Стоте: Ден 21

Глава 15 Белами

Отне му известно време да убеди Кларк да се върнат в лагера. Тя настояваше да потърсят още останки, които можеха да им разкрият повече информация за колонистите. Сенките започнаха да се удължават и Белами усети как кожата му настръхва, но причината не беше прокрадващият се във въздуха хлад. Глупаво беше да прекарват толкова много време в гората при наличието на земнородни, които дебнеха наоколо. Веднъж малката шпионка да им кажеше къде е Октавия, младежът щеше да тръгне след тях — майната им на стрелите и копията им. Моментът обаче не беше подходящ — не искаше да се изправя пред врага неподготвен, още повече с Кларк до себе си.

След цял час безплодно търсене момичето се съгласи да си тръгват.

— Само… още секунда — каза тя и се запъти към края на полето.

Спря се пред едно дърво с бели цветове. Изглеждаше крехко и някак прекалено малко за всичките цветя, които растяха от него. На Белами му заприлича на Октавия, когато навлечеше всичките дрехи на майка им — кат върху кат — и гастролираше артистично пред погледа му.

Кларк се вдигна на пръсти, откъсна няколко цвята от дървото и клекна долу, за да ги увие около всеки един от маркерите на гробовете. Стоя известно време в мълчание и с наведена глава. Изправи се, хвана Белами за ръката и го отведе от забравеното от целия свят самотно гробище.

По пътя към лагера Кларк беше необичайно тиха. Най-накрая младежът наруши тишината:

— Добре ли си? — Протегна ръка, за да ѝ помогне да прескочи едно паднало дърво, но тя дори не забеляза жеста му.

— Добре съм — отвърна Кларк, покатери се по ствола и се приземи меко от другата му страна.

Белами млъкна. Знаеше, че няма смисъл да настоява. Кларк не беше от момичетата, които се правеха на недостъпни. Щеше да проговори, когато ѝ се приискаше. Щом я погледна отново обаче, нещо в изражението ѝ накара сърцето му да се свие и решителността му да се стопи. Не беше просто сериозна или тъжна — изглеждаше преследвана от нещо.

Младежът спря и я пое в обятията си. Момичето потръпна, но не отвърна на прегръдката му.

Първоначално Белами реши да я пусне, но бързо си промени мнението и я притисна по-силно до себе си.

— Кларк, какво има?

Тя му отвърна с тих глас:

— Не мога да спра да мисля за гробовете. Ще ми се да знаех чии се, как са умрели тези хора… — момичето замлъкна, но Белами разбра, че тя мисли за болните деца, които оставиха в лагера.

— Знам как се чувстваш — каза той. — Тези хора, които и да са били те, са мъртви от цяла година. С нищо не можеш да им помогнеш, Кларк. — Белами млъкна за момент. — Погледни на нещата от хубавата им страна — поне са прекарали последните си мигове на Земята, макар и да не са били особено дълги. Навярно са били истински джазирани от този факт.

За голяма негова изненада, момичето се усмихна — вяло, но достатъчно, за да прогони част от тъгата, която се спотайваше в очите ѝ.

— Джазирани? Какво означава това? Толкова си щастлив, че ти се иска да слушаш джаз ли?

— Да ми се иска да слушам джаз? Сигурно имаш предвид „да съм щастлив, че съм намерил някакъв джаз“. Толкова щастлив, че сърцето ми започва да тупти в джаз ритъм.

— Сякаш знаеш какво е джаз — скастри го Кларк, а усмивката продължаваше да озарява лицето ѝ. — Тази музика е изчезнала преди векове.

Белами се ухили.

— Това може да е така на „Феникс“. Аз обаче намерих един стар MP3-плейър с няколко джаз песни на него. — Младежът сви рамене. — Поне смятам, че са били джаз песни. — В представите му конкретните мелодии бяха характерни за джаза — игриви, емоционални, волни.

— Как звучи един джаз ритъм?

— По-точният въпрос е какво е чувството, което създава — поправи я Белами и посегна към ръката ѝ. Започна да барабани нагоре-надолу по нея.

Кларк потръпна, когато пръстите на момчето достигнаха до сгъвката на лакътя ѝ.

— Значи усещането за джаз е някой хахав да те гъделичка по ръката?

— Не само по нея, а по цялото тяло. Чувстваш го в гърлото си… — Младежът прокара пръсти по шията ѝ и потупа ключицата ѝ. — По краката си… — Коленичи и докосна едната страна на ботуша ѝ, а тя се засмя. — В гърдите си… — Изправи се и постави нежно ръка върху сърцето ѝ.

Кларк затвори очи и задиша на пресекулки.

— Мисля, че го усещам — отвърна тя.

Белами се вторачи в нея изумен. Очите ѝ бяха затворени, устните — леко притворени, а следобедното слънце танцуваше върху червеникаворусата ѝ коса като ореол. В този момент Кларк приличаше на фея, като онези, които Белами описваше на Октавия, когато я слагаше да спи.

Наведе се над момичето и докосна с устни нейните. За миг тя отвърна на целувката му, след което се отдръпна и смръщи лице.

— Не искаш ли да тръгваме? — попита тя. — Прекалено много се забавихме.

— Пътят до лагера е дълъг. Може би първо трябва да си починем. — Без да чака отговор от Кларк, Белами плъзна длан надолу по гърба ѝ и я взе в ръцете си по начина, по който я беше носил последния път. Само че сега погледът на момичето беше ясен и фокусиран върху него, а тя самата се беше увила около врата му. Младежът бавно се приведе към земята, която беше покрита с мъх и влажни листа. — Така по-добре ли е? — попита я той.

В отговор Кларк вплете пръсти в косата му и го целуна. Белами затвори очи и я придърпа по-близо до себе си. В този момент единственото, което съществуваше за него, беше тялото на момичето, притиснато в неговото.

— Студено ли ти е? — попита Кларк и той осъзна, че неусетно беше съблякла тениската му.

— Не — отвърна ѝ нежно. Времето беше хладно, но момчето не можеше да долови студа. Отдръпна се назад, за да я огледа — косата ѝ се беше разпиляла по тревата. — А на теб?

Той плъзна ръката си по тялото на Кларк и момичето се скова.

— Белами — прошепна тя. — Някога правил ли си…?

Не довърши изречението, но и нямаше нужда да го прави. Младежът не отвърна веднага, целуна я по челото, после по носа, по нежните ѝ розови устни.

— Да — отговори най-накрая той. От изчервеното лице на Кларк можеше да разбере, че тя не е, което го учуди, като се имаше предвид връзката ѝ с Уелс. — Но само с едно момиче — добави Белами. — Момиче, за което наистина ме е било грижа.

Искаше да каже още неща, но гласът му го предаде. Всичките му спомени за Лили бяха обгърнати от болка, а единственото, за което искаше да мисли сега, беше красивото момиче до него — създание, което никога, при никакви обстоятелства нямаше да изостави.

— Сериозно? Взела си всичките? — попита Белами едновременно изненадан и много впечатлен. Намираха се на аварийното стълбище зад детския дом — технически вечерният час отдавна беше минал, но никой не следеше по-големите деца, така че на него и Лили им беше лесно да се срещат тук.

Момичето вдигна подноса с кексчета, който открадна от центъра за разпределение. Бяха приготвени за някаква Партньорска церемония на „Феникс“, но сега щяха да завършат безславно в стомасите на двете деца.

Белами се ухили.

— Май наистина ти влияя зле, а?

— Моля ти се. Не се възгордявай толкова. — Лили лапна едно от ябълковите кексчета, взе друго ванилово — те бяха любимите на Белами — и му го подаде. — То си е заложено в мен.

Момичето повдигна веждата си по толкова очарователен начин, че в момчето се надигна внезапно, безумно желание да я целуне. Но нямаше да го стори. Беше целувал момичета преди и знаеше до какво води това: превръщаха се в замаяни девойки, които не преставаха да се кикотят и постоянно искаха да го държат за ръката. Пък и Лили беше най-добрата му приятелка. Една евентуална целувка щеше да е грешка.

— Запази го за Октавия — каза момичето и му даде едно кексче, украсено с венериански плодове.

Белами внимателно постави сладкиша на стъпалото до себе си и се върна към яденето на своя. Знаеше от личен опит, че винаги е добре да се отървеш от крадената стока възможно най-скоро.

Лили се засмя и Белами се обърна към нея ухилен.

— Какво? — попита той и избърса устата си с опакото на ръката. — Да не си посмяла да критикуваш маниерите ми на масата. Все пак наблизо няма такава.

— Всъщност съм любопитна — започна момичето с изкуствена сериозност — как успя да се омацаш с толкова много сладкиш по лицето? — Младежът се направи, че ще я удари, и Лили се засмя. — Не мисля, че ще успея да се изцапам толкова много, дори и да се опитам.

— Предизвикателството е прието. — Белами се пресегна, обра глазурата на едно от кексчетата и я размаза по брадичката и устата на приятелката си. Тя изпищя и го избута, но въпреки това момчето успя да атакува отново и изцапа връхчето на носа ѝ.

— Белами! — оплака се Лили. — Знаеш ли колко много щяхме да изкараме, ако го бяхме продали?

Младежът окичи лицето си със самодоволна усмивка. Не можеше да приеме някой покрит с глазура на сериозно.

— О, повярвай ми, гледката си струва загубите.

Изражението на Лили се промени, но Белами не можеше да разчете новото.

— Така ли? — попита тихо момичето. Младежът затвори очи и се подготви да бъде омацан целият в глазура… но вместо това усети устните на приятелката си върху своите. За миг застина от изненада, но бързо отвърна на целувката ѝ. Тя беше нежна и сладка.

Когато Лили най-накрая се отдръпна, той я погледна в очите — опитваше се да си обясни какво се беше случило току-що.

— Оу — възкликна Лили. — Май забравих нещо.

— Какво? — попита неловко Белами. Знаеше, че е лоша идея да се целува с най-добрата си приятелка, не трябваше да…

— Пропуснах едно място — промълви момичето, дръпна го към себе си и отново го целуна.

Кларк се изправи в седнало положение толкова бързо, че главата ѝ се удари в брадичката на Белами.

— Ох — оплака се той и я прегърна през раменете. — Всичко е наред, Кларк. Няма да правим нищо сега. — Започна да разтрива гърба ѝ с въртеливи движения. Усещаше студената ѝ кожа през тънката тениска.

— Не е заради това — отвърна бързо момичето. — Просто аз… трябва да ти кажа нещо.

Белами хвана ръката ѝ и сплете пръсти с нейните.

— Можеш да ми кажеш абсолютно всичко — увери я той.

Кларк отдръпна ръката си, сви колене до гърдите си и ги прегърна здраво.

— Наистина не знам как да ти кажа точно това — започна Кларк, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. Впери поглед напред. Не желаеше — или по-скоро не можеше — да го погледне в очите. — Споделяла съм го само на един човек досега и нещата не завършиха добре.

Белами инстинктивно разбра, че говори за Уелс.

— Всичко е наред. — Младежът се протегна и я прегърна през раменете. — Каквото и да е, ще се справим заедно.

Най-накрая Кларк се обърна и го погледна, но лицето ѝ беше посърнало.

— На твое място не бих давала подобно обещание. — Тя въздъхна и останала без дъх, заговори на пресекулки.

В началото Белами си помисли, че историята на Кларк за експериментите е някаква лоша шега. Не можеше да повярва на онова, което тя му разказа — как нейните родители са изследвали радиацията, как са били принудени от вицеканцлера да правят опити върху нерегистрирани деца. Само един поглед към очите на момичето обаче му беше достатъчен, за да разбере, че всичко е истина.

— Това е чудовищно — отврати се младежът. Надяваше се, че Кларк ще каже нещо, което да я оправдае, да обясни защо му разказва всичко, случило се тогава, точно сега. Изведнъж му хрумна една мисъл, която накара кръвта му да изстине. — Октавия не беше регистрирана — промълви бавно той. — Тя ли беше следващата жертва в малкия ви експеримент? — Момчето потрепери от отвращение, като си представи сестра си, заключена в тайна лаборатория, където никой нямаше да чуе писъците ѝ, където никой нямаше да знае, че тя загива бавно.

— Не знам — отвърна Кларк. — Нямам представа как са избирали децата. Но беше ужасно. Мразех се всеки ден.

— Тогава защо не ги спря? Защо родителите ти са убивали невинни деца? Колко зли трябва да са били, за да сторят подобно нещо?

— Не бяха зли. Нямаха избор!

Момичето беше на път да заплаче, но Белами не се впечатли.

— Разбира се, че са имали — излая той. — Аз направих своя избор, като се врекох, че ще сторя всичко, за да предпазя Октавия. Ти си направила твоя, като си стояла настрана и си наблюдавала как група деца умират.

— Невинаги съм бездействала. — Кларк затвори очи. — Не и с Лили.

На Белами му отне известно време, докато осъзнае какво му говори тя.

— Лили? Ето откъде си я познавала. Тя е била един от вашите… субекти? — Момичето кимна и потрепери, когато Белами се развика: — Значи не е умряла от някаква мистериозна болест. Умряла е, защото твоите родители убийци са си правели експерименти с нея. — Лили. Единственият човек на кораба, когото го беше грижа за него, освен Октавия. Единственият човек, когото някога беше обичал.

Момчето млъкна за момент, за да даде шанс на думите на Кларк да улегнат в главата му.

— Какво имаше предвид, като каза, че невинаги си бездействала? — Кларк продължи да мълчи, затова той настоя: — Помогна ѝ да избяга ли? Жива ли е все още?

— Тя беше моя приятелка, Белами. — Сълзите се стичаха по бузите ѝ, но младежът не им обърна внимание. — Тя ме научи как да говоря с момчета и ме караше да си пускам косата веднъж седмично. Носех ѝ книги, а тя ги четеше с всички онези забавни гласове, докато не се разболя толкова много, че се наложи аз да ѝ чета. И тогава, когато ме помоли да ѝ помогна, го сторих, налагаше се, тя не ми остави избор…

— Как си ѝ помогнала? — попита Белами, тонът му беше тих и застрашителен.

— Аз… Тя ме умоляваше да накарам болката ѝ да изчезне. Поиска от мен… — Кларк подсмръкна и избърса носа си с опакото на ръката. Гласът ѝ беше пресипнал. — Да ѝ помогна да умре.

— Лъжеш — излая младежът и изведнъж му се догади. Преди час нямаше представа, че приятелката му е способна на подобно нещо — щеше да защитава честта ѝ с цената на живота си. Момичето, което се намираше пред него сега, беше някакво непознато чудовище. Лили обаче познаваше добре. — Тя никога не би поискала подобно нещо — изръмжа момчето и се изправи на крака. — Щеше да направи всичко възможно, за да оцелее във вашата извратена игра.

— Белами — започна Кларк уморено, — не можеш да разбереш… — тя млъкна, защото се разхлипа.

— Да не си посмяла да ми казваш какво разбирам и какво не — изстреля той. — Никога вече не искам да те виждам. Може би трябва да се предложиш на земнородните. Няма ли да е забавно? Ще си направите безброй деца, с които можеш да експериментираш. — Белами се обърна и закрачи надалеч от нея, оставяйки я сама и разтреперена в гората.

Младежът забърза между дърветата на сляпо, като се опитваше да възпре сълзите си. Не трябваше да се доверява на Кларк, не трябваше да се сближава толкова много с нея. Преди доста време беше осъзнал, че единственият човек, на когото можеше да се довери, беше самият той. А единственият човек, който имаше значение за него, бе Октавия.

Пропиля изключително много време. Трябваше да си върне сестрата.

Приключи с милите игрички със земнородното момиче. Приключи с игричките изобщо.