Стоте: Ден 21

Глава 6 Кларк

Каквото и да правиш, не ходи в лабораторията.

До слуха на Кларк достигнаха агонизиращи викове и момичето не можеше да прецени дали идваха от другата страна на стената, или от мрачните кътчета на съзнанието ѝ.

При експериментите използваме високи нива на радиация. Не искаме да се нараниш.

Лабораторията не приличаше на онова, което тя си представяше. Вместо с компютри и оборудване беше изпълнена с болнични легла. Във всяко от тях имаше дете.

Нашата работа е да определим кога Земята ще е годна за живеене. Всички разчитат на нас.

Кларк огледа внимателно помещението — търсеше своята приятелка Лили. Чувстваше се самотна. И уплашена. Всички около нея умираха. Малките им тела вехнеха, докато накрая не се превръщаха в купчинка от кожа и кости.

Не трябваше да откриваш това.

Къде ли беше Лили? Кларк често посещаваше своята приятелка, когато родителите ѝ не бяха в лабораторията. Носеше ѝ подаръци, книги, които вземаше от библиотеката, и бонбони, които крадеше от склада с провизии на училището. В добрите дни на Лили смехът им заглушаваше пиукането на мониторите, които следяха сърдечния пулс на пациентите.

Не беше наша идея. Вицеканцлерът ни принуди да експериментираме с тези деца. Заплаши, че ще ни убие, ако му откажем.

Кларк ходеше от легло на легло, във всяко едно от тях имаше болно дете, но никое от тях не беше най-добрата ѝ приятелка.

Изведнъж си спомни. Лили беше мъртва. Тя я беше убила.

Заплаши, че ще убие и теб.

Лили я умоляваше да накара болката да изчезне. Кларк не искаше да го прави, но знаеше, че приятелката ѝ никога няма да се оправи. Накрая се предаде и даде на момичето фатална доза лекарства, която да прекрати страданията ѝ.

Съжалявам, опита се да се извини на мъртвата девойка. Съжалявам. Съжалявам.

— Всичко е наред, Кларк. Шшш, всичко е наред. До теб съм.

Момичето отвори очи. Лежеше на походно легло, ръката ѝ беше бинтована… защо? Какво се беше случило?

Белами стоеше до нея, лицето му беше мръсно и измъчено. Усмихваше ѝ се по начин, който Кларк виждаше за пръв път — широко и лъчезарно, без никаква следа от насмешка. Имаше нещо изключително интимно в усмивката му, все едно разкриваше повече от него, отколкото самият той беше показал, когато плуваха заедно по бельо.

— Благодаря на бога, че си добре. Помниш ли, че те ухапа змия? — попита младежът. Кларк затвори очи, когато късчетата памет започнаха да се завръщат. Гърчещото се създание. Заслепяващата болка. Топлината от ръцете на Белами, които я подхванаха.

— Бихме ти от универсалната противоотрова, но не знаех дали не сме закъснели прекалено.

Кларк се изправи и осъзна един факт.

— Носил си ме през целия път до лагера? — Бузите ѝ поруменяха при мисълта, че толкова дълго време е била в безсъзнание в ръцете на Белами. — И си се сетил за лекарството?

Младежът хвърли бърз поглед към вратата.

— Заслугата е изцяло на Уелс.

Името се стовари тежко върху гърдите на Кларк. След като синът на канцлера не ѝ беше позволил да влезе в горящата болнична палатка, за да спаси приятелката си Талия, тя напусна лагера, заслепена от ярост и тъга. Огледа новата болнична колиба и почувства единствено печал. Талия загина, но не можеше да вини Уелс за онова, което стори. Той ѝ беше спасил живота… а сега го бе сторил за втори път.

В другия край на малката колиба, на едно от леглата, се беше свило момиче. Кларк се поизправи на лакти, но когато Белами проследи погледа ѝ, седна на ръба на леглото ѝ като подобие на жив щит.

— Така — каза той и погледна през рамо, — относно това.

Младежът ѝ разказа за нападението, при което беше загинал Ашър, и за земнородната, заловена от Уелс.

— Какво? — изуми се Кларк и рязко се изправи на крака. — Искаш да ми кажеш, че това момиче ей там е родено на Земята? — Една малка част от нея очакваше нещо подобно да се случи от момента, в който намериха ябълковата градина, но да види земнородна на няколко метра от себе си беше прекалено. Хиляди въпроси се зародиха във всяка клетка на мозъка ѝ. Как тези хора бяха оцелели след Катаклизма? Колко бяха? Цялата планета ли населяваха, или само този район?

— Говори тихо — прошепна Белами, постави ръка на рамото на Кларк и нежно я бутна отново да легне. — Мисля, че спи, което ме устройва в момента. Всичко е толкова зловещо. Имам чувството, че целият ад се е стоварил на главите ни.

Кларк отблъсна ръката му и стана на крака. Вълнението и стресът пулсираха по вените ѝ, цялото ѝ тяло трепереше.

— Не е за вярване. Трябва да разговарям с нея!

Преди да успее да направи друга крачка, младежът я сграбчи за китката.

— Идеята не е добра. Нейните хора отвлякоха Октавия и убиха Ашър. Хванахме я, докато ни шпионираше. — Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. — Сигурно е избирала кой да е следващият, когото да убият.

Кларк го погледна объркано. Защо предполагаха какви са мотивите на земнородната, след като можеха просто да я попитат?

— Някой опита ли се да говори с нея? — Нямаше никаква опасност да се пробват, особено след като ръцете и краката ѝ бяха вързани. Кларк се надигна на пръсти, за да може да огледа по-добре пленничката. Момичето се беше свило на една страна, с гръб към тях. Изглеждаше така, все едно е мъртва.

Белами дръпна Кларк и я избута на леглото ѝ.

— Мисля, че говори английски. Не е казала и думичка, но имам чувството, че разбира какво казваме. Веднага след като получим някаква полезна информация от нея, ще тръгна след Октавия.

Гласът на момчето беше спокоен, но Белами не успя да скрие тревогата си, когато изрече името на сестра си. За момент мислите на Кларк се отдалечиха от земнородната на походното легло и се завърнаха в гората, където тя и Белами следваха дирята на Октавия. Почувства се виновна, че младежът беше изоставил следата, за да я върне в лагера.

— Белами — започна тя, когато друга мисъл се заформи в ума ѝ. — Онези останки, които открихме. Видя ли логото на тях? Пишеше „ТГ“. — Всяко дете в Колонията знаеше, че „ТГ“ означава „Трилиън Галактик“ — компанията, която беше конструирала техния кораб.

— Знам — отвърна младежът. — Но това може да значи всичко.

— Останките не са от нашия кораб — побърза да каже Кларк. Неусетно беше повишила глас от вълнение. — Което ме кара да смятам, че е от нещо друго, което Колонията е изпратила тук долу. Може би някакъв вид дрон? Или пък… — момичето млъкна, подвоуми се дали да изрече на глас онова, което се роди в ума ѝ. — Мисля, че е важно да разберем откъде са се взели — довърши тя.

Белами стисна ръката ѝ.

— Открием ли Октавия, ще отидем да разгледаме.

— Благодаря ти — промълви тихо Кларк. — За всичко. Наясно съм, че ти е отнело много време, за да ме върнеш тук.

— Щеше да е срамота да изгубим единствената докторка на Земята, макар и да е била арестувана, преди да завърши обучението си. Ще ми напомниш ли отново коя част на тялото си да пазя най-много от наранявания? — попита Белами и ѝ се ухили насреща. — Можеш ли да лекуваш друго освен лакти и глезени?

Кларк се зарадва да го види в добро настроение, но това не беше достатъчно, за да заличи чувството ѝ за вина. Тя понижи глас и отново погледна момичето срещу тях:

— Просто… ако се налага да тръгваш, върви. Чувствам се ужасно, че вече загуби цял ден заради мен.

Усмивката му омекна.

— Всичко е наред. — Младежът протегна ръка и разсеяно започна да увива един неин кичур около пръста си. — Смятам, че засега най-разумното, което мога да сторя, е да разбера какво знае земнородната, преди пак да тръгна по следата.

Кларк кимна и почувства облекчение от факта, че Белами не я обвинява за нищо, както и от това, че няма намерение да тръгне веднага.

— Октавия е истинска щастливка, че те има — каза тя, килна глава на една страна и го огледа с усмивка. — Знаеш ли, спомням си добре момента, в който разбрах, че на „Уолдън“ има брат и сестра.

Младежът повдигна едната си вежда.

— Репутацията ми ме предхожда? Май не трябва да се изненадвам. Как можеш да устоиш на изкушението да не говориш за такъв хубавец?

Кларк се блъсна в него и завря лакът в ребрата му. Белами се престори, че много го е заболяло, след което се разсмя.

— Вярно е — съгласи се момичето. — Приятелката ми Лили ви помнеше от детския дом. Ако не бъркам, точните ѝ думи бяха: „Познавам едно момиче, което има по-голям брат. Това е чудесно, още повече че той е изключително привлекателен: никой не може да погледне директно в него. Толкова е ослепителен, че все едно се взираш в слънцето“.

Вместо да се усмихне Белами пребледня.

— Лили? Нали не става въпрос за Лили Марш?

Гърдите на Кларк се стегнаха, щом осъзна какво се беше изплъзнало от устата ѝ току-що. Разбира се, че Белами и Лили се познаваха. Едва ли детският дом на „Уолдън“ имаше много обитатели, нали? Лили рядко споделяше за миналото си, а Кларк не я питаше. Сега момичето осъзна, че така е било по-добре — да смята, че приятелката ѝ е нямала минало, че е нямала нито един близък човек.

— Откъде познаваш Лили? — попита Белами и се вгледа в очите ѝ. Търсеше в тях информацията, която тя толкова усърдно се опитваше да скрие.

— Срещнахме се в болницата по време на обучението ми — отвърна Кларк, без да се опитва да преброи лъжите в това кратко изречение. — Приятели ли бяхте? — Надяваше се момчето просто да свие рамене и да ѝ отговори, че се познават от детския дом.

— Ние бяхме… — Белами млъкна. — Ние бяхме нещо повече от приятели. Лили беше единственото момиче, за което някога ме е било грижа. Преди теб.

— Какво? — Кларк го погледна ужасена. Лили, нейната най-добра приятелка и тестови субект на родителите ѝ, е била…

— Добре ли си? — попита я Белами. — Тревожи ли те фактът, че съм имал приятелка там на кораба?

— Не. Разбира се, че не — отвърна Кларк. — Добре съм. Просто съм изморена. — Сърцето ѝ препускаше, тя се върна на своята половина от леглото и погледна към Белами. По-добре да я смяташе за ревнива и обсебваща, отколкото да му споделеше дори частица от истината.

— Добре — съгласи се младежът, макар да не изглеждаше убеден в думите ѝ. — Защото всичко това беше преди много време.

Не и за нея. Белами може и да смяташе, че смъртта на Лили е била преди много време, но не и Кларк — тя преживяваше последните моменти от живота на приятелката си всеки ден. Все още виждаше лицето ѝ, щом затвореше очи и се опиташе да заспи. Все още чуваше гласа ѝ в главата си.

Смъртта на Лили никога не беше далеч от мислите ѝ. Защото Кларк беше онази, която ѝ я дари.