Принц с часовников механизъм

14 Градът на тишината

— Джесамин — отново повтори Хенри, вече за пети или за шести път. — Просто не мога да повярвам. Нашата Джесамин?

Теса забеляза, че всеки път, щом го кажеше, Шарлот стисваше още по-плътно устни.

— Да — отново повтори тя. — Джесамин. Шпионирала ни е и е докладвала на Нат за всяко наше действие, а той пък е предавал информацията на Мортмейн. Трябва ли да го повторя още веднъж?

Хенри премигна срещу нея.

— Съжалявам, скъпа. Чух го. Знам само — въздъхна той, — че Джесамин не беше щастлива тук. Но не мислех, че ни мрази.

— Не мисля, че ви е мразела или че ви мрази. — Бе Джем, застанал до камината в гостната, с ръка, опряна на камината. Не бяха се събрали за закуска, както правеха обикновено; нямаше обяснение защо, но Теса предположи, че самата мисъл да седнат на закуска, а мястото на Джесамин да е празно, сякаш нищо не се е случило, бе непоносима за Шарлот.

Шарлот си бе поплакала малко тази нощ, преди да си възвърне самообладанието; бе отклонила опитите на Софи и Теса да й донесат мокри кърпи или чай, поклащайки непреклонно глава и повтаряйки отново и отново, че няма да си позволи да се разплаче отново, защото времето сега трябваше да се използва за планиране, за изработване на стратегия. После се запъти към стаята на Теса, Софи и Теса я следваха по петите, и трескаво започна да надига дъските на пода, докато не намери малка книга, нещо като семейна библия, подвързана с бяла кожа и увита в кадифен плат. Тя я сложи в джоба си с решително изражение, като само махна с ръка към Теса, без да отговаря на въпросите й, и се изправи на крака. Небето зад прозореца бе започнало да просветлява, озарено от бледата светлина на настъпващия ден. С изтощен вид тя каза на Софи да инструктира Бриджет да сервира студена закуска в гостната и да каже на Сирил за случилото се, така че мъжете да са информирани. След това излезе.

С помощта на Софи Теса най-после, слава богу, успя да свали роклята на Джесамин; тя се изкъпа и облече жълтата рокля, която Джесамин й бе купила. Помисли си, че цветът й би могъл да повдигне настроението й, но все още се чувстваше отпаднала и изнурена.

Когато влезе в гостната, можа да прочете по лицето на Джем, че и той се чувства по същия начин. Около очите му имаше сенки и той бързо отклони поглед от нейния. Заболя я от това и тя отново си помисли за отминалата нощ, с Уил, на балкона. Но това бе различно, каза си тя. Бе резултат от магическия прах, кратко умопомрачение. Нямаше нищо общо с това, което се бе случило между тях с Джем.

— Не мисля, че ни мрази — отново повтори Джем, коригирайки миналото време, което бе употребил. — Но сякаш винаги нещо й липсваше. Беше толкова отчаяна.

— Аз съм виновна — тихо каза Шарлот. — Не трябваше да я насилвам да бъде ловец на сенки, когато бе толкова очевидно, че това е нещо, което презира.

— Не, не! — побърза да я разубедя Хенри. — Ти винаги си била мила с нея. Правила си всичко, което е трябвало. Съществуват механизми, които са толкова… повредени, че не е възможно да бъдат поправени.

— Джесамин не е часовник, Хенри — глухо отвърна Шарлот. Теса се питаше дали бе ядосана на Хенри, че не се срещна заедно с нея с Улси Скот, или просто бе ядосана на целия свят. — Може би просто трябва да опаковам Института и да го връча с поклон на Бенедикт Лайтууд. Вече за втори път приютяваме шпионин под покрива си и разбираме за това, едва когато щетите са налице. Ясно е, че не съм компетентна.

— Всъщност става въпрос за един шпионин — започна Хенри, но замлъкна, когато Шарлот му хвърли поглед, който можеше да разтопи стъкло.

— Ако Бенедикт Лайтууд работи за Мортмейн, не може да се очаква, че ще се грижи за Института — каза Теса. — Всъщност балът, който той организира миналата нощ, би трябвало да е достатъчно основание за дисквалифицирането му.

— Проблемът е, че това трябва да се докаже — каза Джем. — Бенедикт ще отрича всичко и неговата дума ще е срещу твоята, а ти си долноземка.

— Уил също ще потвърди — каза Шарлот и се намръщи. — Като заговорихме за него, къде всъщност е Уил?

— Излежава се в леглото си, най-вероятно — каза Джем. — Колкото до това, че може да свидетелства… ами, всички го мислят за луд, какъвто той всъщност е.

— Я виж ти — обади се един глас откъм вратата. — Да не би да сте се събрали за ежегодната всички-смятат-Уил-за-луд среща?

— Не е ежегодна, провежда се два пъти в годината — отвърна Джем. — И не сме се събрали за тази среща.

Очите на Уил бяха обърнати към Теса.

— Знаят ли за Джесамин? — попита той. Изглеждаше уморен, но не толкова, колкото си мислеше Теса; беше блед, но заедно с това от него се излъчваше скрито въодушевление, едва ли не щастие. Усети как стомахът й се сви, когато спомените от изминалата нощ — звездите, балконът, целуването — я връхлетяха.

Кога се бе върнал предишната нощ?, помисли си тя. Какво бе правил? И защо изглеждаше толкова развълнуван. Беше ли ужасен от това, което се бе случило между тях на балкона миналата нощ или го намираше за забавно? И дали, не дай си боже, бе казал на Джем? Магически прах, ужасено си повтаряше тя. Това не бе тя, не бе действала по собствено желание. Джем със сигурност щеше да го разбере. Да го нарани, би разбило сърцето й. Ако изобщо това го вълнува…

— Да, знаят за Джесамин — бързо отвърна тя. — Разпитваха я с Меча на смъртните и я отведоха в Града на тишината, а в момента сме се събрали и обсъждаме какво да правим по-нататък. Срещата е ужасно важна и Шарлот е много разтревожена.

Шарлот я погледна озадачено.

— Разтревожена си, разбира се — каза Теса, почти останала без дъх от бързото говорене. — И точно питаше за Уил…

— Ето ме — каза Уил, хвърляйки се в един стол, недалеч от Джем. Едната му ръка бе превързана, ръкавът над нея бе разкъсан. Ноктите му бяха разранени и върху тях имаше засъхнала кръв. — Радвам се да чуя, че Джесамин е в Града на тишината. Това е най-доброто място за нея. Какво ще правим по-нататък?

— Това сме се събрали да обсъдим — каза Джем.

— Кой знае, че е там? — премина към същината Уил.

— Само аз — отвърна Шарлот — и брат Енох, но той се съгласи да не информира Клейва в следващите няколко дни, докато не решим какво да правим. Което ми напомня, че трябва да те попитам, Уил, защо се втурна към къщата на Бенедикт Лайтууд и взе Теса със себе си, без да ме информираш за това?

— Нямаше време за губене — отвърна Уил. — Докато те събудехме и информираме, Натаниъл можеше да отиде и да си тръгне. А и нямаш основание да кажеш, че идеята не бе добра. Научихме страшно много за Натаниъл и Бенедикт Лайтууд…

— Натаниъл Грей и Бенедикт Лайтууд не са Мортмейн.

Уил очерта някаква фигура във въздуха с дългите си изящни пръсти.

— Мортмейн е паякът в центъра на мрежата — каза той. — Колкото повече научаваме, толкова по-добре ще знаем докъде се простира влиянието му. Само допреди една нощ нямахме и понятие, че е свързан с Лайтууд; сега знаем, че Лайтууд е марионетка. Смятам, че трябва да докладваме на Клейва за Бенедикт и Джесамин. Нека Уейланд решава какво да прави с тях. Интересно какво ще каже Бенедикт, когато го разпитат с Меча.

Шарлот поклати глава.

— Не мисля, че можем да направим това.

Уил отметна глава назад.

— И защо не?

— Джесамин каза, че той иска да направим точно това. И го заяви под въздействието на Меча. Не лъжеше.

— Може да се е объркала — каза Уил. — Мортмейн може да е предугадил ситуацията и да е казал на Нат да насади тази мисъл в главата й, за да я открием ние.

— Мислиш ли, че е предвиждал толкова напред във времето? — попита Хенри.

— Без съмнение — каза Уил. — Този човек е истински стратег — той потупа слепоочието си. — Като мен.

— Значи мислиш, че трябва да докладваме на Клейва?

— Не, по дяволите — отвърна Уил. — Ами ако това се окаже истина? Ще се почувстваме като истински глупаци.

Шарлот разпери ръце.

— Но ти каза…

— Знам какво казах — отвърна Уил. — Но трябва да си дадем сметка за последствията. Ако докладваме на Клейва и се окаже, че не сме прави, ще се окаже, че сме били играчка в ръцете на Мортмейн. Имаме само още няколко дни, преди да е изтекъл срокът. Няма да спечелим нищо, ако се обърнем към Клейва преди този срок. Но ако започнем разследване и можем да се позовем на нещо по-солидно…

— И как предлагаш да разследваме? — попита Теса.

Той изви глава и я погледна. В хладните му сини очи нямаше нищо, което да напомня за Уил от предишната нощ, за Уил, който я бе докосвал с толкова нежност, който бе нашепвал името й като тайнство.

— Проблемът с разпита на Джесамин е, че независимо от това, че е принудена да говори истината, нещата, които може да ни каже, са доста ограничени. Следователно трябва да намерим някого, който да е по-тясно свързан с Магистъра. Някой, който да знае много повече. Като брат ти Нат, с посредничеството на Джесамин. Той й има доверие. Ако тя му определи среща, ще можем да го пипнем там.

— Джесамин никога няма да се съгласи на това — каза Шарлот. — Не и сега…

Уил я погледна мрачно.

— Още си ядосана, нали? — каза той. — Разбира се, че няма да се съгласи. Ще помолим Теса отново да изиграе ролята на Джесамин. Коварна млада дама, облечена според последния писък на модата.

— Това ми звучи опасно — каза Джем с приглушен глас. — Опасно за Теса.

Теса го погледна бързо и улови погледа на сребърните му очи. Поглеждаше я за първи път, откакто бе излязла от стаята му онази нощ. Въобразяваше ли си, че бе усетила загриженост в гласа му, когато каза, че е опасно за нея, или това бе просто загрижеността, която Джем проявяваше към всекиго? Това, че не желаеше да я види умираща по ужасен начин, бе обикновена любезност и съвсем не бе това, което се бе надявала той да изпитва към нея.

Каквото и да бе. Само да не я презира…

— Теса не се страхува — каза Уил. — Освен това няма да е много опасно за нея. Ще му изпратим бележка и ще му определим среща на място, на което можем лесно и бързо да се появим. Мълчаливият брат ще може да го измъчва, докато не ни даде информацията, от която се нуждаем.

— Да го измъчва? — каза Джем. — Той е брат на Теса…

— Нека да го измъчва — каза Теса. — Ако е необходимо. Давам съгласието си.

Шарлот я погледна с изумление.

— Не е възможно да го мислиш.

— Каза, че има начин да проникнете в ума му и да научите тайните му — отвърна Теса. — Помолих те да не го правите и вие не го направихте. Благодаря ти за това, но вече няма нужда да продължиш да спазваш обещанието си. Проникнете в ума му, ако е необходимо. Това е дори по-важно за мен, отколкото за вас. Ти си загрижена за Института и за безопасността на ловците на сенки. Аз също съм загрижена за това, Шарлот. Но Нат работи за Мортмейн. Мортмейн, който иска да ме хване и да ме използва, без дори да знаем за какво. Мортмейн, който може би знае каква съм. Нат е казал на Джесамин, че баща ми е бил демон, а майка ми — ловец на сенки…

Уил подскочи от изумление.

— Не е възможно — каза той. — Ловците на сенки и демоните не могат да създадат потомство. Децата им са мъртвородени.

— Може и да е лъжа, както лъжата за това, че Мортмейн е в Идрис — каза Теса. — Но това не означава, че Мортмейн не знае истината. Трябва да знам каква съм. Това вероятно ще е и ключът към това защо ме иска.

В очите на Джем, когато я погледна, се долавяше тъга, после той отклони погледа си.

— Много добре — каза той. — Уил, как предлагаш да го примамим? Не мислиш ли, че може би познава почерка на Джесамин? Не смяташ ли, че може би си имат някакъв таен сигнал?

— Трябва да накараме Джесамин — каза Уил — да ни помогне.

— Само не предлагай да я измъчваме — в гласа на Джем прозвуча раздразнение. — Вече използвахме Меч на смъртните и тя ни каза всичко, което знаеше…

— С помощта на Меча няма да научим къде се срещат, нито пък кодовете им или галените имена, с които се наричат — каза Уил. — Не разбирате ли? Това е последен шанс за Джесамин. Последен шанс да ни сътрудничи. За да заслужи снизхождението на Клейва и да й бъде простено. Дори Шарлот да запази Института, те едва ли ще ни оставят да се разпореждаме със съдбата на Джесамин. Нищо подобно, съдбата й ще бъде в ръцете на Консула и Инквизитора. И те няма да са особено мили с нея. Но ако направи това за нас, би могла да спаси живота си.

— Не мисля, че я е грижа за живота й — тихо каза Теса.

— Всекиго го е грижа — каза Уил. — Всеки иска да живее.

Джем рязко се отвърна от него и се загледа в огъня.

— Въпросът е кого бихме могли да изпратим да я убеди? — каза Шарлот. — Аз не мога да отида. Тя ме мрази и обикновено ме обвинява.

— Аз мога да отида — каза Хенри, а благото му лице бе загрижено. — Бих могъл да поговоря с бедното момиче за това колко безразсъдна може да е първата любов и колко бързо може да посърне пред лицето на грубата действителност…

— Не — категорична бе Шарлот.

— Е, добре, дълбоко се съмнявам, че мечтае да види точно мен — каза Уил. — Вероятно трябва да бъде Джем. Невъзможно е някой да го мрази. Дори и дяволската котка го обича.

Джем въздъхна, вперил поглед в огъня.

— Ще отида в Града на тишината — каза той. — Но искам и Теса да дойде с мен.

Теса го погледна изненадано.

— О, не — каза тя. — Не мисля, че Джесамин ме харесва особено. Тя смята, че съм я предала, представяйки се за нея, и не мога да я обвинявам за това.

— Да — каза Джем. — Но си сестра на Нат. И ако тя го обича, както казваш, би трябвало… — очите му срещнаха нейните. — Ти познаваш Нат. Можеш убедително да говориш за него. Можеш да я накараш да повярва, докато аз не мога.

— Добре тогава — каза Теса. — Ще се опитам.

С това обсъждането приключи; Шарлот отиде да уреди карета, която да дойде от Града на тишината и да ги закара дотам; Мълчаливите братя държаха на това, обясни тя. Хенри се върна в криптата при изобретенията си, а Джем отиде да си вземе шапката и палтото, след като каза тихо нещо на Теса. Останаха само Уил, загледан в огъня, и Теса, която виждайки, че той не се помръдва, изчака, докато вратата не се затвори зад гърба на Джем, и после се приближи и застана между него и огъня.

Той бавно вдигна поглед към нея. Все още бе облечен с дрехите, които носеше миналата нощ, само че бялата му риза бе изцапана с кръв и фракът му бе прокъсан. На бузата му имаше рана, както и под лявото му око.

— Уил… — каза тя.

— Не трябваше ли да тръгнеш с Джем?

— Да, тръгвам след малко — отвърна тя. — Но преди това искам да ми обещаеш нещо.

Погледът му се отмести към огъня; тя виждаше танцуващите пламъци, отразени в зениците му.

— Тогава казвай бързо какво е то. Имам да върша куп важни неща. Възнамерявам да съм в лошо настроение целия следобед, в байроновска меланхолия вечерта, а през нощта да се отдам на разгул.

— Е, тогава ще си в стихията си. Исках само да те помоля да не казваш на никого за случилото се между нас на балкона.

— О, това бе ти — каза Уил, а изражението му бе такова, сякаш току-що си бе спомнил изненадващ детайл.

— Моля те, спести ми това — иронично каза тя, уязвена от думите му. — Бяхме под влиянието на магически прах. Случилото се не означава нищо. Не те обвинявам, така че няма нужда да се държиш гадно. Освен това съвсем не е необходимо някой друг да научава, така че, ако си джентълмен…

— Само че аз не съм.

— Но си ловец на сенки — жлъчно каза тя. — А един ловец на сенки, който се забърква с магьосници, няма бъдеще.

Очите му заблестяха гневно.

— О, ти си можела да бъдеш много заядлива, Тес.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого, дори и на Джем, и ще те оставя на мира.

— Имаш думата ми, в името на Ангела — каза той. — Не е нещо, с което бих могъл да се гордея. Само дето не мога да разбера защо толкова държиш да не те заподозрат в липса на добродетелност.

Лицето му пламтеше над нейното.

— Не е и нужно да разбираш — отвърна тя, след което се обърна и излезе от стаята, оставайки го да гледа след нея объркано.

Софи крачеше забързано по „Пикадили“, главата й бе сведена, а очите й гледаха към паважа под краката й. Бе свикнала със сподавения шепот и погледите, вперени в белега й, когато излизаше на улицата; бе усъвършенствала една походка, при която лицето й оставаше скрито в сянката на шапката й. Не се срамуваше от белега, но мразеше съжалението в очите на тези, които го видеха.

Бе облякла една от старите рокли на Джесамин. Все още не бе излязла от мода, защото Джесамин бе от тези момичета, които наричаха роклите, обличани повече от три пъти „исторически“ и или ги изхвърляха, или ги преправяха. Тази бе от моаре на зелени и бели райета, а върху шапката си имаше восъчно бели цветя и зелени листа. Всичко това, помисли си тя, й придаваше вид на момиче с добро възпитание — като се изключеше това, че бе сама — още повече, че загрубелите й от работа ръце бяха облечени в ръкавици от бяло шевро.

Видя Гидеон, преди той да я бе видял. Беше се облегнал върху един фенер пред безистена на „Фортнъм и Мейсън“. Сърцето й се преобърна, когато погледна към него, толкова красив в тъмните си дрехи, гледащ колко е часът в златен часовник, прикрепен с тънка верижка към джоба на жилетката му. Тя се спря за момент, загледана в потока от хора, забързано преминаващи покрай него, заслушана в грохота на забързания живот наоколо, а Гидеон бе спокоен като скала насред бушуваща река. Всички ловци на сенки имат нещо от това, помисли си тя, този покой, тази мрачна аура на обособеност, която ги отделяше от потока на мунданския живот.

После той погледна нагоре, видя я и й се усмихна по начин, който промени цялото му лице.

— Госпожице Колинс — каза той, пристъпвайки напред, и тя също пристъпи напред към него, чувствайки се като че ли навлиза в кръга на неговата лична зона. Непрестанният шум на градското движение, пешеходците и всичко друго сякаш изчезна и на улицата останаха само тя и Гидеон, вперили очи един в друг.

— Господин Лайтууд — отвърна тя.

Лицето му едва забележимо се промени, но тя забеляза промяната. Забеляза също така, че той държеше нещо в лявата си ръка, плетена кошница за пикник. Погледна към нея, а след това към него.

— Една от забележителните кошници с лакомства на „Фортнъм и Мейсън“ — каза той, изкривявайки устни в усмивка. — Сирене „Стилтън“, яйца от яребица и сладко от рози…

— Господин Лайтууд — каза тя отново, прекъсвайки го за свое собствено учудване. Една слугиня никога не си позволяваше да прекъсва джентълмен. — Много се колебах… много се колебах, предполагам добре разбирате това, дали изобщо да идвам. Най-накрая реших, че трябва да дойда само за да ви кажа лично, че не мога да се виждам с вас. Помислих си, че заслужавате поне това, но не съм напълно сигурна.

Той я погледна, загубил ума и дума, и в този момент тя видя не ловец на сенки, а обикновено момче, момче като Томас или Сирил, стиснало кошница за пикник и неспособно да скрие изненадата и болката, които се бяха изписали на лицето му.

— Госпожице Колинс, ако има нещо, с което да съм ви обидил…

— Не мога да се срещам с вас. Това е всичко — каза Софи и се обърна, смятайки бързо да се върне по пътя, по който бе дошла. Ако побързаше, щеше да успее да хване следващия омнибус за града…

— Госпожице Колинс, моля ви — бе Гидеон, застанал до нея. Не я бе докоснал, но продължаваше да върви редом с нея, бе ужасно разстроен. — Кажете ми какво съм направил.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението на лицето му й подсказваше, че може би бе сгрешила, идвайки тук. Бяха минали край книжарница „Хачърс“ и тя реши да се вмъкне вътре; може би той нямаше да я последва вътре, на място, където биха могли да бъдат чути. Но той все пак я последва.

— Знам защо е това — рязко каза той. — Заради Уил. Казал ви е, нали?

— Фактът, че ми казвате това, ми дава основание да мисля, че има нещо.

— Госпожице Колинс, ще ви обясня. Само елате с мен, оттук.

Той се обърна и тя установи, че го следва колебливо. Намираха се пред църквата „Сейнт Джеймс“; той я поведе край нея и след това надолу по една тясна уличка, която съединяваше „Пикадили Стрийт“ с „Джърмин Стрийт“. Тук бе по-тихо, въпреки че не бе съвсем пусто; някои от пешеходците ги поглеждаха изненадано — момичето с белега и красивото момче с бледото лице, внимателно оставящо кошницата в краката си.

— Всичко е заради миналата нощ, нали — каза той. — Заради бала в къщата на баща ми в Чезуик. Мисля, че видях Уил. Чудех се дали ще ви каже.

— Значи признавате? Че сте били там, на това покварено, непристойно…

— Непристойно? Мястото бе повече от непристойно — отвърна Гидеон с повече страст, отколкото някога го бе виждала да влага. Зад тях камбаната на църквата оповести часа; той сякаш не я чу. — Госпожице Колинс, мога само да се закълна пред вас, че допреди миналата нощ нямах и най-малка представа с каква долнопробна компания се е забъркал баща ми. Бях в Испания последната половин година…

— И той не е бил такъв преди, така ли? — невярващо попита Софи.

— Не съвсем. Трудно е да се обясни — очите му гледаха встрани от нея, сиво-зеленото в тях бе по-буреносно от всякога. — Баща ми винаги се е отнасял с презрение към установените норми. Винаги е тълкувал превратно Закона, дори и когато не го е нарушавал. Винаги ни е учил, че това е начинът да се върви напред, че всички ловци на сенки го правят. И ние — Гейбриъл и аз — които толкова рано сме загубили майка си, не сме имали по-добър пример за подражание. Едва след като се върнах от Мадрид започнах да разбирам до каква степен той… не е прав. Никой не трябва да престъпва закона и да нарушава правилата, а към мен се отнасяха така, все едно съм някакво чудовище, защото вярвах, че трябва да е така, докато не промених начина си на поведение. Проучванията и наблюденията ме карат да вярвам, че ми е било вменено да следвам недостойни принципи на поведение и че това е било направено съвсем съзнателно. Не преставам да мисля за Гейбриъл и как бих могъл да го спася от осъзнаването на това или поне как да направя така, че то да не е толкова шокиращо за него.

— Ами сестра ви, госпожица Лайтууд?

Гидеон поклати глава.

— Тя е предпазена от всичко това. Баща ми смята, че жените не трябва да имат нищо общо с тъмната страна на Долната земя. Смята, че аз съм този, който трябва да знае в какво се е забъркал, тъй като аз съм първородният син, който ще поеме наследството на Лайтууд. Очевидно е имал това предвид, когато ме взе със себе си миналата нощ, където, предполагам, ме е видял Уил.

— Знаете, че той е бил там?

— Бях толкова отвратен от това, което видях, че в последна сметка излязох навън в градината да подишам чист въздух. Бе започнало да ми се повръща от вонята на демони. Когато излязох, го видях настървено да преследва един син демон.

— Господин Херондейл ли?

Гидеон присви рамене.

— Нямам никаква представа какво е правил там; знам, че не е бил поканен, но нямам представа как е могъл да научи за партито, освен ако не е било свързано с преследването на демона. Не бях сигурен, докато не видях израза на лицето ви, когато ме попитахте преди малко…

Гласът на Софи се извиси и стана остър:

— Казахте ли на баща си или на Гейбриъл? Те знаят ли? За господин Херондейл?

Гидеон бавно поклати глава.

— Не съм им казвал нищо. Не мисля, че са очаквали Уил да бъде там. Всички смятат, че ловците на сенки от Института са заети с преследването на Мортмейн.

— И те са — бавно каза Софи и когато той я погледна неразбиращо, добави: — Механичните създания на партито на баща ви… откъде мислите, че са се появили?

— Нямам представа, предполагам, че са били някакви демонски играчки или нещо подобно…

— Появата им може да е свързана единствено с Мортмейн — каза Софи. — Вие не сте виждали преди автоматоните му, но господин Херондейл и госпожица Грей са ги виждали и бяха сигурни.

— Но какво общо може да има баща ми с Мортмейн?

Софи поклати глава.

— Не би трябвало да ми задавате въпроси, на които самият вие нямате отговор, господин Лайтууд.

— Госпожице Колинс — косата му бе паднала напред върху очите му; той я отметна назад с нетърпелив жест. — Госпожице Колинс, знам, че каквото и да ми кажете, то ще бъде истина. Във всеки случай, от всички хора, които съм срещал в Лондон, вие ми вдъхвате най-много доверие, вярвам ви повече, отколкото на собственото си семейство.

— Това ми звучи доста странно, господин Лайтууд, тъй като ние се познаваме твърде малко.

— Надявам се това да се промени. Най-малкото се надявам да се разходите в парка с мен, Соф… госпожице Колинс. Кажете ми истината, за която говорите. Ако все още не искате да се виждате с мен, аз ще уважа желанието ви. Моля ви за един час от времето ви — умоляваха я очите му. — Моля ви!

Софи почувства, въпреки желанието си, порив на симпатия към това момче с неговите зелени като море по време на буря очи, което изглеждаше толкова самотно.

— Е, добре — каза тя. — Ще дойда с вас в парка.

Каретата се носи и в нея е само Джем, помисли си Теса със свит стомах, надявайки ръкавиците си и хвърляйки последен поглед към огледалото в стаята си. Само две нощи преди това тази перспектива я бе потопила в усещания, които не бяха нови или необичайни за нея; притесняваше се за Уил и бе любопитна да види Уайтчапъл, а Уил тактично се опитваше да я поразсее, докато пътуваха, говорейки й за гръцкия, латинския и парабатайството.

А сега? Сега перспективата да се озове сама с него в малкото затворено пространство, я накара да се почувства така, сякаш в стомаха й бяха пуснали цяло ято пеперуди. Тя хвърли бърз поглед към бледото си лице в огледалото, пощипна бузите си и прехапа устните си, за да им придаде цвят и протегна ръка за шапката си върху закачалката до тоалетката. Слагайки я върху кестенявата си коса, тя се улови, че си мечтае да има златни къдрици като Джесамин, и си помисли — дали не бих могла? Дали не би било възможно да промени само малка част от себе си, да направи косата си блестяща, талията си по-тясна или устните си по-пълни.

Отдръпна се от огледалото, поклащайки глава. Странно, че това не й бе хрумвало досега. А сега дори самата идея й се струваше като предателство по отношение на собственото й лице. Желанието да узнае коя е отново пламна в нея; и ако собствените й чертите не бяха тези, с които се бе родила, как би обяснила тогава тази си потребност, необходимостта да разбере собствената си природа? Не знаете ли, не истинска Теса Грей не съществува?, бе й казал Мортмейн. Ако използва дарбата си, за да направи очите си небесносини или миглите си тъмни, нямаше ли с това да докаже, че той има право?

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли, докато излизаше от стаята и слизаше по стълбите. В двора, пред входа на Института, чакаше черна карета, без никакъв герб, в която бяха впрегнати два добре подбрани сиви коня. На капрата бе седнал Мълчалив брат; не бе брат Енох, а друг брат, когото тя не познаваше. Върху лицето му нямаше толкова белези, колкото върху това на брат Енох, или поне върху тази част от него, която можеше да се види под качулката.

Тя заслиза надолу по стълбите, щом вратичката се отвори и Джем излезе от каретата; беше студено и той бе облечен в леко сиво палто, на фона на което косата и очите му изглеждаха по-сребристи от когато и да било. Той погледна нагоре към сивото небе, натежало от облаци, с черно по периферията, и каза:

— Да влизаме в каретата, докато не е заваляло.

Бе възможно най-обикновеното нещо, което можеше да каже, но каквото и да бе казал, Теса щеше да загуби дар слово. Тя го последва безмълвно и му разреши да й помогне да влезе в каретата. Когато я последва и затвори вратата след себе си, тя видя, че той не носеше със себе си бастуна си.

Каретата тръгна със силен тласък. Теса, сложила ръка върху прозорчето, нададе вик:

— Вратите… вратите не са отворени! Каретата…

— Спокойно — Джем сложи ръка върху рамото й. Тя не можа да не затаи дъх, когато каретата профуча през залостената желязна врата, преминавайки през нея, сякаш бе въздух. После усети как от устата й се изтръгва възклицание.

— Мълчаливите братя имат странни способности — каза Джем и ръката му се отпусна надолу.

В този момент започна да вали и небето сякаш се отвори като пробита грейка с гореща вода. Теса се взираше през завесите от сребро, докато каретата преминаваше през минувачите, сякаш бяха призраци, плъзгаше се в най-тесните процепи между сградите, минаваше през вътрешни дворове и складове, намиращи се в тях, и накрая се озова на крайбрежна улица, мокра и лъщяща от дъжда, а на хвърлей разстояние от тях Темза влачеше сивите си води.

— О, мили боже — промълви Теса и дръпна завеските. — Кажи ми, че няма да минем през водата.

Джем се засмя. Независимо че Теса бе почти в шок, този звук й бе приятен.

— Бъди спокойна. Каретата на Мълчаливите братя се движи само по земята, доколкото ми е известно, въпреки чудатия си ход. Възможно е да ти призлее първия или втория път, но след това ще свикнеш.

— Мислиш ли? — погледна го тя право в очите. Това бе моментът. Трябваше да го каже, преди приятелството им да е пострадало. Преди да са се почувствали още по-неловко. — Джем — каза тя.

— Какво има?

— Аз… искам да знаеш колко важно е за мен приятелството ти — започна тя, запъвайки се. — И…

Върху лицето му се появи изражение на болка.

— Моля те, недей.

Тя сконфузено премигна.

— Какво имаш предвид?

— Всеки път, когато употребяваш тази дума — „приятелство“ — тя ме пронизва като нож — каза той. — Приятелството е прекрасно нещо, Теса, и аз не го омаловажавам, но се надявах, че бихме могли да бъдем нещо повече от приятели. След онази нощ си помислих, че надеждите ми, вероятно, не са били напразни. Но сега…

— Аз разруших всичко — прошепна тя. — Толкова съжалявам.

Той погледна през прозореца; тя разбра, че се бореше с чувствата си.

— Не е нужно да се извиняваш, че не можеш да отговориш на чувствата ми.

— Но Джем — озадачено отвърна тя, мислейки само как да намали болката и да направи така, че той да не се чувства толкова наранен. — Извинявам се за държанието си онази нощ. Беше невъздържано и недопустимо. Какво ли си си помислил за мен…

Той я погледна изненадано.

— Теса, не е възможно да мислиш така. Аз бях този, който се държа недопустимо. Не мога да те погледна в очите оттогава, мислейки си колко ли ме презираш…

— Не бих могла да те презирам — отвърна тя. — Никога не съм срещала някой толкова мил и добър, колкото теб. Помислих си, че си бил отвратен от мен и ме презираш.

Джем изглеждаше потресен.

— Как мога да те презирам, когато собственото ми безумие доведе до случилото се между нас? Ако не бях толкова отчаян, щях да се държа по-въздържано.

Той си мисли, че е трябвало да се държи по-въздържано и да ме възпре, помисли си Теса. Той не очаква благоприличие от мен. Предполага, че това не е в природата ми. Тя отново се втренчи в прозореца или в това късче, което можеше да се види през него. Реката, черните лодки, които се полюшваха от прилива, дъждът, който се смесваше с водата в реката.

— Теса — той се изправи в каретата и опитвайки се да запази равновесие, се премести до нея; разтревоженото му красиво лице сега бе по-близо до нейното.

— Знам, че мунданските момичета биват учени да не съблазняват мъжете. Че мъжете са слаби и жените трябва да ги възпират. Уверявам те, че нравите на ловците на сенки са различни. По-равноправни. Еднакво сме отговорни за това, което правим.

Тя го погледна. Бе толкова мил, помисли си тя. Сякаш бе прочел страховете й и се опита да ги разсее, преди още тя да бе успяла да ги изрече на глас.

След това си помисли за Уил. За това, което се бе случило между тях предишната вечер. Опита се да прогони спомена за студения въздух край тях, за топлината между телата им, вкопчени едно в друго. Беше дрогирана, както и той. Всичко, което бяха казали или направили, е било единствено в резултат на дрогата. Нямаше нужда да казва за това на никого; то не означаваше нищо. Абсолютно нищо.

— Кажи нещо, Теса — гласът на Джем потрепери. — Страхувам се, че си мислиш, че съжалявам за онази нощ. Но аз не съжалявам — палецът му докосна китката й, голата кожа между маншета на ръкава й и ръкавицата й. — Съжалявам единствено за това, че стана някак твърде бързо. Аз… аз бих предпочел първо да те ухажвам. В присъствието на компаньонка.

— Компаньонка ли? — Теса не можа да не се разсмее.

Той продължи по-решително.

— Да ти разкрия първо чувствата си, а след това да ти ги покажа. Да напиша стихове за теб…

— Ти дори не обичаш поезия — каза Теса, а в гласа й се долавяше едва ли не смях.

— Не, но ти ми въздействаш така, че искам да съчинявам стихове. Това нищо ли не означава?

Устните на Теса се извиха в усмивка. Тя се наведе напред и се взря в лицето му, толкова близко до нейното, че можеше да различи всяка една сребърна мигла върху клепачите му, неясните следи от белези върху бледата му шия, където някога вероятно е имало знаци.

— Звучи като заучено, Джеймс Карстерс — каза тя. — На колко още момичета си го казвал, за да ги впечатлиш?

— Интересува ме само едно момиче — каза той. — Въпросът е дали тя ще се впечатли?

Тя му се усмихна.

— Да, ще се впечатли.

Секунда по-късно — тя не разбра как се случи това — той я целуваше, меките му устни бяха върху нейните, ръката му се вдигна нагоре, за да обгърне лицето и брадичката й, като държеше лицето й изправено. Теса чу някакво леко шумолене и разбра, че копринените цветя върху шапката й се бяха смачкали, когато тялото му се бе притиснало в нейното. Тя се хвана за реверите на палтото му, за да го задържи на разстояние и за да не падне.

Каретата рязко спря. Джем се дръпна от нея, имаше доста зашеметен вид.

— В името на ангела — каза той. — Май наистина се нуждаем от компаньонка.

Теса поклати глава.

— Джем, аз…

Той все още не можеше да дойде на себе си.

— Мисля, че ще е по-добре да седна отсреща — каза той и се премести на седалката срещу нея. Теса погледна през прозорчето. През процепа на завеската видя сградата на парламента да се мержелее над тях, кулите й се извисяваха на фона на небето, което бе станало по-светло. Дъждът бе престанал. Чудеше се защо каретата бе спряла; и наистина в следващия момент тя се раздвижи, насочвайки се право към нещо, което приличаше на отверстие от черна сянка, отворило се пред тях. Вече бе подготвена, така че този път не ахна от изумление; наоколо цареше тъмнина и после каретата влезе в някакво огромно пространство от черен базалт, осветено от факли, точно такива, каквито имаше в залата, където бе заседавал Съветът.

Каретата спря и вратата се отвори. Няколко Мълчаливи братя бяха застанали отсреща, начело с брат Енох. Двама братя бяха застанали от двете му страни, всеки от тях държеше горяща факла. Качулките им бяха свалени. И двамата бяха слепи, но само единият, подобно на брат Енох, нямаше очи; останалите имаха очи, които бяха затворени, а върху тях бяха изписани черни руни. Устните на всички бяха зашити.

Добре дошла отново в Града на тишината, дъще на Лилит, прозвуча гласът на брат Енох в главата на Теса.

Теса понечи да протегне ръка назад и да усети тежестта на ръката на Джем върху своята, да го остави да й помогне да слезе от каретата. Но в този момент си помисли за Шарлот. Шарлот, толкова малка и силна, която не се облягаше на никого.

Тя излезе от каретата сама, звукът от токовете на обувките й отекваше върху базалтовия под.

— Благодаря, брат Енох — каза тя. — Тук сме, за да се видим с Джесамин Лъвлис. Ще ни заведете ли при нея?

Затворът на Града на тишината бе под нивото на първия етаж, след павилиона на Говорещите звезди. Тъмно стълбище водеше надолу. Мълчаливите братя вървяха отпред, следвани от Джем и Теса, които не си бяха казали нито дума, след като слязоха от каретата. Но тази тишина не бе неловка. Имаше нещо в натрапчивото величие на Града от кости с неговите огромни мавзолеи и извисяващи се нагоре арки, което я караше да се чувства като в музей или в църква, където се изискваше да се говори шепнешком.

В дъното на стълбите коридорът се разклоняваше в две посоки; Мълчаливите братя завиха наляво и отведоха Джем и Теса почти до дъното на коридора. Докато вървяха по коридора, минаха край редица малки стаички, всяка от които имаше решетка и катинар на вратата. Във всяка от тях имаше само легло и умивалник. Стените бяха от камък и миришеше на влага. Теса се чудеше дали се намираха под Темза или на друго място.

Най-сетне братята се спряха пред една врата, втората от края на коридора, и брат Енох докосна катинара. Той се отвори с щракване и веригите, които държаха вратата затворена, се смъкнаха.

Моля, влезте, каза брат Енох, отдръпвайки се. Ние ще ви чакаме отвън.

Джем сложи ръка върху дръжката, но разколебано погледна към Теса.

— Може би е по-добре да поговориш първо насаме с нея. Като жена с жена.

Теса бе изненадана.

— Сигурен ли си? Ти я познаваш по-добре, отколкото аз…

— Но ти познаваш Нат — отвърна Джем и после бързо отмести поглед. Теса имаше усещането, че има нещо, което той не й казва. Усещане, толкова нетипично по отношение на Джем, че тя не знаеше как да реагира.

— Аз ще вляза след малко, когато тя вече ще е по-спокойна.

Теса кимна бавно. Брат Енох отвори вратата и тя влезе вътре, потрепервайки, когато тежката врата се затвори зад гърба й.

Стаята бе малка, подобна на останалите, с каменни стени. Имаше умивалник и нещо, което някога вероятно е било керамична кана за вода; сега то бе на парчета върху пода, сякаш някой го бе запратил със сила към стената. Върху тясното легло седеше Джесамин, в дълга бяла роба, увита с грубо одеяло. Косата й падаше върху раменете на разбъркани кичури, а очите й бяха зачервени.

— Добре дошла. Приятно местенце, нали? — каза Джесамин. Гласът й прозвуча дрезгаво, сякаш гърлото й бе подпухнало от плач. Тя погледна към Теса и долната й устна започна да трепери. — Шарлот сигурно те изпраща, за да ме върнеш обратно?

Теса поклати глава.

— Не.

— Но — очите на Джесамин се наляха със сълзи — тя не може да ме остави тук. Аз я чувам, по цели нощи — потрепери тя, придърпвайки одеялото към себе си.

— Какво чуваш?

— Смъртта — каза тя, — как нашепва от гробовете. Ако остана тук по-дълго, ще отида при нея. Знам го.

Теса седна на ръба на леглото и внимателно докосна косата на Джесамин, погалвайки сплъстените й кичури.

— Това няма да стане — каза тя и Джесамин започна да хлипа. Раменете й се разтресоха. Теса безпомощно се огледа наоколо, сякаш нещо в окаяната килия би могло да й помогне. — Джесамин — каза тя. — Донесох ти нещо.

Джесамин бавно вдигна лице.

— От Нат ли е?

— Не — тихо каза Теса. — Нещо от твоите неща — тя пъхна ръка в джоба си и когато я протегна към Джесамин, в дланта й лежеше мъничкото бебе, което бе взела от кошчето в кукленската къщичка на Джесамин. — Бебето Джеси.

Джесамин възкликна тихо и грабна бебето от ръката на Теса. После го притисна силно към гърдите си. От очите й потекоха сълзи, които оставяха следи върху недотам чистото й лице. Тя наистина представляваше тъжна гледка. Освен ако…

— Джесамин — отново каза Теса. Чувстваше се така, сякаш Джесамин бе някакво животинче, което трябваше да бъде успокоено, и че повтаряйки името й, можеше да помогне с нещо. — Имаме нужда от помощта ти.

— Искате да предам Нат — сопнато отвърна Джесамин. — Но аз не знам нищо. Не знам дори защо съм тук.

— Разбира се, че знаеш — беше Джем, който влезе в килията. Той бе зачервен и едва си поемаше дъх, все едно беше тичал. Хвърли съзаклятнически поглед към Теса и затвори вратата зад себе си. — Много добре знаеш защо си тук, Джеси…

— Защото се влюбих! — отново се сопна Джесамин. — Би трябвало да знаеш какво означава това. Виждам как гледаш Теса. — Тя хвърли отровен поглед към Теса, чиито бузи пламнаха. — Нат поне е човек.

Джем не загуби самообладание.

— Аз не съм предал Института заради Теса — каза той. — Не съм лъгал и излагал на опасност тези, които се грижат за мен, откакто осиротях.

— Ако не можеш да го направиш — каза Джесамин, — значи не я обичаш истински.

— Ако тя ме помоли да го направя — каза Джем, — ще знам, че тя не ме обича истински.

Джесамин си пое дъх и се дръпна от него, сякаш я беше зашлевил.

— Ето какъв си бил — каза тя приглушено. — Винаги съм си мислела, че си много мил. Но ти си ужасен. Всички вие сте ужасни. Шарлот ме измъчваше с Меча на смъртните, докато не казах всичко. Какво още искате от мен? Вече ме принудихте да предам мъжа, когото обичам.

С ъгълчето на окото си Теса видя как Джем изви очи. В отчаянието на Джесамин имаше известна доза мелодраматичност, както във всичко, което тя правеше, но под това, под маската на обидена жена, прозираше самата Джесамин. Теса усети неподправения й страх.

— Знам, че обичаш Нат — каза Теса. — Както и това, че няма да успея да те убедя, че той няма да отговори на чувствата ти.

— Ти завиждаш.

— Джесамин, Нат не може да те обича. В него има нещо сбъркано, някаква част от сърцето му липсва. Бог ми е свидетел, че леля ми и аз се опитвахме да не обръщаме внимание на това, казвайки си, че това са момчешки глупости и лекомислие. Но той уби леля ни — каза ли ти това? Уби жената, която го бе отгледала, и след това се смееше пред мен на това. Той не е в състояние да изпитва състрадание, не е способен да изпитва чувство на благодарност. Дори и да го прикриваш, той няма да го оцени.

— А и вероятността да го видиш някога не е много голяма — каза Джем. — Ако не ни помогнеш, Клейвът няма да те освободи оттук. Ти и смъртта ще останете тук долу за вечни времена, ако проклятието не те съсипе.

— Нат ми каза, че ще се опитате да ме сплашите — каза Джесамин с прекършен глас.

— Нат ти е казал също, че Клейвът и Шарлот няма да предприемат нищо, защото са слаби — каза Теса. — Но това не се оказа вярно. Казва ти само това, което трябва да те накара да направиш това, което иска. Той ми е брат и аз ти казвам, че е лъжец и измамник.

— Искаме да му напишеш писмо — каза Джем, — с което да му кажеш, че си научила за таен план на ловците на сенки срещу Мортмейн и че искаш да се срещнеш с него тази вечер…

Джесамин поклати глава, придърпвайки грубото одеяло.

— Няма да го предам.

— Джеси — гласът на Джем бе изпълнен със съчувствие; Теса не можеше да си представи, че Джесамин ще му устои. — Моля те. Молим те само да спасиш живота си. Напиши това съобщение; кажи ни къде се срещате обикновено. Това е всичко, за което те молим.

Джесамин поклати глава.

— Мортмейн — каза тя. — Мортмейн ще ви победи. След това Мълчаливите братя ще бъдат сразени и Нат ще дойде да ме освободи.

— Много добре — отвърна Теса. — Надявай се това да се случи. Каза, че Нат те обича. В такъв случай той ще ти прости всичко, нали? Защото, когато един мъж обича една жена, той разбира, че тя е слаба. Че тя не може да издържи на мъченията, както би устоял той.

Джесамин издаде скимтящ звук.

— Той разбира, че тя е крехка и деликатна и лесно може да бъде убедена — продължи Теса и нежно докосна рамото на Джесамин. — Джеси, трябва да избереш. Ако не ни помогнеш, Клейвът ще узнае за това и те няма да проявят снизхождение към теб. Но ако ни помогнеш, Нат ще те разбере. Ако те обича… той просто няма да има избор. Да обичаш означава да простиш.

— Аз… — Джесамин поглеждаше ту към единия, ту към другия, бе като изплашен заек. — Би ли простил на Теса, ако тя постъпеше така?

— Бих простил всичко на Теса — твърдо каза Джем.

Теса не можеше да види изражението на лицето му, тя гледаше към Джесамин, но усети, че сърцето й подскочи леко. Не можеше да погледне към Джем, защото се страхуваше, че лицето й ще издаде чувствата й.

— Джеси, моля те — каза тя вместо това.

Джесамин мълчеше. Когато най-после заговори, гласът й бе тънък като конец.

— Предполагам, че на срещата ще се представиш за мен.

Теса кимна.

— Трябва да си облечена в мъжки дрехи — каза тя. — Когато се срещам с него нощем, винаги съм облечена като момче. Така е по-безопасно да се движиш по улиците. Той ще го очаква. — Тя вдигна глава, отмятайки назад сплъстената си коса. — Имате ли молив и хартия? — попита тя. — Ще напиша бележката.

Тя взе молива и хартията, които Джем й подаде и започна да пише.

— Очаквам нещо в замяна на това — каза тя. — Ако те не ме освободят…

— Няма да го направят — отвърна Джем, — докато не се потвърди, че информацията ти е точна…

— Тогава поне да ми дават по-добра храна. Храната е ужасна. Дават ми само овесена каша и сух хляб — тя свърши с писането и подаде бележката на Теса. — Момчешките дрехи, които обличах, са зад кукленската къщичка в моята стая. Внимавай, когато я местиш — добави тя и за момент отново бе предишната Джесамин, кафявите й очи гледаха високомерно. — Можеш да обличаш дрехите ми, ако искаш. Все още носиш само четирите рокли, които ти купих през юни. Жълтата е ужасно овехтяла. И ако не искаш някой да разбере, че са те целували в каретата, трябва да избягваш да носиш шапки с цветя, които се мачкат лесно. Хората не са слепи.

— Това очевидно е точно така — каза Джем с критичен тон, а когато Теса го погледна, той й се усмихна, без Джесамин да го види.