Стоте: Ден 21

Глава 9 Кларк

— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама за няколко часа? — попита Белами и изгледа намръщено подутата ръка на Кларк. — Ще се опитам да не се отдалечавам, но…

— Сигурна съм — прекъсна го момичето. — Отивай да ловуваш. Всичко е наред. — Храната им намаляваше и когато Уелс дойде следобеда да нагледа Моли и Феликс, преглътна гордостта си и помоли другото момче да му помогне да възстановят хранителните им запаси.

Белами посочи с глава към спящото момиче в другия край на колибата.

— Обещай ми да не говориш с нея — каза той. — Нямам ѝ доверие, а ти оставаш сама.

— Не съм сама — възпротиви се Кларк. — Моли и Феликс са тук.

— Хората в безсъзнание не се броят. Просто стой настрана от нея, става ли? И се опитай да си починеш.

— Обещавам, че ще го сторя. — Момичето се опита да звучи равнодушно. Не искаше Белами да усети, че очаква с нетърпение той да си тръгне. В момента, в който той излезе от колибата, Кларк се изправи на колене в леглото си и погледна към земнородната.

Момичето беше облечено изцяло в черно, но Кларк не разпозна материите, от които бяха изработени дрехите ѝ. Панталоните ѝ бяха впити в нея и като че ли бяха ушити от нещо гладко и лъскаво — може би животинска кожа? — докато платът, който обвиваше горната ѝ част, изглеждаше по-мек. Как се наричаха тъканите от животински косми? Вълна ли беше? Наметката на раменете ѝ определено беше от животинска козина. Кларк изгаряше от желание да научи от какво животно бе направена. Единственият бозайник, който срещна тук, беше еленът — козината на наметката на момичето обаче беше много по-дебела и по-тъмна.

Феликс простена в съня си. Кларк се приближи до него и постави ръка на челото му. Неговата треска също се влошаваше. Кларк прехапа устни, щом си спомни какво каза на Уелс. Истина беше, че радиационното отравяне се проявяваше по различен начин — след гаденето и треската идваха язвите, кървящите венци и окапването на косата. На Кларк ѝ беше изключително тежко да наблюдава как Лили преминава през всички тези етапи. Знаеше какво следва, но не можеше да помогне с нищо.

Върна се на леглото си и се замисли за хапчетата в сандъка. Ако болестта на Феликс и Моли нямаше нищо общо с радиацията, лекарството щеше да ги убие. Но ако грешеше, самата тя ги обричаше на дълга и мъчителна смърт. Защото хапчетата трябваше да се вземат в ранната фаза на радиационното отравяне.

Кларк седна на леглото си и се хвана за главата — за кой ли път се запита защо Съветът не разговаря с нея, преди да изпрати Стоте на Земята. Да, тя беше осъден затворник, но също така бе и единствената запозната с проучването на родителите си.

— Та коя е Лили? — разнесе се непознат глас от другия край на колибата.

Кларк се стресна и се обърна към земнородната. Значи все пак говореше английски. Беше се изправила в леглото си и я наблюдаваше. Дългата ѝ черна коса беше сплъстена, но въпреки това бе лъскава, а кожата ѝ имаше приятен загар, който караше очите ѝ да изглеждат плашещо зелени.

— Какво… какво каза…? — запелтечи Кларк. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се вземе в ръце. — Защо искаш да знаеш коя е Лили?

Момичето сви рамене.

— Повтаряше това име в съня си, докато беше трескава. — Акцентът ѝ и ударенията на думите бяха различни от тези на Стоте — нейното произношение беше някак по-благозвучно. Кларк се вълнуваше много, също както когато за пръв път чу ритъм на сърце по време на медицинското си обучение. — Това момче реагира много странно, когато спомена името ѝ — допълни тя.

— Лили беше моя приятелка, когато бях горе на кораба — обясни бавно Кларк. Дали земнородните знаеха за Колонията? Милиони въпроси се запрескачаха в главата ѝ, като някои стигаха до повърхността по-бързо от други. Реши да започне с един от тях:

— Колко сте на брой?

Момичето се замисли.

— Точно сега сме триста петдесет и четири. Може би дори триста петдесет и пет, ако Делфин е родила. Терминът ѝ е всеки момент.

Бебе. Дали щеше да се роди в болница? Разполагаха ли тези хора с някакво функционално оборудване, останало отпреди Катаклизма? Бяха ли възстановили някои от главните си градове?

— Къде живееш? — нетърпеливо попита Кларк.

Лицето на земнородната помръкна и тя осъзна, че не е проявила чувство за такт. Те я държаха като затворничка, разбира се, че няма да иска да каже къде се намират семейството и приятелите ѝ.

— Как се казваш? — зададе ѝ нов въпрос Кларк.

— Саша.

— Аз съм Кларк — отвърна тя, макар да имаше усещането, че момичето вече знае това. Усмихна се и бавно се изправи на крака. — Цялата тази работа е много откачена. Не мога да повярвам, че разговарям с някого от Земята. — Кларк прекоси разстоянието до земнородната и седна на леглото до нея. — Знаете ли, че има хора, които живеят в Космоса? Какво си помислихте, когато ни видяхте?

За един дълъг миг Саша се вторачи в нея, сякаш искаше да разбере дали говори сериозно.

— Не очаквах да сте толкова млади — отговори най-накрая тя. — Последните бяха доста по-стари.

Тези думи накараха Кларк да зяпне. Последните? Не можеше да бъде. Навярно не беше разбрала правилно.

— Какво имаш предвид? — попита тя. — Да не ми казваш, че вече сте се срещали с хора от Колонията?

Саша кимна и жестът ѝ накара сърцето на Кларк да препусне като бясно.

— Преди някъде около година на Земята дойде група. Винаги сме знаели, че в Космоса живеят хора, но въпреки това за нас беше шок да ги срещнем лице в лице. Корабът им катастрофира, точно както вашият. — Земнородната млъкна за момент, навярно обмисляше колко да разкаже на момичето. — Първия път се опитахме да им помогнем. Заведохме ги в нашия… позволихме им да останат с нас. Дадохме им храна и подслон, макар техните предшественици да ни бяха зарязали тук по време на Изоставянето. Моите хора бяха готови да загърбят миналото в името на мира и приятелството. — Гласът ѝ стана по-суров. Саша вдигна брадичката си, все едно чакаше Кларк да я предизвика.

Момичето потисна желанието си да защити колонистите или да задава още въпроси. В нейния случай най-добрият начин да спечели доверието на земнородната беше да запази мълчание. След дълга пауза Саша продължи:

— Бяхме пълни глупаци да им се доверим. Случи се… злополука. — Лицето ѝ се сгърчи от болка при спомена.

— Какво стана? — попита нежно Кларк.

— Няма значение — сопна се Саша. — Всички ги няма вече.

Кларк се облегна назад и се опита да подреди парченцата информация.

Наистина ли е имало мисия до Земята миналата година? Спомни си за останките, които беше намерила, логото на „ТГ“… изведнъж всичко ѝ се стори възможно. Кои бяха въпросните по-стари колонисти, участвали в тази мисия? Защо изпратиха Стоте, след като друга група е идвала на планетата преди тях?

— Знаеш ли… знаеш ли нещо за тези посетители? — попита Кларк, като даде всичко от себе си, за да запази гласа си неутрален. — Доброволно ли са дошли на Земята, или са били принудени?

— Нямам представа — отговори Саша пренебрежително. — Не сме прекарвали много време в лични разговори. Не и след като те… — момичето замлъкна.

Кларк се намръщи — пленничката се опитваше да довърши изречението. Не можеше да си представи какво бяха сторили колонистите, за да разгневят земнородните толкова много. Струваше ѝ се, че и Саша няма да ѝ даде повече информация. Не можеше да пази наученото само за себе си дори и минута повече.

— Ей сега се връщам — каза на земнородната и се изправи на крака. — Не мърдай от тук.

Саша сбърчи чело и протегна крака, за да покаже на Кларк, че са завързани.

Момичето почервеня от срам. Отиде при пленничката, наведе се и започна да отвързва въжето. Уелс го беше завързал много сложно — със сигурност беше научил това по време на обучението си за офицер, — но Кларк проследи възлите му и започна да ги разплита. Саша потръпна, когато момичето се докосна до нея, но не възрази.

Кларк отвърза последния възел и захвърли въжето на земята.

— Хайде — каза тя и подаде ръка на земнородната. — Ела с мен. Иначе никога не биха ми повярвали.

Саша изгледа предпазливо протегнатата длан, след което се изправи без чужда помощ. Раздвижи единия си крак, а после и другия, за да възстанови кръвообращението в тях.

— Да вървим — отсече Кларк, хвана земнородната за лакътя и я поведе навън.