Принц с часовников механизъм

8 Сянка в душата

Когато сутринта Теса слезе долу за закуска, тя с изненада откри, че Уил не е там. Не си бе дала сметка колко много се бе надявала той да се завърне през нощта, и сега установи, че се е спряла на вратата, изучавайки местата около масата, сякаш бе възможно да не го е забелязала. Погледът й се спря върху Джем, който я погледна мрачно и угрижено, и тя разбра, че е истина. Уил все още го нямаше.

— О, я стига, разбира се, че ще се върне — ядосано рече Джесамин и тресна чашата си с чай върху чинийката. — Винаги се довлачва в края на краищата. Като ви погледне човек, може да си помисли, че сте загубили любимото си кутре.

Теса хвърли едва ли не виновен съзаклятнически поглед към Джем, докато сядаше срещу него и си взимаше препечена филийка. Хенри сякаш отсъстваше; Шарлот, начело на масата, с всички сили се стараеше да не изглежда нервна и притеснена и да не показва слабост.

— Разбира се, че ще се върне — каза тя. — Уил е в състояние да се грижи за себе си.

— Мислиш ли, че може да е тръгнал обратно към Йоркшир? — попита Теса. — За да предупреди семейството си.

— Не… не мисля — отвърна Шарлот. — Той ги избягва от години. Освен това познава Закона. Знае, че няма право да говори с тях. Знае какво може да загуби — погледът й се спря за секунда върху Джем, който не спираше да си играе с лъжицата си.

— Когато видя Сесили в имението, искаше да се втурне към нея — каза Джем.

— Не е бил на себе си — отвърна Шарлот. — Но се върна с вас в Лондон. Сигурна съм, че ще се върне и в Института. Знае, че копчето е у теб, Теса. Ще иска да разбере какво е знаел Старкуедър.

— Твърде малко, всъщност — промълви Теса. Чувстваше се някак виновна, че не бе успяла да открие повече полезна информация в спомените на Старкуедър. Опита се да обясни какво е да си в мислите на някого, чийто мозък е започнал да се разпада, но й бе трудно да намери точните думи и си спомни разочарованото изражение на Шарлот, когато каза, че не е открила нищо за имението Рейвънскар. Разказа им всичко, което бе открила в спомените на Старкуедър за семейство Шейд, и дори това, че смъртта им е провокирала жаждата му за справедливост и отмъщение, която по всичко изглежда бе много силна. Не им каза за изумлението му, когато я бе видял — самата тя бе озадачена от това, а и то бе някак твърде лично.

— Какво ще стане, ако Уил реши завинаги да напусне Клейва? — попита Теса. — Ще може ли тогава да се върне при семейството си и да го предпази?

— Не, не — малко остро отвърна Шарлот. — Не мисля, че ще постъпи така. — Уил ще й липсва, ако си тръгне, помисли си тя с изненада. Винаги се бе държал доста отблъскващо, в това число и към Шарлот, така че на моменти Теса забравяше за непоколебимата любов, която Шарлот питаеше към всичките си подопечни.

— Но ако са в опасност… — възрази Теса, след което замълча, тъй като в стаята влезе Софи, носейки кана с гореща вода, която остави. Когато я видя, Шарлот се оживи.

— Теса, Софи, Джесамин — каза тя. — Да не би да сте забравили, че имате тренировка с Гейбриъл и Гидеон Лайтууд.

— Аз не мога да отида — бързо отвърна Джесамин.

— Защо? Мислех, че главата вече не те боли.

— Да, но не искам пак да ме заболи. — Джесамин бързо стана. — Предпочитам да ти помагам, Шарлот.

— Нямам нужда от помощта ти, за да пиша на Рейгнър Фел, Джеси. Бих предпочела да отидеш на тренировката и да научиш нещо.

— Но нали в библиотеката са се натрупали камари с отговори на долноземци, до които сме отправяли запитвания къде би могъл да е Мортмейн — опита се да спори Джесамин. — Мога да ти помогна да ги подредим.

Шарлот въздъхна:

— Много добре — и се обърна към Теса и Софи. — Междувременно не казвайте нищо на братята Лайтууд за Йоркшир или Уил. Бих се чувствала по-спокойно, ако не бяха в Института точно в този момент, но нищо не може да се направи. Да покажем добра воля и откритост и да продължим тренировките. Трябва да се държите така, сякаш нищо особено не се е случило. Можете ли да го направите, момичета?

— Разбира се, госпожо Брануел — веднага отвърна Софи. Очите й блестяха и тя се усмихваше. Теса само въздъхна, без да е сигурна в чувствата си. Софи обожаваше Шарлот и би направила всичко, за да й угоди. Тя не понасяше Уил и отсъствието му едва ли я тревожеше особено. Теса погледна към Джем. Усещаше празнота в стомаха си, измъчваше я това, че не знаеше къде е Уил, и се питаше дали и той изпитва същото. Неговото обикновено изразително лице бе спокойно и непроницаемо, но когато улови погледа й, й се усмихна мило и окуражаващо. Джем бе негов парабатай, негов брат по кръв; и разбира се, ако имаше нещо обезпокоително във връзка с това къде е Уил, той нямаше да е в състояние да го скрие. Но дали наистина бе така?

От кухнята се разнасяше гласът на Бриджет и се извисяваше във високи трели:

Теса бутна назад стола си.

— Мисля, че е по-добре да отида да се преоблека.

След като се преоблече в униформата си, тя седна на ръба на леглото си и вдигна екземпляра на „Ватек“, който Уил й бе дал. В съзнанието й се появи не образът на Уил, който се усмихва, появиха се по-различни негови образи — Уил, наведен над нея в Храма, покрит с кръв; Уил, спускащ се заедно с Джем надолу по хълма в Йоркшир, целият в кал, но нехаещ за това; Уил, отдалечаващ се от масата в трапезарията; Уил, прегърнал я в тъмнината. Уил, Уил, Уил.

Теса захвърли книгата. Тя се удари в облицовката на камината и отскочи от нея, падайки на пода.

Ако имаше някакъв начин да изчегърта Уил от съзнанието си, както изчегъртваше калта от обувките си. Ако само знаеше къде е. Безпокойството само влошаваше нещата, а тя не можеше да спре да се безпокои. Не можеше да забрави изражението на лицето му, докато втренчено се взираше в сестра си.

Потънала в мислите си, тя закъсня за тренировката; за щастие, когато пристигна, вратата бе отворена и в залата нямаше никого, освен Софи, която държеше дълъг нож и внимателно го изучаваше, както би изучавала парцал за прах, за да реши дали още можеше да бъде използван, или е дошло време да бъде изхвърлен.

Когато Теса влезе, тя вдигна очи.

— Мрачна сте като дъждовен уикенд, госпожице — каза тя с усмивка. — Всичко наред ли е? — наклони тя глава встрани, когато Теса кимна. — Заради господаря Уил ли е? Той и преди е изчезвал за ден-два. Ще се върне, не се страхувайте.

— Много мило, че го казваш, Софи, още повече, когато знам, че не го обичаш особено.

— Мислех, че това се отнася и за вас — каза Софи. — Или във всеки случай в последно време…

Теса задържа погледа си върху нея. Не бяха разговаряли за Уил от инцидента на покрива, помисли си тя, а и освен това Софи я бе предупредила за него, сравнявайки го с отровна змия. Преди Теса да успее да каже нещо, вратата се отвори и Гейбриъл и Гидеон Лайтууд влязоха в залата, следвани от Джем. Той намигна на Теса, преди да изчезне, затваряйки вратата след себе си.

Гидеон тръгна към Софи.

— Добър избор — отбеляза той, а в думите му можеше да се долови лека изненада.

Тя се изчерви от задоволство.

— Така — каза Гейбриъл, който някак си бе успял да се приближи към Теса откъм гърба й, без тя да го забележи. След като разгледа стойките с оръжията, наредени по продължение на стената, той изтегли един нож и й го подаде.

— Можете ли да усетите тежестта му?

Теса се опита да усети тежестта му, мъчейки се да си припомни какво й бе казал за това къде и как трябва да е балансиран върху дланта й.

— За какво мислите? — попита я Гейбриъл. Тя го погледна. От двамата братя той определено повече приличаше на баща си, с орловия си нос и отсянката на надменност в изражението си. Ъгълчетата на тънките му устни се повдигнаха. — Може би това, къде е Херондейл, ви притеснява твърде много и няма да сте в състояние да тренирате днес?

Теса едва не изтърва ножа.

— Моля?

— Чух ви да си говорите с госпожица Колинс, когато се качвах по стълбите. Изчезнал е значи? Не е за учудване, като се има предвид, че съвсем не мисля, че Уил Херондейл и чувството за отговорност могат да имат нещо общо помежду си.

Теса някак си успя да намести брадичката си. Въпреки че бе в конфликт с Уил, това че някой извън малкото семейство на Института го критикува, я раздразни.

— Случвало се е и преди, така че няма място за безпокойство — каза тя. — Уил е свободен дух. Но скоро ще се върне.

— Надявам се, че няма — отвърна Гейбриъл. — Надявам се, че е мъртъв.

Ръката на Теса стисна здраво ножа.

— Наистина ли го мислите? Какво толкова е сторил на сестра ви, че го мразите толкова?

— Защо не попитате него?

— Гейбриъл — гласът на Гидеон прозвуча остро. — Дали да не преминем към обучението и да спрем да си губим времето?

Гейбриъл хвърли гневен поглед към по-големия си брат, който спокойно бе застанал до Софи, но го послуша и прехвърли вниманието си от Уил към обучението. Днес щяха да тренират как да държат ножовете и сабите и как да балансират с тях, размахвайки ги във въздуха, така че остриетата им да не се накланят напред и ръкохватките им да не се изплъзват от ръцете им. Бе по-трудно, отколкото изглеждаше, а и днес Гейбриъл бе нетърпелив. Тя завидя на Софи, че я обучаваше Гидеон, който бе внимателен и последователен, независимо от навика си да говори на испански, когато Софи направеше нещо погрешно. „Ay Dios mio“26 казваше той, изтегляйки сабята от мястото, където се бе забила в пода. „Нека да опитаме това още веднъж.“

— Стойте изправена — нетърпеливо извика в този момент Гейбриъл на Теса. — Не така, изправена. Ето така. — И той й показа. Тя искаше да му изкрещи, че за разлика от него никога през живота си не е била обучавана как да стои и как да се движи; ловците на сенки бяха гъвкави по природа, докато тя нямаше тези способности.

— Хмм — каза само. — Бих искала да видя вас как се учите да седите или да стоите изправен с корсет, фуста и рокля с дълги поли, толкова подходящи за тренировки.

— Необходимо ли е? — попита Гидеон от другата страна на стаята.

— О, в името на Ангела! — простена Гейбриъл, хвана я за раменете и я обърна, така че тя се озова с гръб към него. След това обви ръце около нея, изправи гръбнака й и намести ножа в ръката й. Усещаше дишането му в тила си, потръпна, а после усети раздразнение. Бе я докоснал, въобразявайки си, че има право да го направи, без да поиска разрешение, както и защото си мислеше, че това ще вбеси Уил.

— Пуснете ме — прошепна тя.

— Това е част от обучението ви — отегчено отвърна Гейбриъл. — Вижте брат ми и госпожица Колинс. Тя не се оплаква.

Теса погледна към Софи в другия край на стаята, която се бе задълбочила в урока с Гидеон. Той бе застанал зад нея и я бе обгърнал с една ръка откъм гърба, показвайки й как се държи заострен нож за хвърляне. Ръката му внимателно бе обхванала нейната и той говореше нещо в тила й, там, където тъмната й коса се бе изплъзнала от шиньона27 и се виеше изящно. Когато видя, че Теса го гледа, той се изчерви.

Теса бе изумена. Гидеон Лайтууд да се изчервява! Дали не се възхищаваше на Софи? Като изключим белега, който Теса вече почти не забелязваше, тя бе очарователна, но бе мунданка, при това слугиня, а семейство Лайтууд бяха ужасни сноби. Теса усети как нещо се изопна в нея. Предишният работодател на Софи се бе отнесъл ужасно с нея. Последното нещо, от което имаше нужда сега, бе някой красив ловец на сенки да се възползва от нея.

Теса понечи да каже нещо на момчето, чиято ръка я обгръщаше, но се спря. Бе забравила, че това е Гейбриъл, а не Джем. Бе свикнала с присъствието на Джем, с лекотата, с която разговаряше с него, със спокойствието да се разхожда под ръка с него, с факта, че бе единственият човек на света, на когото можеше да каже абсолютно всичко. С изумление установи, че въпреки че го бе видяла на закуска, той вече й липсваше; усети нещо като болка вътре в себе си.

Бе така завладяна от тази смесица от чувства — Джем, който й липсваше, и усещането, че трябва да бди над Софи — че следващите й няколко хвърляния бяха много извън целта, ножът прелетя покрай главата на Гидеон и отскочи от перваза на прозореца.

Гидеон спокойно погледна към падналия нож и после към брат си. Като че ли нищо не можеше да го извади от равновесие, дори възможността да бъде обезглавен.

— Гейбриъл, какво има?

Гейбриъл погледна към Теса.

— Тя изобщо не ме слуша — жлъчно рече той. — Не мога да обучавам някого, който не желае да ме слуша.

— Ако беше по-добър учител, тя сигурно щеше да е по-добър слушател.

— А ти щеше да видиш ножа, който летеше към теб — отвърна Гейбриъл, — ако обръщаше повече внимание на това, което се случва наоколо, и не бе толкова взрян в тила на госпожица Колинс.

Не само Теса, но и Гейбриъл забеляза, че Софи почервеня. Гидеон отправи спокоен поглед към брат си — и тя си помисли, че нямаше да мине, без да си поговорят, когато се върнеха вкъщи — след това се обърна към Софи и тихо й каза нещо, толкова тихо, че Теса не можа да го чуе.

— Какво става с вас? — прошепна тя към Гейбриъл и усети колко е скован.

— Какво имате предвид?

— Обикновено сте търпелив — каза тя. — Вие сте добър учител, Гейбриъл, през повечето време, но днес сте сприхав и раздразнителен и… — тя погледна към ръката му, която бе върху нейната — и се държите непристойно.

Той имаше достатъчно благоприличие, за да отмести ръката си, и изглеждаше засрамен.

— Хиляди извинения. Не трябваше да ви докосвам по този начин.

— Разбира се, че не трябваше. Още повече след изказването, което направихте за Уил.

Широките му скули пламнаха.

— Вече се извиних, госпожице Грей. Какво още искате от мен?

— Да промените държанието си, може би. Или да ми обясните защо толкова мразите Уил.

— Вече ви казах! Ако искате да разберете защо го мразя, трябва да попитате самия него! — Гейбриъл се обърна и излезе от залата.

Теса погледна към ножовете, забодени в стената и въздъхна.

— Това очевидно е краят на урока ми.

— Опитайте се да не се ядосвате — каза Гидеон, приближавайки се към нея заедно със Софи. Беше доста странно, помисли си Теса; Софи обикновено се притесняваше, когато край нея имаше мъже, дори това да бе внимателният Хенри. С Уил се държеше като разярена котка, в присъствието на Джем се изчервяваше и притесняваше, но край Гидеон изглеждаше…

Трудно бе да се даде определение наистина. Бе доста необичайно.

— Нямате вина, че е такъв днес — започна Гидеон, като гледаше Теса в очите. Застанала така близо до него, тя видя, че очите му са с различен цвят от тези на брат му. Бяха по-скоро сиво-зелени, като океана под покрито с облаци небе. — Нещата не са лесни за нас… имаме проблеми с баща си и Гейбриъл се опитва да си го изкара на вас, или по-точно, на всекиго, който е наблизо.

— Съжалявам да го чуя. Надявам се, че баща ви е добре — промърмори Теса, молейки се земята да не се продъни под нея заради тази отявлена лъжа.

— Най-добре ще е да последвам брат си — каза Гидеон, без да отговаря на въпроса й. — Ако не го направя, той ще отпътува с каретата и ще остана на сухо. Надявам се, когато дойдем за следващия урок, да бъде в по-добро разположение на духа. — Той се поклони на Софи, след това на Теса. — Госпожице Колинс, госпожице Грей.

После си тръгна, оставяйки двете момичета да гледат след него със смесено чувство на объркване и изненада.

Когато тренировката, за щастие, бе останала зад гърба й, Теса установи, че бърза да се преоблече в ежедневните си дрехи и да слезе за обяд, нетърпелива да чуе дали Уил се бе завърнал. Нямаше го. Столът му, между този на Джесамин и Хенри, все още бе празен, но в стаята имаше и друг човек, чието присъствие я накара да се спре пред вратата, в опит да не се вторачва в него. Начело на масата, близо до Шарлот, бе седнал някакъв висок мъж, при това зелен. Не наситено зелен — кожата му имаше съвсем лек зеленикав оттенък, като светлината, отразена от океана, а косата му бе бяла като сняг. На челото му се виеха два малки елегантни рога.

— Госпожица Тереза Грей — каза Шарлот, представяйки я. — Това е Рейгнър Фел, висш магьосник на Лондон. Господин Фел, госпожица Грей.

След като промърмори, че се радва да се запознае с него, Теса седна на масата до Джем, диагонално на Фел, и се опита да не поглежда към него. Ако най-характерното за Магнус бяха котешките му очи, то за Фел това бяха рогата и цветът на кожата му. Тя не можеше да спре да се диви на долноземците, особено на магьосниците. Защо всички имаха някакъв отличителен белег, а тя нямаше?

— За какво ще си говорим днес, Шарлот? — точно казваше Рейгнър. — Не мога да си представя, че си ме повикала тук, за да обсъждаме тъмните дела в йоркширската пустош? Останах с впечатление, че в Йоркшир не се случва нищо чак толкова интересно. Нещо повече, останах с впечатление, че в Йоркшир няма нищо друго освен овце и мини.

— Значи не сте познавали семейство Шейд? — попита Шарлот. — Магьосниците във Великобритания не са чак толкова много…

— Познавах ги. — Фел започна да разрязва бута в чинията си и Теса видя, че той имаше допълнителна става на всеки от пръстите си. Помисли си за госпожа Блек, с нейните издължени, завършващи с нокти на хищник ръце, и я побиха тръпки. — Шейд бе малко луд, бе вманиачен на тема часовникови механизми и изобщо механизми. Смъртта им бе шокираща за долноземците. Мълвата за нея се разнесе из общността и дори имаше дискусии дали да има отмъщение или не, въпреки че до това не се стигна.

Шарлот се наклони напред.

— Спомняте ли си сина им? Осиновеният им син?

— Бях чувал за него. Семейство магьосници е нещо, което се среща рядко. А такова, което осиновява човешко дете от приют за сираци, е още по-рядко. Но никога не съм виждал момчето. Ние, магьосниците, живеем вечно. Не е толкова необичайно да не се видиш с някого трийсет или четирийсет години. Сега, когато знам какво е станало с детето, бих искал да съм се срещал с него. Мислиш ли, че си струва да се издири кои са истинските му родители?

— Разбира се, ако може да се установи. Всяка информация за Мортмейн, до която се доберем, би могла да ни помогне.

— Искам да ви кажа, че той сам измисли името си — каза Фел. — Прилича на име на ловец на сенки. Но е от имената, които би взел някой, който има зъб на нефилимите и доста мрачно чувство за хумор. Морт мейн.

— Ръката на смъртта — обади се Джесамин, която се гордееше с френския си.

— Това не трябва да учудва никого — каза Теса. — Ако Клейвът просто му бе дал каквото иска — обезщетение, щеше ли всъщност да се превърне в това, което е? И дали изобщо клуб „Пандемониум“ щеше да съществува?

— Теса… — започна Шарлот, но Рейгнър Фел й махна с ръка да замълчи. Гледаше изненадано към Теса в другия край на масата.

— Ти си тази, която се превъплъщава, нали? — каза той. — Магнус Бейн ми каза за теб. Каза ми също, че нямаш никакъв отличителен знак.

Теса преглътна и го погледна право в очите. Бяха очи, които контрастираха с лицето му, бяха напълно обикновени за необикновеното му лице.

— Не. Нямам никакви знаци.

Той се усмихна над вилицата си.

— Предполагам, че са търсили навсякъде.

— Сигурна съм, че Уил се е опитал — каза Джесамин отегчено. Сребърните прибори на Теса издрънчаха върху чинията. Джесамин, която мачкаше граха в чинията си с плоското на ножа, вдигна поглед, когато Шарлот ужасено промълви:

— Джесамин!

Джесамин сви рамене.

— Е, добре, той си е такъв.

Фел се наведе отново над чинията си, усмихвайки се леко.

— Спомням си бащата на Уил. Беше голям донжуан. Жените не можеха да му устоят. Докато не срещна майката на Уил, разбира се. Тогава престана да се интересува от всички тях и отиде да живее в Уелс, за да бъде с нея. Такъв чешит беше.

— Влюбил се е — каза Джем. — Не е толкова необичайно.

— Малко е да се каже, че се влюби — отвърна магьосникът със същата лека усмивка. — По-скоро хлътна. Хлътна безразсъдно и си разби главата. Винаги е имало мъже като него — за тях съществува само една жена — или тя, или нищо.

Шарлот погледна към Хенри, но той се бе зареял в мислите си и пресмяташе нещо — неизвестно какво — на пръсти. Беше облякъл жилетка в розово и виолетово и върху ръкавите му имаше сос. Раменете на Шарлот се отпуснаха и тя въздъхна:

— Добре — промълви. — Все пак са били много щастливи заедно.

— Докато не изгубиха две от трите си деца и Едмънд Херондейл не проигра всичко, което имаха — отвърна Фел. — Надявам се да не кажете това на младия Уил.

Теса и Джем се спогледаха. Сестра ми е мъртва, бе казал Уил.

— Имали са три деца, нали? — каза тя. — Уил е имал две сестри.

— Теса, моля те — притеснено я погледна Шарлот. — Рейгнър… Наех те не за да нарушавам личното пространство на семейство Херондейл или това на Уил. Направих го, защото бях обещала на Уил, че ще му кажа, ако семейството му бъде сполетяно от нещастие.

Теса си помисли за Уил — за дванайсетгодишния Уил, хванал ръката на Шарлот и молещ тя да му каже, ако някой от семейството му умре. Защо е избягал?, за стотен път си помисли тя. Защо им е обърнал гръб? Беше си мислела, че не го е грижа, но не бе така. Все още страдаше за тях. Сърцето й продължаваше да се свива при мисълта за Уил, който викаше сестра си. Ако обичаше Сесили, както тя бе обичала Нат някога…

Мортмейн бе причинил нещо лошо на семейството му, помисли си тя. Както и на нейното. Това ги свързваше по особен начин, нея и Уил. Независимо дали той знаеше за това или не.

— Каквото и да е планирал Мортмейн — се чу да казва, — планирал го е отдавна. Преди да съм била родена, когато е изнудил или заставил родителите ми да ме „направят“. А сега знаем, че преди години е оплел в мрежите си семейството на Уил и ги е настанил в имението Рейвънскар. Страхувам се, че за него сме нещо като шахматни фигури, които той мести, знаейки изхода на играта.

— Това е, което жадува да си мислим, Теса — каза Джем. — Но той е само човек. И всяко откритие, което направим за него, го прави по-уязвим. Ако не бяхме заплаха за него, нямаше да изпрати автоматоните, за да ни сплашат.

— Знае много добре къде бихме могли да сме.

— Няма нищо по-опасно от човек, решен да си отмъсти — каза Рейгнър. — Човек, който е живял с тази мисъл почти шест десетилетия, който я е отгледал от малко отровно семенце до голямо хищно растение. Такъв човек ще стигне до края, освен ако вие не го довършите преди това.

— Да го довършим тогава — рече Джем. Това прозвуча като заплаха, нещо, което Теса никога не го бе чувала да изрича.

Тя погледна надолу към ръцете си. Бяха много по-бледи, отколкото когато живееше в Ню Йорк, но бяха нейните ръце, ръцете, които толкова добре познаваше; показалецът бе малко по-дълъг от средния пръст, с ясно изразени бели полумесеци на ноктите. Мога да ги променя, помисли си тя. Мога да се превърна във всичко, във всекиго. Никога досега не се бе чувствала толкова неопределена и неустановена, толкова объркана.

— И освен това, Рейгнър — твърдо каза Шарлот, — искам да знам защо семейство Херондейл живее в тази къща; къща, която принадлежи на Мортмейн. Искам също така да се увериш, че са живи. И да го направиш без Бенедикт Лайтууд или останалите от Клейва да разберат за това.

— Разбирам. Искаш да проуча, без да привличам излишно внимание, докато разпитвам из района за Мортмейн. Ако ги е настанил там, едва ли го е направил без умисъл.

— Да — отрони Шарлот.

Рейгнър размаха вилицата си.

— Ще струва скъпо.

— Ще платя — отвърна Шарлот.

— Тогава съм готов да изтърпя овцете — ухили се Фел.

Останалата част от обяда премина в измъчен разговор, по време на който Джесамин съсипваше храната си с кисело изражение, без да изяде почти нищо, Джем бе необичайно тих, Хенри си мърмореше под нос някакви уравнения, а Шарлот и Фел планираха как да защитят семейството на Уил. Въпреки че Теса одобряваше идеята, нещо в магьосника я притесняваше. Не бе изпитвала това по отношение на Магнус, така че се зарадва, когато обядът свърши и тя можа да се усамоти в стаята си с екземпляр на „Уилдфел Хол“28.

Това не бе любимата й книга на сестрите Бронте — най-много харесваше „Джейн Еър“, след това „Брулени хълмове“, а „Уилдфел Хол“ бе едва на трето място. Но бе чела първите две толкова много пъти, че нищо в тях не можеше да я изненада, познаваше толкова добре отделни пасажи, че те й се струваха като стари приятели. Това, което й се четеше, бе „Повест за два града“, но Уил толкова често й бе цитирал Сидни Картън, че се страхуваше, че ако я отвори, ще започне да си мисли за него и това ще я изнерви допълнително. Още повече, че той никога не цитираше Дарней, а само Сидни, пиян, съсипан и разпътен. Сидни, умиращ от любов.

Вече се бе стъмнило и вятърът блъскаше в стъклата на прозорците, довявайки леки пръски дъжд, когато някой почука на вратата. Беше Софи, която носеше писмо върху сребърен поднос.

— Писмо за вас, госпожице.

Теса изненадано остави книгата.

— Писмо за мен?

Софи кимна и се приближи, протягайки подноса към нея.

— Да, но не пише от кого е. Госпожица Лъвлис се опита да го грабне, но успях да го опазя от нея. Толкова обича да си пъха носа, където не й е работа.

Теса погледна към плика. Беше адресиран до нея, с полегат почерк, който не й бе познат. Хартията на плика бе с цвета на гъста сметана. Тя го обърна и започна да го отваря, но мярна в прозореца отражението на любопитния поглед в широко отворените очи на Софи. Обърна се и й се усмихна.

— Това е всичко, Софи — каза тя. Бе чела, че така героините в романите отпращат слугите, това бе благовъзпитаният начин. С разочаровано изражение Софи взе подноса и се оттегли.

Теса разгъна писмото и го разстла върху коленете си.

Прочитайки писмото на Магнус, тя се почувства така, сякаш през жилите й премина огън. Успя някак си да издържи останалата част от следобеда, както и вечерята, без да дава външен израз на чувствата си, или поне така си мислеше. Времето, докато Софи й помагаше да съблече роклята си, да среши косата си, да накладе огъня и да й разкаже ежедневните клюки, й се стори мъчително дълго (братовчедката на Сирил работеше в къщата на Лайтууд и бе разказала, че Татяна — сестрата на Гейбриъл и Гидеон — и съпругът й трябваше да се върнат тези дни от медения си месец на континента. Прислугата не бе на себе си от вълнение, тъй като се носеше мълвата, че тя има твърде неприятен характер).

Теса промърмори нещо от рода на това, че вероятно го е наследила от баща си. Нетърпението бе направило гласа й дрезгав и тя едва успя да възпре Софи, която се бе втурнала да й носи ментов чай, като настоя, че се чувства изтощена и повече се нуждае от сън, отколкото от чай.

В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Софи, Теса скочи на крака, измъкна се от нощницата си и скочи в роклята си, стягайки сама корсета си, доколкото й бе възможно и намятайки къс жакет върху роклята. Хвърли поглед към коридора, излезе от стаята си, тръгна към вратата на Джем и почука възможно най-тихо. В първия момент не се случи нищо и тя се притесни да не би да е заспал, но след това вратата се отвори и на прага се появи Джем.

Бе го сварила да чете в леглото; беше бос, яката на ризата му бе отворена, а косата му бе възхитителен безпорядък от сребро. Имаше желание да протегне ръка и да я приглади. Той премигна срещу нея.

— Теса?

Без да каже нито дума, тя му подаде писмото. Той погледна нагоре и надолу по коридора, след това я покани с жест да влезе. Тя затвори вратата зад него, докато той се опитваше да разчете драсканиците на Магнус, преди да смачка хартията, която изпука в дланта му.

— Знаех си — каза той.

Сега Теса на свой ред премигна.

— Какво знаеше?

— Че не е обичайното изчезване — той седна върху леглото откъм страната на краката и нахлузи обувките си. — Чувствах го. Тук — и той сложи ръка върху гърдите си. — Знаех си, че има нещо. Усещах го като сянка в душата си.

— Нали не мислиш, че може да се нарани?

— Да се нарани ли? Не знам. Постави се в ситуация, в която той би могъл да се почувства наранен — Джем се изправи. — Трябва да тръгвам.

— Искаш да кажеш „трябва да тръгваме“. Не смяташ да тръгнеш да го търсиш без мен, нали? — насмешливо го попита тя и когато той не отвърна нищо, додаде: — Писмото е адресирано до мен, Джеймс. Не трябваше да ти го показвам.

Той притвори очи за момент, а когато ги отвори, устните му бяха изкривени в усмивка.

— Джеймс — каза той. — Само Уил ме нарича така.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Харесва ми звученето му върху устните ти.

Устни. Имаше нещо особено, изтънчено непристойно в тази дума, напомнящо целувка. То се носеше във въздуха между тях, докато стояха в нерешителност. Но това е Джем, смутено си помисли Теса. Не Уил, който можеше да я накара да се чувства така, сякаш бе прокарал пръсти по кожата й, само като я гледаше.

— Имаш право — каза Джем, като се закашля. — Магнус нямаше да ти изпрати писмото, ако не предполагаше, че и ти ще участваш в търсенето на Уил. Може би смята, че способностите ти ще са от полза — той се обърна, тръгна към гардероба си и го отвори. — Чакай ме в стаята си. Идвам веднага.

Теса не бе сигурна, че успя да кимне — смяташе, че го е направила — в следващия момент бе отново в стаята си, облегната на вратата. Лицето й гореше, сякаш бе стояла твърде близо до огъня. Огледа се. Кога бе започнала да мисли за тази стая като за своя? Това огромно внушително пространство с безбройните си прозорци и горящите с мека магическа светлина тънки свещи толкова не приличаше на малката кутийка, в която спеше в апартамента им в Ню Йорк, с локвичките от восък върху нощното й шкафче, оставени от нея, докато четеше по цели нощи на свещи и евтината дървена рамка на леглото с тънките му одеяла. През зимата стъклата, поставени зле, дрънчаха, когато задухаше вятър.

Тихо почукване я откъсна от унеса й, тя се обърна, отвори вратата и видя Джем, застанал на прага. Бе облечен в униформа на ловец на сенки — здрава, наподобяваща кожа връхна дреха и панталони, тежки обувки. Той доближи пръст до устните си и й даде знак да го последва.

Беше почти десет вечерта, предположи Теса, и магическата светлина гореше слабо. Тръгнаха по някакъв странен път от виещи се коридори, който не бе този, който използваха, за да стигнат до външната врата. Не след дълго с изненада установи, че са стигнали до някаква врата в дъното на дълъг коридор. Мястото, на което бяха застанали, бе заоблено и Теса предположи, че вероятно се намираха в една от готическите кули, разположени във всеки от ъглите на Института.

Джем отвори вратата и двама влязоха вътре; след това я заключи и пусна ключа, който бе използвал, обратно в джоба си.

— Това е — каза той — стаята на Уил.

— Симпатична е — отвърна Теса. — Никога не съм идвала тук. Вече си мислех, че спи с главата надолу, като прилеп.

Джем се засмя и мина покрай нея, стигна до дървеното писалище и започна да тършува в нещата, които се намираха отгоре, а Теса се огледа. Сърцето й биеше бързо, сякаш бе видяла нещо, което не е искала да види — някаква тайна, скрита част от Уил. Повтаряше си да не се държи глупаво, защото това е само стая, със същите тъмни и тежки мебели, както всички стаи в Института. Безпорядъкът бе пълен — постелки, изритани към краката на леглото; дрехи, нахвърляни върху облегалките на столовете; чаени чаши, пълни с някаква течност, стояха неприбрани и заплашваха да паднат от нощното шкафче. И много книги навсякъде — върху малките масички, върху леглото, на камари върху пода, в две редици върху полиците край стените. Докато Джем се ровеше във вещите. Теса се приближи до полиците и започна да разглежда заглавията.

Не бе изненадана, че повечето бяха художествена литература — романи и поезия. Имаше и няколко заглавия на езици, които не разбираше. Разпозна буквите на гръцката и латинската азбука. Имаше и книги с приказки, „Хиляда и една нощ“, произведения на Джеймс Пейн, „Викарият от Булхамптън“ на Антъни Тролъп, „Отчаяни средства“ на Томас Харди, няколко от Уилки Колинс — „Новата Магдалена“, „Законът и жената“, „Две съдби“, новият роман на Жул Верн, озаглавен „Дете на бездната“, който нямаше търпение да вземе в ръцете си. Тук бе и „Повест за два града“. Тя се пресегна с тъжна усмивка и я взе от лавицата. От нея върху пода се посипаха няколко листа хартия. Тя коленичи да ги вдигне и изстина. Мигновено разпозна почерка. Бе нейният.

Прелисти ги със свито гърло.

Скъпи Нат, прочете тя. Опитах се да се превъплътя днес, но не се получи. Бяха ми дали една монета, но тя не ми помогна. Или никога не бе принадлежала на човек, или способностите ми са намалели. Изобщо нямаше да ме е грижа, но те ме бичуваха — бичували ли са те някога досега? Не, разбира се, глупав въпрос. Чувството е такова, сякаш върху кожата ти са сложили огън на ивици. Срам ме е да си призная, но плаках, а знаеш колко мразя да плача… и Скъпи Нат, толкова ми липсваш днес, мислех си, че ще умра. Щом теб те няма, значи на земята няма никого, когото да го е грижа жива ли съм или не. Чувствам как се стопявам, как изчезвам в нищото, защото щом никого на света не го е грижа за теб, съществуваш ли тогава изобщо?

Това бяха писмата, които бе писала на брат си от Къщата на мрака, не се бе надявала, че Нат ще ги прочете, не се бе надявала, че някой изобщо ще ги прочете. Бяха по-скоро дневник, отколкото писма, единственото място, където би могла да излее ужаса, болката и страха си. Знаеше, че са били намерени, знаеше, че Шарлот ги е чела, но какво, за бога, търсеха в стаята на Уил, скрити между страниците на книгата?

— Теса — обади се Джем. Тя бързо се обърна, пъхайки писмата в джоба на палтото си. Джем бе застанал до писалището, в ръката си държеше сребърен кинжал. — В името на Ангела, това място е пълен боклучарник, не мислех, че ще го открия. — И той завъртя кинжала в ръцете си. — Уил не донесе много неща, когато дойде тук, това е едно от тях. Кинжалът, който баща му му е дал. Върху острието е изобразена чапла29 — знакът на семейство Херондейл. Кинжалът е толкова силно свързан с Уил, че с негова помощ ще можем да го проследим.

Независимо от окуражителните думи той бе сбърчил вежди.

— Нещо не е наред ли? — попита Теса и се приближи до него.

— Намерих още нещо — каза той. — Уил бе този, който винаги купуваше лекарствата ми. Знаеше, че мразя да се занимавам с това, виждайки с каква охота долноземците ми ги продават и вземат парите… — гърдите му бързо се вдигаха и спускаха, сякаш когато говореше за тях, се изморяваше. — Давах му парите и край, той отиваше. Намерих една разписка за последната покупка. По всичко изглежда, че наркотикът… лекарството, не е струвало толкова, колкото си мислех.

— Смяташ, че Уил те е мамил? — изненада се тя. Уил може и да бе ужасен и груб, помисли си тя, но винаги бе смятала, че грубостта му има по-изтънчен вид, отколкото това. Че не е толкова дребнава. А и да причини това на Джем, на всички…

— Точно обратното. Наркотикът струва много повече, отколкото ми каза. Трябвало е по някакъв начин да покрива разликата. — Все още мръщейки се, той пусна кинжала в колана си. — Познавам го по-добре от всеки друг на света — каза той сухо, сякаш нищо не се е случило. — А сега откривам, че има тайни, за които не съм подозирал.

Теса си помисли за писмата, скрити в книгата на Дикенс, и какво щеше да каже на Уил, когато отново го видеше.

— Е, това едва ли е чак толкова голяма тайна. А и Уил би направил всичко за теб.

— Не мисля, че трябва да отиваме толкова далеч с обобщенията — в гласа на Джем се долавяха саркастични нотки.

— Разбира се, че би направил всичко — каза Теса. — Както и всеки друг. Ти си толкова мил и добър…

Тя спря на средата на изречението, но Джем вече я бе погледнал с широко отворени очи. Изглеждаше изненадан, сякаш не бе свикнал да го хвалят, но това едва ли бе така, смутено си помисли Теса. Сигурно всички, които го познаваха, знаеха какви щастливци са. Усети отново топлина върху лицето си и се наруга: „Какво по дяволите ставаше?“

Някой тихо почука на прозореца; Джем се поколеба за секунда, а след това се обърна.

— Това трябва да е Сирил — каза той и в гласа му се усещаше някакво недоизказано чувство. — Аз… аз ще го помоля да докара каретата тук. По-добре ще е да тръгваме.

Теса кимна, без да отрони дума, и го последва.

Когато двамата излязоха в двора на Института, вятърът все още духаше на пориви, размитайки сухите листа в кръгове подобно на фееричен танц. Небето бе натежало от жълтеникавата мъгла, а луната зад нея бе като златен диск. Думите на латински над вратата на Института грееха, откроявайки се на лунната светлина: „Прах и сянка сме“.

Сирил чакаше с каретата, в която бяха впрегнати двата коня, Балиос и Ксантос, и изпита облекчение, когато ги видя; той помогна на Теса да се качи, Джем я последва и след това и той се метна на капрата. Теса, която седеше срещу Джем, внимателно наблюдаваше как той извади от колана си камата и стилито; като държеше камата в дясната си ръка, той начерта с върха на стилито една руна от вътрешната страна на ръката си. Знакът й изглеждаше като всички други, пулсация от нечетливи, вълнообразни линии, които се извиваха кръгообразно и се съединяваха в плетеница от изпъкващи черни мотиви.

Той се загледа за момент в ръката си, след това затвори очи, лицето му бе концентрирано. Едва когато ушите на Теса писнаха от напрежение, той отвори очи.

— „Брик Лейн“ до „Уайтчапъл Хай Стрийт“ — каза той, едва ли не на себе си; после върна камата и стилито в колана си, надвеси се над прозореца и тя го чу да повтаря думите към Сирил. Минута по-късно Джем отново седеше в каретата, затваряйки прозореца, отделящ ги от студения въздух, и каретата се понесе напред, подскачайки по паважа.

Теса пое дълбоко въздух. Целият ден с нетърпение бе очаквала да види Уил, бе се тревожила за него, чудейки се къде би могъл да бъде. А сега, когато се носеха към тъмното сърце на Лондон, изпитваше единствено ужас.