Принц с часовников механизъм

21 Угризения на съвестта

Изпод прага на открехната врата на стаята на Джем се лееше музика. Уил бе застанал пред нея с ръка върху топката, раменете му бяха опрени в стената. Чувстваше се толкова изтощен, колкото не се бе чувствал никога досега. Някакъв страховит прилив на енергия го бе държал бодър, след като бе напуснал „Чейни Уок“, но той вече бе секнал и след него бе останала само изтощителна тъмнина.

Бе се надявал Теса да извика след него, когато затръшна след себе си вратата на гостната, но тя не го бе направила. Все още я виждаше пред очите си, сивите й очи бяха като огромни буреносни облаци. Джем ми направи предложение и аз казах „да“.

Обичаш ли го?

Обичам го.

И сега той бе тук, застанал пред стаята на Джем. Не знаеше дали бе дошъл, за да се опита да убеди Джем да се откаже от Теса — сякаш това бе възможно — или, по-вероятно, това бе мястото, където от години бе свикнал да търси утеха и още не се бе отучил от навика си. Той отвори вратата; в коридора се разля магическа светлина и той влезе в стаята на Джем.

Джем бе седнал върху рамката в долната част на леглото си, цигулката бе опряна на рамото му. Очите му бяха затворени, докато лъкът се плъзгаше по струните, но ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, когато парабатаят му влезе в стаята, и той каза:

— Уил? Ти ли си това, Уил?

— Да — отвърна Уил. Бе прекрачил прага на стаята, но се чувстваше така сякаш нямаше сили да направи нито крачка повече.

Джем спря да свири и отвори очи.

— Телеман — каза. — Фантазия в сол бемол мажор. — Той свали лъка и цигулката. — Е, хайде, влизай. Изнервяш ме, като стоиш така.

Уил направи няколко крачки навътре. Бе прекарал толкова много време в тази стая, че я познаваше толкова добре, колкото и собствената си. Партитурите на Джем, калъфът, в който седеше цигулката му, когато не свиреше на нея; прозорците, гледащи към двора, окъпан в слънчева светлина. Пътническият сандък, изминал целия път от Шанхай. Бастунът с нефритената ръкохватка, опрян до стената. Кутията с богинята Куан Ин, където Джем държеше лекарствата си. Креслото, в което Уил бе прекарал толкова много нощи, гледайки Джем как спи, броейки вдишванията му и молейки се.

Джем погледна към него. Очите му сияеха; в тях не се прокрадваше и най-малко подозрение, само чистосърдечна радост от това, че вижда приятеля си.

— Радвам се, че си тук.

— Аз също — дрезгаво отвърна Уил. Чувстваше се неловко и се питаше дали Джем забелязва това. Никога досега не се бе чувствал неловко край своя парабатай. Заради думите, които бяха на езика му, помисли си той, и нямаха търпение да бъдат изречени.

Знаеш това, нали Джеймс? Без Теса за мен не съществува нищо — нито радост, нито светлина, нито живот. Ако ме обичаш, ще ме оставиш да я имам. Не е възможно да я обичаш, както я обичам аз. Никой не е в състояние да я обича така. Ако наистина си мой брат, ще направиш това за мен.

Но думите останаха неизречени, а Джем се наведе напред, гласът му бе тих и доверителен:

— Уил, има нещо, което исках да ти кажа насаме.

Уил се стегна целият. Това било значи. Джем се канеше да му каже за годежа и той трябваше да се преструва, че е щастлив, а не да започне да повръща, както ужасно му се искаше. Пъхна ръце в джобовете си.

— И какво е това?

Слънцето заблестя в косата на Джем, когато той наведе глава.

— Отдавна трябваше да говоря с теб. Само че никога не сме обсъждали темата за любовта и тъй като ти си такъв циник… — той се усмихна, — се страхувах, че ще ми се присмиваш. А и никога не съм си представял, че тя ще отвърне на чувствата ми.

— Теса — отвърна Уил. Името й бе като нож в устата му.

Джем се усмихна сияйно, усмивката озари лицето му и надеждата, която Уил бе хранил дълбоко в сърцето си, че вероятно Джем всъщност не я обича, се изпари, като мъгла пред силен вятър.

— Ти никога не си бягал от задълженията си — каза Джем. — Знам, че би направил това, което направи, за да спасиш Теса в склада за чай, за всекиго. Но не мога да не си мисля, че причината да си толкова решен да я спасиш бе, че се досещаш какво означава тя за мен — той наклони глава назад, усмивката му бе ослепителна. — Прав ли съм или съм пълен глупак?

— Разбира се, че си глупак — отвърна Уил и преглътна с усилие, гърлото му бе сухо. — Но имаш право. Знам какво означава тя за теб.

Джем се засмя. Щастието е изписано на лицето му, струи от очите му, помисли си Уил; никога не го бе виждал такъв. Винаги си бе мислил, че Джем е спокоен и уравновесен, винаги си бе мислил, че радостта и гневът са твърде силни и прекалено човешки чувства, за да ги изпитва. Сега осъзна, че е грешал; Джем просто никога не бе бил толкова щастлив. Или поне не откакто бе загубил родителите си. Но Уил никога не го бе отчитал. Бе се грижил за безопасността и оцеляването на Джем, но не и за това той да е щастлив.

Джем е най-големият ми грях.

Теса имаше право. Бе поискал тя да развали годежа, независимо от цената; сега осъзна, че не го иска, че не може да го направи. Трябва да знаеш, че поне знам какво е благородство и чувство за дълг, бе казал той на Джем и го мислеше. Дължеше му живота си. И нямаше да му отнеме единственото нещо, което той желаеше повече от всичко друго на света. Дори и това да означаваше самият той да не е щастлив, Джем не бе за него просто някой, на когото дължеше толкова много, че никога нямаше да бъде в състояние да му се изплати, а както се казваше в споразумението, някой, когото обичаше като собствената си душа.

Джем изглеждаше не само по-щастлив, но и по-силен, помисли си Уил, цветът на лицето му бе по-здрав, гърбът му бе по-изправен.

— Трябва да ти се извиня — каза Джем. — Бях много суров към теб във вертепа на ифритите. Знам, че просто се нуждаеше от утеха.

— Не, ти бе прав да…

— Не, не бях — изправи се Джем. — Бях груб с теб, защото не можех да гледам как се отнасяш към себе си, все едно не струваш нищо. Каквато и роля да се опитваш да играеш, аз винаги те виждам такъв, какъвто си, мой кръвни братко. Не само по-добър, отколкото се представяш, но по-добър, отколкото повечето хора биха могли да се надяват, че са — той нежно сложи ръка върху рамото на Уил. — Ти си изключително ценен във всяко едно отношение, Уил.

Уил затвори очи. Видя черната базалтова зала, двата кръга, горящи на пода. Джем пристъпи от своя кръг към кръга на Уил, така че те застанаха в едно и също място, заобиколено от огъня. Очите му бяха черни тогава, широко отворени върху бледото му лице. Уил си спомни думите от клетвата на парабатаите. Където и да отидеш, и аз ще дойда там; когато умреш, ще умра и аз и там ще бъда погребан: Ангелът отреди така и само смъртта може да ни раздели. Същият този глас му каза сега:

— Благодаря ти за това, което направи за Теса.

Уил не можа да го погледне; гледаше към стената, където сенките им се бяха преплели, така че не можеше да се каже къде започва единият и къде другият.

— Благодаря ти, че бе с мен, когато брат Енох вадеше металните късове от гърба ми — каза той.

Джем се засмя.

— Нали затова са парабатаите.

Заседателната зала бе украсена с червени знамена, върху които бяха извезани черни руни; Джем прошепна на Теса, че това са руни за вземане на решения и за издаване на присъди.

Настаниха се в предната част, на реда, където бяха седнали Хенри, Гидеон, Шарлот и Уил. Теса не бе разговаряла с Уил от предишния ден; той не бе дошъл на закуска и се бе присъединил към тях по-късно в двора, закопчавайки палтото си, докато слизаше надолу по стълбите. Тъмната му коса бе в безпорядък и той изглеждаше така, сякаш не бе спал. Опитваше се да не поглежда към Теса и тя на свой ред също избягваше да го поглежда, въпреки че на моменти усещаше върху себе си погледа му, подобно на горещи въглени, попаднали върху кожата й.

Джем се държеше като джентълмен; годежът им все още бе тайна и освен че й се усмихваше всеки път, когато го погледнеше, нищо друго в държанието му не бе по-различно от обикновено. Преди да заемат местата си в Съвета, тя усети как пръстите на дясната му ръка нежно докоснаха ръката й, след това той отдръпна ръката си.

Усещаше как Уил ги гледа от другия край на реда. Но тя не поглеждаше към него.

На едно от местата върху подиума в центъра на залата бе седнал Бенедикт Лайтууд; орловият му профил бе обърнат встрани от множеството, зъбите му бяха стиснати. До него бе седнал Гейбриъл, който, подобно на Уил, изглеждаше изтощен и брадясал. Той погледна към брат си, когато Гидеон влезе в стаята, и отмести погледа си след това, когато Гидеон зае мястото си, съвсем преднамерено, сред ловците на сенки от Института. Гейбриъл прехапа устни и заби поглед в обувките си, но не се помръдна от мястото си.

Тя разпозна няколко от лицата край себе си. Лелята на Шарлот, Калида, както и мършавият Алойзиъс Старкуедър, въпреки оплакванията му, че не е бил поканен. Очите му се присвиха, спирайки се върху Теса, и тя бързо се обърна напред.

— Тук сме — каза консулът Уейланд, когато зае мястото си пред катедрата, Инквизиторът бе седнал от лявата му страна, — за да установим докъде са стигнали Шарлот и Хенри Брануел, с помощта на Клейва, през изминалите две седмици по въпроса за Аксел Мортмейн, а също така и във връзка с иска на Бенедикт Лайтууд относно това, че е по-добре лондонският Институт да бъде ръководен от друг.

Инквизиторът се изправи. Държеше нещо, което проблясваше със сребристочерна светлина в ръката му.

— Шарлот Брануел, моля, заповядайте на катедрата.

Шарлот се изправи и изкачи стъпалата към подиума.

Инквизиторът й протегна Меча на смъртните и тя обгърна с ръце острието. С тих глас тя изложи събитията от последните две седмици — ровенето във вестникарските статии и архивните документи, пътуването до Йоркшир, заплахите към семейство Херондейл, откритието за предателството на Джесамин, битката в склада за чай, смъртта на Нат. Не излъга нито веднъж, но на Теса й направи впечатление, че изпускаше някои детайли. По всичко изглеждаше, че Мечът на смъртните би могъл да бъде заобиколен, макар и леко.

Имаше моменти, по време на изложението на Шарлот, в които членовете на Съвета реагираха бурно: въздишаха тежко, влачеха крака, най-вече когато стана ясно за участието на Джесамин в случилото се.

— Познавах родителите й — чу Теса да казва от задната част на залата лелята на Шарлот. — Ужасна история!

— И къде е сега момичето? — попита Инквизиторът.

— В килиите на Мълчаливите братя — отвърна Шарлот. — Очаква наказание за престъплението си. Информирах Консула за местопребиваването й.

Инквизиторът, който се разхождаше нагоре-надолу по подиума се спря и се взря в лицето на Шарлот.

— Казахте, че това момиче ви е било като дъщеря — каза той, — а сега сте я предали на братята без принуда?

— Законът е суров — отвърна Шарлот, — но това е законът.

Ъгълчетата на устните на консула Уейланд се извиха нагоре.

— А вие, Бенедикт, казахте тук, че тя ще бъде твърде мека към злосторниците — каза той. — Ще кажете ли нещо в тази връзка?

Бенедикт се изправи на крака; бе твърдо решен да се покаже в най-добрата си светлина, маншетите му, бели като сняг, се подаваха от ръкавите на фрака му от тъмен туид.

— Да, ще кажа — каза той. — От цялото си сърце подкрепям Шарлот Брануел за ръководител на Института и оттеглям иска си.

Сред множеството се понесе шепот на недоверие.

Бенедикт се засмя дружелюбно.

Инквизиторът се обърна към него и го изгледа невярващо.

— Искате да кажете — натърти той, — че независимо от факта, че тези ловци на сенки са убили Натаниъл Грей — или са отговорни за смъртта му — единствената брънка, която ни свързва с Мортмейн, независимо от факта, че са приютявали и друг шпионин под покрива си, независимо от факта, че все още не знаят къде се намира Мортмейн, вие ще препоръчате Шарлот и Хенри Брануел да продължат да управляват този Институт, така ли?

— Може и да не знаят къде се намира Мортмейн — отвърна Бенедикт, — но знаят кой е той. Както казва големият мундански стратег Сун Дзъ в „Изкуството на войната“, „ако познавате враговете си и себе си, можете да спечелите стотици сражения и да не претърпите нито една загуба“. Сега знаем кой всъщност е Мортмейн — смъртен мъж, а не някакво свръхестествено същество; мъж, който се страхува от смъртта; мъж, който се стреми към отмъщение заради това, което нарича незаслужена смърт на семейството си. Той не изпитва състрадание към долноземците. Използва върколаци, за да му помагат да изгради армията си от механични създания в съкратени срокове, дава им дрога, за да работят по двайсет и четири часа в денонощие, знаейки, че дрогата ще ги убие и така ще си осигури мълчанието им. Съдейки по размерите на склада за чай, използван от него, и броя на работниците, които е наемал, армията му от механични създания би трябвало да е доста внушителна. Съдейки също така по мотивацията му през всички тези години, през които е планирал стратегията си за отмъщение, той е човек, който не се влияе от разумни аргументи, не може да бъде разубеден и не може да бъде спрян. Трябва да се подготвим за война. Не знаехме всичко това преди.

Инквизиторът погледна към Бенедикт, устните му бяха стиснати, сякаш подозираше, че се случва нещо недопустимо, но не може да разбере какво точно.

— Да се подготвим за война? И как предлагате да го направим — основавайки се, може би, на цялата тази ценна информация, до която семейство Брануел са се добрали?

Бенедикт сви рамене.

— Това ще реши Съвета след време. Но Мортмейн се е опитал да привлече към каузата си влиятелни долноземци като Улси Скот и Камила Белкор. Може и да не знаем къде е, но сега знаем пътищата му и можем да му поставим капан. Като се съюзим с някои от най-влиятелните лидери на долноземците. По всичко изглежда, че Шарлот ги държи в ръцете си.

Тук-там се разнесе колеблив смях, не се смееха на Шарлот; смееха се на Бенедикт. Гейбриъл гледаше баща си и зелените му очи горяха.

— Ами шпионинът в Института? Няма ли да определите това като небрежност? — попита Инквизиторът.

— Ни най-малко — отвърна Бенедикт. — Тя подхожда към проблемите оперативно и без да влага състрадание — той се усмихна към Шарлот, а усмивката му бе като бръснач. — Оттеглям предишното си твърдение, че е мекосърдечна. Тя очевидно е в състояние да раздава правосъдие безмилостно като мъж.

Шарлот пребледня, но не каза нищо. Малките й ръце все още бяха върху Меча.

Консулът Уейланд въздъхна отривисто.

— Съжалявам, че не стигнахте до това заключение преди две седмици, Бенедикт, щяхте да ни спестите всичко това.

Бенедикт елегантно присви рамене.

— Смятах, че трябва да бъде проверена — каза той. — За радост тя издържа проверката.

Уейланд поклати глава.

— Е, добре. Нека да гласуваме. — Той подаде на Инквизитора нещо, което изглеждаше като стъклен съд от помътняло стъкло. Инквизиторът слезе сред присъстващите и подаде съда на жената, седяща на първото място в първия ред. Теса с изненада видя как тя наведе глава и прошепна нещо в съда, след това го подаде на мъжа, който бе отляво.

Докато съдът обикаляше стаята, Теса усети как Джем плъзна ръцете си в нейните. Тя подскочи, но широките й поли, предположи тя, почти скриха ръцете им. Тя сплете пръсти с неговите тънки, деликатни пръсти и затвори очи. Обичам го. Обичам го. Обичам го. И наистина, докосването му я накара да потрепери, а сърцето й се сви, спомняйки си за изражението на Уил, когато му каза, че с Джем са сгодени, щастието, което угасна от лицето му като огън, потушен от дъжда.

Джем изтегли ръката си от нейните, за да вземе купата от Гидеон, седящ до него. Чу го да прошепва „Шарлот Брануел“, преди да й подаде купата, за да я предаде на Хенри до нея. Погледна към него и той погрешно изтълкува тъгата в очите й, защото й се усмихна окуражаващо.

— Всичко ще е наред — каза той. — Ще изберат Шарлот.

Когато купата завърши пътешествието си, тя отново се озова при Инквизитора, който тържествено я подаде на Консула. Консулът я пое и оставяйки я на катедрата пред себе си, нарисува една руна върху стъклото със стилито си.

Купата се разтресе като кипящ чайник. От отвора й се изви бял пушек — шепота на стотиците ловци на сенки. Във въздуха се изписа:

Шарлот пусна Меча на смъртните и облекчено се отпусна. Хенри нададе тържествуващ вик и хвърли шапката си във въздуха. Стаята се изпълни с викове и олелия. Теса не можа да се удържи да не погледне към Уил. Той се бе отпуснал върху мястото си, с наведена назад глава и затворени очи. Изглеждаше блед и изтощен, сякаш тази последна случка бе изцедила и последната останала му енергия.

Внезапно насред глъчката се извиси писък. Теса скочи на крака, оглеждайки се. Писъкът бе на лелята на Шарлот, Калида, елегантната й сива шапка бе излетяла встрани, а ръката й сочеше нагоре. Над залата се понесе възглас на изненада, когато останалите ловци на сенки проследиха погледа й. Пространството над тях бе изпълнено с десетки, дори стотици жужащи черни метални същества, подобни на огромни черни пчели с медни крила, кръжащи напред-назад и изпълвайки въздуха с ужасяващия звук на металическото си бръмчене.

Една от металните пчели се сниши и започна да кръжи пред лицето на Теса, издавайки жужащ звук. Беше без очи, но имаше кръгла стъклена пластина върху плоската предна част на главата си. Усети как Джем протегна ръка към ръката й, опитвайки се да я дръпне встрани, но тя нетърпеливо се отскубна, грабна шапката от главата си, замахна към съществото и го затисна върху стола. То издаде разярено, пронизително бръмчене.

— Хенри! — извика тя. — Хенри, хванах едно от тях…

Хенри се появи зад гърба й, с порозовяло лице, и впери поглед към шапката. Във финото сиво кадифе се бе образувала малка дупка, там, където механичното същество я бе разкъсало. Хенри замахна с юмрук, ругаейки, и удари шапката, размазвайки съществото. То избръмча и замлъкна.

Джем протегна ръка и внимателно повдигна шапката. Това, което се показа отдолу, бе купчина метални чаркове — метално крило, счупено шаси и счупени медни крайници.

— Уф — рече Теса. — Прилича на хлебарка. — После вдигна глава, когато друго бръмчене се понесе над залата. Насекомоподобните същества се бяха събрали заедно в черен вихър в центъра на залата; Консулът бе застанал с блестящия Меч на смъртните в ръка, а зад него бе Бенедикт, с каменно лице и ледени очи.

— Струва ми се, че има по-важни неща, с които би трябвало да се занимаваме.

— Това е нещо като камера — каза Хенри, държейки в скута си частите на сплесканото метално насекомо, докато каретата трополеше към къщи. — След като загуби Джесамин, Нат и Бенедикт, Мортмейн вероятно не разполага с други надеждни човешки шпиони, които да му дават сведения. — Той разрови парчетата; бяха струпани в това, което бе останало от шапката на Теса, и положени в скута му, докато се клатушкаха по пътя.

— Бенедикт не изглеждаше много радостен при вида на съществата — каза Уил. — Вероятно разбира, че Мортмейн се е досетил за измяната му.

— Бе само въпрос на време — каза Шарлот. — Хенри, тези същества могат ли да записват картини или звуци като фоноавтографи52? Летяха толкова бързо…

— Не съм сигурен — смръщи вежди Хенри. — Трябва да ги изследвам по-внимателно в криптата. Не виждам обтуратор, но това не означава нищо — той погледна към озадачените лица около себе си и сви рамене. — Във всеки случай — каза той — няма нищо лошо в това Съветът да се запознае с някои от откритията на Мортмейн. Едно е да сме слушали за тях, а съвсем друго да видим какво е постигнал. Не мислиш ли така, Лоти?

Шарлот измърмори нещо в отговор, но Теса не чу какво. Мислеше си за това, което се бе случило, когато излязоха от заседателната зала и чакаха каретата да дойде да ги вземе. Джем говореше нещо с Уил, когато погледът й бе привлечен от някакъв черен плащ и Алойзиъс Старкуедър внезапно изникна пред нея, а посивялото му лице бе пламнало.

— Гуспожице Грей — излая той, — тува механично създание… толкува се приближи ду вас…

Теса стоеше мълчаливо и го гледаше, очаквайки той да я обвини в нещо, без да може да си представи какво би могло да е то.

— Всичку нъред ли е? — бе казал той, накъсвайки думите и йоркширският му акцент бе рязко изразен. — Не въ ли нъръни?

Теса поклати бавно глава.

— Не, господин Старкуедър. Благодаря ви за загрижеността.

След това Джем и Уил се обърнаха и го погледнаха. Когато видя, че е привлякъл вниманието им, Старкуедър бе кимнал рязко, бе се обърнал и се бе отдалечил, а дрипавият му плащ се развяваше след него.

Теса не можеше да разбере защо бе всичко това. Спомни си за кратковременното си пребиваване в съзнанието на Старкуедър и изненадата, която той бе изпитал, виждайки я, когато каретата внезапно спря пред Института. Доволни, че напускат тясното й пространство, ловците на сенки и Теса се изсипаха на алеята.

Сивите облаци над града се бяха разкъсали и лимоненожълтата слънчева светлина струеше надолу, правейки така, че стъпалата пред входа да блестят. Шарлот тръгна към тях, но Хенри я спря, придърпвайки я към себе си със свободната си ръка, тази, с която не държеше останките от шапката на Теса. Теса ги гледаше и за първи път от вчера усети проблясък на щастие. Даде си сметка, че е загрижена за Шарлот и Хенри и осъзна, че иска да ги види щастливи.

— Не можем да не отбележим, че всичко се нареди така, както бихме искали — каза Хенри, държейки я здраво. — Толкова се гордея с теб, скъпа.

Теса очакваше някакъв саркастичен коментар от страна на Уил, но той гледаше встрани към вратата. Гидеон изглеждаше озадачен, а Джем и тя бяха доволни.

Шарлот се отдръпна от Хенри, изчервявайки се ужасно и оправяйки шапката си, но възхитена.

— Наистина ли, Хенри?

— Разбира се! Жена ми е не просто прекрасна, тя е блестяща и това не може да не й се признае.

— Ако Джесамин бе тук — каза Уил, все още гледайки към вратата — щеше да ви каже да престанете, защото й се повръща от вас.

Усмивката изчезна от лицето на Шарлот.

— Горката Джеси…

Но изражението на Хенри бе необичайно твърдо.

— Не трябваше да прави това, което направи, Лоти. Вината не е твоя. Можем само да се надяваме, че Съветът ще прояви снизхождение — той прочисти гърлото си. — Може ли да не говорим повече за Джесамин днес? Тази вечер ще празнуваме. Институтът е наш.

Шарлот го погледна сияеща, в очите й имаше толкова много любов, че Теса отклони поглед в посока към Института. После премигна. Високо горе върху каменната стена мярна някакво движение. Някаква завеска се открехна и тя видя едно бледо лице да се взира надолу. Софи, която се озърташе за Гидеон? Не бе сигурна — лицето изчезна също така бързо, както се бе появило.

Теса обърна специално внимание на облеклото си тази вечер, бе избрала една от новите рокли, които й бе купила Шарлот: син сатен и корсет със сърцевидна форма и дълбоко кръгло деколте, върху него бе облякла шемизета от мехеленска дантела. Ръкавите бяха къси и набрани и откриваха дългите й бели ръце, а къдриците й бяха вдигнати нагоре и назад, и в прическата й бяха вплетени тъмносини теменужки. Едва след като Софи внимателно ги прикрепи в косата й, Теса осъзна, че те са с цвета на очите на Уил и внезапно й се прииска да ги махне, но разбира се не го направи, а само благодари на Софи за старанието й и от все сърце я похвали за това колко красива бе станала косата й.

Софи тръгна преди нея, за да помогне на Бриджет в кухнята. Теса почти автоматично седна пред огледалото, за да прехапе устните си и да пощипне бузите си. Имаше нужда от малко цвят, помисли си тя. Бе необичайно бледа. Нефритеният медальон бе скрит в мехеленската дантела, където не можеше да бъде видян; Софи бе погледнала към него, когато Теса се обличаше, но не бе казала нищо. Протегна ръка за ангела с часовников механизъм и го сложи на врата си. Той се намести под медальона, точно между ключиците й, и тиктакането му й подейства успокоително. Не виждаше основание да не ги слага заедно.

Когато излезе в коридора, Джем вече я чакаше. Очите му светнаха, когато я видя, и хвърляйки поглед нагоре и надолу по коридора, той я притегли към себе си и я целуна по устата.

Заповяда си да се потопи в целувката и да се разтвори в него, както преди. Устните му бяха меки и имаха сладък вкус, ръката му, обгърнала шията й, бе силна и нежна. Тя се приближи по-близо до него — искаше да усети ударите на сърцето му.

Той се дръпна назад, останал без дъх.

— Нямах намерение да направя така, че…

Тя се усмихна.

— Мисля, че имаше, Джеймс.

— Не и преди да те видя — каза той. — Възнамерявах само да те попитам мога ли да те съпроводя до трапезарията. Но ти изглеждаш толкова красива — той докосна косата й. — Страхувам се, че толкова много страст може да ти се стори отблъскваща, като дърво през есента, на което са му опадали листата.

— Е, добре — каза тя. — Можеш да ме съпроводиш до трапезарията.

— Благодаря — той прокара пръсти по скулите й. — Помислих си, че ще се събудя тази сутрин и това, че ми каза „да“ ще е само сън. Но не е. Нали? — очите му се взираха в лицето й.

Тя поклати глава. Усещаше сълзи в гърлото си и бе доволна, че е с ръкавици, които скриваха раната от изгарянето върху лявата й ръка.

— Съжалявам, че сделката е толкова неизгодна за теб, Теса — рече той. — Във времето, имам предвид. Да се обвържеш с умиращ мъж, когато си само на шестнайсет…

— Ти си само на седемнайсет. Имаме достатъчно време, за да открием лекарство — прошепна тя. — И ще го направим. Ще открием лекарство. Аз ще съм с теб. Завинаги.

— Сега вече вярвам в това — каза той. — Когато две души са като една, те са заедно на щурвала. Роден съм на този свят, за да те обичам, и ще те обичам и в следващия живот, и в този след него.

Тя си помисли за Магнус. Завързани сме със златна верига към този живот и се страхуваме от това, което е отвъд пропастта.

Вече знаеше какво бе имал предвид. Безсмъртието бе дар, но то си имаше цена. За какво ми е да съм безсмъртна, помисли си тя, когато имам само този, този единствен живот. Няма да се преобразя и да се преродя като теб, Джеймс. Няма да те видя в небесата, на пейката при свещената река или в какъвто и да е следващ живот.

Но не го каза. Това би го наранило и ако бе сигурна в нещо, то това бе, че изпитваше неудържимо желание да го предпази от това, което би го наранило, да застане между него и разочарованието, между него и болката, между него и смъртта, и да се бори с тях, както Бодицея се бе съпротивлявала срещу настъпващите римляни. Вместо това тя протегна ръка и докосна бузата му и той доближи лице до косата й, пълна с цветя с цвета на очите на Уил, и те останаха прегърнати, докато звънецът за вечеря не иззвъня повторно.

Бриджет, която можеше да бъде чута да пее мрачно в кухнята, бе надминала себе си в трапезарията, слагайки свещи в сребърни свещници навсякъде, така че цялата стая бе ярко осветена. Рози и орхидеи плуваха в сребърни купи върху бялата ленена покривка. Хенри и Шарлот се бяха настанили начело на масата. Гидеон, във вечерно облекло, седеше, вперил очи в Софи, която влизаше и излизаше от стаята, но тя упорито избягваше погледа му. До него седеше Уил.

Обичам Джем. Ще се омъжа за Джем. Теса си повтаряше това през целия път по коридора, само че се случи нещо по-различно; сърцето й болезнено се преобърна в гърдите, когато видя Уил. Не бе го виждала във вечерно облекло от нощта на бала и независимо че имаше блед и измъчен вид, изглеждаше възмутително красив.

— Готвачката ви винаги ли пее? — ужасено питаше Гидеон, когато Джем и Теса влязоха. Хенри вдигна поглед и виждайки ги, се усмихна лъчезарно с цялото си лице, осеяно с лунички.

— Вече се чудехме къде сте — започна той.

— Теса и аз имаме да ви казваме нещо — изстреля Джем. Ръката му потърси ръката на Теса и я взе в своята; тя се вцепени, когато три изненадани лица се обърнаха към тях — четири, ако се брои и това на Софи, която точно влизаше в трапезарията. Уил остана на мястото си, вперил очи в сребърната купа пред себе си; в нея плуваше една бяла роза и той сякаш смяташе да се взира в нея, докато не потънеше. В кухнята Бриджет все още пееше една от ужасяващите си тъжни песни; думите й стигаха до тях през вратата.

Иска ми се да я убия, помисли си Теса. Трябва ли да пее песен за това.

— Е, вече можете да ни кажете — каза Шарлот, усмихвайки се. — Не ни оставяйте да изгаряме от нетърпение, Джем!

Джем вдигна сплетените им ръце и каза:

— Теса и аз сме сгодени и ще се женим. Аз й направих предложение и тя прие.

Настъпи напрегната тишина. Гидеон изглеждаше изумен — Теса почти изпита съжаление към него, по някакъв странен начин — а Софи, която държеше в ръце кана със сметана, бе останала с отворена уста. Хенри и Шарлот изглеждаха напълно слисани. Никой от тях не бе очаквал това, помисли си Теса; въпреки че Джесамин бе казала, че майката на Теса е била ловец на сенки, тя все пак бе долноземка, а ловците на сенки не можеха да се женят за долноземци. Не бе отчела това. Бе си мислила, че ще кажат на всекиго поотделно, предпазливо, а сега Джем го изтърси пред всички в пристъп на щастие. Помисли си: О, моля ви, усмихнете се. Моля ви, поздравете ни. Моля ви, не му разваляйте удоволствието. Моля ви.

Усмивката на Джем вече бе на път да изчезне, когато Уил се изправи на крака. Теса си пое дълбоко дъх. Той бе толкова красив във вечерния си костюм, нямаше и съмнение, но той винаги бе красив; сега в него се бе появило нещо ново, някакъв по-дълбок пласт в синевата на очите му, някаква пукнатина в твърдата му и непробиваема броня, която го озаряваше отвътре. Това бе някакъв нов Уил, различен Уил, бе го виждала толкова рядко преди — Уил, когото вероятно само Джем познаваше. А сега тя никога нямаше да го опознае. Тази мисъл я прониза и натъжи, сякаш си спомни за някого, който бе умрял.

Той вдигна чашата си с вино.

— Не познавам други толкова прекрасни хора — каза той, — и не бих могъл да си представя по-радостна новина. Нека съвместният ви живот бъде дълъг и щастлив — очите му се взряха в очите на Теса, след това се спряха върху Джем. — Поздравления, братко.

Изведнъж всички заговориха вкупом. Софи остави каната и се приближи, за да прегърне Теса; Хенри и Гидеон стиснаха ръката на Джем, а Уил стоеше и гледаше, все още държейки в ръка чашата си. Сред гълчавата от радостни гласове единствено Шарлот бе запазила мълчание, сложила ръка върху гърдите си; Теса обезпокоено се наведе над нея.

— Шарлот, всичко наред ли е?

— Да — отвърна Шарлот, а след това повтори по-високо, — да, само това, че… и аз имам новина. Добра новина.

— Да, скъпа — каза Хенри. — Ние си възвърнахме Института! Но всички вече разбраха това…

— Не, не става въпрос за това, Хенри. Ти… — Шарлот издаде задавен звук, нещо средно между смях и хлипане. — Хенри и аз ще си имаме бебе. Момче. Брат Енох ми каза. Не исках да ви казвам, но…

Думите й бяха заглушени от радостния вик на Хенри, който бе напълно сащисан. Той грабна Шарлот в прегръдките си.

— Скъпа, това е чудесно, това е чудесно…

Софи почти извика и запляска с ръце. Гидеон изглеждаше толкова смутен, сякаш щеше да умре, а Уил и Джем си размениха озадачени усмивки. Теса също не можеше да спре да се усмихва; възторгът на Хенри бе толкова заразителен. Той се понесе във вихрен танц с Шарлот, а след това внезапно спря, ужасен, че танцът би могъл да се отрази зле на бебето, и я сложи да седне върху най-близкия стол.

— Хенри, чувствам се прекрасно и мога да вървя — възмути се Шарлот. — Както и да танцувам.

— Скъпа, ти си в особено положение! Трябва да останеш в леглото в оставащите осем месеца! Малкият Бюфорд…

— Няма да кръстя детето ни Бюфорд. Не ме е грижа, че баща ти се е казвал така, или пък, че това е типично йоркширско име… — вбесено започна Шарлот, когато на вратата се почука и вътре надникна рошавата глава на Сирил. Той се зазяпа във веселието, разразило се пред очите му, и изрече колебливо:

— Господин Брануел, тук има някой, който иска да се види с всички вас.

Хенри премигна.

— Някой, който иска да се види с нас ли? Но това е частна вечеря, Сирил. Освен това не чух звъна на камбаната…

— Тя е нефилим — отвърна Сирил. — Казва, че е много важно. Не може да чака.

Хенри и Шарлот изненадано се спогледаха.

— Е, добре тогава — най-после каза Хенри. — Въведи я, но й кажи, че трябва да е кратка.

Сирил изчезна. Шарлот се изправи, приглаждайки роклята си и оправяйки разпиляната си коса.

— Сигурно е леля Калида — каза тя озадачено. — Нямам представа кой друг би могъл да е…

Вратата отново се отвори и Сирил влезе вътре, следван от едно момиче на около петнайсет. Тя бе облечена в черно пътническо наметало и зелена рокля под него. Въпреки че Теса не я бе виждала преди, мигновено разбра коя е — позна я по черната коса, по теменуженото синьо на очите й, по грациозната извивка на бялата й шия, по изящните й черти, по сочните й устни.

Чу Уил, който внезапно и отривисто си пое дъх.

— Здравейте — каза момичето с глас, който прозвуча изненадващо меко и заедно с това изненадващо категорично. — Извинявам се, че наруших вечерята ви, но няма къде другаде да отида. Аз съм Сесили Херондейл. Дойдох, за да се обуча за ловец на сенки.