Принц с часовников механизъм

Магнус Бейн лежеше на пода в бруклинското си жилище, вперил поглед в голия таван. Подът лепнеше, както и почти всичко останало в апартамента. Вълшебно вино, размесено с кръв, се стичаше на ручейчета по нацепените дъски на пода. Барът, който представляваше врата, сложена напряко върху два очукани метални контейнера за боклук, излезе от строя по някое време през нощта, когато се развихри ожесточената битка между един вампир и Бат — върколак от глутницата в центъра на града. Магнус бе доволен. Партито нямаше да е на ниво, ако нещо не бе потрошено.

Разнесоха се тихи стъпки и нещо се плъзна край гърдите му: нещо малко, меко и тежко. Той вдигна поглед и установи, че се взира в две раздалечени златистозелени очи, подобни на неговите. Бе Председателят Мяу.

Той погали котката, която доволно заби ноктите си в ризата му. От тавана върху главите им се посипаха няколко парти ленти и Председателят Мяу изплашено отскочи встрани.

Магнус се надигна с въздишка. Обикновено се чувстваше така след всяко парти — изморен, но твърде превъзбуден, за да заспи. Мислите му се въртяха около събитията от изминалата нощ, но като издраскано CD се връщаха непрекъснато към едно и също място и се въртяха около него, завихряйки спомените му като във въртоп.

Ах, тези деца нефилими. Не бе изненадан, че Клариса най-после го бе открила; знаеше, че заклинанията за блокиране на паметта нямаше да действат вечно. Бе го казал на Джослин, но тя бе твърдо решена да предпази момичето възможно най-дълго. Сега, когато я бе срещнал, осъзнаваща и разбираща всичко, се чудеше дали наистина се е нуждаела от цялото това предпазване. Бе буйна, импулсивна, смела… и късметлийка, като майка си.

Случваше се, когато вярваш в късмета си. Така или иначе нещо я бе отвело в Института на ловците на сенки, единствените, които можеха да я предпазят от Валънтайн. Колко жалко, че Мерис и Робърт не бяха тук. Неведнъж си бе имал работа с Мерис, но бяха изминали години, преди да види младата генерация.

Имаше само смътен спомен за посещението си при Мерис и Ходж и там в коридора имаше две момчета, на около единайсет, които препускаха напред-назад и се сражаваха с детски серафимски ками. Едно момиче с черна коса, сплетена на две плитки, ги гледаше и роптаеше на висок глас, че не са я включили. Почти не им бе обърнал внимание тогава.

Но сега — когато ги видя, остана поразен, особено от момчетата — Джейс и Алек. Когато имаш толкова много спомени, е трудно да определиш към кой точно искаш да се върнеш, както когато прелистваш книга, съдържаща хиляди страници, и се опитваш да откриеш в нея точно определен абзац.

Този път обаче знаеше какво му е нужно.

Прекоси, лазейки, нацепения под и коленичи, за да отвори вратата на дрешника. Разбута дрехите и различните пакети и еликсири, търсейки пипнешком това, което му трябваше. Когато излезе от дрешника, кашляйки от кълбата прах, влачеше обемист дървен сандък. Въпреки че бе живял дълго, предпочиташе да пътува с малко багаж — пазеше съвсем малко неща, които да му напомнят за миналото. Усещането му бе, че те ще го обременяват и ще му пречат да върви напред. Когато си безсмъртен, има опасност да загубиш твърде много време, връщайки се назад в миналото си.

Толкова отдавна не бе отключвал сандъка — пантите му заскърцаха така, че Председателят Мяу се скри под дивана, а опашката му потреперваше нервно.

Съдържанието на сандъка изглеждаше като съкровището на не особено изискан дракон. Металът и скъпоценните камъни по някои от предметите блестяха — Магнус извади една стара табакера за емфие с инициали У.С., капакът на която бе инкрустиран с проблясващи рубини и се усмихна на безвкусната вещ и на спомените, които тя пробуди в него. Останалите неща изглеждаха напълно обикновени: избеляла кремава панделка, принадлежала на Камила; картонено рекламно кибритче от Клуба на облаците с думите „Знам какво си“, изписани с дамски почерк от вътрешната страна на капачето; лимерик57, подписан О.Ф.О.У.У.; полуизгорял лист за писма от Хонконгския клуб, откъдето бе изключен не защото е магьосник, а защото не е бял. Докосна парче навито въже, някъде в дъното на сандъка, и си спомни за майка си. Тя бе дъщеря на холандски колонизатор и индонезийка, починала при раждане, чието име Магнус никога не узна.

Почти бе стигнал дъното на сандъка, когато намери това, което търсеше, и го извади, присвил очи: черно-бяла снимка, залепена върху твърд картон. Не би могла да съществува и нямаше да съществува, ако не бе обсебеността на Хенри от фотографията. Дори и сега Магнус можеше да опише как скрива глава и я изважда изпод покривалото на фотографския си апарат, как бърза с влажните плаки към тъмната стаичка, която си бе оборудвал в криптата, за да прояви филма, как крещи на обектите си да не се движат. В онези дни, сниманите трябваше да са застанали неподвижно пред обектива, за да направиш добра снимка. Нещо, което не бе лесно, помисли си Магнус, а ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, за членовете на лондонския Институт.

Ето я Шарлот, тъмната й коса практично бе вдигната на кок. Тя се усмихваше, но някак притеснено, присвила очи срещу слънцето. Зад нея бе Джесамин в рокля, която изглеждаше черна на снимката, но Магнус знаеше, че бе тъмносиня. Косата й бе къдрава и от периферията на сламената й шапка се спускаха панделки като шлейф. Чудеше се как ли щеше да възприеме Изабел: момиче на нейната възраст, което очевидно обожаваше това, че е ловец на сенки, парадираше със синините и белезите от знаците си, сякаш бяха бижута, вместо да ги прикрива с мехеленски дантели.

От другата страна на Шарлот бе застанал Джем, изглеждащ като негатив със сребърната си коса и очи; ръката му бе отпусната върху дръжката на бастуна с формата на дракон, а лицето му бе обърнато към Теса. Теса държеше шапката си в ръка и дългите й кестеняви къдрици се развяваха свободно, леко размазани от движението си.

Около Уил имаше ореол от светлина: типично за натурата му, той не бе в състояние да застане на едно място дори за снимка — нещо, което не би изненадало никой, който го познаваше. Беше без шапка, както винаги, и черната му коса се бе накъдрила на тила. Цветът на очите му, разбира се, не можеше да се види, но независимо от това той бе красив и млад и изглеждаше някак уязвим, с една ръка в джоба, а другата — отзад на гърба.

Магнус се взира толкова дълго в снимката, че приликата между Уил и Джейс внезапно го порази. Въпреки че Алек бе с черна коса и очи като на Уил — невероятните му тъмносини очи — Джейс бе този, който повече приличаше на Уил по характер, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Същата дръзка самоувереност, прикриваща уязвимостта му, същият остър ум…

Той прокара пръст по ореола около Уил и се усмихна. Уил не бе ангел, но не бе и толкова лош, за какъвто го смятаха мнозина. Когато си мислеше за Уил, дори и сега, след толкова време, отново го виждаше, застанал върху килима на Камила, със стичаща се от дрехите му вода, умоляващ го да му помогне, защото никой друг не е в състояние да го направи. Уил бе този, който му бе отворил очите за идеята, че ловците на сенки и долноземците могат да бъдат приятели.

Джем бе другата, по-добрата, страна на Уил. Той и Уил бяха парабатаи, както Алек и Джейс, и по всичко изглежда, също като тях бяха много близки. И въпреки че Алек уж с нищо не приличаше на Джем — Алек бе неспокоен и сладък, чувствителен и тревожен, а Джем бе уравновесен, рядко се гневеше и бе и по-зрял за годините си — и двамата бяха редки птици сред ловците на сенки. Алек излъчваше изключителна невинност, толкова нетипична за ловците на сенки — качество, което, Магнус не можеше да не признае, го привличаше като магнит, независимо от целия му цинизъм.

Отново погледна към Теса. Въпреки че не бе красива в традиционния смисъл на думата, както бе красива Джесамин, лицето й бе живо, одухотворено и интелигентно. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре. Бе застанала, много символично, според Магнус, между Джем и Уил. Теса, която подобно на Магнус, щеше да живее вечно. Магнус погледна към овехтелите снимки в табакерата — сантиментални спомени от миналото, някои лица бяха толкова ясни в съзнанието му, както когато ги бе видял за първи път, а имената на други почти не си спомняше. Теса, която също като него, бе обичала смъртен, при това обречен да умре, за разлика от нея.

Магнус върна обратно снимката в сандъка. Поклати глава, сякаш искаше да се освободи от спомените. Неслучайно не отваряше често сандъка. Спомените го угнетяваха, защото му напомняха какво бе имал, но само за кратко. Джем, Уил, Джесамин, Хенри, Шарлот — по някакъв начин бе изненадващо, че все още си спомняше имената им. От друга страна обаче, това, че ги бе познавал, бе променило живота му.

Познаваше добре Уил и приятелите му и това го бе накарало да се закълне в себе си, че никога повече няма да се забърква в частните дела на нефилимите. Защото, когато ги опознаеш, нямаше начин да останеш безразличен към тях. А когато не си безразличен към тях, те ти разбиваха сърцето.

— А аз не искам това — каза той на Председателя Мяу, мрачен и вероятно леко махмурлия. — Не ме е грижа колко са чаровни, смели или колко безпомощни изглеждат. Не искам това никога, никога вече…

Долу, на входната врата, издрънча звънецът и Магнус стана, за да види кой е.