Стоте: Ден 21

Глава 13 Кларк

До обяд колибата се беше изпразнила. След дванайсет часа, които прекараха в блъскане за всеки сантиметър място, вонящо на страх и пот, явно групата реши, че земнородните вече не представляват заплаха.

Въпреки това настроението в лагера продължаваше да бъде напрегнато. Една голяма част от Стоте се беше заела да строи четвърта колиба, за да им бъде по-удобно през нощта. Уелс го нямаше никакъв, така че Белами бе поел нещата в свои ръце. Кларк можеше да чуе гласа му в далечината, докато даваше заповеди за основите и подпорните греди.

Момичето се усмихна, но настроението ѝ бързо се развали, когато отиде да провери как са Моли и Феликс. Не се подобряваха. Даже напротив, състоянието им се влошаваше, а двама други — едно момче от „Аркадия“ и едно момиче от „Уолдън“ — бяха започнали да проявяват същите симптоми на умора, дезориентация и гадене.

Прия беше вътре в болничната колиба и помагаше на Моли да пийне няколко глътки вода. Тя кимна към Кларк, след което внимателно помогна на момичето да легне обратно. Отиде до нея, като все още държеше металната чаша.

— Помислих си, че можем да я ползваме за болните — обясни тя. — В случай че онова, което са пипнали, е заразно.

— Това е добра идея — съгласи се Кларк. — Макар да не ми изглеждаш уплашена, че може да хванеш нещо.

Прия сви рамене, след което прибра кичур от гъстата си черна коса зад ухото.

— Ако не можем да се погрижим едни за други, то тогава излиза, че в крайна сметка са били прави за нас.

— Те?

— Хората, които ни осъдиха да умрем на осемнайсетия си рожден ден. Извадиха ме от стаята за екзекуции, не знам дали знаеш. Докторът беше приготвил иглата и всичко останало. Тъкмо щеше да ми бие инжекция, когато получи съобщение по импланта в роговицата си, което гласеше, че вместо да ме убият, ме пращат на Земята.

— За какво те осъдиха? — попита нежно Кларк. Смяташе, че може да си позволи да зададе на Прия единствения въпрос, който беше табу в техния лагер.

Преди момичето да има възможност да отговори, вратата зейна и Ерик нахлу вътре — на лицето му беше изписано притеснение и умора.

— Мисля, че трябва да им дадем хапчетата — заяви той, забравил за доброто възпитание. Кларк тъкмо щеше да го попита за какво говори, но момчето я прекъсна: — Знам за лекарството срещу радиацията. Мисля, че трябва да го дадеш на болните. Веднага.

Момичето го дари с вдъхващ доверие поглед.

— Това не е радиационно отравяне — отвърна тя и призова на помощ всичките си частици търпение, които ѝ бяха останали след ужасната нощ. — Тези хапчета ще ги убият, ако се използват за нещо друго.

— Как можеш да си толкова сигурна? Дори не си завършила медицинското си обучение. Какво ли разбираш от радиационното отравяне?

Кларк пребледня, но не от обидата — тя осъзнаваше, че Ерик просто е притеснен за Феликс, — а от тайната, която таеше вътре в себе си, много по-болезнена и от най-тежката рана. Само двама души на планетата знаеха защо я бяха осъдили. Никой друг не беше наясно с експериментите на родителите ѝ или пък със съществуването на децата, които пострадаха в тях.

Кларк опита друга стратегия.

— Ако имаше токсични нива на радиацията, всички земнородни щяха да са мъртви.

— Не и ако са еволюирали и са се приспособили.

Кларк не можеше да обори това твърдение. Така ѝ се искаше да разпита Саша за колонистите, дошли тук преди година. Една теория се въртеше в ума ѝ и не ѝ даваше мира, откакто се натъкнаха на останките. Парчетата метал бяха свързващото звено, беше сигурна в това. Просто трябваше да разбере повече за тях.

— Не се тревожи — каза момичето и постави ръка на рамото на Ерик. — Ще разберем какво им има. Ще ги излекуваме. Можете ли двамата с Прия да останете за малко и да наглеждате пациентите? Ще се върна бързо.

Младежът кимна и се свлече с въздишка на земята до леглото на Феликс. Прия го наблюдава известно време, след което седна до него и стисна ръката му.

— Отивай, Кларк. Ние ще се оправим.

Момичето примигна на слънчевата светлина, когато излезе навън. Болката в ръката ѝ почти беше изчезнала и главата ѝ не беше замаяна за първи път от дни насам. Чувстваше се чудесно физически, но в стомаха ѝ се беше загнездила тревога, докато се опитваше да намери Саша. Дали земнородната беше успяла да избяга под носа на Уелс? Или пък по-лошо, може би Греъм и момчетата му я бяха отвели някъде?

Кларк огледа поляната, която беше изключително оживена. Повечето хора се въртяха около новата колиба. Някои от тях влачеха огромни парчета дървен материал към строежа, а други ги обработваха, за да могат да ги напаснат едно към друго. Няколко от по-възрастните момчета бяха започнали да търкалят по-големите трупи в траповете, които бяха изкопали за основи. Белами беше сред тях.

Младежът беше свалил тениската си, а кожата му лъщеше от потта. Дори от това разстояние Кларк можеше да види как се движат мускулите по гърба му, докато се опитваше да намести една от трупите на точно определено място.

Някакво момиче с къдрава коса се приближи до него, следвано от две свои приятелки, които не спираха да се кикотят. Триото беше стигнало до крайности в опитите си бъде в крак с модата — шортите им едва скриваха горната част на бедрата им.

— Хей — провикна се първата. — Нуждаем се от някой висок момък, който да ни помогне да поправим покрива на северната колиба. Пропаднал е.

Белами едва я удостои с поглед.

— Направете си стълба.

Кларк потисна смеха си, когато видя как лицето на момичето помръкна за миг, но бързо се озари от престорена усмивка.

— Ще ни покажеш ли как?

Младежът се извърна на една страна и направи знак на друго момче.

— Хей, Антонио. Ела тук. — Ниско, набито хлапе с акне и добродушна усмивка прибяга до него. — Тези дами се нуждаят от помощ за колибата си. Ще им удариш ли едно рамо?

— С удоволствие — отвърна Антонио, като местеше поглед от Белами към момичетата, които се опитваха, било то и без особен успех, да прикрият разочарованието си.

Кларк се зарадва вътрешно, доволна, че Белами не проявява никакъв интерес към другите красиви момичета в лагера. Беше толкова наперен и чаровен, че ѝ ставаше трудно да повярва как до момента е имал само една приятелка.

Още по-трудно ѝ беше да повярва, че тази приятелка се оказа момичето, чието лице Кларк виждаше всяка нощ, преди да заспи. Чийто глас все още чуваше, когато настанеше тишина.

Поклати глава и тръгна към Белами.

— Такъв си кавалер — пошегува се тя и погледна към момичетата, които се отдалечаваха бавно, заедно с видимо ликуващия Антонио.

— Здрасти. — Белами я придърпа в обятията си. — Как си?

— Вече имам нужда от душ. — Кларк се отскубна от момчето и се засмя. — Цялата съм в потта ти.

— Считай го за разплата за времето, когато те носих шест километра, а ти беше в безсъзнание. Не знаех, че е възможно човек да се лигави толкова много, без да умре от дехидратация.

— Не съм те лигавила — възпротиви се Кларк.

— Откъде знаеш? Нали беше в безсъзнание? Освен ако… — младежът присви очи и придоби замислен вид. — Освен ако не си инсценирала цялата тази работа със змийското ухапване, за да си спестиш вървенето. Доста хитро от твоя страна.

Момичето се усмихна.

— Знаеш ли къде е Саша? — попита тя.

Лицето на Белами се смръщи.

— Смятам, че Уелс я е завел някъде. И двамата ги няма от часове. — Младежът поклати глава. — Идиотът му с идиот.

— Аха — отвърна Кларк с възможно най-равнодушния си тон. Нямаше причина да се сърди, че синът на канцлера е отишъл някъде със Саша. Той имаше точно толкова право да говори с нея, колкото и всеки друг. Момичето обаче не знаеше защо мисълта за него — сам в гората със земнородната — я накара да се почувства неудобно.

— Да, така е — отвърна Белами, като обърка изненадата ѝ с неодобрение. — Не знам какво, по дяволите, си е мислил. Значи аз не мога да я накарам да ми каже къде е Октавия, но Уелс може да ходи на пикник с нея. Страшна логика.

— Слушай, ще дойдеш ли с мен? Искам да се върна при останките, които намерихме, за да ги огледам.

Белами се намръщи.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Ще внимаваме за земнородни. Всичко ще е наред — обеща момичето.

— Просто… не искам да се отдалечавам от лагера, в случай че Октавия се върне. Не ми се ще да я изпусна.

Кларк кимна виновно. От една страна, беше тя с нелепата си теория, а от друга — сестрата на Белами, която той нито знаеше къде е, нито дали е жива. Не трябваше да забравя и сълагерниците си, които навярно умираха в болничната колиба, а тя разполагаше с лекарство, което можеше да им помогне.

— Прав си. Ще отида сама.

— Какво? — младежът поклати глава. — Няма начин. По-скоро бих се овъргалял в плюнките на Греъм, отколкото да те пусна сама там.

— Да ме пуснеш? — повтори Кларк. — Съжалявам, но последния път, когато проверих, все още нямах началник.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Просто се безпокоя за теб.

— Всичко ще бъде наред.

— Знам, че ще е така, защото идвам с теб.

— Добре — отвърна Кларк, като се опитваше да звучи по-сърдита, отколкото наистина беше. Знаеше, че Белами не се опитва да я командва. Просто бе загрижен за нея. Тази мисъл я накара да се изчерви.

Измъкнаха се, без да кажат на никого къде отиват, и няколко минути по-късно вече се намираха дълбоко в тихата гора. Вървяха в мълчание — и двамата бяха доволни, че са избягали от постоянните въпроси на своите сълагерници „в нужда“. Мина почти цял час и накрая безпокойството на Кларк я принуди да наруши тишината.

— Сигурен ли си, че това е правилният път? — попита тя, защото ѝ се стори, че за втори път минават покрай една покрита с мъх скала.

— Да. Това е мястото, където едва не те изпуснах — отвърна Белами и посочи вяло в далечината. — Ей там спрях, за да се уверя, че няма да се задушиш от собственото си повръщано. И, ах, виж, точно там се съвзе и ми каза, че имам най-големия… — той изохка, защото Кларк го сръга в ребрата с лакът.

Белами се засмя, но лицето му бързо доби сериозен вид, щом забеляза нещо в далечината.

— Мисля, че сме близо.

Момичето кимна и започна да оглежда земята за нещо метално. Беше решена на всяка цена да разбере от какво бяха останките. Кораб? Или укритие, което първите колонисти бяха построили?

Вместо в блясъка на метал очите ѝ се спряха на поредица от форми, които накараха сърцето ѝ да затупти силно.

Три големи камъка се подаваха от земята. Навярно някога са били изправени, но сега два от тях бяха килнати един към друг, а третият се беше олюлял несигурно в противоположната посока. Размерите им бяха приблизително еднакви и със сигурност бяха поставени тук с определена цел. Дори от разстояние Кларк можеше да разчете грубите знаци по тях — бяха букви, набързо издълбани с подръчни средства. Или, помисли си момичето, бяха изписани от някого, който в онзи момент е треперел от страх и тъга.

ПОЧИВАЙ В МИР.

Кларк никога не беше чувала някой да изрича тези думи, но ги почувства в гърдите си, все едно бяха издълбани в дъното на душата ѝ. Посегна да хване Белами за ръката, но пръстите ѝ уловиха единствено въздух.

Обърна се и видя, че младежът е клекнал пред един от маркерите. Отиде до него и постави ръка на рамото му.

— Това са гробове — промълви момчето, без да вдига поглед към Кларк.

— Значи наистина е имало друга мисия. Саша не ни е излъгала.

Белами кимна и прокара пръст по камъка.

— Хубаво е да има подобно място, на което да посещаваш споминалите се. Ще ми се да разполагахме с такова на Колонията, нещо много по-лично от Възпоменателната стена.

— Ти кого би искал да посетиш? — попита тихо Кларк и се зачуди дали Белами знаеше, че Лили е мъртва.

— Някои… приятели. Хора, с които не съм успял да се сбогувам. — Белами се изправи на крака, въздъхна и прегърна Кларк.

Тя се притисна в него и обърна глава към гробовете.

— Мислиш ли, че са загинали в катастрофата? Или по-късно, след онова, което се е случило със земнородните?

— Не знам. Защо?

— Ще ми се да бяхме дошли по-рано. Може би щяхме да намерим начин да им помогнем.

Белами я притисна по-здраво към себе си.

— Не можеш да спасиш всички, Кларк — промълви ѝ тихичко той.

Представа си нямаш колко си прав, помисли си тя.