Стоте: Ден 21

Глава 26 Глас

На палубата за излитане бяха скупчени стотици тела и още стотици се натискаха да стъпят на нея от рампата. Имаше повече от хиляда души, които се бутаха в края на кораба и изпълваха въздуха със задушаваща смесица от пот, кръв и страх.

Глас и Соня едва бяха стигнали до палубата. Бяха най-отзад и тълпата ги избутваше към рампата, от която дойдоха. Майка ѝ изобщо не можеше да стъпва на единия си крак, така че Глас я беше прихванала, но нямаше нужда от това. Хората бяха толкова плътно притиснати едни в други, че дори да изгубеше равновесие, Соня нямаше да падне.

Във всеки един момент морето от тела се надигаше в една или друга посока и жителите на „Феникс“, „Аркадия“ и „Уолдън“ все повече и повече заприличваха на вълна от плът.

Глас се надигна на пръсти и видя как хората се опитваха да си проправят път до един от шестте останали транспортни кораба. Машините бяха претъпкани до безобразие и от тях постоянно падаха хора.

Момичето примигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си и да преброи отново. Шест. Спасителните кораби трябваше да са седем. Единият, от който избяга и който се предполагаше, че ще отведе нея, Уелс и другите затворници на Земята, беше отлетял, разбира се. Но какво се беше случило със седмия?

Дори обаче да имаше дузина спасителни кораби, Глас и майка ѝ нямаше да успеят да се качат на нито един от тях, ако не продължаха да си проправят път напред. Момичето се чувстваше слабо и неподвижно. С всяка следваща крачка през цялото ѝ тяло преминаваше болезнена вълна при спомена за отвратената физиономия на Люк, сърцето ѝ се беше разбило на парчета и тя се опитваше с всички сили да ги задържи на мястото им.

Когато се обърна към майки си, Глас осъзна, че няма избор. Не трябваше да мисли за случилото се с Люк, не и сега. Сърцето на Соня също беше разбито преди време, но разликата между тях бе, че тогава майка ѝ не се опита да събере парчетата. Глас беше сторила това вместо нея. Без нея Соня нямаше да се бори за място в спасителния кораб, а тя не можеше да позволи това да се случи.

Момичето стисна по-силно хватката си около кръста на майка си.

— Хайде. Да продължаваме да се движим. Стъпка по стъпка. — Нямаше накъде да мръднат, но някак си Глас и Соня успяваха да се проврат между раменете на хората и лактите им.

Момичето ахна, но не погледна надолу, когато стъпи върху нещо месесто. Не сваляше очи от предната част на палубата за излитане и стискаше майка си здраво за ръката, докато си проправяха път през стената от тела.

Минаха покрай една жена, чиято рокля беше напоена с кръв. По начина, по който стискаше ръката си, Глас предположи, че е била уцелена от един от куршумите на пазачите. Лицето ѝ беше бледо и тя се полюляваше напред-назад, макар да нямаше достатъчно място, където да падне.

Продължавай напред.

Глас едва не изпищя от ужас, когато мина покрай жената и кървавият ѝ ръкав се допря в голата ѝ ръка.

Продължавай напред.

Някакъв мъж държеше малко момиченце в едната си ръка и вързоп с дрехи в другата — товарът му беше толкова голям, че му пречеше да върви през тълпата. Пусни чантата, искаше да му каже Глас, но не изрече нищо на глас. Целта ѝ беше да качи майка си в транспортния кораб. Само това имаше значение за нея сега.

Продължавай напред.

Едно малко момче, почти бебе, стоеше на земята — беше прекалено изплашено и стреснато, за да стори нещо различно от това да плаче и да размахва пълничките си ръчички във въздуха. Навярно е било изблъскано от тълпата и родителите му са го изгубили? Или може би е било изоставено в момент на паника?

Глас усети как гърдите ѝ се свиват и болка залива празното пространство зад сърцето ѝ, което така и не се излекува. Тя стисна по-здраво ръката на Соня и протегна другата си към детето. Точно преди да докосне разперената длан, се надигна нова вълна и Глас беше пометена в противоположната посока.

Момичето си позволи да си поеме дъх и отново се забута в тълпата. Когато се обърна да види момченцето, то беше скрито от вълната от хора.

Продължавай напред.

Когато стигнаха до центъра на палубата за излитане, най-близкият транспортен кораб беше претъпкан с пътници, далеч надхвърлящи бройката, за която беше предназначен. Хората бяха заели всеки възможен сантиметър пространство, бяха се наредили по възможно най-оптималния начин. Глас знаеше, че да се превозват толкова много пасажери е изключително опасно — всеки, който не беше вързан с колан, щеше да бъде пометен към стените, когато корабът започнеше да се спуска. Със сигурност щяха да умрат, но щяха да повлекат и някои от пътниците на седалките със себе си. Никой не възпираше подобно струпване, нито пък някой сваляше излишните пасажери. Тук нямаше командири.

Нов звук се присъедини към хора от писъци и викове. В началото Глас си помисли, че си е въобразила, но когато се обърна назад, забеляза музиканта, когото видя в началото на рампата. Той беше поставил цигулката под брадичката си и прокарваше лъка ѝ по струните. С близо хиляда души между него и най-близкия спасителен кораб човекът беше осъзнал, че няма шанс да успее. Вместо да се предава на паниката, той беше избрал да завърши живота си, правейки онова, което обичаше най-много.

Очите на мъжа бяха затворени, самият той се беше откъснал от обърканите погледи и гневните подигравки на околните. Когато мелодията се понесе, лицата на всички омекнаха. Нежните трели на инструмента прокудиха болката от гърдите им. Смазващият страх се превърна в споделено бреме и за момент безизходицата им се видя като нещо, което можеха да посрещнат заедно.

Глас се огледа на всички страни в отчаяно търсене на Люк. Тъй като младежът беше отгледан на „Уолдън“, никога не бе посещавал концертите за Деня на възпоменанието, а на нея така ѝ се искаше да чуе музиката. Ако му беше писано да умре тази нощ, желаеше последният му миг да е изпълнен с нещо различно от любовна мъка.

През помещението се разнесе звуков сигнал, който развали магията на музиката. Вратата на най-далечния транспортен кораб почна да се затваря. Няколкото души, които се опитваха да влязат в него, тръгнаха френетично да се бутат напред — отчаяно се мъчеха да се качат на борда, преди машината да е излетяла.

— Чакайте! — изпищя една жена и се откъсна от тълпата в посока към кораба. — Синът ми е там!

— Спрете я! — провикна се друг глас. Няколко души се спуснаха към нея в опит да ѝ пресекат пътя, но бяха закъснели. Тя влезе във въздушния шлюз, но не и в транспортния кораб. Когато жената осъзна в какъв капан е попаднала, се обърна и отчаяно заблъска по вратата на помещението. Последва нов сигнал, а после настана тишина.

Корабът зад жената се отдели от Колонията и пое към синьо-сивата сфера, наречена Земя. В тълпата се надигна вълна от ужасени възгласи.

Жертвата полетя през отвора, лицето ѝ беше изкривено от писък, който никой в кораба не можеше да чуе. Тя замаха бясно с ръце и крака, все едно смяташе, че може да се хване за нещо и да се изтегли навътре във въздушния шлюз. Само след няколко секунди престана да се движи и лицето ѝ стана кървавочервено. Глас се извърна, но недостатъчно бързо. С периферното си зрение мерна уголемения, подут морав крак на жената, преди тя да се изгуби от поглед.

Прозвуча нов сигнал и следващият транспортен кораб започна да набира пътници. Останаха само четири от тях. Безумието на тълпата беше достигнало своя пик, палубата за излитане бе погълната от смърт и тъга.

Глас стисна зъби, дръпна силно майка си точно когато морето от тела ги избута още по-близо до рампата. Третият транспортен кораб се отдели от главния кораб и излетя. Една червенокоска се блъсна в тях и когато ги отмина, момичето осъзна, че това е Камий. Дали и Люк беше наблизо? Опита се да извика името му, но то замря неизречено в гърлото ѝ.

— Глас — понесе се гласът на майка ѝ зад нея. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, откакто Соня проговори за последно. — Няма да успеем. Не и заедно. Трябва да…

— Не! — проплака Глас, забеляза празно пространство в тълпата, и се насочи към него. В този момент видя как Камий избута едно слабо момченце от транспортния кораб и зае мястото му. Уплашените стонове на майка му се разнесоха по палубата, когато вратите се затвориха.

— Отместете се! — изкрещя груб глас. Момичето се завъртя и видя, че по рампата бягаха група пазачи, чиито ботуши тропаха в пълен синхрон, докато придружаваха няколко цивилни до палубата за излитане. Един от тях беше вицеканцлерът.

Никой не обърна внимание на заповедта на пазачите. Масата от тела продължаваше да се бута напред към останалите спускателни кораби. Военните си проправяха път, като избутваха хората с прикладите на оръжията си.

— Разкарайте се!

Минаха точно покрай Глас и майка ѝ. Вицеканцлер Роудс видя Соня и на лицето му се изписа изражение, което момичето не можа да разчете. Той се спря, прошепна нещо на един от пазачите и посочи към майка ѝ.

Тълпата се разпръсна, когато трима военни връхлетяха към тях. Преди Глас да има време да реагира, мъжете сграбчиха нея и Соня и ги поведоха към последния останал спасителен кораб.

Гневните, заплашителни викове, които ги следваха, звучаха някъде от много далеч. Глас едва чуваше и усещаше каквото и да било, различно от френетичния ритъм на сърцето си и ръката на майка си около нейната. Наистина ли щяха да успеят? Нима вицеканцлерът току-що беше спасил живота им?

Пазачите бутнаха Глас, Соня и управника на последния кораб. Всичките сто места бяха запълнени, с изключение на три отпред. Роудс им направи знак да го последват. Глас се движеше като в сън, когато положи майка си на мястото до вицеканцлера и седна на последната свободна седалка.

Радостта ѝ бързо беше помрачена от остра, болезнена тъга, когато осъзна, че Люк няма да бъде на Земята с нея. Не знаеше дали момчето бе успяло да се качи на един от предишните кораби, но искрено се съмняваше. Люк не беше от хората, които щяха да изхвърлят друг от кораба, за да заемат мястото му, нито пък щеше да остави приятел да умре заради собствените му престъпления.

Обратното броене започна и Соня стисна ръката на Глас. Хората около тях плачеха, шепнеха молитви, отправяха своите извинения и прощални думи към онези, които оставяха след себе си. Роудс помогна на майка ѝ с колана, а момичето се опита да закопчае своя.

Преди треперещите ѝ пръсти да успеят да заключат токата, един пазач се появи на входа. Очите му бяха широко отворени и се стрелкаха наоколо с обезумял блясък. Мъжът държеше оръжие.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Роудс. — Слизай! Ще ни убиеш!

Пазачът стреля във въздуха и всички млъкнаха.

— Сега ме слушайте — поде мъжът и се огледа. — Или един от вас ще слезе от кораба, или всички ще умрете. — Страшните му очи се спряха на Глас, която все още не беше успяла да заключи токата си. Пазачът направи няколко крачки към нея и насочи оръжието си в главата ѝ. — Ти — изръмжа той. — Слизай. — Ръката му трепереше толкова много, че дулото на пистолета едва не одра бузата на момичето.

Безплътен глас изпълни вътрешността на кораба:

— Една минута до отлитане.

Роудс се опита да откопчае колана си.

— Войнико! — излая той с възможно най-строгия си, заповеднически тон. — Слушай внимателно!

Пазачът не му обърна никакво внимание и сграбчи ръката на Глас.

— Ставай или ще те гръмна. Кълна се в бога, ще го сторя.

— Петдесет и осем… петдесет и седем…

Глас замръзна.

— Не, моля ви. — Момичето поклати глава.

— Петдесет и три… петдесет и две…

Пазачът опря дулото на пистолета си в слепоочието ѝ.

— Слизай или ще застрелям всички тук.

Глас не можеше да диша, не можеше да вижда, но някак се изправи на крака.

— Довиждане, мамо — прошепна тя и тръгна към вратата.

— Четирийсет и девет… четирийсет и осем…

— Не! — изпищя майка ѝ. Изведнъж жената се озова до дъщеря си. — Вземи моето място.

— Не — проплака Глас и се опита да бутне майка си обратно на седалката ѝ. — Недей, мамо!

Мъжът размаха оръжието си между Соня и дъщеря ѝ.

— По-добре една от вас да се разкара оттук или ще ви застрелям и двете!

— Аз ще сляза, моля те, не стреляй — примоли се Глас, блъсна майка си на седалката и тръгна към вратата.

— Спри! — една позната фигура се качи на кораба в последния момент.

Люк.

— Трийсет и пет… трийсет и четири…

— Свали оръжието — изкрещя Люк. — Просто ги остави на мира.

— Махай се — излая пазачът и се опита да изблъска младежа от себе си. За стотна от секундата Люк се хвърли на врата на мъжа и се опита да го събори на пода.

Оглушителен, пронизващ звук изпълни кораба, когато пистолетът изгърмя.

Всички се разпищяха. Всички, с изключение на една личност.

— Трийсет… двайсет и девет…

Майката на Глас се беше свлякла на пода, а тъмночервеното петно отпред на роклята ѝ се уголемяваше.