Стоте: Ден 21

Глава 22 Белами

Дори и пукотът на пламъците не можеше да направи тишината поносима за него.

Искаше му се да я попита защо беше сторила онова ужасно нещо. Защо го излъга за Лили. Както и да се опитваше да подреди въпросите си обаче, те така и не излизаха от устата му.

Белами грабна лъка и няколко стрели и тръгна да търси нещо за вечеря. Когато се върна със заек, провесен на рамото му, Кларк вече беше разпънала спалните им чували. Той забеляза със странна смесица от облекчение и разочарование, че момичето ги беше отдалечило един от друг.

Малкият огън светеше приветливо и разкъсваше мрака над дърветата. Кларк стоеше на земята и превърташе часовника в ръката си. Белами се запита откъде ли го беше взела и дали имаше нещо общо с онова, което му каза — че родителите ѝ са дошли на Земята с първата мисия колонисти. Светлината от пламъците играеше по лицето ѝ и освети онова, което на младежа му заприлича на сълза. Когато проговори обаче, гласът ѝ беше равен:

— Благодаря ти — кимна към заека тя и побърза да разтрие окото си с опакото на ръката.

Белами също кимна, но не продума, докато одираше животното и нанизваше парчетата месо на една остра пръчка.

— Искаш ли аз да се заема с това? — попита Кларк клекналия до огъня Белами.

Той потрепери, когато малко облаче прах избухна в лицето му.

— Всичко е под контрол.

— През цялото време съм си мислела, че работата ти е да се навърташ наоколо и да бъдеш красив.

— Какво? — Белами се извърна рязко към Кларк, без да обръща внимание на цвъртенето на месото, което беше започнало да изгаря.

— Съжалявам — побърза да добави момичето. — Просто се пошегувах. Всеки знае, че ти си причината все още да сме живи.

— Не, не е заради това. — Младежът се обърна, за да спаси заека, преди да се превърне във въглен. Работата ти е да се навърташ наоколо и да бъдеш красив. — Просто… накара ме да си спомня нещо. — Говореше толкова тихо, че навярно Кларк не го чу заради пращенето на огъня, но не му пукаше. Искаше му се само да превърти спомените в главата си на спокойствие.

— Хайде — каза Белами задъхано. Дръпна Лили зад ъгъла и се спря, за да си поемат дъх. — Ти… добре ли си?

Момичето кимна, не можеше да му отговори.

— Трябва… да продължим… да се… движим — отрони момчето на пресекулки.

Пълен идиот беше, че заведе Лили на „Феникс“. Но щеше да е нещо много повече от идиот, ако не я изведеше от там.

Щеше да е убиец.

Трябваше да обмисли всичко предварително. Трябваше да бъде практичен. Само че замечтаният поглед, който се появяваше в очите ѝ всеки път, когато заговореше за четене, изтриваше всякаква логика от ума му. Лили умираше да се върне в библиотеката на „Феникс“ от момента, в който я видя преди години, по време на час в началното училище.

Тупурдията от приближаващи стъпки накара и двама им да подскочат.

— Нека оставим книгата и да избягаме — предложи Белами и я дръпна надолу по коридора. — На тях им пука само за нея. Ако си я върнат, може въобще да не ни преследват.

Лили стисна по-силно тежката книга до гърдите си. Беше подвързана със зелен плат — цветът, който винаги изглеждаше поразително на фона на червената коса на момичето.

— Няма начин — отвърна Лили. — Търся я от години. Трябва да разбера дали накрая тя се събира с момчето, което я нарича „Червенокоска“.

— Ако това момче знае какво е добро за него, ще си намери блондинка. Червенокосите носят само неприятности. — Белами се ухили и посегна към книгата. — Дай ми я. Това чудо тежи наполовина на теб… Червенокоске.

Тя му я предаде с усмивка на лице.

— Крайно време беше. Не съм те довела просто да се навърташ наоколо и да бъдеш красив.

Младежът се ухили, но преди да успее да ѝ отговори, иззад ъгъла се разнесе вик:

— Тръгнаха насам!

Белами и Лили се спуснаха да бягат.

— Ето ги, отпред!

— О, боже мой — задъха се момичето. — Ще ни хванат.

— Не, няма да успеят. — Младежът стисна по-здраво ръката на Лили и ускори крачка, влачейки я след себе си.

Завиха зад друг ъгъл и се скриха в нишата под едно стълбище. Белами остави книгата и обви ръце около треперещата си приятелка, притисна я към стената и се замоли на който бог беше готов да го изслуша пазачите да не ги открият. Лили затвори очи, когато шумът от приближаващите стъпки и виковете на охранителите се усилиха.

Изведнъж гюрултията заглъхна. Пазачите ги бяха отминали.

Белами замълча още минута, за всеки случай, след което въздъхна звучно.

— Всичко е наред — промълви той и разроши чупливата червена коса на Лили. — Всичко ще бъде наред.

— Не могат да ме затворят — рече глухо момичето, като все още трепереше.

— Няма и да го сторят. — Белами я притисна по-плътно до себе си. — Няма да им позволя.

— Предпочитам да умра, отколкото да бъда затворничка.

— Не говори така — смъмри я младежът с усмивка на лице. — Няма да позволя нищо да ти се случи. Обещавам ти.

Лили се обърна към него — очите ѝ бяха пълни със сълзи, и кимна. Белами сведе глава, за да целуне зачервеното ѝ чело, и произнесе отново:

— Обещавам ти.

Обърна се, за да погледне Кларк. Тя стоеше със свити до гърдите колене и си играеше с часовника.

— Накара те да ѝ обещаеш, нали? — попита Белами.

Момичето вдигна глава, стреснато, че неочаквано е проговорил. Разбра въпроса му и кимна бавно.

— Накара те да ѝ обещаеш, че ще… прекратиш мъките ѝ.

— Да. — Кларк си пое дълбоко въздух и продължи: — Не можеше да издържа повече. Мразеше болката, но още повече ненавиждаше факта, че не може да контролира живота си. Не искаше да е затворник на лабораторията. — Болезнената нотка в гласа на Кларк беше същата, която се бе загнездила в сърцето му.

Осъзна, че не го лъже. Онази Лили, която познаваше, беше силна, но да помоли Кларк за милост също беше проява на сила, по нейния си начин. Неговата Лили щеше да предпочете да умре, отколкото да се превърне в болен тестови субект.

Белами дори за миг не беше спрял да мисли колко ужасно е било всичко и за Кларк — най-добрата ѝ приятелка я бе помолила да стори нещо толкова ужасно. Белами никога нямаше да прости на вицеканцлера или на хората, замесени в този отвратителен експеримент, отнел живота на Лили, но сега разбра, че нищо не се беше случило по вина на Кларк. Тя бе обичала Лили също толкова, колкото и той. Беше я обичала толкова много, че се бе съгласила да изпълни ужасната, болезнена молба на приятелката си.

Белами отиде до Кларк и седна до нея.

— Съжалявам, че ти наговорих онези неща — извини се той и се загледа в огъня.

Момичето поклати глава.

— Не съжалявай — отвърна тя. — Заслужавах повечето от казаното.

— Не. Не заслужаваше нищо от него. — Белами въздъхна, когато Кларк сплете пръсти с неговите. — Както аз не заслужавам твоята прошка.

— Белами — започна тя и тонът ѝ го накара да я погледне, — всички сме вършили неща, с които не се гордеем. — Челото ѝ се сбърчи и момчето се зачуди дали си мисли за Уелс.

— Знам, но…

— Сега искам просто да млъкнеш — сопна му се тя и го целуна.

Белами затвори очи и остави устните му да изразят всичко онова, което той беше прекалено глупав или инатлив да изрече на глас.

Подръпна леко долната устна на Кларк. Съжалявам.

Премести уста върху меката плът под брадичката ѝ. Бях пълен идиот.

Целуна ямката на врата ѝ. Желая те.

Дишането на Кларк се учести и всеки път когато Белами целуваше различна част от тялото ѝ, тя потръпваше.

Младежът наведе устни до ухото ѝ. Обичам те.

Не беше достатъчно. Искаше тя да го чуе как ѝ го казва. Искаше той да се чуе да ѝ го казва. Белами се отдръпна и пое лицето на Кларк в ръцете си.

— Обичам те — прошепна той и се загледа в очите, които светеха от пламъците на огъня и от нещо друго.

— И аз те обичам.

Белами отново я целуна, този път малко по-настоятелно, и продължи да произнася тези думи всеки път когато целуваше нова част от тялото ѝ. Огънят продължаваше да гори до тях, младежът обгърна с длан тила на момичето и двамата легнаха на земята.