Стоте: Ден 21

Глава 3 Глас

Глас вдигна глава от гърдите на Люк и се опита да не обръща внимание на усилието, което вложи това елементарно действие. Младежът ѝ се усмихна, докато тя се изправяше в седнало положение и пусна дългите си крака на пода. Момичето не беше сигурно дали се чувства сънено заради липсата на кислород, или заради факта, че не бе спало през по-голямата част от нощта. Когато Люк беше до нея, последното, което ѝ се искаше, бе да спи. Нямаха представа колко време им остава, така че всеки момент заедно беше безценен. Двамата бяха прекарали последните няколко вечери в прегръдките си: споделяха си шепнешком своите прелитащи мисли или просто лежаха мълчаливо, наслаждавайки се на ритъма на сърцата си.

— Може би трябва да изляза да потърся нови провизии. — Люк говореше спокойно, но и двамата знаеха колко сериозно е това, което казваше. Откакто затвориха пешеходния мост между корабите, хаосът на „Уолдън“ беше достигнал своя пик. Жителите на кораба отчаяно се опитваха да намерят храна и често прибягваха до насилие. Въоръжени с оскъдно количество протеинови пакети, Глас и Люк се барикадираха в малкия апартамент на младежа, където се опитваха да не обръщат внимание на шумотевицата в коридора — разгневените крясъци на съседите, които се биеха за остатъците от провизиите, виковете на майки, които търсеха изгубените си деца, ужасяващите хрипове на онези, които се опитваха да дишат редкия въздух.

— Няма нужда — отвърна Глас. — Имаме достатъчно храна за няколко дни, а след това… — Момичето млъкна и извърна глава.

— Държиш се изключително хладнокръвно, предвид обстоятелствата. Малко е плашещо. Трябвало е да станеш пазач. — Люк погали брадичката ѝ. — Говоря сериозно — допълни той в отговор на скептичното ѝ изражение. — Винаги съм смятал, че най-добрите пазачи са жени. Странно е, че момичетата на „Феникс“ никога не са се замисляли да станат такива.

Глас се развесели вътрешно, щом си представи изненадата на лицето на най-добрия си приятел Уелс, ако я видеше с униформа. Навярно първоначално щеше да е шокиран, но със сигурност щеше да я подкрепи. Преди да срещне Люк, Уелс беше единственият, който винаги се отнасяше сериозно към нея и вярваше, че притежава таланти отвъд флирта и правенето на прически.

— Мисля, че бих се пробвала, стига никой да не ме кара да предприемам космически разходки. — Самата мисъл да бъде в безтегловност я замая.

Люк прочисти гърлото си.

— Те не изпращат кого да е на разходка в Космоса — отбеляза той с престорена важност. Младежът беше част от елитните групи на пазачите, които бяха обучавани за инженери и отговаряха за критични — и опасни — ремонти по кораба. Глас никога нямаше да забрави колко изплашена беше преди няколко седмици, когато Люк излезе в Космоса, за да проучи повреда във въздушния шлюз. За двайсет изпълнени с напрежение минути, единственото, което пазеше младежа от обятията на черната бездна, беше един тънък кабел. И пламенните ѝ молитви.

— А и да не споменавам колко добре ще ти стои униформа.

— Искаш ли да пробвам твоята, за да ме видиш? — попита невинно момичето.

Люк се ухили.

— Може би по-късно. — В момента, в който произнесе тези думи, посърна целият. И двамата знаеха, че няма да има „по-късно“.

Глас скочи на крака и отметна дългата си коса през рамо.

— Ела — каза тя и хвана Люк за ръката. — Дойде ми една идея за вечеря.

— Наистина ли? Ще вземем важното решение дали да ядем протеинова паста на два дни, или протеинова паста на три дни?

— Говоря сериозно. Нека направим това ядене специално. Защо не използваме чиниите? — Реликвите, произведени на Земята, бяха рядкост на „Уолдън“, но семейството на Люк разполагаше с две красавици, донесени на кораба от прадедите им.

Младежът се подвоуми за част от секундата и също стана от дивана.

— Звучи ми като добра идея. Ще отида да ги взема. — Той стисна ръката на Глас и влезе в стаята си, където държеше ценните реликви скрити.

Момичето отиде в малката баня и се погледна в парчето надрано огледало над мивката. В миналото за нея представляваше безкрайно неудобство, че не може да се види в цял ръст, но сега беше благодарна да не знае как изглежда след три дни в едни и същи дрехи. Вчеса косата си с пръсти и изми лицето си с хладка вода.

На Глас ѝ се струваше, че не се забави дълго в банята, но когато излезе от нея, целият апартамент беше преобразен. Източникът на трептящата светлина до масата не беше лампа — бяха свещи.

— Откъде ги намери? — попита момичето изненадано и се приближи до тях. В Колонията трудно се срещаха свещи, какво оставаше за „Уолдън“.

— Пазех ги за специални случаи — отговори Люк и излезе от стаята си. Когато очите на Глас привикнаха към полумрака, сърцето ѝ спря да бие за миг. Младежът се беше преоблякъл, носеше черни панталони и нещо, което приличаше на сако. Това истински костюм ли беше? Рядко се появяваха на Пункта за обмяна. Дори мъжете на „Феникс“ трудно си намираха такива.

Глас беше виждала Люк сериозен и изпънал гръб в своята униформа на пазач. Беше го виждала и усмихнат в цивилните си дрехи, докато играеше на хващане с децата в неговия коридор. В костюм изглеждаше уверен като войника Люк, но по някак различен начин. Някак си по-спокоен.

— Не съм облечена подходящо — заяви Глас и подръпна ръкава на раздърпаната си риза.

Люк наклони глава на една страна и я огледа за един дълъг миг.

— Изглеждаш чудесно. — В гласа му се усещаше възхищение, момичето беше благодарно за трептящата светлина на свещите, която прикриваше старите ѝ дрехи и внезапното ѝ изчервяване.

Глас се приближи до Люк и прокара пръсти по ръкава му.

— Откъде намери това?

— Беше на Картър.

Самото име я накара да отдръпне ръката си, все едно я беше изгорила.

— Добре ли си? — попита я Люк.

— Да, разбира се — бързо отговори тя. — Просто се изненадах. Картър никога не ми е приличал на човек, който носи костюм. — Картър беше по-голямо момче, което бе приютило Люк, след като майка му почина — твърдеше, че е от великодушие, но Глас беше сигурна, че го бе сторил заради допълнителните точки за купони. Младежът беше мързелив, манипулативен и опасен; веднъж се опита да я изнасили, докато чакаше Люк в същия този апартамент. Любимият ѝ не беше наивен, но благодарността му към Картър го заслепяваше за недостатъците му, а Глас така и не успя да му отвори очите за истинската същност на човека, когото смяташе за свой ментор.

Люк сви рамене.

— Не беше такъв тип. Веднъж беше останал без точки за купони и аз откупих костюма от него. Много щедро от негова страна. Можеше да получи доста повече на Пункта за обмяна.

Не, не е можел да получи повече, помисли си Глас. Щяха да го арестуват за търговия с крадени вещи. Обзе я чувство за вина. Картър беше отрепка, но вече бе мъртъв — екзекутираха го за нещо, което не беше извършил.

Причината за това беше тя.

Миналата година Глас направи ужасяващото откритие, че е бременна — нарушение на строгите закони на Колонията за ръста на населението, което се наказваше със затвор за непълнолетните… и смърт за всеки, навършил осемнайсет години.

Момичето отчаяно се опитваше да спаси Люк и до последно прикриваше състоянието си. В крайна сметка бременността ѝ излезе наяве, беше арестувана и принудена да разкрие името на бащата. Глас знаеше, че ако признае кой е той, деветнайсетгодишният ѝ приятел щеше да бъде екзекутиран. В момент на паника тя даде името на мъжа, който караше кожата ѝ да настръхва, мъжа, който рано или късно щеше да бъде арестуван: Картър.

Люк не знаеше какво бе сторила. Никой на „Уолдън“ нямаше представа защо Картър беше извлечен от апартамента си посред нощ. Поне така смяташе Глас, допреди два дни, когато най-добрата приятелка на Люк — Камий, я заплаши, че ще разкрие тайната ѝ, ако Глас не стори всичко, което я накара.

— Ще ядем ли? — попита вяло младежът в опит да смени темата. Постави двете чинии на масата и те издрънчаха, когато срещнаха повърхността ѝ. — Вечерята е сервирана.

Разполагаха със смешно количество протеинова паста, но Глас забеляза, че Люк е сипал по-голямата порция на нея. Хубавото на оскъдното количество храна беше, че можеха да се насладят на сцените, нарисувани по чиниите — едната изобразяваше млада двойка пред Айфеловата кула, а на другата същата двойка разхождаше куче в някакъв парк. Люк не знаеше историята на тези реликви, но Глас си представи, че някога някоя истинска двойка ги беше купила на медения си месец, а след това ги бе взела на Колонията за спомен.

— Не е ли странно да се обличаш официално, за да ядеш протеинова паста? — попита момчето и загреба с лъжицата си част от храната.

— Не мисля. За известно време Уелс беше обсебен от една книга, в която се разказваше за прочуто корабокрушение. Докато корабът потъвал, всички пътници облекли най-хубавите си дрехи и се наслаждавали на музиката до самия си край.

Глас беше горда, че знае този дребен факт от земната история, но вместо да се впечатли от него, Люк потрепери.

— Трябваше да останеш на „Феникс“ — каза ѝ меко той. — Да дойдеш тук е равносилно на това да се качиш на потъващ кораб. — Макар „Уолдън“ и „Аркадия“ да бяха изоставени от Съвета — и обречени на смърт заради намаляващия кислород в тях, — главният кораб „Феникс“ все още разполагаше със запаси от въздух. Момичето беше напуснало безопасния си дом, за да бъде с Люк на „Уолдън“.

— Смяташ ли, че Камий е успяла да проникне? — попита младежът и нарисува нещо с лъжицата си в протеиновата паста.

Глас се опита да не показва притеснението си. Когато пристигна на „Уолдън“, бившата приятелка на Люк — Камий, я накара да ѝ покаже как се е промъкнала от единия кораб на другия. Когато Глас се подвоуми дали да ѝ сподели, тъй като беше наясно, че откакто мостът беше затворен, пазачите на „Феникс“ бяха готови да застрелят всеки нарушител, момичето ѝ прошепна най-ужасната тайна, която можеше да си представи: че ако не ѝ помогне, ще разкрие на Люк истината за Картър. Глас нямаше представа как Камий беше разбрала за този факт, но не губи никакво време в опити да научи — веднага я поведе към тайната вентилационна шахта, която свързваше „Уолдън“ и „Феникс“.

— Надявам се да е успяла — отговори на въпроса на момчето Глас и се обърна на една страна, за да не срещне погледа му.

— Още не е късно и за теб — предпазливо се обади младежът. Беше я молил да тръгне с Камий, но тя отказа. — Можеш да се покатериш по шахтата и…

Лъжицата на Глас падна от ръката ѝ в чинията.

— Не — отвърна тя, малко по-остро, отколкото искаше. — Вече говорихме за това.

Люк въздъхна.

— Добре, но какво ще кажеш за това? — Младежът си пое въздух, но не продължи, тъй като срещна погледа на Глас и изпадна в буен смях.

— Какво? — попита момичето. — Кое ти е толкова смешно?

— Намръщена си.

Глас се изправи в стола си.

— Разстроена съм. Не разбирам защо това те кара да се забавляваш.

— Защото съм сигурен, че когато си била дете, изражението на лицето ти е било абсолютно същото, както сега, когато не си получавала онова, което искаш.

— Стига де, Люк. Опитвам се да бъда сериозна.

— Както и аз — отвърна момчето и стана от стола си. — Ела тук. — Взе ръката ѝ и ѝ помогна да се изправи. — Какво ще кажеш да минеш по вентилационната шахта и да огледаш района? Ако не видиш никакви пазачи на „Феникс“, ще се върнеш да ми кажеш.

Глас погледна внимателно лицето на Люк, за да се увери, че говори сериозно, че това не е капан да я накара да отиде във „Феникс“, след което да затвори шахтата, за да не може да се върне обратно.

— В случай че няма, ще дойдеш ли с мен?

Люк кимна.

— Ако няма пазачи в близост до другия край на шахтата, ще се опитаме да стигнем до апартамента ти незабелязани. След това… — гласът му секна.

Глас хвана другата му ръка и я стисна. И двамата бяха наясно, че ако успееха да се промъкнат на „Феникс“, единственото, което щяха да спечелят, беше малко допълнително време. Колонията се разпадаше и скоро дори „Феникс“ щеше да остане без кислород.

След един дълъг миг Люк наруши тишината:

— Може би ще започнат да изпращат хора долу.

— Какво? Преди да са разбрали дали на планетата е безопасно? — Глас не трябваше да се изненадва. Колонията беше загубила връзка със стоте непълнолетни затворници, които бяха изпратени на Земята, за да проверят радиационните нива. По-точно деветдесет и деветимата, след като тя трябваше да е една от тях, но беше избягала от кораба и се беше промъкнала обратно в Колонията. Сърцето ѝ се сви, когато се сети за Уелс, който също беше част от тази мисия. Момчето цял живот бе мечтало да отиде на Земята — Глас си спомни как ги караше да играят на гладиатор в гравитационната спортна зала, когато минаваше през римския си период, или когато тя се преструваше на човекоядна горила зад офиса на баща му в игрите на изследователи в джунглата.

Надяваше се приятелят ѝ да е още жив, недокоснат от човекоядни маймуни — или от нещо по-лошо като смъртоносна радиация. Най-малкото се надяваше Стоте поне да бяха стигнали до повърхността на планетата.

— Нямат много възможности — равнодушно констатира Люк. Очите му потърсиха нейните. — Трябваше да останеш на онзи кораб, когато имаше този шанс.

— Може би си прав, но бях забравила нещо много важно.

Младежът прокара пръсти по верижката на медальона, който ѝ подари на годишнината им.

— Разбира се. Не можеше да заминеш на Земята без това бижу.

Глас го перна игриво по рамото.

— Много добре знаеш за какво говоря.

Люк се разсмя.

— Нямам търпение да те видя как ми се мръщиш на Земята.

— Това ли е единствената цел в живота ти?

— Не. — Ръката на момчето обхвана тила ѝ, Люк сведе лице към нея и я целуна нежно. — Стремя се към много повече от това.