Стоте: Ден 21

Глава 21 Уелс

— Съжалявам за всичко това — каза Уелс и освободи Саша.

Въобще не се изненада, когато той и другите се натъкнаха на земнородната и Кларк в гората. Навярно двете момичета се бяха насочили по посока на укритието на земляните. Дори не можеше да се ядоса на бившата си приятелка — тя правеше онова, което и той би сторил. Струваше му всяка частица воля, за да се обърне към Греъм със снизходително изражение на лицето и да му заповяда да се връща обратно в лагера:

— Аз ще се оправям тук. Отидете да вземете вода. Струва ми се, че това боли — добави с преднамерено кимване към слабините на Греъм, където Саша го беше сритала. Едно от другите момчета се разкикоти. Всички си размениха несигурни погледи, но накрая потеглиха към потока. Без повече приказки, Уелс поведе земнородната обратно към лагера — не промълви нищо, докато не се отдалечиха на достатъчно разстояние от останалите.

— Съжалявам за всичко — продължи той. Не беше достатъчно, но изпитваше нужда да го изрече. — Трябваше да те освободим преди доста време. — В началото имаше някакъв смисъл да държат Саша като пленничка, но сега синът на канцлера не можеше да погледне към белезите на ръцете ѝ, без да почувства съжаление и отвращение от собствените си действия. Ако следващият транспортен кораб кацнеше точно сега и баща му излезеше от него, какво ли щеше да си помисли? Какво ли щеше да каже на Уелс, когато разбереше, че са отвлекли първия земен жител, на когото са се натъкнали? Дали щеше да сметне сина си за герой, или за пълен глупак? За страхливец или престъпник?

— Всичко е наред — отвърна Саша и килна глава на една страна, сякаш искаше да разгледа Уелс от друг ъгъл. — Макар да ми се стори, че преди малко побесня за миг. — Момичето удебели гласа си в ужасна имитация на неговия: — Аз ще се оправям тук.

— Защо да съм побеснял? — попита Уелс.

Саша го дари с дълбокомислен поглед. Ранното вечерно небе беше обагрено в наситено оранжево, а светлината, която преминаваше през листата на дърветата, караше зелените ѝ очи да светят.

— Защото аз съм твоя затворничка.

Уелс погледна засрамено встрани.

— Извинявай, ако съм се поувлякъл. Всички бяхме много уплашени след смъртта на Ашър и отвличането на Октавия и не знаех какво да правя.

— Разбирам те — отвърна меко Саша.

Двамата се спряха и макар светлината наоколо да чезнеше, Уелс не се беше разбързал да се прибират в лагера.

— Искаш ли да си починем малко? — попита момчето и посочи към един паднал дънер, покрит с мъх.

— Разбира се.

Седнаха на него, но никой от тях не промълви известно време. Синът на канцлера се взираше право напред, гледаше как дърветата се превръщат в неясни силуети, докато накрая сенките на мрака не ги погълнеха напълно. Младежът се обърна към Саша и забеляза, че тя го наблюдава с поглед, който не беше виждал отдавна, от времето, когато той и Кларк прекарваха часове на палубата за наблюдение, за да си споделят информацията, която пазеха един за друг през целия ден, с ясната нагласа, че другият е единственият човек във вселената, с когото желаят да я споделят.

— Вината не е твоя — каза земнородната, нарушавайки тишината. — Направи онова, което смяташе, че е най-добро за тяхната безопасност. Не е лесно да вземаш подобни решения. Знам го много добре. Знам и каква е разликата между Уелс, който се прави на водач, и момчето Уелс.

— Забавно е, че го казваш — изрече младежът с изненада.

— Казвам кое?

— Че намираш разликата между мен като водач и като личност.

— Мисля, че казах момче — поправи го Саша. Уелс можеше да усети усмивката в гласа ѝ. Над тях цветовете на едно от странните нощни дървета засветиха в розово, като че ли венчелистчетата им бяха съхранили частички от слънцето.

— В такъв случай се повишавам сам.

— Личност определено е едно стъпало над момче. — Земнородната закима с подигравателно изражение. — Макар да не съм убедена, че говорим за една и съща порода.

Уелс се пресегна и дръпна лекичко един кичур от меката като коприна черна коса на Саша, която падаше върху раменете ѝ.

— Все още не съм сигурна дали ние сме от една и съща порода.

Момичето се ухили и удари игриво рамото му, след което се намести, за да скъси разстоянието помежду им.

— Защо се усмихваш? — учуди се земнородната.

Уелс почти беше забравил за какво точно говореха, толкова бе увлечен от външния ѝ вид, от светещите ѝ на нощната светлина очи.

— О, ами винаги съм възприемал баща си по следния начин — на първо място като канцлер и чак тогава като мой родител. Понякога чувството е, все едно са две напълно различни личности.

— Разбирам те много добре — промълви тихо Саша. — Баща ти ще се гордее с теб, когато дойде тук.

Ако въобще дойде, помисли си Уелс. Млъкна, щом добре познатата болка пропълзя в гърдите му.

— Виж! — Саша посочи към небето, където първата смела звезда се беше измъкнала от обятията на мрака. — Пожелай си нещо.

— Да си пожелая нещо? — учуди се синът на канцлера. Стори му се, че не е чул правилно.

Момичето посочи отново към небето.

— Трябва да си пожелаеш нещо, когато първата звезда изгрее на небето.

Уелс се обърна към Саша, за да види дали момичето не се шегува, но лицето ѝ беше сериозно. Навярно това бе някакъв обичай на земнородните, помисли си той. Ако звездите изпълняваха желания на хората в Космоса, животът му щеше да е много по-различен. Майка му още щеше да е жива. Баща му нямаше да бъде прострелян.

Нямаше какво да губи, така че затвори очи. Пожела си баща му да дойде на Земята, но тогава се сети какво щеше да каже той по въпроса. Non nobis solum nati sumus. Смени си желанието и изрече наум: Желая Белами да намери Октавия и всички ние да живеем в мир със земнородните.

Погледна отново към Саша, която го наблюдаваше с тънка усмивка.

— Не искаш ли да знаеш какво си пожелах? — подразни я той, но момичето поклати енергично глава.

— О, не — възпротиви се тя. — Не трябва да споделяш желанията си с никого. Пази ги в тайна.

Уелс имаше представа как се пазят тайни — все пак се учеше от най-добрите.

Момчето не можеше да забрави за лъжата на баща си. Прекара цялата седмица след рождения си ден в следене на всяко движение, което канцлерът правеше, или всяка дума, която изричаше, като се надяваше, че той ще изпусне някоя подробност, която да обясни защо беше излъгал, че е пропуснал вечерята заради среща на Съвета. Засега нямаше нищо. Баща му продължаваше да тръгва за работа в точно определен час всяка сутрин, още преди циркадните светлини в коридора да започнеха да пропъждат мрака, и се връщаше точно навреме, за да целуне съпругата си по бузата, преди да си легне — в последно време тя се чувстваше много изморена, — и да разпита Уелс за домашното му. Майка му обичаше да се шегува, че когато баща му го пита „Как се справи на упражненията по математика?“, всъщност казва „Обичам те и се гордея с постиженията ти“. Момчето знаеше, че канцлерът наистина стои на работа до късно, защото се беше промъквало множество пъти до офиса му и бе залепяло ухо на вратата. Всеки път туптящото му сърце биваше заглушавано от членовете на Съвета, които спореха с уморени гласове, или пък от тихото почукване на чашата на баща му по бюрото, което маркираше всяко едно отпиване от чая.

Тогава защо не можеше да разкара това чувство, че той крие нещо… нещо голямо?

С наближаването на Деня на обединението Уелс не можеше да погледне баща си, без да изпита безпокойство. Момчето не обичаше този празник, защото трябваше да прекара цялата сутрин между родителите си и да се прави, че хич не му е скучно, докато децата от „Уолдън“ и „Аркадия“ маршируваха наоколо.

Доколкото си спомняше, прекарваше всички церемонии, загледан в клоните на Райското дърво. Ако го погледнеше от правилния ъгъл, можеше да си представи, че е изследовател, изгубил се в гората. Понякога се биеше с гладен тигър. Друг път си построяваше лодка и се спускаше по опасна река.

Тази година обаче не можеше да отлепи поглед от баща си. Канцлерът, който обикновено наблюдаваше процесията с любезна усмивка на лице, се беше вторачил в едно от сирачетата на детския дом на „Уолдън“. Това бе толкова нехарактерно за него, че Уелс не усети кога му продума:

— Какво има? — прошепна му той.

— За какво говориш? — Канцлерът му хвърли бърз и укорителен поглед, преди да премести вниманието си обратно върху децата от детския дом, които бяха започнали да рецитират една поема, наизустена специално за случая.

В гърдите на Уелс се надигна гняв.

— Какво криеш? — изсъска той.

Този път канцлерът го погледна в очите.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна той много бавно. — Сега замълчи и се дръж прилично, преди да си изложил мен и майка си.

Баща му изрече тези думи с нормален тон — отсечен, изразителен, — но имаше нещо различно в него, нещо в погледа му, което Уелс не беше виждал досега.

Страх.

— Можеш да ми споделиш, ако желанието ти се превърне в реалност — прошепна Саша. Момичето стоеше толкова близо до него, че Уелс усещаше дъха ѝ по бузата си.

— Какво? — стресна се той.

— Желанието ти. Сбъдна ли се?

— О — отвърна объркано младежът. — Веднага ли трябва да се случи? Защото моето може да отнеме известно време.

— Ясно. — В гласа ѝ се усети нотка на разочарование, която го смути.

— Ти какво си пожела?

Саша се доближи до него и го целуна.

Уелс се подвоуми за момент, милиони мисли полетяха в ума му, но тогава момичето плъзна ръце около кръста му и всички те бяха укротени. Младежът я придърпа по-близо до себе си и се изгуби в целувката. Земнородната се откъсна от него и допря устни до ухото му.

— Аз си пожелах това — прошепна тя, дъхът ѝ го погъделичка.

Уелс се пресегна и отметна кичур коса от лицето ѝ.

— Радвам се, че желанието ти се сбъдна. — Момчето се чувстваше така, сякаш можеше да изживее вечността със Саша. Не искаше нищо повече от това да прекарат нощта тук и да наблюдават звездите, а появата на всяка нова щеше да е оправдание за целувките, които искаше да ѝ дари.

Разбира се, това нямаше как да се случи. Не сме родени заради нас самите. Уелс не можеше да изостави останалите след такъв ужасен ден. Трябваше да се върне в лагера, за да помогне да заровят Прия и да успокои онези, които нямаше да могат да заспят. Също така да възпре останалите, чиято мъка и страх можеха да ги накарат да потърсят отмъщение.

— Трябва да си вървиш — каза синът на канцлера, като не успя да скрие нежеланието в гласа си.

— Да си вървя?

— Да — отвърна той, този път доста по-решително. — Върни се вкъщи, точно както ти и Кларк планирахте да сторите. Тук не е безопасно за теб — видя какво ти стори Белами и на какво е способен Греъм. — Пресегна се в мрака, за да хване ръката ѝ. — Ще можеш ли да се прибереш сама у дома?

— У дома — повтори момичето с лека тъга, след което се усмихна — с тънка, тъжна усмивка. — Ще се оправя. Благодаря ти. — Тя се наведе и го целуна нежно, преди да потъне в мрака.

Ако не беше допирът ѝ върху устните му, Уелс щеше да си помисли, че Саша никога не е била тук.