помогнеш, иди да накъсаш клонки и направи метла. Измети парчетата и праха. Много е неудобно да стоиш на колене върху тях.
— Предпочитам да ви помогна истински — измърморих, докато се отдалечавах.
— Фицрицарин! — Гласът му прозвуча остро, глас, какъвто като малък не бях чувал никога. Стреснато се обърнах.
— Прекрачваш границата — твърдо заяви Искрен. — Моята кралица поддържа огньовете и ми точи длетата. Над такава работа ли се поставяш?
В такъв момент е най-подходящ краткият отговор.
— Не, ваше величество.
— Тогава ми направи метла. Утре. Колкото и да не ми се ще да го кажа, сега всички ще си починем, поне за известно време. — Той бавно се изправи, олюля се и нежно постави сребърната си ръка върху огромното рамо на дракона. — Призори — обеща Искрен.
Бях очаквал да повика Кетъл, но тя вече бе станала и са протягаше. Бяха свързани с Умението. Думите вече бяха излишни. Ала не и за неговата кралица. Искрен заобиколи статуята и отиде при Кетрикен, която седеше до един от огньовете и точеше едно длето. Силният шум заглуши меките ни стъпки. За миг кралят спря и погледна жена си, после тихо каза:
— Милейди, време е да поспим.
Кетрикен се обърна и с покритата си със сивкава прах длан отметна непокорните кичури от челото си.
— Както желаете, милорд. — Успя да скрие почти цялата болка в гласа си.
— Аз не съм чак толкова уморена, ваше величество. Мога да продължа да работя, ако искате. — Бодрият глас на Кетъл беше почти дразнещ. Забелязах, че Кетрикен изобщо не се обръща да я погледне. Искрен само рече:
— Понякога е по-добре да си починеш, преди да се умориш. Ако спим, докато е тъмно, по светло ще работим по-добре.
Кралицата потръпна, сякаш я беше укорил.
— Мога още повече да разпаля огньовете, милорд, ако желаете — рече тя.
— Не. Искам да си почина. Заедно с вас. Ако сте съгласна, милейди.
Това бе само сянка на неговата обич, ала Кетрикен се вкопчи в нея.
— С удоволствие, милорд. — Заболя ме, че се задоволява с толкова малко.
„Тя не е доволна, Фиц, нито пък аз съм безчувствен за болката й. Давам й каквото мога. Каквото е безопасно да й дам.“
Моят крал все още с лекота четеше мислите ми. Смирен, аз им пожелах лека нощ и се запътих към шатрата. Когато се приближихме, Нощни очи се надигна, протегна се и се прозя.
„Ходи ли на лов?“
„При цялото това месо защо да ходя на лов?“ Чак сега забелязах купчината кокали около него. Той отново легна сред тях, уви опашка около носа си, по-богат от всеки друг вълк. За миг му завидях.
Славея садеше на пост край огъня пред шатрата, отпуснала арфата в скута си. Понечих с кимване да я подмина, после спрях и погледнах инструмента. Тя с радостна усмивка го вдигна пред очите ми.
Шутът бе надминал себе си. Нямаше позлата, орнаменти и инкрустации от слонова кост, каквито според някои отличават качествените арфи. Имаше само копринена лъскавина на заоблена повърхност и онази фина резба, която подчертава структурата на самото дърво. Искаше ми се да докосна арфата, да я подържа. Дървото привличаше ръката към себе си.
Въпреки дългия си сън се унесох веднага щом си легнах. Мисля, че не бях спал дълго, когато усетих шум навън. Пресегнах се с Осезанието си. Мъже. Четирима. Не, петима. Тихо се изкачваха по склона към колибата. Не можах да разбера нищо друго за тях, освен че идват крадешком като ловци. Някъде в една сумрачна стая Бърич безшумно се надигна, изправи се и бос отиде при леглото на Моли. Приклекна до него и леко я докосна по ръката.
— Бърич? — Тя затаи дъх и учудено зачака.
— Тихо — прошепна Бърич. — Стани. Обуй си обувките и хубаво увий Копривка, но се опитай да не я събудиш. Навън има хора и ми се струва, че не ни мислят доброто.
Бях горд с нея. Без да задава въпроси, Моли мигом седна на леглото, облече си роклята върху нощницата, нахлузи си обувките и уви Копривка с одеялото. Детето не се събуди.
Междувременно Бърич се бе обул и беше взел меча си. После посочи на Моли затворения с капаци прозорец.
— Ако ти кажа, скочи през прозореца с Копривка. Но само ако ти кажа. Мисля, че са петима.
Моли кимна, извади ножа от колана си и застана между детето си и опасността.
Бърич зае позиция до вратата. Сякаш изтече цялата нощ, докато мълчаливо чакаха нападателите си.
Резето бе спуснато, ала вратата беше много стара. Бърич ги остави да я блъснат два пъти и когато тя започна да поддава, с ритник разби скобите, така че при следващия им опит тя широко се разтвори. В стаята влетяха двама мъже, изненадани от внезапната липса на съпротива. Единият падна, другият се строполи отгоре му и Бърич заби и извади меча си от тях още преди третият да се е появил на прага.
Той бе едър мъж, риж и червенобрад. С рев се втурна в хижата и прегази двамата ранени. Носеше дълъг меч, чудесно оръжие. Наред с ръста му, това му даваше почти два пъти по-голям обсег от този на Бърич. Здравенякът зад него извика:
— В името на краля, идваме за уличницата на копелето-осезател! Хвърли оръжието и се дръпни настрани.
Щеше да е по-разумно, ако не беше разпалвал повече гнева на Бърич, който почти небрежно спусна меча си, за да довърши един от мъжете на пода, сетне отново го вдигна срещу червенобрадия. Той заотстъпва в опит да си осигури пространство, за да използва преимуществото на оръжието си. На Бърич не му оставаше друг избор, освен да го последва, защото нямаше да има никакъв шанс, ако противникът му се отдалечеше толкова, че да може свободно да развърти меча си. Здравенякът и една жена мигом нахлуха в колибата. Бърич ги стрелна с поглед.
— Моли! Както ти казах!
Тя вече бе до прозореца, прегърнала Копривка, която плачеше от страх. Моли бързо се качи на един стол, отвори капаците и прехвърли крак навън. Докато Бърич се биеше с червенобрадия, жената се хвърли зад него и заби ножа си в кръста му. Той нададе дрезгав вик и отчаяно парира оръжието на съперника си. Когато Моли стъпи на перваза и понечи да скочи долу, здравенякът светкавично се хвърли към нея и грабна Копривка от ръцете й. Чух ужасения писък на Моли.
Тя изчезна в мрака.
Не можех да повярвам. Бърич също. Жената извади ножа си от кръста му и отново се приготви за атака. Той удави болката си в гняв, завъртя се, нанесе й удар през гърдите и се обърна към червенобрадия. Ала той бе отстъпил назад. Мечът му продължаваше да е насочен напред, но мъжът стоеше неподвижно.
— Детето е у нас — каза здравенякът. — Хвърли меча си, иначе ще убия бебето. — Той се обърна към жената, която притискаше гърдите си с ръце. — Върви след уличницата. Бързо!
Тя го изгледа гневно, но безмълвно се подчини. Бърич не й обърна внимание. Очите му бяха насочени към плачещото бебе. Когато върхът на меча му бавно се спусна към пода, червенобрадият се ухили.
— Защо? — ужасено попита Бърич. — Какво сме направили, че ни нападате и заплашвате да убиете дъщеря ми?
Здравенякът сведе поглед към зачервеното бебе, което пищеше в ръцете му.
— Тя не ти е дъщеря — презрително изсумтя той. — А копеле на копелето-осезател. Знаем го от най-достоверен източник. — Мъжът вдигна високо Копривка, като че ли се канеше да я хвърли на пода. Бърич издаде нечленоразделен звук, полуярост, полумолба. И пусна меча си. Раненият до вратата изпъшка и се опита да се надигне.
— Тя е още бебе — хрипливо рече Бърич. Усещах топлата кръв, която се стичаше по кръста и бедрото му, сякаш бях ранен самият аз. — Оставете ни на мира. Сбъркали сте. Това е родната ми дъщеря, казвам ви, и не представлява опасност за краля. Моля ви. Имам злато. Ще ви го дам. Но ни оставете на мира.
Бърич, който щеше да се изплюе на пода и да се бие до смърт, сега беше хвърлил меча си и умоляваше заради спасението на моето дете. Червенобрадият избухна в смях, ала Бърич дори не се обърна към него. Като продължаваше да се хили, другият се приближи до масата, небрежно запали няколкото оставени там свещи и заразглежда стаята. Бърич не откъсваше очи от Копривка.
— Тя е моя дъщеря — тихо, почти отчаяно повтори той.
— Стига си лъгал — отвратено отвърна здравенякът. — Тя е изчадието на копелето-осезател. Също толкова покварена, колкото него.
— Вярно е.
Всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше Моли, бледа като платно и задъхана. Дясната й ръка бе окървавена. Тя притискаше към гърдите си голяма дървена кутия. От нея се носеше зловещо жужене.
— Кучката, която пратихте подире ми, е мъртва — дрезгаво каза Моли. — Скоро и с вас ще се случи същото, ако не хвърлите оръжие и не освободите детето и мъжа ми. — Здравенякът се ухили скептично. Червенобрадият вдигна меча си.
Когато продължи, гласът й леко трепереше.
— Дъщеря ми е осезателна, разбира се. Както и аз. Моите пчели няма да ни направят нищо лошо. Но само се опитайте да ни нараните и за вас няма да има пощада. Ще умрете от милиони парещи ужилвания. Мислите ли, че вашите мечове ще ви защитят от моите осезателни пчели? — Тя премести поглед от единия на другия. Очите й пламтяха от гняв. Една пчела излетя от тежкия дървен кошер и сърдито забръмча из стаята.
— Не ти вярвам — възкликна червенобрадият.
Бърич преценяваше разстоянието до меча си. Моли тихо, почти плахо попита:
— Не вярваш ли? — После се усмихна странно и остави кошера на пода. Погледът й срещна този на червенобрадия и Моли вдигна капака на кутията. Бръкна вътре и извади ръка, покрита с движещи се пчели. Здравенякът ахна. Тя затвори капака на кошера и се изправи, сведе очи към пчелите и каза: — Червенобрадия, малките ми. — И протегна ръка напред.
Изтекоха няколко секунди, ала накрая и последната пчела полетя към червенобрадия. Първата го накара да потръпне. Покрай главата му избръмча втора. И трета.
— Прибери си ги, иначе ще убием дъщеря ти — внезапно извика той. И безпомощно размаха свещта, която държеше.
Вместо това Моли се наведе и вдигна кошера.
— Вие и без това ще я убиете! — Задавено рече тя, разклати кутията и сърдитото бръмчене на пчелите се превърна в рев. — Те ще убият детето ми, малките ми! Когато ви пусна, отмъстете за нас! — И се приготви да разбие кошера на пода. Раненият мъж в краката й изпъшка.
— Чакай! — извика здравенякът. — Ще ти дам детето!
Моли замръзна. Всички виждаха, че няма още дълго да удържи тежестта на кошера. Гласът й беше напрегнат, ала спокоен.
— Дай бебето на приятеля ми. Остави го да дойде при мен. Иначе всички ще умрете от ужасна смърт. — Здравенякът неуверено погледна червенобрадия. Хванал свещта в едната си ръка и меча в другата, той бе отстъпил от масата, ала пчелите все още бръмчаха около него. Опитите му да ги пропъди като че ли само ги разгневяваха още повече.
— Ако се провалим, крал Славен ще ни убие!
— Тогава умрете от моите пчели — предложи им Моли. — Тук има хиляди — прибави тя и почти съблазнително рече: — Те ще запълзят под ризите и крачолите на панталоните ви. Ще ви жилят в ушите и носовете. И когато закрещите, ще влязат в гърлото ви, десетки бръмчащи космати телца, които ще ви жилят по езика, докато престане да се събира в устата ви. И тогава ще умрете от задушаване!
Описанието й ги накара да вземат решение. Здравенякът се приближи до Бърич и му подаде все още дерящото се бебе. Червенобрадият мяташе мълнии с очи, но мълчеше. Бърич взе Копривка, ала не забрави да вдигне и меча си от пода. Моли стрелна рижия с поглед.
— Ти. Иди там при него. Бърич. Излез с Копривка навън. Занеси я там, откъдето вчера набра мента. Ако ме принудят да го направя, не искам тя да гледа. Това може да я накара да се страхува от пчелите, които са нейни слуги.
Бърич се подчини. Това ми се стори най-поразително от всичко, на което бях присъствал тази нощ. Щом той излезе от колибата, Моли бавно заотстъпва към прага.
— Не се опитвайте да ни последвате — предупреди ги тя. — Моите осезателни пчели ще ме пазят точно пред вратата. — Когато отново разклати кутията, ревът се усили и още няколко пчели с гневно жужене излетяха в стаята. Здравенякът стоеше като вцепенен, ала червенобрадият вдигна меча си, сякаш той можеше да го защити. Раненият на пода нададе нечленоразделен вик и с пълзене се опита да избяга от отстъпващата Моли. Тя затвори вратата след себе си и подпря кошера на нея, отвори го и го изрита преди да се обърне и да се затича в нощта. — Бърич — тихо го повика Моли. — Идвам. — Но не хукна към пътя, а към гората. Без да поглежда назад.
— Махни се оттам, Фиц. — Това не бе Умението, а тихият глас на Искрен. Отблизо. — Вече се убеди, че са в безопасност. Не гледай повече, за да не ги видят и други с твоите очи и да разберат къде отиват. По-добре е самият ти да не знаеш. Махни се.
Отворих очи. В шатрата цареше сумрак. До мен седеше не само Искрен, но и Кетъл. Старицата неодобрително стискаше устни. Лицето на краля беше строго, ала и разбиращо. Преди да успея да отворя уста, той продължи:
— Ако смятах, че съзнателно си го искал, щях много да ти се ядосам. Сега обаче ясно ти го заявявам. По-добре е да не знаеш нищо за тях. Абсолютно нищо. Ако ме беше послушал, когато те посъветвах за пръв път, тази нощ те нямаше да са изложени на такава опасност.
— И двамата ли гледахте? — тихо попитах аз. За миг се трогнах. Те се вълнуваха за моята дъщеря.
— Тя е и моя наследница — безмилостно отбеляза Искрен. Смяташ ли, че щях да стоя със скръстени ръце, ако й бяха направили нещо? — Той поклати глава. — Остави ги на мира, Фиц, Заради всички ни. Разбираш ли?
Кимнах. Думите му не можеха да ме наранят. Вече бях решил, че не бива да зная къде ще отидат Моли, Бърич и Копривка. Но не защото тя бе наследница на краля. Кетъл и Искрен се изправиха и излязоха от шатрата. Пъхнах се под одеялото. Шутът, който се беше надигнал на лакът, също си легна.
— Утре ще ти разкажа — обещах му аз. Той мълчаливо кимна. Големите му очи изпъкваха на фона на бледото му лице. Сетне се отпусна на постелята си. Мисля, че заспа. Вперих поглед в мрака. Нощни очи дойде и легна до мен.
„Той ще пази малкото ти като свое — рече вълкът. — Ние сме от една глутница.“
Искаше да ме утеши. Нямах нужда от утеха. Вместо това протегнах ръка и я отпуснах върху козината му. „Видя ли как Моли се изправи срещу тях и ги победи?“ — гордо попитах аз.
„Възхитителна женска“ — съгласи се Нощни очи.
Когато Славея ни събуди, за да застъпим на пост, като че ли изобщо не бях спал. Излязох от шатрата, като се протягах и прозявах. Подозирах, че всъщност няма нужда от часови. Ала нощта беше приятно мека и певицата бе оставила на огъня да къкри месен бульон. Бях изпил половин чаша, когато шутът най-сетне се появи.
— Снощи Славея ми показа арфата си — рекох аз вместо поздрав.
Той доволно се усмихна.
— Недодялана работа. „О, това е бил един от първите му опити“ ще казват някой ден — с пресилена скромност прибави шутът.
— Кетъл каза, че не си бил предпазлив.
— Не съм, Фиц. Какво правим тук?
— Аз ли? Каквото ми заповядват. Когато смяната ми свърши, ще отида на хълмовете да накъсам клонки за метла. За да мета парчетата, които дяла от камъка Искрен.
— Аха. Сериозна работа за един Катализатор. А какво може да прави един пророк, как смяташ?
— Можеш да предскажеш кога ще завършат дракона. Боя се, че дотогава няма да успеем да измислим нищо друго.
Шутът поклати глава.
— Какво? — попитах го.
— Съмнявам се, че сме били призовани тук, за да правим метли и арфи. Този период ми прилича на затишие пред буря, приятелю.
— Виж, това вече е ободряваща мисъл — отвърнах намусено. Но се зачудих дали няма да се окаже прав.
— Ще ми разкажеш ли какво се случи нощес?
Когато свърших, шутът широко се усмихваше.
— Находчиво момиче — гордо отбеляза той. — Смяташ ли, че дъщеря ти ще е осезателка? Или ще е умела?
Никога не се бях замислял за това.
— Надявам се да не е — отвърнах. И се изненадах от собствените си думи.
Когато Искрен и Кетъл станаха, едва се бе зазорило. Те изпиха по чаша бульон на крак, взеха си по парче сушено месо и се запътиха към дракона. Кетрикен също излезе от шатрата на краля. Очите й бяха кухи. Тя изпи само половин чаша бульон и я остави настрани. Върна се в шатрата и отново се появи с импровизиран чувал, направен от одеяло.
— За дърва — безизразно отговори кралицата на въпросително повдигнатите ми вежди.
— Тогава с Нощни очи ще дойдем с теб. Трябва да събера клонки за метла. А той трябва да свърши нещо друго, освен да спи и да дебелее.
„А ти се страхуваш да отидеш в гората без мен.“
„Ако гората е пълна с глигани като последния, си съвсем прав.“
„Може би Кетрикен ще вземе лъка си?“
Но докато се обръщах, за да й предам това предложение, тя се вмъкваше в шатрата за оръжието си.
— В случай, че срещнем друг глиган — каза ми кралицата, когато излезе.
Ала експедицията ни мина без произшествия. Местността извън каменоломната бе хълмиста и приятна. Спряхме на потока да се напием и да се измием. Зърнах проблясъци на риби във водата и вълкът незабавно поиска да наловим. Отговорих му, че ще го направим, след като свърша с метлата, и той неохотно ме последва. Набрах клонки и намерих дълга права пръчка за дръжка. После напълнихме чувала на Кетрикен с дърва, които настоях да нося аз, така че нейните ръце да са свободни за лъка. На връщане отново спряхме на потока. Потърсих място, където растителността да надвисва над водата, и скоро открихме такова. Докато опипвахме подмолите, изгубихме малко повече време, отколкото бях възнамерявал. Кетрикен досега не бе ловила риба така и отначало прояви известно нетърпение, но после схвана как се прави. Никога не бях виждал такъв вид пъстърва — с розови петна по коремчето. Уловихме десет и аз ги изчистих на място. Нощни очи лапаше вътрешностите им още в мига, щом ги изкормех. Кетрикен ги наниза на върбова пръчка и се върнахме в лагера.
Не бях съзнавал колко много ме е успокоил този кратък отдих, докато не зърнахме черната колона, която пазеше входа на каменоломната. Тя ми се стори по-зловеща от всякога, като някакъв тъмен заплашителен показалец, размахан, за да ме предупреди, че това наистина може да се окаже затишие пред надвиснала буря. Когато минавахме покрай нея, потръпнах. Чувствителността ми към Умението, изглежда, отново се усилваше. Стълбът съблазнително излъчваше овладяна сила. Спрях да разгледам изсечените отгоре му надписи.
— Фиц? Идваш ли? — Повика ме Кетрикен и едва тогава разбрах колко много съм се забавил. Побързах да ги настигна и се присъединих към тях тъкмо когато минаваха покрай девойката върху дракона.
Съзнателно бях избягвал това място, откакто шутът я беше докоснал. Сега виновно вдигнах поглед към сребристия отпечатък на безупречната й кожа.
— Коя си била ти и защо представляваш толкова тъжно изваяние — попитах я аз. Ала каменните й очи само умолително се взираха в мен.
— Може би не е успяла да довърши дракона си — предположи Кетрикен. — Виж, задните крака и опашката му все още са застинали в камъка. Може би статуята тъкмо затова е толкова тъжна.
— Тя още отначало я е издялала такава, не разбираш ли? Просто погледни готовата част.
Кетрикен ме погледна развеселено.
— Още ли не вярваш, че Искреновият дракон ще полети, когато го завърши? Аз вярвам. Разбира се, вече не ми остава друго, в което да вярвам.
Канех се да й отговоря, че според мен това са детски приказки, но последните й думи ме накараха да премълча.
Когато се върнахме при дракона, завързах метлата си и се заех да мета така, като че ли си отмъщавах на някого. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Подухваше приятен ветрец. Кетрикен разтовари дървата и тръгна за още. Нощни очи пое по петите й и с одобрение забелязах, че Славея и шутът бързат да ги настигнат, и те с чували. След като изметох праха и чакъла, можах по-добре да видя напредъка, който бяха постигнали Искрен и Кетъл. Черният камък на драконовия гръб беше толкова лъскав, че почти отразяваше небесната синева. Посочих го на Искрен, без да очаквам отговор. Умът и сърцето му изцяло бяха съсредоточени върху дракона. По всички други въпроси мислите му бяха неясни и блуждаещи, ала когато ми говореше за своя дракон и неговото извайване, той отново заприличваше на стария Искрен.
След малко кралят се изправи и колебливо прокара сребристата си ръка по гърба на скулптурата. Затаих дъх, защото изпод дланта му внезапно се появяваше цвят. Богато зеленикаво синьо, сребреещо по ръба на всяка люспа. Багрите заискриха и само след миг започнаха да избледняват. Искрен доволно въздъхна.
— Когато драконът е готов, цветът ще остане — каза той. Без да се замислям, посегнах към камъка, ала Искрен рязко ме спря с рамо. — Не го докосвай — почти ревниво ме предупреди той. Сигурно забеляза смайването ми, защото на лицето му се изписа разкаяние. — Вече е опасно да го докосваш, Фиц. Той е прекалено… — Очите му заблуждаха в търсене на нужната дума. Накрая Искрен очевидно съвсем забрави за мен, защото клекна и продължи работата си по крака на създанието.
Когато се отнасят към него като към дете, човек започва да се държи така. Доизметох камъка, оставих метлата и се отдалечих. Не се изненадах особено, когато установих, че отново съм се зазяпал в девойката върху дракона. Те сякаш не бяха отделни същества. Покатерих се до статуята и пак усетих раздвижването на осезателния й живот. Той се вдигна като мъгла и жадно се пресегна към мен. Ужасно много впримчена мъка.
— С нищо не мога да ти помогна — тъжно й казах аз и почти усетих отговора й. Не биваше дълго да стоя тук, защото скръбта й започваше да ме заразява. Ала докато слизах, забелязах нещо, което ме разтревожи. Някой бе дялал камъка около задните крака на дракона. Наведох се и внимателно разгледах следите. Прахът и отцепените камъни бяха почистени, но ръбовете бяха нови и остри. „Шутът“ — казах си. Той наистина не можеше да е предпазлив. Изправих се с намерението да го потърся.
„Фицрицарин. Веднага ела при мен.“
Въздъхнах. Навярно още за метене. И затова трябваше да съм далеч от Моли, когато тя сама се грижеше за себе си. Докато се връщах при дракона, си позволих да си помисля за нея. Чудех се дали са намерили подслон и дали Бърич е ранен тежко. Бяха избягали само с дрехите на гърба си. Как щяха да оцелеят? Дали хората на Славен пак ги бяха нападнали? Бяха ли замъкнали Моли и детето в Трейдфорд? Дали Бърич лежеше някъде мъртъв?
„Наистина ли вярваш, че ще се случи и ти може да не усетиш? Освен това тя изглежда повече от способна да се грижи за себе си и детето. А и Бърич. Престани да мислиш за тях. Престани и да се самосъжаляваш. Имам задача за теб.“
Стигнах при дракона и хванах метлата. Вече от няколко минути метях, когато Искрен най-сетне ме забеляза.
— А, Фиц, дойде ли? — Той се изправи и се разкърши, за да прогони болките в схванатите си мускули. — Ела с мен.
Последвах го до лагера. Кралят сложи вода на огъня, взе парче сушено месо, погледна го и тъжно каза:
— Какво не бих дал за къшей от топлия хляб на Сара! Уф, стига. — Искрен се обърна към мен. — Седни, Фиц. Искам да си поговорим. Много мислих за всичко, което ми каза, и имам задача за теб.
Бавно седнах на един камък и поклатих глава. Ту ми се струваше напълно отнесен, ту говореше като същия човек, който дълги години ми беше наставник.
— Фиц, на идване ти си видял мястото на драконите. Каза ми, че двамата с вълка сте усетили живот в тях. Осезателен живот, така го нарече. И че онзи, драконът на Риълдър, едва не се е събудил, когато си го повикал по име.
— Долавям същото усещане за живот от девойката върху дракона — потвърдих аз.
Искрен тъжно поклати глава.
— Клетницата. Боя се, че с нищо не може да й се помогне. Тя упорито се е опитвала да запази човешкия си облик и затова не е успяла да завърши дракона си. И сега е тук. И най-вероятно завинаги ще остане тук. Взех присърце нейното предупреждение — така поне има някаква полза от нейната грешка. Когато завърша дракона, няма да запазя нищо. Иначе щеше да е ужасен край, нали? Да стигна чак дотук и да жертвам толкова много само за един впримчен в камъка дракон? Поне тази грешка няма да допусна. — Той отхапа парченце месо и замислено го задъвка.
Мълчах. Той пак ме беше забравил. Понякога можех само да чакам собствените му мисли да го върнат към по-нормална тема. Забелязах, че на челото му има ново сребристо петно, сякаш неволно бе избърсал потта си. Искрен преглътна.
— Останали ли са билки за чай — попита той. — Искам да се върнеш при драконите. Използвай Осезанието и Умението си, за да ги събудиш. Когато бях там, колкото и да се опитвах, не успях да усетя никакъв живот в тях. Реших, че са спали твърде дълго и са умрели от глад, тъй като са се хранили само със сънищата си, докато не им е останало нищо.
Славея беше оставила малко повехнала коприва и мента. Предпазливо ги сложих в котлето и ги залях с вряла вода. Докато се запарваха, подредих мислите си.
— Искате да използвам Осезанието и Умението, за да събудя статуите на драконите. Как?
Искрен сви рамене.
— Не зная. Въпреки всичко, което ми каза Ветрушка, и познанията ми за Умението все още има големи празноти. Като открадна книгите на Молба и прекрати обучението ни с Рицарин, Гален ни нанесе майсторски удар. Все си мисля за това. Дали още тогава е възнамерявал да осигури трона на своя брат, или просто е бил жаден за власт? Никога няма да узнаем.
Повдигнах въпрос, който дотогава не бях обсъждал.
— Все пак не разбирам нещо. Кетъл казва, че като си убил Карод с Умението, си си навредил. И все пак изсмука силите на Гален и като че ли изобщо не пострада от това. След като убиха краля, Ведра и Джъстин също останаха невредими.
— Да изсмучеш силите на друг умел не е същото като да го убиеш с взрив на Умението. — Той горчиво се засмя. — Тъй като съм правил и двете, отлично зная каква е разликата. Накрая Гален предпочете да умре, вместо да предаде цялата си сила на мен. Подозирам, че баща ми е взел същото решение. Също така предполагам, че го е направил, за да скрие от тях местонахождението ми. Можем само да гадаем какви тайни е отнесъл със себе си Гален. — Искрен погледна месото в ръката си и го остави. — Но сега е важно да събудим Праотците. Огледай се и ще видиш един прекрасен ден, Фиц. Аз виждам спокойни морета и попътен вятър, който води алените кораби към нашите брегове. Докато дялам и стържа, народът на Шестте херцогства умира или го претопяват. Да не споменавам, че войските на Славен плячкосват и опожаряват планинските села по границата. Бащата на моята кралица лично влиза в битки, за да защитава народа си от ратниците на брат ми. О, как ме измъчва всичко това! Ако успееш да ги събудиш, драконите могат да полетят още сега.
— Нямам желание да се заема с една задача, когато не зная точно как да я изпълня… — започнах аз, но Искрен ме спря с усмивка.
— Струва ми се, че вчера молеше тъкмо за това, Фицрицарин.
Имаше право.
— С Нощни очи ще тръгнем утре сутрин — отвърнах аз.
Той се намръщи.
— Не виждам причина да отлагаш. За теб пътят няма да е дълъг, само една крачка през стълба. Но вълкът не може да мине през камъка. Ще трябва да остане тук. И предпочитам да заминеш още сега.
Искрен най-спокойно ми нареждаше да отида без вълка. По-скоро щях да отида чисто гол.
— Сега ли? Искаш да кажеш веднага?
— Защо не? Можеш да стигнеш там за няколко минути. Виж какво можеш да направиш. Ако успееш, ще разбера. Ако не, довечера се върни тук през колоната. Няма да изгубим нищо, ако опитаме.
— Смяташ ли, че котерията вече не представлява опасност?
— За теб те няма да са по-опасни, отколкото са тук. Върви.
— Не е ли по-добре да изчакам другите да се върнат и да им кажа къде отивам?
— Аз ще им кажа, Фицрицарин. Ще го направиш ли заради мен?
На този въпрос можеше да има само един отговор.
— Ще отида. Веднага. — За последен път се поколебах. Не съм сигурен обаче, че зная как да използвам стълба.
— Не е по-сложно от врата, Фиц. Поставяш длан върху колоната и тя привлича Умението в теб. Ето, този символ. — Той начерта йероглифа с показалец в праха. — Това е знакът за мястото на драконите. Просто постави длан върху него и мини през колоната. А това… — кралят нарисува друг символ е знакът за каменоломната. Той ще те върне тук. Искрен ме погледна с тъмните си очи. Изпитателност ли забелязвах в тях?
— Довечера ще се върна — обещах аз.
— Добре. Желая ти успех.
И това беше всичко. Изправих се и тръгнах към стълба. Някъде в гората другите събираха дърва. Нощни очи тичаше около тях.
„Наистина ли отиваш без мен?“
„Няма да се бавя много, братко.“
„Да се върна ли да те чакам до стълба?“
„Не. Пази кралицата, моля те.“
„С удоволствие. Днес тя ми застреля една птица.“
Усетих възхищението и искреността му. Какво по-хубаво от женска, която знае да убива?
„Женска, която знае да споделя.“
„Остави малко и за мен.“
„Ти може да хапнеш от рибата“ — великодушно ме увери вълкът.
Вдигнах поглед към черната колона, която вече се извисяваше пред мен. Открих символа. Просто като врата според Искрен. Докосваш символа и минаваш оттатък. Може би. Ала стомахът ми се свиваше и единственото, което можах да направя, бе да протегна ръка и да я притисна към лъскавия черен камък. Дланта ми докосна знака и аз усетих студеното привличане на Умението. Минах оттатък.
От ярка слънчева светлина се озовах в прохладна пъстра сянка. От високия черен стълб стъпих върху мека и гъста трева. Въздухът тежеше от влага и ухание на растения. При предишното ни идване тук листата едва бяха напъпвали, но сега клоните бяха покрити със зеленина. Посрещна ме хор от насекоми и жаби. Гората наоколо гъмжеше от живот. След пустата тишина на каменоломната звуците бяха почти оглушителни. Известно време просто стоях и се приспособявах към тях.
Предпазливо спуснах мислените си стени и се пресегнах навън. Освен стълба зад мен, не усетих някой да използва Умението. Поотпуснах се. Може би с взрива си Искрен не само беше убил Карод. Може би те вече се бояха да го предизвикват директно. Тази мисъл ме успокои и навлязох в гъсталака.
Скоро бях мокър до коленете. Не че газех във вода — просто буйната трева беше мокра от роса. От надвисналите над мен увивни растения и листа се стичаха капки. Не ми бе неприятно. Струваше ми се освежаващо след голия камък и прах в каменоломната. Пътеката, по която бяхме минали предния път, сега представляваше съвсем тесен коридор през гъстите дървета и храсти. Стигнах до плитко поточе и набрах няколко стръка мокриш, които в движение задъвках. Обещах си, че вечерта ще занеса малко в лагера, после си спомних за задачата си. Драконите. Къде бяха драконите?
Не се бяха преместили, макар че сега зеленината ги обгръщаше отвсякъде. Забелязах един обгорен от мълния пън, който си спомнях, и се ориентирах по него, за да стигна до дракона на Риълдър. Вече бях решил, че може би е най-умно да започна с него, защото определено бях усетил силен осезателен живот в статуята. Като че ли можеше да има някакво значение, отделих няколко минути, за да я разчистя от влажните стъбла и листа. Докато го правех, забелязах, че спящото създание следва извивките на земята под себе си. Не приличаше на статуя, издялана и оставена тук. Приличаше на живо същество, което е легнало да си почине и повече не е станало.
Опитах се да повярвам. Това бяха същите Праотци, които се бяха отзовали на молбата на крал Мъдрост. Бяха долетели като огромни птици на брега, за да разгромят пиратите и да ги прогонят от нашите земи. Бяха се спускали от небето връз корабите и ги бяха преобръщали или бяха всявали ужас в моряците. И пак щяха да летят, стига да успеехме да ги събудим.
— Ще опитам — казах високо и като се мъчех да не позволя в гласа ми да се промъкне съмнение, повторих: — Ще ги събудя. — Бавно обиколих дракона на Риълдър в опит да реша откъде да започна. Това беше един от малкото дракони, които напълно съответстваха на описанията в легендите — от клиновидната змийска глава до шипестата опашка. Възхитено протегнах ръка и я прокарах по лъскавите люспи. Усетих Осезанието — стелеше се лениво като дим. Насилих се да повярвам в живота му. Можеше ли който и да било творец да създаде толкова съвършено изображение? Върховете на крилете завършваха с костни израстъци. Не се съмнявах, че може да убие с тях човек. Шиповете на опашката му все още бяха остри и опасни. Представях си как помита такелаж и гребци, как посича, реже и набучва. — Риълдър — повиках го високо. — Риълдър!
Не усетих отклик. Нито раздвижване на Умение, нито дори промяна в Осезанието му. Е, не бях и очаквал да е толкова лесно. През следващите няколко часа опитах да събудя чудовището по всички възможни начини, за които се сетих. Притисках лице към люспестата му муцуна и колкото можех по-надълбоко се пресягах в камъка. Нищо. Изпъвах се до този студен каменен гущер и се насилвах да постигна единение с него. Мъчех се да се свържа с ленивото помръдване на Осезанието. Излъчвах нежност. Заповядвах му. Еда да ми е на помощ, даже го заплашвах със страшни последствия, ако не ми се подчини. Същият резултат. Започнах да се вкопчвам в сламки. Показах му спомена си за шута. Пресегнах се назад за съня на Умението, който бяхме споделили двамата. С най-малки подробности си припомних жената с петльовата корона. Никакъв отговор. Опитах основни неща. Искрен беше казал, че може да е гладен. Представих си вирове със студена сладка вода и сочна сребриста риба. С помощта на Умението видях как по-голям дракон разкъсва този на Риълдър. Пак нищо.
Пресегнах се към моя крал. „Ако в тези камъни има живот, той е прекалено малко и прекалено дълбоко, за да го достигна.“
Обезпокоих се, когато Искрен дори не си направи труда да ми отговори. Но може би и той бе виждал тази задача като последно средство, почти без вероятност за успех. Оставих дракона на Риълдър и известно време обикалях от статуя на статуя. Пресягах се към тях в търсене на някой с мъничко по-силен осезателен живот. Веднъж ми се стори, че долавям нещо, но когато проверих, открих, че една полска мишка си е направила гнездо под гърдите на дракона.
Избрах съществото с еленови рога и отново опитах всички тактики. Със същия резултат. Слънчевите лъчи вече гаснеха. Докато се връщах към стълба, се питах дали Искрен наистина е очаквал някакъв успех. На връщане упорито лъкатушех от дракон на дракон и за последен път се пресягах към тях. Може би тъкмо това ме спаси. Изправих се от поредното създание, като си мислех, че усещам по-силен осезателен живот от следващото. Ала когато стигнах при него — огромния крилат глиган с извити бивни, — разбрах, че Осезанието идва отнякъде далеч от него. Вдигнах очи и се втренчих между дърветата, като очаквах да зърна сърна или дива свиня. Вместо това видях мъж с гол меч, който стоеше с гръб към мен.
Свих се зад глигана. Устата ми внезапно пресъхна, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Не беше нито Искрен, нито шутът. Поне това бях успял да видя. Бе малко по-нисък от мен, русокос, и ако се съдеше по начина, по който държеше меча, знаеше как да го използва. Дрехите му бяха златистокафяви. Не беше едър като Бърл, нито слаб и мургав като Уил. Някой друг, ала пак от хората на Славен.
След миг всичко ми стана ясно. Колко глупаво бях постъпил! Бях се справил със стражниците на Уил и Бърл, бях прогонил конете им, бях хвърлил провизиите им от скалата. Какво друго бяха могли да направят, освен с помощта на Умението да се свържат със Славен и да му съобщят, че се нуждаят от помощ? Поради постоянните схватки по планинските граници нямаше никакъв проблем да се промъкне втора група, да заобиколи Джаампе и да мине по пътя на Умението. Свлачището, което бяхме прекосили, наистина бе сериозна преграда, но не и непреодолима. Славен никога не се беше колебал да рискува живота на хората си. Вече бях сигурен, че Уил и Бърл отново разполагат с всичко необходимо.
Хрумна ми още по-вледеняваща мисъл. Този мъж можеше да е умел. Нищо не пречеше Уил да обучава други. Той разполагаше с всички книги и свитъци на Молба и въпреки че тази дарба не бе много разпространена, не беше и изключително рядка. За секунди въображението ми превърна непознатия в армия, всички поне донякъде умели, всички фанатично предани на Славен. Опитах се да дишам безшумно, въпреки обзелия ме страх. За миг отчаянието ме сграбчи в ноктите си. Най-после осъзнавах мащабите на средствата, които Славен можеше да насочи срещу нас. Това не бе лично отмъщение — това беше крал, с кралски войски и възможности, за да унищожи всички, които смята за предатели. Преди ръцете на Славен бе завързвал единствено евентуалният срам, ако се откриеше, че Искрен е жив. Сега нямаше от какво да се бои. Можеше да използва ратниците си, за да се справи с брат си и племенника си, със снаха си и всички свидетели. И накрая неговата котерия можеше да се избави от ратниците.
Тези мисли ми минаваха през главата така, както мълния осветява най-черна нощ. С един проблясък внезапно виждах всички подробности. В следващия момент разбрах, че трябва да мина през стълба и да се върна в каменоломната, за да предупредя Искрен. Ако вече не беше късно.
Щом си поставих цел, мигом се успокоих. Помислих си дали да не използвам Умението, за да съобщя на краля, и веднага отхвърлих тази мисъл. Докато не придобиех по-добра представа за врага си, не биваше да рискувам да му го разкрия. Започнах да виждам положението като играта на Кетъл. Камъчета за пленяване или унищожаване. Мъжът се намираше между мен и колоната. Това трябваше да се очаква. Сега ми предстоеше да установя дали има и други. Изтеглих ножа си — мечът не бе подходящо оръжие за такива гъсталаци. Дълбоко си поех дъх и се отдалечих от глигана.
В общи линии познавах района и това ми помогна. Преди окончателно да се спусне мрак, знаех, че мъжете са трима и очевидно охраняват стълба. Едва ли бяха дошли да търсят мен, а по-скоро да попречат на всеки друг, освен на човек от котерията на Славен да го използва. Можех да разчитам, че познавам местността по-добре от тях. Реших да приема, че не са умели, тъй като не бяха дошли през стълба. Но навярно бяха много опитни. Също така реших, че Уил и Бърл може да са съвсем наблизо. И че светкавично могат да минат през колоната, ако ги повикат. Поради тази причина решително вдигнах мислените си стени. И зачаках. След като не се завърнех, Искрен щеше да разбере, че се е случило нещо. Едва ли щеше да е толкова непредпазлив, че да дойде тук през стълба, за да ме потърси. Всъщност едва ли щеше толкова за дълго да се откъсне от своя дракон. Трябваше сам да измисля как да се измъкна оттук.
Когато мракът се сгъсти, излязоха насекоми. Жилещи, хапещи, роящи се със стотици насекоми, които упорстваха постоянно да бръмчат точно до ухото ми. От земята започна да се надига мъгла, която залепи дрехите за тялото ми. Стражниците запалиха слаб огън. Усетих мирис на питки и се зачудих дали мога да ги убия, преди да са изяли всичко. Усмихнах се и се запромъквах напред. Нощта, огънят и храната обикновено означаваха разговори. Тези мъже почти не приказваха. И говореха тихо. Тази задача не им харесвала. И някои от хората полудели от дългия черен път. Ала тази вечер не ги безпокоеше дългият път, по който бяха дошли, а самите каменни дракони. Освен това чух достатъчно, за да потвърдя предположенията си. Този стълб се охраняваше от трима мъже. Цели дванадесет пазеха колоната на площада, където шутът бе имал видение. Повечето ратници бяха продължили към каменоломната. Котерията се опитваше да прегради пътищата за бягство на Искрен.
Изпитах известно облекчение, че ще им отнеме също толкова време да стигнат дотам, колкото и на нашата група. Поне тази нощ Искрен и другите не бяха заплашени от нападение. Но бе само въпрос на време. Трябваше КОЛКОТО се може по-скоро да се върна през стълба. Нямах намерение да се сражавам с тях. Оставаше възможността да ги убия от засада един по един, подвиг, който се съмнявах, че е по силите дори на Сенч. Или да отвлека вниманието им за достатъчно време, за да мога да се добера до колоната.
Отдалечих се от мъжете, така че да не могат да ме чуят, и започнах да търся сухи съчки. Това не беше лесна задача в толкова зелена гора, ала накрая събрах колкото ми трябваха. Планът ми бе прост. Казах си, че или ще успее, или няма. Съмнявах се, че ще имам втори шанс — те бяха прекалено предпазливи.
Представих си къде е символът за каменоломната и се запромъквах в противоположната посока. Избрах най-свирепия наглед от драконите, онзи с кичурчета косми на ушите, който помнех от предишното си идване. Той щеше да хвърли достатъчно сянка. Разчистих пространството зад него от мокра трева и листа и приготвих огъня. Трябваха ми толкова светлина и дим, колкото чудовището да изглежда загадъчно. Разпалих огъня, после се скрих в мрака и запълзях по корем към колоната. Сега само трябваше да чакам, докато стражниците забележат огъня. Надявах се, че поне един от тях ще отиде да провери какво става и че другите двама ще гледат след него. Тогава безшумно щях да се затичам към колоната, да притисна длан към символа и да премина оттатък.
Само че стражниците не забелязаха огъня. От моето място той веднага привличаше вниманието. Между дърветата се виждаше дим и розово сияние, което отчасти очертаваше силуета на дракона. Бях се надявал това да ги заинтригува, но всъщност с тялото си той скриваше пламъците. Реших, че няколко точно насочени камъка ще свършат работа, и заопипвах земята наоколо, но напипвах само трева. След безкрайно чакане установих, че огънят гасне, без стражниците изобщо да го забележат. Отново събрах сухи съчки в мрака. После очите и носът ми ме отведоха обратно при тлеещите въглени.
„Отдавна те няма, братко. Всичко наред ли е?“ В далечната мисъл на Нощни очи имаше тревога.
„Причакват ме. Не ми пречи. Ще се върна веднага щом мога.“ Пропъдих вълка от ума си.
Повторно разпалих огъня. Тъкмо се отдалечавах от него, когато чух гласовете им. Не че бях небрежен. Просто един от стражниците по някаква случайност високо вдигна факела си и зърна сянката ми.
— Там! Човек! — Извика някой и двама се хвърлиха към мен. Побързах да се скрия в мокрите гъсталаци.
Единият се препъна и падна, но вторият беше бърз и ловък и се кълна, че усетих полъха на първото замахване на меча му. Отскочих и прелетях над каменния глиган. Болезнено ударих коляното си в гърба му и се стоварих на земята от другата му страна. Светкавично се изправих. Преследвачът ми замахна да ми нанесе мощен удар, с който навярно щеше да ме разсече надве, ако не бе блъснал крака си в единия от извитите, остри като бръснач бивни. Той полетя напред и се набучи на втория, който стърчеше като ятаган от червената паст на чудовището. От гърлото му се изтръгна стон и стражникът се опита да се изправи, но зъбът беше забит като кука в тялото му. Затичах се в мрака. Зад мен се надигна протяжен вик.
Проявих достатъчно здрав разум, за да заобиколя в кръг.
Почти бях стигнал до стълба, когато усетих пресягане на Умение. Спомних си последния път, когато бях усетил такова нещо. Дали нападаха и Искрен в каменоломната? Един от стражниците все още вардеше колоната, но реших да рискувам, за да се върна при своя крал. Изскочих от гората и се втурнах към пътеуказателя, докато мъжът бе обърнат към огъня и крясъците на другаря си. Отново ме докосна Умение.
— Не — извиках. — Недей да рискуваш! — В този момент моят крал излезе от стълба, стиснал в сребристата си ръка нащърбен сив меч, точно зад стражника, който беше останал на пост. Моят глупав вик накара мъжа да се обърне и той замахна с меча си към Искрен.
На светлината на огъня Искрен приличаше на приказен демон. Лицето му бе обсипано със сребристи петна, свидетелства за многобройни небрежни докосвания, ръцете му сияеха като полирано сребро. Изпосталялото му тяло, дрипавите му дрехи и абсолютната чернота на очите му можеха да поразят всеки. Трябва да отдам дължимото на стражника: той остана на поста си, парира първия удар на краля и нападна. Или поне така си мислеше. Това беше стар номер на Искрен. Острието на Искреновия меч се плъзна и разсече китката му. Мъжът изпусна оръжието си и падна на колене, стиснал зейналата рана. Кралят отново замахна и този път мечът му преряза гърлото на противника му. Усетих второ потрепване на Умение. Последният оцелял стражник тичаше към нас откъм дърветата. Когато видя Искрен, нададе ужасен вик и се закова на място. Кралят направи крачка към него.
— Стига, ваше величество! Да вървим — извиках аз. Не исках пак да рискува живота си заради мен.
Вместо това Искрен погледна меча си. И се намръщи. Изведнъж стисна острието с лявата си ръка точно под ръкохватката и го прокара по сияещата си длан. Ахнах. Оръжието лъсна като ново. Кралят се обърна към мен.
— Трябваше да се сетя, че мога да го направя. — Той почти се усмихна, после вдигна меча към очите на стражника и тихо каза: — Когато си готов.
Случилото се после ме смая.
Ратникът падна на колене и хвърли меча си в тревата.
— Кралю, аз ви познавам, въпреки че вие не ме познавате. — Бъкският му акцент си личеше ясно. — Ваше величество, казаха ни, че сте мъртъв. Мъртъв, защото вашата кралица и копелдакът заговорничели срещу вас. Тъкмо тях трябваше да открием тук. Дойдох, за да им отмъстя. В Бък ви служих добре, милорд, и щом сте жив, пак ще служа на своя крал.
Искрен се вгледа в него и каза:
— Ти си Тиг, нали? Момчето на Рийвър?
Ратникът се ококори от изненада, че Искрен си го спомня.
— Таг, милорд. Служа на своя крал, както и баща ми преди мен. — Гласът му трепереше. Тъмните му очи нито за миг не изпускаха от поглед насочения към него меч.
Искрен отпусна оръжието си.
— Истината ли казваш, момко? Или просто искаш да си спасиш кожата?
Младият ратник го погледна и се осмели да се усмихне.
— Няма от какво да се боя. Принцът, на когото служих, няма да убие коленичил невъоръжен човек. Сигурен съм, че и кралят няма да го направи.
Може би никакви други думи нямаше да убедят Искрен. Въпреки умората си той се усмихна.
— Върви тогава, Таг. Върви колкото можеш по-бързо и тихо, защото онези, които те използваха, ще те убият, ако узнаят, че си ми верен. Върни се в Бък. И по пътя, и когато стигнеш там, разказвай на всички, че ще се върна. Че ще доведа със себе си своята добра и вярна кралица и че след мен на трона ще седи мой наследник. Отиди в замъка Бъкип и се представи на жената на брат ми. Кажи на лейди Търпение, че съм ти заповядал да й служиш.
— Слушам, ваше величество… Крал Искрен?
— Какво има?
— Идват още ратници. Ние бяхме само предният отряд… — Той замълча за миг и преглътна. — Не обвинявам никого в предателство, най-малко родния ви брат. Но…
— Не се грижи за това, Таг. За мен е по-важно да изпълниш онова, за което те помолих. Върви бързо и не влизай в спор с никого по пътя си. Но отнеси вестите, които ти казах.
— Слушам, милорд.
— Хайде — каза Искрен.
И Таг се изправи, вдигна меча си, прибра го в ножницата и се отдалечи в мрака.
Искрен се обърна. Очите му ликуващо проблеснаха.
— Можем да го направим! — Тихо ми каза той. После посочи към стълба. Протегнах ръка към символа и преминах оттатък, след като Умението ме притегли към себе си. Искрен ме последва.