Стоте: Ден 21

Глава 11 Уелс

— Уелс? — Някой побутна ръката му. — Хей, Уелс?

Очите на младежа се отвориха, пропъждайки последните остатъци от съня му, в който плаваше по един от каналите на Венеция… и яздеше кон рамо до рамо с Наполеон.

Кендъл се беше надвесила над него, но момчето не ѝ обърна внимание и се изправи на крака. Земнородната — Саша — беше точно там, където я бе оставил. Не беше мръднала цяла нощ. Не че имаше възможност да го стори, глезените ѝ бяха здраво завързани. Беше се облегнала на дървото и се взираше в далечината с непроницаемо изражение на лицето, все едно бе минала обучение за прикриване на мислите си.

В крайна сметка единствената възможност пред Уелс беше да прекара нощта на открито със своята затворничка. Трите колиби бяха натъпкани с почти сто души, които бяха потърсили укритие в тях след второто нападение. Едва имаше място да седнат на пода, камо ли да легнат.

Уелс и Белами бяха отвели плачещата Тамзин до болничната колиба, следвани от Кларк, която разбутваше младежите по пътя си, за да направи място на най-новата си пациентка. За щастие, раната не беше животозастрашаваща и дори с десетина уплашени хлапета на главата си Кларк успя да зашие и превърже крака на Тамзин. Когато Ерик и Греъм влязоха в помещението заедно със земнородната, която влачеха със себе си, в колибата настана истинска олелия от гневни крясъци.

— Казвам да я убием сега — измуча Греъм и някои от крясъците се превърнаха в одобрителни възгласи.

— Твърдо не — изръмжа Белами. — Не и преди да ни каже къде е сестра ми.

Устата на Греъм се изкриви в презрителна усмивка.

— Не ми се иска аз да съм този, който ще ти го каже, но навярно вече са убили Октавия. Единственият ни шанс да получим справедливост е да отрежем главата на тази кучка и да я оставим в гората за приятелчетата ѝ.

Нямаше шанс да се стигне до мирно решение на проблема, не и когато всички бяха изпълнени със страх и адреналин. Така се стигна дотам Уелс доброволно да спи навън със затворничката — щеше да я пази, но също така и да я държи надалеч от групата, докато не решаха какво да правят с нея.

Няколко души възразиха срещу този план, като отбелязаха, че е прекалено опасно за сина на канцлера да бъде сам на открито, но когато осъзнаха, че или ще е това, или Саша ще остане в колибата с тях, бързо замлъкнаха.

Уелс знаеше, че трябва да е изплашен, след като видя какво се случи с Ашър и с Тамзин, но щом се намести на едно дърво на няколко метра от Саша, любопитството му надделя над страха. Още не можеше да повярва, че пред него стои някой, който е роден на Земята, някой, който можеше да даде отговори на всичките въпроси, които го държаха буден по цели нощи, докато беше дете. Какъв е снегът на допир? Виждала ли е някога мечка? Съществуват ли все още градове? Какво е останало от Ню Йорк? Чикаго? Навярно беше заспал, докато обмисляше въпросите си, и те се бяха превърнали в частици от сънищата му.

— Хм, Уелс? — повика го отново Кендъл. — Добре ли си?

Синът на канцлера се обърна към нея и разтри очите си.

— Да, добре съм. Какво има?

— Казвах ти, че съм тук да те питам за закуската. Какви са дажбите днес?

Младежът въздъхна.

— Страхувам се, че днес ще пропуснем закуската. — Зайците на Белами и миещата мечка на Греъм отдавна ги нямаше, а трябваше да внимават с протеиновите пакети — не повече от един на ден за човек.

— О, колко лошо — рече Кендъл. — Будна съм от ранни зори, за да издълбая името на Ашър в маркера му. Стана много добре. Искаш ли да дойдеш да го видиш?

— Може би по-късно — отряза я Уелс. — И, хм, благодаря ти.

Когато разбра, че Кендъл няма да си тръгне по свое желание, младежът я помоли да му помогне да разнесе лошата новина относно закуската. Момичето изглеждаше разочаровано, че Уелс отказа да види изработката ѝ, но си тръгна с усмивка на лице, доволна, че може да му бъде от полза.

След като тя се затътри към колибата, за да предаде неприятната вест, синът на канцлера бръкна в джоба си, за да извади смачкания пакет с протеинова паста, който му беше останал от предния ден. Хвърли поглед на Саша. Кожата ѝ бе много по-бледа от деня, в който я заловиха, макар Уелс да не знаеше дали се дължеше на стрес, или глад. Въпреки всичко не можеха да я оставят да гладува. Момичето не им беше сторило нищо лошо и беше истинско безумие да го третират като военнопленник.

— Хей — провикна се младежът, като стискаше протеиновия пакет. — Искаш ли малко от това? Навярно си обезумяла от глад.

Саша го погледна за момент, след което отмести поглед към Уелс.

— Какво е? — попита тя с пресипнал глас.

— Протеинова паста. Не си ли виждала такава преди? — Момичето поклати глава. — Опитай я — настоя младежът. — Подай си ръката. — Той изстиска остатъка от пакета в дланта на Саша и се усмихна, когато тя топна пръста си в сместа и я опита, бърчейки нос.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — призна си земнородната и отново си чопна с пръст. Изяде цялата паста и потри ръце една в друга. — Но знам къде можем да намерим храна — истинска храна.

Уелс я изгледа подозрително.

— Наистина ли?

Саша кимна.

— Ще те заведа там, ако ми позволиш.

Младежът се замисли. Стратегически погледнато се нуждаеха от затворничката си, докато не си върнеха обратно Октавия. Дори да казваше истината за отцепилите се земнородни, Саша можеше да се превърне в ценно средство за размяна. Не можеше да рискува да я изгуби, като попаднеше в някой капан.

— Какво би ти попречило да избягаш? — попита я Уелс.

— Можеш да завържеш отново ръцете ми, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре — отговори момичето. — Виж какво, просто се опитвам да помогна. И да хапна нещо — добави тя. Стомахът ѝ изръмжа в подкрепа на думите ѝ.

— Добре — съгласи се Уелс и я погледна внимателно в търсене на някаква следа от предателски намерения. — Само ще отида да повикам няколко души, които да дойдат с нас.

— Не! — момичето погледна сина на канцлера право в очите. — Няма да го покажа на всички. Имам доверие само на теб и ще те заведа само веднъж. Имаме ли сделка?

Уелс се подвоуми. Останалите щяха да побеснеят, ако разберяха, че е напуснал лагера със Саша, дори причината да беше търсене на храна. Тогава отново го осени мисълта, че да си водач, означава да правиш неща, които знаеш, че са правилни, но същевременно ще ти навредят. Такъв беше един от уроците на баща му, които никога нямаше да забрави.

— Честит рожден ден! — припяваше си майката на Уелс, когато се появи от кухнята. В ръцете си държеше нещо, което подозрително приличаше на торта.

— Как я направи? — попита момчето. Гласът му беше изпълнен с почуда, докато наблюдаваше как жената поставя белия, покрит с глазура сладкиш на масата. На него дори имаше свещи — дванайсет на брой, — макар още да не бяха запалени. Свещите бяха по-трудни за намиране от захарта и яйчената есенция. Ако майка му въобще ги запалеше, щеше да е за много кратко.

— Магия — отвърна му с усмивка тя. — Не се тревожи. Не съм сторила нищо незаконно. Баща ти няма да има за какво да се безпокои.

За разлика от други членове на Съвета, бащата на Уелс беше изключително стриктен в спазването на всяко дребно правило в Доктрината Гея — наборът от закони, който Колонията беше наложила, когато отлетяла в Космоса. Няколко минути преди да се прибере у дома след училище, Уелс беше видял на палуба А съветник Бризбейн — мъжът носеше две бутилки, които нямаше как да съдържат друго, освен вино от черния пазар.

Уелс гледаше към тортата с копнеж. Може би щеше да остане достатъчно, за да занесе едно парче на Кларк.

— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? — Момчето не знаеше на кое ще се ядоса повече баща му: че майка му е изхабила продуктите, за да приготви нещо с толкова неясна хранителна стойност като торта, или че въобще празнуват рождения му ден. Според него древната традиция, която се състоеше във вдигането на колкото се може повече врява около една-единствена личност, преувеличаваше значимостта на всеки индивид — в действителност от значение беше самият вид, а не той. Новият живот си заслужаваше да се отпразнува, но според канцлера нямаше смисъл веднъж годишно да се отдава чак такова внимание на всеки отделен човек.

— Разбира се, че няма да има. — Майка му седна на стола до неговия. — Макар че не е задължително това да е торта за рождения ден. Може да е „поздравление за ученика с най-висок успех за трета поредна година“ торта. Или „ура, най-накрая си изчисти стаята“ торта.

Уелс се ухили.

— Татко ще се прибере ли скоро? — Канцлерът винаги работеше до късно и се връщаше, когато синът му вече си беше легнал. Двамата почти не се бяха виждали през последната седмица и за момчето беше истинско събитие, че тримата щяха да прекарат вечерта заедно.

— Би трябвало. — Жената се наведе към него и го целуна по челото. — Казах му, че ще имаме специална вечеря в чест на неговия много специален син.

Майка му започна да сипва салата в купички и го попита как върви учението. Момчето ѝ разказа забавна история за едно хлапе от класа му, което попитало учителя им колко динозаври се умрели по време на Катаклизма.

— Защо не почваш да ядеш? — предложи му жената, когато стомахът му изкъркори.

Светлините през прозореца започваха да притъмняват. Майка му не каза нищо, но усмивката ѝ се позагуби, а смехът ѝ стана по-пресилен. Най-накрая се пресегна и хвана ръката на Уелс.

— Явно баща ти са го задържали. Какво ще кажеш да нападаме тортата, а?

— Съгласен — каза момчето, като се опитваше да звучи радостно, но преднамерено избягваше погледа на майка си. Сладкишът беше вкусен и сладък, само че Уелс беше толкова зает да държи разочарованието далеч от лицето си, че едва усещаше вкуса му. Знаеше, че баща му не е виновен. Като канцлер той не беше отговорен единствено за благоденствието на хората от Колонията. От него зависеше бъдещето на човешката раса. Основната му цел беше да подсигури оцеляването на вида толкова дълго, колкото беше необходимо, за да се върнат хората отново на Земята. Каквото и да го беше задържало на работното му място, то със сигурност беше по-важно от рождения ден на сина му.

Уелс изпита вина, щом си представи баща си — навярно седеше сам в офиса си и преглеждаше последните обезпокоителни доклади с изморено изражение на лицето, неспособен да оцени заобикалящите го реликви, които правеха тази стая любимото място на сина му. Едва ли щеше да спре, да вдигне глава към препарирания орел или да отдели един миг, за да се наслади на картината на чернокосата жена с мистериозната усмивка. Единствената реликва, на която можеше да обърне внимание, беше кутийката за химикали, на която пишеше древната фраза Non Nobis Solum Nati Sumus. „Не сме родени заради нас самите“, древен цитат от римския философ Цицерон.

Вратата се отвори и бащата на Уелс влезе. Макар видимо да беше изморен, гърбът му беше изправен, а походката — решителна. Погледна първо съпругата си, а после и наполовина изядената торта на масата и въздъхна.

— Съжалявам. Срещата на Съвета се проточи повече, отколкото предполагах. Не можах да накарам Бризбейн да подпише за новите охранителни мерки на „Уолдън“.

— Всичко е наред. — Уелс се изправи бързо на крака, бутна масата, без да иска, и разклати чиниите. — Оставихме ти малко торта.

— Имам още работа за вършене. — Канцлерът целуна жена си по бузата и кимна на сина си. — Честит рожден ден.

— Благодаря ти — каза Уелс и се зачуди дали си беше въобразил тъгата в погледа на баща си.

Мъжът се оттегли в кабинета си, преди още един въпрос да се появи неканен в ума на момчето. Ако баща му беше с Бризбейн, защо тогава Уелс бе видял съветника няколко часа по-рано на палуба А?

Стомахът на младежа се сви, когато едно непознато и неудобно чувство се загнезди в него.

Баща му ги лъжеше.

— Добре — каза Уелс и кимна на Саша. — Но ако сме само двамата, ще се наложи да те завържа за мен, така че да не можеш да хукнеш веднага щом влезем в гората.

— Съгласна съм. — Момичето се изправи и протегна ръцете си.

Уелс потръпна, когато видя червените язви по китките ѝ, където въжето се беше търкало в кожата.

— Този път ще използвам металните белезници. Няма да ти убиват толкова. — Младежът отиде да ги вземе от палатката с провизиите, а заедно с тях донесе и бинтове, които уви около дясната китка на Саша, преди да закопчае единия кръг. Замисли се за момент, след което закопча втория на лявата си ръка и прибра ключа на сигурно място в джоба си. — Готова ли си? — попита Уелс. Земнородната кимна. Той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и я поведе към редицата с дървета. Забави крачка, когато металната захапка му подсказа, че се движи прекалено бързо.

Да вървят заедно, се оказа доста трудно, особено когато навлязоха в гората. Докато на Уелс му се налагаше да спира, за да проучва протягащите се корени и покритите с мъх скали, Саша ускоряваше крачка и преодоляваше без проблем същите препятствия. Уелс не правеше и една стъпка, без да се удари някъде, а момичето се движеше грациозно и безшумно като елен. За нея това беше собствена земя. Младежът се зачуди какво ли е да познаваш част от гората толкова интимно, колкото друг човек, да вдигаш крак пред всеки паднал ствол, все едно се пресягаш, за да хванеш нечия ръка.

Съвсем скоро момичето поведе Уелс надолу по един хълм, който той виждаше за първи път. Там дърветата бяха по-нарядко, а тревата растеше по-високо, като стигаше почти до коленете им. Дългата плитка на Саша се разплете и черната ѝ коса покри гърба ѝ.

— Смяташ ли, че се тревожат за теб? — попита я синът на канцлера.

В началото не беше сигурен дали момичето го бе чуло, защото нито се обърна към него, нито забави крачка. Веригата, която ги свързваше, обаче леко потрепери.

— Тревожат се… и са бесни — отвърна тя. — Беше ни заповядано да стоим далеч от вас, но ми се искаше да ви видя. — Уелс побърза напред, за да се изравни с нея. За първи път вървяха един до друг. — През целия си живот съм се питала какво ли е там горе в Космоса, как ли изглеждате вие. Така и не опознах хората от първата група. Почти не съм говорила с тях. Когато вие дойдохте тук, нямаше как да пропусна шанса си.

Синът на канцлера се изсмя и потръпна, щом веригата на белезниците се опъна. Саша беше спряла и го гледаше намръщено.

— Кое ти е толкова смешно? — попита тя.

— Нищо. Толкова е шантаво как през цялото време си мислила за Космоса, а аз съм се питал какво ли е на Земята.

Земнородната го изгледа странно, но отново тръгна напред.

— Наистина ли? Какво искаш да знаеш?

Уелс не изчака и стотна от секундата, преди да зададе въпросите си:

— Колко души са преживели Катаклизма? Съществуват ли още градове? Какви видове животни има? Виждала ли си някога океана? Какво се случва, когато… — момчето замлъкна, като видя ухилената физиономия на Саша. — Какво?

— Защо не пробваш да ми зададеш въпросите си един по един?

— Добре — отвърна Уелс с усмивка. — Ето го първия. Кои оцеляха? Какво се случи, след като бомбите паднаха?

— Не сме сигурни — призна си Саша. — Нашите предци са оцелели, като са се скрили в самоподдържащо се бомбоубежище под земята, където варовикът ги е предпазвал от радиацията. Само преди петдесет години са излезли отново на повърхността. Няма друга следа от човешки живот — доколкото ни е известно, ние сме единствените оцелели. Но кой знае? Може да има и други като нас по света.

— Къде по-точно се намираме? — попита Уелс.

— Наистина ли ме питаш? — Момичето сбърчи чело, все едно се чудеше дали младежът не се шегува с нея. — Ние сме в Северна Америка, в онова, което се е наричало Вирджиния. Сериозно ли не са ви казали къде ви изпращат? Защо е цялата тази потайност?

Синът на канцлера се зачуди каква част от истината можеше да разкрие на земнородната. Навярно признанието, че всички те са осъдени престъпници, които щяха да бъдат екзекутирани на осемнайсетия си рожден ден, не беше най-добрият начин да изглеждат благонадеждни в нейните очи.

— Корабите ни не разполагат с най-добрата навигационна система. Не бяхме сигурни къде ще се приземим.

Саша го погледна скептично.

— Въпреки това се приземихте на петнайсет километра от другия ви кораб. Навярно сте изпратени в този район поради някаква причина. За да ни намерите, нали?

Мисълта накара Уелс да застине. Никой на Колонията не знаеше за съществуването на хората на Саша… нали?

— Ако това е Вирджиния, близо ли сме до Вашингтон? — попита младежът, защото искаше да смени темата. — Има ли оцелели сгради? — Сърцето му препусна в гърдите, когато си представи възможността да разгледа останките от Белия дом или пък нещо още по-хубаво — някой музей. Спомни си, че във Вашингтон имаше няколко известни.

Разочарова се, когато момичето поклати глава.

— Не, градът беше сринат. Останаха няколко сгради от него, и то само части от тях. Чакай, пази си главата — предупреди го тя и се наведе пред един клон.

Земнородната го отведе до малък поток, отвъд който имаше неголяма горичка. Дърветата в нея растяха толкова нагъсто, че клоните им бяха изплели нещо подобно на таван над главите им. Изведнъж Уелс се почувства като пълен глупак — беше позволил да го подмамят в посока, която Стоте не бяха обхождали до момента. Ами ако това беше капан?

Нещо лепкаво и меко се отърка в задната част на врата му, младежът изпищя и посегна да го махне от себе си. Нишките на някакъв ефирен материал се разпаднаха между пръстите му.

— Какво е това? — попита Уелс и се опита да се отърси от нежеланата материя.

— Успокой се — засмя се Саша и момчето се усмихна, когато осъзна колко нелепо изглежда. — Това е обикновена паяжина. Видя ли?

Момичето посочи нагоре и Уелс вдигна поглед, за да види, че едно от дърветата беше покрито от фино изтъкани, блестящи нишки, които се простираха между клоните и създаваха някакво подобие на мрежа.

Саша се опита да побутне спътника си напред, но той не се помръдна. Не можеше да отлепи очи, паяжината беше изненадващо пленителна — странните ѝ геометрични форми бяха разположени по прекрасен начин между клоните и листата.

— Смятах, че паяците са малки.

— Понякога. Тези, които живеят в гората, са големи. — Земнородната протегна ръка. — Краката им са ей толкова дълги.

Уелс се опита да прикрие страха си и отново се изравни със Саша. Вървяха в мълчание през малката горичка, а падналите на земята листа абсорбираха звука от стъпките им. Имаше нещо в тази тишина и в тези сенки, което го подтикваше да не нарушава покоя. Почувства се по същия начин, както в Райската зала на кораба: хората снижаваха глас, щом влизаха в нея — тя представляваше място за сбирки на „Феникс“ и според вярванията на жителите му в нея се намираше единственото оцеляло във вселената дърво, донесено на кораба, когато Земята изгоряла. Това беше така, докато Уелс не го запали, за да го арестуват и изпратят на планетата заедно с Кларк.

След още десетина минути горичката започна да става по-рядка. Саша поведе младежа към един стръмен склон. Когато стигнаха до билото на хълма, момичето спря и вдигна ръка.

— Ето ни и нас — каза тя и посочи към група дървета отпред.

В началото Уелс не забеляза нищо особено в тях. След това присви очи и видя, че от клоните им висеше нещо солидно.

Саша го поведе към най-близкото дърво. Клоните бяха изкривени под тежестта на десетки дълги, зелени и продълговати шушулки. Момичето се повдигна на пръсти и протегна ръка нагоре, но пръстите ѝ едва закачиха най-близкия плод.

— Остави на мен. — Уелс също се протегна и сграбчи същата шушулка, която земнородната се опита да достигне. Откъсна я от клона и ѝ я подаде, изненадан от неправилната ѝ форма.

Саша започна да бели с опитни движения външния слой, под който се разкриха яркорозови семена.

— Какво е това? — попита синът на канцлера.

— Нямате ли царевица горе в Космоса?

— В слънчевите полета отглеждаме някои зеленчуци, но никой от тях не прилича на този. — Младежът млъкна за миг. — Царевицата не никне ли от земята?

Саша сви рамене.

— Може би едно време е било така, но сега расте по дърветата. Оглеждай се за сините. Доста са пикантни. — Момичето вдигна окованата си в белезници ръка. — Ако ги махнеш, ще се покатерим и ще наберем толкова, колкото можем да носим.

Уелс застина за миг. Искаше му се да ѝ вярва и някак усещаше, че може да ѝ има доверие, но също така рискът беше изключително глупав.

Най-накрая бръкна в джоба си и извади ключа.

— Добре. Ще ги махна, но ако побегнеш, знай, че всички ще те погнем.

Саша не каза нищо, само вдигна окованата си китка. Синът на канцлера безмълвно сложи ключа в ключалката и го завъртя, докато тя не изщрака и кръгът не се отвори. Момичето стисна и отпусна пръсти няколко пъти, разтърси ръка и се усмихна.

— Благодаря ти.

Стрелна се като ракета по ствола на дървото и се набра на един клон. Движенията ѝ изглеждаха прекалено лесни за изпълняване, но когато Уелс се опита да я последва, не успя да намери подходяща опора. Кората на дървото беше груба, само че мъхът, който я покриваше, беше хлъзгав и това му струваше няколко опита, докато се отлепи от земята.

Младежът остана без дъх, когато стигна до третия най-нисък клон, където царевицата беше най-голяма. Саша се беше изкачила почти до края му, беше го яхнала като пейка, късаше с две ръце кочани царевица и ги хвърляше на земята, която изведнъж му се стори много далечна.

Уелс си пое дъх и се насили да погледне нагоре. Гледката беше невероятна. Момчето беше виждало безброй снимки на живописните места на планетата, но никоя от тях не можеше да предаде красотата на овощната градина пред очите им. Ливадата се простираше надалеч и контрастираше по удивителен начин на погълнатите от мъглите пурпурни планини в далечината. Младежът усети как кожата му настръхва, щом очите му попаднаха на назъбените им бели върхове. Сняг.

— Трябва да покажа тази гледка на баща ми, когато пристигне тук — каза Уелс, без да мисли.

Саша се обърна към него:

— Баща ти? Още от вашите ли ще идват?

Уелс не знаеше защо обвинението в гласа на момичето го накара да се почувства гузен. Колонистите бяха прекарали последните триста години в търсене на начини за безопасно завръщане на човешката раса обратно в дома ѝ. Те имаха също толкова права над планетата, колкото и земнородните.

— Разбира се — отговори той. — Корабите не са вечни. В един момент всички ще дойдат тук долу. — А този момент ще настъпи до няколко седмици, помисли си синът на канцлера. Благодарение на мен. След като Кларк беше арестувана, Уелс отчаяно се опитваше да ѝ осигури билет за Земята пред алтернативата да бъде екзекутирана. Знаеше, че Съветът обсъжда вариант да изпрати осъдените младежи на планетата, затова трябваше да се погрижи това да се случи преди осемнайсетия рожден ден на приятелката му — наложи се да стори нещо драстично и опасно. Умишлено влоши вече съществуваща утечка във въздушната система. На колонистите горе им оставаше съвсем малко време и много скоро щяха да са принудени да дойдат на Земята. Все още се чувстваше ужасно заради онова, което беше сторил — онова, което беше спасило живота на Кларк.

— Защо баща ти не дойде с теб?

Сърцето на Уелс се сви, щом си спомни последния път, в който видя канцлера — униформата му беше напоена с кръв, а той не можеше да стори нищо, защото вратата на кораба се затвори пред очите му. Младежът прекара последните няколко седмици в опити да се убеди, че раната не е била сериозна, че баща му ще се възстанови навреме и ще дойде със следващата вълна колонисти. За съжаление, нямаше откъде да знае какво се беше случило в действителност и дали той все още бе жив.

— Баща ми има много отговорности на кораба — обясни Уелс. — Той е канцлерът.

Очите на Саша се ококориха.

— Значи е начело на всички? Затова ли ти си водач на групата, която е дошла тук долу?

— Не съм водач — възпротиви се момчето.

— Изглежда, всички те слушат.

— Може и така да е — въздъхна Уелс. — Имам чувството, че винаги провалям хората, които ми се доверят, независимо какво правя.

Саша кимна.

— Разбирам те. Баща ми… в интерес на истината той е начело тук долу.

Младежът я изгледа изненадан.

— Наистина ли? Той е вашият канцлер?

— Ние не използваме този термин, но значението е същото.

— В такъв случай си наясно какво е да… — Уелс млъкна и се намръщи. Странно беше да облича тези чувства в думи — чувства, които се беше опитвал да прогони през последните шестнайсет години.

— Какво? Да се изисква много повече от теб, отколкото от останалите? Хората да смятат, че имаш всички отговори, а ти дори не знаеш какви са въпросите?

Уелс се усмихна.

— Аха. Нещо подобно.

Саша хвърли още един кочан царевица на земята и прехапа устна.

— Чувствам се ужасно заради баща ми, но честно казано, ми писна от него. Всичко, което правя, се приема за политическа проява.

— Какво си сторила?

Момичето се разсмя лукаво.

— Някои неща, които не трябваше да правя. Включително и идването ми тук. — Земнородната срещна погледа на Уелс и игривата искра изчезна от очите ѝ. — Ами ти? Навярно баща ти ти има огромно доверие, щом те е изпратил на Земята сам.

Момчето се подвоуми. Най-добре щеше да е да я остави да вярва на подобно нещо. Щеше да приема Стоте много по-сериозно, ако смяташе, че са специално обучени и отсети за мисията, в сравнение с истината — че са безполезни престъпници, изпратени на евентуална смърт.

Вятър развя клоните на дърветата и черната коса на Саша падна пред лицето ѝ.

— Едва ли — отвърна Уелс и са зачуди защо ли светлозелените очи на момичето го караха да се чувства толкова безразсъдно. — Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.

Саша повдигна вежда.

— Пробвай ме.

— Преди няколко седмици ме арестуваха. За подпалването на единственото дърво в Колонията.

За един дълъг момент момичето впи поглед в него, след което, за голяма изненада на Уелс, се разсмя и плъзна крак по клона.

— Май е по-добре да се разкарам от това, докато не си решил да го палнеш. — Саша увисна във въздуха, пусна се от дървото и тупна грациозно на земята. — Хайде — повика го тя. — Набрахме достатъчно царевица. Да не те е страх да скочиш?

Уелс поклати глава. Нямаше никакво значение, че не знаеше как да слезе от дървото. За пръв път, откакто бяха кацнали на Земята, не се страхуваше от нищо.