Принц с часовников механизъм

19 Ако метежът успее

Софи поддържаше огъня в камината на гостната силен и в стаята бе топло, дори задушно. Шарлот седеше зад бюрото, а Хенри — на стола до нея. Уил се бе изтегнал в едно от креслата с десен на цветя, недалеч до огъня. До него имаше сребърен сервиз за чай и той държеше чаша в ръка. Когато Теса влезе в гостната, той се изправи толкова рязко, че част от чая се разплиска върху ръкава му; той остави чашата си, без да откъсва очи от нея.

Изглеждаше изтощен, сякаш се бе разхождал цяла нощ. Все още бе с палтото си от тъмносиня вълна с червена копринена подплата и крачолите на черните му панталони бяха изцапани с кал. Косата му бе влажна и разчорлена, лицето — бледо, устата му изглеждаше тъмна в сянката на наболата му брада. Но когато видя Теса, очите му светнаха като фенери, в мига, в който фенерджията ги е запалил. Цялото му лице се измени и той впери поглед в нея с такъв неизразим възторг, че Теса се спря поразена, а Джем се блъсна в нея. Тя просто не можеше да откъсне погледа си от Уил; той сякаш бе привлякъл към себе си погледа й и тя отново си спомни за съня, който бе сънувала миналата нощ, и в който той я успокояваше в лечебницата. Дали бе в състояние да забележи спомена за него върху лицето й? Затова ли я гледаше така?

Джем надзърна иззад рамото му.

— Здравей, Уил. Сигурен ли си, че идеята да прекараш цялата нощ навън в дъжда, при условие че още не си се излекувал напълно, е много добра.

Уил откъсна погледа си от Теса.

— Абсолютно сигурен — отсече той. — Трябваше да се поразходя, за да избистря ума си.

— И избистри ли го?

— Да, като кристал е — отвърна Уил, впервайки отново поглед в Теса и отново се случи същото. Погледите им сякаш се вкопчиха един в друг и тя трябваше да откъсне очи от него, да пресече стаята и да седне на дивана до бюрото, където Уил не бе в обсега на зрението й. Джем се приближи и седна до нея, но не протегна ръка към ръката й. Тя се чудеше какво щеше да се случи, ако просто обявят това, което току-що се бе случило: „Ние двамата смятаме да се женим“.

Но Джем имаше право; моментът не бе подходящ за това. Шарлот, подобно на Уил, изглеждаше така, сякаш не бе спала цяла нощ; кожата й имаше нездрав жълтеникав оттенък, около очите й се бяха образували тъмни кръгове. Хенри, седнал близо до нея, бе сложил ръцете си върху нейните и я гледаше с безпокойство.

— Вече всички сме тук — енергично подхвана Шарлот и за момент на Теса й се прииска да отбележи, че Джесамин не бе с тях, но не го направи. — Както може би си спомняте, наближава краят на двуседмичния период, определен от Консула Уейланд. Ние не успяхме да открием къде се намира Мортмейн. Брат Енох ни каза, че Мълчаливите братя са изследвали тялото на Натаниъл Грей, но не са могли да установят нищо, и тъй като е мъртъв, няма как да разберем нещо повече.

Тъй като е мъртъв. Теса си помисли за Нат, такъв, какъвто си го спомняше, когато бяха малки и гонеха водни кончета в парка. Той падна в изкуственото езерце и тя и леля Хариет — майка му — му помогнаха да излезе оттам; ръцете му бяха станали хлъзгави от водата и от зелената водна растителност. Тя си спомни ръката му, която се бе изплъзнала от нейната в склада за чай, лепнеща от кръв. Не знаеш всичко, което съм сторил, Теси.

— Можем да докладваме на Клейва това, което знаем за Бенедикт. — Шарлот видя как Теса направи усилие да се концентрира върху разговора, който водеха в момента. — Това изглежда разумно.

Теса преглътна.

— А това, което ни каза Джесамин? Че ще се превърнем в марионетки в ръцете на Мортмейн, ако го направим?

— Нямаме избор — отвърна Уил. — Не можем просто да предадем ключовете от Института на Бенедикт Лайтууд и жалките му потомци. Те са Мортмейн. Бенедикт е негова марионетка. Трябва да се опитаме да направим нещо. В името на Ангела, не разполагаме ли с достатъчно доказателства? Достатъчно, за да бъде подложен на изпитанието с Меча, най-малкото.

— Когато опитахме да въздействаме с Меча върху Джесамин, се оказа, че в мозъка й има блокажи, поставени от Мортмейн — уморено рече Шарлот. — Мислиш ли, че е толкова неблагоразумен, че да не предприеме същите мерки и спрямо Бенедикт? Ще изглеждаме като глупаци, ако Мечът не може да изтръгне нищо от него.

Уил прокара ръце през черната си коса.

— Мортмейн очаква от нас да се обърнем към Клейва — каза той. — И е подготвен за това. Вече се отърва от сподвижниците, които не са му нужни повече. Де Куинси, например. Лайтууд не е незаменим и го знае — забарабани той с пръсти по коленете си. — Смятам, че ако се обърнем към Клейва, със сигурност ще предотвратим избирането на Бенедикт за ръководител на Института. Само че част от Клейва се намира под негово влияние; знаем за някои от членовете му, но не за всички. Работата е там, че не знаем на кого можем да се доверим и на кого не. Институтът е в сигурни ръце с нас и ние не можем да допуснем да ни го отнемат. Къде на друго място Теса би се чувствала защитена?

Теса премигна.

— Аз ли?

Уил изглеждаше изненадан от това, което току-що бе казал.

— Имам предвид, че си неразделна част от плана на Мортмейн. Той винаги те е искал. Винаги се е нуждаел от теб. Не трябва да го оставяме да се добере до теб. Без съмнение ти ще си изключително мощно оръжие в неговите ръце.

— Всичко това е вярно, Уил, и аз, разбира се, трябва да се обърна към Консула — каза Шарлот. — Но като редови ловец на сенки, а не като ръководител на Института.

— Но защо, Шарлот? — попита Джем. — Ти прекрасно се справяш с работата си…

— Така ли? — попита тя. — За втори път не забелязах, че под покрива ни се е приютил шпионин; Уил и Теса ме пренебрегнаха като ръководител, за да отидат на партито на Бенедикт; планът ни да заловим Нат, за който не казахме на Консула, се обърка и ни остави без изключително важен свидетел…

— Лоти… — Хенри сложи ръка на рамото на съпругата си.

— Не съм достатъчно компетентна за това място — каза Шарлот. — Бенедикт беше прав… Ще се опитам, естествено, да убедя Клейва, че е виновен. Някой друг ще управлява Института. Не Бенедикт, надявам се, но няма да съм и аз, все пак…

Нещо изтрополя.

— Госпожо Брануел… — Софи бе пуснала ръжена и се бе обърнала към тях. — Не можете да напуснете, госпожо. Просто не можете.

— Софи — с разбиране отвърна Шарлот, — където и да отидем, където и да се установим Хенри и аз, ще те вземем…

— Не е това — тихо промълви Софи, а погледът й обходи стаята. — Госпожица Джесамин… Тя беше… искам да кажа, тя каза истината. Ако се обърнете към Клейва, ще заиграете по свирката на Мортмейн.

Шарлот я погледна озадачено.

— Защо мислиш така?

— Не знам… не знам точно. — Софи бе забила поглед в пода. — Но знам, че е така.

— Софи? — в гласа на Шарлот се долавяха подозрителни нотки и Теса разбра какво си бе помислила: дали сред тях нямаше още един шпионин, дали не се бе появила още една змия в градината им? Уил, който си бе помислил същото, се наведен напред с широко отворени очи.

— Софи не лъже — неочаквано се обади Теса. — Знае това, защото… защото чухме Гидеон и Гейбриъл да си говорят за това в залата за тренировки.

— И едва сега решихте да обелите дума за това? — повдигна вежди Уил.

Внезапно, вбесена от думите му, Теса му се сопна:

— Замълчи, Уил. Ако ти…

— Излизах с него — отривисто я прекъсна Софи. — С Гидеон Лайтууд. Виждах се с него в свободните си дни — тя бе пребледняла като призрак. — Той ми каза. Чул е как баща му се надсмива над това. Знаят, че Джесамин е разкрита. Надяват се, че ще се обърнете към Клейва. Не ви го казах, защото не смятахте да се обръщате към Клейва, така че аз…

— Излизала си с него? — не можеше да повярва Хенри. — С Гидеон Лайтууд?

Софи гледаше към Шарлот, която бе вперила в нея широко отворени очи.

— Знам и с какво Мортмейн държи господин Лайтууд — каза тя. — Гидеон едва сега е разбрал. Баща му не знае, че е разбрал.

— За бога, момиче, не ни дръж повече в напрежение — каза Хенри, който изглеждаше също толкова шокиран, колкото и жена си. — Казвай, за бога.

— Демонска шарка — отвърна Софи. — Господин Лайтууд я е пипнал преди години и тя ще го убие след няколко месеца, ако не се сдобие с лекарството за нея. Мортмейн му е обещал да му го намери.

Вдигна се невероятна глъчка. Шарлот се хвърли към Софи; Хенри извика след нея; Уил скочи от стола си и започна да танцува в кръг. Теса не се помръдна от мястото си, смаяна, а Джем остана до нея. В този момент Уил започна да пее колко прав се е оказал за демонската шарка.

— Уил — опита се Шарлот да го надвика. — ОТКАЧИ ЛИ? ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ С ТАЗИ АДСКА ВРЯВА! Джем…

Джем стана, отиде до Уил и запуши устата му с ръка.

— Обещаваш ли да замълчиш? — изсъска той в ухото на приятеля си.

Уил кимна, сините му очи блестяха. Теса го гледаше изумена; всички го гледаха изумено. Бяха го виждали в най-различна светлина — весел, озлобен, надменен, ядосан, състрадателен, но никога безразсъден.

Джем махна ръката си от устата му.

— Е, добре тогава.

Уил се отпусна на пода, опря гръб върху стола и вдигна ръце нагоре.

— Демонската шарка е навред! — оповести той и се прозя.

— О, боже, сега седмици наред ще слушаме шеги за шарката — каза Джем. — Няма отърване.

— Не може да е истина — каза Шарлот. — Значи това било — демонска шарка?

— Как можем да сме сигурни, че Гидеон не е излъгал Софи? — меко попита Джем. — Съжалявам, Софи, съжалявам, че трябва да го кажа, но на Лайтууд не може да им се има вяра…

— Видях лицето на Гидеон, когато разговаряше със Софи — каза Уил. — Теса ми каза, че Гидеон си пада по нашата госпожица Колинс, и като се замисля, ми се струва, че това май е така. А един влюбен мъж, един влюбен мъж би казал всичко. Би предал всекиго — бе вперил очи в Теса, докато говореше. Тя отклони поглед; но не можа да се удържи. Погледът й отново бе привлечен към него. Начинът, по който я гледаше с тези свои сини очи, сякаш бяха късове небе, които се опитваха без думи да й кажат нещо. Но какво, за бога…?

Дължеше му живота си, внезапно си помисли тя. Може би очакваше да му благодари. Но тя не бе успяла, не бе имала време! Реши, че трябва да му благодари при първа възможност.

— Освен това на партито в скута на Бенедикт бе седнала една жена демон и той я целуваше — продължи Уил, отклонявайки погледа си от нея. — Имаше змии вместо очи. И можеше да има всеки мъж, предполагам. Така или иначе, единственият начин да пипнеш демонска шарка е да си в непристойна връзка с демон, така че…

— Нат ми каза, че господин Лайтууд има предпочитания към жени демони — каза Теса. — Съмнявам се, че жена му е знаела за това.

— Чакайте — бе Джем, който внезапно подскочи. — Уил, какви са симптомите на демонската шарка?

— Доста неприятни — едва ли не с наслада отбеляза Уил. — Започва с кръгообразни обриви на гърба, които се разпространяват по цялото тяло, предизвиквайки напуквания и язви по кожата…

Джем въздъхна дълбоко.

— Аз… ще се върна ей сега — каза той. — Само момент. В името на Ангела…

И той излезе бързо, оставяйки останалите да се взират след него.

— Не смятате, че има демонска шарка, нали? — попита Хенри, без да се обръща към никого конкретно.

Надявам се, че не, като се има предвид, че преди малко се сгодихме, понечи да каже Теса, за да види изражението на лицата им, но успя да потисне порива си.

— О, млъкни, Хенри — каза Уил и понечи да каже нещо, но в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Джем, задъхвайки се. В ръцете си държеше пергамент.

— Взех това — каза той — от Мълчаливите братя, когато двамата с Теса ходихме да се видим с Джесамин. — Той погледна малко виновно към Теса изпод светлата си коса и тя си спомни как си бе тръгнал от килията на Джесамин, а след това, когато отново се бе появил, имаше замислен вид. — Това е докладът за смъртта на Барбара Лайтууд. След като Шарлот ни каза, че баща й не е докладвал на Клейва за Сайлас Лайтууд, си помислих, че мога да поразпитам Мълчаливите братя за обстоятелствата около смъртта на госпожа Лайтууд. И да разбера дали Бенедикт казва истината, твърдейки, че тя е починала от мъка.

— Лъгал ли е? — наведе се напред Теса, заинтригувана.

— Да. Всъщност тя си е прерязала вените. Но това не е всичко — и той погледна към пергамента в ръцете си. — „Кръгообразен обрив около лявото рамо, носещ всички отличителни белези на астреола.“ — Той го подаде на Уил, който го взе и започна да го разглежда, а сините му очи се разшириха.

— Астреола — каза той. — Това е демонска шарка. Имал си доказателство, че демонската шарка съществува, и не си ми казал! И ти ли, Бруте! — той нави пергамента и удари с него Джем по главата.

— Ох! — Джем мрачно потърка глава. — Терминът не ми говореше нищо! Помислих си, че става въпрос за някакво леко неразположение. Не ми изглеждаше като нещо, което може да убие някого. Прерязала си е вените, но ако Бенедикт е искал да предпази децата от факта, че майка им се е самоубила…

— В името на Ангела — тихо рече Шарлот. — Не е за учудване, че си е прерязала вените. Направила го е, защото съпругът й я е заразил с демонска шарка. Разбрала го е.

Тя се обърна към Софи, която тихо въздъхна.

— Дали Гидеон знае за това?

Софи поклати глава, очите й бяха широко отворени.

— Не.

— Но не са ли били длъжни Мълчаливите братя да кажат на някого, когато са го установили? — попита Хенри. — Изглежда някак… безотговорно — подхвърли той, — да не кажат на никого…

— Със сигурност е трябвало да го кажат на някого. Трябвало е да го кажат на съпруга й. И те несъмнено са го направили, но какво от това? Бенедикт най-вероятно го е знаел — каза Уил. — Не е било необходимо да го казва на децата; обривът се появява, когато някой се зарази, те са били вече големи, за да се заразят от нея. Мълчаливите братя със сигурност са казали на Бенедикт, той им е отвърнал „какъв ужас!“ и бързо е замаскирал всичко. За да не бъде повдигнато обвинение за непристойна връзка с демон, са изгорили тялото й и с това се е приключило.

— А защо Бенедикт все още е жив? — попита Теса. — Би трябвало болестта да го е убила досега.

— Мортмейн — отвърна Софи. — Давал му е лекарства през цялото това време, за да забави развитието й.

— Да забави развитието й, но не и да я спре, така ли? — попита Уил.

— Да, той умира, само че по-бавно — отвърна Софи. — Затова е толкова нетърпелив и ще направи всичко, което Мортмейн поиска от него.

— Демонска шарка! — прошепна Уил и погледна към Шарлот. Независимо че бе възбуден, в очите му проблясваше спокойна светлина, отражение на острия му ум, сякаш бе шахматист, обмислящ евентуалните плюсове и минуси от следващия си ход. — Трябва незабавно да влезем във връзка с Бенедикт — каза той. — Шарлот трябва да погъделичка самолюбието му. Той е абсолютно сигурен, че ще получи Института. Тя трябва да му каже, че въпреки че Консулът няма да обяви официалното си решение преди събота, е осъзнала, че именно Бенедикт трябва да застане начело на Института и че иска да се срещне с него, за да сключат мир, преди това да се е случило.

— Бенедикт е упорит… — започна Шарлот.

— Но преди всичко е ужасно високомерен — каза Джем. — Винаги е искал да завладее Института, но също така винаги е искал да те унижи, Шарлот. И да докаже, че една жена не може да ръководи Института. Убеден е, че в събота Консулът ще се разпореди Институтът да ти бъде отнет, но това не означава, че ще пропусне възможността да те унижи още веднъж.

— С каква цел? — попита Хенри. — Да изпратим Шарлот да го успокои, но с каква цел?

— Изнудване — отвърна Уил. Очите му горяха от възбуда. — Мортмейн не е във властта ни, но Бенедикт е, и засега ще трябва да се задоволим с това.

— Смяташ, че ще се откаже от опитите си да завладее Института? Няма ли опасност да се опита да го прехвърли на някой от наследниците си? — попита Джем.

— Не се опитваме да се отървем от него. Искаме само безрезервно да подкрепи Шарлот. Да оттегли недоверието си и да заяви, че я смята за компетентна да ръководи Института. Привържениците му няма да имат ход; Консулът ще бъде доволен. Ние ще запазим Института. И нещо повече, ще принудим Бенедикт да ни каже какво знае за Мортмейн — местонахождението му, тайните му, всичко.

Теса колебливо рече:

— Почти съм сигурна, че се страхува повече от Мортмейн, отколкото от нас, и е повече от ясно, че се нуждае от това, което Мортмейн му е обещал. В противен случай ще умре.

— Да, ще умре. Но това, което е извършил — непристойната му връзка с демон, това, че е заразил жена си и е причинил смъртта й — е преднамерено убийство на ловец на сенки. И не просто убийство, а убийство, осъществено по демоничен начин. И за това ще получи най-тежкото наказание.

— Кое наказание може да е по-тежко от смъртта? — попита Теса и веднага съжали, че го бе казала, виждайки как Джем едва забележимо присви устни.

— Мълчаливите братя ще отстранят това, което го прави нефилим. Той ще се превърне в Бездушен — каза Уил. — Синовете му ще станат мундани, а знаците ще им бъдат отнети. Името Лайтууд ще бъде зачеркнато от регистъра на ловците на сенки. Името Лайтууд повече няма да се среща сред нефилимите. Няма по-голям срам от това. Това е наказание, от което дори Бенедикт ще се изплаши.

— А ако това не се случи? — с тих глас попита Джем.

— В такъв случай ще се окажем в още по-трудно положение, предполагам — обади се Шарлот, чието изражение стана по-твърдо, докато Уил говореше; Софи унило се бе облегнала на камината, а Хенри, сложил ръка на рамото на жена си, изглеждаше ужасно разстроен. — Трябва да се видим с Бенедикт. Няма време да му изпращаме съобщение; ще бъде нещо като изненада. Къде са визитните ми картички?

Уил се изправи.

— Значи решихте да следвате моя план, така ли?

— Сега това е моят план — решително отвърна Шарлот. — Можеш да дойдеш с мен, Уил, но ще следваш моите инструкции и няма да споменаваш нищо за демонската шарка, преди да съм ти казала.

— Но… но — запелтечи Уил.

— О, достатъчно — каза Джем, сритвайки го лекичко по глезена.

— Тя си присвои моя план!

— Уил — твърдо каза Теса. — За какво те е грижа повече: за плана, който трябва да се осъществи, или за дивидентите, които ще извлечеш от него?

Уил посочи с пръст към нея.

— За второто — отвърна той.

Шарлот изви очи към небето.

— Уил, или ще се придържаш към условията, които поставих, или изобщо няма да участваш.

Уил си пое дълбоко дъх и погледна към Джем, който му се ухили; после изпусна въздуха от дробовете си и изрече с победоносно изражение:

— Добре, Шарлот. Всички ли трябва да дойдем с теб?

— Ти и Теса задължително. Имаме нужда от вас като свидетели на това, което се е случило на партито. Джем, Хенри, не е необходимо да идвате, още повече, че един от вас трябва да остане и да охранява Института.

— Скъпа… — Хенри докосна ръката на Шарлот, а на лицето му се бе изписало лукаво изражение.

Тя изненадано го погледна.

— Какво има?

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

Шарлот му се усмихна, усмивка, която промени измореното й и измъчено лице.

— Напълно сигурна, Хенри. Формално погледнато Джем все още не е навършил пълнолетие — не казвам, че няма да се справи — но да го оставя тук сам-само би наляло вода в мелницата на Бенедикт. Все пак ти благодаря.

Теса погледна към Джем; той й отвърна с усмивка и криейки ръка зад полите на роклята й, стисна нейната. Докосването му й придаде увереност и тя се изправи на крака. Уил точно се канеше да излезе, тъй като Шарлот го бе помолила да й донесе писалка, за да напише бележка на Бенедикт на гърба на визитната си картичка, която Сирил трябваше да предаде, докато те чакат в каретата.

— Най-добре да отида да си взема шапката и ръкавиците — прошепна Теса на Джем и тръгна към вратата. Уил бе непосредствено до нея и само минута по-късно вратата се затвори зад тях и те се озоваха сами в коридора. Теса точно се канеше да се втурне по коридора към стаята си, когато чу стъпките на Уил зад гърба си.

— Теса — повика я той и тя се обърна. — Теса, искам да говоря с теб.

— Сега ли? — изненадано попита тя. — Доколкото разбрах, Шарлот иска да побързаме…

— По дяволите това бързане — каза Уил, приближавайки се към нея. — По дяволите Бенедикт Лайтууд, Института и всичко това. Искам да говоря с теб — усмихна й се той. От него винаги струеше някаква безразсъдна енергия, но сега бе различно — вместо безразсъдно отчаяние сега се долавяше неудържимо щастие. Само че колко неподходящо време да е щастлив!

— Ти май напълно откачи — каза тя. — Казваш „демонска шарка“ все едно казваш „неочаквано наследство“. Наистина ли си толкова щастлив?

— Всъщност не съм щастлив, а доволен. И не става дума за демонската шарка, а за теб и мен…

Вратата на гостната се отвори и се появи Хенри, зад него бе Шарлот. Знаейки, че Джем ще е следващият, Теса се отдръпна бързо, въпреки че между тях не се бе случило нищо нередно. Освен в мислите ти, обади се един глас от дълбините на съзнанието й, но тя не му обърна внимание.

— Уил, не сега — отвърна тя едва чуто. — Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш и имаш право да искаш да ми го кажеш, но сега не е нито точното време, нито точното място за това. Повярвай ми, аз също нямам търпение да поговорим, тъй като това ми тежи и на мен…

— Така ли? И ти ли…? — замаяно каза Уил, сякаш го бе ударила с камък.

— Е, добре… отговорът е „да“ — отвърна Теса, вдигайки поглед към Джем, който идваше към тях. — Само че не сега.

Уил проследи погледа й, преглътна и кимна неохотно.

— Тогава кога?

— По-късно, когато се върнем от срещата с Лайтууд. Ще се видим в гостната.

— В гостната ли?

Тя се намръщи леко.

— За бога, Уил — отвърна. — Нали не смяташ да повтаряш всяка дума, която кажа?

Джем бе стигнал до тях и бе чул тази последна забележка; той се усмихна.

— Теса, остави бедния Уил да си събере мислите. Бил е навън цялата нощ и изглежда така, сякаш не може да си спомни и собственото си име — и той сложи ръка върху ръката на своя парабатай. — Ела, Херондейл. Май имаш нужда от енергетизираща руна или дори две-три такива.

Уил най-после успя да откъсне очи от Теса и се остави на Джем да го отведе нататък по коридора. Теса ги гледаше, клатейки глава. Момчета, помисли си тя. Никога нямаше да може да ги разбере.

Теса едва бе пристъпила прага на стаята си, когато внезапно спря изненадана, впервайки поглед в това, което бе сложено върху леглото. Бе елегантна дреха на кремави и сиви райета от индийска коприна, обшита със сърма, и със сребърни копчета. До нея лежаха сиви ръкавици, върху които със сърмени конци бяха избродирани листа. В долната част на леглото имаше обувки с цвят на слонова кост и фигурални чорапи по последна мода.

Вратата се отвори и в стаята влезе Софи. В ръцете си държеше бледосива шапка, украсена с горски плодове, изработени от сребро. Бе много бледа и очите й бяха подпухнали и зачервени. Тя избегна погледа на Теса.

— Нови дрехи, госпожице — каза Софи. — Платът бе част от зестрата на госпожа Брануел и преди няколко седмици тя се разпореди да ушият от него рокля за вас. Мисля, че искаше да имате и други дрехи, а не само тези, които ви е купила госпожица Джесамин. Мислеше, че в тях ще се чувствате по-удобно. Донесоха ги едва тази сутрин. Казах на Бриджет да ги остави на леглото ви.

Теса усети как в очите й се появиха сълзи и тя приседна в края на леглото. Доплака й се от мисълта, че Шарлот, независимо от всичко, което й бе на главата, е мислила за това как ще се чувства Теса. Но тя потисна порива си, както винаги.

— Софи — каза тя, а гласът й прозвуча дрезгаво — трябва, не, искам да ти се извиня.

— Да ми се извините ли, госпожице? — глухо отвърна Софи, оставяйки шапката върху леглото. Теса не можеше да откъсне поглед от дрехите. Шарлот си купуваше толкова обикновени дрехи. Никога не би помислила, че е в състояние да избере толкова красиви неща.

— Мисля, че беше грешка от моя страна да говоря с теб за Гидеон — каза Теса. — Пъхам си носа в неща, които определено не са моя работа и ти имаш право да ми се сърдиш, Софи. Никой не може да обвинява когото и да било за греховете на семейството му. А аз ти го казах, и въпреки че видях Гидеон на бала онази нощ, не мога да кажа, че той вземаше участие в тържеството; всъщност, не мога да кажа какво става в главата му, нито да бъда сигурна какво мисли, затова не трябваше да се държа така, както се държах. Моят опит не е много по-богат от твоя, Софи, а що се отнася до мъжете, аз не съм особено осведомена. Извинявам се за високомерното си държание; това повече няма да се повтори, само ми прости.

Софи отиде до гардероба, отвори го и й показа втора рокля — тъмносиня, обшита със златни ленти от кадифе, полонезата бе разцепена от дясната страна надолу и под нея се разкриваха светли копринени ширити.

— Толкова е красива — каза тя леко натъжена и я докосна едва-едва с ръка. След това се обърна към Теса. — Това бе много мило извинение, госпожице, така че ви прощавам. Простих ви още докато бяхме в гостната, направих го, когато излъгахте заради мен. Не одобрявам, когато хората лъжат, но знам, че го направихте от добро сърце.

— Това, което направи, бе много смело — каза Теса. — Да кажеш истината на Шарлот. Знам колко се страхуваш да не я ядосаш.

Софи се усмихна тъжно.

— Тя не е ядосана. Разочарована е. Знам го. Каза, че не иска да говори с мен сега и че ще го направи по-късно, видях го изписано на лицето й. А това е дори по-лошо.

— О, Софи. Тя е разочарована от Уил почти през цялото време!

— Е, кой не е.

— Нямах предвид това. Имах предвид, че те обича, така както обича и Уил, и Джем, и… е, знаеш кого още. Дори и да е разочарована, не трябва да се страхуваш, че ще те изхвърли. Няма да го направи. Тя смята, че си невероятна, както и аз.

Очите на Софи се разшириха.

— Госпожице Теса!

— Да, така мисля — поривисто каза Теса. — Ти си смела, самоотвержена и невероятна. Като Шарлот.

В очите на Софи блеснаха сълзи. Тя бързо ги изтри с ъгъла на престилката си.

— Стига за това — каза бързо, премигвайки. — Трябва да ви облечем и да ви приготвим, за да сте готова, когато Сирил дойде с каретата, освен това госпожа Брануел не иска да губим повече време.

Теса послушно се приближи и облече с помощта на Софи роклята на бели и сиви райета.

— И бъдете внимателна, моля ви — каза Софи, служейки си умело с куката за закопчаване на обувки. — Старият господин е доста неприятен, не го забравяйте. Отнася се много сурово към тези момчета.

Тези момчета. Начинът, по който го каза, подсказваше, че Софи изпитва симпатия към Гейбриъл и Гидеон. Но какво мисли Гидеон за по-малкия си брат, учудено си помисли Теса, и за сестра си? Само че не попита нищо, докато Софи решеше и навиваше косата й и мажеше слепоочията й с лавандулова вода.

— Изглеждате възхитително, госпожице — каза тя гордо, когато най-после свърши, и Теса трябваше да се съгласи, че Шарлот бе проявила завиден вкус, избирайки кройка, която й стоеше изключително добре, както впрочем и сивия цвят. Очите й изглеждаха по-големи и по-сини, талията и ръцете й по-слаби, а гърдите — по-пищни.

— Има само още едно нещо…

— И какво е то, Софи?

— Господин Джем — каза Софи, без да сваля поглед от Теса. — Моля ви, госпожице, каквото и да правите… — тя хвърли поглед към верижката, на която висеше нефритения медальон, скрит под роклята, и прехапа устната си, — само не разбивайте сърцето му.