Принц с часовников механизъм

7 Проклятието

Магнус чу звука от отварянето на външната врата и спорещите гласове след това и си помисли: „Уил“. После вътрешно се засмя, че го бе помислил. Момчето ловец на сенки се бе превърнал в нещо като досаден роднина, помисли си той, прегъвайки ъгъла на страница в книгата, която четеше — „Диалози на боговете“ от Лукиан (Камила щеше да побеснее, че прегъва страниците в книгата й). Някой, чиито навици познаваш добре, но не можеш да промениш. Някой, когото можеш да разпознаеш по звука на стъпките му в коридора. Някой, който се чувства в правото си да спори с лакея, на когото му е било разпоредено да казва, че не сте си вкъщи.

Вратата на гостната се отвори и на прага застана Уил, видът му изразяваше нещо средно между триумф и покруса — което си бе цяло постижение.

— Знаех си, че си тук — обяви той, когато Магнус се надигна от дивана, провесвайки крака към пода. — А сега ще кажеш ли на този дългуч да спре да се мотае около мен? — и той посочи към Арчър, ратая на Камила и понастоящем лакей на Магнус, който се спотайваше зад Уил. На лицето му се появи сянка на неодобрение, която прерасна в гримаса на неодобрение. — Кажи му, че искаш да се видиш с мен.

Магнус остави книгата на масичката до себе си.

— А може би не искам да се видя с теб — каза той. — Казах на Арчър да не пуска никого, а не да не пуска никого, с изключение на теб.

— Той ме заплашваше — каза Арчър със съскащия си, не съвсем човешки глас. — Ще се оплача на господарката.

— Оплачи се — каза Уил, а очите му, сини и тревожни, бяха вперени в Магнус. — Моля те. Трябва да говоря с теб.

По дяволите, помисли си Магнус. След изтощителния ден, прекаран в изчистване на блокираща паметта магия на един от членовете на семейство Пенхалоу, имаше желание само да си почива. Бе престанал да се ослушва за стъпките на Камила в коридора и бе спрял да очаква съобщение от нея, но определено предпочиташе тази стая пред другите — тази стая, където присъствието й се усещаше в розите с бодли върху тапетите, в лекия парфюм, който се излъчваше от драпериите. С нетърпение очакваше вечерта край камината — с чаша вино, книга, и оставен на спокойствие.

А сега Уил Херондейл бе тук, с това негово изражение на болка и отчаяние, очакващ Магнус да му помогне. И ти наистина трябва да направиш нещо, помисли си Магнус, за да приглушиш тревогата, надигнала се в сърцето ти, и да помогнеш на това отчаяно момче.

— Много добре — каза той с многострадален израз. — Може би наистина трябва да останеш и да ми кажеш за какво става въпрос. Но те предупреждавам, че няма да викам демони. Не и преди вечеря. Освен ако не си открил някое неоспоримо доказателство…

— Не — Уил тутакси влезе в стаята, хлопвайки вратата в лицето на Арчър. След това се пресегна и я заключи, а после пристъпи към огъня. Той бе толкова успокояващ. През частта от прозореца, която не бе закрита от завеси, се виждаше площадът навън, потънал в здрач, и листата, които поривистият вятър гонеше по паважа. Уил свали ръкавиците си, сложи ги върху полицата на камината и простря ръце над огъня. — Не искам да викате демони.

— Ха. — Магнус вдигна обутите си в ботуши крака върху малката масичка от розово дърво пред дивана — още един жест, който щеше да вбеси Камила, ако бе там. — Това е добра новина, предполагам.

— Искам да ме изпратиш там. В царството на демоните.

Магнус бе шокиран.

— Искаш да направя какво?

На фона на проблясващия пламък профилът на Уил бе тъмен.

— Направи портал към измерението на демоните и ме изпрати там през него. Можеш да го направиш, нали?

— Това е черна магия — каза Магнус. — Не е точно некромантия, но…

— Не е необходимо някой да знае.

— Така ли? — гласът на Магнус прозвуча рязко. — Тези неща винаги излизат наяве. И ако Клейвът разбере, че съм изпратил някой от членовете му, най-обещаващият, при демоните, в друго измерение…

— Клейвът не ме смята за обещаващ — гласът на Уил бе студен. — Аз не съм обещаващ. Аз не съм никакъв, нито някога ще бъда. Не и без твоя помощ.

— Започвам да се питам дали не си изпратен при мен, за да ме проверяваш, Уил Херондейл.

Уил се засмя леко.

— От бог ли?

— От Клейва. Който може би също е бог. Може би се опитват да разберат дали нарушавам Закона.

Уил се обърна и се взря в него.

— Аз съм убийствено искрен — каза той. — Това не е проверка. Не мога да продължавам повече така, да призовавам демони слепешката, без да съм сигурен дали този ще е правилният, непрекъснато да се надявам и непрекъснато да се разочаровам. И всеки следващ ден да е все по-мрачен и по-мрачен, защото мога да я загубя завинаги, ако ти…

— Да я загубиш? — Магнус се хвана за думата. Той седна изправен, присвивайки очи. — Всичко това е заради Теса. Знам, че е така.

Уил пламна, върху лицето му се разля червенина, която смени бледността му.

— Не е само заради нея.

— Но ти я обичаш.

Уил го погледна втренчено.

— Разбира се, че я обичам — каза най-после. — Вече си мислех, че никога няма да обичам някого, но я обичам.

— Има ли това проклятие за цел да те лиши от способността ти да обичаш? Защото това е най-голяма глупост, която някога съм чувал. Джем е твой парабатай. Виждал съм те с него. Ти го обичаш, нали?

— Джем е най-големият ми грях — отвърна Уил. — Моля те, не ми споменавай за него.

— Да не ти споменавам за Джем, да не ти споменавам за Теса. Искаш от мен да отворя за теб портал към света на демоните, а не искаш да ми кажеш защо да го направя? Не желая да го правя, Уил — Магнус скръсти ръце пред гърдите си.

Уил бе сложил ръка върху камината. Бе някак притихнал, пламъците очертаваха чертите на лицето му, чистия му и красив профил, изяществото на дългите му слаби ръце.

— Видях семейството си днес — каза той, а после бързо се поправи. — Сестра си. Видях по-малката си сестра. Знаех, че са живи, но никога не бях си помислял, че може да ги видя отново.

— Защо? — в гласа на Магнус се долавяше загриженост; усещаше, че е достигнал някакъв предел, някакъв преломен момент с това странно, вбесяващо го, наранено и изтерзано момче. — Какво толкова ужасно са сторили?

— Какво са сторили ли? — Уил извиси глас. — Какво са сторили? Нищо. Причината е в мен. Аз съм отрова. Отрова за тях. Отрова за всеки, който ме обича.

— Уил…

— Излъгах те — каза Уил, като внезапно се дръпна от огъня.

— Възмутително — промърмори Магнус, но Уил вече не бе тук, беше се пренесъл в спомените си, което може би бе по-добре. Крачеше напред-назад, влачейки крака по великолепния килим на Камила.

— Помниш какво ти бях казал, нали? Бях в библиотеката в къщата на родителите ми в Уелс. Валеше; бях отегчен и се ровех в старите неща на баща ми. Той пазеше някои неща от живота си като ловец на сенки, неща, които не е искал да изхвърли по сантиментални причини, предполагам. Едно старо стили, само че тогава не знаех какво е това, и една малка гравирана кутия в едно тайно чекмедже на бюрото си. Мисля, че е смятал, че това е достатъчна бариера срещу любопитството на децата, само че нищо не е достатъчно, когато става въпрос за любопитството на децата. И разбира се, първото нещо, което направих, когато открих чекмеджето, бе да го отворя. Някаква лека мъгла се разстла около мен и после със свистене се издигна във въздуха, превръщайки се в жив демон. Започнах да пищя, когато видях съществото. Бях само на дванайсет. Никога не бях виждал подобно нещо. Огромни, смразяващи, нащърбени зъби и опашка с бодливи шипове, а аз нямах нищо. Никакво оръжие. Когато той изрева, аз паднах върху килима. Съществото закръжи над мен, съскайки. В този момент в стаята се втурна сестра ми.

— Сесили?

— Ѐла. По-голямата ми сестра. Нещо блестеше в ръката й. Сега вече знам какво е било — серафимска кама, но тогава нямах ни най-малка представа. Изкрещях й да излезе, но тя застана между съществото и мен. Сестра ми изобщо не знаеше какво е това страх. Никога не се бе страхувала от нищо. Никога не се бе страхувала да се изкачи на най-високото дърво, да язди най-буйния кон. Тогава, в библиотеката, също не се изплаши. Каза на съществото да се махне. То продължаваше да кръжи като огромно гадно насекомо. Тя му каза да се маха, а то само се изсмя.

Това значи било. Магнус усети как в него се надига странно чувство на съжаление и симпатия към момичето, отгледано, без да знае нищо за демоните, призоваването и прогонването им, изправило се там, без да подозира нищо.

— То се изсмя и размаха опашката си, събаряйки сестра ми на пода. След това очите му се впериха в мен. Бяха целите червени, без никакво бяло. Каза:

— Исках да убия баща ти, но него го няма и затова ще убия теб.

Бях толкова ужасен, че единственото, което можех да направя, бе да се пуля в една точка. Ѐла запълзя по килима, пресягайки се към серафимската кама.

— Ще те прокълна — продължи съществото. — Всички, които те обичат, ще умрат. Любовта им ще бъде тяхната присъда. Може да минат няколко мига, могат да минат години, но всеки, който погледне към теб с любов, ще умре, освен ако ти не се отдръпнеш от него завинаги. И нека това се случи първо с нея. Той изръмжа по посока на Ѐла и изчезна.

Магнус не можа да се сдържи да не попита:

— Тя падна ли мъртва?

— Не — продължаваше да крачи Уил. Свали сакото си и го метна върху един стол. Въздългата му коса бе започнала да се накъдря от топлината на тялото му, към която се прибавяше и топлината на огъня; бе се залепила отзад на тила му. — Тя бе невредима. Обгърна ме с ръце и започна да ме успокоява. Каза ми, че думите на демона не означават нищо. Бе си позволила да чете някои от забранените книги в библиотеката и затова знаеше какво е серафимска кама и как да я използва, и че това, което бях отворил, е Пиксис, само че нямаше представа за какво му е било на баща ни да съхранява този Пиксис. Накара ме да обещая да не казвам нищо на родителите ни, още повече в нейно отсъствие, и след това ме заведе да си легна и ми чете, докато заспах. Бях изтощен от ужаса на преживяното, струва ми се. Спомням си, че я чух да обяснява с приглушен глас на майка ми нещо за това как съм се разболял, докато ги е нямало, невинна детска треска, нищо повече. Междувременно аз се наслаждавах на суетнята около мен и демонът вече ми се струваше като някакъв едва ли не забавен спомен. Спомням си, че си представях как ще разкажа за него на Сесили — без да споменавам, разбира се, че Ѐла ми е спасила живота, докато аз крещях като дете.

— Ти наистина си бил дете — отбеляза Магнус.

— Бях достатъчно голям — отвърна Уил. — Достатъчно голям, за да разбера какво става, когато на следващата сутрин се събудих от отчаяните вопли на майка ми. Тя бе в стаята на Ѐла, а Ѐла бе мъртва в леглото си. Направиха всичко възможно, за да ме държат настрана, но аз бях успял да видя достатъчно. Тя се бе подула, имаше зеленикавочерен цвят, сякаш нещо бе започнало да я разлага отвътре. Изобщо не приличаше на сестра ми. Изобщо не приличаше на човешко същество. За разлика от тях аз знаех какво се бе случило. „Всеки, който те обича, ще умре. И ще започна от нея.“ Проклятието се бе сбъднало. И тогава разбрах, че трябва да ги напусна, че трябва да напусна семейството си, преди да съм им причинил този ужас отново. Тръгнах си още същата нощ и се отправих към Лондон.

Магнус отвори уста, след това отново я затвори. Не знаеше какво да каже.

— Виждаш ли — каза Уил, — проклятието едва ли би могло да се нарече глупост. Видях го осъществено в действие. От този момент се боря да направя така, че докато съм жив, това, което сполетя Ѐла, да не сполети никого другиго. Можеш ли да си представиш това? Можеш ли? — той прокара ръце през тъмната си коса, оставяйки разбърканите кичури отново да паднат в очите му. — Да не допускаш никого близо до себе си. И същевременно да правиш така, че всеки, който би могъл да те заобича, да те намрази. Трябва да държа семейството си на разстояние от самия себе си и се надявам те да ми простят това. Всеки ден трябва да проявявам жестокост към тези, с които съм избрал да живея, за да не стане така, че те да изпитат привързаност към мен.

— Теса… — в съзнанието на Магнус внезапно изплува момичето със сериозното лице и сивите очи. — Мислиш, че тя не те обича ли?

— Да. Държах се достатъчно отвратително с нея — гласът на Уил прозвуча окаяно и злощастно и същевременно в него се долавяше ненавист към самия себе си. — Мисля, че имаше момент, когато тя бе, поне така ми се струваше, почти мъртва, разбираш какво искам да кажа, и аз я оросих като дъжд, показах й какво чувствам. Мисля, че тя ми възвърна способността отново да изпитвам чувства. Но аз я съкруших по най-жесток начин и сега тя ме мрази.

— Ами Джем? — попита Магнус, страхувайки се да чуе отговора.

— Джем така и така ще умре — каза Уил със задавен глас. — Джем е нещо, което мога да си позволя. Казвам си, че ако умре, това няма да е по моя вина. Той и без това умира, при това страдайки. Смъртта на Ѐла поне бе внезапна. Може би, независимо от мен, той би могъл да има лека смърт — и той вдигна очи, срещайки обвинителния поглед на Магнус. — Никой не може да живее съвсем без нищо — прошепна. — Джем е всичко, което имам.

— Трябва да му го кажеш — каза Магнус. — Той би избрал да бъде твой парабатай независимо от всичко, дори и да знаеше за риска.

— Не мога да го натоварвам с това знание. Той щеше да го запази в тайна, ако го помолех, но това би му причинило болка, а и болката, която причинявам на другите, щеше да го наранява още повече. Ако пък бях казал на Шарлот, на Хенри и на останалите, че държанието ми е само преструвка; че всяко ужасно нещо, което съм им казвал, е лъжа; че се скитам из улиците само за да създавам впечатлението, че съм бил навън, за да се напивам и да ходя по бордеите, когато всъщност нямам никакво желание да го правя — тогава ще спра да ги отблъсквам.

— Значи не си казвал на никого за проклятието? На никого освен на мен, на никого през всичките тези години?

— Как бих могъл? — попита Уил. — Как бих могъл да бъда сигурен, че някой нямаше да се привърже към мен, ако знаеше истината? История като тази може да предизвика съжаление, съжалението може да прерасне в привързаност и тогава…

Магнус повдигна вежди.

— Не се ли притесняваш за мен?

— Че може да ме заобичаш? — в гласа на Уил се долавяше искрено учудване. — Не, ти мразиш нефилимите. И освен това си мисля, че вие, магьосниците, имате начини да се предпазвате от нежеланите емоции. Но ако такива като Шарлот и Хенри научат, че това, за което се представям, е само маска, ако научат за вярното ми сърце… те биха могли да ме заобичат…

— И тогава биха могли да умрат — завърши Магнус.

Шарлот бавно вдигна лице от ръцете си.

— Значи нямате ни най-малка представа къде е? — за трети път попита тя. — Уил просто си е тръгнал, така ли?

— Шарлот — гласът на Джем прозвуча успокоително. Бяха в гостната, с нейните тапети на цветя и лози. Софи бе при огъня и обръщаше въглищата с ръжена, за да се разгори огънят. Хенри седеше зад бюрото и премяташе из ръцете си някакви дърводелски инструменти; Джесамин седеше в шезлонга, а Шарлот се бе настанила в едно кресло до огъня. Теса и Джем бяха седнали чинно един до друг на дивана, което караше Теса да се чувства като гост. Бе похапнала солидно от сандвичите, които Бриджет бе донесла върху една табла, и бе пила чай; топлината му бавно проникваше в нея и стопляше вътрешностите й. — Не е нещо необичайно за него. Кога сме знаели къде се скита Уил по нощите?

— Но сега е различно. Той е видял семейството си, имам предвид сестра си. О, горкият Уил — гласът на Шарлот загрижено потрепери. — Вече си мислех, че може би е започнал да забравя за тях…

— Никой не може да забрави семейството си — остро рече Джесамин. Бе седнала в шезлонга, а пред нея имаше статив и палитра с бои; неотдавна бе взела решение да се занимава с изкуство, както подобава на едно момиче, и бе започнала да рисува, да изсича силуети, да затиска цветя и да свири на спинета в музикалната стая, въпреки че Уил казваше, че когато пее, гласът й му напомнял за Чърч, когато е в настроение да се оплаква.

— Разбира се, че е така — бързо отвърна Шарлот. — Имах предвид да не си потопен непрекъснато в спомените, те може да са много угнетяващи понякога.

— Сигурно бихме могли да знаем какво да правим с Уил, ако не го прихващаше нещо всеки ден — каза Джесамин. — Както и да е, той не може да се грижи за семейството си най-малкото защото, ако можеше, нямаше да ги напусне.

Теса почти ахна от изумление.

— Как можа да го кажеш? Не знаеш защо си е тръгнал. Не видя лицето му при имението Рейвънскар.

— Имението Рейвънскар… — Шарлот се взираше с невиждащи очи към камината. — От всички места, на които бих могла да си помисля, че ще отидат…

— Врели-некипели — каза Джесамин, гледайки ядосано към Теса. — Поне са живи. Между впрочем, бих могла да се обзаложа, че изобщо не е мрачен; мога да се закълна, че се преструва. Винаги се преструва.

Теса погледна към Джем с надеждата, че ще я подкрепи, но той гледаше към Шарлот и погледът му бе твърд като сребърна монета.

— Какво искаше да кажеш с това — каза той, — от всички места, на които си мислела, че биха могли да отидат? Знаеше ли, че семейството на Уил се е преместило?

Шарлот понечи да каже нещо и въздъхна.

— Джем…

— Важно е, Шарлот.

Тя погледна към металната кутия върху бюрото си, където държеше любимите си лимонови бонбони.

— След като родителите на Уил дойдоха тук, за да го видят, когато беше на дванайсет, а той ги отпрати обратно… Умолявах го да поговори с тях, поне за няколко минути, но той не пожела. Опитах се да му обясня, че ако си тръгнат сега, може би никога повече няма да ги види и аз няма да мога да му съобщавам новини за тях. Той взе ръката ми и каза: „Моля те, Шарлот, обещай ми само, че ще ми кажеш, ако умрат“. — Тя погледна надолу, а пръстите й си играеха с плата на роклята. — Бе твърде странна молба за дванайсетгодишно момче, така че трябваше да му обещая.

— И предполагам си се информирала редовно за благополучието на семейството му?

— Наех Рейгнър Фел да го прави — каза Шарлот. — През първите три години. На четвъртата година той дойде при мен и ми каза, че семейство Херондейл се е преместило. Едмънд Херондейл, бащата на Уил, бил проиграл къщата. Това бе всичко, което Рейгнър бе успял да научи. Семейство Херондейл били принудени да напуснат и той загубил дирите им.

— Казахте ли за това на Уил? — попита Теса.

— Не — поклати глава Шарлот. — Той ме бе накарал да му обещая, че ще му кажа, ако умрат. Това бе всичко. Защо да добавям към нещастието му и новината, че са загубили дома си? Той никога не спомена нищо за тях. Надявах се, че може би е забравил…

— Никога няма да забрави — в гласа на Джем имаше нещо, което накара нервно движещите се пръсти на Шарлот да застинат неподвижно.

— Не трябваше да го правя — отвърна Шарлот. — Не трябваше да давам това обещание. Беше нарушение на Закона.

— Когато Уил много иска нещо — тихо каза Джем, — когато почувства нещо, той е в състояние да ти разбие сърцето.

Настъпи тишина. Устните на Шарлот бяха стиснати, а очите й блестяха подозрително.

— Каза ли нещо за това къде отива, когато си тръгна от Кингс Крос?

— Не — отвърна Теса. — Пристигнахме, той скочи и духна нанякъде, извинете, скочи и изчезна нанякъде — поправи се тя, забелязвайки по погледите им, че не бяха разбрали американския й жаргон.

— Скочи и духна — повтори Джем. — Това ми хареса. Прозвуча като той вдигна облак прах, профучавайки на собственото си погребение. Не каза нищо, само си проправи път през тълпата и изчезна. Едва не събори Сирил, който бе дошъл да ни вземе.

— Нещо не ми се връзва — измърмори Шарлот. — Защо, по дяволите, семейството на Уил ще живее в къща, която е била собственост на Мортмейн? При това в Йорк. Изобщо не предполагах, че ще се натъкнем на това. Търсим Мортмейн и откриваме семейство Шейд; отново се опитваме да го издирим и попадаме на семейството на Уил. Той ни върти в кръг, като проклетия уроборос, неговия символ.

— Каза, че Рейгнър Фел те е информирал за благополучието на семейството на Уил — обади се Джем. — Може ли да го направи и сега? Ако Мортмейн е забъркан в това… по някаква причина…

— Да, да, разбира се — отвърна Шарлот. — Веднага ще му пиша.

— Има нещо, което не разбирам — каза Теса. — Искът за обезщетение е бил подаден през 1825 г., а за ищеца се казва, че е бил на двайсет и две години. Ако е бил на двайсет и две години тогава, би трябвало да е на седемдесет и пет сега, а той не изглежда толкова стар. Изглежда на четирийсет…

— Има начини — отвърна Шарлот бавно. — Мунданите, занимаващи се с черна магия, могат да удължават живота си. Някои от тези заклинания, впрочем, могат да се намерят и в Бялата книга. Ето защо, ако някой друг, извън Клейва, притежава книгата, това се смята за престъпление.

— Всички тези вестникарски писания, че Мортмейн е наследил корабната компания от баща си… — каза Джем. — Смяташ ли, че е приложил вампирския трик?

— Вампирският трик ли? — като ехо повтори Теса, опитвайки се да си спомни за нещо такова в Кодекса.

— Това е начин вампирите да запазват парите си в продължение на дълъг период от време — отвърна Шарлот. — Когато се задържат дълго време на едно място, достатъчно дълго, че на хората да започне да им прави впечатление, че не остаряват, те инсценират собствената си смърт и оставят наследството си на син, който отдавна са изгубили, или на племенник. И ето че един прекрасен ден племенникът се появява, приликата с баща му или чичо му е невероятна, но всъщност това е самият той и той получава парите. И това продължава с поколения. Може би Мортмейн просто е завещал компанията на самия себе си, за да прикрие факта, че не остарява.

— Значи се представя за собствения си син — каза Теса. — Което освен това би му дало основание да смени насоката на развитие на компанията, да се върне във Великобритания и да започне да се занимава с механизми и неща от този сорт.

— И вероятно това е причината да напусне къщата в Йорк — каза Хенри.

— Само че това не обяснява защо там се е настанило семейството на Уил — продължи да размишлява на глас Джем.

— Или къде е Уил — добави Теса.

— Или къде е Мортмейн — обади се Джесамин, с някакво подобие на мрачно ликуване. — Остават само девет дни, Шарлот.

Шарлот отметна глава назад върху ръцете си.

— Теса — каза тя. — Не исках да те моля за това, но това бе и причината да те изпратим в Йоркшир, длъжни сме да опитаме всичко. В теб ли е копчето от палтото на Старкуедър?

Без да казва нищо, Теса извади копчето от джоба си. То бе кръгло, от седеф и сребро, и тя усещаше хладината му върху дланта си.

— Искате да се превъплътя в него ли?

— Теса — бързо каза Джем. — Ако не искаш да го правиш, Шарлот… ние… няма да настояваме да го правиш.

— Знам — отвърна Теса. — Аз го предложих и няма да се отметна от думите си.

— Благодаря ти, Теса — въздъхна Шарлот с облекчение. — Трябва да знаем дали не крие нещо от нас и дали не ви е излъгал за нещо. За участието си в случилото се със семейство Шейд, например…

Хенри се намръщи.

— Това ще бъде мрачен ден, когато няма да можеш да се довериш на свой сподвижник ловец на сенки, Лоти.

— Този ден вече е настъпил, Хенри, скъпи — отвърна Шарлот, без да го погледне.

— Значи не искаш да ми помогнеш — унило рече Уил. Магнус бе използвал магия, за да разпали огъня в камината. В светлината на танцуващите пламъци магьосникът можеше по-добре да разгледа Уил — тъмната коса, която се виеше около тила му, фините му скули и силната му челюст, сянката, която миглите му хвърляха. Той напомняше на Магнус на някого; спомените в дълбините на съзнанието му се размърдаха, но отказваха да се избистрят. Понякога, когато са минали толкова години, е трудно да извадиш на повърхността собствените си спомени, дори тези, които си обичал. Вече не можеше да си спомни лицето на майка си, въпреки че знаеше, че е изглеждала като него, смесица от чертите на холандския му дядо и индонезийската му баба.

— Ако дефиницията ти за „помощ“ включва да те спусна в света на демоните като плъх в яма, пълна с териери, то тогава отговорът ми е „не“, не искам да ти помогна — каза Магнус. — Това е лудост, знаеш го. Върви си вкъщи и се наспи.

— Не съм пиян.

— А може би си. — Магнус прокара ръце през плътната си коса и си помисли, внезапно и ирационално, за Камила. Можеше да бъде доволен. Бе прекарал почти два часа тук, в тази стая, с Уил, без да мисли за нея. Което си бе напредък.

— Мислиш, че си единственият, изгубил някого ли?

Лицето на Уил се изкриви.

— Не го прави да звучи така. Като някаква обикновена мъка. Не е нищо такова. Казват, че времето лекува всички рани, но това предполага, че изворът на мъката има определени граници. Че има начало и край. А това е като рана, която се отваря всеки божи ден.

— Да — каза Магнус, облягайки се назад върху възглавниците. — В това е гениалността на проклятията, нали?

— Щеше да е различно, ако проклятието бе, че всеки човек, когото аз обикна, трябва да умре — каза Уил. — Можех да направя така, че да не се влюбвам. Но как да направя така, че другите да не ме обичат? Това е странно и ужасно изтощително.

Наистина изглежда изтощен, помисли си Магнус. И измъчен, по начин, по който може да изглежда само седемнайсетгодишен. Същевременно се съмняваше в истинността на твърдението на Уил, че би могъл да направи така, че да не се влюбва, но разбираше защо момчето бе склонно да повярва на подобна измислица.

— Трябва да играя ролята на някой друг по цял ден, всеки ден — мъчително, ужасно и жестоко.

— Аз по-скоро те харесвам такъв. Само не ми казвай, Уил Херондейл, че поне малко не се забавляваш, играейки дявола.

— Казваха ни, че горчивият хумор е в кръвта ни — каза Уил, гледайки пламъците. — Ѐла го притежаваше, както и Сесили. Аз самият не мислех, че го притежавам, преди да открия, че се нуждая от него. Научих доста през всички тези години за това как да бъда отвратителен. Но усещам, че започвам да губя себе си — опитваше се да намери точните думи Уил. — Чувствам, че се принизявам, част от мен се спуска надолу към мрака, тази, която е добра, честна и вярна… Ако дълго я държиш далеч от себе си, няма ли да я изгубиш напълно? Ако никой не те обича, съществуваш ли изобщо?

Той произнесе последните думи толкова тихо, че Магнус трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Какво беше това?

— Нищо. Нещо, което бях прочел някога — Уил се обърна към него. — Ще бъде проява на милосърдие от твоя страна, ако ме изпратиш в света на демоните. Мисля, че ще намеря този, когото търся. Това е единственият ми шанс. Без него животът ми е безсмислен.

— Лесно е да го кажеш, когато си на седемнайсет — каза Магнус, без никаква студенина. — Влюбен си и си мислиш, че това е всичко на света. Но светът е по-голям от теб, Уил, и може би се нуждае от теб. Ти си ловец на сенки. Служиш на благородна кауза. Животът ти не ти принадлежи и нямаш право да го прахосваш.

— Тогава нищо не ми принадлежи — каза Уил и се отдръпна от камината, залитайки, сякаш наистина беше пиян. — Щом като не съм господар дори на собствения си живот.

— Кой е казал, че трябва да сме щастливи? — меко каза Магнус и пред очите му изплува къщата, в която бе преминало детството му, майка му, която ужасена се дръпва от него, и съпругът й, който не бе негов баща, целият в пламъци. — Какво ще кажеш за това, което дължим на другите?

— Дал съм им всичко, което имам — каза Уил, грабвайки палтото си от облегалката на стола. — Получили са достатъчно от мен и ако това е, което имаш да ми казваш, в такъв случай си тръгвам, магьоснико.

Той изстреля последните думи като проклятие. Съжалил за остротата си, Магнус понечи да се изправи на крака, но Уил вече се бе втурнал към вратата. Тя се затръшна зад гърба му. Минута по-късно Магнус го видя да минава под прозореца на фасадата, устремен напред, с приведена срещу вятъра глава.

Теса седеше пред тоалетката, загърната с халата си, и въртеше малкото копче в ръка. Бе поискала да я оставят сама, за да направи това, за което я бе помолила Шарлот. Не за първи път щеше да се превъплъти в мъж; Сестрите на мрака я бяха карали да го прави неведнъж и макар усещането да бе странно, не това бе причината за нежеланието й. Причината бе мракът, който бе съзряла в очите на Старкуедър, лекият оттенък на лудост в гласа му, когато говореше за трофеите, които бе взел. Не беше разсъдък, който би искала да опознае повече.

Не бе длъжна да го прави, помисли си тя. Можеше да излезе и да им каже, че е опитала, но не се е получило. Но щом тази мисъл се мярна в съзнанието й, вече знаеше, че няма да го направи. Мислеше си, че трябва да е лоялна към тях. Те я закриляха, бяха мили с нея, бяха й казали голяма част от истината за самата нея и имаха същата цел като нея — да открият Мортмейн и да го обезвредят. Помисли си за милия поглед, с който я гледаше Джем, спокоен, сребрист и искрен. Пое си дълбоко въздух и сключи пръсти около копчето.

Тъмнината се приближи и я обви, загръщайки я в студената си тишина. Тихият звук на огъня, пукащ в камината, и вятърът, удрящ в стъклата на прозореца, изчезнаха. Тъмнина и тишина. Тя остави тялото си да се промени — усещаше ръцете си огромни и раздути, пронизваше ги болка от артрит. Гърбът я наболяваше, глава й тежеше, парещите й стъпала пулсираха и в устата й нагарчаше. Развалени зъби, помисли си тя и се почувства болна, толкова болна, че трябваше да застави разума си да се върне обратно към заобикалящата я тъмнина, търсейки светлината, връзката.

Светлината се появи, но не както обикновено се появяваше, ярка като сигнален огън. Появи се като множество отделни фрагменти, сякаш гледаше в огледало, счупено на парченца. Всяко парченце съдържаше някакво изображение, което профучаваше покрай нея, някои от тях с бясна скорост. Видя изображението на кон, изправящ се на задните си крака, мрачно възвишение, покрито със сняг, черната базалтова заседателна зала на Клейва, някаква пропукана надгробна плоча. Опитваше се да улови и схване отделните изображения. Ето едно от тях, един спомен: Старкуедър танцува на бал с някаква смееща се жена, облечена във вечерна рокля в стил ампир. Теса го изостави, опитвайки се да се добере до някое друго.

Къщата бе малка, сгушена в сянката между два хълма. Скрит в тъмната корона на някакво дърво, Старкуедър наблюдаваше как външната врата се отваря и навън излиза един мъж. Въпреки че бе само спомен, Теса усети как сърцето на Старкуедър започна да бие по-бързо. Мъжът бе висок, широкоплещест и със зелена като на гущер кожа. Косата му бе тъмна. Детето, което държеше в ръцете си, за разлика от него, изглеждаше съвсем нормално, като всяко друго дете — малко, с пухкави ръчички и розова кожа.

Теса знаеше името на мъжа, защото Старкуедър го знаеше.

Джон Шейд.

Шейд вдигна детето върху раменете си, когато през вратата на къщата се изсипаха множество странно изглеждащи метални същества, като сглобени от дете кукли, но с размерите на човек и с кожа от блестящ метал. Съществата не се отличаваха едно от друго. Само че, доста странно все пак, бяха облечени — някои в груби облекла на Йоркширски фермери, други в обикновени муселинови рокли. Металните създания се хванаха за ръце и започнаха да се поклащат сякаш танцуваха. Детето се засмя и запляска с ръце.

— Виж добре това, синко — каза мъжът със зелената кожа. — Един ден ще управлявам царство от механични създания като тези, а ти ще си неговият принц.

— Джон — разнесе се глас от вътрешността на къщата; една жена се показа от прозореца. Имаше дълга коса с цвят на безоблачно небе.

— Джон, влез вътре. Някой ще те види! А и ще изплашиш детето!

— Той изобщо не изглежда изплашен, Ан — засмя се мъжът и свали детето на земята, разрошвайки косата му. — Моят малък принц на механичните създания…

В спомена в сърцето на Старкуедър се надигна омраза, толкова яростна, че разкъса обвивката и освободи Теса, запращайки я отново да се носи през тъмнината. Тя започна да осъзнава какво се случваше. Старкуедър бе толкова стар, че губеше нишката, свързваща мисъл и спомен. Това, което преминаваше през съзнанието му, изглеждаше доста хаотично. Направи усилие и се опита отново да визуализира семейство Шейд и улови острия ръб на един спомен — една разпердушинена стая, в която навсякъде бяха разхвърляни зъбци, палци и зъбчати колела, а мъжът със зелената кожа и жената със синята коса лежаха мъртви сред руините. После и това изчезна и тя видя, отново и отново, лицето на момичето от портрета над стълбите — почти дете, със светла коса и решително изражение на лицето — видя я да язди пони, лицето й бе твърдо и непоколебимо, видя косата й, която се развяваше от вятъра, видя я да крещи и да се гърчи от болка, когато допряха едно стили до кожата й и черните знаци дамгосаха белотата й. И накрая видя собственото си лице, което се появи от сенчестата тъмнина на нефа в йоркширския Институт, усети вълната от изумление, която го заля, да преминава през нея, бе толкова силна, че я изхвърли от тялото му обратно в нейното.

Нещо изтрополи леко — копчето бе паднало от ръката й и се бе търкулнало на пода. Теса вдигна глава и погледна към огледалото над тоалетната масичка. Отново бе себе си, а горчивият вкус в устата й се бе сменил с този на кръв, там, където бе прехапала устната си.

Тя се изправи на крака, чувстваше се зле, запъти се към прозореца, отвори го и усети студения нощен въздух върху потната си кожа. Нощта бе изпълнена със сенки. Духаше слаб вятър. Тъмната порта на Института се извисяваше пред нея, а девизът й повече от всякога нашепваше за тленност и смърт. Погледът й бе привлечен от някакво движение. Погледна надолу към каменния двор и видя едно бяло привидение, вперило поглед в нея. Лицето му бе изкривено, но тя го позна. Госпожа Дарк.

Ахна и бързо се дръпна назад. Зави й се свят. С неимоверни усилия успя да се съвземе, ръцете й се вкопчиха в перваза и тя се приведе напред, взирайки се с ужас надолу.

Но дворът бе пуст и в него се движеха само сенки. Тя затвори очи, след това отново бавно ги отвори и докосна с ръка тиктакащия ангел върху шията си. Нямаше нищо там, каза си тя, само игра на развихреното й въображение. Повтаряйки си, че трябва да обуздае фантазиите си или ще свърши като стария луд Старкуедър, тя затръшна прозореца.