Стоте: Ден 21

Глава 2 Кларк

Вървяха вече два дни, като спираха само за час или два, през които да починат. Прасците на Кларк пареха, но Белами не показваше никакви следи от умора. На момичето не му пукаше — даже приветстваше болката. Колкото повече мислеше за краката си, толкова по-рядко се сещаше за мъката в сърцето си и за приятелката, която не успя да спаси.

Пое си дълбоко въздух. Дори и с превръзка на очите би познала, че слънцето е залязло. Въздухът беше натежал от аромата на едни бели цветя, които разцъфваха само през нощта и караха дърветата да приличат на облечени за вечеря кавалери. На Кларк ѝ се искаше да знае какво място в еволюционната стълбица заемаха тези странни растения. Може би привличаха определен вид нощни насекоми? Необикновеното им благоухание беше особено тежко на местата, където дърветата бяха израснали близо едно до друго, но Кларк предпочиташе подобно разположение пред подредените редици на ябълковите дървета, които тя и Белами видяха по-рано през деня. Космите на врата ѝ настръхнаха, когато се сети за изникналите на равни разстояния един от друг стволове, подобни на изпънати в прав строй войници.

Белами вървеше на няколко метра пред нея. Беше тих, също както по време на ловните си експедиции. Само че този път момчето не преследваше заек, нито пък дебнеше елен. Търсеше сестра си.

Почти цял ден мина, откакто за последно видяха следи, и неизречените опасения, напиращи в гърдите на Кларк, искаха да излязат на бял свят.

Бяха изгубили дирята на Октавия.

Белами спря на върха на хълма, същото стори и момичето. Стояха на ръба на един хребет. Само на няколко метра от тях земята се накланяше остро към проблясващ водоем. Луната над него беше голяма и ясна, а другата долу, която се отразяваше в повърхността му, потрепваше мързеливо.

— Красиво е — заяви Белами, без да поглежда момичето, в гласа му се усещаше безпокойство.

Кларк постави ръката си върху неговата. Той трепна, но не я отдръпна.

— Сигурна съм, че и Октавия е смятала така — предположи тя. — Искаш ли да слезем долу и да проверим за някакви следи… — Кларк замлъкна. Сестрата на Белами не беше тръгнала на импровизирана разходка из гората. Никой от двама им не желаеше да го изрече на глас, но внезапното изчезване на Октавия и следите от влачене подсказваха, че тя е била отвлечена.

Но от кого? Кларк отново се сети за ябълковите дървета и потрепери.

Белами направи няколко крачки напред.

— От тук не ми изглежда толкова стръмно — заяви той и протегна ръка към момичето. — Ела.

Двамата мълчаливо се заспускаха надолу по склона. Кларк се подхлъзна на един кален участък, Белами стегна хватката си около ръката ѝ и ѝ помогна да възстанови равновесието си. Веднага след като стигнаха долу, младежът я пусна и забърза към водата, за да провери за пресни следи по брега.

Кларк стоеше и се взираше в езерото, изумлението ѝ надвиваше умората в крайниците. Повърхността на водоема беше като от стъкло, а отражението на Луната приличаше на едно от камъчетата в прозрачна кутийка, които често виждаше на Пункта за обмяна.

Когато Белами се обърна към нея, изражението му беше изморено, дори пораженческо.

— Трябва да си починем — заяви той. — Няма смисъл да се скитаме в мрака без следа.

Кларк кимна, остави раницата си да се свлече на земята и протегна ръцете си към небето. Беше изморена и потна, а върху кожата ѝ имаше няколкодневен слой прах, който отчаяно желаеше да отмие от себе си.

Момичето тръгна бавно към езерото, клекна на ръба му и плъзна пръстите си по гладката повърхност. Когато дойдоха на Земята, Кларк държеше всичката вода, която ползваха за пиене и за миене, да бъде пречиствана, защото се страхуваше дали в нея няма радиоактивна бактерия. Така или иначе, йодните капки бяха на привършване, а и след като беше станала свидетел как огънят погълна най-добрата ѝ приятелка, докато бившето ѝ гадже я държеше и не ѝ позволяваше да ѝ помогне, едно езеро бе най-малкият ѝ проблем.

Кларк издиша дълбоко и затвори очи, оставяйки напрежението да се разтвори в нощта, заедно с дъха ѝ.

Изправи се на крака и се обърна към Белами. Момчето стоеше напълно неподвижно и се взираше неотменно в езерото, което накара Кларк да потръпне. Първата ѝ мисъл беше да се отдръпне и да го остави на спокойствие. След това ѝ хрумна нещо друго и на лицето ѝ заигра палава усмивка.

Момичето захвърли мълчаливо напоената с пот риза, изрита ботушите си настрана и събу прашните си панталони. Завъртя се на пета, за да види изражението на Белами, който се беше вторачил в облеченото ѝ единствено със сутиен и бельо тяло.

Водата беше по-студена, отколкото очакваше, и кожата ѝ настръхна, макар да не бе сигурна дали причината беше нощният хлад, или очите на момчето, втренчени в нея.

Кларк нагази навътре и изскимтяваше всеки път, щом пръските намокреха раменете ѝ. Водата в Колонията беше прекалено оскъдна, за да се използва за къпане, така че това бе първият път, в който момичето потапяше цялото си тяло. Отлепи крака от тинестото дъно и се опита да плува — почувства се едновременно изпълнена с енергия и уязвима. За момент забрави, че огънят отне живота на най-добрата ѝ приятелка. Забрави, че тя и Белами бяха изгубили дирята на Октавия. Забрави, че импровизираният ѝ бански костюм ще прозира, когато излезе от водата.

— Май радиацията най-накрая ти размъти мозъка.

Кларк се извъртя на една страна и видя Белами, който я гледаше със смесица от изненада и удоволствие. Самодоволната му усмивка се беше завърнала.

Момичето затвори очи, пое си дълбоко въздух и се потопи под водата, за да излезе отново след секунда — по засмяното ѝ лице се стичаха капки.

— Чудесна е.

Белами пристъпи напред.

— Твоят проницателен научен ум ли ти подсказа, че водата е безопасна?

Кларк поклати глава.

— Не. — Момичето вдигна едната си ръка и се престори, че я изучава. — Сигурно вече са започнали да ми растат плавници и хриле.

Младежът кимна с насмешлива сериозност.

— Ако ти пораснат плавници, обещавам да не те избягвам.

— О, не се притеснявай. Няма да съм единственият мутант.

Белами повдигна вежда.

— Какво имаш предвид?

Кларк събра ръцете си в шепи, загреба вода и изпръска младежа.

— Сега и на теб ще ти пораснат.

— Не трябваше да го правиш. — Гласът на Белами беше нисък и заплашителен и за миг Кларк си помисли, че наистина го е разстроила. Тогава момчето хвана края на ризата си и я съблече светкавично.

Луната беше толкова голяма и ярка, че нямаше как ухилената му физиономия да остане незабелязана. Белами разкопча копчето на панталона си и го захвърли така, все едно не беше единственият чифт на планетата, с който разполагаше. Дългите му, мускулести крака изглеждаха бледи на фона на сивите му боксерки. Кларк се изчерви, но не извърна поглед.

Белами се гмурна в езерото и скъси дистанцията между себе си и момичето с няколко енергични загребвания. Хвалбите му, че се е научил да плува по време на излетите си до потока, не бяха преувеличени.

Младежът се скри под водата и остана там достатъчно дълго, че Кларк да започне да се притеснява. Тогава една ръка я сграбчи за китката и я дръпна — момичето изпищя, защото очакваше Белами да си отмъсти, като я изпръска цялата. Той не го стори — просто се взираше в нея известно време, след което плъзна пръсти по шията ѝ.

— Все още нямаш хриле — каза ѝ нежно.

Кларк потрепери, когато го погледна. Косата му беше зализана назад, а капки вода се бяха вкопчили в наболата му около челюстта брада. Тъмните му очи пламтяха със страшна сила, а на лицето му я нямаше добре познатата игрива усмивка. Трудно ѝ беше да повярва, че това бе същото момче, което лекомислено прегърна в гората.

Нещо се промени в погледа на Белами и Кларк затвори очи, защото беше сигурна, че ще я целуне. Тогава откъм леса се чу пукот и младежът завъртя рязко глава.

— Какво беше това? — попита той. Без да чака отговор от нея, хукна към брега и я остави сама във водата.

Кларк го видя как грабна лъка и се изгуби в мрака. Момичето въздъхна, след което се укори наум за глупостта си. Ако търсеха член от нейното семейство, нямаше да си позволи лукса да губи време в разни игри. Вдигна глава нагоре към небето, няколко капки вода опръскаха лицето ѝ и Кларк се замисли за двете тела, които се носеха из звездите. Какво ли биха казали родителите ѝ, ако можеха да я видят сега — тук, на планетата, която цял живот бяха мечтали да нарекат свой дом?

— Искаш ли да играем на атлас? — попита Кларк и се наведе над таблета на баща си. На него имаше безброй сложни уравнения, които момичето не можеше да разпознае. Някой ден този факт щеше да се промени — макар да беше само на осем, наскоро започна да изучава алгебра. Когато Кора и Глас разбраха за това, завъртяха очи и изразиха мнение, че математиката е безсмислена. Кларк се опита да им обясни, че без нея нямаше да има доктори и инженери, което означаваше, че всички щяха да умрат от леки заболявания… ако преди това Колонията не се подпалеше. Двете момичета се разсмяха на думите ѝ и всеки път, когато Кларк минаваше покрай тях през този ден и те я видеха, се разкикотваха.

— След мъничко — отвърна баща ѝ. Леко се смръщи, щом плъзна пръст по екрана, за да пренареди уравненията. — Първо трябва да довърша това.

Кларк се доближи още повече до таблета.

— Да ти помогна с нещо? Ако ми обясниш какво правиш, ще свърша трудната част.

Мъжът се разсмя и разроши косата ѝ.

— Сигурен съм, че си способна да го сториш. Но достатъчно ми помагаш, като просто стоиш до мен. Напомняш ми защо това изследване е толкова важно. — Баща ѝ се усмихна, затвори програмата, на която работеше, и отвори атласа. Във въздуха над дивана се появи холограма на земното кълбо.

Кларк плъзна пръст по нея и тя се завъртя.

— Коя е тази? — попита момичето и посочи към очертанията на една голяма страна.

Баща ѝ присви очи.

— Нека видим… това е Саудитска Арабия.

Кларк притисна пръста си към повърхността ѝ.

Тя стана синя и на нея се появиха думите Нова Мека.

— Ах, точно така — спомни си баща ѝ. — Променяха ѝ името няколко пъти преди Катаклизма. — Мъжът завъртя сферата и посочи към дълга и тясна държава от другата страна на глобуса. — Какво ще кажеш за тази?

— Чили — уверено заяви Кларк.

— Наистина ли? Мисля, че тук е доста топло1.

Момичето завъртя очи.

— Татко, всеки път ли, когато играем, ще използваш една и съща шега?

— Всеки. Божи. Път. — Мъжът се усмихна и придърпа Кларк в скута си. — Поне докато не отидем в Чили. Тогава може да спра.

— Дейвид — майката на Кларк се провикна от кухнята, където отваряше протеинови пакети и ги смесваше с парниково зеле. Не ѝ харесваше съпругът ѝ да си прави шеги с пътешествия до Земята. Според нейното проучване на планетата ѝ трябваха поне още сто години, за да стане безопасна за живеене.

— Ще ми покажеш ли хората? — попита Кларк.

Баща ѝ наклони глава на една страна.

— Какво имаш предвид?

— Искам да видя къде живеят. Защо няма никакви апартаменти на картата?

Дейвид се усмихна.

— Опасявам се, че не разполагаме с нищо толкова подробно. Но хората са живели навсякъде. — Пръстът му проследи една от закривените линии. — Живели са край океана… в планините… в пустинята… до реките.

— Как така не са направили нищо, след като са знаели, че Катаклизмът наближава?

Майка ѝ се присъедини към тях на дивана и седна.

— Всичко се е случило твърде бързо — отговори тя. — На Земята не са съществували много места, на които човешките същества са можели да се скрият от радиацията. Мисля, че китайците са строили комплекс някъде тук. — Жената увеличи едно петно на картата и посочи в горния му десен край. — Говорило се е за такъв и в близост до банката за семена тук. — Премести пръста си на върха на картата.

— Какво ще кажеш за Маунт Уебър? — попита Дейвид.

Майката на Кларк завъртя глобуса.

— Намирала се е във Вирджиния, нали?

— Какво е Маунт Уебър? — попита дъщеря им и се наведе, за да види мястото по-добре.

— Много години преди Катаклизма правителството на Съединените американски щати построило огромен подземен бункер в случай на ядрена война. Подобен сценарий изглеждал малко вероятен, но трябвало да сторят нещо, за да подсигурят президента си — той бил техният канцлер — обясни майката на Кларк. — Когато бомбите все пак паднали, никой не успял да стигне до там навреме, дори и президентът. Всичко се случило прекалено внезапно.

Един неудобен въпрос изникна в ума на детето, надделявайки над безпорядъка от други мисли:

— Колко души са загинали? Хиляди?

Баща ѝ въздъхна.

— По-скоро милиарди.

— Милиарди? — Кларк се изправи на крака и зашляпа по пода към малкия, кръгъл, изпълнен със звезди прозорец. — Смятате ли, че всички те са някъде там?

Майка ѝ се приближи до нея и постави ръка на рамото ѝ.

— Какво имаш предвид?

— Не е ли раят някъде сред звездите?

Жената стисна момичето за рамото.

— Мисля, че раят е там, където искаме да бъде. Винаги съм мислила, че моят е на Земята. В някоя гора, сред безброй дървета.

Кларк плъзна ръка към тази на майка си.

— Тогава и моят ще е там.

— А аз знам коя песен ще звучи пред Перлените порти2 — вметна баща ѝ ухилен.

Майка ѝ се обърна към него:

— Да не си посмял да пуснеш отново тази песен, Дейвид. — Вече беше късно. От колоните в стената се разнесе добре познатата мелодия. Кларк се ухили, щом чу началните акорди на „Раят е място на Земята“.

— Сериозно, Дейвид? — скастри го съпругата му и повдигна едната си вежда.

Баща ѝ само се засмя и посегна напред, за да хване ръцете им — тримата се завъртяха около стаята, пеейки любимата му песен.

— Кларк! — останалият без дъх Белами излезе от редиците с дървета. Заради мрака момичето не можеше да види изражението на лицето му, но усети нетърпението в гласа му. — Ела да погледнеш!

Тя се заклатушка през водата. Стигна до калния бряг и се затича, без да обръща внимание на факта, че е полугола. Не чувстваше камъните под босите си крака и хладния нощен въздух.

Младежът беше приклекнал на земята и се взираше в нещо, което Кларк не можеше да различи.

— Белами! — повика го. — Добре ли си? Какъв беше този звук?

— Нищо. Птичка или нещо подобно. Но погледни това. Отпечатък от крак. — Посочи към земята, а усмивката му беше изпълнена с надежда. — На Октавия е, сигурен съм. Намерихме следа.

Кларк въздъхна с облекчение и приклекна, за да огледа по-добре дирята. На няколко метра от първата имаше още една следа, оставена в калта. Двете изглеждаха съвсем пресни, все едно Октавия беше минала оттук преди няколко часа. Кларк нямаше време да реагира, защото Белами я хвана, изправи я на крака и я целуна.

Младежът все още беше мокър, така че когато обви ръцете си около талията ѝ, влажната кожа на момичето полепна за неговата. За миг светът около тях спря да се върти. Единственото, което съществуваше за Кларк, беше Белами — топлината на дъха му, вкусът на устните му. Той премести ръката си от кръста ѝ към извивката на гърба ѝ и тя потръпна, защото изведнъж осъзна, че двамата стояха само по бельо и водата се стичаше по телата им.

Хладен полъх се понесе от гъстия балдахин от листа и затанцува по тила на Кларк. Тя потрепери отново и Белами бавно отлепи устни от нейните.

— Сигурно замръзваш — каза той и заразтрива гърба ѝ.

Момичето килна глава на една страна.

— Ти носиш по-малко дрехи и от мен.

Белами прокара пръст нагоре по ръката ѝ, след което игриво дръпна презрамката на влажния ѝ сутиен.

— Можем да променим това, ако те притеснява толкова много.

Кларк се усмихна.

— Мисля, че е по-добре да облечем повече дрехи, преди да тръгнем по следите на Октавия. — Макар да знаеше, че дирята няма да изчезне за една нощ, момичето смяташе, че Белами изгаря от желание да я последват.

Момчето погледна към Кларк.

— Благодаря ти — каза ѝ, наведе се и я целуна, след което я хвана за ръката и я поведе към брега.

Облякоха се набързо, взеха раниците си и се върнаха в тъмните сенки на гората. Дирята беше сравнително лесна за проследяване, макар че Белами намираше всяка следваща следа много по-бързо, отколкото Кларк можеше да види каквото и да било. Дали погледът му беше станал толкова зорък от ловуването? Или всичко се дължеше на отчаянието му?

— Забрави за хрилете. Мисля, че си развил нощно виждане — провикна се Кларк, когато Белами се насочи към поредната следа, която тя не беше забелязала. Каза го като шега, разбира се, но бързо се смръщи. Радиационните нива на Земята определено не бяха толкова високи, колкото се беше опасявала, но това не означаваше, че на планетата е безопасно. Отравянето от ниски нива на радиация изискваше няколко седмици, докато се прояви, като през това време клетките им вече щяха да са започнали да се променят. Според нея това беше причината да не пристигат още кораби. Може би Съветът беше взел решение — биометричните данни, получени от Стоте, вероятно бяха доказали, че планетата не е безопасна?

Сърцето на Кларк заплашваше да изскочи от гърдите ѝ — тя погледна към гривната на китката си и преброи дните, които беше прекарала на Земята. Вдигна очи към Луната, която беше три четвърти пълна. През ужасната нощ, в която кацнаха тук, месечината беше просто бледа треска в небето. Стомахът ѝ се сви, когато си припомни ключовия момент в изследванията на родителите си. Денят, в който почти всички техни пациенти се разболяха. Това беше ден двайсет и първи.

— Свикнал съм да търся разни неща в мрака — заяви Белами, без да обръща внимание на безпокойството ѝ. — Когато бях в Колонията, често ми се налагаше да се промъквам в изоставени складове. В повечето от тях нямаше дори електричество.

Кларк потръпна, когато един клон одраска крака ѝ.

— Какво си търсил там? — попита тя и прогони притесненията от ума си. Ако някой беше започнал да проявява първите признаци на радиационно отравяне, имаха разни лекарства, които можеха да му помогнат, макар и да не разполагаха с големи количества от тях.

— Стари машинни части, тъкани, странни реликви, произведени на Земята — всичко, което можеше да се изтъргува на Пункта за обмяна. — Белами говореше непринудено, но Кларк усети болката в гласа му. — Октавия често не получаваше достатъчно храна в детския дом, така че се налагаше да намирам допълнителни точки за купони.

Признанието изтръгна момичето от собствените ѝ размисли. Сърцето ѝ се сви, когато си представи по-млада и слаба версия на момчето пред нея, едно дете, скитащо се сам-самичко в мрачни, изоставени складови помещения.

— Белами — започна тя, като търсеше най-подходящите думи, но спря в мига, в който видя нещо да проблясва от мрачните дълбини на гората. Кларк беше наясно, че трябва да продължат да се движат, че не можеха да си позволят да изгубят още ценно време. И все пак начинът, по който онова блещукаше, накара момичето да спре.

— Белами, там има нещо — предупреди тя и тръгна по посока на предмета.

Около корените на едно голямо дърво бяха разхвърляни странни парчета. Кларк приклекна, за да ги огледа по-добре, и осъзна, че са направени от метал. Момичето вдиша дълбоко и протегна пръст към едно от тях — беше дълго и закривено. От какво ли беше част то? И как се беше озовало тук, насред гората?

— Кларк? — изкрещя Белами. — Къде отиде?

— Тук съм — отвърна тя. — Трябва да видиш това.

Младежът безшумно се материализира до нея.

— Какво става? — попита той, дишаше тежко, а в гласа му се усещаше тревога. — Не може да изчезваш така. Трябва да се движим заедно.

— Виж. — Кларк вдигна едно парче метал и го задържа на лунната светлина. — Как ли е успяло да оцелее след Катаклизма?

Белами пристъпваше от крак на крак.

— Нямам представа — отвърна той. — Може ли вече да продължим? Не искам да изгубя следата.

Кларк тъкмо щеше да остави странния артефакт обратно на земята, когато забеляза две познати букви, издълбани в метала. ТГ. „Трилиън Галактик“.

— Боже мой — измърмори момичето. — Дошло е от Колонията.

— Какво? — Белами приклекна до нея. — Сигурно е част от кораба ни, нали?

Кларк поклати глава.

— Не мисля. Намираме се поне на шест километра от лагера. Няма начин това парче да е останка от катастрофата. Поне не от нашата катастрофа.

Изведнъж Кларк се почувства дезориентирана, все едно се опитваше да различи сън от реалност.

— Има и други парчета, разпръснати наоколо. Може би те са от… — Момичето спря да говори и вместо това изпищя, когато силна болка проряза дясната ѝ ръка.

— Кларк? Добре ли си?

Усети, че Белами я подхвана, но не можеше да погледне към него. Очите ѝ бяха впити в нещото на земята.

То беше дълго, тъмно, тънко и се гърчеше.

Кларк се опита да посочи странния обект на Белами, но осъзна, че е неспособна да помръдне.

— Кларк! Какво има? — изкрещя момчето.

Момичето отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Гърдите ѝ се стегнаха. Ръката ѝ гореше.

— Мамка му — изруга Белами. Вече дори не можеше да го види. Светът около нея беше почнал да се върти. Звезди и небе, дървета и листа плуваха в мрака. Изпепеляващата болка, която се стрелкаше по ръката ѝ, отшумя. Всичко избледняваше. Тя се облегна на Белами, след което усети, че той я вдига във въздуха. Чувстваше се лека като перце, точно както когато беше в езерото. Точно каквито бяха родителите ѝ сега.

— Кларк, остани с мен — гласът на младежа достигна до нея от някъде много далеч. Мракът я нападаше от всички страни, обгръщаше краката и ръцете ѝ в звезди.

И тогава настана тишина.