Стоте: Ден 21

Глава 4 Уелс

През нощта беше трудно да се следи колко време е минало, така че Уелс сам прецени кога смяната му приключи. От болката в крайниците си предположи, че е патрулирал поне четири часа. Когато отиде да повика Ерик, намери момчето от „Аркадия“ сгушено до Феликс — на лицето му беше изписана такава блажена физиономия, че сърце не му даде да го събуди.

Синът на канцлера изръмжа тихичко, протегна се нагоре, за да се разтъпче, и премести копието от едната си ръка в другата. Оръжието беше пълна скръб. Стрелата, която отне живота на Ашър, бе изстреляна със смъртоносна точност. Ако земнородните се върнеха и стреляха по него, нямаше да има никакъв шанс срещу тях.

— Уелс? — повика го някакво момиче.

Младежът се завъртя на пети и запримигва в мрака.

— Прия? Ти ли си?

— Не… — В гласа на момичето се усещаше болка. — Аз съм. Кендъл.

— Извинявай — каза синът на канцлера. — Какво става? Всичко наред ли е?

— О, да, всичко е идеално! — изведнъж момичето много се развесели. Даже прекалено за това време на нощта. За щастие, беше прекалено тъмно, за да може Кендъл да забележи намръщената физиономия на Уелс. — Помислих си, че малко компания няма да ти е излишна.

Последното, което му трябваше сега, беше да подхваща безсмислен разговор.

— Добре съм си. Тъкмо щях да се сменям с Ерик — излъга той. Макар да не виждаше лицето на Кендъл, можеше да усети разочарованието ѝ. — Връщай се в леглото си, преди някой да ти е откраднал местенцето.

Момичето въздъхна леко, обърна се и се затътри към колибата. Когато Уелс я чу да затваря вратата след себе си, отново насочи цялото си внимание към редиците с дървета. Беше толкова изморен, че използва последната си останала енергия в опити да държи клепачите си отворени.

По някое време по-късно — може би след няколко минути или цял час — от сенките изникна една фигура. Уелс примигна — очакваше да изчезне, но вместо това тя се уголеми. Момчето се сепна, вдигна копието си и отвори уста, за да изкрещи някакво предупреждение, но тогава очертанията придобиха форма и думите застинаха на устните му.

Белами. Младежът се клатеше към него, а в треперещите си ръце държеше безжизнено тяло. За един кратък миг Уелс помисли, че е Октавия — но дори и в тъмното не можеше да сбърка разчорлената, червеникаворуса коса. Би я познал навсякъде.

Синът на канцлера хукна да бяга към тях и ги достигна точно когато Белами падна на колене. Лицето му беше зачервено и дишаше на пресекулки, но успя да задържи момичето, докато протегнатите ръце на Уелс не го поеха.

— Тя… тя… — изхриптя Белами, притисна длан в тревата, за да може да си поеме дъх, и довърши с усилие: — … беше ухапана. От змия.

Това беше достатъчно за Уелс. Притисна Кларк близо до гърдите си и я понесе към болничната колиба. Тясното пространство беше претъпкано със спящи младежи — половин дузина от тях се бяха свили на малкото останали одеяла и болнични легла.

— Размърдайте се — изкрещя синът на канцлера, глух за оплакванията и възраженията на сънените хлапета. — Веднага.

— Какво става? Върнаха ли се?

— Земнородните ли са? — изскимтя някой.

— Това Кларк ли е? Добре ли е?

Уелс не им обърна внимание и остави момичето на едно от освободените походни легла. Изтръпна, когато главата ѝ се килна на една страна.

— Кларк — отрони момчето, хвана я за рамото и я разтърси нежно. — Кларк! — Клекна до леглото и приближи лицето си до нейното. Тя все още дишаше, макар и слабо.

Белами влетя в палатката.

— Изкарай ги оттук — нареди Уелс и посочи към останалите вътре деца, които се клатушкаха наоколо и гледаха сънено към Кларк.

Белами ги събра и ги изведе през вратата.

— Всички вън — нареди той. Гласът му беше дрезгав от изтощението. Когато и последните хлапета бяха безцеремонно изгонени, той залитна към Уелс, който трескаво търсеше нещо в медицинските запаси.

— Какво да направя? — попита Бел.

— Просто я дръж под око. — Уелс мяташе бинтове и шишенца зад рамото си и се молеше да разполагат с противоотрова, а също така и да можеше да я разпознае. Прокле се, че не беше учил по-сериозно в часовете по биология. Прокле се, че не беше внимавал повече, когато Кларк често говореше за своето медицинско образование. Тогава беше прекалено зает да се възхищава на начина, по който искряха очите ѝ, щом станеше въпрос за чиракуването ѝ. Сега имаше вероятност тези очи да се затворят завинаги.

— По-добре побързай. — Гласът на Белами се разнесе от походното легло. Уелс се обърна и го видя, клекнал до Кларк — отмяташе кичури коса от бледото ѝ лице. Гледката веднага съживи яростта, която синът на канцлера изпита, когато зърна младежа да целува Кларк в гората.

— Не я докосвай. — Сам потръпна от острия си тон. — Просто… дай ѝ пространство да диша.

Белами погледна Уелс право в очите.

— Тя няма да диша още дълго, освен ако не намерим начин да ѝ помогнем.

Синът на канцлера отново се обърна към сандъка с лекарствата и си нареди да запази спокойствие. Очите му се спряха на светлооранжево шишенце и облекчението му едва не го замая.

Преди няколко години група учени изнесе лекция за своите проучвания в Райската зала. Бяха разработили универсален антидот — лекарство, което щеше да даде шанс на хората да оцелеят, когато се върнат на Земята. Не само че човешките същества бяха загубили голяма част от имунната си защита, но и много растения и животни бяха мутирали до такава степен, че старите медикаменти се оказваха безполезни. На Уелс му се струваше, че лекцията е била преди цял един живот, още преди да срещне Кларк, преди вицеканцлерът да принуди родителите ѝ да изследват въздействието на радиацията върху човешки тестови субекти. Беше отишъл само защото това влизаше в задълженията му като син на канцлера. Никога не беше вярвал, че ще дойде на Земята, камо ли пък че ще му се наложи да ползва подобна противоотрова, за да спаси момичето, което обича.

Уелс стисна зъби, когато постави шишенцето на спринцовката и насочи иглата ѝ към една синя вена на ръката на Кларк. Вцепени се, сърцето му препускаше. Ами ако грешеше за лекарството? Ако прецакаше нещата, като инжектираше в кръвта на любимата си фатално въздушно балонче?

— Дай ми я — стресна го Белами. — Аз ще ѝ я бия.

— Не — твърдо заяви Уелс. Не искаше да си го признае, но мисълта, че другото момче ще спаси Кларк, го ужасяваше. Негова беше вината да я изпратят на Земята, но нямаше да позволи тя да умре.

С едно движение заби иглата във вената ѝ, натисна долния ѝ край и изпразни цялото съдържание на спринцовката.

— Кларк — прошепна ѝ и я хвана за ръката. — Чуваш ли ме? — Вплете пръсти в нейните и затвори очи. — Моля те. Остани с мен. — Седна до нея и за няколко дълги мига просто държа ръката ѝ в своята.

— Слава богу — разнесе се гласът на Белами зад него.

Уелс погледна към Кларк, чиито очи бавно се отваряха. Синът на канцлера въздъхна и леко залитна, замаян от облекчението, което го обзе.

— Добре ли си? — попита момчето. Не му пукаше, че гласът му трепери.

Тя запримигва объркано към него. Уелс се подготви за момента, в който всичките ѝ спомени щяха да се завърнат и лицето ѝ щеше да се вледени и изпълни с ненавист. За негова изненада, Кларк отново затвори очи, а на устните ѝ се появи лека усмивка.

— Намерих… — прошепна тя.

— Какво намери? — попита я Уелс ѝ стисна ръката ѝ.

— Нямах… — гласът на момичето затихна, когато сънят я пребори.

Уелс се изправи, взе едно одеяло от другите болнични легла и нежно зави Кларк с него. Белами продължаваше да стои вдървено зад него, очите му бяха впити в свитата фигура на момичето, която, въпреки огромната си сила, изглеждаше по-малка — и някак си по-крехка, — когато спеше.

Синът на канцлера прочисти гърлото си.

— Благодаря ти — каза той и протегна ръка. — За това, че я върна обратно.

Белами едва кимна, все още беше в шок.

— Толкова се притесних. Помислих си, че… — Момчето прокара длан през косата си, плъзна краката си по пода и седна на него, като подпря гръб на леглото на Кларк.

Уелс настръхна от този свойски жест, но не можеше да каже нищо. Беше благодарен на Белами, че върна любимата му обратно в лагера, ала истински го болеше, като си помислеше какво може да се е случило между двамата през последните два дни.

Той също седна на земята с въздишка.

— Предполагам, че не си открил Октавия.

— Не. Намерихме следа, но тя беше някак… странна. — Момчето говореше, без да вдига поглед, гласът му беше равнодушен. — Октавия не е избягала. Била е отвлечена.

— Отвлечена? — изуми се Уелс. Парченцата от пъзела се нареждаха по местата си и образуваха много обезпокоителна картина. — Не мога да повярвам, че са я взели.

— Те? — Белами вдигна глава. — Кои те?

Уелс му разказа всичко, което се беше случило, откакто двамата с Кларк напуснаха лагера — изненадващото нападение, смъртта на Ашър, неоспоримия факт, че на Земята живеят и други хора.

Когато Белами заговори, лицето му беше погълнато от гняв:

— Мислиш, че са отвлекли Октавия по време на пожара? — Уелс кимна. — Кои са те? Как са преживели Катаклизма? Какво, по дяволите, искат тези… тези земнородни от Октавия?

— Не знам. Навярно защитават територията си. Може би са я отвлекли, за да отправят предупреждение, но когато не си тръгнахме, убиха Ашър, за да ни привлекат вниманието.

Белами се вторачи в него за един дълъг момент.

— Смяташ, че ще се върнат?

Уелс отвори уста, за да повтори същия неясен отговор, който даваше на останалите с цел да предотврати масовата паника, но когато срещна очите на момчето, се отказа от намерението си.

— Да. Ще се върнат. — Младежът разказа на Белами за нарастващата мания на Греъм да създаде армия — ход, който със сигурност щеше да доведе до още смърт.

— Струва ми се, че и тук не сте скучали — изсумтя Белами. Погледна през рамо към Кларк, която не помръдваше, но лицето ѝ беше спокойно, а дишането равномерно. — Трябва да си починеш. Аз ще наглеждам Спящата красавица и ще те уведомя, ако има някаква промяна.

Нещо в тона на момчето подразни Уелс.

— Добре съм — отговори той. — Така или иначе, трябва да стоя на пост. Но ти определено се нуждаеш от малко сън. Изглеждаш изтощен.

Двете момчета се наблюдаваха мълчаливо едно друго, след което Белами изпъна ръце и крака и изпъшка.

— В такъв случай май и двамата ще будуваме.

Младежите седяха в мълчание и се опитваха да не срещат очите си. Помръдваха единствено за да хвърлят поглед към Кларк в редките случаи, в които момичето се обръщаше на една страна или въздишаше в съня си. С напредването на нощта неколцина се опитаха да се върнат в болничната колиба, но Уелс ги пъдеше. Не беше честно да кара хората да спят на открито, когато тук имаше свободно място, но не можеше да рискува някой да безпокои Кларк. Не и след онова, което бе преживяла.

Синът на канцлера нямаше представа колко време бе минало, но светлината вече проникваше отвън, когато звучно тупване го извади от дрямката му и той скочи на крака. Главата на Белами рязко се вдигна.

— Какво става? — попита той, беше сънен. Без да му отговаря, Уелс хукна навън.

Поляната беше тиха и спокойна. Хората, които бе изритал, се бяха присъединили към другите покрай огнището. Като че ли всички още спяха.

Синът на канцлера смяташе да се върне вътре, когато някакво раздвижване до редицата с дървета привлече вниманието му. Нещо изникна зад ствола на едно от тях и побягна навътре в гората — ниска, слаба фигура, облечена в черно.

Без много да му мисли, Уелс се втурна след нея, краката му прелитаха над неравната, изпълнена с коренища почва. Бързо догонваше натрапника и се хвърли отгоре му с вик. Изсумтя, когато едно коляно се заби в стомаха му, но това не му попречи да повали странника на влажната земя. Беше хванал един от тях — един от земнородните.

Кръвта на младежа препускаше във вените му и му отне известно време, за да може да огледа добре човека, чиито китки беше приклещил. Чифт зелени очи се взираха гневно в него.

Беше момиче.