Стоте: Ден 21

Глава 8 Уелс

Моли не беше по-добре след закуска. Треската ѝ се бе влошила и момичето трепереше още повече, независимо с колко одеяла я завиваше Уелс.

Сутринта отиде да легне в една от опразнените колиби, но вече бе станало обяд, а положението продължаваше да се влошава. Синът на канцлера изгледа Моли намръщено. На бледото ѝ чело бяха избили капки пот, а очите ѝ имаха странен, жълтеникав оттенък.

Уелс избягваше Кларк за първи път през живота си, но нямаше друг избор — трябваше да отиде при нея. Наведе се, взе дребното момиче в ръцете си и излезе на поляната. По-голямата част от Стоте бяха прекалено заети с обсъждане на земнородната или с тренировки с новите копия на Греъм, за да ги забележат, но имаше и такива, наблюдаващи внимателно Уелс, който отвори вратата на болничната колиба и внесе Моли вътре.

Пленничката лежеше с гръб към входа — спеше или се преструваше, че го прави. Кларк беше седнала и се взираше толкова неотлъчно в земнородната, че не забеляза новодошлите.

Уелс пристъпи към Белами, който беше заспал на пода до походното легло на Кларк, и внимателно постави Моли в едно от другите. Кларк отлепи очи от затворничката и погледна към сина на канцлера.

— Здрасти. — Младежът направи няколко крачки към нея. — Как се чувстваш?

— По-добре — отвърна момичето. Гласът ѝ беше дрезгав, но тя побърза да прочисти гърлото си. — Благодаря ти… че ми даде противоотровата. Спаси ми живота. — Звучеше искрена. Нямаше следа от прокрадващ се гняв зад думите ѝ, нито пък намек, че продължава да го презира за онова, което беше сторил по време на пожара. Равнодушният ѝ, учтив тон обаче беше по-лош и от яростта ѝ — младежът се почувства като непознат, който просто е направил нещо мило за нея. Такива ли щяха да са отношенията помежду им от сега нататък, зачуди се той, или това беше едно ново начало?

Докато Уелс търсеше правилния отговор, очите на Кларк се преместиха към Моли. Отнесената физиономия на лицето ѝ бързо беше заменена от добре познатия пронизващ поглед.

— Какво ѝ има? — попита тя с остър и притеснен тон.

Уелс почувства облекчение от смяната в посоката на разговора и бързо обясни на Кларк как момиченцето изведнъж се беше разболяло. Тя се намръщи и се надигна от леглото си.

— Чакай — възпротиви се синът на канцлера и се спусна към нея. Постави ръка на рамото на Кларк, но се усети и побърза да я махне. — Трябва да си почиваш. Можеш ли да я прегледаш оттук?

— Нищо ми няма — отвърна момичето. Спусна краката си на пода и несигурно се изправи. Уелс пребори желанието си да ѝ подаде ръка.

Кларк бавно пристъпи към малкото момиче и клекна до леглото ѝ.

— Здрасти, Моли. Аз съм, Кларк. Чуваш ли ме?

Моли само изскимтя в отговор и изрита одеялото, с което Уелс я беше завил. Кларк постави пръсти на китката на пациентката си, за да провери пулса ѝ.

— Какво мислиш? — попита синът на канцлера и пристъпи неуверено към тях.

— Не съм сигурна. — Кларк премести ръката си на врата на Моли, за да опипа жлезите ѝ, след което се извърна, за да погледне към Уелс. — Колко дълго вече сме тук? Заради ухапването и всичко останало съм загубила представа за времето.

— Близо три седмици. — Младежът млъкна, за да пресметне нещо. — Мисля, че вчера станаха точно три седмици.

— Двайсет и първият ден — тихичко промълви Кларк повече на себе си, отколкото на Уелс.

— Какво е това? За какво говориш?

Момичето извърна поглед, но синът на канцлера успя да види страха в очите ѝ. Знаеше какво означава тази преследвана от духове физиономия. Много добре помнеше болката, която изпита, когато Кларк му сподели за експериментите на родителите си.

— Нали не мислиш, че е нещо, свързано с радиацията? — попита Уелс. — Но… не трябваше ли да се разболеем много по-рано?

Кларк стисна устни и изкриви ъгълчето на устата си, както правеше всеки път, когато даваше възможност на тялото си да догони препускащия ѝ ум.

— Ако радиацията беше във въздуха, да, нямаше да можем да дишаме и щяхме да се разболеем много бързо. Но ако говорим за остатъчни количества във водата — времето е точно. Не смятам обаче, че това е причината за състоянието на Моли — побърза да допълни момичето. — Не ми прилича на радиационно отравяне. — Уелс забеляза болката в очите ѝ — беше сигурен, че мисли за приятелката си, онази, която бе умряла в лабораторията на родителите ѝ. — Навярно е реакция към нещо. Остатъкът от противоотровата още ли е в сандъка?

— Остатъкът? — учуди се Уелс. — Имаше само едно шишенце.

Кларк се опули насреща му.

— Моля те, кажи ми, че не сте използвали всичко за мен. В него имаше около дванайсет дози!

— Откъде можех да зная? — попита момчето, а възмущението му бързо биваше изместено от вина, която започна да стяга стомаха му.

— Значи не остана нищо? — Кларк се обърна към Моли и изруга тихичко. — Това не е добре.

Уелс щеше да я помоли да му разясни ситуацията, когато вратата рязко се отвори и вътре влетя Ерик. Държеше Феликс за ръката.

— Кларк? Слава на Бога, че си будна. Нуждаем се от теб. — Уелс се изуми, щом видя, че изключително спокойният Ерик е толкова обезпокоен, и отиде при него, за да му помогне да сложат Феликс в едно от празните легла.

— Припадна, докато се връщахме от потока — обясни младежът, като хвърляше притеснени погледи към Кларк и Феликс. — Каза, че не може да задържи никаква храна.

Белами се събуди. Бавно се изправи на крака, разтри очи и се прозина.

— Какво става? Кларк, защо, по дяволите, си станала от леглото?

Момичето не му обърна внимание и направи няколко неуверени крачки към Феликс, за да го прегледа. Очите на младежа бяха отворени, но изпитваше затруднение да се фокусира в Кларк и също така не можеше да отговори на въпросите ѝ.

— Какво му има? — попита Ерик и впи в лицето на момичето поглед, който напомни на Уелс за пазачите в командния център, обратно на кораба, онези, които следяха на мониторите за приближаващи астероиди или отломки.

— Не съм сигурна — отвърна Кларк със смесица от объркване и раздразнение в гласа си. Мразеше да изпада в подобно положение. — Навярно не е нищо сериозно. Сигурно е обезводняване заради стомашен грип. Ще го хидратираме и ще видим какво ще стане. Белами, ще ни донесеш ли още вода?

Момчето се подвоуми и хвърли поглед на Уелс, като че ли намекваше той да отиде, но в крайна сметка кимна и излезе от колибата.

Синът на канцлера клекна до Кларк — беше достатъчно близо до нея, за да ѝ шепти, но не и толкова, че да се допре в тялото ѝ.

— Странно е, нали? Моли и Феликс се разболяват по едно и също време?

— Не е точно така. Когато сто души живеят заедно на толкова малка територия, е истинско чудо, че все още не е плъзнала някаква зараза.

Уелс погледна към Ерик, който галеше косата на Феликс, и сниши още повече гласа си:

— Ами ако не е грип? Ако е от радиа…

— Не е — прекъсна го Кларк и сведе глава към гърдите на болното момче, за да чуе дробовете му, доколкото беше възможно без стетоскоп.

— Да приемем, че е. Имаме ли нещо в сандъка, което може да ни помогне?

— Родителите ми създадоха лекарство — отвърна спокойно момичето. — Разполагаме с цяло шишенце с хапчета, които могат да забавят ефекта на радиационното отравяне.

— Не е ли редно да им дадем от тях? За всеки случай?

— Твърдо не.

Гласът на Кларк беше непреклонен, но въпреки това Уелс продължи да напира:

— Защо?

Момичето рязко обърна глава към него и го изгледа със смесица от раздразнение и страх.

— Защото ако не е радиационно отравяне, хапчетата ще ги убият.