Стоте: Ден 21

Глава 23 Кларк

Кларк отпусна глава на гърдите на Белами и се зачуди как може да се чувства толкова удобно, легнала на земята посред нощ. Обикновено трепереше под тънкото си одеяло, но топлината, обляла я в мига, в който младежът я взе в обятията си, не беше изчезнала.

Очите на Белами бяха затворени, но от време на време той или я стискаше по-здраво, или я целуваше по бузата, или прокарваше пръсти през косата ѝ. Огънят беше изгаснал и единствената светлина идваше от малкото звезди на небето, които надничаха през короните на дърветата.

Кларк се обърна на една страна, така че гърбът ѝ да е опрян в гърдите на Белами. Момчето реагира, като я стисна по-здраво и я придърпа към себе си, но този път действията му бяха по-скоро рефлекс. От равномерното му, спокойно дишане можеше да се разбере, че той спи.

Някаква слаба светлина ѝ намигна в мрака. Може би огънят в края на краищата не беше изгаснал? Ала не, стори ѝ се, че светилото идваше от няколкостотин метра, близо до скалното образувание, което стърчеше над хълма.

Сърцето заби силно в гърдите на Кларк и тя се обърна към Белами.

— Хей — прошепна в ухото му, — събуди се. — Когато това не помогна, тя го хвана за рамото и нежно го разтресе. — Белами. — Главата му се килна на една страна и той изхърка звучно. — Белами! — Момичето рязко се изправи до седнало положение и се отскубна от хватката му.

Младежът отвори очи.

— Какво? — попита той и запримигва сънено. — Какво става? — Когато видя изражението на лицето ѝ, притеснението му прогони сънливостта и той също седна. — Добре ли си?

Кларк посочи към светлината.

— Какво мислиш, че е това?

Въпреки мрака Кларк видя как очите на Белами се присвиха.

— Нямам представа. — Момчето посегна към лъка, който беше оставило до себе си, преди да си легнат, и стана на крака. — Да отидем да разберем.

Кларк го хвана за ръката.

— Чакай малко, трябва ни план.

Белами се ухили насреща ѝ.

— План? Планът ни е да разберем какво е онова. Хайде.

Тръгнаха през дърветата към светлината, която ставаше все по-ярка с приближаването им. Беше електрическа, осъзна Кларк — светеше в перфектен кръг и къпеше близките дървета с топло жълто сияние.

— Кларк — обади се Белами, а гласът му беше изпълнен с тревога. Той я хвана и я накара да спре. — Не съм много сигурен какво правим. Може би трябва да изчакаме утрото.

— Няма начин. — Намираха се прекалено близо, за да се откажат в последния момент, преди да разберат какво се крие там.

Светлинният източник беше топъл и най-вероятно направен от метал. Момичето се надигна на пръсти, за да го достигне, и осъзна, че е крушка, затворена в някакво подобие на клетка — имаше решетки в предната част, все едно светлината беше създание, което може да избяга.

— Какво, по дяволите, е това? — чу Белами да мълви до нея. — Не може да е останало от Изхода, нали?

Кларк поклати глава.

— Няма начин. Щеше да е изгоряло много, много отдавна. — Момичето отстъпи крачка назад и ахна.

— Какво? — попита Белами учудено. — Какво има?

Образуванието не беше просто една голяма скала. В земята бяха издълбани стъпала, водещи надолу към вътрешността хълма. Кларк не се замисли и за миг. Тръгна към тях.

Видя как Белами застина насред жълтата светлина.

— Няма начин, Кларк. Няма да ходиш никъде, докато не придобием представа какво, да го вземат мътните, е всичко това.

Момичето присви очи към нещо на стълбите, което в началото беше помислила за сянка, и се наведе, за да го огледа по-добре. Представляваше метална табела — стара и избеляла, — на която имаше надпис. Примижа отново.

— Маунт Уедър — прочете на глас.

— Какво означава това? — попита Белами.

Връхлетяха я спомени и тя бързо скочи на крака.

— Знам къде се намираме! — заяви въодушевено момичето. — Те ми разказаха за това място!

— Кой? — Младежът ставаше все по-нетърпелив. — Кой ти разказа за това място, Кларк?

— Родителите ми — отвърна меко тя.

Белами се ококори насреща ѝ, когато му сподели всичко, което помнеше за Маунт Уедър — как е бил проектиран като убежище за американското правителство по време на кризи.

— Родителите ми казаха, че никой не успял да стигне дотук навреме.

— Може би някой все пак е стигнал — констатира младежът. — Възможно ли е хората вътре да са преживели Катаклизма? Криейки се под земята?

Кларк кимна.

— Имам усещането, че онези, които са слезли долу, никога не са напускали планетата. Мисля, че земнородните живеят там.

Белами погледна към стъпалата, а после отново към момичето.

— Какво чакаме? — попита я, щом видя, че тя не помръдва. — Да вървим да поговорим с тях.

Кларк го хвана за ръката и заедно се спуснаха по стъпалата в непрогледния мрак.