Стоте: Ден 21

Глава 1 Уелс

Никой не искаше да доближи гроба. Независимо че вече четирима от техните бяха погребани в импровизираното гробище, останалите от Стоте все още се смущаваха от идеята да заровят тяло в земята.

Също така никой не искаше да стои с гръб към дърветата. След нападението дори пречупването на някоя клонка караше неспокойните младежи да подскачат от страх. Оцелелите от групата се бяха събрали в плътен полукръг, за да си вземат последно сбогом с Ашър, очите им постоянно се местеха от трупа в земята към сенките в гората.

Отсъстваше успокоителното пращене на огъня. Дървата им бяха свършили предната нощ и никой не се съгласи да отиде да събере нови. Уелс нямаше нищо против да го стори, но беше зает с копаенето на гроба. Нямаше желаещи и за тази работа, освен едно високо, мълчаливо момче от „Аркадия“ на име Ерик.

— Сигурни ли сме, че наистина е мъртъв? — прошепна Моли и се отдръпна от ръба на трапа, все едно се страхуваше, че той може да погълне и нея. Тя беше само на тринайсет години, но изглеждаше по-малка. Или поне доскоро бе така. Уелс помнеше, че ѝ помогна, когато корабът им катастрофира на повърхността — тогава закръглените ѝ бузи бяха покрити с прах и сълзи. Сега лицето на момичето беше слабо, почти мършаво, а на челото ѝ имаше порезна рана, която не изглеждаше добре почистена.

Очите на Уелс се стрелнаха неволно към врата на Ашър, там, където го беше пронизала стрелата. Бяха минали два дни, откакто момчето умря, два дни, откакто мистериозните фигури се бяха материализирали в подножието на хълма, разбивайки на пух и прах всичко, в което колонистите вярваха и смятаха за истина.

Стоте бяха изпратени на Земята като живи тестови субекти, първите хора, стъпили на планетата от триста години насам. За съжаление, грешаха.

Някои човешки същества никога не я бяха напускали.

Всичко се случи прекалено бързо. Уелс осъзна, че нещо не е наред едва когато Ашър се строполи на земята и размята ръце към забитата в гърлото му стрела. Обърна се в посоката, от която беше дошла… и ги видя. Фигурите им се очертаваха на светлината от залязващото слънце — приличаха повече на демони, отколкото на човешки същества. Уелс примигна няколко пъти с надежда силуетите да изчезнат. Нямаше как да са истински.

Но халюцинациите не стреляха по хората.

След като призивите за помощ на сина на канцлера останаха нечути, той пренесе Ашър до болничната палатка, където бяха складирани спасените от пожара лекарства. Всичките му усилия бяха напразни. Докато Уелс трескаво търсеше превръзки, спътникът му вече беше починал.

Как беше възможно да има хора на Земята? Пълен абсурд. Никой не бе преживял Катаклизма. Това беше нещо неоспоримо, мисълта беше набита в главата на Уелс също като фактите, че водата замръзва при 0 градуса по Целзий и планетите се въртят около Слънцето. Въпреки всичко младежът ги беше видял с очите си. Те не бяха дошли долу на планетата от Колонията. Те бяха земнородни.

— Мъртъв е — каза Уелс в отговор на въпроса на Моли и се изправи бавно на крака, за да осъзнае, че повечето от членовете на групата са вперили погледи в него. Преди няколко седмици всички го гледаха с недоверие, дори с презрение. Никой не вярваше, че синът на канцлера наистина е един от затворниците. Прекалено лесно беше за Греъм да ги убеди, че Уелс е изпратен при тях, за да ги шпионира. Нещата се бяха променили, сега очите на младежите бяха изпълнени с очакване.

В хаоса след пожара Уелс беше организирал екипи за претърсване на останките за провизии и за построяването на леки заслони. Интересът му към земната архитектура, който някога беше дразнил прагматичния му баща, бе влязъл в употреба при конструирането на трите дървени колиби, които сега се издигаха в средата на поляната.

Уелс погледна нагоре към помръкващото небе. Би дал всичко, за да може канцлерът да види постройките, които създаде. Не за да му докаже нещо — след като стана свидетел как прострелват баща му на палубата за излитане, гневът му се изпари толкова бързо, колкото и цветът от бузите на управника. Момчето се надяваше един ден канцлерът да има възможност да нарече Земята свой дом. Останалите жители на Колонията трябваше да се присъединят към Стоте веднага след като условията на планетата бъдеха обявени за безопасни, но вече двайсет и един дни на небето нямаше и следа от сънародниците му.

Уелс излезе от унеса и мислите му се върнаха към настоящата задача: сбогуването с момчето, което изпращаха на едно доста по-мрачно място.

Някакво момиче потрепери до него.

— Може ли да продължим с това? — попита то. — Не ми се иска да стоим тук цяла нощ.

— Мери си приказките — скастри я едно друго момиче на име Кендъл, а нежните ѝ устни бяха присвити в сърдита гримаса. В началото Уелс си помисли, че и тя като него е от „Феникс“, но в крайна сметка осъзна, че надменният ѝ поглед и острият тон са просто имитация на онези момичета, с които беше израснал. Чувал бе, че подобно поведение е нещо като мода сред жителите на „Уолдън“ и „Аркадия“, макар досега да не беше срещал толкова добра подражателка като Кендъл.

Уелс се огледа наоколо — търсеше Греъм, единствения друг гражданин на „Феникс“ с изключение на него самия и Кларк. Не му харесваше да дава на това момче да влияе на групата, но знаеше, че двамата с Ашър бяха приятели и той имаше какво да каже за споминалия се другар. За съжаление, не намираше лицето му сред тълпата — липсваше и това на Кларк. Двамата с Белами бяха отпътували веднага след пожара, за да търсят сестрата на момчето, а на Уелс му остана единствено споменът от гневните ѝ думи: Унищожаваш всичко, до което се докоснеш.

От гората се разнесе пукот и младежите притаиха дъх. Без да се замисля, Уелс придърпа Моли зад себе си и вдигна лопатата.

След малко Греъм се появи на поляната, следван от двама от обитателите на „Аркадия“ — Азума и Дмитрий, както и от едно момиче от „Уолдън“ — Лила. Трите момчета носеха наръч дърва, а момичето — няколко клона, затъкнати под мишницата ѝ.

— Ето къде са били другите брадви — констатира едно момче от „Уолдън“ на име Антонио, когато видя преметнатите през раменете на Азума и Дмитрий сечива. — Можеха да ни влязат в употреба този следобед.

Греъм повдигна едната си вежда, щом видя най-новите колиби. Бяха им хванали цаката — този път липсваха процепи в тавана, което означаваше, че през нощта във вътрешността им щеше да е доста по-топло и по-сухо. Никоя от постройките нямаше прозорци. Те изискваха прекалено много време да бъдат изсечени в дървото, а без наличието на стъкло или пластмаса щяха да са просто зеещи дупки в стената.

— Повярвай ми, това е по-важно — отвърна Греъм и повдигна наръча в ръцете си.

— Дърва за горене? — учуди се Моли. Момичето потръпна, когато той изсумтя насреща ѝ.

— Не, копия. Няколко дървени бараки няма да ни опазят. Налага се да се защитаваме. Следващия път, когато тези копелета дойдат, ще бъдем готови за тях. — Очите му се спряха на трупа на Ашър и на лицето му се появи непознато изражение. Характерната за него — изпълнена с гняв и арогантност — гримаса се беше пропукала и под нея се подаваше друга, която наподобяваше истинска мъка.

— Искаш ли да се присъединиш към нас? — попита го дружелюбно Уелс. — Сметнах, че ще е добре да кажем няколко думи за Ашър. Бяхте приятели, може би ти ще…

— Така като гледам, се справяш чудесно — прекъсна го Греъм и отмести поглед от трупа на Ашър към Уелс. — Продължавай, господин канцлер.

Слънцето вече беше залязло, докато Уелс и Ерик хвърляха последните лопати с пръст върху пресния гроб, а Прия увиваше цветя върху дървения маркер. Всички останали се бяха отдалечили — или не желаеха да наблюдават заравянето, или бързаха да си запазят места в новопостроените колиби. Всяка от тях можеше да побере двайсет души, дори трийсет, ако хората бяха прекалено изморени — или премръзнали — и нямаха сили да се оплакват от прострени върху одеялата им крака или някой и друг лакът в лицето.

Уелс се подразни, но не се изненада, когато разбра, че Лила за пореден път беше запазила една от колибите за Греъм и приятелите му, оставяйки по-малките да мръзнат навън и да се ослушват уплашени на мрачната поляна.

— Хей — провикна се Уелс, когато Греъм мина покрай него с едно от полузавършените си копия в ръка. — След като ти и Дмитрий сте втора смяна, защо двамата не спите навън? Ще ми е по-лесно да ви открия, когато моята свърши.

Преди Греъм да отговори, Лила се запъти към него и го хвана под ръка.

— Обеща ми, че ще останеш с мен тази нощ, помниш ли? Много ме е страх да спя сама — каза момичето с един такъв задъхан и писклив глас, твърде различен от характерния ѝ троснат тон.

— Съжалявам — обърна се към сина на канцлера Греъм и сви рамене. Уелс можеше да усети задоволството в гласа му. — Мразя да не спазвам обещанията си. — Хвърли копието си към младежа, който го хвана с една ръка. — Ще поема смяната утре вечер, ако дотогава не сме изпукали всички.

Лила потрепери малко преувеличено.

— Греъм — сопна му се тя. — Не трябва да говориш така!

— Не се тревожи, ще те пазя — отвърна младежът и обви ръка около нея. — Или поне ще се постарая последната ти нощ на Земята да е най-добрата в живота ти. — Лила се разкикоти, а на Уелс му идеше да завърти очи.

— Може би и двамата трябва да спите навън — предложи Ерик, който се появи от сенките. — Така повечето от нас наистина ще имат възможност да си починат.

Греъм се изсмя.

— Да не забравяме, че тази сутрин от постелята ти се измъкна Феликс. Ако има нещо на този свят, което не мога да търпя, то това е лицемерието.

Лицето на Ерик се озари от една от редките му усмивки.

— Така е, но поне бяхме безшумни.

— Хайде де — оплака се Лила и задърпа Греъм. — Да вървим, докато Тамзин не е дала леглото ни на някой друг.

— Искаш ли да остана с теб по време на смяната ти? — предложи Ерик и погледна сина на канцлера.

Уелс поклати глава.

— Няма нужда. Прия вече обхожда района.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Ерик, като снижи гласа си.

Уелс погледна през рамо, за да се увери, че никой не ги подслушва, след което кимна.

— Това беше нещо повече от обикновено предупреждение. Беше проява на сила. Които и да са тези хора, желаят да разберем, че не са щастливи от присъствието ни тук.

— Така е. Определено не са — съгласи се Ерик и погледна през поляната към мястото, където беше гробът на Ашър. След малко въздъхна, пожела лека нощ на Уелс и се насочи към импровизираните легла, които Феликс и някои от другите по навик бяха наредили около загасналото огнище.

Синът на канцлера вдигна копието си и тръгна в другата посока да потърси Прия. Направи само няколко крачки, рамото му се удари в нещо и някой изпищя в мрака.

— Добре ли си? — попита Уелс и протегна ръка в опит да подкрепи жертвата си.

— Да — отвърна треперещ момичешки глас. Беше Моли.

— Къде ще спиш тази нощ? Ще ти помогна да си намериш леглото.

— Навън. Нямаше място в колибите. — Гласът ѝ беше тънък.

В този момент на Уелс му се искаше да хване Греъм и Лила и да ги удави в потока.

— Достатъчно топло ли ти е? — попита момичето той. — Мога да ти намеря одеяло. — Ако се наложеше, щеше да го открадне от Греъм.

— Добре ми е. Тази нощ е топло, нали?

Уелс я погледна озадачен. Откакто слънцето залезе, температурата се беше понижила осезателно. Протегна ръка и постави длан на челото на Моли. Кожата ѝ беше топла.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Може би съм малко замаяна — призна си момичето. Уелс стисна устни. Пожарът беше отнел голяма част от провизиите им, което означаваше, че дневните дажби бяха значително намалени.

— Ето, вземи — каза младежът и извади от джоба си протеиновото блокче, което не успя да довърши. — Изяж това.

Моли поклати глава.

— Добре съм. Не съм гладна — отвърна немощно.

След като я накара да му обещае, че на следващия ден ще му каже, ако не се чувства добре, Уелс тръгна да търси Прия. Бяха спасили по-голямата част от лекарствата, но каква полза имаха от тях без единствената личност, която знаеше как да ги употреби? Зачуди се колко ли далеч бяха стигнали Кларк и Белами и дали бяха открили някаква следа от Октавия. Изведнъж умората му беше надвита от обзелия го страх при мисълта за опасностите, които се криеха в гората. Любимата му и Белами бяха тръгнали преди нападението. Изобщо не подозираха, че тук има хора — земнородни, които комуникираха чрез смъртоносните си стрели.

Въздъхна и вдигна поглед към небесата, за да отправи мълчалива молитва за момичето, заради което беше рискувал безброй животи. Момичето, чиито очи пламтяха от омраза, когато му каза, че не иска да го вижда никога вече.