Тронът

22Заминаването

Паметта ми се бунтува и не желае да си спомня онези последни дни в Джаампе. Обзе ме мрачно настроение, което оставаше непроменено от приятелството и брендито. Нямах нито енергия, нито воля за действие.

— Ако съдбата е някаква огромна вълна, която ще ме помете, каквито и решения да взимам, няма смисъл да взимам никакви решения. Да прави с мен каквото ще — една вечер многословно, макар и малко пиянски заявих на шута. Той не отговори, просто продължи да вчесва козината на куклата на вълка. Буден, но мълчалив, Нощни очи лежеше в краката му. Когато пиех, вълкът затваряше ума си за мен и изразяваше отвращението си, като не ми обръщаше внимание. Кетъл плетеше в ъгъла до огнището и изглеждаше ту разочарована, ту недоволна. Сенч седеше срещу мен. Пред него имаше чаша чай и очите му бяха студени като нефрит. Няма нужда да отбелязвам, че пиех сам. Вече трета вечер. Проверявах теорията на Бърич, че макар да не е в състояние да разреши нищо, пиенето може да направи нетърпимото поносимо. Ала не действаше. Колкото повече пиех, толкова по-нетърпимо ми се струваше положението. И толкова по-непоносим ставах за своите приятели.

Денят ми бе донесъл повече, отколкото можех да издържа. Сенч най-после беше дошъл, за да ми съобщи, че Кетрикен иска на другия ден да ме види. Отвърнах, че ще отида. След известно настояване от негова страна обещах да съм спретнат — изкъпан, избръснат, чисто облечен и трезвен. В момента за мен не можеше да се каже нито едно от тези неща. Моментът не бе подходящ да споря със Сенч, но разсъдъкът ми беше толкова замъглен, че опитах. Задавах му войнствени и обвиняващи въпроси. Той спокойно ми отговаряше. Да, подозирал, че Моли носи моето дете, да, настоял Бърич да се грижи за нея. Бърич вече й осигурявал пари и подслон. Не искал да живее в нейния дом, но когато Сенч му посочил опасностите за нея и детето, ако ги разкрие някой друг, Бърич се съгласил. Не, не ми бил казал. Защо? Защото Моли принудила Бърич да й обещае, че няма да ми каже за бременността й. Тя поставила условието Сенч също да уважава това обещание. Отначало Бърич се надявал, че сам ще отгатна причината за изчезването й. Той също споделил със Сенч, че щом се родяло бебето, щял да се смята за свободен от обещанието си и да ми съобщи — не че е бременна, а че имам дете. Въпреки състоянието си разбирах, че това е единствената хитрост, която бе можел да си позволи Бърич. Част от мен оценяваше, че е бил готов да наруши обещанието си заради мен. Но когато отишъл да ми каже за раждането на дъщеря ми, открил доказателство за моята смърт.

Заминал право за Бък, за да съобщи на някакъв каменоделец, който предал на друг и така нататък, докато накрая се срещнали със Сенч на рибарския кей.

— Бърич не можеше да повярва, че си умрял. Не разбирах защо още си бил там. Бях предупредил съгледвачите си по крайречния път, защото бях убеден, че няма да избягаш в Бинград, а веднага ще поемеш към Планините. Бях сигурен, че въпреки всичко, което преживя, сърцето ти е вярно. Онази вечер казах същото на Бърич: че трябва да те оставим на мира, за да определиш сам на кого си предан. Бях се обзаложил с него, че когато останеш сам, ще полетиш към Искрен като стрела, изстреляна с лък. Струва ми се, че това най-много ни порази. Че си умрял там, а не на път за своя крал.

— Е, сбъркали сте — с пиянско самодоволство заявих аз. — Смятали сте, че добре ме познавате, че сте създали оръдие, което не може да не изпълни вашите цели. Но аз НЕ умрях там! Нито отидох да търся краля. Отидох да убия Славен. Заради себе си. — Отпуснах се назад и скръстих ръце на гърдите си. Раната ме заболя и трябваше да се надигна. — Заради себе си — повторих аз. — Не за своя крал, заради Бък или Шестте херцогства. Отидох да го убия заради себе си. Заради себе си.

Сенч само ме гледаше. Ала от ъгъла се надигна старческият глас на Кетъл.

— В Белите писания е казано: „И ще жадува той за кръвта на своя род, и жаждата му ще остане неутолена. Катализатора все ще копнее за огнище и деца, защото неговите деца ще са на други и детето на друг ще е негово…“

— Никой не може да ме принуди да изпълня такива пророчества — изревах аз. — Кой ги е направил?

Старицата продължи да се люлее. Отговори ми шутът, тихо, без да откъсва поглед от работата си.

— Аз. В детството си, в дните на моите видения. Преди да те познавам от другаде, освен от сънищата си.

— Ти си обречен да ги изпълниш — тихо ми каза Кетъл.

Треснах чашата си на масата.

— Проклет да съм, ако ги изпълня — извиках. Никой не се стресна, никой не ми отвърна. В миг на кристален спомен чух гласа на бащата на Моли от ъгъла: „Проклета да си, момиче!“ Моли потръпваше, но не му обръщаше внимание. Знаеше, че не може да се разбере с пияница. — Моли — пиянски изпъшках аз, скрих лице в шепите си и заплаках.

След малко усетих, че Сенч поставя ръце на раменете ми.

— Хайде, момчето ми, това няма да ти помогне с нищо. Лягай си. Утре трябва да се срещнеш със своята кралица. — В гласа му имаше повече търпение, отколкото заслужавах.

Избърсах лице с ръкава си и успях да вдигна глава. Не се възпротивих, когато ми помогна да се изправя и ме поведе към леглото в ъгъла.

— Ти си знаел — тихо казах, когато седнах на ръба на леглото. — Ти през цялото време си знаел.

— Какво съм знаел — уморено ме попита Сенч.

— Знаел си всичко за Катализатора и Белия пророк.

Той издиша през носа си.

— Не „зная“ нищо за това. Знаех само за писанията. Спомням си, че преди баща ти да абдикира, положението беше сравнително уредено. Дълги години след като се оттеглих в своята кула кралят не се нуждаеше от услугите ми месеци наред. Имах много време за четене и много източници, от които да получавам свитъци. И така попаднах на някои от чуждестранните разкази, в които се споменава за Катализатора и за Белия пророк. — Гласът му стана по-мек, като че ли бе забравил гнева във въпроса ми.

— Интересът ми се възбуди едва след като шутът дойде в Бъкип и тайно установих, че проявява необичайно любопитство към такива писания. Самият ти веднъж ми каза, че те нарекъл „Катализатор“. И започнах да се чудя… но честно казано, аз не вярвам много на пророчествата.

Предпазливо се отпуснах на леглото. Вече почти можех да спя по гръб. Обърнах се на една страна, изух си ботушите и се завих с одеялото.

— Фиц?

— Какво — неохотно попитах аз.

— Кетрикен ти е сърдита. Утре не очаквай да е търпелива. Но имай предвид, че тя не е само наша кралица. Тя е жена, изгубила дете, и повече от година напрегнато е чакала да узнае съдбата на мъжа си. Баща й насочва враждебен поглед към Шестте херцогства и Славен и няма време да търси брата на врага си, дори да вярваше, че е жив. Кетрикен е сама, повече, отколкото можеш да си представиш. Отнеси се с разбиране към жената. И с почит към своята кралица. — Той неловко замълча за миг. — Утре ще имаш нужда и от двете. В това отношение аз не мога да ти помогна.

Мисля, че продължи да говори и след това, ала аз престанах да го слушам. Скоро сънят ме привлече под вълните си.

От известно време Умението не ме бе измъчвало насън. Не зная дали физическата ми слабост най-после беше сложила край на сънищата ми за битки, или постоянните ми мислени стени срещу котерията на Славен не им бяха позволявали да проникнат в ума ми. Но тази нощ краткият ми отдих свърши. От тялото ми ме изскубна толкова силно Умение, че сякаш гигантска ръка бе стиснала сърцето ми и ме беше изтръгнала от самия мен. Изведнъж се озовах на друго място.

Намирах се в град, в смисъл на място, където живеят много хора. Ала никога не бях виждал такива като тях, нито сгради като техните. Постройките се извисяваха към небесата. Камъкът, от който бяха направени, сякаш се беше разтекъл в техните форми. Имаше изящни мостове, градини, които едновременно се спускаха надолу и се издигаха по страните на сградите, фонтани и езерца. Навсякъде гъмжеше от пъстро облечени хора, многобройни като мравки.

И все пак цареше тишина и неподвижност. Усещах човешкия поток, танца на фонтаните, уханието на цветята в градините. Всичко бе там, но когато се обръщах да го видя, изчезваше. Умът възприемаше изяществото на моста, ала окото виждаше само ръждясващите му останки. Вятърът беше изличил фреските от стените, за да останат само грубо замазаните тухли. Едно завъртане на главата превръщаше прекрасния фонтан в буренясало и пропукано басейнче. Забързаната навалица на пазара говореше само с гласа на бурния вятър, натежал от парещ пясък. Обикалях из този призрачен град, безтелесен и търсещ, неспособен да проумея защо съм там и какво ме е привлякло. Тук не бе нито светло, нито тъмно, нито лято, нито зима. Помислих си, че съм извън времето, и се зачудих дали това е абсолютният ад от философията на шута, или пълната свобода.

Накрая видях пред себе си дребна фигурка, която крачеше по една от широките улици. Главата на странника беше наведена срещу вятъра и той покриваше устата и носа си с края на плаща си, за да се предпази от пясъка. Този човек не бе част от призрачната тълпа, а се движеше сред останките и заобикаляше местата, хлътнали или издигнати в резултат от размествания на земни пластове. Мигом познах в него Искрен. Познах го по трепването на живот, което усетих в гърдите си, и разбрах, че тук ме е привлякло зрънцето на неговото Умение, което продължаваше да е в моето съзнание. Усетих също, че е изложен на невероятна опасност. И все пак не забелязвах нищо да го застрашава. Намираше се на огромно разстояние от мен, виждах го сред мъгливите сенки на някогашни сгради, скрит сред призраците на пазарната навалица. Той тежко крачеше напред, сам и неподвластен на призрачния град, и все пак вплетен в него. Не виждах нищо, ала опасността надвисваше над него като гигантска сянка.

Забързах след него и след миг го настигнах.

— А, най-сетне дойде, Фиц. Добре дошъл — поздрави ме той. Не спря, не се обърна. Но усетих топлотата му, сякаш беше стиснал ръката ми, и усетих, че няма нужда от отговор. Вместо това зърнах примамката и опасността през неговите очи.

Пред нас течеше река. Но не беше река. Не бе и лъскав камък. Имаше по нещо и от двете, ала не беше нито едното. Разсичаше града като блестящ меч, идваше от планината зад гърба ни и изчезваше в по-древна река от вода. Приличаше на оголена златна жила. Това бе магия. Тук течеше най-чиста древна магия, неумолима и неподвластна на хората. Реката на Умението, в която с толкова усилия се бях научил да плувам, беше за тази магия същото, каквото е букетът за виното. Онова, което съзрях с очите на Искрен, притежаваше физическо съществувание, също толкова конкретно, колкото моето. То мигновено ме привлече към себе си като пламък на свещ — нощна пеперуда.

Не бе само красотата на тази сияйна река. Магията изпълваше всяко от сетивата на Искрен. От него се носеше вълшебна мелодия, поток от ноти, които караха човек да чака и слуша, убеден, че звукът означава нещо. Вятърът носеше уханието й, неуловимо и променливо, ту аромат на лимонов цвят, ту на подправки. Усещах я с всеки дъх и мечтаех да се хвърля в нея. Ненадейно ме обзе увереност, че тя ще утоли всички жажди, които някога съм изпитвал, не само онези на тялото, но и неясните копнежи на душата. До болка ми се искаше тук да е и тялото ми, за да мога да преживея всичко също толкова пълноценно, колкото Искрен.

Той спря и вдигна глава. Дълбоко си пое дъх. Въздухът бе пропит с Умение така, както мъглата е пропита с влага. Изведнъж в гърлото му усетих горещ металически вкус. Копнежът, който беше изпитвал, внезапно се превърна във всепоглъщащо желание. Жадуваше за реката. Когато стигнеше до нея, щеше да се хвърли на колене и да пие до насита. Щеше да се изпълни с цялото съзнание на света, щеше да се влее в цялото. Да стане цялото. Най-после щеше да познае цялост.

Ала самият Искрен щеше да престане да съществува.

Ужасено се отдръпнах. Струва ми се, че няма нищо по-страшно от това да се сблъскаш с истинско желание за самоунищожение. Въпреки че привличаше и мен, реката разбуди гнева ми. Това не бе в стила на Искрен. Нито човекът, нито принцът, когото бях познавал, не можеше да е способен на такава страхлива постъпка. Погледнах го.

И разбрах колко отдавна не съм го виждал.

Блестящата чернота на очите му се беше превърнала в мътен мрак. Плащът, който развяваше вятърът, представляваше парцалива дрипа. Кожата на ботушите му бе изтъркана, шевовете зееха разпорени. Крачките му бяха неуверени, неравномерни. Дори вятърът да не го брулеше, съмнявам се, че щеше да върви стабилно. Устните му бяха бледи и напукани, лицето му имаше сивкав оттенък, сякаш кръвта бе напуснала тялото му. Беше имало лета, когато до такава степен бе използвал Умението срещу алените кораби, че тялото му губеше плътта и мускулите си и той се превръщаше в сух скелет без никаква жизненост. Сега му оставаше само жизнеността, възлести мускули се обтягаха върху кости, почти лишени от плът. Искрен беше въплъщение на изтощена целенасоченост. На крака го държеше единствено волята му. И го тласкаше към вълшебния поток.

Не зная откъде намерих сили да се съпротивлявам. Може би защото за миг бях спрял и се бях съсредоточил върху Искрен, и бях видял, че целият свят ще изгуби, ако той престане да съществува в този си вид. Какъвто и да бе източникът на волята ми, аз я изправих срещу неговата. Хвърлих се на пътя му, но той мина през мен. Не бях там.

— Моля те, Искрен, спри, почакай — извиках аз и се метнах към него, перце, яростно носено от вятъра. Нямах никакво въздействие върху него. Дори не спря.

— Някой трябва да го направи — тихо каза той. И след три крачки прибави: — Известно време се надявах, че няма да съм аз. Но все се питах кой друг. — Искрен се обърна към мен и ме погледни с изгорелите си на пепел очи. — Няма друг отговор. Трябва да съм аз.

— Спри, Искрен — продължих да го умолявам, ала той не спираше. Нито бързаше, нито се влачеше, просто вървеше по пътя като човек, който е преценил оставащото му разстояние и е преценил силите си.

Усетих, че енергията ми отслабва. За миг се уплаших, че спящото ми тяло ще ме привлече обратно в себе си и ще изгубя Искрен. После осъзнах друга, също толкова голяма опасност. След толкова продължителна връзка той притегляше след себе си и мен и аз също можех да се удавя в тази магическа река. Ако тялото ми се намираше там, сигурно щях да се вкопча в нещо. И докато умолявах моя крал да спре и да ме изслуша, се задържах по единствения друг начин, който ми хрумна. Пресегнах се с Умението си към другите, чийто живот се докосваше с моя: Моли, дъщеря ми, Сенч и шута, Бърич и Кетрикен. Чрез Умението не бях поддържал връзка с тях, затова тази опора бе несигурна, още повече че се боях Уил, Карод или дори Бърл да не ме усетят. Стори ми се, че това забави Искрен.

— Моля те, почакай — отново казах аз.

— Не — тихо отвърна той. — Не се опитвай да ме разубедиш, Фиц. Трябва да го направя.

Никога не бях мислил да премеря силата на Умението си срещу тази на Искрен. Никога не бях предполагал, че може да се изправим един срещу друг. Ала докато продължавах да се блъскам в него, се чувствах като дете, което рита и крещи, докато баща му невъзмутимо го отнася на леглото. Искрен не само не обръщаше внимание на нападението ми. Усещах, че волята и съсредоточеността му са насочени другаде. Той неумолимо напредваше към черната река и носеше съзнанието ми със себе си. Инстинктът за самосъхранение ми даде нови сили. Аз се напрегнах да го отблъсна, да го повлека назад, ала напразно.

Но в моята борба имаше някаква ужасна двойственост. Копнеех той да спечели. Ако надделееше и ме привлечеше със себе си, аз нямаше да съм виновен. Можех да се разтворя за онзи поток от енергия и да се пропия с него. Това щеше да е краят на всички мъки, крайното избавление. Бях се уморил от съмнения и угризения, от вярност и дълг. Ако Искрен ме отнесеше със себе си в реката на Умението, най-сетне щях да се предам без срам.

Накрая стигнахме до сияйния поток. Погледнах го със собствените си очи. Нямаше плавно спускащ се бряг, само остър като нож ръб и твърдата земя отстъпваше мястото си на течащата другост. Втренчих се в нея и я видях като чуждо тяло в нашия свят, като изкривяване на самата му природа. Искрен тежко се отпусна на едно коляно и впери очи в черния блясък. Не знаех дали се колебае да се сбогува със стария живот, или е спрял да събере воля да се самоунищожи. Моята воля за съпротива се стопи. Това бе врата към друг свят, който дори не можех да си представя. Жаждата и любопитството ни притегляха към ръба.

В следващия миг той потопи ръце в магията.

Споделих внезапното му познание. И едновременно с него изкрещях, когато горещото течение започна да разяжда плътта и мускулите му. Кълна се, че усетих киселината да облизва оголените кости на пръстите и китките му. Познах неговата болка. И все пак на лицето му грееше възторжена усмивка. Връзката ми с него изведнъж стана слаба и не ми позволяваше да изпитвам всичките му усещания. Копнеех да съм до него, да оголя собствената си плът за тази вълшебна река. Споделях убедеността му, че може да сложи край на цялата болка, ако се предаде и целият се хвърли в потока. Толкова лесно. Само трябваше да се понаведе напред и да скочи. Искрен застана на колене. От лицето му капеше пот и вдигаше пара в реката. Главата му беше наведена, раменете му ту се повдигаха, ту се спускаха от тежкото му дишане. Сетне ненадейно той тихо ме помоли:

— Изтегли ме навън.

Не бях имал сили да се противопоставя на решителността му. Ала когато влях волята си в неговата, двамата заедно отблъснахме ужасната съблазън на силата. Той успя да извади ръцете си от реката, макар да имах чувството, че ги измъква от плътен камък. Потокът неохотно поддаваше и когато Искрен залитна назад, усетих какво е преживял. В света, който течеше пред нас, имаше цялост, като един-единствен сладостен звук. Това не бе песента на човечеството, а по-стара, по-велика песен за огромни равновесия и чисто съществуване. Ако й се беше оставил, тя щеше да сложи край на всичките му мъки.

Вместо това той с олюляване се изправи и се обърна. Държеше ръцете си протегнати напред със свити шепи, сякаш просеше нещо. По форма дланите му не се бяха променили, ала сияеха като сребърни от силата, която беше проникнала в тях и бе пропила плътта му. Когато започна да се отдалечава от реката със същата спокойна решителност, с която се беше приближил към нея, усетих, че пръстите му горят като от измръзване.

— Не разбирам — казах му аз.

— Не искам да разбираш. Засега. — Почувствах някаква двойственост в него. Умението го изгаряше като ковашки огън с невероятна топлина, но силата на тялото му бе достатъчна, за да продължи да върви. Без никакво усилие Искрен предпазваше ума ми от притеглянето на реката. Но изкачването по обратния път изтощаваше и тялото, и волята му. — Ела при мен, Фиц. Моля те. — Този път думите му не бяха заповед на Умението, нито дори нареждане на принц, а просто човешка молба. — Аз нямам котерия, Фиц. Само теб. Ако котерията, която ми създаде Гален, беше истинска, щях повече да вярвам, че онова, което трябва да направя, е възможно. А те не само не са ми верни, но и се опитват да ме унищожат. Кълват ме като птици — умиращ елен. Атаките им едва ли могат да ме погубят, но се боя, че могат да ме отслабят достатъчно, за да не успея. Или още по-лошо, да отвлекат вниманието ми и те да успеят вместо мен. Не можем да го допуснем, момко. Двамата с теб сме единственото, което стои между тях и техния триумф. Двамата с теб. Пророците.

Аз не бях там във физически смисъл. Ала той ми се усмихна и повдигна ужасната си сияеща ръка, за да ме погали по бузата. Дали възнамеряваше да го направи? Не зная. Последва невероятно силно разтърсване, сякаш воин ме беше ударил с щит по лицето. Но без болка. Познание. Като слънчева светлина, пронизала облаците, за да освети горска поляна. Всичко изведнъж ясно изпъкна, видях всички скрити причини за онова, което правехме, всички цели, с мъчителната чистота на просветлението разбрах защо трябва да следвам пътя пред себе си.

Сетне всичко изчезна и потънах в мрак. Искрен го нямаше. Нямаше го и познанието. Ала за миг го бях зърнал в неговата цялост. Сега оставах само аз, но моята същност беше толкова малка, че можех да съществувам само ако с всички сили се вкопчех в живота. Така и сторих.

От цял свят разстояние чух Славея уплашено да вика:

— Какво му е?

И Сенч навъсено отговори:

— Просто пристъп, каквито от време на време получава. Главата му, шуте, дръж му главата, за да не си разбие черепа.

Усетих, че ме хващат. Оставих се на техните грижи и потънах в мрака. По-късно дойдох на себе си за малко. Не си спомням почти нищо. Шутът повдигна раменете и главата ми, за да мога да пия от чашата, която поднесе към устата ми загриженият Сенч. Познатата горчивина на самодивското биле ме накара да сбърча лице. Наблизо зърнах Кетъл, неодобрително стиснала устни. С ококорени очи като на приклещено в ъгъла животно, Славея стоеше на известно разстояние от мен и не смееше да ме докосне.

— Това би трябвало да го оправи — чух да казва Сенч, докато се унасях в дълбок сън.

На другата сутрин се събудих рано и въпреки че главата ми се пръскаше, отидох в банята. Измъкнах се тихо, за да не събудя шута, но Нощни очи стана и ме последва.

„Къде беше снощи? — попита той, ала аз не можех да му отговоря. Той усети неохотата ми да мисля за това. — Сега отивам на лов язвително ме информира вълкът. — Съветвам те след този случай да не пиеш нищо друго, освен вода.“ Смирено се съгласих и Нощни очи ме остави на входа на банята.

Вътре миришеше на минерална вода. Планинците я събираха в огромни резервоари и я насочваха с тръби до други басейни, така че човек можеше да избира топлината и дълбочината. Изтърках се в една вана, после се потопих в най-горещата вода, която можех да изтърпя, и се опитах да не си спомням за киселината, разяла ръцете на Искрен. Излязох червен като сварен рак. На стената в хладния край на банята имаше няколко огледала. Помъчих се да не гледам лицето си, докато се бръснех. То прекалено живо ми напомняше лика на Искрен. През последната седмица донякъде бе изгубило мършавината си, но белият кичур на челото ми отново беше пораснал и още по-ясно си личеше, когато завързах косата си на воинска опашка. Нямаше да се изненадам да видя на бузата си отпечатъка от ръката на Искрен или да открия, че белегът ми е изчезнал и носът ми се е изправил, толкова голяма бе силата на докосването му. Но белегът от Славен изпъкваше на фона на поруменялата ми от парата кожа. Не се беше променил и счупеният ми нос. Нямаше никакви външни следи от снощната ми среща. Мислите ми безспирно се връщаха към онзи момент, към допира до чистата сила. Мъчех се да си го спомня и почти успявах. Но не можех да възстановя в цялост абсолютното му преживяване, също като болка или удоволствие. Знаех, че съм преживял нещо изключително. Удоволствията на Умението, за които предупреждаваха всички умели, бяха като мъничко въгленче в сравнение с пожара на знанието, усещането и съществуването, които снощи за кратко бях споделил.

Това ме бе променило. Нямаше го гнева, който бях изпитвал към Кетрикен и Сенч. Все още можех да го открия, но не и да го разпаля в себе си. За миг бях видял не само детето си, но и цялото положение от всички възможни ъгли. В техните намерения нямаше злоба, нито дори егоизъм. Те вярваха в етичността на плановете си. Аз не вярвах. Ала вече не можех напълно да отрека, че замисълът им е разумен. Това ме накара да се почувствам бездушен. Те щяха да ни отнемат детето. Можех да негодувам, ала не бях в състояние да насоча гнева си срещу тях.

Поклатих глава и се върнах в настоящето. Погледнах се в огледалото, като се питах кого ще види Кетрикен. Младежът, който бе следвал Искрен по петите и често беше играл ролята на неин придворен? Или щеше да впери очи в обезобразеното ми лице и да си помисли, че не ме познава, че старият Фиц е изчезнал? Е, тя вече знаеше откъде са ми тези белези. Моята кралица не биваше да се изненада. Щях да я оставя да прецени кой се крие зад това лице.

Овладях се и се обърнах с гръб към огледалото. Хвърлих поглед през рамо. Раната ми ми заприлича на хлътнала червена морска звезда. Кожата наоколо бе стегната и лъскава. Разкърших рамене и тя се опъна. Протегнах дясната си ръка и усетих едва доловимо придърпване. Е, нямаше смисъл да се безпокоя. Нахлузих си ризата.

Отидох да се преоблека и за своя изненада заварих шута готов да ме придружи. На леглото ми бяха оставени дрехи: бяла риза с широки ръкави от топла мека вълна, дебели тъмни вълнени панталони и тъмен кафтан. Той ми каза, че ги донесъл Сенч. Бяха съвсем обикновени.

— Подхождат ти — отбеляза шутът. Самият той носеше почти ежедневни дрехи и вълнен кафтан, но тъмносин и с везба по ръкавите и ръбовете, каквито бях виждал да носят планинците. Той подчертаваше бледността му много повече от белия, както и жълтеникавия оттенък, който започваха да придобиват очите и кожата му. Обикновено косата му сякаш свободно се носеше около лицето му, но днес я беше завързал на опашка.

— Не знаех, че Кетрикен те е повикала — казах аз, на което той мрачно отвърна:

— Още една причина да отида. Сутринта дойде да те види Сенч и се обезпокои от изчезването ти. Мисля, че се уплаши да не си избягал с вълка. Но остави съобщение за теб. Освен онези, които са идвали тук, никой друг в Джаампе не знае истинското ти име. За огромна своя изненада ще установиш, че певицата е била дискретна. Даже знахарката не знае кого е излекувала. Запомни, ти си овчарят Том дотогава, докато кралица Кетрикен не реши, че може открито да разговаря с теб. Разбра ли?

Въздъхнах. Отлично разбирах.

— Не знаех, че в Джаампе има интриги — отвърнах аз.

Той се подсмихна.

— Ти си идвал тук само веднъж, и то за кратко. Повярвай ми, интригите в Джаампе са не по-малко заплетени от бъкипските. Като чужденци, ние трябва доколкото можем да избягваме да се замесваме в тях.

— Освен в онези, които носим със себе си — казах аз. Шутът горчиво се усмихна и кимна.

Денят беше ясен и свеж. Между клоните на вечнозелените дървета се виждаше безкрайната синева на небето. Духаше лек ветрец, който носеше сухи снежни кристали по върховете на преспите. Снегът скърцаше под краката ни и студът грубо целуваше току-що избръснатите ми бузи. Чуваха се викове на играещи деца. Нощни очи наостри уши, но продължи да ни следва. Гласчетата в далечината ми напомниха за писъци на морски птици и изведнъж остро усетих липсата на бъкските брегове.

— Снощи имаше пристъп — тихо рече шутът.

— Зная — лаконично отвърнах аз.

— Кетъл много се уплаши. Най-подробно разпита Сенч за билките, които той ти приготви. И след като не те свестиха, както смяташе Сенч, Кетъл се отдръпна в ъгъла си. Седя там почти цяла вечер, плетеше и го поглеждаше неодобрително. Изпитах облекчение, когато най-сетне си тръгнаха.

Зачудих се дали Славея е останала, ала не попитах. Дори не исках да зная защо това е толкова важно за мен.

— Каква е Кетъл — неочаквано ме попита шутът.

— Каква е Кетъл ли — сепнах се аз.

— Да, точно това попитах.

— Кетъл е… — Изведнъж ми се стори странно, че не зная почти нищо за човек, с когото толкова време сме пътували заедно. — Мисля, че е израснала в Бък. И после е странствала, за да изучава свитъци и пророчества. И се е върнала, за да потърси Белия пророк. — Свих рамене. Сам разбирах колко оскъдни са сведенията ми.

— Кажи ми, намираш ли я… особена?

— Какво?

— Не ти ли се струва, че в нея има нещо, нещо, което… — Той сърдито поклати глава. За пръв път виждах шутът да търси нужните думи. — Понякога усещам, че по някакъв начин е свързана с нас. Друг път ми се струва просто любопитна старица, която просто не е подбрала добре спътниците си.

— Имаш предвид мен — засмях се аз.

— Не. Имам предвид оная досадна певица.

— Защо двамата със Славея не можете да се понасяте — уморено попитах аз.

— Не че не мога да я понасям, скъпи ми Фицчо. Просто не ме интересува. За нещастие Славея не може да си представи човек, който може да я гледа, без да изпитва желание да легне с нея. Тя приема безразличието ми за обида и се стреми да открие някакъв недъг или вина в мен. Докато аз се обиждам от собственическото й отношение към теб. Тя не те обича наистина, Фиц, разбираш ли, просто иска да може да каже, че познава Фицрицарин.

Мълчах. Боях се, че е прав. Стигнахме до кралския дворец. Той изобщо не приличаше на бъкипския. Бях чувал да казват, че къщите в Джаампе дължали произхода си на куполовидните шатри, които все още използват някои номадски племена. По-малките сгради все още достатъчно приличаха на шатри, за да не ме изненадват толкова много, колкото дворецът. Живото дърво, което играеше ролята на централния му стълб, се издигаше високо над нас. През годините търпеливо бяха отглеждани други дървета, за да оформят подпорите на стените. След като бяха изградили това живо скеле, отгоре му изящно бяха опънали рогозки от плат, изтъкан от дървесна кора, които бяха основата на плавно заоблените стени. Измазани с глина и боядисани в ярки цветове, къщите винаги щяха да ми напомнят на лалета или гъби. Въпреки огромния си размер дворецът изглеждаше органичен, сякаш беше израснал от богатата почва на древната гора, която го подслоняваше.

Големината му го правеше дворец. Нямаше други външни признаци — нито знамена, нито кралски стражници на вратите. Никой не се опита да ни попречи да влезем. Шутът отвори резбованите врати на един страничен вход и се озовахме вътре. Последвах го през лабиринт от стаи. Други помещения се издигаха на платформи над нас и до тях се стигаше по външни стълби или по дървени стълбища. Стените бяха съвсем тънки, като някои временни стаи просто бяха оградени с килими от плат от дървесна кора. В двореца бе съвсем малко по-топло, отколкото в гората навън. През зимата отделните помещения се отопляваха с мангали.

Стигнахме до стая, чиито външни стени бяха украсени с изящни рисунки на водни птици. Това помещение изглеждаше по-постоянно, с плъзгаща се дървена врата, също покрита с дърворезби на птици. Отвътре чух звуците на арфата на Славея и шепот на тихи гласове. Шутът почука на вратата, изчака малко и я отвори. Видях Кетрикен, приятелката на шута Джофрон и още няколко души, които не познавах. Славея седеше на една ниска пейка и тихо свиреше, докато кралицата и другите бродираха юрган, опънат на гергеф, който изпълваше почти цялата стая. Върху юргана пресъздаваха градина с пъстри цветя. Сенч седеше недалеч от певицата. Носеше бяла риза, тъмен панталон и дълъг вълнен елек, извезан с весели мотиви. Косата му се спускаше на гърба в сива воинска опашка. На челото му лъщеше сребърният елен на Искрен. Изглеждаше няколко десетки години по-млад, отколкото в Бъкип.

Кетрикен вдигна глава и спокойно ни поздрави. Представи ме на другите като Том и учтиво попита как се възстановявам. Отговорих й, че съм добре, и тя ме покани да седна. Шутът заобиколи юргана, похвали Джофрон за ръкоделието й и когато младата жена го покани, се настани до нея. Той взе игла, вдяна в нея конец и започна да бродира измислени от него пеперуди в единия ъгъл на юргана. Двамата с Джофрон тихо заговориха за градините, които познавали. Изглежда, се чувстваха като у дома си. Не знаех какво да правя. Освен мен всички си имаха някаква работа. Чаках Кетрикен да ме заговори, ала тя продължаваше да бродира. Славея срещна очите ми и малко сковано ми се усмихна. Сенч избягваше да ме гледа, сякаш бяхме непознати.

Разговорите бяха тихи и непостоянни, главно молби към някого да подаде чиле конци или размяна на реплики за работата на другия. Славея свиреше познатите стари бъкски балади, ала без да ги пее. Никой не ми обръщаше внимание. Продължавах да чакам.

Скоро започнах да се питам дали това не е някаква форма на наказание. Опитах се да запазя спокойствие, но ставах все по-напрегнат. Трябваше да си напомням да не стискам зъби и да отпускам раменете си. Трябваше ми известно време, за да забележа подобно безпокойство и у Кетрикен. Когато кралицата бе пристигнала в Бъкип, често й бях правил компания. Бях я виждал апатична с ръкоделието си или жизнерадостна в градината си, ала сега тя яростно бродираше, като че ли от довършването на този юрган зависеше съдбата на Шестте херцогства. Беше по-слаба, отколкото си я спомнях, скулите й изпъкваха. Една година след като я бе отрязала в знак на траур, косата й все още беше твърде къса, за да може да я сплита. Светлите й кичури постоянно падаха върху челото й. Около очите и устата й имаше бръчки и тя често хапеше устни, нещо, което никога не я бях виждал да прави преди.

Утрото се влачеше безкрайно, но накрая един от младежите се изправи, протегна се и заяви, че очите му прекалено се били уморили, за да продължи да работи. Попита съседката си дали иска да отиде на лов заедно с него и тя с радост се съгласи. Сякаш по даден знак, другите също наскачаха и се сбогуваха с Кетрикен. Бях поразен от фамилиарните им отношения, докато не си спомних, че тук не я смятат за кралица, а за бъдеща Жертва на Планините. Сред своя народ тя никога нямаше да играе ролята на владетелка, а само на наставничка и координаторка. Баща й крал Ейод беше известен като Жертвата и се очакваше винаги всеотдайно да е на разположение на народа си, за да му помага по всякакъв начин. Разсеяно се зачудих дали за Искрен няма да е по-подходящо да дойде тук като съпруг на Кетрикен.

— Фицрицарин.

Вдигнах глава. В стаята бяхме останали само аз, тя, Славея, Сенч и шутът. За малко да погледна към Сенч за напътствие. Ала преди очите му ме бяха избягвали. Усещах, че съм сам. Гласът на Кетрикен показваше, че срещата ни ще е официална. Изправих се и успях доста сковано да се поклоня.

— Идвам по ваша заповед, милейди.

— Обяснявай.

Дори вятърът навън беше по-топъл от гласа й. Срещнах очите й. Син лед. Сведох поглед и си поех дъх.

— Да докладвам ли, ваше величество?

— Ако така ще обясниш провалите си, докладвай. — Сепнах се. Отново я погледнах, но макар че очите ни се срещнаха, нямаше истински контакт. Момичето в нея безвъзвратно беше изчезнало, както в леярната изгарят всички примеси в желязната руда. С него, изглежда, си бяха отишли и всички чувства към незаконородения племенник на мъжа й. Тя седеше пред мен като владетелка и съдия, не като приятелка. Не бях очаквал толкова остро да почувствам загубата.

— Въпреки волята ми, в моя глас също се промъкна студ.

— Ще оставя това на преценката на ваше величество.

Кетрикен беше безпощадна. Накара ме да започна не от смъртта си, а дни преди това, когато бяхме решили да организираме бягството на крал Умен от Бъкип. Трябваше да призная, че крайбрежните херцози са ми предложили да ме обявят за престолонаследник вместо Славен. Нещо повече, трябваше да й кажа, че макар да не съм приел, аз съм обещал да застана на тяхна страна и да поема командването на замъка Бъкип и охраната на бъкското крайбрежие. Някога Сенч ме бе предупредил, че това е равносилно на държавна измяна. Ала до смърт ми бяха омръзнали всичките ми тайни. Неведнъж ми се искаше Славея да не е в стаята, защото се боях да не чуя собствените си думи, превърнати в песен. Но щом моята кралица я смяташе за достойна за своето доверие, не беше моя работа да й възразявам.

Затова продължих с безкрайната върволица от дни. Кетрикен за пръв път чу от мен как крал Умен е умрял в ръцете ми и как пред всички съм убил Ведра и Джъстин в Голямата зала. Когато стигнах до тъмницата на Славен, тя не се смили над мен.

— Той нареди да ме бият и да ме измъчват с глад — казах аз. Това не й бе достатъчно.

Никой, дори Бърич не знаеше всичко за онези дни. Овладях се и започнах. След време гласът ми се разтрепери. Запънах се. Сетне вперих очи в стената, поех си дъх и продължих. Веднъж я погледнах и видях, че е пребледняла като лед. Престанах да мисля за събитията зад думите си. Чувах собствения си глас безизразно да разказва случилото се. Когато описах как съм се свързал с Искрен от килията си, Кетрикен ахна. Иначе в стаята цареше пълна тишина. Сенч неподвижно седеше със стиснати зъби, сякаш изтърпяваше някакво свое мъчение.

Разказах за възкресяването ми от Бърич и Сенч, за осезателната магия, която го беше направила възможно, за дните, които бяха последвали. Разказах за тъжната ни раздяла, подробно описах скитанията си, миговете, в които бях усещал Искрен, кратките ни срещи, опита ми да убия Славен и дори как Искрен неволно ми беше внушил заповедта да отида при него. Гърлото и устата ми пресъхнаха и гласът ми пресипна. Не спрях да си почина, докато не разказах за последното си пътуване до Джаампе. И когато накрая й изложих всичко, продължих да стоя, празен и уморен. Някои казват, че споделянето на грижите и болките носело облекчение. За мен нямаше пречистване, само разкриване на разложените трупове на спомените, оголване на гнойни рани. След дълго мълчание имах жестокостта да попитам:

— Разказът ми оправдава ли провалите ми, ваше величество?

Но ако бях смятал, че ще я пречупя, се провалих и в това.

— Не спомена за дъщеря си, Фицрицарин.

Имаше право. Не бях споменал за Моли и детето. Страхът ме прониза като ледено острие.

— Не смятах, че тя има връзка с доклада ми.

— Явно има — неумолимо заяви кралица Кетрикен. Насилих се да я погледна. Тя сключи ръце пред себе си. Дали трепереха, дали изпитваше угризения за онова, което каза после? Не зная. — Като се има предвид произходът й, тя има огромна „връзка“ с доклада ти. В идеалния случай би трябвало да е тук, за да можем да се погрижим за безопасността й като наследница на Пророците.

Наложих си да запазя спокойствие.

— Ваше величество, вие грешите, като я наричате така. Нито аз, нито тя можем да имаме законни претенции за престола. И двамата сме незаконородени.

Кетрикен поклати глава.

— Не говорим за отношенията ви с майка й. Само за нейния произход. Независимо от това какво твърдиш за нея, произходът й стои над всичко. Аз съм бездетна. — Докато не я чух да изрича тази дума, не съзнавах дълбочината на болката й. До този момент я бях смятал за безсърдечна. Сега се зачудих дали вече е нормална. Толкова силни бяха мъката и отчаянието, които излъчваше гласът й. Кралицата се насили да продължи. — Трябва да има наследник на Пророческия трон. Сенч ми каза, че сама няма да мога да обединя хората, защото все още съм прекалено чужда за тях. Както и да ме възприемат обаче, аз оставам тяхна кралица. Имам дълг. Трябва да измисля как да обединя Шестте херцогства и да отблъсна нашествениците от нашите брегове. За тази цел те трябва да имат водач. Мислех да предложа теб, но Сенч ми каза, че няма да те приемат. Проблемът с предполагаемата ти смърт и използването на Дива магия е прекалено голяма пречка. Ето защо от рода на Пророците остава единствено твоето дете. Славен предаде собствената си кръв. Затова дъщеря ти трябва да стане Жертва на своя народ. Те ще се сплотят около нея.

Осмелих се да отговоря.

— Тя е бебе, ваше величество. Как може да…

— Тя е символ. В момента това е единственото, което народът ще иска от нея — да я има. По-късно ще стане тяхна истинска кралица.

Почувствах се така, като че ли ми беше изкарала въздуха. Кетрикен продължи:

— Ще пратя Сенч да я доведе тук, където ще е в безопасност и ще получи нужното образование. — Тя въздъхна. — Ще ми се майка й да е с нея. За съжаление трябва да представим детето за мое. Как мразя такива измами! Но Сенч ме убеди, че се налага. Надявам се, че ще успее да убеди и майката на дъщеря ти. — После прибави, по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Ще трябва да кажем, че сме обявили детето ми за мъртвородено, за да накараме Славен да повярва, че няма наследник, който да заплашва претенциите му за престола. Клетият ми син. Народът му няма да знае дори, че се е родил. И с това, предполагам, той става тяхна Жертва.

Внимателно наблюдавах Кетрикен и виждах, че в нея не е останало почти нищо от жената, която бях познавал в Бъкип. Думите й ми бяха противни, те ме разяряваха. И все пак гласът ми не беше груб, когато я попитах:

— Защо е нужно това, ваше величество? Крал Искрен е жив. Аз ще го открия и ще направя всичко възможно, за да ви го върна. Двамата ще управлявате в Бъкип и вашите деца ще ви наследят.

— Нима? — Тя сякаш понечи да поклати глава. — Възможно е, Фицрицарин. Но твърде дълго вярвах, че нещата ще се развият така, както би трябвало. Няма да стана жертва на тези очаквания. Някои неща трябва да са сигурни, преди да можем да поемем нови рискове. Трябва да се осигури наследник на Пророческия род. — Кетрикен спокойно срещна погледа ми. — Написах съобщението и дадох копие на Сенч. Второто ще се съхранява тук. Твоята дъщеря е наследница на престола, Фицрицарин.

Дълго бях хранил надежда. Много месеци се бях утешавал с мисълта, че когато всичко свърши, някак си ще се върна при Моли и отново ще спечеля любовта й, че ще призная дъщеря си за своя. Други мъже можеха да мечтаят за почести, богатства и доблестни дела, възпявани от менестрелите. Аз исках привечер да се прибирам в една малка къщурка, да сядам край огъня със схванат от работа гръб и загрубели от труд ръце и да държа в скута си едно момиченце, докато жената, която обичам, ми разказва как е прекарала деня. От всички мечти, от които някога се бе налагало да се откажа само заради кръвта, която течеше във вените ми, тази ми беше най-скъпата. Трябваше ли да го направя? Трябваше ли завинаги да стана за Моли мъжа, който я бе излъгал, който я беше изоставил с детето и не се бе завърнал и заради когото й бяха отнели това дете?

Не бях искал да го изрека гласно. И не усетих, че съм го направил, докато кралицата не ми отговори.

— Ето какво е да си Жертва, Фицрицарин. Човек не може да запази за себе си нищо. Нищо.

— Тогава няма да я призная. — Думите опариха езика ми. — Няма да я призная за свое дете.

— Не се и налага, защото аз ще я призная за своя. Тя несъмнено ще има външността на Пророците. Вашата кръв е силна. За целите ни е достатъчно да зная, че детето е твое. Ти вече си го признал на певицата Славея. Казал си й, че имаш дете от Моли, свещарка от Бъкип. Законът във всичките Шест херцогства признава свидетелството на менестрел. Тя вече се подписа под документа, като се закле, че детето е истински Пророк. Фицрицарин — продължи Кетрикен и гласът й стана почти мил, макар че думите й кънтяха в ушите ми. — Никой не може да избяга от съдбата си. Нито ти, нито твоята дъщеря. Помисли и ще разбереш, че тъкмо затова се е появила на бял свят. Когато всички обстоятелства се обединиха, за да прекъснат рода на Пророците, по някакъв начин беше създаден още един. От теб. Приеми го и го изтърпи.

Това не бяха верните думи. Тя може и да бе възпитана така, ала мен ме бяха учили: „Битката не е свършила, докато не я спечелиш“. Вдигнах очи и се огледах. Не зная какво са видели на лицето ми, ала се сковаха.

— Мога да намеря Искрен. И ще го намеря.

Те мълчаха.

— Вие искате своя крал — обърнах се към Кетрикен. Изчаках, докато не кимна. — А аз си искам детето.

— Какво означава това — студено попита кралицата.

— Че искам същото като вас. Искам да съм с любимата си и заедно да отгледаме детето си. — Погледнах я в очите. — Кажете ми, че мога да го имам. Не искам нищо повече.

Тя отвърна на погледа ми.

— Не мога да ти дам такова обещание, Фицрицарин. Дъщеря ти е прекалено важна, за да отстъпим пред една обикновена любов.

Думите й ми се сториха едновременно напълно абсурдни и абсолютно верни. Сведох глава, макар и не като знак на съгласие. Вперих очи в една дупка на пода и се опитах да измисля друго решение, друг изход.

— Зная какво ще кажеш — горчиво рече Кетрикен. — Че ако взема детето ти за трона, няма да ми помогнеш да открия Искрен. Дълго мислих за това, като знаех, че по този начин ще се лиша от твоята подкрепа. Готова съм да го потърся сама. Имам карта. Някак си ще…

— Кетрикен — тихо я прекъснах, без да използвам титлата й. Стана неволно. Видях, че се сепва, и бавно поклатих глава. — Ти не разбираш. Даже Моли да стоеше тук пред мен с дъщеря ни, пак щях да отида да търся своя крал. Каквато и неправда да извършат към мен. Просто трябва да го намеря.

Думите ми промениха израженията им. Сенч вдигна глава и ме прониза с яростната гордост, проблеснала в очите му. Кетрикен се извърна и запремигва, за да сдържи сълзите си. Струва ми се, че малко се засрами. За шута аз отново бях Катализатора. В Славея разцъфна надеждата, че все още може да съм достоен за легенда.

Но в мен бушуваше жаждата за абсолюта. Искрен ми го беше показал в чистата му физическа форма. Аз щях да отговоря на заповедта на своя крал и да му служа, както се бях заклел. Ала сега ме зовеше още нещо. Умението.