Стоте: Ден 21

Глава 17 Глас

— Не гледай — каза Люк и отдръпна Глас от проснатото на пода тяло. Тя извърна поглед и не успя да види дали нещастникът беше пазач, или цивилен. Даже не разбра дали е мъж, или жена.

Момичето се учуди от себе си. Наистина ли беше смятала, че когато пешеходният мост бъде отворен, всички от „Уолдън“ и „Аркадия“ тихо ще проникнат във „Феникс“ и кротко и любезно ще поздравяват хората, които ги бяха осъдили на смърт?

Не, ясно ѝ беше, че не може да е толкова просто, камо ли организирано. Не беше очаквала обаче да се надигне такъв вой, когато бариерата се вдигна — оглушителен хор от хлипове, викове, радостни възгласи и писъци.

Изненада се, когато от високоговорителите се разнесе мъжки глас. През последните седемнайсет години аудиоуредбата на „Феникс“ се използваше единствено за глупави, записани предварително съобщения, четени от един и същ роботизиран женски глас като например: „Моля не забравяйте да спазвате вечерния час“ и „Всички признаци на заболяване трябва да бъдат своевременно докладвани в здравните центрове“.

Когато първата вълна заля пешеходния мост, един глас, доста по-различен от обичайния, се разнесе по високоговорителите в опит да надвика врявата:

— Всички жители на „Уолдън“ и „Аркадия“ трябва да се върнат на корабите си незабавно. Последно предупреждение. Всички нарушители ще бъдат застреляни.

Да прозвучи мъжки глас по уредбата, беше също толкова обезпокоително, колкото да се затвори мостът — сякаш корабът беше обладан от зъл дух. Дори това обаче не беше толкова плашещо, колкото дванайсетте пазачи, които маршируваха към нарушителите с готови за стрелба оръжия.

Глас предполагаше, че няма да открият огън по хората.

Грешеше.

Мъжете стреляха по първата вълна жители на „Уолдън“, които пресякоха моста, но това не беше достатъчно да попречат на хората да нападнат служителите на реда и да им отнемат оръжията. За няколко минути „Феникс“ се напълни с обитатели на другите два кораба. В началото повечето от тях бяха щастливи, че имат възможност да дишат, и поемаха дълбоки глътки от богатия на кислород въздух. След това обаче се разпръснаха, някои намериха оръжия и тръгнаха от врата на врата да крадат и плячкосват. Нещата много бързо загрубяха и излязоха от контрол.

Люк дръпна Глас от пътя на двама мъже, които прибягаха покрай тях, а в ръцете си държаха големи контейнери с протеинови пакети. Друга двойка от „Уолдън“ се беше насочила към ъгъла. Не носеха провизии — влачеха един изпаднал в безсъзнание пазач.

Глас закри устата си от ужас, когато видя как главата на служителя на реда се клатушка насам-натам. На бузата му имаше огромна пурпурна подутина, а от дълбока рана в рамото му течеше кръв, която оставяше кървава диря след него. Момичето усети как Люк се напрегна и побърза да го хване за ръката, за да не направи някоя глупост.

— Недей — прошепна му тя. — Остави ги.

Младежът продължи да наблюдава как двамата от „Уолдън“ довлачиха жертвата си към ъгъла и изчезнаха зад него, но смехът им продължи да се носи по коридора.

— Можех да се справя с тях — сърдито заяви Люк.

В различна ситуация Глас щеше да се усмихне на възмутената физиономия на приятеля си, но в момента изпитваше единствено нарастваща паника. Искаше ѝ се да намери майка си и заедно да се насочат към палубата за излитане. Надяваше се Соня да е жива и здрава в дома си, да не е направила грешката да излезе навън в този хаос.

Глас обичаше майка си, но не можеше да отрече, че жената не беше особено адекватна по време на криза. През годините се бе уверила, че има определени битки, пред които Соня просто не можеше да се изправи.

Така че Глас се беше научила да воюва и за двете им.

Чувстваше се странно да се прибира сама от Пункта за обмяна без Кора и Хъксли, които да бърборят за покупките си или за схемите си за укриване от родителите им колко точки са похарчили. Липсата им накара Глас да си припомни колко празен беше джобът ѝ. Преди няколко минути в него носеше майчината си огърлица.

Майката на Хъксли се беше появила на будката за бижута точно когато момичето се пазареше с продавача за цената на украшението.

— Хубава е, скъпа — промърмори жената и дари Глас със съжалителна усмивка, преди да се обърне към своята приятелка, която тя не познаваше. Момичето се изчерви, но продължи да спори. Двете с майка ѝ се нуждаеха от тези точки.

На тръгване от Пункта за обмяна Глас усещаше погледите върху себе си. Целият „Феникс“ говореше за скандала около нейното семейство. Изневерите не бяха новост, но напускането на половинката беше драстична стъпка, като се имаше предвид недостигът на жилища. Според разпоредбите двама души не можеха да живеят в апартамент за трима, което принуди Глас и Соня да се преместят в по-малко жилище на неудобна палуба. Сега, когато баща ѝ и безграничните му точки за купони ги нямаше, бяха принудени да продадат абсолютно всичко, което притежаваха, на Пункта за обмяна, за да могат да преживяват на вода и протеинова паста.

Глас тръгна надолу по коридора и въздъхна от облекчение, когато видя, че е празен. Едно от предимствата да живееш на такова неприятно място беше, че не се натъкваш на познати. Или на бивши познати. Бяха минали седмици, откакто за последно видя Кора — момичето само ѝ кимна учтиво и сграбчи лакътя на Хъксли, когато тя се усмихна на Глас. Уелс беше единственият ѝ приятел, който се държеше така, все едно нищо не се бе случило — момчето обаче наскоро започна военното си обучение, което отнемаше по-голямата част от времето му, така че едва имаше възможност да посещава майка си в болницата, камо ли да се шляе с нея.

Глас постави ръката си на сензора на вратата, влезе в апартамента и сбърчи нос. Старото им жилище винаги ухаеше на смееща от скъпи плодове от парниците и парфюма на майка ѝ, така че ѝ беше трудно да свикне със застоялата, спарена миризма, която бе завладяла новия им апартамент.

В помещението беше тъмно, навярно Соня не си беше у дома. Светлините се задействаха от сензори за движение, но когато Глас влезе, нищо не се случи. Това беше странно. Момичето помаха надолу-нагоре с ръка, но пак нищо не се промени. Тя изпъшка. Трябваше да подаде искане за поправка, което щеше да отнеме цяла вечност. В миналото баща ѝ просто щеше да изпрати съобщение на своя приятел Джесамин — шефът на поддръжката — и проблемът щеше да бъде отстранен на мига. Глас обаче не искаше да го моли за услуга.

— Глас? Ти ли си? — Соня стана от дивана — представляваше неясна фигура на фона на мрака. Жената тръгна към дъщеря си, но изпищя, когато се удари в нещо, което падна и издрънча на пода.

— Защо стоиш в тъмното? — попита момичето. — Прати ли съобщение на поддръжката? — Майка ѝ не отговори. — Аз ще се заема — заяви ядно Глас.

— Не, недей. Нищо няма да постигнеш. — Соня звучеше изморена.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Глас. Знаеше, че трябва да бъде по-търпелива с майка си, но в последно време жената я вбесяваше.

— Сензорът не е развален. Надвишили сме енергийната си квота, а аз нямам точки, с които да я покрия.

— Какво? — учуди се Глас. — Това е нелепо. Не могат да постъпват така с нас.

— Нямаме избор. Просто трябва да изчакаме, докато…

— Няма да чакаме — отвърна възмутено момичето. Завъртя се на пети и излезе от мрачния апартамент.

Офисът на бащата на Кора се намираше в края на дълъг коридор, където работеха повечето от шефовете на отдела. Помещението не беше особено оживено — от личен опит знаеше, че преобладаващата част от назначените от Съвета директори прекарваха много малко време в кабинетите си, — но стомахът ѝ се сви при мисълта, че може да се натъкне на някой от приятелите на баща си.

Асистентът на господин Дрейк беше млад мъж, когото Глас не познаваше — той стоеше зад бюрото и си губеше времето с някакви цифри на холографа. Погледна нагоре и въпросително вдигна едната си вежда.

— Мога ли да ви помогна?

— Трябва да разговарям с господин Дрейк.

— Опасявам се, че шефът на ресурсите е зает в момента. Защо не оставите съобщение, а аз ще му предам, че…

— Няма проблем. Аз лично ще му предам. — Глас дари младежа със снизходителна усмивка, прелетя покрай него и влезе в офиса на Дрейк.

Бащата на Кора вдигна поглед иззад бюрото си, когато момичето влезе. За секунда се загледа в нея изненадано, но лицето му бързо се озари от голяма, фалшива усмивка.

— Глас! Каква приятна изненада. Какво мога да сторя за теб, мила?

— Можеш да ми върнеш осветлението — отговори тя. — Сигурна съм, че е станала някаква грешка, разбира се. Ти никога не би оставил умишлено мен и майка ми на тъмно за цял месец.

Господин Дрейк се намръщи, докато потропваше с пръсти по бюрото, и отвори някакъв файл на екрана си.

— Надвишили сте квотата си, така че ако не преведете точки по сметката си, се опасявам, че няма как да ви помогна.

— И двамата знаем, че това е лъжа. Ти си шеф на ресурсите — можеш да сториш каквото си поискаш.

Мъжът погледна Глас със студен, преценяващ поглед.

— Трябва да мисля за благото на цялата Колония. Ще е безотговорно от моя страна да правя подобни изключения и да оставя някой да използва повече от полагаемото му се.

Момичето наклони глава на една страна.

— Значи да подкупваш пазачите на парниците и да продаваш плодове на черния пазар не е изключение? — попита Глас с престорена наивност.

Бузите на господин Дрейк почервеняха.

— Нямам представа за какво говориш.

— Съжалявам. Сигурно не съм разбрала правилно Кора. Ще се наложи да извикам приятеля си Уелс да ми обясни. Той е по-наясно с тези неща от мен, тъй като е син на канцлера.

Господин Дрейк помълча известно време, след което прочисти гърлото си и каза:

— Мисля, че мога да направя изключение, но само този път. Сега трябва да тръгваш. Имам среща.

Глас го дари с изключително сияйна усмивка.

— Много ти благодаря за помощта — отвърна момичето и се изпари от офиса му, като на излизане кимна на ошашавения асистент.

Когато се прибра вкъщи, осветлението беше възобновено.

— Това твое дело ли е? — попита Соня и посочи към тавана изумена.

— Просто поправих едно малко недоразумение — отвърна Глас и отиде в кухнята, за да разгледа вариантите за вечеря.

— Благодаря ти, Глас. Гордея се с теб.

Момичето беше изключително доволно от себе си, но когато се обърна към Соня, за да ѝ се усмихне, осъзна, че майка ѝ вече я няма — беше се прибрала в спалнята си.

Усмивката на Глас помръкна, когато се загледа в мястото, където стоеше жената допреди малко. Цял живот си втълпяваше, че никога няма да е толкова красива, колкото майка си, нито пък толкова очарователна. Очевидно обаче тя можеше да успее там, където Соня се проваляше. Винаги щеше да намира начини да получава онова, което иска — от което се нуждае, — дори и когато дългите ѝ мигли окапеха, а тялото ѝ не беше младо и привлекателно.

Тя бе нещо повече от красива. Беше силна.

Коридорът беше учудващо тих. Глас не беше сигурна дали това е добър, или лош знак. Сърцето ѝ галопираше, когато се приближи до тяхната врата и сложи палеца си на скенера. Люк обгърна рамото ѝ с ръка, за да ѝ вдъхне кураж. Преди машината да разчете отпечатъка ѝ, вратата се отвори навън.

— О, боже, Глас! — Не усети кога ръцете на майка ѝ я стиснаха в прегръдка. — Как успя да се върнеш? Мостът е затворен… — жената млъкна, щом видя Люк.

Момичето се приготви Соня да избухне срещу него — той беше човекът, когото винеше за проваления живот на дъщеря си. За нейна изненада, майка ѝ пристъпи към Люк и сграбчи ръцете му в своите.

— Благодаря ти — рече му тя с достойнство. — Благодаря ти, че ми я върна.

Младежът кимна — очевидно нямаше представа как да реагира, но добрите му обноски и самоконтрол отново надделяха.

— Всъщност Глас ме доведе. Имате забележително смела дъщеря, госпожо Соренсън.

Соня се усмихна, пусна ръцете на момчето и отново прегърна Глас.

— Знам. — Тя ги поведе към малката, но спретната стая. Очите на момичето шареха наоколо, но тя не забеляза никакви следи от опаковане или от намерение за напускане.

— Какво се случи, докато ме нямаше? — попита Глас, без да мисли. — Знаят ли за колко време ще стигне кислородът? Има ли план за евакуация?

Соня поклати глава.

— Никой не знае. Канцлерът още не е излязъл от комата, така че Роудс продължава да е начело. — Момичето се затъжи за приятеля си Уелс — бяха минали три седмици, откакто замина. Тогава всички мислеха, че канцлерът няма да оцелее. Не и навреме, за да напусне главния кораб.

— Какво казват на жителите? — попита Глас и погледна майка си. Нощта, преди да отиде на „Уолдън“, я видя заедно с Роудс — двамата изглеждаха прекалено близки, за да са само приятели. Соня поклати глава.

— Нищо. Няма никакви новини, нито инструкции. — Майка ѝ въздъхна, лицето ѝ посърна. — Разбира се, хората говорят. Когато затвориха моста, стана ясно, че… ами… че положението няма да се подобри.

— Какво се случва с корабите? — попита Глас. — Някой казва ли нещо за тях?

— Не и официално. Последно чух, че входът за палубата за излитане още е затворен. Всички обаче са се насочили натам, за всеки случай.

Нямаше нужда да продължава с обясненията. Корабът беше проектиран с достатъчно спускателни кораби за оригиналната Колония. След три века в Космоса броят на населението се беше увеличил четирикратно. Дори строгите правила за контрол над популацията не бяха спомогнали за ограничаването му.

За децата от „Феникс“ ограниченият брой на спускателните кораби винаги бе представлявал тема за шеги. Когато някой дадеше глупав отговор по време на часовете в училище или пък се провалеше на гравитационната игра, един от приятелите му често добавяше нещо от рода на „Отнемаме ти мястото на кораба“. На всички им беше забавно, защото смятаха, че ще прекарат поне още век на Колонията. Когато се върнеха на Земята, спасителните кораби щяха да превозят цялото население от Космоса на планетата. Никой не си беше и помислял обаче какво щеше да се случи, ако се наложеше масова евакуация. Перспективите не бяха особено розови.

— В такъв случай трябва да тръгваме — твърдо заяви Глас. — Няма смисъл да чакаме някой да направи изявление. Тогава ще е станало прекалено късно. Всички места ще бъдат заети.

— Само да си взема нещата — каза Соня, а очите ѝ се застрелкаха из стаята, за да огледа оскъдното си имущество.

— Няма време — добави Люк, хвана жената за ръката и я поведе към вратата. — Не си струва да изгубим местата си заради някоя дреболия. — Майката на Глас кимна, погледът ѝ беше изпълнен със страх, когато последва младежа по петите.

Колкото повече се доближаваха до палубата за излитане, толкова по-оживени ставаха коридорите — бяха препълнени с неспокойните жители на „Феникс“. Някои от тях бяха натоварени с чанти и деца, а други не носеха нищо друго освен дрехите на гърба си.

Люк хвана Глас с едната си ръка, а Соня — с другата и ги поведе през тълпата към стълбището. Приятелката му се опита да не поглежда нито един от хората, покрай които преминаваха. Не искаше да си спомня лицата им, когато мислеше за мъртвите.