Стоте: Ден 21

Глава 29 Уелс

Когато свърши с опаковането, Уелс тихомълком отиде до малкото гробище, за да отдаде последна почит на мъртвите. Нощта се беше спуснала и цветята, с които беше украсен надгробният камък, светеха. Синът на канцлера осъзна, че идеята на Прия да декорират гробовете с живи растения, е много добра. Израсналите на кораба младежи не знаеха що е пълен мрак, така че по този начин винаги щяха да имат светлина над себе си.

Когато Уелс клекна пред маркера на Прия, го обходиха студени вълни. Дали тя е усещала, че скоро ще се присъедини към останалите?

Момчето се изправи, отиде до гроба на Ашър и прокара пръсти по кривите букви, издълбани в дървото. Спря за миг и се зачуди защо ли му изглеждаха толкова познати. Почеркът на всички маркери беше различен, но той беше сигурен, че е виждал този и преди.

— Сбогом — промълви Уелс, преди да сложи раницата на гърба си и да се отправи към гората.

Прекоси първата редица дървета и вдиша дълбоко свежия горски въздух. Чувстваше се изключително спокоен при мисълта, че ще живее сам — тук и сега, в гората, се чувстваше по-добре, отколкото цяла сутрин в лагера. Звукът от вятъра в листата бе приятна промяна на фона на злобните шепоти.

И преди се беше отдавал на мимолетни фантазии, че ще напусне Стоте, макар в този сценарий винаги да участваше и Кларк. Или в по-скорошните му мечтания — Саша. Сърцето му се сви, когато си помисли как земнородната може да се върне в лагера да го търси, а той нямаше да е там. Какво ли щеше да си помисли, когато другите ѝ кажеха, че си е тръгнал? Дали някога отново щеше да я види? Какво щеше да се случи, ако баща му дойдеше тук? Дали щеше да потърси сина си, или щеше да го обяви за пълен позор?

— Уелс — някой го повика от мрака. Младежът се обърна и замига пред очертаващата се в тъмнината фигура на Кендъл. — Къде отиваш?

— Все още не съм решил. Нанякъде.

— Може ли да дойда с теб? — попита момичето със смесица от желание и копнеж, която подсказваше, че вече знае какъв отговор ще получи.

— Не мисля, че това е добра идея — отвърна предпазливо синът на канцлера. — Ще си в много по-голяма безопасност, ако останеш с групата.

Кендъл направи няколко крачки към него. Оскъдно количество лунна светлина се прокрадваше през дебелия листак на дърветата и въпреки това огромните, блеснали очи на момичето го наблюдаваха толкова съсредоточено, че Уелс едва не потръпна.

— Ще търсиш ли Саша?

— Не… нямам представа къде е тя.

Въпреки мрака младежът видя как Кендъл кимна.

— Това е добре. Тя е опасна, знаеш го. Виж какво направиха тези земнородни с Прия.

— Това няма нищо общо със Саша — отвърна младежът, без да знае защо я защитава.

— Що за човек би сторил подобно нещо на друг? — продължи момичето, сякаш не го беше чуло. — Да обеси някого на дърво? Да издълбае съобщение в ходилата му? Трябва наистина да се стремиш да привлечеш внимание. — Гласът ѝ беше придобил странен, почти монотонен оттенък и хлад заля гърба на момчето.

— Не можеш да се довериш на земнородните, запомни това — продължи Кендъл и направи още няколко крачки към Уелс, докато не застана на метър от него. — Знам, че е красива. Но не е една от нас. Тя не те разбира. Не би сторила абсолютно всичко, за да те защити.

Синът на канцлера започна да се задъхва, когато една мисъл се оформи в ума му. Ето защо почеркът на гроба на Ашър му изглеждаше толкова познат. Буквите — те приличаха много на онези, издълбани в ходилата на Прия.

Ами ако не земнородните я бяха убили? Ами ако…

— Доскоро — каза с усмивка Кендъл и се насочи към лагера. Уелс замръзна. Какво да прави, да я последва ли? Да предупреди ли останалите? Страхът в стомаха му истински ли беше, или само обикновена параноя?

Един клон изпука някъде пред него и младежът се извърна в посоката, от която дойде звукът. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Навярно е някое животно, помисли си той и му се прииска да беше преглътнал гордостта си и да бе помолил Белами да го научи да стреля. Дори не беше взел копие със себе си.

Пред него се оформиха три различими човешки фигури. Уелс се напрегна и огледа земята за нещо, което можеше да използва като оръжие. Някоя голяма пръчка или камък. Биваше го и в ръкопашния бой — бе един от най-добрите в своята част по време на офицерското си обучението, — но не беше сигурен, че може да се справи с трима души едновременно.

Намери един остър камък, взе го и се прикри зад едно дърво. Когато странниците се приближиха, се разнесе смях.

— Кларк? — провикна се изненадано младежът и изпусна камъка на земята. Лунната светлина играеше върху косата на момичето като ореол и осветяваше широката ѝ, възхитителна усмивка. Белами я придружаваше… а това Октавия ли беше?

Когато забелязаха Уелс, и тримата се ухилиха и забързаха към него, като говореха едновременно. Малко по малко той събра нишките на случилото се: отвличането на Октавия, посещението на Белами и Кларк в Маунт Уедър и всичко, което бащата на Саша им беше казал.

Сърцето на Уелс трепна при споменаването на името ѝ.

— Значи сте видели Саша? Тя добре ли е?

Уелс и Кларк сключиха погледи и на лицето на момичето се изписа разбиране. Тя винаги беше добра в забелязването на дребните детайли, виждаше нещата преди всички останали — точно това я правеше толкова добър доктор, помисли си синът на канцлера. Кларк го дари с голяма усмивка и момчето осъзна, че тя знае колко важна е земнородната за него и няма нищо против чувствата му.

— Саша е добре — отвърна Кларк. — Скоро ще ни посети. След като увери групата отцепници, че не представляваме заплаха за тях. — Момичето млъкна за момент, все едно се чудеше каква част от информацията да сподели. — Мисля, че иска да те види.

— Накъде си тръгнал? — попита го Октавия и потупа раницата му.

Белами и Кларк си размениха погледи, когато Уелс им разказа какво се беше случило тази сутрин, как всички бяха побеснели, че е пуснал Саша, как е решил да си замине сам, преди останалите да го изритат от лагера.

— Това е нелепо — заяви Белами с такова възмущение, което синът на канцлера не беше чувал от никой жител на „Уолдън“, дори и когато говореха по негов адрес. — Не можеш да си тръгнеш само защото Греъм и няколко от момчетата му са се ядосали. Те се нуждаят от теб. Ние се нуждаем от теб.

— Моля те, Уелс — намеси се и Кларк. — Всичко ще е наред. Особено когато им разкажем, че си бил прав за Саша. Ако не я беше пуснал, никога нямаше да си върнем Октавия. — Тя стрелна с поглед по-малкото момиче, което вече се беше насочило към лагера, нетърпеливо да направи своето голямо завръщане.

— Предполагам… — Уелс премести раницата си от едното рамо на другото и се обърна към Белами: — Поздравления, човече. Наистина се радвам, че я намери. Дори за миг не се отказа от нея и постоянството ти се отплати. — Младежът хвърли поглед към Кларк и отново към момчето. — Мисля, че всички имаме много да учим от теб.

Белами сви рамене.

— Просто не знам как да живея по друг начин. Винаги съм бдял над нея. Както се казва… не сме родени заради нас самите. Трябва да се грижим и за другите.

Уелс го изгледа изпод вежди.

— Какво каза току-що? — Белами беше произнесъл сентенцията вяло, все едно беше някаква фраза, която хората използваха постоянно. Ала синът на канцлера не беше чувал никой на Земята да я използва. В интерес на истината, не беше чувал някой да я изрича на глас от години, но това не означаваше, че не мисли за нея всеки ден.

Имаше неща, които никога не се забравяха.