Стоте: Ден 21

Глава 24 Уелс

Уелс се облегна на ствола на дървото и потръпна, когато изтощените му мускули се обадиха. Зазоряваше се, но той не можа да мигне цяла нощ. Отказа се от опитите си да заспи и предложи на едно момче с размътен поглед да поеме смяната му. То веднага се съгласи и му благодари.

Очите на Уелс се преместиха към гробището, където нова купчинка с пръст се надигаше от тревата като белег. Момчето беше прекарало по-голямата част от нощта до гроба на Прия, който украси с цветя, макар да не успя да ги подреди толкова красиво, колкото самата Прия или Моли биха сторили. Помисли си с облекчение, че поне треската на малкото момиче най-накрая беше преминала. Преди да тръгне, Кларк бе помолила Саша да разкаже на Уелс за „зимната сянка“ и единственото хубаво събитие в деня му беше, когато обясни на всички в болничната колиба, че ще се оправят веднага след като растението напусне организмите им.

Погледна отново към грубата надгробна плоча, на която не пишеше нищо друго освен ПРИЯ. Дори не знаеше каква е фамилията ѝ, защо беше осъдена и дали се беше влюбвала някога. Щяха ли родителите ѝ изобщо да разберат, че е умряла? Ако гривните все още работеха, навярно имаше шанс вече да им го бяха съобщили. Ако ли не, Уелс щеше да ги чака да дойдат на Земята. Представи си жена, която прилича на Прия, да слиза от транспортния кораб и да се оглежда наоколо с големите си кафяви очи в търсене на дъщерята, която ѝ бяха отнели — докато другите родители прегръщаха децата си, Уелс трябваше да заведе майката на момичето до гроба ѝ.

Една клонка се пречупи и младежът веднага се изпъна, за да огледа гората за евентуална заплаха, но си каза, че навярно е била заблудила се катерица. Макар да не искаше да си го признае, се надяваше да е Саша.

Знаеше, че е пълен идиот. Момичето нямаше да се появи по магически начин само защото не можеше да си я избие от главата. Взе правилното решение, като я пусна да си ходи. Щеше му се само да я беше попитал къде живеят нейните хора и дали има намерение отново да се върне с лагера. Ами ако никога повече не я видеше?

В ума му се образува друга мисъл, която отказваше да си тръгне. Възможно ли беше Саша да не мисли никое от нещата, които му каза? Целувката ѝ да е била просто част от плана ѝ за бягство?

От поляната се разнесоха викове, които го извадиха от ступора му. Това не бяха обичайните сутрешни крясъци от рода на „махни си ръцете от закуската ми“ или „ако не донесеш вода, ще те убия“. Уелс се изправи на крака и се насочи към глъчката. Имаше усещането, че знае за какво е суматохата.

Около болничната колиба се беше струпала група младежи и когато синът на канцлера се приближи до нея, две дузини лица се обърнаха към него. Повечето от тях изглеждаха объркани, но някои бяха зачервени от гняв.

— Няма я — изсъска Греъм и се насочи към Уелс.

За един кратък миг Уелс смяташе да се прави на луд и да се преструва, че няма представа как е избягала Саша. Знаеше обаче какво би казал баща му за подобна проява. Един истински водач заставаше зад грешките си, а не хвърляше вината върху другите. Не че момчето смяташе освобождаването на земнородната за грешка.

— Каза, че ще я върнеш обратно, а след това си я пуснал. — Греъм огледа скупчилите се хора, за да се увери, че думите му ще ги накарат да възнегодуват.

— Какво си мислеше, Уелс? — попита Антонио с ококорени очи. — Тя беше единственото ни преимущество пред земнородните. Онези, които убиха Ашър и Прия. Сега какво ще им попречи да ни избият всички?

— Даже не знаем къде се намират хората на Саша, но я си представете, ако бяха разбрали, че сме я отвлекли. Освен това не те убиха Ашър и Прия — възпротиви се Уелс. — Били са другата група земнородни. Онези, жестоките.

— Това ти е казала тя — намеси се едно момиче. Синът на канцлера се обърна и видя, че Кендъл се е вторачила в него със смесица от ужас и съжаление. — Така и не получихме доказателство на думите ѝ, нали? — изражението на лицето ѝ издаваше недвусмислено мислите ѝ — тя смяташе, че Уелс е бил изигран.

— Просто си признай! — излая Греъм. — Пусна я да си ходи, нали?

— Да — отвърна синът на канцлера със спокоен глас. — Пуснах я. Взех правилното решение. Тя не знаеше къде е Октавия и нямаше да постигнем нищо, като я държим пленничка тук. Не можем безпричинно да затваряме хората.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Антонио и се опули насреща му. Обичайно веселото му лице беше помръкнало от ярост, когато направи жест към тълпата. — Твоят баща ни затвори всички за къде-къде по-малки нарушения.

— Ти какво предлагаш? — попита го Уелс, а тонът му се беше повишил заради раздразнението му. — Да продължаваме да повтаряме същите грешки? Имаме шанса да направим нещо различно. Нещо по-добро.

Греъм изсумтя.

— Зарежи глупостите, Уелс. Знаем, че единственото, което ти „оправяш“, е онази мутирала земнородна курва.

Гневът, който синът на канцлера се опитваше да потисне до момента, се надигна в гърдите му и той се хвърли обезумял към другото момче със свити юмруци. Преди да успее да изтрие самодоволната усмивка от лицето на този задник, Ерик и още едно хлапе от „Аркадия“ извиха ръцете му зад гърба.

— Остави го, Уелс! — изкрещя Ерик.

— Виждате ли? — Греъм се обърна към останалите, като видимо ликуваше. — Видяхте ли това? Смятам, че показа достатъчно ясно на кого е лоялен.

Не думите на момчето боляха, а погледите на останалите. Повечето от тях се взираха в Уелс така, все едно вярваха на Греъм, а бяха отвратени от самия него.

Устните на Кендъл потреперваха. Лицето на Ерик беше почервеняло от яд. Антонио се беше намръщил. Синът на канцлера се обърна да потърси Кларк, но си спомни, че нея я нямаше. Беше взел правилното решение. Защо никой не го разбираше?

Може би не е било правилното решение, възпротиви се един глас в главата му. В края на краищата дори и най-великите водачи допускаха грешки.

Когато полковникът отмина неговата единица, Уелс въздъхна и откопча най-горното копче на униформата си. Не му отне много време да осъзнае, че облеклото, на което толкова се възхищаваше като дете, в действителност беше нелепо. Само защото войниците на Земята някога са били облечени така, не означаваше, че и те трябва да носят същите дрехи в Космоса.

— Уха, я вижте. Джаха се прави на бунтар — подигра му се един от колегите му кадети. — Не знаеш ли какво се случва с офицерите, които нарушават дрескода?

Уелс не му обърна внимание. Докато останалите войници изглеждаха изпълнени с енергия по време на тренировките на „Уолдън“, за него самия те бяха много изморителни. Не от физическа гледна точка — харесваше му да бяга на гравитационната пътека, допадаха му и спарингите между военните упражнения. Останалата част от обучението го изтощаваше: нахлуването в жилищни единици, спирането на случайни купувачи за разпит на Пункта за обмяна. Защо смятаха, че всеки един човек на кораба е престъпник?

— Внимание! — провикна се отново полковникът.

Уелс автоматично изпъна рамене, вирна брадичка и застана на позиция, когато кадетите сформираха права линия надолу по коридора.

— Свободно, полковник — разнесе се гласът на канцлера. — Не съм тук, за да инспектирам войниците. — Очите на Уелс бяха насочени право напред, но можеше да почувства тежестта на погледа на баща си. — Което е хубаво, като гледам как изглеждат някои от тях. — Младежът настръхна, знаеше точно за кого говори управникът.

— Сър. — Полковникът понижи глас. — Кой ви охранява днес?

— Тук съм неофициално, така че дойдох сам. — Уелс рискува да хвърли един поглед към баща си и видя, че той наистина е сам — беше рядка гледка управник от този ранг да се разхожда без охрана на „Уолдън“. Другите членове на Съвета не припарваха до моста, ако до себе си нямаха поне двама охранители.

— Желаете ли няколко от кадетите да ви придружат? — попита военният, като снижи глас. — Тази сутрин имаше нов инцидент на „Аркадия“, така че според мен…

— Благодаря ви, но няма нужда — заяви баща му с тон, който сложи край на дискусията. — Приятен следобед, полковник.

— Приятен следобед, сър.

Когато стъпките на канцлера заглъхнаха зад ъгъла на коридора, военният освободи кадетите и им заповяда да се връщат на „Феникс“, на бегом. Войниците изпълниха нареждането и се понесоха тичешком към моста. Уелс не тръгна с тях — престори се, че си връзва обувката. Огледа се наоколо и видя, че никой не му обръща внимание — отдели се от групата и тръгна в посоката, в която беше поел баща му.

Криеше нещо и Уелс щеше да разбере какво е то. Още днес.

Младежът забави крачка, когато зърна баща си да завива зад друг ъгъл — и видя нещо, което не бе очаквал.

Канцлерът беше застанал пред Възпоменателната стена, разположена в коридора на най-старата част на „Уолдън“, която през вековете се беше превърнала в паметник за всички починали на Колонията. Най-горните имена бяха изписани с големи букви от семействата и близките на загиналите. С течение на времето и с намаляването на свободното пространство новите имена бяха издълбавани върху старите и така, докато някои от тях не бяха станали едва забележими.

Уелс нямаше представа какво търси баща му тук. Канцлерът посещаваше това място само по време на официални церемонии, когато идваше да почете споминали се членове на Съвета. Момчето никога не го беше виждало да ходи дотук сам.

Канцлерът се пресегна и проследи вдлъбнатините на едно от имената. Раменете му увиснаха — от него се излъчваше тъга, която Уелс никога не беше виждал.

Бузите на момчето започнаха да горят. Не трябваше да е тук, в този интимен за баща му момент. Когато се обърна, за да се отдалечи възможно най-тихо, той му проговори:

— Знам, че си там, Уелс.

Младежът застина и за миг дори спря да диша.

— Съжалявам — извини се той. — Не трябваше да те проследявам.

Канцлерът се обърна към сина си, но за изненада на момчето, не изглеждаше нито ядосан, нито разочарован.

— Всичко е наред — отвърна той и въздъхна. — Така или иначе, е време да ти разкрия истината.

Ледена вълна заля тялото на Уелс.

— Истината за какво?

— Не ми е лесно да ти го споделя — започна баща му, а гласът му трепереше. Прочисти гърлото си. — Много отдавна, преди да се родиш, преди още да срещна майка ти, се влюбих… в една жена от „Уолдън“.

Уелс се опули насреща му. Не помнеше баща му някога дори да е изричал думата „любов“. Винаги беше толкова хладен, толкова отдаден на работата си — подобно разкритие му се струваше невъзможно. Въпреки това болката в очите на канцлера беше достатъчна, за да убеди момчето, че е сериозен.

Канцлерът обясни с несигурен глас, че е срещнал жената по време на смяната си, докато още е бил млад пазач. Двамата започнали да се виждат и да се влюбват един в друг, макар той да пазел в тайна връзката си от приятелите и семейството си, които щели да бъдат ужасени, ако научели, че излиза с някакво момиче от „Уолдън“.

— Впоследствие осъзнах колко е глупаво всичко това — обясни баща му. — Ако се бяхме оженили, щяхме да донесем единствено болка на близките си. По това време започна да се говори, че ще влизам в Съвета. Щях да имам отговорности не само към себе си, но и към много други хора, така че реших да сложа край на тази авантюра. — Мъжът въздъхна. — Тя щеше да намрази живота си, ако беше станала съпруга на канцлера. Взех правилното решение. — Уелс не промълви и дума, чакаше баща му да продължи. — Няколко месеца по-късно се запознах с майка ти и осъзнах, че тя е подходящата партньорка за мен. Спътницата, която щеше да ми помогне да се превърна във водача, от когото Колонията се нуждаеше.

— Продължи ли да се срещаш с нея? — попита синът му, изненадан от суровата обвинителна нотка в гласа си. — С онази… онази жена от „Уолдън“?

— Не — баща му енергично заклати глава. — Никога. Майка ти е всичко за мен. — Канцлерът прочисти гърлото си. — Ти и майка ти сте всичко за мен — поправи се той.

— Какво се случи с нея? С тази жена? Намери ли си някой друг?

— Тя почина — отговори канцлерът. — От време на време идвам тук, за да ѝ отдавам почит. Това е всичко. Сега знаеш тайната ми.

— Защо е трябвало да го криеш от мен? — настоя Уелс. — Защо не искаш никой да те вижда, когато идваш тук?

Чертите на лицето на баща му застинаха.

— Има неща относно това да си водач, които не можеш да разбереш на твоята възраст. — Мъжът се обърна на пети и се насочи към „Феникс“. — Този разговор приключи.

Уелс наблюдаваше мълчаливо, докато баща му се отдалечава. Знаеше, че когато седнат довечера на масата да вечерят, и двамата щяха да се правят, че нищо не се е случило.

Погледна стената и мястото, което баща му беше докоснал толкова нежно. Мелинда. Опита се да разчете и фамилията ѝ, но тя бе почти заличена. Доколкото виждаше, започваше с „Б“.

Мелинда Б. Мъртвата жена, която баща му някого беше обичал, в чест на която се завръщаше при стената отново и отново. Жената, която, ако обстоятелствата бяха различни, можеше да бъде негова майка.

Уелс посегна към униформата си, закопча най-горното ѝ копче и се насочи към „Феникс“, оставяйки зад гърба си призраците от миналото на баща си.

— Младши канцлерът напълно се е побъркал — отсече Греъм. — Кой, по дяволите, може да предвиди какво ще направи от сега нататък?

— Аз не мога — намеси се Лила, — не трябва просто да го…

— Няма проблем — прекъсна я Уелс. — Ще ви улесня. Напускам.

— Какво? — изуми се Кендъл. — Не, Уелс, не това искаме.

— Говори за себе си — сопна ѝ се Греъм. — Точно това искам аз. Ще сме много по-добре без него.

Уелс се зачуди дали не беше прав. Дали не беше направил същото, което баща му бе сторил преди време? Дали не беше допуснал същата грешка заради някакво си момиче? Какво щеше да каже канцлерът, ако се намираше тук сега?

— Надявам се да бъдете — отвърна Уелс, изненадан от искреността и липсата на гняв в гласа си.

Без да поглежда към никого, младежът се обърна и отиде да опакова багажа си за последен път.