Тронът

38Сделката на Искрен

Вечерта Славея се върна заедно с шута. Никой не я попита защо не е останала на пост. Никой дори не предложи да избягаме от каменоломната, преди да са ни открили ратниците на Славен. Щяхме да останем и да се сражаваме. За да защитим един каменен дракон.

И щяхме да умрем. Нямаше нужда да го казваме.

Когато Кетрикен заспа от изтощение, я занесох в шатрата, която бе споделяла с Искрен. Оставих я на постелята й и я завих. Наведох се и целунах набръчканото й чело, като че ли целувах своето спящо дете. Нещо като прощална целувка. Бях решил, че е по-добре да го направя веднага. Със сигурност разполагах единствено с настоящето.

Спусна се мрак. Славея и шутът седнаха край огъня. Певицата тихо свиреше на арфата си и се взираше в пламъците. На земята до нея лежеше гол нож. Известно време стоях и гледах танца на светлината по лицето й. Славея Сладкопойна, последният менестрел на последната истинска кралска двойка от рода на Пророците. Тя нямаше да напише песен, която да запомнят всички.

Шутът седеше и я слушаше. Помежду им се бе установило нещо като приятелство. Помислих си, че ако това е последната вечер, когато Славея може да свири, той не може да я дари с нищо по-прекрасно. Да я слуша и да позволи на нейната музика да го приспи с майсторството си.

Оставих ги и взех един пълен с вода мях. Бавно се изкачих по рампата при дракона. Нощни очи ме последва. По-рано бях запалил огън на подиума. Сега хвърлих в него останалите дърва и седнах до него. Искрен и Кетъл спяха. Веднъж Сенч цели два дни бе взимал карисово семе. Когато рухна, му трябваше повече от седмица, за да се възстанови. Беше искал само да спи и да пие вода. Съмнявах се, че някой от двамата скоро ще се събуди. Затова просто седях до Искрен и пазех своя крал.

Не бях достоен за тази роля. Събудих се, когато някой прошепна името ми. Мигом се надигнах и се пресегнах за меха, който бях донесъл със себе си.

— Ваше величество — тихо казах аз.

Ала Искрен не лежеше на камъка слаб и безпомощен. Стоеше до мен и ми даде знак да стана и да го последвам. Подчиних се, като се движех колкото може по-тихо. Когато се спусна от рампата, Искрен се обърна към мен. Без да кажа нито дума, аз му подадох меха. Кралят изпи половината, почина си малко, после пресуши остатъка. Когато свърши, ми върна меха и се прокашля.

— Има начин, Фицрицарин. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Ти си начинът. Пълен с живот и жажда. Разкъсван от страсти.

— Зная — отвърнах аз. Думите смело се изтръгнаха от устата ми. Никога през живота си не се бях страхувал толкова. Славен ужасно ме бе плашил в тъмницата си. Ала тогава бях изпитвал болка. А сега ме очакваше смърт. Изведнъж проумях разликата.

— Няма да ти хареса — предупреди ме той. — И на мен не ми харесва. Но не виждам друга възможност.

— Готов съм — излъгах аз. — Само… Искам за последен път да видя Моли. Да зная, че двете с Копривка са добре. И Бърич.

Искрен впери поглед в мен.

— Спомням си сделката, която ми предложи. Да не взимам Копривка за трона. — Той въздъхна. — Ще трябва да те помоля за нещо по-страшно. За физическия ти живот. За целия живот и енергия на твоето тяло. Разбираш ли, аз вложих всичките си страсти. Не ми остана нищо. Ако можех да разпаля в себе си само още една нощ на чувства… ако можех да си спомня какво е да пожелаеш жена, да прегръщаш жената, която обичаш… — Гласът му заглъхна. — Срам ме е да го искам от теб. Срам ме е повече, отколкото когато черпих от твоята сила, когато ти бе още нищо неподозиращо момче. — Кралят отново ме погледна и разбрах какви усилия му коства да намери нужните думи. Несъвършени думи. — Но срамът, който изпитвам, болката, че трябва да ти го причиня… дори те идват от теб. Дори тях мога да вложа в дракона. — Искрен сведе очи. — Драконът трябва да полети, Фиц. Трябва.

— Искрен. Кралю. — Той продължаваше да не ме гледа. — Приятелю. — Очите му най-сетне срещнаха моите. — Всичко е наред… но… Искам пак да видя Моли. Макар и за миг.

— Опасно е. Мисля, че онова, което сторих с Карод, събуди в тях истински страх. Оттогава не са опитвали силата си срещу моята, само коварството си. Но…

— Моля те — промълвих аз.

Искрен въздъхна.

— Добре, момко. Но сърцето ми е изпълнено със страх.

Не ме докосна. Дори не си пое дъх. Толкова голяма бе силата на неговото Умение, въпреки че се намираше на предела на пълната изнемога. Ние бяхме с тях. Усетих, че Искрен се отдръпва и ми дава илюзията, че съм сам.

Стая в странноприемница. Чиста и добре мебелирана. До самун хляб и паница с ябълки на масата горяха свещи. Бърич лежеше гол до кръста от своята страна на леглото. Кръв покриваше раната от нож и тъмнееше по колана на панталона му. Гърдите му се движеха в бавните дълбоки ритми на съня. Бе прегърнал Копривка. Бебето се гушеше в него и дълбоко спеше. Моли се наведе над тях и сръчно освободи Копривка изпод прехвърлената отгоре й дясна ръка на Бърич. Детето не помръдна, докато Моли го отнасяше до кошчето в ъгъла и го завиваше в меките одеяла. Малките му розови устенца се движеха от спомена за топло мляко. Челото му беше гладко под лъскавата черна косица. Изглеждаше невредимо, въпреки всичко, което бе преживяло.

С уверени движения Моли наля вода в един леген и взе парче плат. Върна се при леглото и приклекна до Бърич, остави легена на пода, натопи кърпата в него и я изцеди. Когато я допря до гърба му, Бърич рязко се събуди и бърз като нападаща змия, я хвана за китката.

— Бърич! Пусни ме! Трябва да почистя раната ти — ядосано рече Моли.

— О, ти ли си — облекчено въздъхна той и я пусна.

— Разбира се, че съм аз. Кой да е? — Моли внимателно попи раната и отново натопи кърпата в легена. И кърпата в ръката й, и водата почервеняха от кръв.

Бърич внимателно опипа леглото до себе си и попита:

— Какво си направила с детето ми?

— Детето ти е добре. Спи в кошчето. Ето там. — Моли отново избърса гърба му. — Вече не тече кръв. И раната изглежда чиста. Мисля, че кожата на туниката ти е омекотила удара. Ако се понадигнеш, ще те превържа.

Бърич бавно седна и тихо изпъшка, но когато я погледна, на лицето му грееше усмивка.

— Осезателни пчели — възхитено каза Бърич и поклати глава. Виждах, че го е повтарял вече много пъти.

— Не се сетих за друго — отбеляза Моли, не успя да се сдържи и също му се усмихна. — Обаче се получи, нали?

— Великолепно — потвърди Бърич. — Но откъде знаеше, че ще се насочат към червенобрадия? Тъкмо това ги убеди. А едва не убеди и мен!

Моли поклати глава.

— Беше късмет. А и заради светлината. Той държеше свещта и стоеше пред огнището. В колибата беше сумрачно. Светлината привлича пчелите. Почти като нощни пеперуди.

— Чудя се дали още са в колибата. — Бърич отново й се усмихна. Тя стана и отиде да отнесе кървавата кърпа и легена.

— Изгубих пчелите си — тъжно каза Моли.

— Ще намерим нови — утеши я Бърич.

Моли само пак поклати глава, взе от масата в ъгъла чист ленен бинт и гърненце мехлем и подозрително го помириса.

— Не мирише на твоя мехлем.

— Е, пак ще подейства. — Бърич бавно огледа стаята и се намръщи. — Как ще платим за всичко това, Моли?

— Погрижила съм се. — Тя стоеше с гръб към него.

— Как?

Тя го погледна. Устните й бяха стиснати. Ако бях на негово място, нямаше да настоявам повече.

— С иглата на Фиц. Показах я на ханджията и той ми даде стаята. И докато следобед двамата спяхте, я занесох на златар и я продадох. — Бърич отвори уста, ала тя не му даде шанс да каже нещо. — Мога да се пазаря и получих истинската й цена.

— Тя струваше повече от монетите. Трябваше да остане за Копривка. — Устните на Бърич бяха стиснати като нейните.

— Копривка имаше по-голяма нужда от топло легло и овесена каша, отколкото от една сребърна игла с рубин. Даже Фиц щеше да прояви благоразумието да постъпи като мен.

Странно. Наистина го бях направил. Но Бърич само отвърна:

— Ще трябва да работя много дни, за да й я откупя.

Без да го поглежда, Моли взе бинтовете.

— Ти си упорит човек и съм убедена, че ще постъпиш, както решиш.

Бърич мълчеше. Почти виждах как се опитва да реши дали това означава, че е спечелил спора. Моли се върна при леглото, седна до него и намаза гърба му с мехлем. Той стискаше зъби, но не издаваше нито звук. Тя пак приклекна пред него.

— Вдигни си ръцете, за да мога да те бинтовам — заповяда му Моли. Бърич си пое дъх и вдигна ръце. — Така по-добре ли е? — накрая попита тя.

— Много по-добре. — Той понечи да се протегне, но се отказа.

— Има храна — каза Моли.

— След малко. — Лицето му помръкна. Тя се обърна към него. — Моли. — Бърич въздъхна. И отново опита. — Копривка е праправнучка на крал Умен. Наследница на Пророческия род. Славен вижда в нея заплаха за себе си. Може пак да се опита да ви убие. И двете. Всъщност съм убеден, че ще го направи. — Той почеса брадата си. — Може би единственият начин да ви спася е да ви поставя под закрилата на истинския крал. Познавам един човек… може би Фиц ти е споменавал за него. Казва се Сенч.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението и ставаше все по-мрачно.

— Той може да отведе Копривка на безопасно място. И да се погрижи за теб. — Думите бавно и неохотно се изтръгваха от устата му.

Отговорът на Моли не закъсня.

— Не. Тя не е от рода на Пророците. Копривка е моя. И няма да я продам, нито за пари, нито за безопасност. Как можа да си помислиш, че ще го направя?

Бърич се усмихна на гнева й. На лицето му се изписа разкаяно облекчение.

— Не съм мислил, че ще го направиш. Но реших, че съм длъжен да ти предложа. — Следващите му думи бяха още по-колебливи. — Има и друг начин. Не зная какво ще си помислиш за него. Въпреки всичко ще се наложи да избягаме оттук, да намерим град, където не ни познават. — Той внезапно заби поглед в пода. — Ако преди това се оженим, хората няма да се усъмнят дали детето е мое…

Моли сякаш се вкамени. Бърич вдигна очи и умолително я погледна.

— Не ме разбирай погрешно. Не очаквам нищо от теб… Но… Можем да отидем при Свидетелските камъни в Кевдор. Ще застана пред тях и в присъствието на менестрел ще се закълна, че Копривка е мое дете. Никой няма да се усъмни.

— И ще излъжеш пред Свидетелски камък, така ли — смая се Моли. — Наистина ли? Заради Копривка?

Той кимна. Очите му не се откъсваха от нея.

Моли поклати глава.

— Не, Бърич. Няма да го допусна. Това носи нещастие. Всеки знае какво става с онези, които осквернят Свидетелските камъни с лъжа.

— Ще рискувам — мрачно настоя Бърич. Не знаех да е лъгал преди Копривка да влезе в живота му. Сега настояваше да даде лъжлива клетва. Зачудих се дали Моли разбира какво й предлага.

Разбираше.

— Не. Няма да лъжеш. — Уверено.

— Моля те, Моли.

— Тихо! — Категорично заяви тя. Наклони глава и го погледна, очевидно се чудеше на нещо. — Бърич? — колебливо каза Моли. — Чувала съм да казват… Лейси казваше, че някога си обичал Търпение. — Тя си пое дъх. — Още ли я обичаш?

Бърич я погледна раздразнено. Моли го гледаше умолително. Накрая той се извърна и тя едва чу думите му.

— Обичам спомените си за нея. Каквато беше някога. Какъвто бях аз. Сигурно както и ти все още обичаш Фиц.

Беше неин ред да потръпне.

— Спомням си някои неща… да. — Моли кимна, сякаш си напомняше за нещо. После вдигна очи и го погледна. — Но той е мъртъв. — Колко странно окончателни звучаха от нейната уста тези думи! — Изслушай ме. Просто ме изслушай. През целия ми живот е имало… Първо баща ми. Той винаги ми е казвал, че ме обича. После Фиц. Той се кълнеше, че ме обича, и се отнасяше към мен с нежност. Но лъжите му никога не ми звучаха като любов. А сега ти… Бърич, ти никога не си ми говорил за любов. Никога не си ме докосвал, нито от гняв, нито от желание. Но и мълчанието ти, и погледът ти ми говорят повече за любов, отколкото техните думи. — Тя зачака. Бърич продължаваше да мълчи. — Бърич? — отчаяно попита Моли.

— Ти си млада — тихо отвърна той. — И красива. И много смела. Заслужаваш нещо по-добро.

— Бърич. Обичаш ли ме? — Прост, плахо зададен въпрос.

Бърич сключи загрубелите си от работа ръце в скута си.

— Да. — Той силно стисна пръсти. Може би, за да не треперят?

Усмивката й грейна като слънце иззад облак.

— Тогава се ожени за мен. И после, ако искаш, аз ще се изправя пред Свидетелските камъни. И ще призная пред всички, че съм била с теб, преди да се оженим. И ще им покажа детето.

Бърич най-сетне вдигна очи към нея. Сякаш не можеше да повярва.

— Ще се ожениш за мен?! Такъв, какъвто съм? Стар? Беден? Целият в белези?

— За мен не си такъв. Ти си мъжът, когото обичам.

Той поклати глава. Отговорът му само още повече ме озадачи.

— И след онова, което току-що каза за нещастието? Ще застанеш пред Свидетелските камъни и ще излъжеш?

Този път усмивката й бе различна. Отдавна не я бях виждал да се усмихва така. Сърцето ми се късаше.

— Не е нужно да лъжа — тихо отвърна тя.

Ноздрите му се разшириха като на жребец и Бърич скочи. Толкова рязко си пое дъх, че гърдите му се издуха.

— Почакай — заповяда Моли и той се подчини. Тя наплюнчи палеца и показалеца си и бързо угаси свещите, като остави да гори само една. После се приближи към него.

Избягах.

— О, момчето ми. Ужасно съжалявам.

Безмълвно поклатих глава. Стисках очи, но не можех да спра сълзите си. Най-после успях да отворя уста.

— Той ще е добър с нея. И с Копривка. Тя заслужава точно такъв човек. Не, Искрен. Това би трябвало да ме утеши. Да зная, че той ще е с нея и ще се грижи за двете.

Утеха. Не намирах утеха. Само болка.

— Струва ми се, че сключи с мен много лоша сделка. — Гласът му звучеше наистина тъжно.

— Не. Всичко е наред. — Поех си дъх. — Хайде, Искрен. Искам да го направим бързо.

— Сигурен ли си?

— Да.

И той взе живота ми.

И преди бях сънувал такъв сън. Познавах усещането на старческото тяло. Предния път бях лежал на чисто легло в мека нощница като крал Умен. Сега бе по-трудно. Боляха ме всички стави. Вътрешностите ми пламтяха. И ръцете, и лицето ми бяха изгорени. В това тяло беше останала повече болка, отколкото живот. Като почти докрай изгоряла свещ. Отворих гуреливите си очи. Лежах върху студен камък, до мен клечеше и ме наблюдаваше един вълк.

„Това не е хубаво“ — каза ми той.

Не успях да измисля какво да му отговоря. Определено бях съгласен с него. След малко се надигнах на четири крака. Боляха ме дланите. Боляха ме коленете. Всички стави в тялото ми скърцаха и надаваха вой, докато се изправях и се оглеждах. Нощта беше топла, ала въпреки това треперех. На подиума над мен спеше един незавършен дракон.

„Не разбирам“ — помоли за обяснение Нощни очи.

„Аз не искам да разбирам. Не искам да зная.“

Ала независимо дали го исках, аз знаех. Бавно закрачих и вълкът дойде по петите ми. Минахме покрай гаснещия огън между две шатри. Никой не стоеше на пост. От шатрата на Кетрикен се чуваха тихи звуци. Тя виждаше в мрака лицето на Искрен. Искреновите тъмни очи, вперени в нейните. И вярваше, че съпругът й най-сетне е дошъл при нея.

И наистина бе така.

Не исках да слушам, не исках да зная. Продължих напред с предпазливите си старчески крачки. Наоколо се извисяваха огромни черни каменни блокове. Нещо пред нас тихо тракаше и звънтеше. Излязох от ръбестите сенки на камъните и отново се озовах на лунна светлина.

„Веднъж ти сподели моето тяло. Сега така ли е?“

— Не. — Изрекох думата на глас и чух тихо дращене. „Какво е това?“

„Ще отида да видя. — Вълкът се стопи в сенките. Върна се след секунди. — Онзи без мирис. Крие се от теб. Не те познава.“

Знаех къде ще го открия. Не бързах. Това тяло едва се движеше. Когато стигнах при девойката върху дракона, ми беше ужасно трудно да се кача на подиума. Горе веднага видях пръснатите навсякъде новоотчупени парчета. Седнах до краката на дракона, като предпазливо отпуснах тялото си на студения камък. Разгледах работата му. Почти го бе освободил.

— Шуте? — Тихо го повиках аз.

Той бавно изплува от сенките и се изправи пред мен със сведени очи.

— Ваше величество — промълви шутът. — Опитах се. Но не мога да се сдържа. Просто не мога да я оставя тук…

Безмълвно кимнах. Долу до подиума Нощни очи нададе вой. Шутът погледна към него, сетне отново към мен. На лицето му се изписа объркване.

— Милорд? — попита той.

Пресегнах се към нишката на Умението помежду ни и я намерих. Той се вцепени, докато се мъчеше да разбере. Приближи се и седна до мен. Погледна ме, сякаш можеше да види какво се крие зад кожата на Искрен.

— Това не ми харесва — каза шутът накрая.

— И на мен — съгласих се аз.

— По-добре да не зная.

Известно време седяхме в мълчание. После той протегна ръка и помете шепа камъчета от подиума около крака на дракона. Погледна ме и все още с известна колебливост извади длетото изпод ризата си. За чук му служеше един камък.

— Това е длетото на Искрен.

— Зная. На него вече не му трябва, а моят нож се счупи. — Шутът внимателно приближи острието към скалата. — А и така става много по-добре. — Той започна да дяла камъка.

— Тя изсмуква силите ти — тихо отбелязах аз.

— Зная. — Още един удар. — Бях любопитен. И мястото, където я докоснах, продължава да я боли. — Шутът премести длетото си. — Мисля, че й дължа нещо.

— Шуте, тя може да вземе всичко, каквото й предложиш, и това пак да не е достатъчно.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Това тяло знае.

Той докосна току-що издяланото място с посребрените си пръсти. Потръпнах, ала не усетих девойката да изпитва болка. Тя взе нещо от него. Но шутът не притежаваше Умението да я оформя с длани. Онова, което й бе дал, стигаше само да я измъчва.

— Напомня ми за голямата ми сестра — сякаш на себе си каза той. — Косата й беше златиста.

Смаяно мълчах.

— Иска ми се пак да я видя — без да поглежда към мен, прибави шутът. — Някога тя ужасно ме глезеше. Иска ми се пак да видя цялото си семейство. — Говореше замечтано и разсеяно плъзгаше пръсти по издялания камък.

— Шуте? Ще ми позволиш ли да опитам?

На лицето му се изписа почти ревност.

— Тя може да не те приеме — предупреди ме той.

Усмихнах му се. Усмивката на Искрен, през буйната му брада.

— Помежду ни има връзка. Тънка като конец и самодивското биле и твоята умора още повече я отслабват. Но я има. — Постави ръка на рамото ми.

Не знаех защо го правя. Може би защото той никога не ми бе споменавал, че му липсват сестра му и родният му дом. Отказах да се запитам. Да не мисля ми беше много по-лесно. А най-лесно ми бе да не чувствам. Шутът постави ръка, не на рамото ми, а отстрани на шията ми. И инстинктивно улучи. Допирът на дланта му до голата ми кожа ми помогна да го позная по-пълно. Вдигнах вълшебните Искренови ръце пред очите си и им се удивих. Сребърни за окото, обгорени за сетивата. После, преди да успея да се откажа, се наведох и хванах безформения преден крак на дракона с две ръце.

Мигом го усетих. Той почти се гърчеше в камъка. Познах очертанията на всяка люспа, върха на всеки остър нокът. Познах и жената, която го беше изваяла. Жените. Котерия, много отдавна. Котерията на Сол. Ала Сол била твърде горда. Опитала се да остане в собствената си форма, да се извае върху дракона, който котерията й създала. Другите били прекалено предани, за да й възразят. И тя почти успяла. Завършили дракона. Или почти. Той оживял и започнал да се надига, и да поглъща кликата в себе си. Но Сол искала да остане единствено в каменното момиче. Не се вложила в дракона. И той паднал, преди да успее да се изправи, отново потънал в камъка, за да остане там за вечни времена. И сега котерията бе впримчена в дракона, а Сол — в девойката.

Узнах всичко това по-бързо от мълния. Усетих и глада на дракона. Той ме привличаше в себе си, умоляваше за храна. Беше взел много от шута. Усетих какво му е дал старият ми приятел. Подигравки с бъкипски градинари и шамбелани. Клон с пролетни ябълкови цветове пред прозорец. Аз, с развяващ се дълъг елек, докато тичам на двора по петите на Бърич в опит да го настигна. Сребърни рибки, скачащи в тихо езерце призори.

Драконът настойчиво ме притегляше. Изведнъж разбрах какво ме е довело тук. „Вземи спомените ми за майка ми и чувствата, които вървят с тях. Не ги искам. Вземи болката в гърлото ми, когато си мисля за Моли, вземи всички ярко обагрени дни, които си спомням с нея. Вземи блясъка им и ми остави само сенките от онова, което съм виждал и чувствал. Нека си ги спомням, без да се порязвам на тяхната острота. Вземи дните и нощите ми в тъмницата на Славен. Стига ми да зная какво ми е сторил. Вземи ги и ми позволи да престана да усещам лицето си, притиснато до онзи каменен под, да чувам хрущенето от счупването на носа ми, да усещам вкуса на собствената си кръв. Вземи болката ми, че не познавам баща си, вземи часовете на взиране в неговия портрет, когато в Голямата зала нямаше никой и нямаше кой да ме види. Вземи…“

„Престани, Фиц. Ти й даде прекалено много, няма да ти остане нищо.“ Шутът бе ужасен от онова, за което сам беше помогнал.

„… спомените за онази кула, за голата, брулена от вятъра Градина на кралицата и за Гален, изправен до мен. Вземи образа на Моли, толкова доброволно хвърлила се в прегръдките на Бърич. Вземи ги и ги затвори някъде, където никога повече да не могат да ме изгарят. Вземи…“

„Братко. Стига.“

Нощни очи внезапно се озова между мен и дракона. Знаех, че все още стискам люспестия крак, ала той с ръмжене му попречи да продължи да взима още от мен.

„Не ме е грижа, че ще ми вземе всичко“ — казах на вълка.

„Мен обаче ме е грижа. Не искам да съм обвързан с претопен. Назад, Студени. Пусни го. Махай се!“

За моя изненада драконът отстъпи. Отворих очи и се смаях, че все още е нощ.

Шутът прегръщаше Нощни очи.

— Фиц — тихо каза той. Говореше, притиснал лице към козината на вълка, ала го чувах ясно. — Съжалявам, Фиц. Но не можеш да се избавиш от цялата си болка. Ако престане да те боли…

Не го доизслушах. Взирах се в предния крак на дракона. Там, където ръцете ми бяха почивали върху безформения камък, сега имаше два отпечатъка от длани. И в тях съвършено изпъкваше всяка люспа. Замислих се за дракона на Искрен. Той бе огромен. Как го беше направил? Какво бе пазил в себе си през всички тези години, за да е достатъчно да извае такъв дракон?

— Той изпитва силни чувства. Чичо ти. Обичал е страстно. И е бил верен. Понякога си мисля, че моите двеста години бледнеят в сравнение с чувствата, които е изпитал през своите четирийсетина.

Тримата се обърнахме към Кетъл. Не бях изненадан. Знаех, че идва, и не й бях обърнал внимание. Тя тежко се опираше на тоягата си и лицето й сякаш висеше от костите на черепа й. Старицата срещна погледа ми и разбрах, че знае всичко. Беше свързана с Искрен.

— Слезте оттам. И тримата. Преди да сте пострадали.

Бавно се подчинихме. Най-бавно аз. Искреновите стави ме боляха и тялото му бе уморено. Когато най-сетне застанах до нея, Кетъл ме погледна заплашително и каза:

— Щом ще го правиш, можеш да го вложиш в дракона на Искрен.

— Той не ми позволи. Не ми позволи.

— Да. Не ти позволи. Ще ти кажа нещо, Фиц. Много ще ти липсва онова, което даде. След време ще възстановиш някои чувства, разбира се. Всички спомени са свързани и също като човешката кожа, могат да се лекуват. След време те сами щяха да престанат да те болят. Някой ден може би ще ти се иска да си спомняш тази болка.

— Едва ли — спокойно отвърнах аз, за да скрия съмненията си. — Остава ми предостатъчно болка.

Кетъл вдигна старческото си лице и дълбоко си пое дъх.

— Зазорява се — рече тя, сякаш усещаше мириса на зората.

— Трябва да се върнеш при дракона. При Искреновия дракон. А вие двамата… — Кетъл погледна шута и Нощни очи. — Вие двамата отидете на наблюдателния пост и вижте дали не са се появили войските на Славен. Нощни очи, ти съобщи на Фиц какво виждаш. Хайде, вървете. А, шуте. Остави девойката върху дракона на мира. Иначе щеше да й дадеш целия си живот. И дори това може би нямаше да е достатъчно. Затова престани да се измъчваш. Престани да измъчваш и нея. Вървете!

Те се подчиниха, ала не и без от време на време да поглеждат назад.

— Ела — напрегнато ми заповяда Кетъл. И закуцука в посоката, от която бе дошла. Сковано я последвах през черно-сребристите сенки на каменните блокове в каменоломната. Сега вече тя наистина изглеждаше двестагодишна. Аз се чувствах още по-стар. Измъчено тяло, стави, които скърцаха или изобщо не искаха да се движат. Вдигнах ръка и се почесах по ухото. После огорчено я отпуснах. Искрен вече щеше да е със сребърно ухо. Кожата му гореше и далечните нощни насекоми сякаш се чуваха по-ясно.

— Между другото, съжалявам. За твоята Моли и всичко останало. Опитах се да те предупредя.

Кетъл не изглеждаше натъжена. Но я разбирах. Почти всичките й чувства бяха в дракона. Говореше за онова, което знаеше, че е щяла да изпитва преди. Все още й оставаше болка за мен, но вече не си спомняше собствените си болки, за да може да ги сравни.

— Нищо лично ли няма вече — тихо попитах аз.

— Само онова, които крием от себе си — тъжно отвърна тя и ме погледна. — Тази нощ ти направи нещо хубаво. Нещо мило. — Устните й започнаха да се усмихват, ала очите й се насълзиха. — Даде му една последна нощ младост и страст. — Кетъл забеляза твърдото ми изражение. — Добре, няма да говоря повече за това.

Изминах остатъка от пътя до нея в мълчание.

Седнах край топлите въглени на огъня и посрещнах утрото. Звуците на нощните насекоми постепенно преляха в утринните предизвикателства на далечни птици. Вече ги чувах съвсем ясно. Странно, да седя и да чакам самия себе си. Кетъл мълчеше, дълбоко вдишваше променящия се мирис на въздуха и с жадни очи наблюдаваше изсветляването на небето. Запаметяваше всичко това, за да го вложи в дракона.

Чух хрущене на чакъл и вдигнах глава. Видях се да се приближавам. Крачех уверено и енергично, с високо вдигната глава. Лицето ми бе избръснато, влажната ми коса висеше на воинска опашка. Искрен добре се грижеше за тялото ми.

Погледите ни се срещнаха. Видях, че очите ми се присвиват, докато Искрен преценяваше собственото си тяло. Изправих се и без да се замисля, започнах да изтупвам дрехите си. После осъзнах какво правя. Аз не бях взел на заем риза. Смехът ми изкънтя в утрото по-силно, отколкото исках. Искрен поклати собствената ми глава.

— Остави, момко. От това няма да станат по-хубави. Пък и вече почти свърших. — Той посочи гърдите ми с моята длан. — Преди и аз имах такова тяло — каза ми моят крал, сякаш не знаех. — Забравил съм какво е да го усещаш. — Усмивката му изчезна и Искрен отново се втренчи в мен. — Грижи се за него, Фиц. Друго няма да получиш.

Вълна от замайване. И мрак. Коленете ми се подгънаха и аз се свлякох на земята.

— Извинявай — тихо каза Искрен. Със собствения си глас.

Вдигнах очи и видях, че ме наблюдава. Безмълвно отвърнах на погледа му. Усетих аромата на Кетрикен, пропил кожата ми. Тялото ми бе много уморено. За миг ме обзе ярост. После яростта се оттегли като морска вълна, сякаш емоциите ми струваха прекалено много усилия. Очите на Искрен срещнаха моите и приеха всичко, което изпитвах.

— Нито ще ти се извиня, нито ще ти благодаря. Няма да е достатъчно. — Той поклати глава. — Пък и как да ти кажа, че съжалявам? — Кралят се извърна и зарея поглед в далечината. — Моят дракон ще се изправи. Моята кралица ще роди дете. Аз ще прогоня алените кораби от нашите брегове. — Той дълбоко си пое дъх. — Не. Не съжалявам за сделката ни. — Искрен отново ме погледна. — Ти съжаляваш ли, Фицрицарин?

Бавно се изправих.

— Не зная. — Замислих се. — Корените стигат прекалено дълбоко — отвърнах накрая. — Откъде да започна, за да поправя миналото си? Колко назад да се върна, колко неща да променя, за да не допусна този момент или да кажа, че не съжалявам?

„Пътят под нас е пуст“ — съобщи ми Нощни очи.

„Зная. И Кетъл знае. Просто търсеше повод да разсее шута и да те прати да го пазиш. Вече можете да се върнете.“

„Ти добре ли си?“

— Фицрицарин. Добре ли си? — В гласа на Искрен звучеше загриженост. Но тя не можеше напълно да скрие ликуването му.

— Не, разбира се — казах им аз. — Не, разбира се. — Отдалечих се от дракона.

Зад себе си чух Кетъл нетърпеливо да пита:

— Готови ли сме да го съживим?

До ушите ми стигна тихият глас на Искрен.

— Не. Още не. Още мъничко искам да запазя тези спомени за себе си. Още мъничко да остана човек.

Докато минавах през лагера, Кетрикен излезе от шатрата си. Косата й беше сплетена на дебела къса плитка. По челото и в ъгълчетата на устата й все още имаше бръчки. Ала лицето й излъчваше топлото сияние на най-фини бисери. В нея грееше нова вяра. Тя дълбоко си пое дъх и ми се усмихна.

Бързо продължих нататък.

Водата в потока бе много студена. Наблизо растеше жилав хвощ, чиито листа използвах, за да се изтъркам. Прострях влажните си дрехи по храстите на отсрещния бряг. Знойният ден обещаваше скоро да изсъхнат. Сбърчил чело, Нощни очи клекна на брега и впери очи в мен.

„Не разбирам. Не миришеш зле.“

„Върви на лов, Нощни очи. Моля те.“

„Сам ли искаш да останеш?“

„Доколкото вече е възможно.“

Той се изправи и се протегна. „Някой ден ще сме само ние с теб. Ще ловуваме, ще ядем и ще спим. И ти ще оздравееш.“

„Дано доживеем дотогава“ — искрено се съгласих аз.

Вълкът изчезна в гората. Опитах се да изтъркам от китката си отпечатъците от пръстите на шута. Не успях, но научих много за жизнения цикъл на един хвощ. Отказах се. Реших, че мога да одера цялата си кожа и пак да не се почувствам свободен от случилото се. Излязох от потока и се отръсках от водата. Дрехите ми бяха достатъчно сухи, за да ги облека. Седнах на брега да си нахлузя ботушите. Едва не си помислих за Моли и Бърич, но бързо пропъдих образа. Вместо това се зачудих кога ще пристигнат ратниците на Славен и дали дотогава Искрен ще е завършил дракона си. Може би вече беше завършен. Знаех, че трябва да ми се иска да го видя.

Предпочитах да съм сам.

Легнах по гръб на тревата и вперих поглед в синьото небе. Опитах се да почувствам нещо. Страх, възбуда, гняв. Омраза.

Любов. Вместо това се чувствах само объркан. И уморен. Уморен от плът и дух. Затворих очи.

Звуците на арфата се носеха заедно с бълбукането на поточето, сливаха се с него, сетне с танцуваща стъпка се отдалечаваха. Отворих очи и видях Славея. Седеше на брега до мен и свиреше. Косата й бе разпусната и се сушеше на пръснати по гърба й къдрици. Между зъбите й стърчеше зелен стрък трева. Краката й бяха боси. Певицата ме погледна, но не каза нищо. Загледах се в играещите й по струните пръсти. Лявата й ръка се движеше по-бързо и компенсираше сковаността на последните два пръста. Това трябваше да ми навява някакви чувства. Не знаех какви.

— Каква полза от чувства? — Чух се да питам.

Пръстите й замръзнаха над струните. Тя свъси вежди.

— Едва ли има отговор на този въпрос.

— Напоследък не намирам много отговори. Защо не си в каменоломната да ги гледаш как завършват дракона? Това определено е достойно за песен.

— Защото съм тук с теб — простичко отвърна Славея, после широко се усмихна. — И защото всички останали изглеждат заети. Кетъл спи. Кетрикен и Искрен… когато тръгвах, тя му решеше косата. Струва ми се, че не бях виждала крал Искрен да се усмихва. Когато е усмихнат, много прилича на теб. Особено в очите. Както и да е. Мисля, че няма да им липсвам.

— Ами шутът?

Тя поклати глава.

— Той дяла камъка около девойката върху дракона. Зная, че не бива, но едва ли може да спре. А и нямам представа как да го принудя.

— Той не може да й помогне. Но не може да устои да опита. Въпреки острия си език шутът има нежна душа.

— Зная. Сега. В някои отношения го опознах добре. В други винаги ще ми е непонятен.

Кимнах. За дълго се възцари тишина. После изведнъж тишината се промени.

— Всъщност шутът ми предложи да те потърся — неловко рече Славея.

Изпъшках. Зачудих се какво й е казал.

— Съжалявам за Моли… — започна тя.

— Но не си изненадана — довърших вместо нея. Вдигнах ръка и засенчих очите си с длан.

— Не. Не съм изненадана. — Славея замълча и потърси нужните думи. — Поне знаеш, че има кой да се грижи за нея.

Знаех го. Беше ме срам, че това толкова малко ме утешава. Влагането на тези чувства в дракона ми бе помогнало по същия начин, по който помага и отрязването на инфектиран крайник. Едно е да се избавиш, а съвсем друго — да се излекуваш. Празното място в мен ме сърбеше. Навярно исках да ме боли. Погледнах Славея.

— Фиц — промълви тя. — Веднъж те помолих заради теб. С нежност и приятелство. За да прогоним спомена. — Певицата впери очи в слънчевите отблясъци по повърхността на потока. — И сега пак ти го предлагам.

— Но аз не те обичам. — Мигом разбрах, че това е най-неподходящото нещо, което бих могъл да кажа в този момент.

Славея въздъхна и остави арфата си.

— Зная. И ти го знаеш. Но няма нужда да говорим за това.

— Така е. Просто не искам никакви лъжи, изречени или не…

Тя се наведе към мен и спря думите ми с устните си. След малко отдръпна лице.

— Аз съм певица. Зная повече за лъжите, отколкото някога ще знаеш ти. И менестрелите знаят, че понякога човек най-много се нуждае от лъжи. За да направи от тях нова истина.

— Славея… — започнах аз.

— Знаеш, че ще кажеш нещо неподходящо — прекъсна ме тя. — Затова защо просто не помълчиш? Не усложнявай нещата. Спри да мислиш. Поне за мъничко.

Всъщност беше за дълго.

Когато се събудих, тя все още лежеше до мен. Нощни очи стоеше до нас и ме гледаше, задъхан от горещината. Когато отворих очи, той прилепи уши към главата си и бавно размаха опашка. На ръката ми капна капка топла слюнка.

„Върви си.“

„Другите те викат. И те търсят. — Вълкът наклони глава към мен и предложи: — Мога да покажа на Кетрикен къде да те намери.“

Седнах и размазах три комара на гърдите си. Останаха кървави петна. Пресегнах се за ризата си. „Случило ли се е нещо?“

„Не. Готови са да събудят дракона. Искрен иска да се сбогува с теб.“

Хванах Славея за рамото.

— Събуди се. Иначе няма да видиш как Искрен събужда дракона.

Тя лениво се размърда.

— Виж, за това непременно ще стана. Не се сещам за друго, което да ме вдигне. Пък и това може да е последният ми шанс да напиша песен. Съдбата винаги ме праща другаде, когато ти правиш нещо интересно.

Трябваше да се усмихна.

— Е, изобщо ли няма да напишеш песни за копелето на Рицарин? — Подразних я аз.

— Може би една. Любовна. — Славея потайно ми се усмихна. — Поне това беше интересно.

Станах и й помогнах да се изправи. Целунах я. Нощни очи нетърпеливо зави, после се протегна и й се поклони.

— Предупредих те — казах й аз.

Тя само се засмя и се наведе да събере дрехите ни.