Принц с часовников механизъм

4 Пътуването

С вик на възмущение Шарлот захвърли листа върху бюрото си.

— Алойзиъс Старкуедър е най-големият инат, лицемер, дегенерат и… — тя млъкна, като се опитваше да запази самообладание. Теса не бе виждала досега устните на Шарлот така неотстъпчиво стиснати.

— Имаш ли нужда от речник? — осведоми се Уил. Той се бе изтегнал в едно кресло, недалеч от камината в приемната, и бе вдигнал краката си върху канапето. Обувките му бяха покрити със засъхнала кал, която се бе посипала и върху канапето. Обикновено в такива случаи Шарлот го наказваше, но писмото, което бе получила от Алойзиъс тази сутрин и заради което ги бе събрала в гостната, очевидно бе погълнало цялото й внимание. — Защото май не ти достигат думи.

— Наистина ли е дегенерат? — спокойно попита Джем от другото кресло. — Имам предвид, че това ексцентрично старче е почти на осемдесет, може просто да е мръднал.

— Не знам — отвърна Уил. — Но вероятно ще се учудиш какви номера могат да ти погодят старите приятелчета в „Дяволската кръчма“.

— Абсолютно никой, когото ти познаваш, Уил, не е в състояние да ни изненада — каза Джесамин, която лежеше върху шезлонга с мокра кърпа на челото. Главоболието още не й бе минало.

— Скъпа — с безпокойство каза Хенри, приближавайки се към бюрото, където седеше жена му. — Добре ли си? Имаш някакви леки петна.

Той не грешеше. По лицето и шията на Шарлот бяха избили червени петна.

— Мисля, че е очарователно — каза Уил. — Чух, че този сезон десените на точки отново са на мода.

Хенри обезпокоено потупа Шарлот по рамото.

— Искаш ли студена кърпа? Какво да направя, за да ти стане по-добре?

— Какво ще кажеш да отскочиш до Йоркшир и да отсечеш главата на този дърт козел? — войнствено изрече Шарлот.

— Да не би да искаш още повече да влошиш отношенията с Клейва? — попита Хенри. — Знаеш, че не проявяват разбиране към обезглавявания и неща от сорта.

— О, боже! — отчаяно рече Шарлот. — Аз съм виновна за всичко. Не знам защо си помислих, че мога да го предразположа. Той е просто кошмарен.

— Какво всъщност ти казва? — попита Уил. — В писмото, имам предвид.

— Отказва да се види с мен или с Хенри — отвърна Шарлот. — Казва, че никога няма да прости на семейството ми за това, което е направил баща ми. Баща ми… — въздъхна тя, — не бе лек характер. Придържаше се стриктно към буквата на закона, докато семейство Старкуедър гледаха на него през пръсти. Баща ми смяташе, че живеят като диваци, там горе, на север, и открито им го заявяваше. Не знам какво още е направил, но старият Алойзиъс все още се чувства обиден. Казва също, че ако изобщо се интересувам какво мисли, би трябвало да го поканя на последното заседание на Съвета. Сякаш това зависи от мен!

— Защо не е бил поканен? — поинтересува се Джем.

— Защото е твърде стар и се предполага, че няма да е в състояние да ръководи който и да било от Институтите. Отказа да освободи длъжността и Консулът Уейланд не го уволни, но престана да го кани на Съвета. Мисля, че се е надявал Алойзиъс да разбере намека или да умре от старост. Е, да, но бащата на Алойзиъс живя до сто и четири. Така че в следващите петнайсет години ще си имаме неприятности с него — отчаяно поклати глава Шарлот.

— Добре, щом не желае да вижда теб и Хенри, защо не изпратиш някой друг? — отегчено попита Джесамин. — Ти си шеф на Института; членовете на Анклава ще направят всичко, което им разпоредиш.

— Много от тях са на страната на Бенедикт — отвърна Шарлот — и искат аз да се проваля. Не знам на кого мога да се доверя.

— Можеш да се довериш на нас — каза Уил. — Изпрати мен и Джем.

— А защо не мен? — възмутено попита Джесамин.

— Теб ли? Да не би да искаш да кажеш, че ще отидеш?

Джесамин повдигна края на кърпата и очите й заблестяха гневно.

— И да пътувам във вонящия влак до ужасно скучния Йоркшир? Разбира се, че няма да отида. Исках само да чуя, че Шарлот ми има доверие.

— Имам ти доверие, Джеси, но ти не се чувстваш добре, така че не можеш да пътуваш. Жалко наистина, тъй като Алойзиъс винаги е имал слабост към хубавите личица.

— Още едно основание да отида аз — подхвърли Уил.

— Уил, Джем… — Шарлот хапеше устната си. — Сигурни ли сте? Съветът и без това не изпадна във възторг от акцията, която на своя глава предприехте срещу госпожа Дарк.

— А би трябвало. Убихме опасен демон! — запротестира Уил.

— И спасихме Чърч — добави Джем.

— Вече се съмнявам, че можем да броим това за плюс — отбеляза Уил. — Този котарак ме ухапа три пъти миналата нощ.

— Това едва ли може да се смята за твой плюс — каза Теса. — Или пък за плюс на Джем.

Уил й отвърна с гримаса, но не изглеждаше ядосан; бе от онези гримаси, с които отвръщаше на Джем, когато той му се присмиваше. Може би все пак можеха да са любезни един към друг, помисли си Теса. Той се бе държал много мило с нея в библиотеката миналата нощ.

— Не го мислите сериозно, нали? — попита Шарлот. Червените петна по лицето й бяха започнали да избледняват, но тя все още изглеждаше ужасно. — Едва ли ще ви каже нещо, когато разбере, че аз ви изпращам. Само ако…

— Шарлот — каза Теса, — има един начин да го накараме да ни каже.

Шарлот изненадано я погледна.

— Теса, да не би… — после млъкна, опитвайки се да прочете нещо по очите й. — О, разбирам. Великолепна идея.

— Какво, какво? — попита от стола си Джесамин. — Каква идея?

— Ако ми донесете нещо негово — каза Теса — и ми го дадете, бих могла да се опитам да се превъплътя в него. И да се опитам да разгадая мислите му. Така ще мога да ви кажа какво си спомня той за Мортмейн и за семейство Шейд, ако изобщо си спомня нещо.

— В такъв случай и ти ще дойдеш с нас в Йоркшир.

Внезапно погледите на всички се обърнаха към нея. Тя се смути и не каза нищо.

— Не е необходимо тя да идва с нас — каза Уил. — Можем да вземем нещо негово и да й го донесем тук.

— Но Теса беше казала преди време, че й трябва нещо, непосредствено свързано с човека, който го е притежавал — каза Джем. — Ако това, което изберем, се окаже неподходящо?

— Каза също така, че може да използва отрязан нокът или кичур коса.

— И ти предлагаш да вземем влака до Йорк, да се срещнем с един осемдесетгодишен човек, да се хвърлим отгоре му и да му отскубнем кичур коса. Сигурен съм, че Клейвът ще изпадне в див възторг.

— Просто ще си помислят, че сте луди — отвърна Джесамин. — Но те вече го мислят, така че какъв е проблемът, всъщност?

— Теса трябва да реши — отвърна Шарлот. — Искаме да използваме нейното умение; така че тя трябва да реши.

— Не каза ли, че трябва да вземем влака? — попита Теса, поглеждайки към Джем.

Той кимна, сребристите му очи затанцуваха.

— По Северната железопътна линия денонощно се движат влакове, тръгват от Кингс Крос — каза той. — Така че е въпрос на часове.

— Тогава идвам — отвърна Теса. — Никога не съм се возила с влак.

Уил изумено разпери ръце.

— Не мога да повярвам. Идваш само защото никога досега не си се возила с влак, така ли?

— Да — отвърна тя, знаейки, че спокойствието й ще го вбеси. — Много искам да се повозя с влак.

— Влаковете са огромни, мръсни и опушени — каза Уил. — Не е възможно да ги харесваш.

Теса остана непреклонна.

— Не мога да знам, преди да съм опитала, не мислиш ли?

— Никога не съм плувал гол в Темза, но знам, че няма да ми хареса.

— Само си помисли каква атракция ще бъде това за туристите — отвърна Теса и видя как Джем навежда глава, за да скрие усмивката, появила се върху устните му. — Както и да е. Искам да отида и ще отида. Кога тръгваме?

Уил завъртя очи, а Джем все още се усмихваше.

— Утре рано сутринта. Така ще пристигнем, преди да се е стъмнило.

— Ще изпратя съобщение на Алойзиъс да ви очаква — каза Шарлот, грабвайки писалката си. После замълча и ги изгледа. — Дали идеята изобщо е добра? Не съм сигурна.

Теса я погледна разтревожено. Да вижда Шарлот такава, съмняваща се в инстинктите си, я караше да мрази Бенедикт Лайтууд и свитата му много повече, отколкото някога си бе представяла.

Хенри се приближи и нежно сложи ръка на рамото на жена си.

— Единствената алтернатива е да не се прави нищо, скъпа Шарлот — каза той. — А ако не правим нищо, поне така мисля аз, едва ли ще постигнем нещо. Пък и какво повече би могло да се обърка?

— О, в името на Ангела, как можа да го кажеш — отвърна Шарлот разпалено, а после се наведе над хартията и започна да пише.

Този следобед трябваше да се проведе втората тренировка на Теса и Софи с братята Лайтууд. След като облече униформата си, Теса излезе от стаята си и се срещна със Софи, която я чакаше в коридора. Тя също бе облечена в униформата си, косата й бе вдигната нагоре и стегната в кок, а лицето й бе мрачно.

— Софи, какво има? — попита я Теса, изравнявайки крачка с нея. — Имаш доста умърлушен вид.

— Е, щом искате да знаете… — Софи сниши глас. — Свързано е с Бриджет.

— С Бриджет ли? — ирландското момиче бе почти невидимо в кухнята, за разлика от Сирил, който се разхождаше из цялата къща и изпълняваше поръчки, както и Софи. Последно я бе видяла, възседнала Гейбриъл Лайтууд, с нож, насочен към него. Споменът за това бе толкова приятен, че тя задържа за момент картината в съзнанието си.

— Какво е направила?

— Ами това, че… — Софи въздъхна шумно. — Тя не е много приятелски настроена. Агата ми беше приятелка, но Бриджет… е, говорим си, както си говорят обикновено слугите, знаете, но Бриджет някак няма много желание… Сирил е много мил, но Бриджет си седи сама в кухнята и си пее тези ужасни ирландски балади. Обзалагам се, че и сега пее някоя от тях.

Минаваха недалеч от вратата на миялнята, помещението до кухнята, където миеха съдовете; Софи направи жест на Теса да я последва, двете се приближиха крадешком и надникнаха вътре. Миялнята бе доста просторна и имаше врати, които водеха към кухнята и към килера. Бюфетът бе пълен с храната, приготвена за вечеря — риба и зеленчуци, почистени и приготвени. Бриджет стоеше до умивалника, червената й коса стърчеше в безпорядък, накъдрена от влагата. И пееше. Софи имаше пълно право. Гласът й, който се извисяваше над шума на водата, бе висок и мелодичен.

Лицето на Нат се мярна пред очите й и тя потрепери. Софи, която гледаше настрани, изглежда не забеляза нищо.

— Пее все за такива неща — прошепна тя. — Убийства и измени, кръв и болка. Ужасно е!

Гласът на Софи покри и заглуши края на песента. Бриджет бе започнала да бърше чиниите и започна нова балада, още по-тягостна от първата.

— Стига толкова. — Софи се обърна и бързо тръгна по коридора. Теса я последва. — Разбирате какво имам предвид, нали? Тя не е съвсем добре, ужасно е да живееше в една стая с нея. Не обелва и дума сутрин или вечер, само пъшка.

— Ти живееш в една стая с нея, така ли? — изненада се Теса. — Но в Института има толкова много стаи?!

— За гостуващите ловци на сенки — отвърна Софи. — Не за слугите. — Каза го така, сякаш и през ум не би й минало да попита или да се оплаче от факта, че десетки огромни стаи стояха празни, а тя трябва да живее в една стая с Бриджет, която пее кръвожадни балади.

— Ще говоря с Шарлот… — започна Теса.

— О, не. Моля, не го правете — бяха стигнали до вратата на залата за тренировки. Софи се обърна към нея, истински разстроена. — Не искам да си помисли, че се оплаквам от другите слуги. Наистина не искам, госпожице Теса.

Теса започна да я успокоява, че няма да каже на Шарлот, ако тя наистина държи на това, когато чу гласове откъм другата страна на вратата. Направи знак на Софи да запази тишина, наведе се и се заслуша.

Беше повече от очевидно, че са гласовете на братята Лайтууд. Тя разпозна по-ниския и дрезгав глас на Гидеон, който каза:

— Ще дойде ден на равносметка, Гейбриъл. Можеш да бъдеш сигурен в това. Въпросът е на чия страна ще застанем тогава.

Гейбриъл отвърна, гласът му бе напрегнат:

— Ще застанем на страната на татко, разбира се. Как иначе?

Настъпи пауза. И после се чу:

— Ти не знаеш всичко за него, Гейбриъл. Не знаеш всичко, което е извършил.

— Знам, че сме Лайтууд и че той ни е баща. Знам, че много се надяваше да оглави Института, когато Гранвил Феърчайлд почина.

— Може би Консулът знае повече за него, отколкото ти. И повече за Шарлот Брануел. Тя не е толкова глупава, колкото си мислиш.

— Така ли? — гласът на Гейбриъл прозвуча саркастично. — Да ни остави да идваме тук и да обучаваме безценните й момичета, това не е ли глупаво? Не допуска ли, че можем да я шпионираме?

Софи и Теса са спогледаха с широко отворени очи.

— Съгласи се, защото Консулът я принуди. И освен това, тук бяхме посрещнати на входа, ескортирани до тази стая и ескортирани обратно до входа. Госпожица Колинс и госпожица Грей не знаят нищо чак толкова важно. С какво може да навреди нашето присъствие тук, можеш ли да ми обясниш?

След това настъпи тишина, по време на която Теса почти чу как Гейбриъл се нацупи. Накрая той каза:

— Ако презираш татко толкова много, защо всеки път се връщаш от Испания?

Гидеон отвърна, а гласът му прозвуча раздразнено:

— Връщам се заради теб…

Софи и Теса се бяха облегнали на вратата и бяха залепили ухо до нея. В този момент тя поддаде и се отвори. Двете бързо се отдръпнаха и Теса се надяваше, че изражението на лицата им няма да ги издаде, че са подслушвали.

Гейбриъл и Гидеон стояха в средата на стаята, обляни от сноп светлина, погледите им бяха вперени един в друг. Теса забеляза нещо, което не бе забелязала досега: независимо че бе по-малкият от двамата, Гейбриъл бе с няколко сантиметра по-висок от Гидеон. Но Гидеон бе по-мускулест и по-широк в раменете. Той прокара ръка през пясъчнорусата си коса, кимвайки към момичетата, когато те се появиха на вратата.

— Добър ден.

Гейбриъл Лайтууд прекоси стаята, за да ги посрещне. Той наистина бе доста висок, помисли си Теса, извивайки шия, за да го погледне. Самата тя бе висока и не й се случваше често да отмята глава назад, за да погледне към някой мъж, а и Уил, и Джем бяха по-високи от нея.

— Доколкото виждам, за мое голямо съжаление госпожица Лъвлис отново отсъства — каза той, без да си прави труда да ги поздрави. Лицето му бе спокойно, единственият признак за възбудата му допреди секунда бе пулсът му, който биеше учестено точно под една руна за храброст, изрисувана върху гърлото му.

— Тя все още има главоболие — отвърна Теса, влизайки в залата. — Не знаем още колко ще продължи неразположението й.

— Докато не свърши обучението, предполагам — отвърна Гидеон толкова хладно, че Теса се изненада, когато Софи се разсмя. Тя побърза да си придаде сериозен вид, след като Гидеон й хвърли изненадан и едва ли не благодарен поглед, сякаш бе свикнал обикновено хората да не се смеят на шегите му.

Гейбриъл се пресегна с въздишка и извади две дълги тояги от поставките им на стената. След това подаде едната на Теса.

— Днес — започна той — ще работим върху отбиването и блокирането…

Както обикновено, и тази нощ Теса дълго лежа будна, преди сънят да я споходи. Напоследък често бе имала кошмари — най-често свързани с Мортмейн, студените му сиви очи и студеният му глас, който ритмично повтаряше, че тя е създадена от него, че Тереза Грей не съществува.

Виждаше се изправена лице в лице с него, с човека, когото бяха видели, и тя не знаеше какво точно иска той от нея. Да се ожени за нея? Но защо? Да заяви правата си над способностите й? Но с каква цел? Мисълта за студените му змийски очи, впити в нея, я караше да потреперва; мисълта, че може би е имал нещо общо с раждането й, й бе още по-непоносима. Не бе казала на никого, дори и на Джем, на Джем, който така добре я разбираше, разбираше потребността й да разбере каква е била и страха й, че е някакво изчадие, страха, който я спохождаше посред нощ, карайки я да се задъхва и да забива нокти в собствената си кожа, сякаш се опитваше да я свлече и да открие дяволската кожа под нея.

Точно в този момент чу някакво шумолене пред вратата и лекото плъзване на нещо, което някой внимателно пъхна отдолу. Тя се измъкна от леглото и се прокрадна към вратата.

Отвори я и видя празния коридор пред себе си, чу тихата музика от цигулката на Джем, която се носеше из коридора. В краката й лежеше малка зелена книжка. Тя я вдигна и се взря в думите, отпечатани със злато върху гръбчето й: „Ватек“ от Уилям Бекфорд.

Затвори вратата зад себе си и се върна с книгата при леглото, после седна в него и започна да я разглежда. Вероятно я бе оставил Уил. Не бе възможно да е бил някой друг. Но защо? Защо е това странно мимолетно благоразположение в тъмнината, разговорът за книги и студенината му през останалото време?

Тя отвори книгата на заглавната страница. Уил бе надраскал бележка за нея, не точно бележка, ако трябва да сме точни. Една поема.

Теса избухна в смях, след това сложи ръка на устата си. Ех, този Уил, винаги може да я накара да се засмее, дори и когато не го искаше, дори и когато много добре разбираше, че да отвори сърцето си за него, дори и на милиметър, би означавало да вземе щипка от най-смъртоносния наркотик. Тя остави екземпляра на „Ватек“ заедно с тенденциозно слабата поема на Уил върху нощното си шкафче и се изтърколи в леглото, заравяйки лице във възглавницата си. Чуваше свиренето на Джем, сладостно тъжно, което се разнасяше изпод вратата. С всички сили се опитваше да изгони мислите за Уил от ума си; и наистина, когато най-накрая заспа и започна да сънува, той не се появи в сънищата й.

На следващия ден валеше и въпреки че имаше чадър, Теса усещаше, че изящната шапка, която бе взела назаем от Джесамин, започна да провисва като мокра птица край ушите й, когато тя, Джем, Уил и Сирил, който носеше багажите, излязоха от каретата и бързо се отправиха към Кингс Крос. През завесата от сив дъжд тя можа да види само една висока и импозантна сграда, с огромна часовникова кула, която се извисяваше върху фасадата. Най-отгоре имаше ветропоказател, който показваше, че вятърът духа в северна посока, той запращаше в лицето й капки студен дъжд.

В гарата цареше хаос: хора, които бързаха във всички посоки, вестникопродавци, които разнасяха стоката си, мъже, крачещи нагоре-надолу с рекламни плакати, прикрепени към гърдите им, които рекламираха абсолютно всичко — от тоник за коса до сапун. Едно малко момче, облечено в спортно сако с колан, търчеше насам-натам, а майка му тичаше по петите му. Като каза нещо на Джем, Уил изчезна в тълпата.

— Избяга и ни остави, нали? — каза Теса, борейки се с чадъра си, който отказваше да се затвори.

— Остави на мен. — Джем, на когото всичко му идеше отръки, протегна ръка, задейства механизма и чадърът се затвори. Отмятайки влажната си коса, Теса му се усмихна точно в момента, когато Уил се върна с някакъв сърдит носач, който взе багажа от Сирил и им се сопна, че влакът няма да ги чака цял ден.

Уил погледна от носача към бастуна на Джем и обратно. Очите му бяха присвити.

— Ще ни чака — каза с убийствена усмивка.

Носачът го погледна шашардисано, но каза „господине“ с несъмнено по-малко агресивен тон и се запъти към перона. Хора, толкова много хора, се носеха покрай Теса, докато се опитваше да си пробие път през тълпата, сграбчила Джем с едната си ръка и шапката на Джесамин с другата. В края на гарата, където железопътните линии се губеха в далечината, можеше да види стоманеносивото небе, изцапано със сажди.

Джем й помогна да се настани в купето; засуетиха се около багажа и Уил даде бакшиш на носача сред виковете и писъка на локомотива, когато влакът вече се готвеше да тръгне. Вратата се затвори зад тях, точно в момента, когато той потегли, покрай прозорците се понесе пара на бели кълба, а колелата ритмично затракаха.

— Взе ли нещо за четене? — попита Уил, настанявайки се на мястото срещу Теса. Джем беше до нея, бастунът му бе опрян на стената.

Тя си спомни за екземпляра на „Ватек“ и поемата му в нея; беше я оставила в Института, за да избегне изкушението, както се оставя кутия шоколадови бонбони, ако си на диета и не искаш да наддадеш.

— Не — отвърна тя. — Напоследък не ми е попадало нищо, което да искам да прочета. — Уил стисна зъби, но не каза нищо. — Има нещо толкова вълнуващо в началото на всяко пътуване, не мислите ли? — продължи Теса, опряла нос в стъклото, но не можеше да види много, заради пушека, саждите и плющящия сив дъжд; Лондон беше мрачна сянка в мъглата.

— Не — отвърна Уил, след като се облегна назад и нахлупи шапката си върху очите.

Теса продължи да стои с лице, долепено до прозореца, сивата пелена около Лондон започна да се вдига зад тях и да изчезва заедно с дъжда. Скоро те вече се клатушкаха през зелени поля, осеяни с бели овце, а тук-там в далечината се мяркаше острият връх на някоя селска камбанария. Небето от стоманено бе станало влажно и мъгливо синьо и по него плуваха малки бели облачета. Теса гледаше всичко това очаровано.

— Била ли си някога в провинцията? — попита я Джем, но за разлика от въпроса на Уил в неговия се усещаше искрено любопитство.

Теса поклати глава.

— Не мога да си спомня да съм напускала някога Ню Йорк, с едно изключение, когато бях в Кони Айлънд, но това всъщност не е точно провинция. Предполагам, че съм минала през някаква част от нея, когато дойдох от Саутхамптън със Сестрите на мрака, но тогава бе тъмно и освен това те държаха завеските на прозорците спуснати — тя свали шапката си, която бе подгизнала от вода, и я сложи на седалката между тях, за да изсъхне. — Но усещането ми е такова, сякаш вече съм я виждала. В книгите. Непрекъснато си представям, че ще видя Торнфийлд Хол да се извисява сред дърветата или пък Вутъринг Хейтс, кацнал върху някой каменист зъбер.

— Вутъринг Хейтс се намира в Йоркшир — каза Уил изпод шапката си, — а сега не сме никак близо до Йоркшир. Дори не сме стигнали Грантъм. Освен това в Йоркшир няма нищо, което би те впечатлило. Възвишения и долини и никакви истински планини, каквито имаме ние в Уелс.

— Липсва ли ти Уелс? — попита Теса. Не знаеше защо го направи; знаеше, че да разпитва Уил за миналото му е все едно да дразниш куче с рана на задника, но не можа да се удържи.

Уил присви рамене.

— Какво има да ми липсва? Овце и пеене — отвърна той. — И нелеп език. Искъм д’съм току пян, че да н’моъ д’си спомнъ собственту си име.

— Какво означава това?

— Означава „искам да съм толкова пиян, че да не мога да си спомня собственото си име“. Много ще ви е от полза.

— Това не беше много патриотично — забеляза Теса. — Не си ли спомни току-що за планините?

— Патриотизъм? — самодоволно погледна Уил. — Да ти кажа ли какво е патриотизъм? В знак на почит към родното си място, съм си татуирал дракона на Уелс върху…

— Ти си във възхитително настроение, Уилям — прекъсна го Джем, но в гласа му нямаше жлъч. Все пак, тъй като ги наблюдаваше от известно време, заедно и поотделно, Теса знаеше, че да се наричат с цялото си име, вместо с кратките си имена, означаваше нещо. — Помни, че Старкуедър не може да понася Шарлот, така че, ако настроението, в което си…

— Обещавам да очаровам този дявол — каза Уил, надигайки се и намествайки смачканата си шапка. — Ще го очаровам с такава сила, че когато приключа, той ще остане да лежи отпуснат на земята, опитвайки се да си спомни как се казва.

— Човекът е на осемдесет и девет — измърмори Джем. — Много е възможно вече да има този проблем.

— Предполагам, че точно сега трупаш запасите си от чар? — поинтересува се Теса. — Не искаш ли да се разделиш с част от тях заради нас?

— Точно така — в гласа на Уил се забелязваше задоволство. — Освен това семейство Старкуедър не може да понася не Шарлот, а баща й.

— Греховете на бащите — отвърна Джем. — Те не проявяват благосклонност към никого от семейство Феърчайлд, нито пък към някого, свързан с тях. Шарлот никога не би изпратила Хенри…

— Това е така, защото винаги когато някой изпрати Хенри сам за нещо извън къщи, този някой рискува да предизвика международен скандал — каза Уил. — Но да, за да отговоря на незададения от теб въпрос, разбирам защо Шарлот ни гласува такова доверие и смятам да го оправдая. И аз не по-малко от всеки друг не искам да видя кривогледия Бенедикт Лайтууд и гнусните му синове начело на Института.

— Не са гнусни — каза Теса.

Уил присви очи.

— Какво каза?

— Гидеон и Гейбриъл — отвърна Теса. — Изглеждат доста добре, изобщо не са гнусни.

— Говоря — изрече Уил с гробовен тон, — за катраненочерните дълбини на душите им.

Теса възропта.

— А какъв е цветът на дълбините на твоята душа, Уил Херондейл?

— Морав.

Теса погледна към Джем, надявайки се на помощ, но той само се усмихна.

— Може би трябва да обсъдим стратегията си — каза той. — Старкуедър мрази Шарлот, но знае, че сме изпратени от нея. Как да направим така, че да спечелим благоразположението му?

— Теса може да си послужи с женските си чарове — каза Уил. — Шарлот каза, че той обожава сладки личица.

— Шарлот какво обясни на Старкуедър за моето присъствие? — попита Теса, доста късно осъзнавайки, че е трябвало да се поинтересува по-рано за това.

— Ами тя не му даде обяснения; само имената ни. Беше доста лаконична — отвърна Уил. — Мисля, че остави на нас възможността да съчиним някаква правдоподобна история.

— Не можем да му кажем, че съм ловец на сенки; той веднага ще разбере, че не съм. Нямам никакви знаци.

— Както и такива на магьосница. Той ще помисли, че тя е мунданка — каза Джем. — Теса би могла да се превъплъти, но…

Уил я погледна някак умозрително. Теса обаче знаеше, че това не означава нищо, дори по-лошо от нищо, всъщност тя дори почувства, че погледът му е като нокът, който драска тила й, карайки я да потръпва. Тя се насили да му отвърне с каменно изражение.

— Може би трябва да кажем, че е побърканата ни неомъжена леля, която настоява да ни придружава навсякъде.

— Моята леля или твоята? — попита Джем.

— Да, всъщност не прилича на никого от нас, нали? Може би е момиче, безумно влюбено в мен, което упорито ме следва, където и да отида.

— Талантът ми е да променям външния си вид, не да играя — каза Теса, а Джем се разсмя. Уил им хвърли кръвнишки поглед.

— В такъв случай тя разполага с най-доброто от теб, Уил — каза той. — Случва се понякога, нали? Може би трябва да представя Теса като моя годеница. Можем да кажем на лудия стар Алойзиъс, че Извисяването й е в ход.

— Извисяване ли? — Теса не си спомняше да е срещала термина в Кодекса.

Джем каза:

— Когато ловец на сенки иска да се ожени за мунданка.

— Мислех, че това е забранено? — попита Теса, когато влакът се плъзна в един тунел. Внезапно в купето стана тъмно, но въпреки това тя имаше усещането, че Уил я гледа, колебливото усещане, че е вперил поглед в нея.

— Забранено е. Освен когато бъде използван Бокалът на смъртните, за да я превърне в ловец на сенки. Не се случва много често, но се случва. Ако ловецът на сенки отправи молба до Клейва за Извисяване на партньорката си, се изисква Клейвът да я обмисли в тримесечен срок. Междувременно мунданката трябва да премине курс, свързан с културата на ловците на сенки.

Гласът на Джем се изгуби в писъка на влака, когато локомотивът излезе от тунела. Теса погледна към Уил, но той втренчено се взираше през прозореца и не я поглеждаше. Би могла да го очаква.

— Идеята не е лоша — каза Теса. — И без това вече знам доста; вече почти привършвам Кодекса.

— Ще изглежда напълно логично, че съм я взел със себе си — каза Джем. — След като ще се извисяваш, може би ще искаш да научиш повече за другите Институти, не само за този в Лондон. Какво мислиш, Уил? — попита го той.

— Добра идея, много по-добра от всяка друга — Уил продължаваше да гледа през прозореца; местността бе станала по-гола и зеленината бе значително по-малко. Вече не се виждаха села, само дълги ивици сиво-зелена трева и голи черни скали.

— Колко са Институтите, като не броим този в Лондон? — попита Теса.

Джем започна да пресмята, свивайки пръстите на ръцете си.

— Във Великобритания ли? Лондон, Йорк, един в Корнуел, близо до Тинтагел, един в Кардиф и един в Единбург. Всички те са по-малки обаче и са подчинени на Института в Лондон, който от своя страна е подчинен на Идрис.

— Гидеон Лайтууд каза, че е бил в Института в Мадрид. Какво по дяволите е правил там?

— Размотавал се е, най-вероятно — каза Уил.

— Когато завършим обучението си и станем на осемнайсет — каза Джем, сякаш Уил не бе казал нищо, — ни насърчават да пътуваме, да прекарваме известно време в другите Институти, да изследваме различни неща, свързани с културата на ловците на сенки из други места. Има най-различни техники, местни трикове, които могат да бъдат научени. Гидеон отсъства само няколко месеца. Щом Бенедикт го е извикал обратно толкова рано, вероятно смята, че скоро ще сложи ръка на Института.

Джем изглеждаше обезпокоен.

— Само че не си е направил добре сметката — отривисто каза Теса и виждайки, че загриженото изражение не напуска сивите очи на Джем, подхвърли, за да смени темата: — Къде се намира Институтът в Ню Йорк?

— Не сме запаметили наизуст всички адреси, Теса. — Имаше нещо в гласа на Уил, някакво опасно подводно течение. Джем го погледна внимателно и каза:

— Всичко наред ли е?

Уил свали шапката си и я сложи на седалката до себе си. После впери поглед в тях двамата, погледът му бе спокоен. Красив както винаги, помисли си Теса, гледайки го, само че сега изглеждаше някак мрачен, почти посърнал. За някой, който толкова често гореше с ярък пламък, този пламък сега изглеждаше доста немощен, сякаш подобно на Сизиф бе бутал тежка канара нагоре по склона.

— Пих твърде много миналата нощ — каза той накрая.

Защо изобщо си правиш труда, Уил? Не схващаш ли, че и двамата знаем, че лъжеш?, понечи да каже Теса, но се спря, поглеждайки към Джем. Погледът, който бе вперил в Уил, бе разтревожен, твърде разтревожен, но Теса знаеше, че не вярва на Уил, че е пил, а тя му вярваше още по-малко. Но той само каза тихо:

— Ех, да имаше сега една руна за трезвеност.

— Да — погледна го Уил и напрегнатите черти на лицето му постепенно започнаха да се отпускат. — Но да се върнем все пак към плана ти, Джем. Добър е като цяло, с изключение на едно нещо — наведе се той напред. — Ако тя ще е твоя годеница, трябва да има пръстен.

— Помислил съм вече за това — отвърна Джем, озадачавайки Теса, която си мислеше, че идеята за Извисяването го бе осенила внезапно. Той пъхна ръка в джоба на жилетката си и извади оттам един сребърен пръстен, който подаде на Теса върху обърнатата си длан. Не приличаше на сребърния пръстен, който обикновено носеше Уил, на неговия бе изобразена летяща птица, а върху този имаше грижливо изработена гравюра на замък с кула, заобиколен от назъбена крепостна стена. — Фамилният пръстен на семейство Карстерс — каза той. — В случай че…

Тя взе пръстена от него и го сложи на безименния си пръст, където той й прилепна като по мярка. Чувстваше се така, сякаш трябваше да каже нещо от рода на „много е красив“ или „благодаря“, но това, разбира се, не беше предложение, още по-малко подарък. Беше просто игра на предложение.

— Шарлот не носи венчален пръстен — каза тя. — Чудех се дали изобщо ловците на сенки носят.

— Не, не носят — отвърна Уил. — Съществува обичай да даваме на момичето фамилния пръстен, когато се сгодяваме за него, но същинската брачна церемония включва обмяна на руни, не на пръстени. Една на рамото и една около сърцето.

— Сложи печат около сърцето ми, както и печат около рамото ми: за любов, силна като смъртта; ревността е по-жестока от гроба — каза Джем. — Песента на Соломон.

— Ревността е по-жестока от гроба? — Теса повдигна вежди. — Това не е много… романтично.

— Въглените от нея са въглени от пламък и огнените му езици ще се разгорят буйно — каза Уил и също повдигна вежди. — Винаги съм смятал, че жените намират идеята за ревността за романтична. Мъже, които се бият за теб…

— В сватбената церемония на мунданите не се споменават гробове — отвърна Теса. — Въпреки че намирам вещината, с която цитираш Библията, за впечатляваща. Правиш го по-добре дори от леля Хариет.

— Чу ли това, Джем? Тя току-що ни сравни с леля си Хариет.

Джем остана невъзмутим, както винаги.

— Трябва да познаваме религиозните текстове — каза той. — За нас те са нещо като инструкции за техническа експлоатация.

— И затова ги учите наизуст в училище? — помисли си, че не бе виждала нито Уил, нито Джем да учат, откакто бе в Института. — Или когато вземате уроци.

— Да, само че Шарлот поизостави обучението ни напоследък, по понятни причини — каза Уил. — Някои от нас вземат частни уроци, а други са ходили на училище в Идрис. Така е, докато навършим пълнолетие и станем на осемнайсет. Което ще е съвсем скоро, слава богу, що се отнася до нас двамата.

— Кой е по-големият от вас двамата?

— Джем — отвърна Уил.

— Аз — едновременно с него отвърна Джем.

После пак едновременно се засмяха и Уил добави:

— Но само с три месеца.

— Знаех, че няма начин да не го споменеш — с усмивка отбеляза Джем.

Теса премести поглед от единия към другия. Изобщо нямаха вид на момчета, които изглеждат напълно различно и имат абсолютно различни склонности.

— Това ли означава да си парабатай с някого? — попита тя. — Да завършваш изречението на другия и неща от този сорт? Защото в Кодекса не е споменато много за това.

Уил и Джем се спогледаха. Уил пръв небрежно сви рамене.

— Малко трудно е да се обясни — отвърна, като си придаваше важност. — Ако не си го изпитал.

— Предполагам — каза Теса, — че едва ли можете да четете мислите си или други подобни неща.

Джем издаде някакъв подобен на пръхтене звук. Искрящите сини очи на Уил се разшириха.

— Да четем мислите си? Какъв ужас, не, разбира се.

— Тогава за какво става въпрос? Заклевате се да пазите другия, разбирам, но не правят ли това един за друг всички ловци на сенки?

— Повече от това е — отвърна Джем, който бе спрял да пръхти и отбеляза мрачно: — Идеята за парабатаите идва от една стара приказка, историята за Джонатан и Давид. „И се случило така, че… душата на Джонатан била свързана с душата на Давид и Джонатан го обичал, както обичал собствената си душа… После Джонатан и Давид сключили споразумение, защото той го обичал както собствената си душа. Били двама войници и душите им били свързани, ей богу, и освен това нефилимът Джонатан взел идеята за парабатаите и закодирал церемонията в Закона.“

— Но не е задължително да са непременно двама мъже, нали? Могат да са мъж и жена или две жени.

— Разбира се — кимна Джем. — Имаш на разположение само осемнайсет години, за да намериш своя парабатай. Щом преминеш тази възраст, ритуалът вече не е отворен за теб. И не е възможно да се вречеш на някого, че ще се пазите един друг. Трябва да се изправиш пред Съвета и да се закълнеш, че ще пожертваш живота си за своя парабатай. Че ще бъдеш там, където е и той, че ще бъдеш погребан там, където е погребан и той. Ако към Уил полети стрела, трябва да съм готов да застана пред него.

— Удобно, нали? — каза Уил.

— И той, разбира се, трябва да е готов да направи същото за мен — каза Джем. — Дори и да не е съгласен с нещо, Уил няма право да нарушава клетвата си или Закона.

И той погледна строго към Уил, който едва-едва се усмихна и се загледа през прозореца.

— Боже мой! — каза Теса. — Всичко това е много трогателно, но аз не виждам как от него могат да се извлекат някакви преимущества.

— Не всеки има парабатай — каза Джем. — Много малко от нас всъщност намират своя в определеното за това време. Но тези, които успеят, могат да се уповават в битките на силата на своя парабатай. Руна, поставена ти от твоя парабатай, е винаги по-мощна, отколкото руна, която си си поставил сам или ти е поставил някой друг ловец на сенки. А има и руни, които само ние можем да използваме, но не и другите ловци на сенки, и тези руни удвояват силата ни.

— Но какво ще стане, ако решите, че повече не искате да сте парабатаи? — полюбопитства Теса. — Може ли ритуалът да бъде прекратен?

— За бога, жено — обади се Уил. — Има ли въпрос, чийто отговор не искаш да научиш?

— Не виждам причина да не й кажем — ръцете на Джем бяха скръстени върху наконечника на бастуна му. — Колкото повече знае, толкова по-убедителна ще е, когато твърди, че иска да се извиси. — Той се обърна към Теса. — Ритуалът не може да бъде прекратен, освен в няколко случая. Ако един от нас стане долноземец или мундан, тогава връзката се прекъсва. Или ако, разбира се, някой от нас умре, другият е свободен. Но не и да си избере друг парабатай. Един ловец на сенки няма право да участва в ритуала повече от веднъж.

— Като да си женен в католическа църква, нали — спокойно рече Теса. — Като Хенри Осми; наложило му се е да измисли нова религия, само и само да се измъкне от обета си.

— И така до самата ни смърт — каза Уил, все така вперил поглед към местността, която бързо преминаваше пред погледа му.

— Няма да е необходимо Уил да измисля нова религия, за да се отърве от мен — каза Джем. — Скоро ще бъде свободен.

Уил го погледна остро, но Теса бе тази, която наруши мълчанието.

— Не говори така — смъмри го тя. — Все още съществува вероятност да бъде открито лечение. Не виждам причина да се губи надежда. — Тя почти се смали под погледа, който Уил й отправи — син, пламтящ и гневен.

Джем сякаш не го забеляза, когато отговори, спокойно и прямо:

— Не съм загубил надежда — каза той. — Само че надеждите ми са различни от твоите, Теса Грей.

Оттогава бяха минали часове. Часове, през които Теса дремеше, облегнала глава върху ръката си, а монотонният звук на колелата на влака, лъкатушещи по своя път, я унасяха още повече. Най-после се събуди, когато Джем нежно раздруса рамото й. Влакът изсвири пуфтейки и кондукторът извика името на гарата — Йорк. Слязоха на перона сред бъркотията от чанти, шапки и носачи. Навалицата бе почти толкова голяма, както и на Кингс Крос, а гарата имаше далеч по-впечатляващ покрив от стъкло и метал, извит във формата на дъга, през който се мержелееше сиво-черното небе.

Докъдето поглед стигаше, се простираха перони; Теса, Джем и Уил стояха на най-близкия до сградата на централния корпус, върху която огромни позлатени часовници показваха шест. Намираха се много по на север и небето бе започнало да потъмнява.

Точно когато застанаха под единия от часовниците, някакъв човек пристъпи към тях. Теса бе малко изненадана от внезапната му поява. Бе облечен с тежък плащ, на главата си носеше черна непромокаема шапка, а обувките му бяха като на стар моряк. Имаше бяла и дълга брада, а очите му бяха увенчани с дебели бели вежди. Той протегна ръка и я сложи върху рамото на Уил.

— Нефилиме? — каза той, гласът му бе дрезгав и в говора му се долавяше силен акцент. — Ти ли си това?

— Боже, господи — извика Уил и с театрален жест сложи ръка върху сърцето си. — „Това е старият моряк, той спря един от трима.“16

— Тук съм по поръчение на Алойзиъс Старкуедър. Вие ли сте тез младежи, за коит’ ме прати? Немам намерение да стърча тук цела нощ.

— Важна среща с албатрос17? — отвърна Уил. — Не ни карай да те задържаме.

— Това, което иска да каже моят луд приятел — каза Джем, — е, че наистина сме ловци на сенки от лондонския Институт. Изпраща ни Шарлот Брануел. А вие сте…?

— Готшъл — дрезгаво отвърна мъжът. — Семейството ми е на служба при ловците на сенки от близо три века. Но не съм виждал дос’га по-очарователно мумичи от туй тук — добави той и обърна очи към Теса. — Толкоз е очарователна, ник’га не съм виждал нещу пудобно.

— Тя е мунданка, която иска да се извиси — отвърна бързо Джем. — И скоро ще стане моя жена — той хвана покровителствено ръката на Теса и я обърна така, че Готшъл да види пръстена върху пръста й. — Съветът сметна, че ще е полезно за нея да види още един Институт, различен от лондонския.

— Знае ли за това господин Старкуедър? — попита Готшъл, а черните му очи горяха изпод периферията на шапката му.

— Не знам какво му е казала госпожа Брануел — отвърна Джем.

— Надявам се да му е казала — каза старият слуга, повдигайки вежди. — Щот ако въубще има чувек нъ светъ, койт’ да мрази изненадите, то това е Алойзиъс Старкуедър. На път съм да станъ просяк. Моля за извинение, госпожице.

Теса се засмя и се поклони, но стомахът й се преобърна. Тя погледна към Джем, а след това и към Уил, но и двамата изглеждаха напълно спокойни и се усмихваха. По всяка вероятност бяха свикнали на тези хитрини, помисли си тя, а тя не бе. Бе играла роли и преди, но не бе играла самата себе си, не и надявайки собственото си лице, а не това на някой друг. По някаква причина мисълта да излъже, без наличието на фалшива самоличност, зад която да се скрие, я ужасяваше. Надяваше се само, че Готшъл преувеличава, само че нещо — блясъкът в очите му, когато я погледна — й подсказваше, че това едва ли е така.