Принц с часовников механизъм

1 Заседателната зала

— О, да! Изглежда точно, както си го представях — каза Теса и се обърна с усмивка към младежа, стоящ до нея. Той току-що й бе помогнал да прескочи една локва и любезно бе оставил ръката си върху нейната, малко над извивката на лакътя.

Джеймс Карстерс й се усмихна в отговор, елегантен в тъмния си костюм, а вятърът развяваше сребристата му коса. Другата му ръка остана върху нефритената ръкохватка на бастуна и ако някой от тълпата, сновяща край тях, си помислеше, че е странно толкова млад човек като него да използва бастун, или намираше за необикновен цвета на косата му или чертите на лицето му, можеше да продължи да зяпа колкото му душа иска.

— Това си е почти благословия — отвърна Джем. — Вече бях започнал да се тревожа, че всичко, с което се сблъскваш в Лондон, ти носи разочарование.

Разочарование. Преди време брат й Нат й бе обещал, че в Лондон я очаква всичко — ново начало, чудесно място за живеене, извисяващи се здания и разкошни паркове. Вместо това бе намерила ужас, коварство и опасност, надхвърлящи всичко, което би могла да си представи. А сега…

— Не всичко — усмихна се тя на Джем.

— Радвам се да го чуя — тонът му бе сериозен, а не подигравателен. Тя отмести очи от неговите и погледът й се зарея към величествената сграда, която се издигаше пред тях. Уестминстърското абатство със знаменитата си готическа кула с острие, почти докосващо небето. Слънцето точно се бе подало изпод тъмната шапка от облаци и абатството се къпеше в меката му светлина.

— Това ли е наистина мястото? — попита тя, когато Джем я дръпна към входа на абатството. — Изглежда толкова…

— Обикновено?

— Исках да кажа многолюдно.

Днес абатството беше отворено за туристи и групи от тях нетърпеливо сновяха навътре и навън през огромната порта, повечето здраво стиснали в ръце пътеводителите на „Бедекер“. Група американски туристи — жени на средна възраст, облечени старомодно, мърморещи с акцент, който за момент я накара да изпита носталгия — преминаха покрай тях и се заизкачваха нагоре по стълбите, бързайки след някакъв екскурзовод, предлагащ обиколка на абатството. Джем и Теса ги последваха и изчезнаха в множеството.

Вътре миришеше на студен камък и метал. Теса се огледа наоколо, смаяна от размерите на мястото. В сравнение с него Институтът приличаше на селска църква.

— Обърнете внимание на тройното разделение на нефа2 — прозвуча монотонният глас на гида. Той продължи да обяснява за по-малките параклиси, източен и западен, на които се разделяше страничният кораб. Наоколо цареше пълна тишина, още повече че нямаше служба. Теса се остави да бъде водена от Джем и когато тръгнаха към източната част на църквата, осъзна, че стъпва по камъни, върху които бяха издълбани дати и имена. Знаеше, че в Уестминстърското абатство са погребани именити крале, кралици, пълководци и поети, но никога не си бе представяла, че ще стъпва върху тях.

Най-сетне, в югоизточния ъгъл на църквата, тя и Джем забавиха ход. През розовия прозорец над тях струеше слаба дневна светлина.

— Знам, че бързаме за заседанието на Съвета — каза Джем и посочи към ъгъла, — но исках да видиш това. „Ъгъла на поетите“.

Теса бе чела за това място, където бяха погребани най-известните писатели на Англия. Тук бе сивият надгробен камък на Чосър и нишата със статуята му, можеха да се видят и други известни имена.

— Едмънд Спенсър, о, и Самюъл Джонсън — произнесе тя със затаен дъх. — И Колридж, и Робърт Бърнс, и Шекспир.

— Всъщност той не е погребан тук — бързо рече Джем. — Това е само паметник. Както и този на Милтън.

— Знам, но… — тя погледна към него и се изчерви. — Не мога да го обясня, но чувството е сякаш си сред приятели, когато си сред тези имена. Знам, че е глупаво…

— Ни най-малко.

Тя му се усмихна.

— Как разбра какво бих искала да видя?

— Как бих могъл да не се досетя? — отвърна той. — Когато си мисля за теб и ти не си с мен, те виждам винаги с книга в ръка.

Казвайки това, той отмести погледа си и тя забеляза лека червенина по бузите му. Толкова е блед, че на лицето му се изписва и най-слабата руменина, помисли си тя и се изненада колко нежност имаше в тази мисъл.

Беше се привързала към Джем през последните две седмици; Уил бе започнал старателно да я избягва, Шарлот и Хенри бяха погълнати от проблемите на Клейва и Съвета и управлението на Института и дори Джесамин изглеждаше претоварена. Но Джем постоянно бе край нея. Изглежда, взимаше на сериозно ролята си на неин гид из Лондон. Вече бяха ходили в Хайд Парк и Кю Гардънс, Националната галерия и Британския музей, при Лондонската кула и Портата на изменниците. Отидоха да видят и кравите, които дояха в Сейнт Джеймс Парк, както и продавачите на плодове и зеленчуци, предлагащи стоката си на пазара „Ковън Гардън“. От крайбрежния булевард бяха гледали лодките, носещи се по блестящата от слънцето Темза, и бяха яли неща, които се наричаха „стопер за врата“, което звучеше ужасно, но всъщност се оказа масло, захар и хляб. И докато дните отминаваха, Теса почувства, че бавно се откъсваше от натрупалата се в нея неизказана мъка по Нат и Уил и загубата на предишния си живот, подобно на цвете, подало се изпод замръзналата земя. Тя дори забеляза, че бе започнала да се усмихва. И трябваше да благодари за това на Джем.

— Ти си добър приятел — възкликна тя. И когато за нейно учудване той не й отвърна нищо, добави: — Или поне предполагам, че сме добри приятели. И ти мислиш така, нали Джем?

Той се обърна и я погледна, но преди да отговори, един гробовен глас се обади от мрака:

Една тъмна сянка пристъпи към тях от пътеката между два паметника. И докато Теса премигваше изненадано, Джем произнесе с весело примирение:

— Уил. Все пак реши да ни удостоиш с присъствието си.

— Никога не съм казвал, че няма да дойда.

Уил пристъпи напред и светлината от розетните прозорци падна върху него, озарявайки лицето му. Дори и сега, Теса не можеше да погледне към него, без нещо да се свие в гърдите й, без сърцето й болезнено да се преобърне. Тъмна коса, сини очи, изящни скули, гъсти тъмни мигли, сочни устни — би могъл да бъде красив, ако не бе толкова висок и мускулест. Беше държала ръцете му в своите. Знаеше какво е усещането — желязо, опаковано в яки мускули; неговите ръце, обхванали тила й, слаби и гъвкави, но груби и мазолести…

Опита се да се откъсне от спомените. Спомените не бяха помогнали на никого, не и когато този някой знаеше истината в настоящето. Уил бе прекрасен, но не бе неин; не бе ничий. Нещо в него се бе счупило и през цепнатината изтичаше сляпа жестокост, потребност да наранява и да отблъсква.

— Закъсняваш за заседанието на Съвета — добросърдечно отбеляза Джем. Бе единственият, който сякаш бе недосегаем за пакостливата злонамереност на Уил.

— Трябваше да изпълня едно поръчение — отвърна Уил. Отблизо Теса можеше да види, че изглежда изморен. Около очите му имаше червени кръгове, а сенките под тях бяха почти виолетови. Дрехите му бяха измачкани, сякаш бе спал с тях, а косата му се нуждаеше от подстригване. Но всичко това не те засяга ни най-малко, си каза тя твърдо и отмести поглед от меките тъмни вълни, които се виеха около ушите и тила му. Няма никакво значение какво мислиш за това как изглежда или как е решил да прекара времето си. Достатъчно ясно ти даде да разбереш това. — Но и ти не си самата точност.

— Исках да покажа на Теса „Ъгъла на поетите“ — каза Джем. — Помислих си, че ще й хареса.

Говореше така просто и ясно, че никой не би се усъмнил в думите му, нито пък би си помислил, че това, което казва, е всичко друго, но не и истината. Желанието му да достави радост на някого бе толкова искрено, че дори и Уил не би си помислил да каже нещо неприятно; само сви рамене и с бърза крачка ги поведе през абатството и после навън към Източната галерия.

Тук имаше квадратна градина, оградена от стените на галерията, и хората се разхождаха по краищата й, шепнейки си тихо, сякаш все още се намираха в църквата. Никой не обърна внимание на Теса и спътниците й, когато стигнаха двукрила дъбова врата в една от стените. Уил хвърли бърз поглед наоколо, извади стилито си от джоба си и прокара върха му по дървото. Вратата блесна за миг със синя светлина и крилата й се разтвориха. Уил пристъпи навътре, Джем и Теса го последваха. Вратата бе тежка и се затвори с трясък, като едва не прищипа роклята на Теса. Тя едва успя да я дръпне и отстъпи заднишком навътре, а после се обърна с лице към черната като катран тъмнина.

— Джем?

Блесна светлина; беше Уил, който държеше магическия си камък. Бяха се озовали в широка, облицована с камък зала със сводест таван. Подът по всяка вероятност бе тухлен, а в единия край на залата имаше олтар.

— Намираме се в криптата — каза той. — Някога е била съкровищница. Със сандъци със злато и сребро по цялата дължина на стените.

— Съкровищница на ловците на сенки ли? — недоумяваше Теса.

— Не, Британската кралска съкровищница, затова са и дебелите стени и врати — отвърна Джем и се засмя, виждайки изражението й. — Но ние, ловците на сенки, винаги сме имали достъп. — През вековете монархиите тайно плащали десятък на нефилимите, за да пазят кралствата им от демоните.

— Не и в Америка — разпалено възрази Теса. — Ние не сме имали монархия.

— Вие имате специално звено, сформирано от официалната власт, което си сътрудничи с нефилимите — отвърна Уил, запътвайки се към олтара. — Преди се е наричало Департамент на войната, а сега е част от Департамента на правосъдието…

Той не довърши, защото в този момент олтарът се отмести със стон и зад него се откри тъмен и празен отвор. Насред множеството от сенки Теса съзря мъждукаща светлина. Уил се провря в отвора и магическия му камък освети мрака.

Теса го последва и се озова в дълъг каменен коридор, който се спускаше надолу. Камъкът, от който бяха направени стените, пода и тавана, беше един и същ и това създаваше впечатление, че проходът е изсечен направо в скалата, въпреки че бе гладък, а не грапав. През няколко крачки гореше магическа светлина, в свещници във формата на ръка, подаваща се от стената, с пръсти, стискащи факла.

Вратата на олтара се плъзна отново и се затвори зад тях, а те тръгнаха по коридора. Едва направили няколко крачки и проходът стръмно започна да се спуска надолу. Факлите горяха със синьо-зелен пламък, осветявайки изсечения в скалите мотив — един и същ, повтарящ се отново и отново, на ангел, издигащ се сред пламъци над някакво езеро, държащ в едната си ръка меч и бокал в другата.

Най-накрая стигнаха до две големи сребърни врати. Върху всяка от тях бе издълбан един и същ символ, който Теса бе виждала и преди — четири преплетени букви — К, С, З и К. Джем посочи към символа.

— Означават Клейв, Съвет, Завет и Консул — каза той, преди тя да бе попитала.

— Консулът. Той ли е предводителят на Клейва? Нещо като крал?

— Само че не по рождение като всеки монарх — додаде Уил. — Избира се като президента или премиера.

— А Съветът?

— Ще го видиш съвсем скоро.

И Уил разтвори широко вратата.

Устата на Теса остана отворена; тя побърза да я затвори, съзирайки леко насмешливия поглед на Джем, застанал от дясната й страна. Стаята оттатък вратата бе една от най-големите, които бе виждала някога. Представляваше огромно пространство, увенчано от купол, чийто таван бе изрисуван със звезди и съзвездия. Огромен полилей във формата на ангел с пламтяща факла в ръка се спускаше от най-високата точка на купола. Пространството под него бе оформено като амфитеатър, с дълги, извити скамейки. Уил, Джем и Теса стояха в горната част на поредица от стълби, пресичащи центъра с местата за сядане, три четвърти от които бяха заети. В долната част на стълбите се издигаше подиум, върху който имаше няколко дървени стола с високи облегалки, изглеждащи доста неудобни.

В един от тях бе седнала Шарлот; зад нея бе Хенри, който гледаше стреснато и очевидно бе нервен. Шарлот седеше спокойно, с ръце, отпуснати в скута; само който я познаваше добре би могъл да забележи напрежението в раменете и в свитите й устни.

Пред тях, на нещо като катедра — беше по-широка и по-дълга от обикновена катедра — бе застанал висок мъж с дълга, светла коса и гъста брада; бе широкоплещест и носеше над дрехите си дълга тъмна мантия, като на съдиите, върху ръкавите му проблясваха втъкани в плата руни. На нисък стол близо до него бе седнал възрастен мъж, кестенявата му коса бе прошарена, лицето му бе гладко избръснато, но набраздено от дълбоки бръчки. Мантията му бе тъмносиня, а когато помръднеше ръката си, върху пръстите му заблестяваха скъпоценни камъни. Теса го позна, беше Инквизиторът Уитлоу, с ледения си глас и ледените си очи, който разпитваше свидетелите от името на Клейва.

— Господин Херондейл — каза светлокосият мъж и отправи поглед към Уил, а устните му се извиха в усмивка. — Колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас. Както и господин Карстерс. А спътничката ви трябва да е…

— Госпожица Грей — каза Тереза, преди той да е успял да завърши. — Госпожица Тереза Грей от Ню Йорк.

Сред залата се понесе шепот, подобно на отдръпваща се вълна. Тя усети напрежението на Уил, който стоеше до нея, а Джем пое въздух, сякаш щеше да заговори. Да прекъсне Консула, стори й се, че чува някой да казва. Значи това бе консулът Уейланд, предводителят на Клейва. Хвърли бърз поглед към стаята и разпозна няколко лица — Бенедикт Лайтууд, с острия си, наподобяващ човка нос и скована стойка; и сина му, Гейбриъл Лайтууд, със стърчаща във всички посоки коса, който гледаше пред себе си с каменно изражение. Тъмнокосата Лилиан Хайсмит. Дружелюбно гледащия Джордж Пенхалоу и дори огромната леля на Шарлот, Калида, чиято коса бе напластена върху главата й на дебели сиви вълни. Имаше и много други хора, които не познаваше. Сякаш разглеждаше книга с картинки, предназначена да й разкаже за всички хора на земята. Имаше рус ловец на сенки, който приличаше на викинг, мъж с тъмна кожа, сякаш халиф, току-що излязъл от илюстрациите на книгата й „Хиляда и една нощ“, и една индийка във великолепно сари, украсено със сребърни руни. Бе седнала зад друга жена, която бе обърнала глава и гледаше към тях. Бе облечена в елегантна копринена рокля, а лицето й приличаше на това на Джем — същите деликатни и красиви черти, същите очертания на очите и скулите, само че неговите очи и коси бяха сребристи, а нейните — тъмни.

— Е, добре дошла тогава, госпожице Грей от Ню Йорк — рече Консулът, който изглеждаше развеселен. — Изключително се радваме, че се присъединявате към нас. Разбрах, че вече сте отговорили на доста въпроси, свързани с лондонския Анклав. И бих искал да се надявам, че няма да имате нищо против да отговорите на още няколко.

Теса устреми поглед към Шарлот и очите им се срещнаха. Необходимо ли е?

Шарлот едва забележимо й кимна. Моля те.

Теса изправи рамене. Разбира се, щом ти ме молиш.

— Приближете се тогава към скамейката на Консула — рече Консулът и Теса предположи, че той сигурно имаше предвид дългата тясна дървена пейка, която се намираше пред катедрата. После додаде: — Приятелите ви може да ви придружат.

Уил измърмори нещо под нос, но толкова тихо, че дори Теса не можа да го чуе; тя тръгна надолу по стълбите и се отправи към скамейката пред катедрата. Уил и Джем я съпровождаха. Уил вървеше от лявата й страна, а Джем — от дясната. Тя неуверено се изправи пред катедрата. Отблизо можеше да види, че Консулът имаше предразполагащи сини очи, за разлика от Инквизитора, чиито очи бяха сиви и мрачни като морето по време на буря.

— Инквизитор Уитлоу — обърна се Консулът към мъжа със сивите очи. — Мечът на смъртните, ако не възразявате.

Инквизиторът се изправи и извади изпод мантията си огромно острие. Теса го разпозна начаса. Бе дълго и матово, а ръкохватката му бе във формата на разперени криле. Бе Мечът от Кодекса, този, който държеше ангелът Разиел, докато се издигаше над езерото, същият този, който бе дал на нефилима Джонатан, първият от всички ловци на сенки.

— Мелартак — произнесе тя, назовавайки меча по име.

Консулът взе меча и усмихнато погледна към нея.

— Виждам, че сте подготвена — каза той, приятно изненадан. — Кой от вас я е обучавал? Уилям? Джеймс?

— Сама се обучаваше, сир — отвърна Уил, като разтягаше думите, а гласът му прозвуча бодро и иронично, в контраст със строгата атмосфера в залата. — Тя е много любознателна.

— Още едно основание да не бъде тук — разнесе се глас зад тях.

Нямаше нужда да се обръща, Теса познаваше този суров глас. Бе на Бенедикт Лайтууд.

— Това е Съвет по отбрана — продължи той. — Не трябва да допускаме тук долноземци. Мечът на смъртните няма да ни помогне да научим истината; тя не е ловец на сенки. Какъв е смисълът от присъствието му тогава, както и от нейното впрочем?

— Спокойно, Бенедикт — Консулът Уейланд държеше меча без никакво усилие, все едно изобщо не тежеше. Бе вперил изпитателен поглед в Теса. Тя се почувства така, сякаш той можеше да чете по лицето й и бе прочел страха в очите й. — Няма да ви нараним, малка магьоснице. Съглашението го забранява.

— Не би трябвало да ме наричате магьосница — отвърна Теса. — Нямам техните белези.

Почувства се доста особено поради това, че се налага да го повтори, още повече че досега я бяха разпитвали само членове на Клейва, не и самият Консул. Той бе висок и широкоплещест и от него се излъчваше сила и авторитет. Точно тези сила и авторитет, които претендираше, че притежава и Шарлот, и срещу които толкова негодуваше Бенедикт Лайтууд.

— Каква сте тогава? — попита я той.

— И тя самата не знае — гласът на Инквизитора прозвуча сухо. — Нито пък Мълчаливите братя.

— Да й разрешим да седне. И да изложи фактите, но показанията й ще имат тежест наполовина колкото тази на ловците на сенки — рече Консулът. След това се обърна към Брануел. — Впрочем, Хенри, отстранявам те от разпита за известно време. Шарлот, моля те, остани.

Теса преглътна негодуванието си и седна в първата редица, като се озова близо до Хенри, който гледаше напрегнато, а острата му коса бе щръкнала непокорно нагоре. Джесамин също бе тук, в рокля от бледокафява алпака4, изглеждаше отегчена и изнервена. Теса седна до нея, Уил и Джем бяха от другата й страна. Джем бе непосредствено до нея и тъй като седалките бяха тесни, можеше да усети топлината на рамото му.

Първоначално заседанието на Съвета протичаше така, както и предишните заседания на Анклава. Призоваха Шарлот да разкаже какво си спомня за нощта, в която Анклавът атакува крепостта на вампира Де Куинси, уби него и тези от привържениците му, които бяха там, а братът на Теса, Нат, предаде доверието на Анклава и позволи на Магистъра, Аксел Мортмейн, да влезе в Института, където той уби двама от слугите и едва не отвлече Теса. Когато призоваха Теса, тя каза същите неща, които бе казвала и преди — че не е знаела къде е Нат, че не го е подозирала, както и че не е знаела нищо за способностите си, преди Сестрите на мрака да й ги покажат, и че винаги е мислела, че родителите й са били хора.

— Ричард и Елизабет Грей бяха проучени много внимателно — каза Инквизиторът. — Няма никакви факти, които да сочат, че някой от тях не е бил човек. Момчето, брат й, също е човек. Много възможно е Мортмейн да е смятал, че бащата на момичето е демон, но, ако това е така, изниква въпросът защо липсват магьосническите знаци.

— Всичко свързано с вас е много любопитно, включително и способностите ви — Консулът я гледаше със спокойните си светлосини очи. — Значи нямате представа какво ги е породило и какъв е пределът им? Опитвали ли сте с нещо, принадлежало на Мортмейн? За да дали видите дали можете да стигнете до спомените или мислите му?

— Да, опитах. С едно негово копче.

— И?

Тя поклати глава.

— Не се получи. В него нямаше искра, нямаше… нямаше никакъв признак на живот. Нищо, с което да мога да се свържа.

— Колко удобно — промърмори Бенедикт, достатъчно тихо, за да не бъде чут, но Теса го чу и пламна.

Консулът й даде знак, че може отново да се върне на мястото си. Когато го направи, тя мерна за миг лицето на Бенедикт Лайтууд. Устните му бяха свити в тънка гневна линия. Учуди се какво толкова бе казала, че да предизвика гнева му.

— И никой не знае абсолютно нищо за Мортмейн, след… спречкването на госпожица Грей с него в Храма — продължи Консулът, когато Теса се върна на мястото си.

Инквизиторът размаха няколко от листовете, които се намираха върху катедрата.

— Къщите му са били претърсени и се е оказало, че са напълно опразнени, нямало е никакви негови вещи. Претърсени са били и складовете му и резултатът е идентичен. Приятелите ни от Скотланд Ярд също са провели разследване. Той просто е изчезнал. В буквалния смисъл, както ни каза нашият млад приятел Уилям Херондейл.

Уил се усмихна сияйно, сякаш бе получил комплимент, но на Теса не й убягна ехидността, стаена под тази усмивка, ехидност, която й напомни блестящите ръбове на бръснач.

— Предложението ми е — заговори Консулът — Шарлот и Хенри Брануел да бъдат порицани и през следващите три месеца всички техни действия, свързани с Клейва, да ми бъдат докладвани за одобрение.

— Милорд — прозвуча в този момент твърд, ясен глас. Всички се обърнаха, изумени; Теса осъзна, че не се случваше често някой да прекъсне Консула. — Бих искал да кажа нещо, ако ми разрешите.

Консулът вдигна вежди.

— Бенедикт Лайтууд — рече той. — Имахте възможност да се изкажете преди малко по време на разпита.

— Тогава нямах какво да кажа — отвърна Лайтууд. Острият му клюнообразен профил изглеждаше още по-остър на магическата светлина. — Но сега искам да оспоря предложението ви.

Консулът се наведе напред върху катедрата. Беше едър и широкоплещест мъж, с дебел врат, а ръцете му бяха толкова големи, че можеше да извие гърлото на Бенедикт само с едната от тях. На Теса ужасно й се прииска той да го направи. Бе видяла достатъчно, за да не харесва Бенедикт Лайтууд.

— И защо?

— Мисля, че дългогодишното ви приятелство със семейство Феърчайлд ви е направило сляп за слабостите на Шарлот като ръководител на Института — каза Бенедикт и всички ахнаха при тези думи. — Гафовете, допуснати в нощта на пети юли, не само злепоставиха Клейва, но и станаха причина да изгубим Пиксиса. Необмисленото нападение срещу Де Куинси нанесе непоправим удар върху взаимоотношенията ни с лондонските долноземци.

— Вече постъпиха доста молби за обезщетения — избоботи Консулът. — Те ще бъдат удовлетворени съобразно закона. Но едва ли обезщетенията са това, което ви вълнува, Бенедикт.

— Но това далеч не е всичко — продължи Бенедикт, а гласът му се извиси. — Най-лошото е, че тя остави един опасен престъпник, кроящ планове да съсипе и унищожи ловците на сенки, да избяга, и ние дори нямаме представа къде би могъл да е той. Така че и отговорността за намирането му, където и да се крие, също лежи върху плещите на този, който допусна той да избяга.

Той отново извиси глас. Разнесе се глъчка. Шарлот бе ужасена, Хенри объркан, а Уил вбесен. Консулът, чиито очи потъмняха, когато Бенедикт спомена Феърчайлд — това вероятно е семейството на Шарлот, помисли си Теса — запази мълчание, докато шумът не утихна. След това каза:

— Омразата ви към предводителя на Анклава няма да ви донесе дивиденти, Бенедикт.

— Моля за извинение, Милорд. Но не вярвам, че оставането на Шарлот Брануел начело на Института — още повече, когато за всички е ясно, че ангажиментът на Хенри Брануел е само фиктивен — е в интерес на Клейва. Смятам, че Институтът не може да се ръководи от жена. Когато вземат решения, жените не разсъждават логично, а следват емоциите, идващи от сърцето. Не се съмнявам, че Шарлот е чудесна жена, но един мъж не би могъл да бъде измамен от жалък шпионин като Натаниъл Грей.

— Аз бях измамен — Уил скочи на крака и се обърна. Очите му горяха. — Всички ние бяхме измамени. Какво намеквате за мен, Джем и Хенри, господин Лайтууд?

— Вие с Джем сте деца — остро възрази Бенедикт. — А Хенри никога не вдига поглед от работната си маса.

Уил понечи да се покатери на стола си, а Джем с все сила го задърпа обратно надолу, като му шепнеше да престане. Джесамин изръкопляска, а кафявите й очи блестяха.

— Най-накрая стана интересно — възкликна тя.

Теса я погледна възмутено.

— Чу ли го изобщо какво каза? Обижда Шарлот — прошепна тя, но Джесамин пренебрежително махна с ръка.

— И кого предлагате за ръководител на Института вместо нея? — попита Консулът Бенедикт, а в гласа му се долавяше сарказъм. — Може би самия себе си?

Бенедикт разпери широко ръце и промълви с престорена скромност:

— Е, щом вие го казвате…

Преди още да е довършил, трима души се изправиха. Теса познаваше двама от тях, въпреки че не знаеше имената им. Бяха членове на лондонския Анклав. Третата бе Лилиан Хайсмит.

Бенедикт се усмихна. В този момент всички погледи бяха устремени към него; до него седеше по-малкият му син Гейбриъл, който почтително гледаше към баща си с непроницаемите си зелени очи. Тънките му пръсти бяха стиснали облегалката на стола пред него.

— Трима, които ме подкрепят — рече Бенедикт. — Както го изисква законът, за да оспоря оставането на Шарлот Брануел на поста ръководител на лондонския Анклав.

Шарлот едва чуто ахна, но остана неподвижна на мястото си, без да поглежда край себе си. Джем беше хванал Уил за китката. А Джесамин продължаваше да се държи така, сякаш присъстваше на завладяващо представление.

— Не съм съгласен — рече Консулът.

— Не можете да ми попречите да поискам оставката й.

— Бенедикт, оспорвате назначаването на Шарлот като ръководител на Института от самото начало. Винаги сте искали Института. Сега, когато е необходимо Анклавът повече от всякога да обедини силите си, вие всявате смут и раздори, като занимавате Съвета с исканията си.

— Промените невинаги се извършват по мирен начин, но това не ги прави по-малко благоприятни. Искането ми за оставка на Шарлот остава в сила — Бенедикт бе стиснал здраво ръце.

Консулът започна да барабани с пръсти по катедрата. До него стоеше Инквизиторът и гледаше хладно. Накрая Консулът каза:

— Искате да кажете, Бенедикт, че отговорността за намирането на Мортмейн лежи изцяло върху плещите на тези, които, както се изразихте, са „допуснали да избяга“. Вярвам, ще се съгласите с мен, че да открием Мортмейн е най-важната ни задача в момента?

Бенедикт кимна.

— В такъв случай предлагам следното: да възложим на Шарлот и Хенри Брануел да открият къде се крие. Ако до две седмици не установят местонахождението му или най-малкото нямат убедителни доказателства, че са по следите му, ще дам ход на искането ви за оставка на Шарлот.

— Да намерим Мортмейн? — подскочи Шарлот. — Сами, Хенри и аз, без помощта на Анклава?

Погледът, който й отправи Консулът, не бе осъдителен, но не бе и напълно благосклонен.

— Можете да се обърнете към останалите членове на Клейва, в случай на необходимост, и разбира се, Мълчаливите братя и Железните сестри са на ваше разположение — каза той. — Колкото до разследването, да, ще го осъществите самостоятелно.

— Това не ми харесва — възропта Лилиан Хайсмит. — Превръщате издирването на този луд в състезание за надмощие.

— Значи ли това, че искате да оттеглите подкрепата си за Бенедикт? — попита Консулът. — Искането му за оставка може да бъде оттеглено и тогава няма да е необходимо семейство Брануел да доказват себе си.

Лилиан отвори уста, но срещна погледа на Бенедикт и отново я затвори.

— Освен това изгубихме слугите си — в гласа на Шарлот се усещаше напрежение.

— Ще получите нови слуги съгласно установените правила — каза Консулът. — Сирил, братът на предишния ви слуга Томас, е тръгнал от Бирмингам насам и ще се присъедини към домакинството ви, а Институтът в Дъблин ви отстъпва втория си готвач. И двамата са добре обучени бойци, каквито, впрочем, щяха да станат и вашите.

— Томас и Агата бяха обучени — възрази Хенри.

— Но имате и доста други, които не са — каза Бенедикт. — Не само обучението на госпожица Лъвлис е под всякаква критика, но и това на слугинята й Софи, а също и това на долноземката тук — и той посочи към Теса. — Но, ако все пак твърдо сте решили да я направите част от домакинството си, няма да е зле тя и слугинята да бъдат обучени на основните умения за отбрана.

Теса изумено погледна към Джем: „Мен ли има предвид?“

Джем кимна. Изражението му бе мрачно.

— Не мога, ще отсека собствения си крак.

— Ако ще отсичаш нечий крак, отсечи този на Бенедикт — промърмори Уил. — Всичко ще е наред, Теса. Не е нещо, което да не можеш да направиш — започна Уил, но Бенедикт го прекъсна.

— Всъщност — каза той, — след като вие двамата сте толкова заети да търсите Мортмейн, бих могъл да ви помогна. Предлагам да ви изпратя двамата си сина, Гейбриъл и Гидеон, който тази вечер се връща от Испания, да ги обучат. И двамата са отлични бойци и ще им предадат опита си.

— Татко! — възрази Гейбриъл, който изглеждаше ужасен; още повече, че това не бе нещо, което Бенедикт бе обсъждал с него.

— Можем да обучим слугите си — троснато отвърна Шарлот, но Консулът поклати глава.

— Бенедикт Лайтууд ви прави много щедър подарък. Приемете го.

Лицето на Шарлот пламна. Мина доста време, преди тя да кимне с глава, благодарейки на Консула. Теса почувства, че й се завива свят. Да бъде обучена? Да се бие, да хвърля ножове и да размахва меч? Една от любимите й героини, Капитола от „Скритата ръка“5 можеше да се бие като мъж и се обличаше като мъж. Но това не означаваше, че Теса искаше да е като нея.

— Много добре — рече Консулът. — Заседанието на Съвета се закрива и ще бъде възобновено отново на това място след две седмици. Можете да се оттеглите.

Никой, разбира се, не си тръгна веднага. Настана шумотевица — хората наставаха от местата си и започнаха да говорят помежду си. Шарлот бе останала на мястото си; до нея бе Хенри, който сякаш ужасно искаше да й каже нещо успокоително, но не се сещаше какво, ръката му извършваше колебливи движения около раменете й. Уил гледаше свирепо към Гейбриъл Лайтууд в другия край на стаята, а той му отвръщаше с хладен поглед.

Шарлот бавно се изправи. С ръка върху гърба й, Хенри й шепнеше нещо. Джесамин също се бе изправила и въртеше новия си бял дантелен слънчобран. Хенри й го бе дал в замяна на стария, счупен в битката с автоматоните на Мортмейн. Косата й бе вдигната нагоре в стегнати кичури и падаше на гроздове над ушите й. Теса стана бързо и групичката им се отправи напред по пътеката между местата за сядане. Теса чуваше шепота около себе си, долавяше и откъслечни думи, повтаряни многократно: „Шарлот“, „Бенедикт“ „никога няма да намери Магистъра“ „две седмици“, „искане“, „Консулът“, „Мортмейн“ „Анклавът“, „оскърбителен“.

Шарлот вървеше с изправен гръб, страните й бяха червени, а очите — вперени напред, сякаш не искаше да чува шептенето край себе си. Уил се втурна напред, сякаш искаше да се разправи с всички, но Джем сграбчи парабатая си отзад за палтото. Теса си помисли, че и неговата не бе лесна, нещо като да си собственик на чистокръвна порода куче, което иска да ухапе гостите ти. Ръката ти непрекъснато трябва да е върху нашийника му. Джесамин отново изглеждаше отегчена. Ни най-малко не я интересуваше какво мисли Анклавът за нея или за някой от останалите.

Когато стигнаха до вратите на заседателната зала, вече почти тичаха. Шарлот се спря за момент, за да могат останалите да ги настигнат. Повечето хора се бяха устремили наляво, откъдето идваха Теса, Джем и Уил, но Шарлот зави надясно, направи няколко крачки, зави зад ъгъла и внезапно спря.

— Шарлот, скъпа — разтревожено произнесе Хенри, настигайки я.

Внезапно Шарлот отмести назад крака си и с все сила ритна стената. Тъй като тя беше от камък, щети нямаше, но пък Шарлот извика от болка.

— На това му се вика ритник — рече Джесамин, като завъртя слънчобрана си.

— Мога ли да ти отправя едно предложение — обади се Уил. — На двайсетина крачки зад нас, в заседателната зала, е Бенедикт. Ако искаш да се върнеш и да го ритнеш, ще трябва да се целиш малко по-нагоре.

— Шарлот — дълбокият и нисък глас нямаше как да бъде сбъркан. Шарлот се обърна бързо, кафявите й очи бяха широко отворени.

Беше Консулът. Извезаните със сребърни нишки руни изпъкваха върху ръкавите и по краищата на мантията му. Приближаваше се към малката групичка, а погледът му бе вперен в Шарлот. До стената имаше не повече от една ръка разстояние, така че тя нямаше накъде да отстъпва.

— Шарлот — рече Консулът Уейланд, — знаеш какво казваше баща ти всеки път, когато ти загубеше самообладание.

— Да, но казваше също така, че е трябвало да има син — горчиво отвърна Шарлот. — И ако това се беше случило, ако аз бях мъж, щяхте ли да се отнесете с мен така, както току-що се отнесохте?

Хенри я прегърна, като й шепнеше нещо, но тя отмести ръката му. Големите й очи, в които се четеше болка, бяха обърнати към Консула.

— И как се отнесох с вас? — попита той.

— Като с дете, като с малко момиченце, което трябва да бъде смъмрено.

— Шарлот, аз съм този, който те назначи за ръководител на Института — гневно рече Консулът. — Направих го не само защото обичах Гранвил Феърчайлд и знаех, че иска дъщеря му да го наследи, но и защото смятах, че ще вършиш добре работата си.

— Но назначихте също така и Хенри — каза тя. — И дори ни казахте тогава, че го правите, защото Анклавът ще приеме да бъде ръководен от мъж и жена, които са женени, но не и от неомъжена жена.

— В такъв случай, поздравления, Шарлот. Не мисля, че някой от лондонския Анклав има илюзията, че по някакъв начин е ръководен от Хенри.

— Вярно е — отвърна Хенри, забил поглед в обувките си. — Всички знаят, че не ме бива за нищо. Аз съм виновен за случилото се.

— Не е така — отвърна Консулът Уейланд. — Струпаха се доста неща: типичното за част от Клейва самодоволство, лош късмет и недобро стечение на обстоятелствата, а също и някои не дотам удачни твои решения, Шарлот. Ще те държа отговорна за тях.

— Значи сте съгласен с Бенедикт! — извика Шарлот.

— Бенедикт Лайтууд е негодник и лицемер — уморено отвърна Консулът. — Всички го знаят. Но има политическо влияние, затова ще е по-добре да го предразположим с това шоу, вместо да го отблъскваме, като го игнорираме.

— Шоу? Така ли наричате това, което се случи? — жлъчно попита Шарлот. — Възложихте ми непосилна задача.

— Поставих ви задача да установите къде се крие Магистърът — рече Консулът Уейланд. — Човекът, който нахълта в Института, уби слугите ви, отмъкна Пиксиса ви и възнамерява да построи армия от механични чудовища, за да унищожи всички ни. Накратко, човекът, който трябва да бъде спрян. Като ръководител на Анклава, Шарлот, ваша задача е да го направите. Ако смятате това за невъзможно, може би все пак трябва да се запитате защо толкова държите на тази работа.