Принц с часовников механизъм

13 Мечът на смъртните

— О, милостиви небеса! — каза Софи, скачайки от стола, когато Теса отвори вратата на стаята на Джесамин. — Госпожице Теса, какво стана?

— Софи! Тихо! — направи й знак Теса, докато затваряше вратата зад себе си. Стаята изглеждаше точно така, както я бе оставила. Нощницата и халатът й бяха внимателно сгънати и сложени върху един стол, пукнатото сребърно огледало бе върху тоалетната масичка, а Джесамин, Джесамин бе все още в безсъзнание, с китки, вързани за леглото. Софи седеше на един стол близо до гардероба, бе там и когато Уил и Теса тръгваха; в едната си ръка бе стиснала четка за коса (вероятно, за да удари с нея Джесамин, ако се събуди, изненадано си помисли Теса), а лешниковите й очи бяха широко отворени.

— Но, госпожице… — Софи замлъкна, виждайки погледа на Теса, вперен в отражението й в огледалото. Теса не можеше да откъсне очи от него. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й, защото седефените фуркети на Джесамин бяха останали там, където ги бе запокитил Уил; тя бе без обувки и накуцваше, белите й чорапи бяха мръсни, изгубила бе ръкавиците си, а видът на роклята й я ужаси до смърт. — Много ли беше гадно?

Теса мислено се пренесе отново на балкона, а ръцете на Уил я прегръщаха. О, боже. Опита се да прогони тази мисъл и погледна към Джесамин, която бе потънала в дълбок сън.

— Софи, трябва да събудим Шарлот. Нямаме друг избор.

Софи я погледна с широко отворени очи. Теса не я обвиняваше; тя се страхуваше от гнева на Шарлот. Теса дори бе помолила Магнус да дойде в Института, за да й съобщят двамата неприятната новина, но той бе отказал, под предлог, че драмите между ловците на сенки не го засягат по никакъв начин и че вместо това предпочита да се върне при романа си.

— Госпожице… — опита се да протестира Софи.

— Налага се — и тя й разказа възможно най-бързо какво се бе случило тази нощ, като пропусна частта за балкона. Никой не трябваше да научава за това.

— Вече не става въпрос само за нас. Не можем да действаме повече през главата на Шарлот.

Софи не протестира повече. Тя остави четката върху тоалетката, изправи се, събирайки полите на роклята си, и каза:

— Ще отида да извикам госпожа Брануел, госпожице.

Теса потъна в стола до леглото, мръщейки се, тъй като роклята на Джесамин я стягаше.

— Предпочитам да ми казваш Теса.

— Знам, госпожице — Софи излезе, затваряйки вратата след себе си.

Магнус се бе изтегнал с крака върху канапето в гостната, когато до слуха му достигна някаква препирня. Той се засмя, без да се помръдне, до слуха му стигнаха протестите на Арчър и след това протестите на Уил. Някакви стъпки се приближаваха към вратата. Магнус точно прелистваше една страница от книгата си с поезия, когато вратата се отвори и Уил се втурна вътре.

Трудно бе да го познае човек. Елегантното му вечерно облекло бе разкъсано и изпоцапано, палтото му бе разпрано, а обувките — потънали в кал. Косата му стърчеше на всички страни, а по лицето му имаше дузина драскотини, сякаш го бяха нападнали едновременно дузина котки.

— Съжалявам, сър — отчаяно рече Арчър. — Той ме блъсна и влезе.

— Магнус — каза Уил. Магнус го бе виждал ухилен и преди, но този път на лицето му бе изписана истинска радост. Това го бе преобразило, превръщайки го от красиво, но студено, в пламенно. — Кажи му да ме пусне.

Магнус махна с ръка.

— Можеш да го пуснеш, Арчър.

Сивото лице на слугата се изкриви и вратата се затръшна зад Уил.

— Магнус! — Той направи няколко крачки по диагонал и стигна до камината. — Няма да повярваш…

— Шшт — каза Магнус, книгата все още бе отворена върху коленете му. — Чуй това:

— Суинбърн — каза Уил, облягайки се на камината. — Сантиментално и преувеличено.

— Ти нямаш представа какво е да си безсмъртен — Магнус остави книгата и се изправи. — Е, какво има пак?

Уил вдигна ръкава си. Магнус успя да преглътне изненадания си възглас. Ръката на Уил бе прорязана от дълга, дълбока и кървяща рана. Кръвта се стичаше по китката му и капеше от пръстите му. В раната му, самотно като кристал в стената на пещера, стърчеше бял зъб.

— Какво… — започна Магнус.

— Демонски зъб — отвърна Уил, задъхвайки се. — Гоних проклетото синьо копеле през целия Чезуик, но то успя да ми се изплъзне. И ме ухапа все пак. Зъбът му остана в ръката ми. Можеш да го използваш, за да го призовеш, нали? — Той хвана зъба и го изтръгна. Бликна още кръв, потече по ръката му и след това закапа върху пода.

— Килимът на Камила — не можа да се сдържи Магнус.

— Това е кръв — отвърна Уил. — Ще я възбуди.

— Добре ли си? — Магнус очевидно бе впечатлен. — Ужасно кървиш. Имаш ли стили в себе си? Изцеляваща руна…

— Не ме е грижа за изцеляващите руни. Интересува ме това — и Уил пусна кървящия зъб в ръката на Магнус. — Намери ми този демон. Знам, че можеш да го направиш.

Магнус погледна надолу и направи презрителна гримаса.

— Може би мога, само че…

Светлината върху лицето на Уил помръкна.

— Само че какво?

— Само че не тази вечер — отвърна Магнус. — Ще ми отнеме няколко дни. Трябва да си търпелив.

Уил си пое дълбоко дъх.

— Не мога да съм търпелив. Не и след тази вечер. Ти не разбираш… — Той се олюля, но успя да се задържи на краката си, хващайки се за камината. Изплашен, Магнус се изправи.

— Добре ли си?

Внезапно лицето на Уил стана червено. После тъмночервено и по него избиха капчици пот.

— Не знам — каза той, дишайки тежко. — Зъбът. Може би съм се натровил…

Той замлъкна. Направи няколко крачки напред, а очите му се подбелиха.

Магнус изненадано извика и хвана Уил, преди да падне върху окървавения килим, вдигна го на ръце и внимателно го сложи върху канапето.

Теса, седнала в стола до леглото на Джесамин, потъркваше наболяващите я ребра и въздишаше. Корсетът буквално се бе впил в нея и тя нямаше идея кога ще може да го свали; краката също я боляха, освен това се чувстваше дълбоко наранена. Да види Нат бе като разчовъркване на стара рана. Той бе танцувал с „Джесамин“, бе флиртувал с нея и небрежно бе дискутирал с нея съдбата на Теса, сестра си, все едно това нямаше абсолютно никакво значение за него.

Предполагаше, че това не би трябвало да я изненадва, че нищо повече, свързано с Нат, не би трябвало да я изненадва. Но от това болката й не намаляваше.

Към това се прибавяше и Уил — минутите, прекарани с него на балкона, бяха най-смущаващото нещо в живота й. След начина, по който бе разговарял с нея на покрива, тя се бе заклела никога повече да не изпитва нищо към него. Той не бе тъмна и мрачна личност като Хийтклиф, обсебен от тайната си страст, бе си казала тя, а просто момче, което се смята за нещо повече от нея. Но начинът, по който бе погледнал към нея на балкона, начинът, по който бе отмахнал косата от лицето й, дори треперенето на ръцете му, когато я докосваше — всичко това със сигурност не бе фалш.

Но нали и тя го бе докосвала по същия начин. В този момент не желаеше нищо друго освен Уил. А само една нощ преди това бе докосвала и целувала Джем; бе си мислила, че го обича; бе се оставила да я види, както никой дотогава не я бе виждал. И сега, когато си мислеше за него, за мълчанието му тази сутрин, за отсъствието му на обяд, отново почувства липсата му и усети физическа болка от отсъствието му, която бе съвсем реална.

Възможно ли е да обичаш двама души едновременно? Възможно ли е да разполовиш сърцето си на две? Или може би времето, прекарано с Уил на балкона бе лудост, предизвикана от магическия прах? Дали щеше да бъде същото и с всеки друг? Тази мисъл я навести подобно на признак.

— Теса…

Теса почти подскочи в стола си. Гласът бе по-скоро шепот. Бе Джесамин. Очите й бяха полуотворени, отраженията на пламъците потрепваха в дълбините на кафявите й очи.

Теса се изправи.

— Джесамин. Ти…

— Какво стана? — Главата на Джесамин се мяташе насам-натам. — Не си спомням. — Тя се опита да се изправи и с изумление установи, че ръцете й са вързани. — Теса! Защо, за бога…

— За твое добро е, Джесамин — гласът на Теса потрепери. — Шарлот иска да ти зададе няколко въпроса. Би било добре, ако можеш да й отговориш.

— Партито — очите на Джесамин зашариха наоколо, сякаш можеха да видят нещо, което Теса не бе в състояние да види. — Софи, тази малка маймунка, тършуваше в нещата ми. Заварих я да държи поканата в ръцете си…

— Да, партито — отвърна Теса. — В къщата на Бенедикт Лайтууд. Където трябваше да се срещнеш с Нат.

— Прочела си бележката? — Джесамин отметна глава встрани. — Знаеш ли колко грубо и непочтено е да четеш личната кореспонденция на някого? — тя отново се опита да седне и отново се строполи върху възглавниците. — Все едно, той няма да признае. Не можеш да го докажеш…

— Джесамин, има още една малка подробност. Мога да го докажа, защото бях на партито и говорих с брат си.

Устата на Джесамин се отвори и образува едно розово „О“. Тя най-после сякаш успя да забележи в какво бе облечена Теса.

— Роклята ми — едва си пое дъх тя. — Ти си се дегизирала като мен?

Теса кимна.

Очите на Джесамин помръкнаха.

— Това е отвратително — отново едва си пое дъх тя. — Толкова си гадна! Какво направи на Нат? Какво му каза?

— От него разбрах, че си шпионирала за Мортмейн — каза Теса, молейки се Софи и Шарлот да се появят. Защо, по дяволите, още ги нямаше? — Предала си ни, давайки им сведения за всичко, което правим, изпълнявайки заповедите на Мортмейн…

— Нас? — изкрещя Джесамин, мятайки се във всички посоки, доколкото й позволяваха въжетата. — Ти не си ловец на сенки! Ти не им дължиш лоялност! Тях не ги е грижа нито за теб, нито за мен. Единствено Нат се интересува от мен…

— Брат ми — каза Теса, като едва успяваше да овладее гласа си — е лъжлив убиец, неспособен на никакви чувства. Може и да се е оженил за теб, Джесамин, но не те обича. Ловците на сенки ми помогнаха и ме закрилят, както и теб. А ти се обърна срещу тях като неблагодарно псе, в момента, в който брат ми ти щракна с пръсти.

— Лъжкиня! — изкрещя Джесамин. — Ти изобщо не го разбираш. Никога не си го разбирала! Душата му е чиста и нежна…

— Чиста като водата в канавката — отвърна Теса. — Разбирам го по-добре от теб; ти си заслепена от чара му. Изобщо не го е грижа за теб.

— Лъжкиня.

— Видях очите му. Видях начина, по който те гледаше.

Джесамин се задъхваше.

— Как можеш да си толкова жестока.

Теса поклати глава.

— Не можеш да прозреш това, нали? — с изненада отвърна тя. — За теб всичко това е само игра, като куклите в куклената ти къща, местиш ги насам-натам, караш ги да се целуват и женят. Искаш да се омъжиш за мундан и Нат е достатъчно добър за това. Изобщо не можеш да проумееш какво струва предателството ти на тези, които винаги са се грижили за теб.

Джесамин оголи зъбите си; в този момент тя толкова приличаше на уловено в капан и притиснато до стената животно, че Теса се дръпна назад.

— Обичам Нат — каза Джесамин. — И той ме обича. Ти си тази, която не разбира какво е това любов. „О, не мога да избера между Уил и Джем. Какво да правя?“ — почти изкрещя тя и Теса пламна. — И какво от това, че Мортмейн иска да унищожи ловците на сенки в Британия. Ами да ги унищожи.

Теса смаяно зяпна срещу нея, точно в мига, когато вратата зад нея се отвори и Шарлот влезе в стаята. Имаше измъчен и изтощен вид, сивата й рокля бе в тон със сенките под очите й, но стойката й бе изправена, а погледът — ясен. След нея пристъпваше Софи, изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да побегне нанякъде от уплаха — и само секунда след това Теса разбра защо. Най-отзад вървеше призрак, облечен в роба с цвета на пергамент, лицето му бе скрито в сянката на качулката му, а в ръката си носеше ослепително блестящ меч. Това бе брат Енох, един от Мълчаливите братя; носеше Мечът на смъртните.

— Да ни унищожи, значи? Това ли каза, Джесамин? — произнесе Шарлот с ясен и твърд глас, толкова нетипичен за нея, че Теса впери поглед в нея.

Джесамин едва дишаше. Очите й бяха вперени в оръжието в ръката на брат Енох. Огромната му ръкохватка бе във формата на ангел с разперени крила.

Брат Енох замахна към Джесамин с меча и въжетата, с които бе завързана за леглото, се смъкнаха от китките й. Тя усети как ръцете й безсилно се отпуснаха в скута й. Впери поглед в него, а след това и в Шарлот.

— Шарлот, Теса е лъжкиня. Тя е лъжлива долноземка…

Шарлот спря до леглото и безстрастно погледна към Джесамин.

— Моите впечатления от нея не са такива, Джесамин. А какво ще кажеш за Софи? Тя винаги е проявявала изключителна честност.

— Тя ме удари! С огледалото! — лицето на Джесамин бе червено.

— Защото е намерила това — Шарлот извади от джоба си поканата, която Теса бе дала на Софи. — Имаш ли обяснение за това, Джесамин?

— Не съм нарушила Закона, той не забранява ходенето на парти — гласът на Джесамин прозвуча едновременно сърдито и изплашено. — Бенедикт Лайтууд е ловец на сенки.

— Това е почеркът на Натаниъл Грей — Шарлот никога не повишаваше глас, помисли си Теса. Може би точно поради това изглеждаше още по-непреклонна. — Той е шпионин, издирван от Клейва, а ти тайно си се срещала с него. Защо?

Устата на Джесамин се отвори едва-едва. Теса очакваше да последва някакво оправдание. Всичко това са лъжи, Софи си измисля за поканата, срещнах се с Нат, за да спечеля доверието му. Но вместо това последваха сълзи.

— Обичам го — каза тя. — И той ме обича.

— И затова ни предаде — отвърна Шарлот.

— Не съм! — гласът на Джесамин стана по-висок. — Това, което казва Теса, не е вярно! Тя лъже. Винаги ми е завиждала и сега лъже!

Шарлот погледна към Теса.

— И сега ли лъже? А Софи?

— Софи ме мрази — изхлипа Джесамин. Това със сигурност бе истина. — Тя трябва да бъде изхвърлена на улицата без никакви препоръки.

— Спри да плачеш, Джесамин. Няма да постигнеш нищо така — гласът на Шарлот пресече риданията на Джесамин като с нож. После тя се обърна към брат Енох. — Истината бързо ще излезе наяве. Брат Енох, моля ви, дайте Меча на смъртните.

Мълчаливият брат пристъпи напред, насочвайки Меча към Джесамин. Теса гледаше ужасено. Да не би да се канеше да изтезава Джесамин, в собственото й легло, пред очите на всички?

Джесамин изкрещя:

— Не! Не! Махнете го от мен! Шарлот! — гласът й се извиси ужасено в писък, който продънваше ушите на Теса, цепеше главата й.

— Подай си ръцете, Джесамин — хладно каза Шарлот.

Джесамин ожесточено поклати глава, а светлата й коса се разхвърча.

— Шарлот, недей — каза Теса. — Не я наранявай.

— Не се намесвай в това, което не разбираш, Теса — рязко отвърна Шарлот. — Протегни ръце напред, Джесамин, или горчиво ще съжаляваш.

С лице, обляно в сълзи, Джесамин протегна напред ръце с обърнати нагоре длани. Теса се напрегна цялата. Стана й зле и вече съжаляваше, че се бе съгласила да участва в този план. Ако Джесамин е била измамена от Нат, това вече й стигаше. Но Джеси не заслужаваше това…

— Всичко е наред — прозвуча зад гърба й тих глас. Беше Софи. — Той няма да я нарани. Мечът на смъртните кара нефилимите да казват истината.

Брат Енох обърна Меча перпендикулярно на дланите на Джесамин. Направи го без следа от сила или снизхождение, сякаш тя изобщо не съществуваше за него. След това пусна острието и отстъпи назад; дори очите на Джесамин се отвориха изненадано; то се задържа в равновесие върху дланите й, без да помръдне.

— Това не е инструмент за инквизиция, Джесамин — каза Шарлот с ръце, скръстени пред гърдите. — Наложи се да го използваме, защото не можем да сме сигурни дали казваш истината. — Тя размаха поканата. — Твое ли е това или не?

Джесамин не отговори. Тя гледаше към брат Енох, очите й бяха широко отворени и черни от ужас, гърдите й се вдигаха и отпускаха бързо.

— Не мога да мисля, не и когато това чудовище е в стаята… — гласът й потрепери.

Шарлот присви устни, но се обърна към брат Енох и му каза няколко думи. Той кимна, след това тихо излезе от стаята. Когато вратата се затвори зад гърба му, Шарлот каза:

— Ще чака в коридора. Не си мисли обаче, че няма да те хване, ако се опиташ да избягаш, Джесамин.

Джесамин кимна. Приличаше на клюмнала, счупена кукла.

Шарлот размаха поканата в ръка.

— Това е твое, нали? И ти бе изпратена от Натаниъл Грей. Това е неговият почерк.

— Д-да — думите сякаш се изтръгнаха от Джесамин, въпреки желанието й.

— Откога се срещаш тайно с него?

Джесамин отвори уста, но устните й трепереха. Секунда след това от устата й се изсипа порой от думи. Очите й се бяха разширили от шока, сякаш не можеше да повярва, че изговаря тези думи:

— Той ми изпрати съобщение само няколко дни след като Мортмейн нахлу в Института. Извиняваше се за държанието си към мен. Казваше, че е благодарен за това, че съм се грижила за него и че никога няма да забрави състрадателното ми отношение и красотата ми. Не исках да обръщам внимание на всичко това. Но дойде второ писмо, а после и трето… и се съгласих да се срещна с него. Излязох от Института една нощ и се срещнахме в Хайд Парк. Той ме целуна…

— Достатъчно за това — каза Шарлот. — Колко време му бе необходимо, за да те убеди да ни шпионираш?

— Каза, че ще работи за Мортмейн само докато събере достатъчно пари, за да живеем спокойно. Казах му, че можем да живеем с моето наследство, но той не го искаше. Искаше да разполага със собствени пари. Каза, че няма да живее на гърба на жена си. Това не е ли благородно?

— И тогава ли ти предложи да се ожените?

— Предложи ми втория път, когато се срещнахме — глухо отвърна Джесамин. — Каза, че е разбрал, че за него никога няма да има друга жена. Обеща ми, че когато събере достатъчно пари, ще живея по начина, по който винаги съм искала, че никога няма да се притесняваме за пари и че ще имаме де-деца — заподсмърча тя.

— О, Джесамин — натъжено прозвуча гласът на Шарлот.

Джесамин пламна.

— Беше истина! Обичаше ме и го доказа! Ние сме женени! Направихме го, както се полага, в църква и със свещеник…

— Може би църквата не е била действаща, а свещеникът е бил някой прислужник, преоблечен като свещеник — каза Шарлот. — Какво знаеш ти за мунданските сватби, Джеси? Откъде имаш представа какво е истинска сватба? Залагам думата си, че Натаниъл Грей не те смята за своя съпруга.

— Смята ме, смята ме, смята ме! — изкрещя Джесамин и се опита да хвърли меча, но той бе прилепнал към дланите й, сякаш бе пришит за тях. Риданието й се изви една октава по-високо. — Аз съм Джесамин Грей!

— Ти си предателка на Клейва. Какво още каза на Натаниъл?

— Всичко — въздъхна Джесамин. — Къде търсите Мортмейн, с кои долноземци сте се свързали, в опита си да го откриете. Ето защо той никога не бе там, където го търсехте. Аз го предупредих за пътуването до Йорк. И той изпрати автоматоните в дома на семейството на Уил. Искаше да ви принуди да прекратите издирването. Смята ви за досадна спънка. Но не се страхува от вас — гръдният й кош се вдигаше и спускаше. — Той ще ви победи. Познава ви добре. Както и аз.

Шарлот се наведе напред.

— Само че не успя да ни изплаши и да ни накара да прекратим издирването — каза тя. — Автоматоните се опитаха да похитят Теса, но не успяха.

— Те не бяха изпратени да похищават Теса. О, той наистина планира да я отведе, но не по този начин и не сега. Планът му скоро ще се осъществи и тогава той ще дойде и ще завладее Института, за да вземе Теса…

— Кога ще се случи това? Успя ли вече да отвори Пиксиса? — гневно попита Шарлот.

— Аз… аз не знам. Не мисля, че е успял.

— Значи ти си казала всичко на Нат, а той не ти е казал нищо? А Бенедикт? Защо се е съгласил да работи в сътрудничество с Мортмейн? Винаги съм знаела, че е неприятен човек, но не съм смятала, че е в състояние да предаде Клейва.

Джесамин поклати глава. По челото й бяха избили капчици пот, а косата й бе залепнала за слепоочията.

— Мортмейн го държи с нещо, с нещо, което той много иска да получи. Не знам какво е, но е готов на всичко, за да го има.

— Включително и да ме предаде на Мортмейн — каза Теса. Шарлот изненадано я погледна и понечи да я прекъсне, но тя продължи: — А какво ще кажеш за скалъпеното обвинение за притежаване на принадлежности за черна магия? Как смятахте да действате?

— Бялата книга — задъхвайки се, отвърна Джесамин. — Взех я от заключения сандък в библиотеката. Скрих я в стаята ти, докато те нямаше.

— Къде я скри?

— Под една дъска на пода, недалеч от камината — зениците на Джесамин се разшириха. — Шарлот… моля те…

Но Шарлот бе неумолима.

— Къде е Мортмейн? Казвал ли е на Нат какво смята да прави с Пиксиса и за какво са му автоматоните?

— Аз… — Джесамин се задъха, потрепервайки. Лицето й бе станало тъмночервено. — Не мога…

— Нат не би й казал — каза Теса. — Знае, че може да я хванем и сигурно си е помислил, че ще се пречупи и ще разкрие всичко. Не би й казал.

Джесамин я погледна злобно.

— Той те мрази, знаеш го, нали — каза тя. — Казва, че винаги си го гледала отвисоко, ти и леля ти, с нейния глупав провинциален морал, че сте го съдели за всичко, което прави. Че непрекъснато сте го наставлявали какво да прави и никога не сте го оставяли да се развива свободно. Знаеш ли как те нарича? Той…

— Не ме е грижа — излъга Теса; гласът й потрепери. Независимо от всичко, това, да чуе, че брат й я мрази, я нарани повече, отколкото бе очаквала. — Каза ли какво съм? И откъде имам дарбата си?

— Каза, че баща ти е бил демон — устните на Джесамин се изкривиха. — А майка ти — ловец на сенки.

Вратата внимателно се отвори, толкова внимателно, че ако Магнус спеше, шумът да не го събуди.

Той вдигна поглед. Бе седнал в едно кресло, близо до огъня, тъй като любимото му място на дивана бе заето от Уил. Уил, с окървавени ръкави, бе потънал в дълбок сън под въздействие на лечението и лекарствата. Ръката му бе превързана до лакътя, страните му горяха, бе положил глава върху здравата си ръка. Зъбът, който бе извадил от ръката си, лежеше върху масичката до него и блестеше като слонова кост.

Вратата към гостната зад него бе отворена. И там, под сводестата й рамка, бе застанала Камила.

Бе облечена с черно пътническо наметало, изпод което се подаваше великолепна зелена рокля, която много отиваше на зелените й очи. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена със зелени изумрудени гребени, и докато се оглеждаше, тя бавно сваляше белите си ръкавици от шевро, преднамерено бавно, една по една, и после ги остави върху масичката до вратата.

— Магнус — каза тя и гласът й, както винаги, прозвуча като сребърни камбанки. — Липсвах ли ти?

Магнус се изправи в стола си. Светлината от камината хвърляше отблясъци върху блестящата коса на Камила и гладката й кожа. Бе невероятно красива.

— Не мога да повярвам, че си решила да ме ощастливиш с присъствието си тази вечер.

Тя погледна спящия върху дивана Уил. Устните й се извиха нагоре.

— Всичко е ясно.

— Не ми изпрати съобщение. Всъщност не си ми изпращала съобщения, откакто напусна Лондон.

— Обвиняваш ли ме, Магнус? — в гласа на Камила прозвуча насмешка. Тя се плъзна зад дивана, наведе се и се взря в лицето на Уил. — Уил Херондейл — каза тя. — Хубав е, нали? Той ли е новото ти развлечение?

Вместо да отговори, Магнус скръсти дългите си крака.

— Къде беше?

Камила се наведе още по-напред: ако дишаше, дъхът й щеше да раздвижи тъмната къдрава коса върху челото на Уил.

— Мога ли да го целуна?

— Не — отвърна Магнус. — Къде беше, Камила? Всяка нощ, докато лежах на дивана ти и очаквах да чуя стъпките ти в коридора, се чудех къде си. Можеше поне да ми кажеш.

Тя се изправи, завъртайки очи.

— О, чудесно. Бях в Париж, на проба при шивачката. Имах нужда от малко почивка след драмите в Лондон.

Настъпи дълга тишина. След това Магнус каза:

— Лъжеш.

Очите й се разшириха.

— Защо трябва да говориш така?

— Защото това е истината. — Той извади смачкано писмо от джоба си и го хвърли на пода между тях.

— Не можеш да проследиш вампир, но можеш да проследиш ратая му. Взе Уокър със себе си. Така че не бе трудно да го проследя до Санкт Петербург. Имам информатори там. Те ми съобщиха, че си била с любовник и то човек.

Камила го погледна, на устата й заигра лека усмивка.

— И това те накара да ревнуваш ли?

— Това ли искаше?

— Ҫa m’est égal — отвърна Камила, минавайки на френски, който използваше, когато наистина искаше да го вбеси. — Все ми е едно. Той няма нищо общо с теб. Беше просто развлечение, докато бях в Русия, нищо повече.

— А сега той е…

— Мъртъв. Така че изобщо не може да ти бъде съперник. Трябва да ми позволиш да имам своите малки развлечения, Магнус.

— В противен случай?

— В противен случай мога да стана изключително неприятна.

— Това ли се случи — стана неприятна и уби любовника си? — запита Магнус. — Не изпита ли поне малко съжаление? Състрадание? Любов? Или тези емоции не са ти познати?

— Аз обичам — възмутено отвърна Камила. — Ти и аз, Магнус, които сме вечни, обичаме по начин, който е непредставим за смъртните, с мрачен и постоянен пламък, за разлика от тяхната кратка, едва припламваща, светлина. Какво толкова си се загрижил за тях? Верността е човешко понятие, основаващо се на идеята, че сме тук за кратко. Не можеш да изискваш от мен вечно да съм вярна.

— Колко глупаво от моя страна. Мислех си, че мога. Мислех си, че поне мога да очаквам от теб да не ме лъжеш.

— Ставаш смешен — каза тя. — Това е детинско. Очакваш от мен да имам морала на мунданите, но аз не съм човек, нито пък ти. Така или иначе едва ли можеш да направиш нещо по въпроса. Аз нямам склонност към това и със сигурност не съм някакъв мелез — това бе обидната дума, с която долноземците наричаха магьосниците. — Ти си ми отдаден; така ми каза. Твоята отдаденост ще трябва да понесе моето отклонение и тогава отново ще можем да си прекарваме добре. Ако не си съгласен, аз ще те зарежа. Не мога да си представя, че искаш това.

Тя се усмихваше леко презрително, докато говореше, и нещо се скъса вътре в Магнус. Той си спомни за болезненото усещане в гърлото, когато получи писмото от Петербург. И все пак бе очаквал завръщането й, надявайки се, че тя ще има някакво обяснение. Че ще се извини. Че ще го помоли пак да я обича. Сега обаче разбра, че той не означаваше нищо за нея; че никога не бе означавал и пред очите му се спусна червена мъгла; изглежда просто откачи, това бе единственото обяснение за това, което направи след това.

— Няма значение — изправи се той на крака. — Сега имам Уил.

Тя отвори уста.

— Не говориш сериозно. Ловец на сенки?

— Ти може и да си безсмъртна, Камила, но чувствата ти са банални и повърхностни. А тези на Уил не са. Той знае какво е да обичаш — след като гордо произнесе тази побъркана тирада, той прекоси стаята и разтърси рамото на Уил. — Уил, Уилям, събуди се.

Лешниковите очи на Уил се отвориха. Той лежеше по гръб, гледаше нагоре и първото, което видя, бе лицето на Камила, наведено над него и взряно в него. Той рязко се надигна.

— В името на Ангела…

— Спокойно — пророни Камила, усмихвайки се само толкова, че да се видят вампирските й зъби. — Не искам да те нараня, нефилиме.

Магнус помогна на Уил да се изправи на крака.

— Господарката на тази къща — каза той — се завърна.

— Виждам. — Уил гореше, яката на ризата му бе мокра от пот. — Прекрасно — каза той, без да се обръща към никого конкретно и Магнус не бе сигурен дали имаше предвид, че е очарован да види Камила, че е очарован от ефекта на болкоуспокояващата магия, която Магнус му бе приложил, или просто говореше несвързано.

— Освен това — каза Магнус, стисвайки рамото му с многозначителен жест — трябва да тръгваме.

— Къде?

— Не се притеснявай за това, любов моя.

Уил отново премигна.

— Моля? — огледа се той наоколо, сякаш бе очаквал някой да го гледа. — Аз… къде ми е палтото?

— Цялото е изцапано с кръв — отвърна Магнус. — Арчър ще се погрижи за него. — Той кимна към Камила. — Уил цяла нощ е преследвал демони. Толкова смело.

Изражението на Камила бе смесица от учудване и досада.

— Аз съм смел — каза Уил. Изглеждаше доволен от себе си. Обезболяващите еликсири бяха разширили зениците му и очите му изглеждаха много тъмни.

— Да, смел си — каза Магнус и го целуна. Не беше много впечатляваща целувка, но Уил размаха свободната си ръка, сякаш върху нея бе кацнала пчела; Магнус остана с надеждата, че Камила ще приеме това за страст. Когато се откъснаха един от друг, Уил изглеждаше доста зашеметен. Така че Камила си помисли, че е пак поради същата причина.

— А сега — рече Магнус, надявайки се, че Уил ще си спомни, че му е задължен. — Трябва да вървим.

— Аз… само че… — Уил се завъртя назад. — Зъбът! — Втурна се през стаята, грабна зъба и го мушна в джоба на жилетката на Магнус. След това намигна към Камила, само един господ знае как тя щеше да го изтълкува, и излезе от стаята с клатушкаща се походка.

— Камила… — започна Магнус.

Тя бе скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше жлъчно.

— Да подхващаш любовна афера с ловец на сенки зад гърба ми — каза тя с леден глас, без ни най-малко да я е грижа за ситуацията, в която самата тя се намираше. — И при това в собствената ми къща! Наистина, Магнус — посочи тя към вратата, — моля те, напусни жилището ми и не се връщай повече. Вярвам, че няма да ми се наложи да те моля втори път.

Магнус изпълни молбата й с удоволствие. Няколко минути по-късно той стоеше до Уил на тротоара пред къщата, сгушен в палтото си — всичко, което имаше на този свят, като изключим това, което бе в джоба му — и закопчаваше копчетата му. Скоро, помисли си Магнус, сивата утринна светлина ще озари небето.

— Целуна ли ме преди малко? — попита го Уил.

Магнус се замисли за секунда.

— Не.

— Помислих си…

— Обезболяващата магия може да има странични ефекти и един от тях е появата на най-невероятни халюцинации.

— О — каза Уил, — колко странно. Той погледна към къщата на Камила. Магнус можеше да види прозореца на гостната и плътно спуснатите червени завеси от кадифе. — Какво ще правим сега? За да призовем демона? Трябва ли да отидем някъде?

— Аз трябва да отида на едно място — отвърна Магнус, като благодареше мислено на бога за фиксацията на Уил върху призоваването на демона. — Ще отседна при един приятел. Ти ще се върнеш в Института. Ще се заема с проклетия демонски зъб, веднага щом мога. Ще ти изпратя съобщение, когато разбера нещо повече.

Уил кимна бавно, след това погледна нагоре към черното небе.

— Звездите — каза той. — Никога не съм ги виждал толкова ярки. Вятърът е издухал мъглата, сигурно е затова.

Магнус си помисли за радостта, изписана върху лицето на Уил, когато бе застанал окървавен на прага на дневната на Камила, размахвайки в ръка демонския зъб. Струва ми се все пак, че промяната не е в звездите.

— Ловец на сенки ли? — зяпна Теса. — Не е възможно. — Тя се обърна и погледна към Шарлот, чието лице отразяваше собствения й ужас. — Не е възможно, нали? Уил ми каза, че децата на ловците на сенки и демони винаги са мъртвородени.

Шарлот поклати глава.

— Не, не, не е възможно.

— Но ако Джесамин говори само истината… — в гласа на Теса се долавяше колебание.

— Джесамин говори истината, каквато вярва, че е — каза Шарлот. — Ако брат ти я е излъгал, но тя му вярва, ще смята, че казва истината.

— Нат никога не би ме излъгал — възпротиви се Джесамин.

— Ако майката на Теса е ловец на сенки — хладно каза Шарлот — тогава Нат също би трябвало да е ловец на сенки. Кръвта на ловците на сенки е по-силна. Споменавал ли ти е някога това? Че е ловец на сенки?

Джесамин бе възмутена до дъното на душата си.

— Нат не е ловец на сенки! — изкрещя тя. — Щях да го знам. Никога нямаше да се омъжа… — Гласът й внезапно се прекърши и тя прехапа устни.

— Е, добре, възможностите са две, Джесамин — каза Шарлот. — Или си се омъжила за ловец на сенки, което би било чиста проба ирония, или, по-вероятно, си се омъжила за лъжец, който те е използвал и те е зарязал. Навярно е знаел, че съществува вероятност да те хванем. Какво ли си е мислел, че ще се случи с теб тогава?

— Нищо — треперейки отвърна Джесамин. — Каза, че си слаба. Че няма да ме измъчваш. Че няма да се стигне до това да ме нараниш.

— Сгрешил е — каза Шарлот. — Ти си предала Клейва. Бенедикт Лайтууд също. Когато Консулът чуе за това…

Джесамин се изсмя, високо и сподавено.

— Кажи му — каза тя. — Мортмейн иска точно това — заговори тя бързо и неразбрано. — Н-не си прави труда да ме питаш защо. Не знам. Знам само, че го иска. Издрънкай му всичко, което искаш, Шарлот. Тогава наистина ще се окажеш във властта му.

Шарлот стисна рамката на леглото, ръцете й побеляха.

— Къде е Мортмейн?

— Т-той — задъхано произнесе тя. — Той… — лицето на Джесамин бе станало пурпурно, очите й щяха да изскочат от изумление. Бе сграбчила така здраво Меча, че по пръстите й се появи кръв. Теса ужасено гледаше към Шарлот. — Идрис — най-после успя да изрече тя и падна върху възглавницата.

Лицето на Шарлот застина.

— Идрис? — като ехо повтори тя. — Мортмейн е в Идрис, в нашата родина?

Джесамин запремигва.

— Не. Не е там.

— Джесамин! — Шарлот сякаш всеки момент щеше да се хвърли върху нея и да я раздруса, докато зъбите й не започнат да тракат. — Как може да е в Идрис и да не е? Помисли за себе си, глупаво момиче. Кажи ни къде е!

— Спри! — изкрещя Джесамин. — Спри, боли ме…

Шарлот задържа погледа си върху нея. След това се запъти към вратата; когато се върна, с нея бе и брат Енох. Тя скръсти ръце пред гърдите си и с отсечено движение на брадичката си посочи към Джесамин.

— Нещо не е както трябва, братко. Попитах я къде е Мортмейн; тя каза Идрис. Когато отново я попитах, отрече — гласът й стана твърд. — Джесамин! Пробил ли е Мортмейн защитата на Идрис?

Джесамин издаде ужасен писък; дишането й стана хрипливо.

— Не, не е… Кълна се… Шарлот, моля те…

Шарлот, изрече брат Енох твърдо; думите му отекнаха в съзнанието на Теса. Достатъчно. В мозъка на момичето има някакъв блокаж, нещо, което Мортмейн е поставил там. Той издевателства над нас, като си служи с Идрис, но тя все пак потвърди, че той не е там. Тези блокажи са много силни. Ако продължиш да я разпитваш, сърцето й може и да не издържи.

Шарлот отпусна рамене.

— И какво тогава…?

Нека я заведа в Града на тишината. Имаме начини да извличаме тайните, заключени в мозъка, тайни, които дори самата тя не подозира, че знае.

Брат Енох издърпа Меча от здраво стиснатите ръце на Джесамин. Тя сякаш не забеляза това. Погледът й бе насочен към Шарлот, очите й бяха широко разтворени и в тях се бе вселила паника.

— Градът от кости? — прошепна тя. — Където са положени мъртвите ловци на сенки? Не! Не искам да ходя там! Не понасям това място!

— Тогава ни кажи къде е Мортмейн — каза Шарлот, с глас като лед.

Джесамин започна да хълца. Шарлот не й обърна внимание. Брат Енох изправи момичето на крака; Джесамин се съпротивляваше, но Мълчаливият брат я бе хванал в желязна хватка, а с другата си ръка държеше Меча на смъртните.

— Шарлот! — изпищя сърцераздирателно Джесамин. — Шарлот, моля те, само не в Града на тишината. Заключи ме в Храма, изправи ме пред Съвета, но моля те, не ме изпращай сама в тази гробница! Ще умра от страх там!

— Трябваше да помислиш за това, преди да ни предадеш — каза Шарлот. — Брат Енох, отведи я, моля те.

Джесамин продължи да пищи, когато Мълчаливият брат я вдигна и я метна на рамото си. Теса гледаше с широко отворени очи как той излезе от стаята и я изнесе. Виковете и стоновете й отекваха по коридора, дълго след като вратата се затвори зад тях и след това внезапно замряха.

— Джесамин… — започна Теса.

— Тя е добре. Вероятно й е поставил руна за успокоение. Това е всичко. Няма защо да се тревожиш за нея — каза Шарлот и седна на края на леглото. Гледаше надолу към ръцете си, сякаш не бяха нейните. — Хенри…

— Да го събудя ли, госпожо Брануел? — предпазливо попита Софи.

— Той работи в криптата… Не мога да се реша да го извикам — замислено каза Шарлот. — Джесамин е от малка с нас. Това ще му дойде твърде много, твърде много. Той не би могъл да бъде жесток.

— Шарлот — Теса нежно леко докосна рамото й. — Ти не си жестока.

— Правя това, което трябва да направя. И няма защо да се тревожа — повтори Шарлот и избухна в сълзи.