Стоте: Ден 21

Глава 19 Белами

Отново си опаковаше багажа. Това беше третият път, в който го правеше, като при всеки предишен нещо го възпираше. Октавия изчезна по време на пожара. Кларк беше ухапана от змия.

Сега обаче си тръгваше завинаги. Оставяше зад гърба си психологичните игрички на Уелс и предателството на момичето. Докато прибираше няколко протеинови пакета в джоба си, в гърдите му се надигна нова вълна гняв при мисълта, че беше дал всичко от себе си, за да я отнесе обратно в лагера. Загуби дирята на Октавия и прекара дни в надежди земнородната да проговори. Трябваше да зареже Кларк в гората още тогава — крайниците ѝ щяха да се подуят, а дихателните ѝ пътища да се запушат и тя нямаше да е способна да изрече нито една лъжа повече. От разказа ѝ разбра, че е измъчвала Лили, а след това имаше наглостта да заяви, че Лили е искала да умре.

Нямаше много багаж. Едно одеяло. Лъкът му. Няколко прочистващи водата таблетки. Той и Октавия щяха да се оправят с останалото сами. Преди Уелс да го повали на земята, земнородната му прошепна нещо: „Шест километра и половина северозапад. В сърцето на планината“.

Белами нямаше представа какво ще открие там — може би Саша искаше да му каже, че другите земнородни живеят на това място или че групата отцепници се укриват в него. Навярно щеше да е капан. Засега обаче не разполагаше с друга информация и нямаше намерение да губи повече време.

Младежът напусна лагера, без да се сбогува с никого. Нека си мислеха, че е потеглил на лов. Уелс се беше запилял нанякъде, а от Кларк нямаше и следа, от което беше много доволен. Не смяташе, че някога ще успее да я погледне отново. При мисълта, че почти беше спал с момичето, което бе убило Лили, му се догади.

Колкото повече се отдалечаваше от лагера, толкова по-лесно му беше да диша. Въздухът тук бе различен от онзи в гората до поляната им. Вероятно се дължеше на растящите наоколо дървета или типа почва, но имаше и нещо друго. Ароматите на листа, пръст и дъжд се бяха смесвали векове наред, недокоснати от човешко присъствие. Въздухът тук беше по-чист, по-свеж, защото на това място никой не беше изричал и дума, нито пък проливал сълза.

Слънцето започна да залязва. Белами беше наясно, че дори и да ускори крачка, нямаше да успее да стигне до планината, преди да се стъмни. По-добре щеше да е да намери подходящо място за лагеруване и отново да потегли на сутринта. Щеше да е глупаво — и опасно — да проучва непознат терен през нощта, особено когато навлезеше в територията на земнородните.

В далечината чу звук от течаща вода. Младежът го последва и се озова на брега на малко поточе. То беше толкова тясно, че дърветата от двете му страни се срещаха едно с друго и създаваха сводове от зелени и жълти листа.

Белами извади манерката си, коленичи и я поднесе към течението. Потрепери, когато студената вода обля ръката му. Щом сега се почувства неприятно, какво оставаше, когато дойдеше зимата? В провизиите им нямаше никакви зимни пособия. Или бяха изгорели при катастрофата на спускателния кораб, или по-скоро Съветът не очакваше Стоте да оцелеят толкова дълго, че да се нуждаят от такива.

Момчето продължи да клечи и да се пита дали има смисъл да използва една от прочистващите таблетки за водата, когато се стресна от някакво шаване до себе си. Обърна глава и очите му се натъкнаха на малко, червеникаво, дългокосместо животно, което стоеше на брега и навеждаше муцуна към водата. То усети присъствието на Белами и се извърна към него.

Козината около големите му очи беше бяла, а ушите му — несъразмерно големи. Те потръпваха напред-назад, докато създанието изучаваше момчето. На дългите му мустачки имаше капки вода и въпреки напрегнатото му изражение животното приличаше повече на малко дете, омацало цялото си лице с протеинова паста, отколкото на хищник. Младежът се усмихна. Досега беше виждал няколко животински вида в гората, но никой от тях не комуникираше толкова явно като този. Без да се замисля, протегна ръка.

— Здравей — каза той.

Черното носле на върха на червената муцуна потрепна и събори няколко капки от мустаците на създанието. Белами очакваше то да се обърне и да побегне, но за голяма изненада животното направи няколко предпазливи крачки към него, докато махаше с рунтавата си червена опашка.

— Хей — заговори му отново момчето. — Всичко е наред, няма да те нараня. — Напълно сигурен беше, че това е лисица.

Създанието отново подуши въздуха, бавно пристъпи към Белами и предпазливо побутна ръката му. Младежът се усмихна, когато мокрото носле и влажните мустаци се докоснаха в кожата му.

— Белами?

Извърна се рязко, щом чу името си, и така прогони лисицата. На няколко метра от него стоеше Кларк, с раница на гърба и учудено изражение на лицето.

— Ох — изрече тя, като видя отдалечаващото се животно. — Не исках да го изплаша.

— Да не би да ме следиш? — сопна се Белами и се изправи. Не можеше да повярва, че го беше открила тук, точно когато се беше отдалечил на значително разстояние от лагера. Точно когато си беше тръгнал завинаги. — Както и да е. — Той поклати глава. — Дори не искам да ми отговаряш.

— Не те следях — промълви тихо момичето и направи крачка напред. — Отивам да намеря земнородните.

Белами се ококори насреща ѝ, напълно изумен.

— Защо? — попита най-накрая той.

Кларк не отвърна. Имаше времена, в които смяташе, че може да чете мислите ѝ, че може да преминава през защитите, които тя издигаше. Сега осъзна, че всичко е било само заблуда. Толкова много искаше да намери някого на Земята, на когото да се довери, да има някого след Лили, когото да обича, че се беше вкопчил в нея, без дори да я опознае.

— Аз… смятам, че родителите ми са били в първата група колонисти. Трябва да разбера какво се е случило с тях.

Белами се опули насреща ѝ. Това със сигурност беше последното, което очакваше да чуе от нея. Все пак се насили да потисне любопитството си. Нямаше начин Кларк да го повлече отново в своята лудост.

— Саша ми обясни как да стигна до укритието им. Каза, че се намира на по-малко от ден пеша от тук.

— В такъв случай по-добре да тръгваш — излая Белами.

Започна да събира дърва, без да обръща внимание на Кларк. Подреди подпалките в купчинка, взе клечка кибрит от раницата си и запали огън. Надяваше се момичето да си тръгне.

Когато обаче вдигна поглед, осъзна, че тя не е помръднала от мястото си. Отразеният в очите ѝ огън я караше да изглежда по-млада и много по-невинна. Белами усети, че изпод гнева му се промъква частичка обич — не към Кларк, която стоеше пред него, а към онази, която се преструваше, че е. Онази Кларк наистина ли беше някъде там, вътре? Кларк, която можеше да е страшно сериозна в един момент, а в следващия да избухне в смях? Момичето, което смяташе всичко на Земята за чудо, което го беше целунало, все едно той беше най-ценното ѝ откритие сред всички останали?

— Изглеждаш зловещо, като стърчиш там. Или ела тук долу, или си заминавай — заяви ѝ сърдито Белами.

Кларк тръгна надолу към огъня, остави раницата си и бавно седна на земята. Студен вятър брулеше дърветата, тя присви колене към гърдите си и потрепери. Само преди няколко дни Белами щеше да обвие ръце около нея, но сега стояха като две противоположни тежести на теглилка. Не беше сигурен, че желае тя да остане с него. Но също така не ѝ каза да се маха.

Прекараха следващия един час, като мълчаливо наблюдаваха танцуващите пламъци на огъня, слушаха звука от пукащи клони и свистящия вятър над тях.