Стоте: Ден 21

Глава 25 Белами

Стълбите водеха надолу до огромна метална врата, вградена в скалната стена. Разполагаше с голяма, непробиваема ключалка, но самата порта беше отворена.

— Май няма голяма полза от нея, не мислиш ли? — Белами посочи към разстоянието между вратата и скалата.

— Честно казано — започна Кларк и се надвеси за по-добър изглед, — доскоро са били единствените хора на цялата планета. Нямало е от кого да се крият.

— Виждаш ли нещо? — попита младежът, като се опитваше да държи безпокойството далеч от гласа си. Надяваше се да хване земнородните, отвлекли Октавия, на открито. Дори и отчаян човек като него знаеше, че няма да е особено умно да се натресе направо в бърлогата на враговете си посред нощ. Когато обаче Кларк си наумеше нещо, нямаше шанс да я разубеди, а Белами не възнамеряваше да я пуска сама.

— Все още нищо. — Момичето се извъртя и изражението ѝ омекна, когато забеляза разтревожения му поглед. — Благодаря ти — промълви тихо тя. — Че правиш това. Че си тук до мен.

Белами само кимна.

— Добре ли си? — попита го Кларк.

— Екстра бонбонче съм.

Момичето се пресегна и стисна ръката му.

— Не се ли вълнуваш? Най-накрая ще се срещнеш с хора, които могат да разберат странния ти, староземски сленг.

Белами си наложи да се усмихне, но когато заговори, гласът му беше сериозен.

— Мислиш ли, че ни очакват?

— Не, не точно. Саша ми сподели, че ще се радват да ни помогнат.

Младежът кимна и се опита да скрие страха си. Знаеше, че ако тази нощ нещо се случеше с него и Кларк, никой повече нямаше да ги види.

— Хайде да го направим тогава.

Момичето отвори вратата и се стресна, когато ръждясалите ѝ панти изскърцаха в тихата нощ. Тя се промъкна през отвора и направи знак на Белами да я последва.

Вътре беше тъмно, но не и пълен мрак. Стелеше се някаква приглушена светлина, но Белами не виждаше откъде идва.

Кларк го хвана за ръката и заедно се запромъкваха през тунела, издълбан в скалата. След няколко крачки подът се спускаше рязко надолу и двамата трябваше да забавят ход, за да не изгубят равновесие и да се търкулнат на дъното на пещерата. Въздухът тук беше доста по-хладен, отколкото навън, а и миришеше по различен начин — бе влажен и минерален, а не горски и сух.

Белами си пое дълбоко дъх и си наложи да върви бавно. Седмиците, прекарани в лов, бяха променили походката му — стъпките му като че ли се носеха безшумно по земята. На Кларк това явно ѝ се удаваше по природа.

Момичето се спъна, изохка и той я придърпа към себе си.

— Добре ли си? — Сърцето на Белами биеше толкова силно — чак имаше чувството, че иска да го издаде на земнородните.

— Добре съм — прошепна Кларк, но не го пусна. — Просто… тук потъва надолу. — Каменният под отстъпваше място на стръмно метално стълбище.

Тръгнаха бавно по него, като внимателно стъпваха по кривящите се надолу стъпала. Трудно им беше да виждат в мрака, но имаха усещането, че се въртят по спирала в безкрайно дълбока каверна. Стените бяха влажни и каменни и колкото повече слизаха, толкова по-студен ставаше въздухът.

Когато стълбището почти свърши, Белами се сети за онова, което Кларк му каза за Маунт Уедър. Опита се да си представи какво ли е било да бягаш на сляпо към безопасността на един подземен бункер, като същевременно казваш сбогом на слънцето, небето и света, който познаваш и който си решил да замениш с мрака. Какво ли са си мислили първите хора, слезли по тези стълби? Дали са въздъхнали, облекчени от късмета си, или са посърнали от тъга по всички онези, които са оставили навън?

— Според теб всеки път ли изкачват и се спускат по тези стъпала, когато напускат мястото? — прошепна Кларк.

— Може би има и друг вход — предположи Белами. — В противен случай, защо не сме срещнали никой от тях досега? — Щом стигнаха дъното, двамата замлъкнаха: самотното ехо на стъпките им беше много по-красноречиво от думите им.

Стълбището свършваше пред огромно празно пространство, което приличаше повече на пещера, отколкото на убежище, където от векове живееха хора. Белами застина и сграбчи ръката на Кларк, когато чу друго ехо да се носи в мрака.

— Какво беше това? — прошепна той, местейки глава във всички посоки. — Дали някой идва?

Момичето нежно разтърси ръката му и го пусна, след което пристъпи напред.

— Не… — Звучеше по-скоро любопитна, отколкото изплашена. — Това е вода. Виж сталактитите. — Тя посочи към заострените скални образувания над тях. — Кондензацията се събира на скалата и след това капе в някакъв резервоар. Предполагам, че така са се снабдявали с питейна вода по време на ядрената зима.

— Хайде да продължаваме напред — предложи Белами и я хвана за ръката. Дръпна я към един отвор в скалата, който водеше до коридор с потъмнели метални стени, подобни на онези на „Уолдън“. Дълги ивици светлина обхождаха целия таван, кабели се подаваха през пукнатините на пластмасови капаци.

— Белами — дръпна го Кларк задъхано. — Виж.

На стената имаше пластмасова кутия като онези на Колонията, зад които бяха заключени контролни табла. Вместо циферблат с бутони обаче тук имаше знак. В горната му част беше изобразен орел в кръг, който в единия си крак беше стиснал растение, а в другия — колчан със стрели. Под него в две колони бяха изписани думите ЙЕРАРХИЧНА СТРУКТУРА. Тази отляво съдържаше дълъг списък с титли: Президент на Съединените американски щати, Вицепрезидент на Съединените американски щати, Говорител на Белия дом и така нататък.

До всяка титла беше написано В БЕЗОПАСНОСТ, В НЕИЗВЕСТНОСТ… и МЪРТЪВ.

Някой беше оградил мъртъв в черно за първите шест длъжности. Министърът на вътрешните работи първоначално е бил отбелязан В БЕЗОПАСНОСТ, но след това някой го беше зачеркнал и беше добавил МЪРТЪВ — отново го беше оградил, но в синьо.

— Защо никой не го е махнал досега? — попита Белами и докосна с пръст пластмасовата кутия.

Кларк се обърна към него.

— Ти би ли го махнал? — попита го тя тихо.

— Не. Не бих го сторил.

Продължиха мълчаливо надолу по коридора, докато не стигнаха до едно разклонение. Там също имаше огромен знак, само дето този не се намираше зад пластмасова кутия.

— Крематориум? — прочете на глас Белами и едва не се разтрепери.

— Мисля, че има смисъл. Не можеш да изхвърлиш мъртвите в Космоса, нито пък да ги заровиш в скалата.

— Къде живеят тези хора? — възкликна младежът. — Как така все още не сме видели никого?

— Може би всички спят?

— Къде? В крематориума ли?

— Да продължаваме да се движим — настоя Кларк, без да обръща внимание на забележката му.

Вдясно от тях започна да присветва червена светлина.

— Вероятно не е добър знак — констатира Белами и стегна хватката си около ръката на Кларк, готов всеки момент да хукне да бяга с нея.

— Всичко е наред — отвърна тя, макар вече да се беше отдалечила от мигащата лампичка. — Предполагам, че е някакъв таймер или нещо подобно.

Звукът от приближаващи стъпки накара и двама им да застинат.

— Мисля, че някой идва — каза момичето, очите ѝ се стрелкаха между Белами и края на коридора.

Младежът я дръпна зад себе си, свали лъка от рамото си и посегна за една от стрелите.

— Недей — изсъска му Кларк и се дръпна на една страна. — Трябва да им покажем, че идваме с мир.

Звукът от стъпките се усилваше.

— Няма да рискувам — заяви Белами и отново застана пред нея.

В дъното на коридора се появиха четири фигури. Двама мъже и две жени. Бяха облечени по подобен на Саша начин — всичките в черно и сиво, само дето тези тук не носеха козина върху себе си.

В ръцете си държаха пистолети.

За един мъчително дълъг момент те се пулеха в Кларк и Белами с объркани изражения.

След това се провикнаха и хукнаха към тях.

— Кларк, изчезвай — нареди младежът, издърпа тетивата на лъка и се прицели. — Ще ги задържа.

— Не! — провикна се момичето. — Не можеш. Не стреляй по тях!

— Кларк! Мърдай! — изкрещя Белами и се опита да я изблъска с рамо.

— Белами, свали лъка. — Гласът на Кларк беше изпълнен с ужас. — Моля те. Трябва да ми се довериш.

Младежът се подвоуми точно толкова дълго, колкото Кларк да се плъзне покрай ръката му и да застане пред него с вдигнати напред ръце.

— Носим съобщение от Саша — провикна се Кларк. Гласът ѝ беше висок и уверен, макар цялото ѝ тяло да трепереше. — Тя ни прати тук.

Нямаха възможност да разберат дали земнородните бяха чули името. Странен свистящ звук изпълни въздуха и Белами почувства как нещо ужили горната част на ръката му.

Тогава всичко потъна в мрак.