Стоте: Ден 21

Глава 12 Глас

— Не можеш да го направиш — каза Люк и наруши тишината в малката ремонтна стая. Намираха се във вече изоставения пункт на пазачите, където се съхраняваха костюмите, които Люк и колегите му инженери използваха за своите разходки в Космоса. — Планът ти е повече от опасен — самоубийствен е. Ако някой ще излиза навън, това ще съм аз. Трениран съм за такава работа.

Глас постави ръката си върху неговата и се изненада, когато почувства, че той трепери.

— Не — отвърна тя, като го погледна в очите за пръв път, откакто му разкри плана си. — Ще е истинска лудост да рискуваш живота си, защото в момента, в който проникнеш във „Феникс“, ще бъдеш застрелян.

— Едва ли ще има пазачи, които да ме чакат във въздушния шлюз. Съмнявам се да вярват, че някой ще е толкова луд, че да опита да влезе от външната страна на кораба — обясни Люк. Излизанията в Космоса се осъществяваха единствено от него и неговия специално обучен екип, и то само в крайно належащи случаи. Следеше се всеки един показател, нивото на кислорода и налягането, наблюдаваше се за летящи отломки и се осигуряваше помощ при евентуални повреди в оборудването. Глас се опитваше да не мисли за това, че ще излезе навън без никой от тези елементи.

— Отварянето на въздушния шлюз ще задейства алармите. Може да ме арестуват, но няма да ме застрелят — обясни момичето.

— Глас. — Гласът на Люк беше пресипнал. — Не мога да те оставя да го направиш.

— Не го правя само заради нас. — Момичето го погледна и се насили да остане спокойно. — Когато затвори пешеходния мост, „Феникс“ остави „Уолдън“ и „Аркадия“ да умрат. Не мога да позволя невинни хора да страдат, не и ако мога да им помогна с нещо. Трябва да отворя моста.

Люк въздъхна и затвори очи.

— Добре — съгласи се той и си пое дълбока глътка въздух. — Тогава да се захващаме за работа. — Младежът започна методично да посочва към оборудването и да обяснява как работи всичко — костюмите, скобите, жицата, която щеше да я свързва с кораба. Тонът му беше спокоен и делови, все едно обучаваше нов пазач, а не единственото момиче в цялата вселена, което обичаше.

Люк поведе Глас до голямото стъкло и посочи през него към ръкохватките, които се виждаха по цялата дължина на кораба.

— Въздушният шлюз на „Феникс“ може да се отвори от външната страна — просто развърти голямото колело. Това ще ти позволи да влезеш във въздушната камера. Озовеш ли се вътре, ще отида на моста и ще те чакам там.

— Значи имаме среща — констатира Глас и се усмихна.

Люк извади един от термалните гащеризони и го подаде на приятелката си.

— Съжалявам — извини се той, — но този е най-малкият. — Очевидно беше направен за някой доста по-едър, но трябваше да свърши работа.

Глас набързо съблече блузата и панталоните си и потрепери, когато студът накара кожата ѝ да настръхне. Докато се мъчеше с термалния гащеризон, забеляза, че Люк се е вторачил в нея с такава настоятелност, каквато за първи път виждаше у него — все едно се опитваше да запомни всяка една извивка на тялото ѝ и да я запази в паметта си.

— Целият е намачкан — обади се Люк с плътен глас. — Няма да сработи, ако не е плътно по кожата ти. Ето така. — Глас стоеше напълно неподвижна, докато момчето оправяше плата по тялото ѝ и изглаждаше всички гънки, а пръстите му пътуваха сръчно покрай раменете ѝ, надолу по гърба ѝ, по бедрата ѝ. Момичето потрепери. Всеки път когато ръцете му се плъзваха по нова част от тялото ѝ, тя чувстваше, че губи частица от него. Ами ако я докосваше за последен път?

Люк отстъпи назад. Беше готов с гащеризона и посегна за скафандъра, като провери някои от частите му, преди да ѝ го даде.

Никой от двама им не промълви и дума, докато Люк ѝ помагаше да навлече долната част на костюма и го пристегна здраво в кръста. Нареди ѝ да си вдигне ръцете и нахлузи горната част през главата ѝ. С пребледняла физиономия закрепи двете части една за друга. Чу се изщракване и Глас въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Люк и хвана ръката ѝ.

Момичето кимна. Той мълчаливо взе ръкавиците и една по една ги постави на ръцете ѝ.

Остана единствено шлемът.

— Трябва да си вържа косата — каза Глас и вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Аз ще го сторя. — Люк бръкна в джоба ѝ, за да извади от него ластик, мина зад гърба ѝ, приглади косата ѝ назад в конска опашка, като нежно прибра няколко кичура зад ушите ѝ, и я стегна здраво.

Люк се усмихна — целият трепереше — и отстъпи назад.

— Предполагам, че е време. — Младежът я прегърна силно и макар Глас да не можеше да почувства допира на тялото му до нейното, сърцето ѝ се сгря от този жест. — Бъди много, ама наистина много внимателна там, става ли? — попита я той с пресипнал глас. — Ако нещо се обърка, веднага се върни. Не поемай никакви рискове.

Глас кимна.

— Обичам те. — Момичето не знаеше за кой път произнасяше тези думи, но сега звучаха по различен начин. Можеше да усети ехото на всяко предишно Обичам те в тях, както и на всяко бъдещо, до края на живота им.

Люк се наведе и я целуна. За момент Глас си позволи лукса да затвори очи и да си представи, че е едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което целува момчето, което обича. Глас се притисна по-силно към него… и усети тежестта на тромавия скафандър, който я върна към реалността.

Люк се отдръпна от нея и взе шлема.

— Успех — пожела ѝ той и се наведе, за да я целуне по челото. След това го постави на главата ѝ и го прикрепи към другата част на скафандъра.

Глас задиша тежко, когато светът около нея стана черен и задушлив. Почувства се отново в затвора. Не можеше да вижда, не можеше да диша. Тогава усети, че Люк стиска ръката ѝ през ръкавицата и се отпусна, пое си дълбоко дъх и усети, че въздухът от нейния резервоар струи право в носа ѝ.

След дните на кислородна недостатъчност свободното дишане я накара да се почувства в еуфория. Изведнъж се разбуди, беше способна да стори всичко. Вдигна палци към Люк, за да му покаже, че е готова за действие, и младежът се насочи към контролното табло. Чу някакво пукане в шлема си, което беше последвано от гласа на приятеля ѝ.

— Как я караш там, космически пътешественико?

— Добре съм — отвърна тя, без да знае дали въобще ѝ е позволено да говори. — Чуваш ли ме?

— Високо и ясно — каза момчето. — Радиото е в изправност. Излиза ли ти се на разходка?

Глас кимна и той я отведе до въздушния шлюз. Скафандърът се оказа по-лек, отколкото си мислеше, но ходенето с него изискваше голямо съсредоточаване — все едно беше съвсем малко детенце, което първо изучаваше всеки свой крайник, преди да се опита да го използва. Люк набра някакъв код в панела до тежката метална врата и тя се отвори, разкривайки малката въздушна камера. От другата ѝ страна се намираше вратата, която водеше навън, към минус двеста и седемдесет градусовия вакуум.

Младежът завърза кабела за предната част на костюма на Глас, след което отново провери дали е обезопасен. Люк ѝ показа къде е закачен за кораба и как се разпъва и скъсява в съответствие с движенията, които се налагаше да прави.

— Така — започна момчето, а гласът му идваше някъде зад дясното ѝ ухо, — ще се върна обратно, за да затворя първата врата. След това ще ти съобщя кога е безопасно и ще отворя втората. Имаш десет секунди да минеш през нея, преди да се затвори автоматично. Просто се хвани за първата ръкохватка и се изстреляй навън.

— Звучи ми елементарно.

Люк провери за последен път оборудването по нея и я стисна за ръката.

— Всичко ще е наред. — Младежът почука по предната част на шлема ѝ. — Ще се видим скоро.

— Ще се видим скоро — отговори му Глас, подобно на ехо.

Люк изчезна зад вратата и я остави сама. Между нея и необятния Космос нямаше нищо друго, освен една метална врата и тристагодишен скафандър.

— Така — гласът на младежа се разнесе от високоговорителя в шлема ѝ. — Приготви се. Отварям втората врата.

Глас се затътри напред, изведнъж краката ѝ бяха станали много тежки. След най-дългите осем крачки в живота ѝ тя достигна вратата.

— Готова съм.

— Добре. Вкарвам кода. — Нещо изписука силно и вратата пред момичето се отвори.

За момент единственото, което можеше да стори, беше да стои неподвижна и да се взира в Космоса. Сега разбра какво имаше предвид Люк, като казваше, че навън е много красиво. Мракът беше наситен като кадифето, което майка ѝ веднъж приши за една рокля, а звездите блестяха на фона му в пъти по-светли, отколкото изглеждаха през прозореца. За първи път мъгливото сиво сияние на Земята изглеждаше мистериозно, а не плашещо. Невероятно беше, че Уелс се намираше някъде там долу, разхождаше се, дишаше… ако все още беше жив, добави циничната част от нея.

— Тръгвай — прошепна в ухото ѝ гласът на Люк.

Глас си пое дълбоко въздух, протегна се да хване първата ръкохватка, насили облечените си в ръкавица пръсти да се увият около нея и се изтласка през вратата.

Вече се намираше в Космоса, хваната за една-единствена дръжка, и се взираше в главозамайващото море от звезди и газове, което искаше да я погълне цялата. Зад нея вратата се затвори с трясък.

Глас се повъртя известно време, просто за да се наслади на тръпката от безтегловността. След това видя траекторията до „Феникс“ и устата ѝ пресъхна. Пътят никога не ѝ се беше струвал толкова дълъг, когато пробягваше разстоянието, за да се види с Люк, но от тази перспектива изглеждаше безкраен. Трябваше да премине цялата дължина на „Уолдън“, за да успее въобще да види моста.

Можеш да го направиш, напомни си наум момичето и стисна зъби. Трябва да го направиш. Всичко с времето си. Глас премести лявата си ръка върху следващата ръкохватка и се придърпа напред. При липсата на гравитация не се изискваха много усилия, за да го стори, но сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите.

— Как се справяш там? — разнесе се гласът на Люк в шлема ѝ.

— Много е красиво — промълви тихо Глас. — Сега разбирам защо винаги беше сред първите доброволци, когато станеше дума за излизане навън.

— Не е толкова красиво, колкото теб.

Момичето прескачаше от ръкохватка на ръкохватка и лека-полека влизаше в някакъв ритъм.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета в контролната зала.

— Всъщност, ако паметта не ми изневерява, съм ти казвал същите думи и преди — рече Люк. Глас се усмихна. Преди, когато се промъкваха в соларните полета, за да наблюдават звездите през прозореца, той ѝ споделяше, че тя е по-красива от тях.

— Хмм. Май имаш нужда от нов репертоар, приятелю. — Момичето се плъзна към следващата ръкохватка и рискува да погледне назад. Вратата на въздушната камера не се виждаше оттук. — Колко още ми остава? — попита Глас.

— Скоро ще достигнеш до моста, така че трябва да внимаваш някой да не те види. Под него има втора редица от ръкохватки. Използвай тях, за всеки случай.

— Разбрано.

Продължи да се движи напред, без да мисли какво би станало, ако нещо се повреди по костюма ѝ, който изведнъж ѝ се стори много нестабилен — крехка защита срещу вакуума на космическото пространство.

Видя моста с периферното си зрение. Все още беше барикадиран от въздухонепроницаема бариера между „Уолдън“ и „Феникс“. Тълпи от хора продължаваха да се роят от страната на „Уолдън“ и безпомощно да удрят по преградата с надеждата да я счупят. Когато се приближи още повече, Глас видя втората редица с ръкохватки, за които ѝ спомена Люк — тези, които бяха наредени под моста, а не по протежението му. Имаше значително разстояние между последната дръжка, на която се намираше сега, и първата от следващата редица — беше твърде далеч, за да може да я достигне.

Глас спря за момент. Ако се оттласнеше с достатъчно сила от страната на „Уолдън“, можеше да се гмурне по посока на дръжката. Дори да не успееше да я сграбчи, най-лошото, което можеше да се случи, беше да поплува в Космоса за няколко секунди, преди Люк да издърпа кабела и да я върне към корпуса на кораба.

— Слушай, трябва да скоча до следващата ръкохватка — обясни Глас. Тя намести тялото си така, че и двата ѝ крака да се опрат в стената, и протегна лявата си ръка напред. Пое си дълбоко въздух, напрегна мускулите си и се оттласна — беше се ухилила при мисълта, че е политнала в Космоса.

Глас беше надценила силата, от която имаше нужда, защото прелетя точно над ръкохватката и пръстите ѝ успяха да уловят единствено празното пространство.

— Люк, пропуснах дръжката. Можеш ли да ме издърпаш обратно? — Глас започна да се върти и бързо изгуби ориентацията си. — Люк?

Младежът така и не ѝ отговори.

Единственото, което чуваше, беше собственото си дишане. Продължи да се върти все по-далеч и по-далеч от кораба, а кабелът бързо се развиваше зад нея.

— Люк! — пропищя момичето и размята ръце. — Люк! — повика го отново и изхриптя, когато кислородът в шлема ѝ привърши. Беше си поела прекалено дълбоко въздух и трябваше да изчака, за да може вентилационната система да го възстанови. Не се паникьосвай, заповяда си, но тогава зърна Колонията и се задъха. Беше се отдалечила изключително много — „Уолдън“, „Феникс“ и „Аркадия“ се смаляваха все повече и повече с всяка изминала секунда. Кабелът изглеждаше прекалено дълъг. Не трябваше ли досега да се е опънал и да я е запратил обратно към Колонията? Тогава я осени друга мисъл, логична, но и неприятна. Дали не се беше скъсал? Глас знаеше достатъчно за свободното летене в Космоса, за да е наясно, че освен ако не се сблъска с нещо, ще продължи да се носи в същата посока. Имаше кислород за десет минути, след което щеше да умре. Тялото ѝ щеше да плува завинаги в необятното пространство.

Искаше ѝ се да заплаче и прехапа устната си.

— Люк? — повика го отново, като се опитваше да не използва прекалено много от въздуха си. Главата я заболя от умопомрачителното въртене. Колонията ѝ се струваше все по-малка всеки път, когато изникнеше пред погледа ѝ. Това беше краят.

Тогава усети остро, болезнено дръпване в предната част на скафандъра си и кабелът се опъна.

— Глас? Там ли си? Добре ли си?

— Люк! — Никога не се беше чувствала толкова щастлива, че чува гласа му. — Скочих и пропуснах ръкохватката, и тогава… какво се случи? — Кабелът започна бавно да се прибира и да я тегли към кораба.

— Имах някои… неканени посетители в контролната зала — бяха от хората, които търсят плячка. Не се тревожи, погрижих се за тях.

— Какво имаш предвид?

Люк въздъхна.

— Наложи се да ги неутрализирам. Бяха четирима, Глас, и искаха да… — Младежът млъкна за момент. — Не бяха приятелски настроени. Ти беше в беда, а аз нямах време да им разяснявам ситуацията.

— Всичко е наред. Добре съм. — Момичето видя моста и редицата с ръкохватките. Протегна пръстите си в очакване. Този път нямаше начин да пропусне.

— Почти я достигнах — каза тя на Люк. Дръжката се приближаваше много бързо към нея. Глас изпъна ръка, втренчи поглед и… — Хванах я! — изкрещя, когато пръстите ѝ се обвиха около метала.

— Това е моето момиче! — Можеше да усети усмивката в гласа на Люк.

Глас въздъхна звучно и плъзна другата си ръка към съседната дръжка. Не ѝ отне дълго да измине цялото разстояние в долната част на моста и да стигне до въздушния шлюз на „Феникс“.

Когато най-накрая се добра до входа му, постави краката си върху стената на кораба и вложи всичката си сила, за да завърти тежкото колело. Вратата се отвори със задоволително изсъскване.

— Тук съм! — Глас се хвана за ръба и се издърпа в малко преддверие, което беше почти същото като това на „Уолдън“.

Люк я поздрави с радостен възглас.

— Тръгвам към определеното място. Ще се срещнем на моста.

— Ще се видим там.

Момичето изчака външната врата да се затвори, откачи кабела от себе си и се втурна към следващата, която се отвори автоматично. Без да се бави, тя свали шлема и продължи да върви със скафандъра. Отне ѝ повече време да го съблече, отколкото на Люк да ѝ го облече, но накрая съумя да го стори.

В коридора не се виждаха никакви пазачи. Всъщност изобщо не се виждаха хора. Радостта на Глас от този факт бързо помръкна, щом се замисли какво ли правеше майка ѝ в този момент. Дали беше сама и паникьосана? Или може би жителите на „Феникс“ се преструваха, че всичко е в реда на нещата, като не обръщаха внимание на факта, че две трети от населението на Колонията беше оставено да умре?

На пешеходния мост имаше само двама пазачи, но нито един от тях не обръщаше внимание на контролното табло. Двамата се бяха разположили в далечния край на моста, ръцете им бяха върху оръжията на бедрата им, докато наблюдаваха преградата, която разделяше мостика. Толкова много хора се бяха притиснали в прозрачната стена — създаваше впечатлението, че е направена от човешка плът.

Мъже и жени навираха лицата си в нея, пищяха и вдигаха посинели деца, за да могат пазачите да ги видят. Никакъв звук не преминаваше през преградата, но гневът им бумтеше в главата на Глас. Тя виждаше как дланите на хората ставаха тъмночервени от удрянето по стъклото. Един възрастен мъж беше премазан до стената от напиращата тълпа, а лицето му беше пребледняло от паника, докато не се свлече по бариерата на пода.

Момичето нямаше да има друг шанс. Трябваше да ги пусне сега. Дори това да означаваше по-малко кислород за нея, за майка ѝ, за Люк.

Глас се затътри към контролния пункт. Превключвателят изглеждаше достатъчно прост. Нямаше кой знае какви опции. Мостът или беше отворен, или беше затворен. Момичето си пое дълбоко въздух и премести главния превключвател.

Алармата се задейства, но вече беше прекалено късно. Пазачите се завъртяха и погледнаха ужасено към Глас, когато преградата започна да се вдига и да потъва в тавана.

Един старец проникна първи, избутан от безумието на тълпата. Последваха го няколко от по-дребните жени, които пропълзяха по корем. За броени секунди преградата се вдигна изцяло и навалицата превзе моста — хората викаха и плачеха от радост и облекчение, и поемаха дълбоки глътки въздух.

Глас се вдигна на пръсти, за да намери любимия си в морето от тела. Ето го и него, намираше се в другия край. Когато Люк се приближи до нея с горда усмивка на лице, тя се запита дали бяха постъпили правилно.

Току-що беше спасила стотици животи… и драстично намали продължителността на стотици други. Включително и техните собствени.