Принц с часовников механизъм

15 Хиляди пъти повече

Остатъкът от деня бе изпълнен с напрежение, докато ловците на сенки се подготвяха за срещата с Нат вечерта. Този ден не се храниха заедно в трапезарията, тъй като всички имаха много работа — трябваше да прегледат и почистят оръжията си, да подготвят униформите си и да разгледат картата на града, докато Бриджет, напявайки мрачни балади, сновеше нагоре и надолу по коридорите, разнасяйки подноси със сандвичи и чай.

Ако не бе поканата на Софи да дойде и да хапне нещо, Теса нямаше да сложи нищо в устата си целия ден; гърлото й се бе свило от напрежение и тя едва успя да преглътне няколко хапки.

Ще се видя с Нат тази вечер, помисли си тя, вперила поглед в огледалото, докато Софи, коленичила в краката й, завързваше обувките й — мъжки обувки от скривалището на Джесамин.

И след това ще го предам.

Спомни си за деня, в който Нат бе лежал в скута й в каретата след партито в дома на Де Куинси и начина, по който бе изкрещял името й и се бе вкопчил в нея, когато се бе появил брат Енох. Чудеше се каква част от това бе просто театър. Нямаше съмнение, че бе ужасен — зарязан от Мортмейн, мразен от Де Куинси и оказал се в ръцете на ловците на сенки, на които нямаше основание да вярва.

Бе му казала, че може да се довери на ловците на сенки. Но той не я бе послушал. Бе в очакване на това какво ще му предложи Мортмейн. Нещо повече, искаше да разполага с нея, с Теса. Не се интересуваше от нищо друго. Всички тези години, прекарани заедно с нея, времето, което ги бе свързало толкова плътно, че тя си мислеше, че са неразделни, не означаваха нищо за него.

— Не тъжете, госпожице — каза Софи, изправяйки се и отупвайки ръце. — Той не е… искам да кажа, той не заслужава това.

— Кой не заслужава това?

— Брат ви. Нали за него мислите?

Теса присви очи подозрително.

— Знаеш за какво си мисля, защото имаш Зрението ли?

Софи се засмя.

— Не, за бога. Изписано е на лицето ви. Винаги имате това изражение, когато мислите за господаря Натаниъл. Само че той е калпав човек, госпожице, и не заслужава толкова да го мислите.

— Той ми е брат.

— Това не значи, че сте като него — решително каза Софи. — Някои просто са си родени такива и туй то.

Някакво вироглаво дяволче сякаш накара Теса да попита.

— А какво ще кажеш за Уил? И за него ли мислиш, че е роден лош? Беше казала, че е очарователен и същевременно отровен като змия.

Софи повдигна изящните си като арки вежди.

— Господарят Уил без съмнение е пълна загадка.

Преди Теса да отвърне, вратата се отвори и на прага й застана Джем.

— Шарлот ме изпрати да ти дам… — започна той, но не можа да продължи, взрян в Теса.

Тя се погледна. Панталони, обувки, риза, жилетка… Беше наистина странно усещане да си облечен в мъжки дрехи — бяха тесни на места, където тя не бе свикнала дрехите да са тесни, и широки на други; усещаше сърбеж, но това едва ли обясняваше изражението върху лицето на Джем.

— Аз… — Джем се бе изчервил, червенината бе заляла лицето му чак до яката. — Шарлот ме изпрати да ти кажа, че те чакаме в гостната — каза той. След това се обърна и бързо излезе от стаята.

— О, боже — озадачено каза Теса. — Какво беше това?

Софи се усмихна едва забележимо.

— Погледнете се в огледалото и ще разберете.

Теса се погледна. Бе се изчервила, помисли си тя, косата й падаше разбъркано върху ризата и жилетката й. Ризата бе ушита така, сякаш щеше да я носи жена, защото не я стягаше в гърдите, както се бе страхувала, че може да се окаже; но независимо от това бе тясно прилепнала, заради по-дребната фигура на Джеси. Панталоните също бяха прилепнали, каквато бе модата. Тя наклони глава. Имаше нещо неблагопристойно в това, нямаше съмнение. Мъжът не би трябвало да вижда формата на краката на жената или извивките на бедрата й. Имаше нещо в облеклото на мъжете, което я караше да се чувства не толкова мъж, колкото… разсъблечена.

— Господи — каза тя.

— Именно — отвърна Софи. — Но не се притеснявайте. Ще ви стоят по-добре, когато се превъплътите и освен това… той ви харесва всякак.

— Аз… ти наистина ли… искам да кажа, мислиш ли, че ме харесва?

— И още как — отвърна Софи невъзмутимо. — Трябваше да видите как ви гледа, когато си мислеше, че не го виждате. Или как гледа, когато някоя врата се отвори, и колко е разочарован, когато на прага й не сте застанали вие. Господарят Джем не е като господаря Уил. Той не може да крие чувствата си.

— А ти не си ли… — Теса търсеше точната дума. — Софи, ти не си ли… не си ли ми ядосана?

— Защо да съм ви ядосана? — веселите нотки в гласа на Софи сякаш бяха изчезнали и сега гласът й прозвуча предпазливо неутрално.

Изпадна в доста неловка ситуация, Теса, помисли си тя.

— Помислих си, че имаше някакъв момент, когато го гледаше с възхищение. Това е всичко. Нямах предвид нищо друго, Софи.

Софи мълча доста дълго, така че Теса си помисли, че е ядосана или дори по-лошо, ужасно наранена. Най-после тя каза:

— Имаше момент, когато аз… аз наистина му се възхищавах. Той беше толкова внимателен и мил, както никой друг мъж, когото познавам. И толкова очарователен, когато го погледнеш, а и свиренето му… — тя поклати глава и тъмните й къдрици се разтърсиха. — Само че той изобщо не се интересува от мен. С нито една дума или жест не ми е показал, че споделя възторга ми, въпреки че никога не е бил невнимателен.

— Софи — тихо каза Теса. — Ти винаги си била повече от слугиня, откакто съм тук. Ти си добър приятел. Никога не бих направила нещо, което би могло да те нарани.

Софи погледна към нея.

— Харесвате ли го?

— Мисля — предпазливо отвърна Теса, — че го харесвам.

— Добре — въздъхна Софи. — Той заслужава това. Заслужава да бъде щастлив. Господарят Уил винаги е бил звездата, която свети по-силно, този, който привлича вниманието… докато Джем е пламъкът, който гори равномерно; непоколебим и честен. Той може да ви направи щастлива.

— И на теб няма да ти е неприятно?

— Да ми е неприятно? — Софи поклати глава. — О, госпожице Теса, много мило от ваша страна, че ви е грижа за това, какво си мисля, но не е така. Няма да ми е неприятно. Моята симпатия към него, а това е всичко, което е имало, момичешката ми симпатия охладня и се превърна в приятелство. Мечтата ми е само той и вие да сте щастливи.

Теса бе изумена. Толкова се бе притеснявала как се чувства Софи, а излиза, че тя нямаше нищо против. Какво се бе случило, след като Софи бе плакала за това, че Джем е болен, в нощта, когато бяха избягали от моста „Блекфрайърс“? Да не би…

— Излизаш ли с някого? Сирил или…

Софи изви очи.

— О, милостиви боже, смили се над нас. Първо Томас, сега Сирил. Кога най-после ще престанете да се опитвате да ме омъжите за първия срещнат?

— Трябва да има някой…

— Няма никой — решително каза Софи, изправяйки се и обръщайки Теса към огледалото. — Готово. Сега скрийте косата си под шапката и ще бъдете образец на джентълмен.

Теса направи това, което Софи й каза.

Когато Теса влезе в библиотеката, малката група ловци на сенки — Джем, Уил, Хенри и Шарлот, всички в униформите си — бяха седнали около една маса, върху която бе поставено малко продълговато устройство от месинг. Хенри оживено жестикулираше, сочейки го, гласът му се извисяваше.

— Ето върху това — казваше той — работя сега. Много подходящо е за този случай. Предназначението му е да функционира като оръжие срещу механичните убийци.

— Тъпо, колкото впрочем е и самият Нат Грей — каза Уил. — Само че главата му не е пълна със зъбчати колела, Хенри. Той е човек.

— Възможно е да доведе със себе си някое от онези същества. Не сме сигурни, че няма да дойде в компанията на някое от тях. Ако не с друг, то може би поне с онзи механичен кочияш на Мортмейн…

— Мисля, че Хенри има право — каза Теса и всички извиха глави и я погледнаха. Джеймс отново се изчерви, само че не толкова силно и този път я възнагради с нещо като усмивка; погледът на Уил се плъзна нагоре и надолу по тялото й, без да бърза.

После каза:

— Изобщо не приличаш на момче. Приличаш на момиче, преоблечено в мъжки дрехи.

Тя не бе сигурна дали той каза това с одобрение или неодобрение или пък се отнасяше с безразличие към този факт.

— Не се опитвам да заблудя никого, освен случайните минувачи — ядосано отвърна тя. — Нат знае, че Джесамин е момиче. А дрехите ще ми стоят по-добре, когато се превъплътя в нея.

— Може би трябва да го направиш още сега — каза Уил.

Теса му хвърли гневен поглед, след това затвори очи. Беше по-различно да се превъплътиш в някого, в когото вече си се превъплъщавал. Не й бе необходимо да държи нещо, което е принадлежало на Джесамин или се е намирало близо до нея. Беше като да затвориш очи и да протегнеш ръка към гардероба, за да напипаш някоя позната дреха и да я измъкнеш оттам. Тя протегна ръка за Джесамин вътре в себе си и се обгърна с облика й; усещайки въздуха, който минаваше през белите й дробове, когато гръдният й кош се сви, косата й се изплъзна изпод шапката и се посипа по лицето й като вълни царевична свила. Тя отново я скри под шапката и отвори очи.

Всички бяха вперили очи в нея. Джем бе единственият, който й се усмихна, когато тя премигна срещу светлината.

— Невероятно, наистина — каза Хенри. Ръката му докосваше леко предмета върху масата.

Теса, която се почувства неспокойно заради множеството очи, вперени в нея, се приближи към масата.

— Какво е това?

— Това е… адското устройство, изобретено от Хенри — каза Джем. — Идеята му е да разруши устройствата, които карат механичните създания да функционират.

— Завърта се ето така — и Хенри показа как трябва да се завърти долната половина на нещото в едната посока, а горната — в другата посока. — След това се хвърля. Добре е да се улучи такова място в автоматона, където то да се прикрепи. Предназначението му е да разстрои работата на механизма в тялото на автоматона и да направи така, че той да се разпадне на части. Може обаче да нарани и вас, въпреки че не сте механични създания, така че не трябва да се бавите, след като бъде активирано. Имам само две, ето защо…

Той подаде едното на Джем, а другото на Шарлот, която го взе и го закачи на колана си с оръжия, без да каже дума.

— Изпратихте ли вече съобщението? — попита Теса.

— Да. Сега очакваме отговор от брат ти — отвърна Шарлот. Тя разгъна един свитък върху масата, подпирайки ъглите му с медни зъбчати колела от някаква част, която Хенри бе оставил. — Това тук — каза тя — е карта, която показва къде, според твърденията на Джесамин, се срещат обикновено. Това е склад на „Минсинг Лейн“ някъде около „Лауър Темз Стрийт“. Някога е било фабрика за опаковане на чай на едро, която след това е банкрутирала.

— „Минсинг Лейн“ — каза Джем. — Центърът на търговията с чай. Както и на търговията с опиум. Много вероятно е Мортмейн да разполага със склад там — той прокара тънкия си пръст върху картата, очертавайки прилежащите улици: „Ийстчийп“, „Грейсчърч Стрийт“, „Лауър Темз Стрийт“, „Сейнт Суитинс Лейн“. — Странно място за Джесамин, все пак — каза той. — Тя винаги си е мечтала за романтика, да бъде представена в двора и да вдигне косата си нагоре за танци. А не за тайни срещи в някакъв опушен склад на пристанището.

— Направи това, което винаги е искала да направи — каза Теса. — Ожени се за човек, който не е ловец на сенки.

Устните на Уил се изкривиха в нещо като усмивка.

— Ако бракът й бе действителен, щеше да ти е зълва.

Теса сви рамене.

— Не изпитвам лоши чувства към Джесамин. Тя заслужава нещо по-добро от брат ми.

— Всеки заслужава нещо по-добро от него — Уил се пресегна под масата и извади оттам някакъв пакет, увит в плат. Той го разстла върху масата, като внимаваше за картата. Вътре имаше няколко дълги и тънки оръжия, върху всяко от които проблясваше руна, издълбана в острието.

— За малко да забравя, бях разпоредил на Томас да поръча това преди няколко седмици. Току-що пристигнаха. Тези тънки кинжали са много подходящи за нанасяне на удари по механичните създания.

— Въпросът е — каза Джем, вдигайки един от кинжалите и пробвайки острието му — как, когато Теса влезе вътре за срещата с Нат, да го наблюдаваме, без да бъдем забелязани? Трябва да сме готови и да се намесим начаса, особено ако видим, че той става подозрителен.

— Трябва да пристигнем първи и да се скрием някъде — каза Уил. — Това е единственият начин. И ще слушаме внимателно какво ще каже Нат.

— Принципно не приемам идеята Теса да бъде принуждавана да говори с него — промърмори Джем.

— Тя се справя много добре; бях свидетел на това. Освен това е по-вероятно той да се отпусне, ако се чувства в безопасност. Дори и да го хванем и Мълчаливите братя да се опитат да изследват мозъка му, Мортмейн може да е заповядал да му поставят блокажи, така че ще отнеме време те да бъдат премахнати.

— Мисля, че Мортмейн е сложил блокажи и на Джесамин — каза Теса. — Не мога да се докосна до мислите й, когато става въпрос за важни неща.

— В такъв случай вероятността да го е направил с Нат е още по-голяма — каза Уил.

— Това момче е доста лабилно — каза Хенри — и ще ни каже всичко, което поискаме. А ако не го направи, имам едно устройство…

— Хенри! — Шарлот бе сериозно обезпокоена. — Нали не работиш върху устройство за изтезаване?

— Ни най-малко. Наричам го дезориентир. Излъчва вибрации, които влияят на човешкия мозък и той престава да различава истината от измислицата — Хенри с гордо изражение протегна ръка към кутията си. — Той просто ще изпее всичко, което е в мозъка му, без да го е грижа за последствията…

Шарлот предупредително вдигна ръка.

— Не точно сега, Хенри. Ако трябва да използваме… дезориентира върху Нат Грей, това все пак ще стане, когато го доведем тук. А сега да се концентрираме върху това как да стигнем до склада преди Теса. Това не е толкова далеч; предлагам Сирил да ни заведе там, а след това да се върне за Теса.

— Нат ще разпознае каретата на Института — възрази Теса. — Джесамин ходи на срещите с Нат пеша. И аз ще отида пеша.

— Ще се изгубиш — каза Уил.

— Няма да се изгубя — отвърна Теса, сочейки към картата. — Не е толкова сложно. Ще завия наляво по „Грейсчърч Стрийт“, после ще продължа по „Ийстчийп“ и ще пресека „Минсинг Лейн“.

Последва разправия с Джем, който за учудване на Теса взе страната на Уил и се противопостави на това тя да се разхожда сама из улиците. В последна сметка решиха Хенри да закара каретата до „Минсинг Лейн“, а Теса да върви пеша, като Сирил я следва на известно разстояние, в случай че се загуби в многолюдния, мръсен и шумен град. Тя се съгласи, свивайки рамене; предпочиташе да не се карат повече, а и нямаше нищо против Сирил.

— Никой не каза нищо за това — каза Уил, — че отново ще оставим Института без нито един ловец на сенки, който да го охранява.

Шарлот нави картата, която изшумоля лекичко.

— Кого предлагаш да си остане вкъщи, вместо да помага на Теса?

— Не казах, че някой трябва да остане вкъщи — снижи глас Уил. — Но Сирил ще е с Теса, Софи е преминала само частично обучение, а Бриджет…

Теса погледна към Софи, която седеше тихо в един ъгъл на библиотеката и изглежда не бе чула Уил. Междувременно от кухнята се разнесе гласът на Бриджет, която пееше поредната ужасяваща балада:

— В името на Ангела — каза Шарлот, — трябва да направим нещо, преди да ни е подлудила напълно.

Преди някой да успее да отговори, нещо изтропа по прозореца. Теса толкова се стресна, че отстъпи крачка назад. В същото време из целия Институт се разнесе пронизително звънтене; бе звукът на сигналната камбана на входа. Шарлот каза нещо на Уил, което бе заглушено от звънтенето, и той излезе от стаята, а Шарлот я прекоси, плъзна прозореца нагоре, за да го отвори и хвана нещо, което кръжеше във въздуха.

После се обърна, държейки в ръка някакво пърхащо парче хартия; то приличаше на бяло птиче, ъглите му потрепваха от вятъра. Косата й се развяваше и Теса си спомни колко млада е Шарлот.

— Предполагам, че е от Нат — каза Шарлот. — Неговото съобщение за Джесамин.

Тя го подаде на Теса, която разкъса кремавия пергамент по дължина, нетърпелива да го отвори.

Теса вдигна очи.

— От Нат е — потвърди тя. — Съгласен е да се срещне с Джеси на обичайното място при залез-слънце. — Теса възкликна тихо, когато разпознавайки, че е била прочетена, бележката внезапно лумна в пламък, който не бе горещ, и постепенно започна да се смалява, докато в дланта й не остана само ивица черна пепел.

— Това ни дава още малко време — каза Хенри. — Ще отида да кажа на Сирил да приготви каретата.

Той погледна към Шарлот, сякаш очакваше одобрението й, но тя само кимна, без да го погледне. Хенри въздъхна и излезе от стаята, като едва не се сблъска на прага с Уил, който точно се връщаше, следван от някакъв човек в пътническо наметало. За момент Теса се запита дали това не бе някой от Мълчаливите братя, но в следващия момент посетителят свали качулката си и тя видя познатите пясъчноруси къдрави коси и зелени очи.

— Гидеон Лайтууд? — изненадано каза тя.

— Сега вече Институтът няма да остане без ловец на сенки — каза Шарлот и пусна в джоба си картата, която държеше.

Софи бързо се изправи и замръзна, не знаеше какво да направи или да каже в присъствието на най-големия син на фамилията Лайтууд, когато не бяха в залата за тренировка.

Гидеон огледа стаята. Както всеки друг път, зелените му очи бяха невъзмутимо спокойни. Уил, застанал зад него, бе пълен негов контраст — той потрепваше от енергията, която напираше в него, независимо че просто стоеше на мястото си.

— Извикахте ме — каза той и Теса осъзна, че гледайки към нея, той всъщност вижда Джесамин — и ето ме тук, въпреки че не знам за какво съм ви.

— За да обучавате Софи, разбира се — отвърна Шарлот. — И за да наглеждате Института, докато ни няма. Имаме нужда от пълнолетен ловец на сенки, който освен това да е и с вашата квалификация. Всъщност Софи предложи да извикаме вас.

— Колко дълго ще отсъствате?

— Два-три часа. Няма да е цялата нощ.

— Добре. — Гидеон започна да разкопчава наметалото си. Обувките му бяха покрити с прах, а косата му изглеждаше така, сякаш бе излязъл без шапка на студения вятър. — Баща ми би казал, че това е полезен опит, който ще ми е от полза, когато оглавя това място.

Уил измърмори нещо под носа си, което прозвуча като „какво нахалство“. След това погледна към Шарлот, която енергично заклати глава към него.

— Възможно е един ден Институтът да е във ваши ръце — каза тя на Гидеон меко. — Във всеки случай сме благодарни за помощта ви. Така или иначе, всички ловци на сенки носят отговорност за Института. Това е нашата резиденция, нашия Идрис, далеч от дома.

Гидеон се обърна към Софи.

— Готова ли сте за обучението?

Тя кимна. Те напуснаха стаята на групи — Гидеон и Софи се отправиха към залата за тренировки, а останалите тръгнаха към стълбището. Скръбният вой на Бриджет продължаваше да се разнася и Теса чу как Гидеон казва нещо на Софи за него, а след това Софи му отговаря, преди да са се отдалечили толкова, че тя да не ги чува повече.

На Теса й се струваше съвсем естествено да върви редом до Джем, докато слизаха по стълбите и минаваха под кораба на катедралата. Тя вървеше близо до него, но въпреки това не си говореха, можеше да усети топлината му, докосването на ръката му, докато излизаха навън. Слънцето щеше да залезе скоро. Небето бе започнало да се обагря в бронзовите отблясъци, които можеха да бъдат видени само по здрач. Сирил ги чакаше пред главния вход, толкова приличаше на Томас, че бе болезнено да го гледаш. Носеше дълга, тънка кама, която подаде на Уил, без да каже нищо; Уил я взе и я затъкна в колана си.

Шарлот се обърна и сложи ръка върху бузата на Теса.

— Ще се видим в склада — каза тя. — И косъм няма да падне от главата ти, Теса. Благодаря ти, че правиш това за нас.

Шарлот свали ръката си и тръгна надолу по стълбите, Хенри я следваше, а Уил вървеше след тях. Джем се поколеба за момент, а Теса, която си спомни за една друга нощ, когато той бе изтичал по стълбите, за да й каже довиждане, леко стисна ръката му.

— Масфа — каза тя.

Тя чу как той си поема въздух. Ловците на сенки влязоха в каретата; той се обърна и я целуна бързо по бузата, преди да се обърне и да изтича надолу по стълбите след другите; никой от тях не забеляза това, но Теса сложи ръка на лицето си, докато Джем се качваше последен в каретата, а Хенри се настани на капрата. Вратите на Института се отвориха и каретата изтрополя навън в падащия мрак.

— Да тръгваме ли, госпожице? — попита Сирил. Въпреки че много приличаше на Томас, Теса си помисли, че той не беше толкова стеснителен. Гледаше я в очите, когато говореше, а ъгълчетата на устните му сякаш бяха готови всеки момент да се извият в усмивка. Помисли си дали винаги единият от братята е по-спокоен, а другият по-избухлив, като Гейбриъл и Гидеон.

— Да, мисля, че можем… — Теса изведнъж замръзна на мястото си, с крак протегнат над стълбите. Беше смешно, знаеше го, и все пак. Бе свалила ангела с часовниковия механизъм, за да облече дрехите на Джесамин, а след това не го бе сложила отново. Не можеше да го сложи, Нат веднага би го познал, но мислеше да го пусне в джоба си, за късмет, само че бе забравила. Поколеба се. Не бе просто глупаво суеверие; ангелът два пъти бе спасявал живота.

Тя се обърна.

— Забравих нещо. Изчакай ме тук, Сирил. Ще отнеме само минутка.

Вратата на Института все още бе отворена; тя се втурна обратно по стълбите, мина през фоайето, а после по коридора, водещ към стаята на Джесамин, и когато стигна до нея замръзна на мястото си.

Коридорът към стаята на Джесамин бе същият, който водеше към стълбите за залата за тренировки. Бе видяла Софи и Гидеон да изчезват по него само няколко минути преди това. Само че не бяха изчезнали; още бяха тук. Светлината бе приглушена и се виждаха само сенките им, но Теса можеше да ги види съвсем ясно — Софи бе застанала до стената, а Гидеон бе хванал ръката й.

Теса отстъпи едно стъпало назад, сърцето й запрепуска в гърдите. Никой от двамата не я бе видял. Изглеждаха напълно погълнати един от друг. Гидеон се бе навел над нея и докато тихо й говореше нещо, нежно отмахна кичур коса от лицето й. Стомахът на Теса се сви, тя се обърна и възможно най-тихо се запромъква назад.

Небето бе станало още по-тъмно, когато тя излезе на стълбите. Сирил бе там и си подсвиркваше нещо; спря, когато видя изражението на лицето й.

— Наред ли е всичко, госпожице? Взехте ли това, което искахте?

Теса си помисли за Гидеон, отмятащ косата на Софи от лицето й. Спомни си за нежните ръце на Уил около талията й и за мекотата на устните на Джем върху бузата си и усети, че всичко в главата й се завъртя. Коя бе тя, че да казва на Софи да бъде предпазлива, дори и наум, когато самата тя бе толкова объркана?

— Да — излъга тя. — Взех това, което исках. Благодаря, Сирил.

Складът представляваше огромна сграда от бял варовик, оградена с черна ограда от ковано желязо. Прозорците бяха заковани с дъски и масивен железен катинар държеше входните врати затворени, а над тях, изпод пластовете сажди, едва се различаваше изписаното с потъмнели букви име „Мортмейн и съдружие“.

Ловците на сенки оставиха каретата до тротоара и я скриха с магически прах, за да не бъде открадната или ограбена от някой мундан, докато дойдеше Сирил. Уил разгледа катинара и установи, че е бил смазван и отварян съвсем наскоро; една руна замести липсващия ключ и той и останалите се промъкнаха вътре, затваряйки вратата зад себе си.

Друга руна помогна да бъде отворена входната врата, водеща към няколко стаи. Само една бе обзаведена с бюро, лампа със зелен абажур и канапе на цветя и висока дървена облегалка.

— Ето го гнезденцето, където са се ухажвали Джесамин и Нат — весело отбеляза Уил.

Джем отвратено възкликна и започна да боде канапето с бастуна. Шарлот се бе навела над бюрото и припряно ровеше в чекмеджетата.

— Не предполагах, че ще заемеш толкова строга позиция срещу ухажванията — подхвърли Уил към Джем.

— Не става въпрос за позиция. Просто мисълта, че Нат е докосвал някого… — Джем изкриви лице. — А Джесамин е толкова убедена, че го обича. Ако можеше да я видиш, Уил, дори и ти щеше да изпиташ съжаление.

— Не, нямаше — каза Уил. — Несподелената любов е смешна и който страда от нея също става смешен — и той дръпна превръзката на рамото си, сякаш го стягаше. — Шарлот? Откри ли нещо в бюрото?

— Не — отвърна Шарлот и затвори чекмеджетата. — Няколко документа с цени на чай и дати на търгове, но нищо повече. Е, и няколко умрели паяка.

— Колко романтично — промърмори Уил. Той последва Джем, който вече обикаляше из съседните стаи, използвайки бастуна си, за да отмахва паяжините, изпречили се на пътя му. Следващите няколко стаи бяха празни, последната водеше към това, което някога е било работната площадка на склада. Беше сенчесто, наподобяващо пещера пространство, таванът му се губеше в тъмнината. Разнебитени дървени стъпала водеха към втория етаж. До стената на първия етаж бяха опрени чували от зебло, в сянката, като отпуснати тела. Уил вдигна камъка си с магическа светлина, който освети стаята, когато Хенри влезе да провери съдържанието на един от чувалите. Бе застанал с гръб, свивайки рамене.

— Натрошени на дребно листа от чай — каза той. — Черен цейлонски или индийски, струва ми се.

Но Джем поклати глава, оглеждайки се наоколо.

— Много добре разбирам, че някога това е било действаща кантора за продажба на чай, но е очевидно, че е изоставена от години, от времето, когато Мортмейн започва да се интересува от механизми. Но на пода няма прах. — Той хвана ръката на Уил, насочвайки лъча светлина към гладкия дървен под. — Тук е имало и друга дейност, не само Джесамин и Нат са влизали в изоставената кантора.

— Там има още стаи — каза Хенри и посочи към един отдалечен ъгъл. — Шарлот и аз ще ги претърсим. Уил, Джем, проверете какво има на втория етаж.

Беше толкова необичайно и странно Хенри да дава заповеди; Уил погледна към Джем, ухили се и тръгна нагоре по клатушкащите се дървени стълби. Те изпукаха под тежестта му и под тежестта на значително по-лекия Джем, който вървеше зад него. Магическата светлина в ръката на Уил хвърли отблясък върху стените, когато той застана върху най-горното стъпало.

Озоваха се на нещо като платформа, където вероятно са складирали сандъците с чай или откъдето надзирателят е наблюдавал какво става на площадката долу. Сега тя бе празна, като се изключи самотната фигура, лежаща на пода. Бе тяло на мъж, слаб и младолик, и когато Уил се приближи до него, сърцето му заби бясно, защото той вече го бе виждал някъде — бе виждал това и преди — отпуснатото тяло, сребърната коса и тъмните дрехи, затворените посинели клепачи, обрамчени със сребърни мигли.

— Уил… — обади се Джем зад него. Той премести поглед от смаяното лице на Уил към тялото на пода, заобиколи го и коленичи до него. Вдигна китката на мъжа, точно когато Шарлот изкачи стъпалата. Уил я погледна изненадано. Лицето й бе покрито с пот и тя изглеждаше леко болна. Джем каза:

— Има пулс. Какво ще кажеш, Уил?

Уил коленичи до приятеля си. От това разстояние можеше да се види ясно, че мъжът на пода не бе Джем. Бе по-възрастен и беше бял; върху лицето му бе набола сребриста брада, чертите му бяха по-широки и не толкова отчетливи. Сърцето на Уил заби по-бавно, когато очите на мъжа се отвориха.

Те приличаха на сребърни дискове, като очите на Джем. В този момент Уил го позна. Бе усетил сладко-киселата миризма на прегоряла дрога, топлината й във вените си и се сети, че бе виждал този мъж и преди, знаеше и къде.

— Ти си върколак — каза той. — Един от онези безпризорни типове, които купуват уин фен от ифритите в Чапъл. Нали?

Върколакът огледа и двамата и после спря погледа си върху Джем. Присви очи и ръката му се стрелна напред, сграбчвайки Джем за реверите.

— Ти — изхриптя той. — Ти си един от нас. Имаш ли от него… имаш ли от праха…

Джем се дръпна ужасен. Уил сграбчи върколака за китката и блъсна ръката му. Това не се оказа трудно; в пръстите му не бе останало много сила.

— Не го докосвай — чу гласа си Уил, сякаш от разстояние, рязък и студен. — Той няма от отвратителния ви прах. Въздействието му върху нас, нефилимите, не е като това върху вас.

— Уил — в гласа на Джем се прокрадна молба. — Бъди по-внимателен.

— Ти работиш за Мортмейн — каза Уил. — Кажи ни, в какво се състои работата ти? Кажи ни, къде е той?

Върколакът се засмя. От устата му бликна кръв, намокри устните му и се стече надолу по брадичката. Част от нея изпръска униформата на Джем.

— Сякаш… мога да знам… къде е Магистърът — изхърка той. — Жалки глупаци. Нещастни нефилими. Ако имах сила… щях да ви направя на парчета…

— Но нямаш — безмилостно рече Уил. — Може би в нас все пак ще се намери малко уин фен.

— Нямате. Мислите, че не зная ли? — очите на върколака блуждаеха наоколо. — Когато той ми го даде за първи път, видях неща… неща, които не можете да си представите… великолепният кристален град… небесните кули… — задуши го нов пристъп на кашлица. Бликна още кръв. Тя имаше сребрист отблясък, като живак. Уил и Джем се спогледаха. Кристалният град. Уил не можеше да не си помисли за Аликанте, въпреки че никога не го бе виждал. — Мислех, че ще живея вечно… работех по цял ден и цяла нощ, никога не се изморявах. След това започнахме да умираме, един по един. Дрогата, тя ни убиваше, но той никога не спомена за това. Дойдох тук да видя дали няма да намеря някакви скрити запаси. Но няма нищо. Не са оставили нищо. И сега ще умра. По-добре тук, отколкото някъде на друго място.

— Знаел е какво прави, когато ви е давал от праха — каза Джем. — Знаел е, че това ще ви убие. Не заслужава твоята лоялност. Кажи ни какво прави той… върху какво работехте ден и нощ.

— Сглобявахме онези неща — онези метални хора. Беше наистина изтощително, но парите бяха добри, а и дрогата си я биваше…

— И с какво ще ти помогнат тези пари сега? — каза Джем, а в гласа му прозвуча необичайна горчивина. — Колко често ви караше да го вземате? Сребърния прах?

— Шест-седем пъти на ден.

— Не е за учудване, че не може да се намери в Чапъл — измърмори Уил. — Мортмейн контролира доставките.

— Не се предполага да я вземате толкова често — каза Джем. — Колкото повече вземате, толкова по-бързо ще умрете.

Върколакът впери поглед в Джем. Очите му бяха прорязани от червени жилки.

— Ами ти — каза той, — още много ли ти остава?

Уил обърна глава. Шарлот бе застанала неподвижно зад него на най-горното стъпало, взряна в тях. Той махна с ръка към нея.

— Шарлот, ако можем да го свалим долу, може би Мълчаливите братя биха могли да му помогнат. Дали няма да можеш…

Но Шарлот, за изненада на Уил, бе почти позеленяла. Сложи ръка на устата си и се втурна надолу по стълбите.

— Шарлот! — просъска Уил; не смееше да извика. — О, дявол да го вземе. Е, добре, Джем. Хвани го за краката, а аз ще го хвана за раменете…

— Няма смисъл, Уил — гласът на Джем бе тих. — Той е мъртъв.

Уил се обърна. И наистина, сребърните очи бяха широко отворени, изцъклени и загледани в тавана; гърдите му бяха престанали да се вдигат и спускат. Джем протегна ръка да затвори очите му, но Уил хвана приятеля си за ръката.

— Недей.

— Не се каня да му дам благословия, Уил. Само исках да затворя очите му.

— Той не го заслужава. Работил е за Магистъра! — почти извика Уил.

— Той е като мен — каза Джем. — Наркоман.

Уил погледна към него над сплетените им ръце.

— Той не е като теб. И ти няма да умреш така…

Устните на Джем се отвориха изненадано.

— Уил…

И двамата чуха звука от отварянето на врата и някакъв глас, който викаше Джесамин. Уил пусна ръката на Джем и двамата се смъкнаха на пода, а после запълзяха към ъглите на платформата, за да видят какво става долу на площадката.