Стоте: Ден 21

Глава 28 Глас

Не чуваше обратното броене.

Не чуваше писъците.

Единственото, което можеше да долови, беше накъсаното дишане на майка си.

Глас беше на пода, главата на Соня се намираше в скута ѝ, гърдите на жената се оцветяваха от кръвта, а ризата ѝ добиваше тъмночервения нюанс, който Глас така и не можеше да постигне, независимо какви оцветители ползваше.

Умопомраченият пазач крещеше нещо на момичето, но тя не го чуваше. Навън настана суматоха, когато Люк сключи ръце около врата на мъжа и го изхвърли от кораба.

— Всичко е наред — прошепна Глас, сълзите ѝ капеха по бузите. — Ще се оправиш, мамо. Ще отидем на Земята и всичко ще се оправи.

— Времето ни свършва! — провикна се някой. Някъде там в главата си Глас знаеше, че вратата ще се затвори всеки момент, знаеше, че обратното броене е стигнало до трийсет секунди, но не можеше да осмисли всичко това.

— Глас — отрони майка ѝ с дрезгав глас. — Толкова много се гордея с теб.

Не можеше да диша. Не можеше да говори.

— Обичам те, мамо. — Момичето се насили да изрече тези думи и стисна ръката на майка си. — Толкова много те обичам.

Соня също стисна ръката ѝ в отговор само за миг, преди да издъхне и тялото ѝ да се отпусне.

— Мамо — изрече Глас и от гърдите ѝ се откъсна хлип. — Не, моля…

Люк изникна до нея. Всичко, което се случи след това, ѝ беше като в мъгла.

Последните думи на Соня кънтяха в главата ѝ. По-силни от виковете и крясъците, носещи се отвъд транспортния кораб. По-силни от всички аларми. По-силни от френетичното туптене на сърцето на Глас.

Толкова си смела, толкова силна.

Гордея се с теб.

— Искаш ли да те изпратя? — попита я Уелс и хвърли нервен поглед на часовника в стаята си. — Не усетих как е отлетяло времето.

Глас също погледна. Наближаваше полунощ. Дори да бягаше, пак нямаше да стигне у дома преди вечерния час. Не че щеше да бяга — това беше сигурен начин да привлечеш вниманието на дежурните.

— Ще се оправя — обеща момичето. — На никого от пазачите не му дреме, ако си излязъл след вечерния час, стига да не изглеждаш така, все едно си затънал до ушите в неприятности.

Уелс се усмихна нежно.

— Ти винаги си затънала в неприятности.

— Не и този път — отвърна Глас, прибра таблета в чантата си и се изправи на крака. — Аз съм просто едно претоварено, ученолюбиво момиче, което е изгубило представа за времето, докато е пишело домашното си по математика. — В старите дни, преди баща ѝ да ги напусне, тя никога нямаше да учи до толкова късно. Сега обаче това беше единственият ѝ шанс да се вижда с Уелс. Още по-странно бе, че искрено се забавляваше.

— Имаш предвид, че си изгубила представа за времето, докато си гледала как аз ти пиша домашното по математика.

— Виждаш ли? Ето защо имам нужда от твоята помощ. Логиката ти е непоклатима.

Намираха се в дневната на Уелс, която беше по-чиста и по-подредена от обичайното. Майка му отново беше в болницата и Глас знаеше, че той искаше да е сигурен как ако тя се прибере, апартаментът ще е в перфектно състояние.

Уелс изпрати момичето до вратата и се спря, преди да я отвори.

— Сигурна ли си, че не искаш да те изпратя?

Глас поклати глава. Ако я хванеха в нарушение на вечерния час, просто щеше да получи незначително предупреждение. Ако обаче Уелс бъдеше заловен, това щеше да означава седмици студено отношение от страна на баща му — а в момента той изобщо нямаше нужда от подобно наказание.

Глас пожела на младежа приятна вечер и потъна в мрачния, празен коридор. Беше изключително щастлива, че е имала възможността да прекара няколко часа с най-добрия си приятел, дори да се налагаше да учат. Едва го виждаше в последно време. Когато Уелс не беше на училище, посещаваше майка си в болницата или ходеше на военни тренировки. Щеше да го среща още по-рядко, когато завършеха училище и младежът станеше кадет на пълен работен ден.

Глас вървеше бързо и тихо надолу по стълбите до палуба Б, която трябваше да прекоси, за да стигне до своята жилищна част. Спря се за миг, когато мина покрай входа на Райската зала. Денят на възпоменанието наближаваше. Прекара последните няколко седмици, агонизирайки над роклите си — трябваше да работи много по-здраво, за да намери нещо качествено, особено сега, когато тя и майка ѝ живееха единствено със собствените си оскъдни дажби; пък и нямаше никакъв успех в Отдела за срещи. Всички смятаха, че ще отиде на тържеството с Уелс. Ако никой от двама им не си намереше половинка, навярно щяха да отидат заедно, но само като приятели. Да целуне Уелс беше равносилно на това да се премести на „Уолдън“ доброволно.

Въпреки всичко Глас не отделяше много време в размисли за целуването на когото и да било. Забавното беше да кара момчетата да желаят да я целунат. Изборът на рокля, която щеше да накара момчешките сърца да затуптят силно, беше много по-интересно събитие, отколкото да позволи на някой да ѝ се лигави по лицето, както Греъм бе сторил онзи път, когато я приклещи на рождения ден на Хъксли.

Глас беше толкова погълната от размисли за тоалета си за Деня на възпоменанието, че въобще не забеляза пазачите, докато не изникнаха точно пред нея. Бяха двама — мъж на средна възраст с обръсната глава и по-млад мъж — по-скоро момче, няколко години по-голямо от самата нея.

— Всичко наред ли е, госпожице? — попита по-възрастният.

— Да, наред е, благодаря ви — отвърна Глас с добре тренирана комбинация от учтивост и безразличие, все едно представа си нямаше защо е спряна и въобще не ѝ се искаше да разбере.

— Вечерният час мина — обясни мъжът и я огледа от глава до пети. Втренченият му поглед я накара да се почувства неудобно, но тя нямаше никакво намерение да се издаде.

— Така ли? — учуди се Глас и го дари с най-топлата си и сияйна усмивка. — Толкова съжалявам. Загубила съм представа за времето, докато учихме в апартамента на един приятел, но така или иначе, съм тръгнала да се прибирам.

По-възрастният пазач изсумтя.

— Учила си? Какво по-точно? Анатомията на едно от твоите гаджета?

— Хол — обади се по-младият пазач. — Достатъчно.

Партньорът му не му обърна внимание.

— Ти си едно от онези момичета, които смятат, че правилата не се отнасят за тях, нали? Знаеш ли какво, помисли отново. Всичко, което трябва да сторя, е да направя запис на този инцидент и ще бъдеш поставена в много неудобно положение.

— Въобще не съм си помисляла подобно нещо — побърза да вметне Глас. — Съжалявам. Обещавам никога вече да не нарушавам вечерния час, без значение колко здраво уча.

— Ще ми се да можех да ти повярвам, но ми приличаш на момиче, което губи представа за времето толкова често, колкото дрехи…

— Достатъчно — изкомандва по-младият пазач.

За изненада на Глас, гологлавият млъкна. Само след миг обаче присви очи и продължи:

— С цялото ми уважение, сър, но ето защо членове на инженерните части не патрулират в коридорите. Може да знаете много за космическите разходки, но не и за поддържането на мира и спокойствието.

— Тогава следващия път ви препоръчвам да се уверите, че няма да сте дежурен в моята смяна. — Гласът на младия пазач беше приятен, но погледът му — пронизващ. — Смятам, че този път можем да я пуснем с предупреждение, не мислите ли?

Устата на по-възрастния пазач се изкриви в самодоволна усмивка.

— Както кажете, лейтенант. — Титлата беше изречена натъртено. Очевидно беше, че младежът е с по-висок ранг от него.

Младокът се обърна към Глас:

— Ще ви изпратя до вас.

— Няма нужда — отвърна момичето и без да знае защо, се изчерви цялата.

— Смятам, че ще е най-добре да го сторя. Не искаме да минете през същия процес пет минути по-късно.

Младежът кимна на партньора си и тръгна с момичето. Може би причината беше, че е пазач, но Глас следеше внимателно всяко негово движение. Как намали крачка, за да върви редом с нея. Как ръкавът му се докосна в ръката ѝ, когато завиха зад ъгъла.

— Наистина ли излизате в Космоса? — попита Глас, за да наруши тишината.

Лейтенантът кимна.

— От време на време. Подобни поправки не се осъществяват много често. Изискват изключително много приготовления.

— Какво е чувството да си там навън? — Глас обичаше да се взира през малките прозорчета на кораба и да се пита какво ли беше усещането да си сред звездите.

Младият пазач се спря и погледна Глас — наистина я погледна, а не като повечето момчета, които само я оглеждаха, — все едно можеше да прочете мислите ѝ.

— Спокойно и в същото време ужасяващо — най-накрая отвърна той. — Все едно си научил отговорите на въпроси, които дори не си помислял да зададеш.

Стигнаха до вратата на Глас, но момичето осъзна, че последното, което искаше да стори в момента, бе да се прибере вътре. Тя непохватно се зае със скенера на палеца.

— Как се казвате? — попита, когато вратата се отвори.

Младежът се усмихна и Глас осъзна, че не титлата му на пазач караше гърдите ѝ да се свиват.

— Името ми е Люк.

Люк не пусна ръката ѝ. Дори когато транспортният кораб се отдели от палубата за излитане с ужасяващо разклащане, което накара повечето пътници да пищят от страх. Дори когато пронизителните аларми и ревът на двигателите отстъпиха място на плашеща тишина. Дори когато наближаваха Земята, все по-близо и по-близо, и прозорците се изпълниха със сиви облаци.

— Съжалявам — каза Люк и вдигна сключените им ръце, за да целуне пръстите ѝ. — Знам колко много я обичаше. Колко много те обичаше и тя.

Глас кимна. Безпокоеше се, че ако отговори, няма да е способна да възпре напиращите сълзи. Болката ѝ беше толкова нова, толкова сурова, че момичето не знаеше каква форма ще приеме и какви белези ще остави след себе си. Не знаеше дали гърдите ѝ ще продължават да горят така до края на дните ѝ.

Но поне щеше да има живот — живот, изпълнен с дървета, цветя, залези и дъждове и най-хубавото от всичко — с Люк. Нямаше представа какво ще се случи с тях, когато кацнат на Земята, но каквото и да беше, щяха да се справят заедно.

Разнесе се грохот и Люк стисна ръката ѝ малко по-силно. Целият кораб започна да се тресе и накланя на една страна, предизвиквайки порой от писъци.

— Обичам те — каза Глас. Нямаше значение, че младежът не можа да я чуе. Той знаеше, че го обича. Независимо какво щеше да се случи от тук нататък — той винаги щеше да знае.