Тронът

27Градът

Препънах се и паднах на колене на покритата със сняг улица. Бавно се изправих, като отчаяно тършувах в паметта си. Пиян ли бях? Гаденето и виенето на свят говореха в полза на това предположение. Но не и този мрачно проблясващ и безмълвен град. Огледах се. Намирах се на някакъв площад в сянката на висок каменен паметник. Запремигвах, стиснах клепачи, после отново отворих очи. Мъглявата светлина все още ме обгръщаше. Не виждах на повече от една ръка разстояние. Напразно чаках очите ми да се приспособят към бледото звездно сияние. Ала скоро се разтреперих, затова мълчаливо закрачих по пустите улици. Първо възвърнах вродената си предпазливост, последвана от смътните образи на моите спътници, шатрата, разклонения път. Но между този неясен спомен и озоваването ми на тази улица нямаше нищо.

Обърнах се натам, откъдето идвах. Мракът бе погълнал пътя зад мен. Дори стъпките ми бяха запълнени от бавно сипещите се мокри парцали сняг. Запремигвах, за да прогоня снежинките от миглите си, и напрегнах поглед. От двете страни на улицата видях влажно лъщящи стени на каменни сгради. Очите ми не можеха да свикнат със светлината. Тя не идваше от очевиден източник и беше съвсем недостатъчна. Нямаше сенки или особено тъмни улички. Ала не можех да видя и къде отивам. Височината и стилът на постройките, както и посоката на улиците си оставаха загадка.

Обзе ме паника и трябваше да я овладея. Усещанията, които изпитвах, прекалено живо ми напомняха за капана в двореца на Славен. Боях се да се пресегна към града с Умението, за да не се сблъскам с покварата на Уил. Но ако продължавах сляпо напред с надеждата, че всичко това не е илюзия, можех отново да се натъкна на клопка. Спрях на завет до една стена и се насилих да се успокоя. Отново се опитах да си спомня как съм се озовал тук, кога и защо съм напуснал спътниците си. Без резултат. Пресегнах се с Осезанието си и се помъчих да открия Нощни очи, ала не усетих нищо живо. Зачудих се дали наоколо наистина няма живи същества, или Осезанието ми отново е заглушено. Нямах представа. Чувах единствено вятъра. Усещах само мирис на влажен камък, сняг и някъде в далечината може би бълбукане на вода. Пак ме изпълни паника и се облегнах на стената.

Градът около мен внезапно оживя. Разбрах, че стената, на която съм се облегнал, е на странноприемница. Отвътре се носеха остри звуци на напомнящ на гайда музикален инструмент и гласове, които ревяха непозната песен. По улицата мина каруца, после в пресечката изтичаха младеж и девойка — държаха се за ръце и се смееха. В този странен град беше нощ, ала никой не спеше. Вдигнах очи към невероятно високите сгради и видях светлини на горните етажи. В далечината мъжки глас високо викаше някого.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Какво ми ставаше? Овладях се и реших да продължа напред, за да открия каквото мога за това необикновено място. Изчаках следващата натоварена с бурета пиво кола и се отделих от стената.

След миг отново се възцари тишина. Нямаше ги песента и смеха от кръчмата, улиците опустяха. Отидох до началото на пресечката и предпазливо се огледах в двете посоки. Нищо. Само тихо сипещ се сняг. Поне времето тук бе по-меко, отколкото на пътя горе. Дори да се наложеше да прекарам цялата нощ на открито, нямаше да замръзна.

Известно време обикалях из града. На всяка пряка продължавах по най-широката улица и скоро разбрах, че постоянно се спускам надолу. Мирисът на река се усилваше. Веднъж седнах да си отдъхна на ръба на голям кръгъл басейн, в който някога трябва да беше бликал фонтан. Градът мигом отново оживя. Появи се един пътник, който напои коня си в сухия басейн. Беше толкова близо до мен, че можех да протегна ръка и да го пипна. Той изобщо не ме забеляза. Направи ми впечатление странната му премяна и необичайната форма на седлото му. Покрай мен минаха няколко жени — приказваха си и тихо се смееха. Дългите им прави одежди се спускаха от раменете им и шумоляха около прасците им. Всички носеха гъстите си коси свободно разпуснати, стъпките им отекваха по калдъръмената улица. Когато се изправих да ги заговоря, те изчезнаха заедно със светлината.

Още два пъти разбуждах града, преди да разбера, че за да го направя, само трябва да докосна някоя от обсипаните с кристали стени. Това изискваше много кураж от моя страна, ала започнах да вървя, като провлачвах пръсти по сградите. Беше нощ и тихо валеше сняг. Преминаващите по улиците каруци не оставяха следи в него. Чувах затръшване на отдавна изгнили врати, виждах хора леко да крачат над дълбоко дере, изровено по една от улиците от някаква вилняла в миналото дъждовна буря. Бе ми трудно да не обръщам внимание на тези призраци, когато те високо се поздравяваха един друг. Всъщност пренебрегнатият и невидимият бях аз.

След известно време стигнах до широка черна река, чиято гладка повърхност отразяваше звездната светлина. В нея навлизаха няколко призрачни вълнолома. Наблизо бяха пристанали два огромни кораба. По палубите им сияеха светлини. На кея чакаха да бъдат натоварени бъчви и бали. Група хора играеха на някаква хазартна игра и в момента шумно се оспорваше нечия честност. Те бяха облечени различно от моряците, които идваха в Бък, и езикът им беше друг, ала ми се стори, че във всичко останало си приличат. Докато ги наблюдавах, се развихри юмручен бой и се превърна във всеобщо сбиване. Но щом прозвуча свирката на нощната стража, скандалджиите мигом се пръснаха.

Откъснах ръка от стената. За миг спрях в снежния мрак и изчаках очите ми да се приспособят. Изчезнаха корабите, изчезнаха вълноломите и моряците. Ала тихата черна вода продължаваше да тече и от повърхността й се вдигаше пара в студения въздух. Запътих се натам и усетих, че настилката под краката ми отново става неравна и разбита. Водите на тази река многократно бяха заливали улицата, без никой да им се противопостави. Когато застанах с гръб към брега и отправих поглед към очертанията на нощния град, видях бледите силуети на съборени сгради и рухнали стени. Отново се пресегнах наоколо и отново не усетих живот.

Обърнах се към реката. Нещо в общото разположение на града човъркаше паметта ми. Не бе точно на това място, знаех го, но бях сигурен, че тъкмо в тази река бях видял Искрен да потапя ръце и да ги изважда сияещи от магия. Предпазливо закрачих по изровения калдъръм и се спуснах до самия бряг. Приличаше на вода, миришеше на вода. Приклекнах и се замислих. Бях чувал истории за басейни с катранена тиня, покрита с вода. Отлично знаех, че маслото плува по повърхността на водата. Може би под черната вода течеше друга река, река от сребърна магия. Може би някъде наблизо се намираше притокът от чисто Умение, което бях видял в съня си.

Свалих си ръкавицата, докоснах водата с длан и усетих ледената й целувка. Напрегнах сетива и се опитах да определя дали под повърхността има Умение. Нищо. Но може би, ако потопях ръка до лакътя, кожата ми щеше да заблести от сила. Осмелих се да го направя.

Ала куражът ми стигна само дотам. Аз не бях Искрен. Познавах силата на неговото Умение и бях видял до каква степен потопяването в магията поставя на изпитание волята му. Не можех да се сравнявам с него. Той сам бе изминал пътя на Умението, а аз… Мислите ми се върнаха към тази загадка. Кога бях напуснал пътя на Умението и спътниците си? Може би изобщо не ги бях напускал. Може би всичко това беше сън. Пресегнах се и наплисках лицето си със студена вода. Не се почувствах различно. С нокти одрасках до болка бузите си. Отново нищо. Това само ме накара да се зачудя дали мога да сънувам болка. Не бях открил отговори в този странен мъртъв град, а само още въпроси.

Решително се запътих натам, откъдето бях дошъл. Видимостта бе слаба и лепкавият сняг бързо заличаваше стъпките ми. Неохотно докоснах с пръсти една каменна стена. Така щеше да ми е по-лесно да намеря пътя, защото в живия град имаше повече особености, отколкото в студените му останки. И все пак, докато бързах по снежните улици, се питах кога са били тук всички тези хора. Дали виждах събития от нощ преди сто години? Дали ако дойдех още веднъж, щях да видя да се разиграват същите събития, или щях да присъствам на друга нощ от историята на града? Дали тези сенки на някогашни хора се възприемаха като живи, дали аз бях странна студена сянка, която се плъзгаше през живота им? Насилих се да престана да си задавам въпроси, чиито отговори нямаше откъде да узная. Трябваше да се върна там, откъдето бях дошъл.

Или стигнах до последното място, което си спомнях, или бях завил в грешна посока. Резултатът беше същият. Озовах се на улица, която със сигурност не ми бе позната. Провлачих пръсти по фасадите на няколко дюкяна, всички заключени за през нощта. Минах покрай двама влюбени, които се прегръщаха на един тъмен праг. Покрай мен претича призрачно куче, което дори не ме подуши.

Въпреки по-мекото време започвах да замръзвам. И да се уморявам. Вдигнах поглед към небето. Скоро щеше да се съмне. По светло навярно щях да мога да се покатеря върху някоя от сградите и да придобия представа за околността. Навярно когато се събудех, щях да си спомня как съм дошъл тук. Заозъртах се за някоя надвиснала козирка или навес, където да се подслоня, а после ми хрумна, че няма причина да не вляза в някоя от къщите. Въпреки това се чувствах много странно, когато избрах една от вратите и я отворих. Когато докоснах стената, видях сумрачна стая. По масите и лавиците имаше фини керамични и стъклени съдове. Край огнището спеше котка. Отдръпнах ръката си и около мен се възцари студ и мрак. Затова отново провлачих пръсти и едва не се препънах в разпадналите се останки от една маса. Наведох се, опипом събрах парчетата и ги занесох при огнището. С много упорство запалих истински огън там, където бях видял призрачните пламъци.

Когато се разгоря и се изправих до него, за да се стопля, мъждукащата му светлина ми показа стаята по съвсем друг начин. Голи стени и осеян с боклуци под. Нямаше и следа от красивите съдове, макар че забелязах дъските от отдавна падналите лавици. Благодарих на късмета си, че са били направени от здрав дъб, иначе отдавна щяха да изгният. Реших да опъна плаща си на пода, за да ме предпази от студения камък. Легнах, затворих очи и се помъчих да не мисля за призрачните котки и хора, които спяха на леглата си около мен.

Преди да заспя се опитах да се оградя с мислените си стени, но беше все едно да сушиш краката си, нагазил в река. Колкото повече се унасях, толкова по-трудно ми бе да си спомня къде лежат тези граници. Каква част от моя свят бях аз и каква — хората, които обичах? Първо сънувах, че Кетрикен, Славея, Кетъл и шутът обикалят наоколо с факли, а Нощни очи тича и вие. Това не ми подейства успокоително и аз избягах по-дълбоко в себе си. Или поне така предполагах.

Открих познатата колиба. Проста стая, груба маса, чисто огнище, тясно, грижливо оправено легло. Моли седеше по нощница край огъня, люлееше Копривка и тихо пееше песен за небесни и морски звезди. Не си спомнях нито една приспивна песен от детството си и бях също толкова омаян, колкото детето. Големите му очи бяха вперени в лицето на майка му. Копривка, стискаше показалеца й в малкото си юмруче. Моли повтаряше ли повтаряше песента, ала на мен не ми омръзваше. Можех да наблюдавам тази сцена месец, цяла година, и пак да не ми доскучае. Но клепачите на бебето се затвориха, после се отвориха и когато се затвориха пак, то най-сетне заспа. Свитите му устенца се движеха, сякаш сучеше насън. Черната му коса бе започнала да се къдри. Моли наведе глава и докосна с устни челцето на дъщеря ни.

После уморено се изправи и я занесе на леглото. Отметна одеялото, зави детето и се върна на масата, за да духне единствената свещ. На светлината на огъня я видях да си ляга до бебето. Любимата ми затвори очи, въздъхна и повече не помръдна. Беше изтощена до смърт. Изведнъж се засрамих. Никога не си бях представял за нея този тежък бедняшки живот и още по-малко за детето ни. Ако не бе Бърич, щеше да им е още по-трудно. Не исках да ги гледам така и избягах, като си обещах, че положението ще се подобри, че някак си ще го променя. Когато се върна.

Очаквах, че когато се върна, положението ще се е подобрило. Но в известен смисъл е прекалено хубаво, за да се надявам.

Гласът на Сенч. Той се бе навел над масата в някаква сумрачна стая и разучаваше някакъв свитък. Няколко свещи осветяваха лицето му и развитата карта пред него. Изглеждаше уморен, но в добро настроение. Сивата му коса беше разрошена. Бялата му риза бе разгърдена и висеше извън панталона му като рокля. Старецът беше слаб и мускулест, а не мършав като преди. Той отпи голяма глътка от вдигаща пара чаша и поклати глава.

— Славен като че ли не печели нищо във войната срещу Планините. След всяко нападение срещу граничните градове войските на Узурпатора се оттеглят. Не се опитват да завладеят територията, която са опустошили, не трупат сили, за да се насочат към Джаампе. Каква е неговата игра?

— Ела тук и ще ти покажа.

Полуразвеселен, полуядосан, Сенч вдигна поглед от свитъка.

— Имам да решавам сериозен въпрос. Няма да открия отговора в леглото ти.

Жената отметна завивката, изправи се и се приближи до масата. Движеше се като дебнеща котка. Голотата й не бе уязвимост, а броня. Дългата й кестенява коса беше разпусната от воинската опашка. Не бе млада и преди много години вражески меч беше оставил следите си по ребрата й. Тя се наведе над картата и посочи нещо.

— Погледни тук. И тук. И тук. Ако беше на мястото на Славен, защо едновременно щеше да атакуваш всички тези градове, след като не разполагаш с достатъчно сили, за да ги задържиш под своя власт?

Сенч не отговори и тя плъзна показалец, за да посочи друга точка.

— Нито едно нападение не е било особено изненадващо. Събралата се там планинска войска е била отблъсната към тези две села. Втора част отстъпила към трето село. Сега виж къде няма планински сили.

— Но там няма нищо, което да си струва атаката.

— Вярно — съгласи се жената. — Но някога оттам минавал търговски път, през по-малкия проход ето тук, и той водел към сърцето на Планините. Този път заобикаля Джаампе и поради тази причина вече не се използва често. Повечето търговци предпочитат маршрути, които минават и през столицата, и през по-малките градчета.

— Какво тогава цели Славен? Да го превземе и да го задържи ли?

— Не. Там изобщо не са се мяркали войски.

— Накъде води пътят?

— Сега ли? Наникъде, освен до няколко уединени селца. Но една малка част може бързо да се придвижи по него.

— Къде отива?

— Свършва при Шишу. — Тя посочи друго място на картата. — Но ще отведе тази предполагаема бойна част дълбоко в Планините. Много зад всички войски, които пазят границите. На запад от Джаампе.

— Но каква ще е целта им?

Жената небрежно сви рамене и се усмихна.

— Може би ще се опитат да убият крал Ейод. Или да пленят копелето, което най-вероятно се крие в Планините. Ти ми кажи. Това е твоят занаят, не моят. Може би искат да отровят кладенците в Джаампе.

Сенч внезапно пребледня.

— Оттогава изтече една седмица. Те вече трябва да са там и да изпълняват плана си. — Той поклати глава. — Какво да правя?

— Ако бях на твое място, щях да пратя вестоносец при крал Ейод. Девойка на кон. За да го предупреди, че в тила му може да има шпиони.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Сенч. В гласа му се прокрадна умора. — Къде са ми ботушите?

— Успокой се. Куриерката замина вчера. Следотърсачите на крал Ейод вече са на крак. Той има много опитни следотърсачи. Гарантирам ти.

Сенч замислено я погледна по начин, който нямаше нищо общо с голотата й.

— Познаваш неговите следотърсачи. Пратила си едно от момичетата си при него с предупредително писмо, написано със собствената ти ръка.

— Реших, че няма смисъл да бавя такава вест.

Сенч поглади късата си брада.

— Когато за пръв път поисках твоята помощ, ти ми каза, че работиш за пари, не от родолюбие. Каза ми, че за един конекрадец и двете страни на границата са еднакви.

Тя се протегна и разкърши рамене. Погледна го в лицето и спокойно постави ръце на хълбоците му. Бяха почти еднакви на ръст.

— Може да си ме спечелил на своя страна.

Зелените му очи заблестяха като на ловджийска котка.

— Наистина ли — замислено рече той и я притегли към себе си.

Върнах се в тялото си и неловко се размърдах. Беше ме срам, че съм шпионирал Сенч. А и му завиждах. Разпалих огъня и отново си легнах, като си напомних, че Моли също спи сама, ако не се брои топлото телце на нашата дъщеря. Това не ме утеши и през остатъка от нощта продължих да спя неспокойно.

Когато отворих очи, през прозореца нахлуваха бледи слънчеви лъчи. От огъня бяха останали само въглени, но не ми беше много студено. На дневна светлина стаята представляваше мрачна картина. Надникнах в съседното помещение — търсех стълбище за горните етажи, откъдето да разгледам целия град. Вместо това видях останки от дървени стъпала, на които не посмях да се доверя. Тук бе и по-влажно. Мухлясалите каменни стени и под ми напомниха за бъкипската тъмница. Излязох навън и времето ми се стори почти топло. Снегът се топеше на локви. Свалих си шапката и оставих ветреца да развява косата ми. Пролет, нашепваше някаква част от мен. Полъхът на пролетта се усещаше във въздуха.

Бях очаквал, че денят ще пропъди призрачните обитатели на града. Вместо това светлината като че ли ги правеше още по-живи. В тукашното строителство широко бяха използвали черен камък с кварцитни жилки и аз само трябваше да го докосна, за да видя как градският живот се събужда около мен. Ала дори когато не се допирах до нищо, сякаш пак зървах хора, чувах шепота на разговорите им и усещах раздвижването на въздуха от преминаването им. Известно време обикалях в търсене на висока, почти непокътната сграда. Градът бе още по-разрушен, отколкото бях предполагал. Бяха се срутили цели куполи, по стените на някои постройки зееха широки пукнатини, обрасли с мъх. Външните стени на други изцяло се бяха срутили, разкриваха помещенията и засипваха улиците с останки, по които трябваше да се катеря. Малко от по-високите сгради бяха непокътнати и някои пиянски се опираха една в друга. Накрая видях подходяща постройка, която се извисяваше над съседите си, и се запътих към нея.

Известно време стоях пред нея и зяпах нагоре. Чудех се дали е била дворец. Огромни каменни лъвове пазеха стъпалата пред входа. Външните стени бяха от същия лъскав черен камък, но бяха украсени със силуети на хора и зверове, изсечени от искряща бяла скала. Контрастът между бяло и черно и огромните размери на изображенията ги правеха поразителни. Гигантска жена ореше с огромен плуг зад два чудовищни вола. Крилато създание, може би дракон, заемаше цяла стена. Бавно се изкачих по широкото каменно стълбище. Струваше ми се, че шепотът на града се усилва и става настойчиво реален. По стъпалата бързо се спусна усмихнат младеж със свитък в ръка. Отстъпих настрани, за да не се блъсна в него, но когато мина съвсем близо до мен, не усетих абсолютно нищо. Обърнах се и го проследих с поглед. Очите му бяха жълти като кехлибар.

Грамадната дървена врата беше затворена и заключена, но толкова изгнила, че само с едно предпазливо побутване успях да счупя ключалката. Едното крило се отвори, а другото се разби на пода. Преди да вляза надникнах вътре. Светлината на зимното слънце нахлуваше през мръсни прозорци от дебело стъкло. Във въздуха танцуваха прашинки. Почти очаквах да видя прилепи, гълъби или някой и друг плъх. Нямаше нищо, дори не миришеше на животни. Също като пътя, дивите зверове избягваха града. Влязох.

По стените висяха дрипи от древни драперии, в ъгъла имаше изгнила дървена пейка. Вдигнах поглед към високия таван. Само това помещение можеше да побере целия бъкипски плац. Почувствах се дребен. Ала в отсрещния край имаше каменни стъпала, които изчезваха нагоре в мрака. Докато се насочвах натам, чух делови разговори и ненадейно стълбището се оживи от високи хора, които слизаха и се качваха. Повечето носеха свитъци или пергаменти и ако се съдеше по гласовете им, обсъждаха важни дела. Очите им бяха прекалено светли и костите им бяха издължени, но иначе бяха съвсем обикновени. Това трябваше да е сграда, свързана със закона или управлението, реших аз. Само такива въпроси сбръчкваха толкова много чела и караха толкова много лица да се мръщят. Забелязах мъже в жълти кафтани и черни панталони, които носеха някакви знаци на раменете. Когато подминах третия етаж, броят им намаля.

Стълбището се осветяваше от широки прозорци на всяка площадка. От първата видях само горния етаж на съседната сграда. От втората се разкриваше гледка към околните покриви. Наложи се да пресека целия трети етаж, за да продължа по друго стълбище. Ако се съдеше по останките от драперии по стените, този етаж бе обзаведен най-богато. Започнах да забелязвам и призрачни мебели, освен хора, сякаш тук магията ставаше по-силна. Движех се покрай стените на коридорите, тъй като не ми харесваше хората безпрепятствено да минават през мен. Имаше много тапицирани пейки за чакане, още едно доказателство за служебния характер на сградата, и огромен брой писари, които седяха на масите си и преписваха нужната информация от представяните им свитъци.

Прозорецът на следващия етаж бе зает от гигантски витраж, изобразяващ жена и дракон, които сякаш стояха и разговаряха. Жената имаше черна коса и очи и яркочервена лента на челото. Държеше нещо в лявата си ръка, ала не можех да определя дали е оръжие, или жезъл. На шията на дракона имаше огърлица със скъпоценни камъни, ала нищо друго нито в позата, нито в поведението му не загатваше за опитомяване. Дълго гледах витража и светлината, която се процеждаше през прашните му багри. Усещах, че има някакъв смисъл, който ми убягва. Накрая се извърнах и отидох да проуча помещението.

Този етаж беше по-добре осветен от предните. Състоеше се от открита зала, доста по-малка от тази на първия етаж. Високи тесни прозорци с прозрачно стъкло се редуваха с красиви фризове, изобразяващи битки и земеделски сцени. Тяхното изящество ме привлече, но решително насочих крачките си към следващото стълбище. То не бе широко, а спирално се виеше нагоре и се надявах, че води към кулата, която бях видял отвън. Тук градските духове изглеждаха по-малобройни.

Стълбището се оказа по-дълго и стръмно, отколкото очаквах. На равни промеждутъци имаше прозорци, не по-широки от бойници. До един от тях стоеше млада жена и се взираше в града. Бледосините й очи излъчваха безнадеждност. Изглеждаше толкова истинска, че докато я заобикалях, неволно помолих за извинение. Жената не ми обърна внимание, разбира се. Отново изпитах зловещото чувство, че аз съм призракът тук. Това стълбище имаше няколко площадки с врати, но те бяха заключени, а времето тук като че ли бе било по-милостиво. Сухият въздух на по-горните етажи беше запазил дървото и метала. Зачудих се какво ли има зад тях. Лъскави съкровища? Древни знания? Разпаднали се скелети? Нито една от вратите не поддаваше и аз продължих нагоре с надеждата, че на върха на кулата няма да открия друга заключена врата.

Целият град бе загадка за мен. Призрачният живот, който кипеше в него, напълно контрастираше с абсолютната му изоставеност. Не бях забелязал следи от сражение. Единствените опустошения очевидно бяха резултат от природни явления. Минах покрай още няколко заключени врати и се зачудих дали самата Еда знае какво се крие зад тях. Никой не заключва врата, ако не очаква да се върне. Къде ли бяха отишли жителите на този град, които все още го обитаваха като призраци? Защо и кога го бяха напуснали? Дали тук бе домът на Праотците? Те ли бяха драконите от стените на сградите и витража? Някои хора обичат гатанките, но мен само ме заболя главата. Като че ли не ми стигаше гладът, който ме измъчваше от сутринта.

Накрая стигнах до върха на кулата. Озовах се в кръгло помещение с куполовиден таван. Стените представляваха шестнадесет плоскости, осем от които бяха от дебело мръсно и прашно стъкло. Те притъпяваха зимната светлина, която струеше в стаята, и й придаваха мрачен вид. Един от прозорците беше счупен и парчетата бяха пръснати по пода и по тесния балкон, който опасваше кулата. В средата имаше голяма кръгла маса, чиито изгнили крака бяха поддали. Двама мъже и три жени, всички с показалки в ръце, оживено жестикулираха и обсъждаха нещо. Единият мъж изглеждаше ядосан. Заобиколих ги и излязох на балкона през тясната врата.

Не можех да се доверя на дървения парапет, затова внимавах да стъпвам плътно до стената на кулата. Изпълваше ме смесица от почуда и страх да не падна. На юг пред мен се простираше широка речна долина. В далечината се издигаха тъмносини хълмове, които изпъкваха на фона на бледото зимно небе. Реката пълзеше като дебела ленива змия през отсамната част на долината. На хоризонта различих други речни градове. От отсрещния бряг започваше обширна зелена равнина, гъсто залесена или осеяна със спретнати ферми, които се появяваха и изчезваха, щом разтърсех глава, за да проясня погледа си от призраци. Над реката имаше широк черен мост, от който започваше път. Зачудих се накъде води. За миг зърнах ярки кули, които блестяха в далечината. Пропъдих привиденията от ума си и видях далечно езеро, от което се издигаше пара. Дали Искрен бе някъде там?

Очите ми заблуждаха на югоизток и се разшириха от онова, което видяха. Може би това беше отговорът на някои от въпросите ми. Липсваше цяла част от града. Просто бе изчезнала. Нямаше развалини, нито почернели от пожар останки. В земята зееше огромна пукнатина, сякаш някой великан беше забил там гигантски клин и я бе разцепил. Реката я беше запълнила — лъскав език от вода, нахлула в града. По ръба все още се забелязваха съборени сгради, улиците свършваха до водата. Проследих с поглед тази грамадна рана в земята. Въпреки разстоянието видях, че пукнатината продължава и на отсрещния бряг. Опустошението се бе забило като копие дълбоко в сърцето на града. Спокойната вода сребрееше под зимното небе. Може би причината беше някакво неочаквано земетресение. Поклатих глава. Бе оцеляла прекалено голяма част от града. Катастрофата несъмнено беше невъобразима, но не обясняваше гибелта на града.

Бавно заобиколих откъм северната страна на кулата. Градът се простираше в краката ми. Отвъд него започваха лозя и ниви. А зад тях — гора с път, който я разделяше на две. На няколко дни с кон оттук бяха планините. Отново поклатих глава. Трябваше да съм дошъл оттам. Но изобщо не си спомнях такова пътуване. Облегнах се на стената и се зачудих какво да правя. Дори Искрен да се намираше някъде в този град, не усещах следа от присъствието му. Щеше ми се да си спомня защо и кога съм напуснал спътниците си. „Ела при мен, ела при мен“, кънтеше в мен гласът му. Обзе ме непреодолима тъга и ми се прииска просто да легна и да умра. Казах си, че е от самодивското биле. Върнах се вътре, за да се скрия от ледения вятър.

Когато влязох през счупения прозорец, под крака ми се претърколи пръчка и едва не паднах. Погледнах надолу и се изненадах, че не съм го забелязал по-рано. До зейналия прозорец имаше останки от огън. Увисналото на рамката стъкло беше в сажди. Наведох се и предпазливо ги докоснах. Пръстът ми се покри с чернилка. Не бяха отскоро, но не бяха и на повече от няколко месеца — иначе след зимните виелици нямаше да са толкова запазени. Опитах се да накарам уморения си ум да заработи. Огънят бе запален със съчки от дървета или храсти. Някой нарочно ги беше донесъл тук. Защо? Защо не бе използвал останките от масата? И защо се беше качил толкова високо, за да запали огън? Заради гледката ли?

Седнах до въглените и се съсредоточих. Когато се облегнах на каменната стена, спорещите призраци придобиха повече материалност. Единият извика нещо на другия, после начерта въображаема линия с показалката по изгнилата маса. Едната жена стоеше със скръстени на гърдите ръце и упорито изражение, докато втората студено се усмихна и посочи с пръчката си. Изругах недосетливостта си, скочих и отидох да погледна останките от старата маса.

В момента, в който видях картата, се убедих, че огъня е запалил Искрен. На лицето ми се изписа глупава усмивка. Разбира се. Кула с високи прозорци, гледащи към града и околностите му, а в средата на стаята — голяма маса с най-странната карта, която бях виждал. Тя не бе начертана на хартия, а беше направена от глина и изобразяваше хълмистия релеф. Падането на масата я бе напукало, но виждах, че реката е представена с парченца лъскаво черно стъкло. Имаше миниатюрни модели на градските сгради, издигащи се край прави като стрела улици, малки фонтанчета, пълни със сини стъкълца, дори дървета, направени от клонки със зелена вълна. На равни разстояния в града бяха поставени каменни късове. Предположих, че изобразяват посоките на компаса. Въпреки състоянието си, картата радваше окото със своите подробности. Усмихнах се. Бях съвсем сигурен, че няколко месеца след завръщането на Искрен в Бъкип в кулата му ще се появи подобна маса с карта.

Наведох се над нея и без да обръщам внимание на призраците, проследих пътя си. Лесно открих кулата. Въпреки че тази част от картата беше силно повредена, успях да видя откъде съм минал предната нощ. Отново се удивих на правите улици и правите ъгли на пресечките. Не знаех точно къде съм се „събудил“ предната вечер, но очертах един не много голям квадрат, в чиито граници със сигурност се бях намирал. Върнах се при кулата и грижливо преброих преките и завоите, които трябваше да направя, за да се върна. Може би щях да намеря нещо, което да ми припомни липсващите дни. Прииска ми се да имам парче хартия и перо, за да скицирам района. И тогава най-сетне проумях смисъла на огъня.

Искрен беше направил карта с помощта на изгоряла пръчка. Но върху какво? Огледах се, ала нямаше драперии. Стените между прозорците бяха от плочи бял камък, на които бяха изобразени… Изправих се да ги разгледам по-отблизо. Обзе ме почуда. Поставих ръка върху студения бял камък, после надникнах през мръсния прозорец до него. Пръстите ми проследиха реката, която виждах в далечината, откриха равната повърхност на пътя, който я пресичаше. Изгледът от всеки прозорец бе представен върху съседната плоча. Мъничките йероглифи и символи можеха да са имена на градове и имения. Опитах се да изтъркам стъклото, ала мръсотията беше предимно отвън.

Внезапно ми стана ясно значението на разбития прозорец. Искрен го бе счупил, за да види по-добре самата местност. След това беше запалил огън и с изгорялата пръчка бе прерисувал нещо. Навярно го беше добавил на картата, която носеше със себе си от Бъкип. Но какво? Отидох при счупения прозорец и проучих плочите от двете му страни. Прахът от лявата бе избърсан. Докоснах саждивия отпечатък от Искреновата длан. Той беше изчистил тази плоча, бе погледнал навън и после беше прерисувал нещо. Не се съмнявах накъде е гледал. Зачудих се дали отбелязаното на плочата е имало някаква връзка с обозначенията на неговата карта. Щеше ми се пергаментът на Кетрикен да е в мен, за да ги сравня.

През прозореца се виждаха Планините на север, откъдето бях дошъл. Обърнах се към изображението на плочата. Призраците от миналото не ми помагаха с нищо. Вместо гориста местност, на плочата бяха представени лозя и ниви. Единствената обща особеност бе черната лента на правия като стрела път, който водеше към планината. Проследих го с пръсти. Той се раздвояваше и там бяха гравирани йероглифи. Точно на това място беше инкрустиран мъничък искрящ кристал.

Приближих лице към плочата и вперих очи в миниатюрните символи. Дали отговаряха на обозначенията на Искреновата карта? Дали Кетрикен можеше да ги разчете? Излязох от стаята и забързах надолу по стълбището, като минавах през фантомите, които сякаш ставаха все по-материални. Вече ясно чувах думите им и зървах гоблените, които някога бяха украсявали стените. По тях бяха изобразени много дракони.

— Праотци? — Попитах кънтящите каменни стени и думите ми се понесоха по стълбището.

Потърсих нещо за писане. Дрипавите драперии бяха влажни и се разпадаха при докосване. Малкото оцеляло дърво бе старо и изгнило. Разбих вратата на една стая с надеждата, че вътре ще има нещо по-запазено. Стените бяха покрити с дървени лавици с многобройни прегради и във всяко отделение имаше свитък. Изглеждаха материални, както и перата на масата в средата на помещението. Но пръстите ми откриха само призраци на хартия, крехка като пепел. На една ъглова лавица видях купчина нови пергаменти, които се оказаха гнили останки. Накрая успях да намеря годно за използване парче, не по-голямо от двете ми длани. В шишенце с тежка запушалка имаше изсъхнало мастило. Дървените дръжки на писалата бяха изгнили, ала металните писци бяха достатъчно дълги, за да мога да ги държа. Въоръжен с всичко това, се върнах на върха на кулата.

Слюнката вдъхна живот на мастилото и аз подострих металния писец на пода, докато не заблестя като нов. Запалих останките от Искреновия огън, защото бяха започнали да се трупат облаци и светлината, която проникваше през прашните прозорци, бързо гаснеше. Приклекнах пред плочата, която Искрен бе избърсал, и доколкото можах, прерисувах пътя, планината и другите особености на терена върху парчето корав пожълтял пергамент. Като се взирах с присвити очи в малките йероглифи, преписах и тях. Навярно Кетрикен щеше да може да ги разчете. Може би щяхме да забележим нещо общо, когато направехме сравнение между тази скица и нейната карта. Когато свърших, слънцето залязваше и от огъня бяха останали само въглени. Мрачно погледнах пергамента. Нито Искрен, нито Федрен щяха да са впечатлени от постижението ми. Но трябваше да свърши работа. Когато се уверих, че мастилото е изсъхнало и няма да се размаже, прибрах картата под ризата си, за да я предпазя от дъжд и сняг.

Вече се мръкваше, когато напуснах кулата. Закрачих сред десетки хора, които се прибираха или отиваха да се забавляват. Минавах покрай странноприемници и кръчми, от които се носеше весела глъчка. Ставаше ми все по-трудно да виждам действителността на пустите улици и изоставените сгради. Особено мъчително ми бе да вървя с празен стомах и сухо гърло край ханове, в които фантоми се наливаха с призрачна бира и оживено си подвикваха.

Намеренията ми бяха прости. Щях да отида при реката и да утоля жаждата си. После щях да направя всичко възможно, за да се върна на първото място от града, което си спомнях. Щях да се подслоня някъде за през нощта и на сутринта щях да поема обратно към планината. Надявах се, че ако видя пътя, по който бях дошъл тук, нещо ще разбуди паметта ми.

Бях приклекнал на речния бряг, опрял длан върху паважа, и пиех студена вода, когато се появи драконът. Нямаше никакво предупреждение. Всичко се обля в златиста светлина и се разнесе шум от пляскане на огромни криле. Хората около мен се развикаха, някои сепнати, други зарадвани. Съществото се спусна и закръжи над нас. Вятърът, който вдигна, разлюля корабите и развълнува реката. Драконът направи още един кръг и се гмурна във водата. Златистото сияние, което излъчваше, помръкна и нощта ми се стори още по-тъмна.

Инстинктивно отскочих от призрачната вълна, която се надигна при гмуркането на дракона. Всички наоколо с очакване се взираха в реката. Проследих погледите им. Отначало не видях нищо. После водата се разтвори и оттам се появи огромна глава с дълга шия. В приказките, които бях слушал, драконите се описваха като червеи, гущери или змии. Ала когато излезе от водата и разпери криле, това същество ми заприлича на птица. На изящен корморан, издигащ се над морето, след като е хванал риба, или на пъстър фазан. Тялото му беше огромно колкото пристаналите в реката кораби, разперените му криле бяха по-големи от корабните платна. То спря на брега и отърси водата от люспестите си криле. Думата „люспи“ не подхожда на плочките от майсторски изковано злато, ала това не бяха и пера.

Бях вцепенен от възхита и удивление. Драконът не ми обърна внимание. Излезе от водата толкова близо до мен, че ако беше истински, щеше да ме измокри от глава до пети. Всяка капка, която падаше в реката, носеше присъщото искрене на чиста магия. Създанието стоеше на брега и четирите му гигантски крака дълбоко потъваха във влажната земя. То внимателно сви крилете си и изтръска дългата си раздвоена опашка. Златистата светлина окъпваше растящата тълпа. Обърнах се и погледнах хората. Лицата им излъчваха дълбоко уважение. Драконът имаше светли очи като на северен сокол и стойка на жребец. Той се насочи към тях и навалицата с почтителни поздрави му направи път.

— Праотец — промълвих аз. И тръгнах подире му, като прокарвах пръсти по фасадите на сградите — един от омаяната тълпа, която бавно го следваше по улицата. От кръчмите се изливаха хора, за да се присъединят към посрещането. Явно това не бе обичайно събитие. Не зная какво се надявах да открия, като вървях след дракона. Предполагам, че в този момент не съм мислил за нищо. Тогава разбрах причината, поради която главните улици на този град бяха толкова широки. Не заради каруците, а за да позволят на гигантските гости безпрепятствено да се движат по тях.

Съществото спря пред един каменен басейн. Хората се втурнаха напред за честта да участват в жива верига. Ведро след ведро преминаваше от ръка на ръка и изливаше товара си от течна магия. Когато басейнът най-после се напълни догоре с искрящата течност, Праотецът изящно наклони шия и започна да пие. Макар това да беше само призрак на Умението, видът му разбуди в мен познатата ми вече коварна жажда. Още два пъти напълниха басейна и още два пъти го изпи Праотецът, преди да продължи пътя си. Последвах го, като се дивях на видяното.

Пред нас изведнъж се появи огромната пукнатина, която нарушаваше симетрията на града. Заедно с призрачната процесия стигнах до самия й ръб, само за да видя, че всички — и мъжете, и жените, и Праотецът, изчезват в нея. Скоро останах сам до зейналата цепнатина и само вятърът шепнеше над дълбоките й води. Тук-там между облаците се показваха звезди и хвърляха отблясъци по черната им повърхност. Останалите тайни на Праотците, които можех да науча, отдавна бяха погълнати в този ужасен катаклизъм.

Обърнах се и бавно се отдалечих. Чудех се накъде и с каква цел се е бил запътил Праотецът. Отново потръпнах, когато си спомних как бе изпил сребристата сила.

Трябваше ми известно време, за да се върна до реката. Щом се озовах там, напрегнах ума си да си спомня картата от стаята на върха на кулата. Гладът ме измъчваше, но решително не му обръщах внимание. Силата на волята ми ме преведе през група биещи се призраци, но твърдостта ми се стопи, когато на улицата се появиха конете на градската стража. Отскочих настрани. Побиха ме тръпки, когато чух звука от ударите на палките им. Макар да бяха нереални, с радост се отдалечих от мястото на сбиването. Завих надясно по една по-тясна улица и минах покрай още три преки.

Спрях. Това беше площадът, където предната вечер се бях опомнил, коленичил в снега. Колона в центъра му. Спомнях си някакъв паметник, който се извисяваше над мен. Запътих се натам. Видях, че е от вездесъщия черен камък с искрящи кристали. За уморените ми очи той излъчваше същото загадъчно нереално сияние като другите сгради. По повърхността му бяха гравирани йероглифи. Бавно го обиколих. Някои, бях сигурен в това, навярно бяха като онези, които бях преписал в кулата. Дали това беше някакъв пътеуказател? Пресегнах се и докоснах познатите символи.

Нощта около мен се завъртя. Зави ми се свят. Понечих да се подпра на колоната, но някак си не я улучих и политнах напред. Протегнатите ми ръце не намериха опора и се проснах по очи върху твърдия сняг. Известно време лежах неподвижно и премигвах с невиждащи очи в тъмнината. Сетне ме блъсна топла плътна тежест. „Братко! — весело ме поздрави Нощни очи, навря студения си нос в лицето ми и побутна главата ми, за да ме събуди! — Знаех си, че ще се върнеш. Знаех си!“